Джонатан Келерман
Жестоки игри (12)

12.

Събудих се вдървен като разсъхнала се бъчва. Повечето ми мускули сякаш бяха стегнати в железни менгемета — спомен от вчерашните танци с Ярослав. Превъзмогнах мускулната треска с трикилометров крос по ръба на каньона. После потренирах движения от карате на задната веранда, с което прекъснах малката утринна свада на два присмехулника, кацнали на един близък клон. Те ме огледаха с любопитство, а после започнаха да подхвърлят хапливи забележки по мой адрес.

— Само да ми слезете долу, малки гадинки такива! — изръмжах аз. — И веднага ще ви покажа с кого си имате работа.

Те ми отговориха с нов порой закачливи трели.

Денят вече добиваше реални очертания, а с него и задушаващите, мътни пипала на смога, които вече бяха плъзнали към околните възвишения. Гърдите ми пулсираха от болка заедно с останалата част от тялото ми. Към десет реших, че за днес ми стига толкова.

Възнамерявах да отида в училището на Ракел Очоа по време на обедната почивка, надявайки се, че тя ще бъде по-свободна. Оставаше ми време колкото за една гореща вана, студен душ и за старателно приготвена закуска, състояща се от омлет с гъби, препечени филийки, домати и кафе.

Облякох тъмнокафяви спортни панталони, жълтеникавокафяво кадифено яке, карирана риза и кафява плетена вратовръзка. Преди да тръгна, набрах телефонен номер, който вече бях научил наизуст. На другия край на линията Бонита Куин вдигна слушалката.

— Да?

— Госпожо Куин, Алекс Делауер е. Просто исках да се обадя, за да разбера как е Мелъди.

— Тя е добре. — Тонът й можеше да замрази бирата в половинлитрова халба. — Добре е.

Преди да успея да кажа каквото и да е, тя затвори.

 

 

Училището се намираше в една от обитаваните от средната класа части на града, но спокойно можеше да е и на всяко друго място. Беше просто една от добре познатите на всички ни цитадели на образованието, пръснати из града — бозава фасада и стил, с който би се гордял всеки щатски затвор. Наоколо — море от асфалт, оградено от триметрова телена ограда. Някой се бе опитал да придаде живец на сградата, окичвайки една от стените с безрадостна фреска, изобразяваща група играещи деца, но резултатът от това благородно начинание беше по-скоро жалък. Далеч по-добра работа в тази насока вършеха истинските деца, които търчаха наоколо, скачаха, гонеха се едни други, падаха и мигом се изправяха отново, крещяха като зли духчета, подхвърляха топки, оплакваха се на учителите си, седяха в кръг с протегнати към небето ръчички. Групичка учители с отегчени физиономии наблюдаваха отстрани този първичен детски хаос.

Изкачих се по централното стълбище и без проблеми намерих учителската стая. Вътрешното разпределение на училищното пространство е също тъй предсказуемо, както и еднотипния, безрадостен школски интериор.

Едно време се чудех защо всички училища, които съм виждал, са толкова отблъскващо грозни и с такава потискаща атмосфера, докато не започнах да излизам с една медицинска сестра, чийто баща бе шеф на фирма, строила училища за щата през последните петдесет години. Тя изпитваше доста смесени чувства към него и затова често го споменаваше. Той често се напивал и изпадал в меланхолични настроения, мразел жена си и децата си. За него животът бил просто низ от разочарования. Истински Франк Лойд Райт.

Учителската стая миришеше на мастило за циклостил. Единствената й обитателка се оказа чернокожа жена, малко над четирийсетте, със строго изражение, закътана в антично канапе с издраскана дъбова ламперия. Показах й картата си, която не я трогна особено, и попитах за Ракел Очоа. Името също не й направи впечатление.

— Тя преподава тук. В четвърти клас — уточних аз.

— В обедна почивка сме. Потърсете я в учителската столова.

Учителската столова се оказа душно помещение с размери седем на пет метра, претъпкано със сгъваеми столове и маси. Около дузина учители обядваха, разговаряха, смееха се и дъвчеха.

— Търся госпожица Очоа.

— Няма да я откриете тук, миличък — отвърна ми едно яко женище с платинена коса.

Неколцина от учителите се засмяха. Оставиха ме за известно време да си стоя насред столовата и да се чудя какво толкова смешно съм казал, след което един младолик мъж с изморен поглед ми каза:

— Стая 304. Евентуално.

— Благодаря.

Излязох. Едва след като изминах половината коридор, ги чух отново да си приказват.

Вратата на стая 304 беше полуотворена. Влязох вътре. Редици празни чинове бяха окупирали всеки свободен милиметър, с изключение на последните два-три метра, отделени за учителското бюро — метален паралелепипед, зад който седеше жена, потънала в работата си. И да ме беше чула да влизам, не го показа по никакъв начин. Просто продължи да чете, да прави някакви бележки и да задрасква грешките. До десния й лакът лежеше затворена кафява кесия. През прашните прозорци струеше светлина, разпадаща се на бляскави, танцуващи във въздуха кръгове. Спокойствието, което излъчваше стаята, беше в пълен дисонанс със суровото безличие на нейния интериор — безлични бели стени, черна дъска, белязана тук-там от тебеширени облаци, прашасал американски флаг.

— Госпожице Очоа?

Лицето, което ме погледна, бе като копирано от фреска на Ривера. Бронзовомеден тен, изпъната свежа кожа, волеви, но елегантно изваяни черти, сочни устни, страстни тъмни очи, увенчани с изящно извити черни вежди. Косата й беше дълга и блестяща, разделена по средата и пусната свободно върху заоблените рамене. Ацтекска, испанска и някаква друга, непозната за мен кръв, се бяха слели в съвършена хармония.

— Да? — Гласът й беше нежен, но същевременно излъчваше сила и решителност. Част от враждебността, за която ми бе споменал Майло, се прояви мигновено. Замислих се дали пък не е от хората, които превръщат психологическата бдителност в истинско изкуство.

Приближих се, представих й се и показах служебната карта.

— Доктор по какво?

— Психология.

Тя ме погледна с презрение.

— Полицията не можа да се справи и затова сега ми праща психологическото си оръжие?

— Нещата не са толкова прости.

— Спестете ми подробностите. — Погледът й се върна на контролните работи.

— Просто искам да поговоря с вас за няколко минути. За вашата приятелка.

— Казах на детектива всичко, което знам.

— Просто искам да го чуя и аз.

— Прилив на служебен ентусиазъм? — Тя взе червения молив и започна да драска по листа. Изпитах искрено съжаление към хлапето, чиято оценка току-що бях смъкнал поне с една единица.

— Вижте, нямам намерение да ви прилагам изтъркана психотехника, ако от това се притеснявате и…

— От нищо не се притеснявам. Просто вече казах всичко, което знаех.

— Детективът не е на същото мнение.

Тя остави молива върху бюрото така, че графитът му се счупи.

— Лъжкиня ли ме наричате, господин доктор по психология? — Произношението й бе рязко и доста отчетливо, но все още с лек латиноамерикански оттенък.

Свих рамене.

— Титлите са без значение. От значение за нас сега е да научим възможно повече за Илейн Гутиерес.

— Елена — тросна ми се тя. — Нямам какво повече да ви кажа. Нека полицията си върши работата и да престане да праща изучените си копои на хора, които и без друго са твърде заети.

— Твърде заети, за да помогнат за разкриването на убиеца на най-добрата си приятелка?

Тя отметна глава назад. После отмести яростно един паднал върху челото й кичур.

— Моля ви, вървете си — каза тя през зъби. — Имам си работа за вършене.

— Да, знам. Вие дори не обядвате с останалите учители. Твърде отдадена сте на работата си, твърде сериозна — наложило ви се е да бъдете такава, за да се измъкнете от гетото — и това ви поставя над нормите на обикновената учтивост.

Тя скочи от мястото си. Беше не по-висока от метър и шейсет. За миг си помислих, че ще ме зашлеви, защото изпънатата й дясна ръка се изнесе леко назад. Но тя успя все пак да се овладее и просто се втренчи в мен.

Усетих как ме залива вълна от ненавист, но въпреки това не отместих погледа си. Ярослав сигурно би бил горд, ако можеше да ме види в този момент.

— Заета съм — каза тя накрая, но в гласа й вече се бе появила едва доловима умолителна нотка. Сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че наистина е така.

— Не ви каня на околосветско пътешествие. Просто искам да ви задам няколко въпроса за Елена.

Тя седна.

— Що за психолог сте вие? Не говорите като такъв.

Разказах й накратко и малко мъгляво за това, как съм се замесил в разследването. Тя ме изслуша внимателно и — както ми се стори — поомекна.

— Детски психолог. Човек като вас би ни свършил добра работа тук.

Огледах класната стая и преброих четирийсет и шест чина, набутани в пространство, разчетено за двайсет и осем.

— Не знам как бих могъл да ви помогна. Не боравя с огнестрелно оръжие.

Тя се засмя, но на мига осъзна какво прави и смехът й секна.

— Няма смисъл да говорим за Елена. Тя просто загази заради връзката си с този… — Гласът й потрепери.

— Знам, че Хендлър е бил боклук. Детектив Стърджис — едрият мъжага, който е говорил с вас — също знае. Най-вероятно и вие имате пълното право да си го мислите. Тя е била невинна жертва. Но нека заедно да се убедим в това, става ли?

— Често ли го правите? Често ли работите за полицията? — опита да се измъкне тя.

— Не. Пенсионирах се.

Тя ме изгледа недоверчиво.

— На вашата възраст?

— Просто се съсипах от работа.

Уцелих десетката. Тя също се поотпусна и в погледа й се появи едва забележим израз на нормална човешка тъга.

— Де да можех и аз да си го позволя. Да се оттегля за малко.

— Чудесно ви разбирам. При тази бюрокрация работата ви сигурно е истинска лудница. — Тук импровизирах. Повечето учители се оплакват от бюрокрацията. Ако не се хванеше и на това, значи едва ли щях да успея да изкопча нещо по-сериозно.

Тя ме огледа изпитателно. Явно искаше да разбере дали не опитвам да се държа покровителствено.

— И сега не работите? Абсолютно нищо?

— Давам консултации от време на време и се занимавам с инвестиции. Засега и това ми стига.

Поприказвахме си известно време за пропуските в образователната система. Тя избягваше умело конкретните уточнения. Повечето й констатации се движеха в рамките на популярната социология — колко отвратително било нежеланието на родителите да се обвързват емоционално и интелектуално с децата си, колко трудно е да се преподава на деца, дошли от разбити семейства, как учителите били принудени непрекъснато да се борят с армия бюрократи, които се притеснявали само за безпроблемното си пенсиониране, и накрая за това, че учителската заплата е по-ниска от тази на боклукчиите. Ракел Очоа беше едва на двайсет и девет, но — както сама ми призна — се бе простила и с последните жалки трошици идеализъм, останали й след преместването от Източен Лос Анджелис в англоговорещата среда на буржоазните квартали на града.

Оказа се, че далеч не е толкова затворена, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тя говореше и говореше, тъмните й очи проблясваха, ръцете й жестикулираха трескаво като крилете на подплашена птица, а аз седях до нея и слушах като примерен учителски домашен любимец. От време на време подхвърлях по някой коментар или просто кимах с разбиране. Част от всичко това беше добре премерена провокация от моя страна — аз все пак исках да науча нещо повече за Елена Гутиерес — но всъщност май психотерапевтът от доброто старо време взе връх над новото ми аз.

Тъкмо започвах да си мисля, че съм успял, когато иззвъня звънецът. Тя отново се превърна в учителката, която бях заварил в класната стая.

— Трябва да си вървите. Децата ще се върнат всеки момент.

Станах и се надвесих над бюрото й.

— А ще можем ли да поговорим по-късно? За Елена.

Тя се поколеба и прехапа леко устни. По коридора се разнесе детска гълчава и шум от тичащи крачета.

— Добре. Аз свършвам в два и половина.

Покана да пийнем по чашка в някой бар едва ли щеше да бъде уместна, поне не според нея. Придържай се към служебните си задължения, Алекс.

— Благодаря ви. Ще ви изчакам на изхода.

— Не, по-добре на учителския паркинг. От южната страна на сградата е.

 

 

Колата й се оказа прашна бяла вега. Тя ме поведе към нея, понесла камара от книги и книжа, която стигаше чак до брадичката й.

— Да ви помогна ли?

Тя ми предаде товара, който ми се стори тежък като средно голям акумулатор. Около минута й беше необходима, за да намери ключовете си. Забелязах, че си е сложила грим — сенки, които подчертаха дълбочината на очите й. Изглеждаше на не повече от осемнайсет.

— Още не съм обядвала — каза тя. Прозвуча ми по-скоро като предложение, отколкото като оплакване.

— А кафявата кесия?

— Изхвърлих я. Сандвичът и без това беше отвратителен. В ден като днешния сигурно щеше да ми дойде в повече. Има една добра закусвалня близо до Уилшър.

— Да отидем с моята кола.

Тя погледна вегата.

— Ами да, защо не. И без това резервоарът ми е почти празен. Сложете ги на предната седалка. — Изпълних нареждането и тя заключи колата. — Но обяда ще си го платя аз.

Тръгнахме пеш. Отведох я до моята севиля и когато я видя, тя вдигна учудено вежди.

— Изглежда услугите ви са скъпоплатени.

— Понякога просто имам късмет.

Тя потъна в меката кожена тапицерия и пое дълбоко въздух. Седнах зад волана и запалих двигателя.

— Размислих — каза тя. — Вие ще платите за обяда.

 

 

Тя се хранеше със същата педантичност, с която най-вероятно изпълняваше и учителските задължения — наряза пържолата си на малки късчета, всяко от които внимателно поставяше в устата си, като не пропускаше да избърше устните си със салфетката на всяка трета хапка.

— Тя беше най-добрата ми приятелка — каза Ракел, но преди това не пропусна да остави вилицата си на масата. — Израснахме заедно в Източен Лос Анджелис, а Рафаел и Анди, нейните братя, си играеха с Мигел. — При споменаването на името на нейния мъртъв брат очите й се замъглиха и придобиха твърдостта на обсидиан. Бутна чинията си леко встрани. Беше изяла около четвърт от порцията. — Когато се преместихме в Ико Парк, семейство Гутиерес също дойдоха с нас. Момчетата все се замесваха в някоя бъркотия — дребни прегрешения, сбивания. Ние с Елена бяхме добрите момичета. Всъщност дори малко се престаравахме. Монахините много ни обичаха. — Тя се усмихна. — Бяхме като сестри. И като при всички сестри и ние се съревновавахме, кажи-речи, във всичко. Но тя винаги изглеждаше по-добре от мен.

Тя долови съмнението в погледа ми.

— Наистина. Аз бях доста мършаво дете. Елена беше по-женствена, с по-меки черти. Момчетата вървяха по петите й с изплезени езици. Дори когато беше още само на единайсет или дванайсет. Ето. — Тя бръкна в чантата си и извади от там една снимка. Още запечатани на лента спомени.

— Тук сме аз и Елена. В гимназията.

Две момичета се бяха облегнали на нашарена с графити стена. И двете бяха облечени с униформите на католическото училище — бели блузки с къси ръкави, сиви поли, бели чорапи и сандали. Едното беше мъничко, слабо и мургаво. Другото — с около една глава по-високо от приятелката си — беше с учудващо светла кожа.

— Руса ли беше?

— Странно, нали? Без съмнение заслуга на някой германски изнасилвач в периода след войната. По-късно косата й съвсем изсветля — типичното американско момиче мечта. Тя стана по-изискана, смени си името на Илейн, пръсна куп пари за дрехи и кола. — Тя осъзна, че критикува мъртвата си приятелка и бързо смени тона. — Но под всичко това тя си остана човек с характер. Беше наистина родена учителка, а такива не се раждат често. Водеше класовете за обременени.

Класовете за обременени включват ученици, които не са бавноразвиващи се, но въпреки това срещат сериозни проблеми в обучението си. Тази категория обхваща деца с изключително широк диапазон на проблемите — като се започне от всевъзможни трудности с възприемането и се стигне до емоционални травми със сериозни поражения върху детската психика. Преподаването в тези класове е изключително трудно. В зависимост от мотивацията, енергията и таланта на учителя, то може да се превърне както в предизвикателство, така и в непрекъснат тормоз за него.

— Елена беше просто невероятна в умението си да стимулира децата, дори онези, с които никой не искаше да си губи времето. Търпението й беше наистина пословично. Като я погледне човек, не би си помислил нещо подобно. Тя беше… фрапантна. Използваше доста грим и умееше да се облича така, че да подчертае фигурата си. Понякога приличаше на модел. Но това не й пречеше да легне с децата на пода, без да се замисли, че ще изцапа ръцете си. Успяваше някак да влезе в сърцата им, вероятно защото беше толкова отдадена на работата си. Децата я обожаваха. Вижте.

Още една снимка. Гутиерес, обградена от група деца. Тя беше коленичила. Някои от хлапетата се катереха по нея, ухилени до уши, други дърпаха полата й, а трети просто бяха положили главици в скута й. Висока, чудесно сложена жена, по-скоро симпатична, отколкото красива, с открит, искрен поглед. Ефектно подбраната й прическа и русата коса контрастираха чудесно с латиноамериканските черти на овалното й лице. Всъщност чертите й бяха по-скоро на калифорнийско момиче, от тези, които очакваш да видиш по-скоро на плажа, отколкото където и да е другаде. Момиче от реклама на кока-кола.

Ракел Очоа взе снимката от ръцете ми. Стори ми се, че долових ревност в погледа й.

— Тя е мъртва — каза тя, прибра снимката в чантата си и после се намръщи, сякаш бях извършил някакво светотатство.

— Децата, изглежда, наистина са я обичали много — казах аз.

— Така беше. Сега докараха някакъв старчок, който пет пари не дава за преподаването. Точно него ли намериха, на мястото на Елена…

Ракел се разплака и прикри лицето си с носна кърпичка. Крехките й рамене се разтрепериха и тя се смъкна в стола си, сякаш искаше да се скрие.

Станах, отидох до нея, седнах на съседния стол и я прегърнах през раменете. Стори ми се крехка като изтъкана от паяжина.

— Не, не. Нищо ми няма. — Но се притисна до мен и зарови лице в якето ми, като че ли очакваше дълга студена зима.

Скоро усетих, че прегръдката ми й действа добре. Тя ухаеше приятно. Държах в ръцете си едно учудващо нежно и женствено същество. Представих си как я вземам на ръце, лека като перце и тъй ранима, отнасям я до леглото, за да я утеша с универсалното лекарство — оргазъм. Доста глупава фантазия, тъй като за решаването на нечии проблеми се иска много повече от едно любене. Да не говорим, че бях дошъл за нещо съвсем друго. Така или иначе, логичните доводи не попречиха на смущаващата гореща вълна, която заля слабините ми. Почувствах се неловко, но въпреки това я задържах в прегръдката си, докато плачът й секна и дишането й се нормализира. После, при мисълта за Робин, я пуснах и се върнах на мястото си.

Тя отбягваше погледа ми за известно време, свела красивото си, леко напрегнато лице.

— Беше глупаво от моя страна.

— Не, не беше. В края на краищата психолозите са за това.

Тя се замисли за миг и след това успя дори да се усмихне едва-едва.

— Да, сигурно сте прав. — Пресегна се през масата и сложи малката си ръка върху моята. — Благодаря ви. Тя ужасно ми липсва.

— Разбирам.

— Нима? — Ракел дръпна неочаквано рязко ръката си.

— Не, всъщност не. Никога не съм губил толкова близък човек. Защо просто не приемете един сериозен опит за нормално човешко съчувствие?

— Извинете. Бях груба. Още от мига, в който влязохте в класната стая. Всички тези чувства… Тъга, празнота, гняв към чудовището, което го е направило. Нормален човек не би постъпил така, нали?

— Едва ли.

— А ще го хванете ли? Онзи едър детектив, дали ще го хване?

— Той наистина разбира от работата си, Ракел. Бих казал дори, че е талантлив, по свой си начин. Но в момента почти няма за какво да се хване.

— Да. Май наистина трябва да ви помогна…

— Защо да не започнем с най-изтъркания въпрос: тя имаше ли врагове?

— И отговорът ми е изтъркан. Не. Всички я обичаха. Освен това, който и да е направил това, той не е сред познатите й. Тя просто нямаше такива познати.

Ракел трепна в опита си да овладее връхлитащата я слабост.

— Тя излизаше ли с доста мъже?

— Все същият въпрос. — Тя въздъхна. — Имаше само няколко краткотрайни връзки преди него. След това бяха неразделни.

— Кога започна да се среща с него?

— Първо му стана пациентка преди почти година. Трудно ми е да преценя кога са започнали да спят заедно. Тя не обсъждаше с мен подобни неща.

Нямаше нищо странно в това темата за секса да е табу дори между най-добри приятелки.

— Тя каза ли ви, че са влюбени?

— Любов? В тази връзка нямаше нищо възвишено. Той просто престъпи границите на професионалната етика и тя се хвана в капана му. — Ракел дръпна от цигарата си. — Най-накрая тя се кикотеше цяла седмица и после най-неочаквано ми заяви, че той бил страхотен човек. Не беше трудно да се сетя какво е станало всъщност. Месец по-късно той дойде веднъж, за да я вземе от нашата квартира. Всичко беше ясно.

— А що за човек беше той?

— Както сам казахте преди — боклук. Извратен боклук. Иначе се обличаше с невероятен вкус — кадифени якета, стилни панталони. Поддържаше бронзов тен, а горните няколко копчета на ризата му винаги бяха разкопчани, за да се виждат добре окосмените му гърди. Хилеше ми се непрекъснато и фамилиарничеше, без да съм му дала и най-малък повод. Още когато се здрависахме за пръв път задържа ръката ми твърде дълго. И все пак всичко, дори целувката по бузата за довиждане, беше издържано така, че да се движи на ръба на приличието, без да го прекрачва.

— Хлъзгав значи?

— Именно. Хлъзгав мазник. Тя и преди си бе падала по подобни типове, така и не разбрах защо — беше толкова свястна, толкова… истинска. Сигурно има нещо общо с това, че изгуби баща си, когато беше още съвсем малка. Липсвал й е мъжкият модел за подражание в живота. Как ви звучи това обяснение?

— Напълно приемливо. — Само дето животът никога не е толкова прост, че да го впишеш докрай в рамките на психологическите модели.

— Той й влияеше зле. След като тръгна с него, тя си боядиса косата, смени си името и си накупи всички онези лъскави парцалки. Купи си дори нова кола — един от ония спортни датсуни турбо.

— А откъде намери пари за датсун? — Тази кола струваше повече от годишния доход на по-голямата част от учителите.

— Ако си мислите, че той й го е купил, забравете за това. Елена взе колата на изплащане. Тя просто не умееше да разпределя разходите си. Пръскаше почти всичко, без да се замисли особено. Все се шегуваше, че ще й се наложи да се омъжи за богаташ, за да може да си плаща сметките.

— Често ли се срещаха?

— В началото по веднъж или два пъти седмично. Към края тя всъщност живееше при него. Рядко се виждахме. Минаваше от време на време, за да си вземе някоя дреха, канеше ме да изляза с тях.

— А вие?

Ракел се изненада от въпроса.

— Шегувате ли се? Аз не можех да го понасям. Освен това си имам свой собствен живот. Нямам нужда да бъда нечия безплатна притурка.

Свой собствен живот. Проверка на контролни до късно вечерта, после лягане със закопчана догоре нощница, с готическо романче и чаша какао в ръка.

— Те имаха ли приятели, други двойки, с които да се срещат?

— Нямам никаква представа. Нали това ви казвам — не си пъхах носа във връзката им. — В гласа й се прокрадна раздразнение и аз побързах да се оттегля.

— Значи се е запознала с него като негова пациентка. Имате ли някаква представа защо въобще се е обърнала към психотерапевт?

— Каза ми, че се чувства потисната.

— А така ли изглеждаше?

— Трудно е да се прецени при някои хора. Когато аз изпадна в депресия, всички го забелязват. Затварям се в себе си и не общувам с никого. А Елена… знам ли. Във всеки случай не беше спряла да се храни и не страдаше от безсъние.

— Но ви е казала, че се чувства потисната.

— Не, първо ми каза, че ходи при Хендлър и чак когато я попитах защо, ми отговори, че е заради депресията. Работата напоследък й идвала в повече. Опитах се аз да й помогна, но тя ми каза, че този път й било необходимо нещо повече. Аз без друго никога не съм била голяма почитателка на психиатрите и особено на психоаналитиците. — Ракел се усмихна извинително. — Ако човек си има приятели и семейство, това би трябвало да го държи на крака.

— Щеше да е наистина чудесно, ако беше така просто. Но понякога, Ракел, понякога наистина е нужно и нещо повече. Точно както ви е казала тя.

Тя изгаси цигарата си.

— Е, предполагам, че за вас е добре дошло това, че повечето хора си мислят така.

— Сигурно.

Последва неловко мълчание. Аз заговорих пръв.

— Той беше ли й предписал някакво лекарство?

— Доколкото знам, не. Просто си говореха. Тя ходеше при него веднъж седмично, но започна да ходи по два пъти след смъртта на един от нейните ученици. Тогава депресията й наистина се появи. Тя плачеше с дни.

— Кога се случи това?

— Момент да си спомня… Беше доста скоро, след като започна да ходи при Хендлър, може би дори след като започнаха да излизат заедно. Не знам. Преди около осем месеца.

— Какво точно се случи?

— Нещастен случай. Детето вървяло по неосветеното шосе късно вечерта, някакъв шофьор го блъснал и после избягал. Това направо я съсипа. Тя работеше с това дете от месеци. Малкият беше едно от нейните чудеса. Всички го мислеха за ням, а Елена го накара да проговори. — Ракел поклати глава. — Истинско чудо. И после всичко да отиде на вятъра по такъв кошмарен начин. Такава нелепост.

— Родителите сигурно също са го приели тежко.

— Не. Момчето нямаше родители. Беше сираче от „Ла Каса“.

— „Ла Каса де лос Ниньос“? В Малибу Каньон?

— Да. Толкова ли е странно? Училището ни има договор с тях за обучението на някои от техните деца. И няколко други местни училища го правят. Доколкото знам, това е част от някакъв държавен проект, или нещо подобно. За „вписването“ на деца без семейства в обществото.

— Няма нищо странно, разбира се — излъгах аз. — Просто е тъжно, когато нещо подобно се случи на едно сираче.

— Да. Животът е несправедлив — заяви тя и това, изглежда, й достави удоволствие.

Тя погледна часовника си.

— Нещо друго? Трябва да се връщам.

— Само едно последно уточнение. Спомняте ли си името на детето, което загина?

— Немет. Кари или Кори. Нещо такова.

— Благодаря ви, че ми отделихте време. Наистина ми помогнахте.

— Нима? Само дето не виждам с какво. Но ще се радвам, ако съм ви помогнала да хванете онова чудовище.

Майло сигурно би завидял на представата й за убиеца.

Откарах я обратно до училищния паркинг и я изпратих до колата й.

— Е… — каза тя.

— Благодаря ви още веднъж.

— Няма защо. Ако имате други въпроси, на ваше разположение съм. — Това си беше почти стопроцентова покана за следваща стъпка, което само ме натъжи, защото знаех, че не мога да направя нищо повече за нея.

— Благодаря.

Тя се усмихна и ми протегна ръка. Поех я, като внимавах да не я задържа прекалено дълго.