Джонатан Келерман
Жестоки игри (28)

28.

Севилята се движеше все още, но се поклащаше като пиян моряк. Освен това беше твърде очебийна за моите цели. Зарязах я в Уестууд Вилидж, извървях пеш две преки и наех от един рент-а-кар нещо малко, кафяво и японско. Отне ми известно време, докато се промъкна с него от единия до другия край на селцето. Там намерих удобен паркинг, заключих пистолета в жабката, заключих колата и отидох на пазар.

Купих си нови джинси, плътни чорапи, обувки с удобна подметка, морскосиньо поло и тъмносин анорак. Към всички стоки в магазина бяха прикрепени пластмасови маркери аларми и продавачката доста се поизпоти, докато ги свали от покупките ми, след като вече ми беше прибрала парите.

— Какъв прекрасен свят — промърморих аз.

— Ако мислите, че това е изнервящо, чакайте само да видите скъпите ни дрехи — кожа, бутикови колекции — до една са затворени в каса под ключ. В противен случай доста хора ще започнат да забравят да ги съблекат на излизане, макар че не са ги платили.

Разменихме си изпълнени със съчувствие въздишки, след което аз реших, че и без друго съм прекарал предостатъчно време в тоя магазин, за да си позволя да се преоблека в пробната.

Когато се озовах отново на улицата, вън вече се беше стъмнило. Имах време колкото да оправя един сандвич със стек, плюс ванилов сладолед и промишлени количества шварц кафе, загледан в мрачното небе през прозореца на една прилична закусвалня в Уест Пико. В шест и половина си платих сметката и отидох в мъжката тоалетна, за да се преоблека. Докато се намъквах в новите си одежди, нещо падна на пода и аз се наведох да го взема. Беше навитото на руло копие от материала за злополуката с Лайла Тауъл, което ми бе дала Маргарет Допълмайър. Опитах се да го прочета още веднъж, но така и не открих някой нов, интригуващ детайл. Прибрах листа обратно в джоба на якето си, пооправих се и се приготвих да поема за Малибу.

В закусвалнята имаше телефонен автомат и аз го използвах, за да се обадя в полицейския участък на Западен Лос Анджелис. Бях решил да оставя съобщение за Майло, но после размислих и попитах за Делано Харди. Оставиха ме да почакам някакви си пет минути, след което ме уведомиха, че Харди е излязъл по сигнал. Оставих едно ядно съобщение за него, платих си за телефонния разговор и поех към Малибу.

Придвижвах се бавно, но пък това ми даде възможността да си подредя що-годе мислите. Малко преди седем се добрах до Рамбла Пасифика и десет минути по-късно вече бях при табелата, указваща посоката към „Ла Каса де лос Ниньос“. Небето беше празно и мрачно като водата на бездънен кладенец. От някой от съседните хълмове се разнесе воят на койот. Наоколо току изпърхваше по някоя нощна птица или пък прилеп. Изключих фаровете на колата и преодолях следващата половин миля почти опипом. Задачата не се оказа чак толкова трудна, но малката кола подскачаше при всяка неравност по пътя и вибрациите й се забиваха право в гръбначния ми стълб.

Спрях на около половин миля от отбивката за „Ла Каса“. Беше седем и петнайсет. По пътя не се виждаха никакви коли. Молейки се горещо ситуацията да остане такава в следващите двайсетина минути, паркирах колата напреки на пътя, така че да блокирам и двете платна. После седнах в тъмното купе с пистолет в ръка и зачаках.

В седем и двайсет и три чух шума от приближаващ се двигател. Минута по-късно правоъгълните фарове на линкълна блеснаха на около четвърт миля от мен. Изскочих от колата, скрих се в близките храсти и затаих дъх.

Той забеляза празната кола късно и затова му се наложи да набие спирачки. Слезе от колата, проклинайки, без да гаси двигателя. Бялата му коса проблясваше в сребристо. Беше облечен с катраненочерно сако, бяла риза, разкопчана на врата, черни панталони и черно-бели обувки за голф. Никакъв брилянтин, никакви лъскави дрънкулки по ръцете.

Изтича до малката кола, опря ръка на покрива, изръмжа и се наведе, за да надзърне през отворената врата на шофьорското място.

Точно в този момент аз изскочих от прикритието си и опрях дулото на пистолета в гърба му.

По принцип мразя огнестрелните оръжия, но ми достави огромно удоволствие да притисна дулото в блейзъра на Тауъл.

— Влизай в колата — прошепнах. — Седни зад волана и не шавай, защото ще ти разпилея карантията.

Той ми се подчини. Заобиколих тичешком колата и се настаних до него.

— Вие — каза Тауъл.

— Запали двигателя. — Сръгах го с пистолета в ребрата, признавам, далеч по-силно, отколкото ми се налагаше.

Малкият автомобил се закашля сериозно, но все пак дойде на себе си.

— Изкарай колата встрани от пътя, така че шофьорската врата да е точно срещу онази скала, после изгаси двигателя и хвърли ключовете през прозореца. — Той изпълни точно нарежданията ми. Нито мускулче не трепна по благородния му профил.

Излязох от колата и му заповядах да последва примера ми. Вратата откъм мястото на шофьора беше блокирана от десетметров гранитен масив. Той се измъкна от пътническата врата и застана неподвижно на ръба на пътя.

— Ръцете горе.

Той ме изгледа пренебрежително.

— Това е нечувано.

— Извади ключовете на колата с една ръка и ги хвърли внимателно ето там. — Посочих към едно място на около пет метра от нас. Той ги хвърли, а аз ги вдигнах от земята, като го държах непрекъснато на мушка.

— Отиди до колата си и се качи на шофьорското място. Сложи двете си ръце на волана, така че да мога да ги виждам.

Последвах го до линкълна. Качих се отзад, седнах зад него и опрях дулото на пистолета в трапчинката на врата му.

— Познаваш анатомията си — казах кротко, — един куршум в медула облонгата^[1] и казваш последно сбогом на света.

Той не каза нищо.

— Дотук си се справил доста добре с оплескването не само на своя живот, но и на този на куп други хора. Сега изборът е твой. Предлагам ти шанс за частично изкупление. Поне веднъж спаси един живот, вместо да го унищожиш.

— Аз съм спасил не един живот по време на кариерата си като медик.

— О, щях да забравя, че говоря лично с Великия лечител. А къде беше въпросният Велик лечител, когато трябваше да се спаси животът на Гари Немет?

Тауъл издаде сух, къркорещ, утробен звук. При все това успя да запази присъствие на духа.

— В такъв случай предполагам, че знаете всичко.

— Кажи-речи. Братовчедът Тим става много общителен, когато му създадеш нужната мотивация. — Дадох му няколко малки примера, за да добие ясна представа доколко съм наясно с цялата игра. Той ме изслуша неподвижно, безстрастно, без да сваля ръце от волана. Истински бездушен манекен от витрината на скъп бутик.

— Ти си ме познавал по име още преди да се срещнем — казах аз, — от случая с Хикъл. Когато ти се обадих, ти ме покани в кабинета си. За да разбереш какво точно ми е казала Мелъди. Тогава ми се стори странно претрупан с работа педиатър да отдели от скъпоценното си време, за да се срещне лице в лице със свой непознат колега и дори да си поприказва с него. В края на краищата всичко, за което си говорихме, можеше да бъде обсъдено и по телефона. Но ти искаше да ме „преслушаш“ лично. После се опита да ме отстраниш.

— Вие имате репутацията на изключително настойчив млад мъж — каза Тауъл. — Ситуацията и без друго беше започнала да става твърде деликатна.

— Деликатна? Искаш да кажеш твърде кървава.

— Няма защо да ставаме мелодраматични. — Говореше като марионетка от Дисниленд — с равен глас, без следа от угризения или съмнение в собствената си правота.

— Не се и опитвам да бъда мелодраматичен. Просто не мога да махна с ръка на всичките тези убийства. Гари Немет. Хендлър. Елена Гутиерес. Мори Бруно. А сега и Бонита Куин и добрия стар Рони Лий.

При споменаването на последното име той трепна едва забележимо.

— Смъртта на Рони Лий ли те притеснява?

— Името не ми е познато. Това е.

— Рони Лий Куин. Бившият съпруг на Бонита. Бащата на Мелъди. Ар Ел^[2]. Русоляв, висок, с налудничав вид и кофти лява страна на лицето. С южняшкия акцент на Маккафри нищо чудно, че ви се е сторило, че го нарича „Ърл“.

— А — възкликна тихо Тауъл, удовлетворен, че всичко отново си е дошло на мястото. — Ърл. Нелицеприятен тип. Мърляч. Помня, че го мярнах веднъж или два пъти.

— Кофти гени, нали?

— И така може да се каже.

— Той е бил един от бабаитите на Маккафри в Мексико и после „преподобният“ си го довлякъл и тук, за да има кой да му върши мръсната работа. Вероятно е искал да види хлапето си и затова Маккафри открил Бонита и Мелъди. После му хрумнало, че майката може да свърши работа. Ама и Бонита беше една умница, а? Сигурно те е помислила за Дядо Коледа, след като си й осигурил работата в сградата на Манасян.

— Беше ми доста признателна — каза Тауъл.

— И как иначе, нали си й направил такава страхотна услуга? Уредил си я там, за да имаш достъп до апартамента на Хендлър. Тя е домоуправител, значи си има по един резервен ключ за всяка врата в сградата. Значи Бонита идва в твоя кабинет за прегледа на Мелъди и най-неочаквано си изгубва чантата. Нищо по-лесно от това. Колко му е човек да прилъже Бонита, а? Тя е толкова отвеяна. Все губи разни неща. Междувременно ти се снабдяваш с нужния ключ и чудовищата на Маккафри могат да се захванат за работа. Освен това Бонита нищо не губи, нали? Никой не я обвинява в нищо. Само дето, когато няма вече с какво да допринесе за „каузата“, цената на живота й рязко пада, за да завърши накрая като тор в зеленчуковата леха на добрия самарянин. Тъпа жена. Кофти гени.

— Нещата не трябваше да се развият така. Планът не беше такъв.

— Е, всички знаели за какво са добрите планове — за да пропадат.

— Доста сте саркастичен за млад човек. Надявам се, че не се отнасяте така и към пациентите си.

— Рони Лий приключва с Бонита. Може да го е направил само защото Маккафри му е казал, а може и да е имал стари сметки за уреждане. Но сега Маккафри трябва да се отърве и от Рони Лий, защото, какъвто е перко, кой го знае как ще превърти, когато види да убиват собствената му дъщеря.

— Вие сте доста интелигентен, Алекс — каза той. — Но склонността към сарказъм наистина е гадна черта.

— Благодаря за съвета. И за загрижеността. Тя, изглежда, ти е втора природа, нали си лечител.

— Всъщност това е самата истина. И аз се гордея с това. Винаги съм успявал да забравя за разликата между средата, в която съм отраснал, и тази, в която са отраснали децата, а това е първата важна крачка към истинската загриженост. Точно на това се опитвам да науча и студентите си първокурсници в уводния курс по клинична медицина.

— Много съм впечатлен.

— Студентите, посещаващи моите лекции, демонстрират после задълбочени знания. Аз съм добър учител.

Притиснах дулото на пистолета към гърба му. Сребристата му коса се раздели на път, но той дори не трепна.

— Запали двигателя и изтегли колата встрани от пътя. Точно зад оня голям евкалипт.

Линкълнът се озова на нужното място.

— Изгаси двигателя.

— Не ставайте груб — каза Тауъл. — Няма защо да се опитвате да ме сплашите.

— Изгаси го, Уил.

— Доктор Тауъл.

— Доктор Тауъл.

— Нужно ли е това нещо да седи опряно в тила ми?

— Аз ще задавам въпросите.

— Всичко ми изглежда толкова пресилено, толкова безсмислено. Като в евтин екшън.

— Напротив, още по-зле е. Кръвта е истинска и никой от мъртвите не става, за да си тръгне от снимачната площадка, след като димът се разнесе.

— Пак мелодраматизирате.

— Съветвам те да прекратиш игричките си — казах аз гневно.

— Игрички ли? Да не би да си играем на нещо? Мислех, че само децата си играят. На прескочикобила, на дама. — Гласът му изтъня.

— И възрастните си играят — казах аз. — Гадни игрички.

— Игри. Игрите помагат да се запази целостта на егото. Чел съм го някъде… Ериксън? Пиаже?

Или Крюгер не беше единственият актьор в семейството, или просто ставаше нещо, за което аз нямах и най-малка представа…

— Ана Фройд — прошепнах.

— Да. Ана. Каква жена. С удоволствие бих се запознал с нея, но и двамата сме толкова заети… Жалко… А егото трябва да запази целостта си. На всяка цена. — Той замълча за около минута. После: — Тези седалки имат нужда от почистване. Виждам петна по кожата. Напоследък правят чудесни почистващи препарати за кожа. Видях ги в автомивката.

— Мелъди Куин — казах аз, опитвайки се да го върна в правия път. — Трябва да я спасим.

— Мелъди. Красиво момиче. Красивото момиче е като мелодия. Прекрасно малко дете. Звучи ми почти познато…

Продължих да му говоря, но той все се измъкваше. С всяка следваща минута ставаше все по-отнесен, а думите му постепенно се превърнаха в словесна салата с твърде малко смисъл в нея. На всеки две-три минути повтаряше поне по веднъж фразата: „Егото трябва да запази целостта си“.

Беше ми необходим като пропуск за „Ла Каса“, но в това си състояние той беше абсолютно безполезен. Започнах да се паникьосвам. Ръцете му бяха все още на волана, но бяха започнали да треперят.

— Хапчета — каза той.

— Къде?

— В джоба…

— Хайде — казах аз не без сериозна доза съмнение, — бръкни и ги вземи. Хапчетата и нищо друго. И не прекалявай с тях.

— Не… две хапчета… предписаната дозировка… никога повече от две… никога повече…

— Вземи ги.

Продължих да държа пистолета опрян в тила му. Едната му ръка се смъкна от волана и измъкна от джоба на сакото шишенце като това с риталина на Мелъди. После внимателно тръсна върху дланта си две хапчета, затвори капачката на шишенцето и го върна обратно в джоба си.

— Вода? — попита той почти по детски.

— Глътни ги така.

— Аз ще… безсмислица.

Тауъл глътна хапчетата.

 

 

Крюгер излезе прав. Братовчедът Уили наистина беше добър в дозирането. След около дванайсет минути по моя часовник той вече изглеждаше и говореше далеч по-добре. Замислих се за усилието, което му е коствало всеки божи ден поддържането на образа на добрия доктор в очите на другите. Очевидно споменаването на убийствата бе ускорило значително поредната криза.

— Да си пропусна вечерната доза… Колко глупаво от моя страна.

Въздействието на наркотика беше все още в началния си стадий.

— Правил съм много… лоши неща през живота си — продължи той. — Гюс ме принуждаваше да върша лоши неща. Огромна грешка за човек с моя… статут. За човек с моето потекло.

Пропуснах думите му край ушите си.

След известно време Тауъл придоби доста по-нормално изражение.

— Какво е това, торазин? — попитах аз.

— Негов вариант. От известно време насам се грижа лично за собствената си фармакологична подсигуровка. Опитах най-различни фенотиазини… Торазинът вършеше добра работа, но ме правеше твърде отнесен. В това състояние не можех да преглеждам пациенти. Искаше ми се да полегна и да си дремна като бебче. Не, беше далеч по-лошо. Приискваше ми се да се отнеса до дупка. Това тук е нов агент, далеч по-добър от останалите. Още е в експериментален срок. Производителят ми го изпрати. Те всичките са толкова ентусиазирани, когато могат да ми „услужат“ с нещо… Имам солидни запаси. Но ми се налага да подремвам следобед, иначе всичко ми се обърква. Точно както стана сега, нали?

— Да. Колко време ти е необходимо, за да влезеш отново в крак?

— За мъж с моите размери — двайсет до двайсет и пет минути. Забележително, нали? Дръпваш ръчката, изчакваш и ето че картината се прояснява отново. Животът става толкова по-поносим. Нещата болят толкова по-малко. Дори в този миг го чувствам как действа — като кална локва, която се превръща в планинско изворче. Докъде бяхме стигнали?

— Говорехме си за гадните игрички, които извратеняците на Маккафри си играят с малките дечица.

— Аз не съм един от тях — каза той бързо.

— Знам. Но си помагал на тия мръсници да се гаврят със стотици деца, давал си време и пари на Маккафри, уредил си смъртта на Хендлър и Гутиерес, на Хикъл. Държал си Мелъди Куин на свръхдоза, за да си сигурен, че ще мълчи. Защо?

— Всичко свърши, нали? — попита Тауъл с облекчение.

— Да.

— Те ще ми отнемат разрешителното за практикуващ лекар.

— Определено. Не мислиш ли, че така ще е най-добре?

— Предполагам — каза той колебливо. — Все още го чувствам дълбоко в мен, желанието да свърша още много добри дела.

— Ще имаш тази възможност — успокоих го аз, съзнавайки, че хапчетата му са далеч от съвършенството. — Ще те изпратят на някое място до края на живота ти. Там няма да имаш почти никакви дразнители. Там няма да има документи за попълване, графици за спазване, пациенти със спешни случаи. Няма да го има и Гюс Маккафри, който да ти казва какво да правиш, как да водиш живота си. Ще бъдеш сам със себе си и ще се чувстваш далеч по-добре, защото ще ти позволят да вземаш хапчетата си и да помагаш на други хора. Хора, които ще се нуждаят от помощ. А ти си лечител, ти ще можеш да им помогнеш.

— Ще мога да им помогна — повтори той.

— Определено.

— Като едно човешко същество на друго човешко същество. Без задни мисли.

— Да.

— Аз умея да се държа добре с болните. Когато съм на себе си. Когато не съм, всичко се обърква, от всичко ме боли, дори от мислите ме боли. Никак не ми е добре, когато стане така. Но когато функционирам добре, съм ненадминат в умението си да помагам на хората.

— Знам това, докторе. Запознат съм с репутацията ти.

Маккафри вече се бе опитал да ми говори за неподправена любов към ближния. Сега вече знаех чии конци е дърпал с подобни приказки.

— Аз не съм длъжник на Гюс — каза той, — не и заради каквито и да е ненормални сексуални навици. Това е връзката му с другите двама — със Стюарт и Еди. Още откак бяхме момчета, съм наясно с техните… странни увлечения. Ние всички израснахме на едно изолирано място, на едно странно място. Бяхме облагородявани като орхидеи. Частни учители за това или онова… Трябваше да се държим както подобава, да изглеждаме както подобава. Понякога се чудя дали тази префинена атмосфера не ни е променила по-скоро за лошо, отколкото за добро. И ето какво стана с нас — аз с моите пристъпи, Стюарт и Еди с техните странни увлечения.

— В сексуално отношение — продължи той, — винаги съм бил нормален. Ожених се. Имах син. Държах се доста адекватно. Стюарт и Еди продължиха да се държат по онзи извратен начин. Но всеки от нас си затваряше очите за недостатъците на другите. Стюарт беше наистина свястно момче, не особено интелигентен, но иначе добър по душа. Жалко, че трябваше да… Като се изключи онзи недостатък, той си беше добро момче. Еди беше… е различен. Има чувство за хумор, но извратено чувство за хумор. Гадостите му доставят удоволствие. По природа си е хаплив и саркастичен. Затова и съм толкова чувствителен на тема сарказъм…

— А твоята връзка с Маккафри? — Опитвах се да не му позволя да се отнася прекалено.

— Може би Еди е такъв заради ръста си. Дребните хора често стават такива. Виж при теб… Сега не ви виждам, но си спомням, че бяхте по-скоро среден на ръст, нали?

— Метър и осемдесет съм — казах аз уморено.

— Ето, това е среден ръст. Аз пък винаги съм бил едър. И татко беше едър. Татко беше невероятен ерудит. Майка ми беше ирландска хубавица. Точно както твърди Мендел… Генетиката е изумителна наука, не мислите ли?

— Докторе… Твоята връзка с Маккафри — натъртих аз.

— Моята връзка? О, нищо сериозно, просто въпрос на живот и смърт.

Тауъл се изсмя. Чувах го за пръв път да се смее и се надявах, че ще е и за последен. Смехът му беше кух, призрачен и дисхармоничен като фалшив акорд, прозвучал насред симфония със съвършена мелодика.

— Живеех с Лайла и Уили младши на третия етаж на общежитието в „Джедсън“. Стюарт и Еди деляха стая на първия етаж. Като семеен колежанин ми се полагаше по-голямо жилище. Всъщност ставаше дума за едно малко, но много приятно апартаментче. Две спални, баня, дневна, малка кухня. Но нямаше работен кабинет, нямаше библиотека и затова ми се налагаше да чета на кухненската маса. Лайла й беше придала ведра атмосфера — разни малки дреболийки тук-там по рафтовете, карирани пердета в приятни цветове, покривки, все женски неща. По онова време Уили младши тъкмо беше навършил две годинки. Беше последната ми година в колежа. Имах известни проблеми с някои от подготвителните курсове за кандидатстване в университета — физика, органична химия. Никога не съм бил свръхинтелигентен. Въпреки това с постоянство и воля успявам да постигна съвсем задоволителни резултати. Отчаяно исках да ме приемат в медицинския факултет, при това заради самия мен. Моят баща беше лекар, неговият баща също. И двамата са били сред най-добрите студенти. В колежа ми се присмиваха зад гърба, че съм наследил не само красотата, но и ума на майка си. Мислеха си, че не ги чувам, но грешаха. Толкова ми се искаше да им докажа, че мога да постигна нещо абсолютно сам, а не защото съм син на Адолф Тауъл.

— През онази нощ Уили младши се чувстваше зле, не можеше да заспи. Пищеше и плачеше. Лайла се беше побъркала от притеснение. Не обръщах внимание на молбите й да й помогна и опитвах да се вглъбя в учебниците, да забравя за всичко останало. Трябваше да повиша оценките си по важните предмети. Път за отстъпление нямаше. И колкото повече се дразнех, толкова по-трудно ми беше да се съсредоточа.

— Лайла винаги е била търпелива с мен, но онази нощ просто побесня. В един момент вдигнах поглед и я видях да се приближава към мен със стиснати юмручета — тя беше толкова нежно същество — сигурно е крещяла нещо, очите й бяха изпълнени с омраза. Заприлича ми на хищна птица, готова да ме разкъса. Отблъснах я встрани с ръка. Тя падна, претърколи се и си удари главата в ръба на бюрото — грозно, огромно чудовище, което ни беше подарила майка й — и остана да лежи там. Просто лежеше, без да помръдва.

— Всичко е все още пред очите ми, сякаш се е случило вчера. Лайла лежи на пода неподвижна. Ставам от стола си, всичко ми е като на сън, всичко се клатушка и се размазва пред очите ми. Една малка фигурка се приближава към мен отдясно, нещо като мишка, като плъх. Махвам с ръка, за да го прогоня. Но това не е плъх, не, не, това е Уили младши. Той се приближава към мен. Плаче за майка си. После идва съвсем близо и започва да ме удря с ръчички, свити в юмручета. Без дори да го погледна, посягам инстинктивно с ръка, за да го отблъсна, и го удрям по главичката. Твърде силно. Той пада, просва се, и остава неподвижен на пода. Върху личицето му се вижда огромна синина… Моята жена, детето ми, мъртви в ръцете ми. Приготвям се да намеря бръснач да си прережа вените, да приключа с всичко.

— Тогава чувам гласа на Гюс зад гърба си. Той е застанал на рамката на вратата, огромен, въздебел, облечен с работен комбинезон. Разсилният, чисти общежитието посред нощ. Надушвам го — амоняк, пот, почистващи препарати. Чул шумотевицата и дошъл да види какво става. Той ме поглежда, гледа ме дълго и изпитателно, после погледът му пада върху телата. Коленичи до тях и опипва ръцете им за пулс. „Те са мъртви“, ми казва с равен глас. За миг ми се струва, че ми се присмива и аз се надигам, готов да извърша трето убийство. Тогава усмивката се превръща в смръщване. Той се е замислил. „Седни“, заповядва ми той. Не съм свикнал да ми заповядва някой от неговата класа, но съм толкова слаб, така ми се гади от мъка, че коленете ми сами се подгъват… Отвръщам поглед от Лайла и Уили младши, сядам, заравям лице в ръцете си. Заплаквам. Объркването ми се засилва с всяка изминала секунда… Задава се едно от моите „странни настроения“. Започва да ме боли от всичко. Нямам си хапчета, нещата още не са такива, каквито станаха след години, когато вече бях лекар. Сега съм просто един безпомощен колежанин, гърчещ се от нетърпима болка.

— Гюс се обажда по телефона. Няколко минути по-късно моите приятели Стюарт и Еди се появяват в стаята, но за мен те са само сенки, които се движат из мъглата… Тримата си говорят известно време, хвърлят ми от време на време по един поглед. Стюарт се приближава пръв към мен. Слага ръка на рамото ми. „Знаем, че е било нещастен случай, Уил, казва той, знаем, че вината не е била твоя.“ Опитвам да му възразя, но думите засядат в гърлото ми… Странното настроение прави говоренето толкова трудно, толкова болезнено… Поклащам глава. Стюарт ме успокоява, казва ми, че всичко ще се оправи. Те ще се погрижат за всичко. После той се връща при другите двама.

— Те увиват телата в едно одеяло, казват ми да не излизам от стаята. В последния момент решават, че Стюарт трябва да остане с мен. Гюс и Еди излизат с телата. Стюарт ми подава чаша кафе. Аз плача. Плача до пълно изтощение и после заспивам. По някое време Гюс и Еди се връщат и ми разказват историята, която трябва да представя пред полицията. Те дори ме изпитват, карат ме първо да разкажа всичко на тях. Нали са ми такива добри приятели. Аз се справям чудесно. Те ми го казват. Усещам някакво облекчение при мисълта за това. Поне има нещо, в което да съм добър. В играенето на ролички. Първите ми зрители са от полицията. После идва някакъв офицер от бреговата охрана — приятел на семейството. Той открил колата на Лайла.

— Тялото й е размекнато и подуто, не съм и предполагал, че идентифицирането му ще се превърне в такова мъчение. Когато я открили, тя все още стискала в ръцете си парцали от дрешките на Уили младши. Неговото тяло не могли да открият. Заради приливите, обяснява ми полицаят. Но продължавали да търсят… Коленете ми омекват, но после успявам пак да се взема в ръце. Предстоят ми още толкова други представления — за изпълнените със съболезнование роднини, за пресата…

Приливите, помислих си аз, бреговата охрана. Тук май имаше нещо…

— Няколко месеца по-късно ме приемат в медицинския факултет — продължаваше разказа си Тауъл. — Премествам се в Лос Анджелис. Стюарт идва с мен, макар че и двамата знаем, че той така и няма да успее да завърши медицина. Еди се записва в юридическия факултет. Тримата диктатори са отново заедно. Нали така ни наричаха — „тримата диктатори от острова“.

— Животът си върви и нито един от тях дори не споменава за услугата, която са ми направили. Никой не споменава онази нощ. Затова пък и двамата са отишли много по-далеч в своите перверзии, по-далеч от всякога. Оставят гадни снимки на места, на които бих могъл да ги видя, без дори да се притесняват, че мога да ги издам. Знаят чудесно, че съм безсилен да го сторя. И ето ме зависим от тях, напълно зависим, без дори да им се наложи да повдигат въпроса за това.

— Гюс е изчезнал някъде. Години по-късно, когато вече съм дипломиран лекар със своя практика, той се появява в кабинета ми след края на приемното време. Станал е още по-разплут, но за сметка на това е добре облечен и вече определено не прилича на разсилен. Показва ми грамотата за задочно завършен курс по теология. Дошъл е да поиска някои дребни услуги от мен. Да осребри някои свои отколешни акции, както сам се изразява. Платих му още през онази вечер и оттогава не съм спирал да си плащам по един или друг начин.

— Време е да спреш да му плащаш — казах аз. — Няма защо да му поднасяме Мелъди Куин в жертва.

— Детето е обречено — така, както стоят нещата в момента. Настоявах пред Гюс да пощадят малката. Казах му, че няма никакви причини да си мислим, че тя е видяла или чула нещо. Но той няма да я остави още дълго жива. Какво е един живот по-малко за човек като него? — Той замълча. — Тя представлява ли въобще някаква опасност за него?

— Не съвсем. Седяла е до прозореца и е видяла сенките на мъже. — В единия от които е разпознала своя баща. Мелъди не го е била виждала преди, но е имала негова снимка. В деня, в който я хипнотизирах, малко след сеанса тя спонтанно насочи разговора ни към него. Показа ми снимката и играчката, която той й бе подарил. Още след нощния пристъп трябваше да се сетя. Предположих, че хипнозата е пробудила нещо у нея. Оказа се, че наистина е така. Тя бе извикала спомените за баща си, за това, как го е видяла от прозореца си да влиза в апартамента на Хендлър. Тя знаеше, че нещо лошо се е случило там. Усещаше, че баща й е извършил нещо ужасно. И бе потиснала тази неприятна мисъл. Но тя се бе появила отново в съня й.

Просветна ми, след като открих играчката на Мелъди, захвърлена на пода. Нали точно баща й, Рони Лий, ги бе отвлякъл. Смалената главица до този момент беше играла ролята на свещен символ на нейния татко. Това, че я бе захвърлила, означаваше, че му е обърнала гръб. Тя бе разбрала, че татко й е лош човек, че е дошъл не за да я види, а за да й причини болка. Може дори да е видяла как той удря майка й. Но дори Рони Лий само да се бе държал грубо, това щеше да е повече от достатъчно. Така или иначе, детето бе разбрало.

Сега вече всичко изглеждаше толкова логично. Едва сега.

— Каква ирония — тъкмо казваше Тауъл. — Аз й предписах риталина, за да контролирам поведението, а точно той е причинил безсънието, което я е принудило да остане будна в неподходящо време на неподходящото място.

— Да, каква ирония — съгласих се аз. — А сега трябва да влезем там и да я измъкнем. И ти ще ми помогнеш. Когато всичко свърши, ще се погрижа да се отнесат към теб с нужното внимание.

Той не каза нищо. Просто изпъна гръб, опитвайки се отчаяно да си придаде достолепен вид.

— Искате помощта ми, така ли?

— Да, докторе.

— Тогава я имате.