Джонатан Келерман
Жестоки игри (14)

14.

На другия ден се обадих на Майло в участъка и му дадох пълен отчет за разговора с Ракел Очоа, за връзката с „Ла Каса де лос Ниньос“ и за онова, което бях успял да науча от Оливия.

— Впечатлен съм — каза той. — Тъкмо се бях затъжил за теб.

— Е, какво ще кажеш? Дали пък този Маккафри не заслужава малко по-специално внимание?

— Я чакай малко, друже. Човекът се грижи за петстотин деца и едно от тях загива при нещастен случай. Това не доказва абсолютно нищо.

— Да, но хлапето е било ученик на Елена Гутиерес. Което ще рече, че тя най-вероятно е говорила за това с Хендлър. Ами доброволните дежурства на Бруно, при това малко след смъртта на малкия? Според теб всичко това съвпадение ли е?

— Вероятно не. Но просто не забравяй как стоят нещата при нас. Случаят ще пропадне, а с него и аз. Проверих банковите сметки — нищо. Трябва да се направят още много справки, но сам просто не мога да се справя. Капитанът все по-често ми хвърля добре познатия поглед, с който сякаш ме пита: „Пак ли нищо, Стърджис?“. Почвам да се чувствам като дете, което не си е написало домашното. Очаквам всеки момент да ме изтеглят от разследването и да ме натикат в някое още по-голямо блато.

— Ами щом ситуацията е толкова спечена, защо тогава не скачаш от радост при мисълта за новата следа, която изрових за теб?

— Да бе, следа. Не поредица от мъгляви, навързани по съмнителен начин догадки, ами следа.

— На мен хич не ми изглеждат мъгляви.

— Добре тогава, погледни нещата от този ъгъл — връзките на Маккафри започват от Малибу и стигат чак до пъпа на Лос Анджелис. Ако реши да проведе няколко стратегически разговори по телефона, тогава и господ бог не може да го пипне с малкото си пръстче. Реша ли да го обвиня дори в неправилно паркиране, ще изхвърча от този случай по-бързо, отколкото ти можеш да се изплюеш.

— Добре де — съгласих се аз, — но какво ще кажеш тогава за мексиканската връзка? Нашият приятел е бил там с години. После най-неочаквано си тръгва. Идва в Лос Анджелис и става важна клечка.

— Кариеризмът не е углавно престъпление и понякога пурата в сънищата си е просто пура, доктор Фройд.

— Дявол да го вземе. Когато си толкова мил, човек просто не може да ти устои.

— Алекс, моля те. Точно в момента съм цъфнал, та вързал. Ако обичаш, не добавяй нови подправки към кашата.

Явно имах способността да настройвам близките си срещу себе си. Това ме подсети, че трябва звънна на Робин и да видя дали й е минало киселото настроение.

— Извинявай. Май пак се престаравам.

Майло замълча.

— Ти свърши добра работа — каза ми той след малко, — и наистина много ми помогна. Но понякога дори това не е достатъчно, за да постигнеш нещо реално.

— И какво смяташ да правиш сега? Ще се откажеш ли?

— Не. Ще разровя дискретно миналото на Маккафри. Най-вече времето, прекарано в Мексико. Ще продължа да търся из финансовите книжа на Хендлър и Бруно и ще прибавя и Гутиерес към компанията. Дори ще се обадя в шерифския офис на Малибу, за да се сдобия с копие от документите по инцидента с хлапето. Как, казваш му беше името?

— Немет.

— Чудесно. С това поне не би трябвало да имам проблеми.

— Има ли още нещо, което да мога да направя за теб?

— Какво? О, не, нищо. Ти наистина свърши страхотна работа, Алекс. Искам да знаеш, че наистина го мисля, а не те будалкам. Но оттук нататък аз поемам нещата. Защо не вземеш да се поотпуснеш поне за малко?

— Дадено — казах аз без особен ентусиазъм. — Просто ме дръж в течение.

— Обещавам. Чао.

 

 

Гласът от другата страна на линията беше женски и звучеше много професионално. Смесица от бравурно чуруликане и ледена сдържаност.

— Добро утро! „Ла Каса“!

— Добро утро. Бих искал да говоря с някого, който би могъл да разясни условията за членство в Джентълменската бригада.

— Един момент, сър!

След двайсет секунди по линията се обади мъжки глас.

— Тим Крюгер. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да се присъединя към Джентълменската бригада.

— Разбирам, сър. За коя компания работите?

— За никоя. Искам да кандидатствам индивидуално.

— О, разбирам. — Гласът загуби част от приятелската си топлота. Нищо чудно, някои хора доста се изнервят дори от съвсем дребни криввания от стандартните правила. — Вашето име, ако обичате.

— Доктор Алекс Делауер.

Титлата май го впечатли, защото слънцето изгря отново на хоризонта, при това мигновено.

— Добро утро, докторе. Как сте днес?

— Много добре, благодаря.

— Прекрасно. А доктор по какво сте, ако мога да попитам?

Можеш.

— Детски психолог съм. Оттеглих се от практика.

— Превъзходно. При нас рядко кандидатстват господа с подобна квалификация. Аз лично също съм завършил психология. Отговарям за наблюдението и специалните грижи в „Ла Каса“.

— Предполагам, че повече от децата се нуждаят от наблюдение и „специални грижи“ — казах аз. — И тъй като, както вече споменах, от известно време не практикувам, идеята да работя отново с деца особено ме привлича.

— Чудесно. И какво ви насочи точно към „Ла Каса“?

— Вашата репутация. Чух, че се справяте чудесно и че организацията ви е безупречна.

— Ами, благодаря ви, докторе. Ние наистина се опитваме да дадем възможност повече на нашите деца.

— Убеден съм в това.

— Ние организираме посещения за благонадеждни господа. Следващото е насрочено за другия петък.

— Момент да погледна графика си. — Оставих слушалката, погледнах през прозореца, после клекнах десетина пъти и накрая отново се обадих. — Съжалявам, господин Крюгер, денят ми е много натоварен на тази дата. Кога е следващото посещение?

— След три седмици.

— Това пък е твърде далеч. Надявах се нещата да се задвижат по-скоро. — Опитах се в думите ми да прозвучи разочарование и лека припряност.

— Хм. Ами, докторе, мисля, че бих могъл да ви предложа и лично посещение, стига това да не ви притеснява. Освен това ще трябва да прескочим предварителната част с видеоматериалите за дома, но вие сте психолог и основните неща и без друго са ви ясни.

— О, би било чудесно.

— Всъщност, ако сте свободен тази вечер, бих могъл да уредя посещението за тогава. Преподобният Гюс е тук днес — той държи да се срещне с всеки от бъдещите „джентълмени“ — а това си е просто едно щастливо стечение, защото той често пътува. Тази седмица ще се снима за шоуто на Марв Грифин, а после ще лети за Ню Йорк, за да вземе участие в „Добро утро, Америка“.

И той ми докладва за още цял куп телевизионни ангажименти на Маккафри, при това с достолепието на оръженосец, който оповестява решението на своя господар да потегли на поход за откриването на Светия Граал.

— Днес би било чудесно.

— Страхотно. Около три?

— Нека бъде в три.

— Знаете ли точния ни адрес?

— Не съвсем. В Малибу?

— В Малибу Каньон. — Той ми даде точни напътствия и добави: — Докато ни гостувате, ще можете да попълните нужните за кандидатстването документи. Във вашия случай, докторе, това ще бъде формалност, но ние тук сме свикнали да спазваме стриктно правилата. Освен това стандартните психологически тестове едва ли биха ни свършили добра работа, когато искаме да проучим психолог като вас, нали така?

— Не мисля така. Ако се окаже, че съм съставял лично някой от тях, просто ще се опитам да си внуша, че съм друг човек.

Той се засмя. Опитваше се да имитира колегиална солидарност.

— Някакви други въпроси?

— Нямам.

— Прекрасно. Ще се видим в три.

Образът на Малибу се е загнездил трайно в съзнанието на средния американец. Той е натрапван непрекъснато от екрана на телевизора, в кината, от клюкарските списания, от пощенски картички и безвкусните корици на евтините любовни романчета и тъй нататък, и тъй нататък. Безкрайни плажни ивици, лъщящи от плажно масло бронзови тела, волейбол на плажа, изсветлели от слънцето коси, любов сред дюните, богаташки вили за по няколко милиона долара, яркочервени корвети, водорасли, кокаин…

Всичко това съществува наистина. В някои части на Малибу.

Има обаче и друго Малибу, Малибу на каньоните и черните пътища, които се вият през хълмистите райони на Санта Моника. Това Малибу си няма океан. Малкото вода, която можете да видите там, се изчерпва с малките кални ручейчета, които пресъхват при първия по-сериозен скок на температурите. В тази част на Малибу, естествено, има и къщи, скупчени около главния път край каньона, но всичко останало — мили наред — е пустош. В по-дивите части на Малибу все още се чува ревът на пумите, а през нощта излизат глутници койоти, които се прехранват с опосуми, пилета и тлъсти жаби. Има и мрачни горички, пълни с тарантули и всевъзможни влечуги, най-вече змии, повечето от които отровни. А в забутаните ферми наоколо хората все още живеят с илюзията, че втората половина от двайсети век ги е подминала.

Има и много слухове, които се носят за това друго, безплажно Малибу. За ритуални убийства, организирани от сатанински секти. За трупове, които никога няма да бъдат открити. За хора, изгубили се по време на разходка, за които никой повече не чува нищо. Ужасяващи истории. Някои от тях сигурно са пълни измишльотини. Но други… кой знае?

Слязох от Пасифик Коуст Хайуей и поех към Рамбла Пасифика, където прекосих границата между двете Малибута. Севилята се катереше с лекота по стръмния склон. Слушах касета на Джанго Райнхард. Циганската музика си подхождаше чудесно с разстлалата се пред мен шир — серпентината на магистралата, атакувана безпощадно в един миг от неуморното слънце на Пасифика и засенчена в следващия от клоните на огромен евкалипт, обезводнена равнина от едната страна, отвесна пропаст — от другата. Път, който те пришпорва да продължаваш напред с обещания, които никога няма да спазиш.

Предишната вечер бях спал на пресекулки, обезпокояван неспирно от мисли за Робин и мен, от видения с детски лица, от образа на Мелъди Куин, от спомените за безбройните пациенти, с които си бях имал работа през годините и от картината на катастрофата, в която, някъде съвсем наблизо, бе загинал малкият Кори или Кари Немет. Чудех се какво ли е било последното нещо, което е видял, и най-вече какво ли го е довело посред нощ на този изоставен път.

Сега умората, подсилена от еднообразието на пътя, се разливаше бавно по гръбначния ми стълб и трябваше да се боря, за да не заспя на волана. Усилих касетофона почти докрай и отворих и двата предни прозореца. Въздухът беше свеж, макар в него да се долавяше слаб мирис на нещо горящо.

Толкова се бях съсредоточил в борбата си срещу съня, че за малко да изпусна табелата, която оповестяваше, че отбивката за „Ла Каса де лос Ниньос“ е след две мили.

Самата отбивка също се оказа трудно забележима — просто едно рязко, незначително на вид кривване от магистралата. Пътят беше тесен, толкова тесен, че две насрещно движещи се коли биха се разминали с мъка. Изкачваше се около половин миля под почти невъзможен наклон, който би разубедил почти всеки колебаещ се турист. Очевидно това място никога не се бе радвало на особена популярност сред почитателите на неделните пикници. Парче земя, подходящо за трудов лагер, за ферма, за затвор или за което и да е друго начинание, далече от нежелани любопитни погледи на непознати.

Пътят свършваше при една четириметрова бариера. С букви от полиран алуминий, високи по метър и половина, беше изписано името на дома — „Ла Каса де лос Ниньос“. Отдясно се извисяваше плакат, изобразяващ две огромни разтворени длани, в които бяха седнали четири деца — бяло, черно, кафяво и жълто. От другата страна на оградата се виждаше триметровата будка на пазача. Униформеният мъж вътре ме забеляза, наведе се над пулта си и от един говорител, прикрепен към бариерата, ме попита:

— Какво обичате? — Гласът прозвуча студено и механично, с металическа нотка в тембъра. Сякаш въобще не беше човешки глас, а по-скоро генерирано от компютър подобие на нормална реч.

— Доктор Делауер. Имам среща в три с господин Крюгер.

Бариерата се плъзна безшумно. Само след няколко метра ми се наложи да спра отново. Една пластмасова ръка на оранжеви и бели райета препречваше пътя ми.

— Добър ден, докторе.

Пазачът беше мустакат млад мъж с мрачен поглед и тъмносива униформа, която напълно подхождаше на погледа му. Служебната усмивка, в която взеха участие само устните му, никак не ме разведри. Той ме оглеждаше от глава до пети.

— Тим ви очаква в административната сграда. Продължете направо по алеята и после свийте вдясно. Можете да паркирате на паркинга за посетители.

— Благодаря ви.

— Няма защо, докторе.

Той натисна някакъв бутон и раираната ръка се вдигна за поздрав.

 

 

Административната сграда изглеждаше така, сякаш бе останала още от времето на лагера за интерниране на японци. Имаше типичния суров, безличен и застрашителен облик на армейските постройки, но бе пребоядисана в безоблачно синьо и захарно розово. Стените на приемната бяха облицовани с евтина имитация на дъбов фурнир. Посрещна ме самата добродушна баба от детските приказки, облечена с работна престилка с неопределен цвят.

Представих се и тутакси бях възнаграден с една добродушна усмивка.

— Тим ще дойде всеки момент. Моля, заповядайте, настанете се удобно.

Наоколо нямаше почти нищо интересно за гледане. Евтините репродукции по стените бяха от тези, които обикновено се използват за крайпътните мотели. Имаше прозорец, но през него се виждаше само паркингът. В далечината зърнах гъста гора — евкалипти, кипариси и кедри. Накрая се примирих и опитах да отвлека вниманието си с един брой на „Калифорния Хайуей“ отпреди две години.

Не ми се наложи да чакам дълго.

Около минута, след като седнах, вратата на кабинета се отвори и в рамката й се появи млад мъж.

— Доктор Делауер?

Станах.

— Тим Крюгер.

Здрависахме се.

Той беше нисък, между двадесет и пет и тридесетгодишен, с телосложение на борец, подплатено с мускули по всички стратегически точки. Лицето му беше с правилни черти, но твърде безстрастно, почти като маска. Волева брадичка, малки уши, правилен нос, здравословен тен на човек, прекарващ доста време на открито, жълто-кафяви очи и ниско чело, скрито почти изцяло под вълнист рус перчем. Беше облечен със спортни панталони с пшеничен цвят, светлосиня риза с къси ръкави и вратовръзка в синьо и кафяво. На джобчето на ризата му беше закачена карта с надпис: „Т. Крюгер, МХН^[1], психолог, директор“.

— Очаквах, че сте по-възрастен, докторе. Казахте ми, че сте се оттеглили.

— И не ви излъгах. Предпочетох да го направя по-рано, докато все още мога да му се насладя.

Крюгер се засмя сърдечно.

— Имате право. Надявам се, че ни открихте сравнително лесно?

— Разбира се. Вие ме насочихте право към целта.

— Чудесно. Тогава бихме могли да започнем с посещението, ако нямате нищо против. Преподобният Гюс трябва да е някъде из района. Ще се срещне с вас в четири.

Той ми отвори услужливо вратата.

Прекосихме паркинга и тръгнахме по алея, покрита със ситен чакъл.

— „Ла Каса“ — започна моят водач, — е разположена върху площ от двайсет и седем акра. Ако поспрем точно тук, ще можете да огледате спокойно целия район.

Бяхме се изкачили на върха на малко възвишение, от което се виждаха сгради, игрална площадка, криволичещи пътеки, всичко това на фона на далечните планински склонове.

— От всичките двайсет и седем са застроени и облагородени едва пет. Останалата част е дива природа, тъй като смятаме, че така е най-добре за децата, повечето от които идват от вътрешността на града. — От върха можех да различа силуетите на множество деца — едни играеха с топка, други седяха на тревата. — На север се намира Долината, както я наричаме тук. В момента по-голямата й част е обрасла с люцерна и плевели, но смятаме още това лято да започнем засаждането на зеленчуци. — Крюгер ми посочи гората, която бях видял през прозореца на приемната. — Това е защитен резерват, чудесен за излети сред природата. Разнообразието на животинския свят там е просто изумително. Аз лично съм роден в Североизтока и преди да дойда тук, си мислех, че най-девственото място в Калифорния е Сънсет Стрип.

Аз се усмихнах.

— Тези сгради там са спалните помещения.

Крюгер се завъртя и ми посочи група сглобяеми войнишки бараки, боядисани в същата жизнерадостна гама като административната сграда.

Той се обърна отново и аз неволно проследих с поглед траекторията на пръста му.

— Това е нашият басейн с олимпийски размери. Построен с дарението на „Маджестик Ойл“. — Басейнът проблясваше в зелено като правоъгълна купа, напълнена с десертно желе. Един самотен плувец се плъзгаше по повърхността, оставяйки след себе си пенеста следа. — А това там са лечебницата и училището.

Забелязах група зидани сгради в далечния край на комплекса, близо до гората. Той не си направи труда да ми обясни какво представляват те.

— Да хвърлим един поглед на спалните помещения.

Последвах го надолу по хълма. Дори тук тревата беше добре поддържана. Въобще цялото място кипеше от живот и навсякъде, поне привидно, цареше желязна организация.

Крюгер вървеше пред мен с широки, мъжествени крачки, вирнал брадичка срещу вятъра, като не спираше да ме засипва с факти и цифри и да ми разяснява философията, залегнала в основата на „Ла Каса“. Той беше във възторг от всичко наоколо — от работата си, от преподобния Аугустус, от децата. Единствените минорни нотки в гласа му прозвучаха, когато заговори за това, колко трудно е понякога да се отделят нужните грижи на децата и едновременно с това да се поддържа крехкият финансов баланс на дома.

Беше подкован безупречно.

Интериорът на боядисаната в ярки тонове сглобяема барака се оказа неприветлив — искрящо бели стени и тъмен дъсчен под. Спалното помещение беше празно и стъпките ни отекваха в тишината. Мебелировката се изчерпваше с двуредни войнишки легла, нощни шкафчета и метални етажерки, прикрепени към стените. Хлапетата бяха накачили тук-там страници от комикси, плакати на спортисти и герои от „Улица «Сезам»“, но отсъствието на семейни снимки и на каквито и да е други свидетелства за връзка с външния свят беше потискащо.

Спалните места бяха за петдесет деца.

— Как се справяте с толкова много деца?

— Това е истинско предизвикателство — призна той, — но дотук се справяме доста добре. Използваме на доброволни начала съветници от Калифорнийския университет, от Нортридж, както и опита на други колеги. Те трупат опит в реална обстановка и едновременно с това ни помагат. С удоволствие бихме наели научен екип, който да работи изцяло за нас, но засега това е немислимо. Назначили сме по двама съветници на спално помещение, за да възпитават децата на определени поведенчески модели. Надявам се, че нямате нищо против един такъв подход.

— Не, в случай че се използва правилно.

— О, разбира се. Напълно съм съгласен с вас. Повярвайте ми, работим изцяло на основата на убеждението. Никакви наказания, дори за по-сериозните провинения. Така или иначе, целият този процес се нуждае от непрекъснат контрол, който всъщност е и моето основно задължение.

— Явно сте помислили за всичко.

— Опитвам се. — Той се усмихна заговорнически. — Исках да защитя докторат, но не ми стигнаха парите.

— Къде сте учили?

— В университета в Орегон. Там получих магистърската си степен. Преди това защитих бакалавърска степен по психология в „Джедсън Колидж“.

— Мислех си, че в „Джедсън“ ходят само богаташи.

„Джедсън“ е малък колеж, недалеч от Сиатъл, спечелил си името на люпилня за бъдещи баровци.

— Така е, с малки изключения — отвърна той и отново се усмихна. — Почти като в клуб с ограничен достъп. Попаднах там със спортна стипендия. Бегови дисциплини и бейзбол. Но още през първата година скъсах сухожилие и станах персона нон грата. — Погледът му потъмня за миг при спомена за причинената несправедливост, която вече почти бе надживял. — Както и да е, аз обичам работата си. Заради голямата отговорност и важните решения, които трябва да се вземат.

Нещо прошумоля в далечния край на помещението. Двамата се обърнахме и забелязахме, че нещо шава под завивките на едно от долните легла.

— Ти ли си, Родни?

Крюгер отиде до леглото и потупа леко покритата с одеялото издутина. Отдолу се показа главицата на едно чернокожо момче. Малкият беше пълничък и изглеждаше около дванайсетгодишен, макар да беше невъзможно да се прецени точната му възраст, тъй като лицето му носеше неоспоримите белези на Синдрома на Даун — издължен череп, сплеснати черти, дълбоко и необичайно близо разположени очи, изпъкнало чело, провиснали уши, подаващ се между устните език и така характерното за бавноразвиващите се изумено изражение.

— Здравей, Родни — заговори му внимателно Крюгер. — Какво има?

Аз го бях последвал и сега момчето ме гледаше въпросително.

— Спокойно, Родни. Той е приятел. А сега ми кажи какво има.

— Родни болен. — Думите бяха произнесени доста неясно.

— А от какво си болен?

— Коремчето боли.

— Хм. Ще трябва докторът да те прегледа, когато дойде на посещение.

— Не! — изпищя момчето. — Без доки!

— Чакай, Родни. — Крюгер продължаваше да проявява търпение. — Щом си болен, значи ще трябва да те прегледат.

— Без доки!

— Добре, Родни, добре. — Крюгер му говореше приспивно. Той протегна ръка и докосна внимателно челото му. Родни направо подлудя от това. Очите му изхвръкнаха, а брадичката му се разтрепери. Той изкрещя и се отдръпна толкова бързо, че удари главата си в металната табла на леглото. После дръпна завивките върху лицето си и нададе продължителен жалостив вой.

Крюгер се обърна към мен и въздъхна. Той изчака момчето да се успокои и отново му заговори.

— После ще си говорим за доктора, Родни. А къде трябваше да си сега? Къде е твоята група сега?

— Куска.

— А ти не си ли гладен?

Момчето поклати глава.

— Коремче боли.

— Добре, но не можеш просто да си лежиш тук сам-самичък. Или стани, за да те заведа в лечебницата и там да те види някой, или върви с групата си на закуска.

— Без доки.

— Добре. Без доктори. А сега стани.

Момчето изпълзя изпод постелката и слезе от обратната страна на леглото. Сега осъзнах, че е далеч по-голям, отколкото ми се бе сторило отначало. Беше поне шестнайсетгодишен. По брадичката му се бяха появили първите косми. Той ме гледаше втренчено, с разширени от уплаха очи.

— Това е приятел, Родни. Господин Делауер.

— Здравей, Родни — казах аз и му протегнах ръка.

Той я погледна и поклати глава.

— Дръж се приятелски, Родни. Нали помниш, че така се печелят добрите точки.

Ново поклащане на главата.

— Хайде, Родни, здрависай се.

Но бавноразвиващото се хлапе бе твърдо решено да не го прави. Крюгер направи стъпка към него и то отстъпи, като прикриваше лицето си с две ръце.

Всичко продължи така още десетина секунди, след което Крюгер се отказа.

— Добре, Родни — каза той меко, — днес ще забравим за графика, защото си болен. Сега тичай при другите от твоята група.

Момчето отстъпи още една-две крачки, заобиколи леглото в широка дъга и се отдалечи от нас. То не спираше да клати глава. Беше вдигнало ръце като изкарал тежък нокдаун боксьор, който се опитва сляпо да се предпази от валящите удари. Последните няколко крачки до вратата преодоля, кажи-речи, на бегом и накрая изчезна сред морето от слънчева светлина.

Крюгер се обърна към мен и ми се усмихна едва-едва.

— Той е един от нашите най-тежки случаи. На седемнайсет е, а разсъждава и се държи като тригодишен.

— Изглежда, доста го е страх от лекарите.

— От много неща го е страх. Като по-голямата част от бавноразвиващите се деца и той има цял куп здравословни проблеми — проблеми със сърцето, инфекции, усложнения със зъбите. Като прибавим към това и пълното объркване, което цари в малката му главица. Имате ли някакъв опит с бавноразвиващи се?

— Неголям, но имам.

— Работил съм със стотици такива деца и не се сещам за някое от тях, което да не е имало сериозни емоционални проблеми. Знаете ли, хората си мислят, че тези деца са като всички останали, само дето се развиват по-бавно, но в действителност не е така.

В гласа му се бе прокраднало леко раздразнение. Отдадох го на изгубената емоционална битка с момчето.

— Родни извървя дълъг път — каза Крюгер. — Когато дойде тук, не можеше дори да използва тоалетната. Дотогава вече беше сменил тринайсет осиновителски семейства. — Той поклати глава. — Плачевна история. Комисиите поверяват деца на хора, които не са способни да отгледат дори куче.

Изглежда, беше готов да подхване цяла реч, но се окопити и дежурната усмивка се появи отново на устните му.

— Много от децата имат минимални шансове да бъдат осиновени — увредените, тези със смесен расов произход, връщаните на няколко пъти от осиновителски семейства, изоставените от собствените си родители. Те пристигат при нас без всякаква представа за социално поведение, без хигиенни навици и дори без да са приучени на някои ежедневни обичайни действия. Доста често почваме от нулата. Но затова пък след това постигнатият успех ни радва още повече. Един от студентите, работили тук, ще публикува книга за нашите резултати.

— Практиката тук е била безценна за него.

— Така е. От друга страна, откровено казано, това ни помага да събираме повече дарения, до които обикновено опира всичко, когато човек се опитва да поддържа един дом като „Ла Каса“. Елате. — Той ме хвана за лакътя. — Да разгледаме и другите обекти.

Тръгнахме към басейна.

— Доколкото разбрах — казах аз, — преподобният Маккафри е способен на чудеса, когато става дума за набиране на дарения.

Крюгер ми хвърли един кос поглед, опитвайки се да прецени накъде бия.

— Така е. Отец Гюс е невероятен човек и това неминуемо си казва думата. Посветил е цялото си време на дома. Не знам дали сте чували, но той е ръководил такъв дом и в Мексико, но му се е наложило да го закрие. Правителството не си мърдало пръста, а богатите смятали, че е по-добре да оставиш селяните да измрат от глад.

Бяхме стигнали до басейна. Водата отразяваше близката гора — зелено-черно пано, изпъстрено тук-там с изумрудено. Наоколо се носеше остра миризма на пот и хлор. Самотният плувец все още пореше водата с мощни загребвания.

— Здрасти, Джимбо! — извика Крюгер.

Плувецът достигна далечния край, подаде глава от водата и видя, че съветникът му маха. Той се плъзна с лекота по повърхността, приближи се, хвана се за ръба и излезе до кръста от водата. Беше брадат здравеняк, едва прехвърлил четирийсетте, със загоряло, силно окосмено тяло.

— Здрасти, Тим.

— Доктор Делауер, това е Джим Халстед, нашият главен треньор.

— Главен и единствен, за да бъдем съвсем точни. — Гласът на Халстед беше дълбок и гърлен. — Бих се здрависал с вас, но ръката ми е мокра.

— Няма проблем — усмихнах се аз.

— Доктор Делауер е детски психолог, Джим. Развеждам го из „Ла Каса“, тъй като е кандидат за Джентълменската бригада.

— Радвам се да се запозная с вас, докторе, и се надявам, че ще се присъедините към нас. Тук е красиво, нали?

— Прекрасно място.

— Джим работеше във вътрешността на града — каза Крюгер. — Беше преподавател в училище. Добре че все пак му дойде умът в главата.

Халстед се засмя.

— Само дето преди това доста се чудих. Аз съм кротък човек, но след като един побъркан ме нападна с нож само защото го бях накарал да прави лицеви опори в час, това вече ми дойде в повече.

— Убеден съм, че тук нямате такива проблеми — казах аз.

— Естествено — избоботи той. — Хлапетата са страхотни.

— Което ме подсеща, Джим — намеси се Крюгер, — че трябва да изготвим тренировъчна програма за Родни Брусард. Нещо, което да му вдъхне увереност.

— Няма проблеми.

— Ще се видим по-късно, Джим.

— След малко. Елате пак, докторе.

Мускулестото тяло на Халстед се стрелна във водата като торпедо и се плъзга известно време по дъното на басейна.

Направихме си разходка от около четвърт миля покрай „Ла Каса“. Крюгер ми показа лечебницата — искрящо бяла, вмирисана на антисептичен разтвор, стаичка, обзаведена с бюро и кушетка за прегледи от блестящ хромникел. Вътре нямаше жива душа.

— Имаме сестра, която е тук всяка сутрин. По очевидни причини не можем си позволим лекар.

Замислих се защо ли „Маджестик Ойл“ или някой друг щедър дарител не е пожелал да плаща на някой лекар, за да прекарва по четири часа дневно в кабинета на дома.

— Слава богу, има достатъчно доброволци, до един чудесни специалисти, които ни посещават достатъчно често.

Разминахме се с няколко групи деца, всяка съпроводена от ръководител. Крюгер им махваше и ръководителите с готовност отвръщаха на поздрава му. Много от децата не показваха с нищо, че са ни забелязали. Както бе предположила Оливия и както сам Крюгер бе казал, повечето от възпитаниците на дома бяха с физически или умствени дефекти. Момчетата ми се сториха около три пъти повече от момичетата. Мнозинството от децата бяха чернокожи или от латиноамерикански произход.

Крюгер ме заведе в столовата — помещение с висок таван, измазани с хоросан стени и излъскан до блясък под. Безмълвни мексиканки чакаха невъзмутимо зад стъклената преграда с щипки за сервиране в ръце. Храната — типичните за подобни места блюда — яхния, рибни ястия, желета, преварени зеленчуци в гъст сос.

Седнахме на сгъваема маса от тези, които често се използват за пикници. Крюгер отиде до кухнята и се върна след броени секунди с поднос с бисквити и кафе. Бисквитите изглеждаха страхотно. Не видях такива зад стъклената витрина.

В другия край на столовата седяха деца, които похапваха под зоркия поглед на двама ръководители, очевидно студенти. Всъщност може би ще е по-правилно да кажа „опитваха се да ядат“. Повечето от децата демонстрираха явни признаци на парализа — едни изглеждаха спазматично вдървени, а главите и ръцете на други се тресяха от неволни гърчове, което превръщаше поглъщането на всяка хапка в истинско мъчение. Ръководителите ги наблюдаваха и ги окуражаваха от време на време с по някоя топла дума, но не им помагаха и така голяма част от крем карамела и желето се озоваваха на пода.

Крюгер отхапа с удоволствие от шоколадовата бисквита. Аз взех едно канелено рулце и почнах да го въртя между пръстите си. Той ми наля кафе и попита дали имам някакви въпроси.

— Не. Всъщност съм доста впечатлен.

— Чудесно. Нека тогава да ви разкажа за Джентълменската бригада.

И той ми разказа една шаблонна история за група бизнесмени, които, въодушевени от излъчването и идеите на преподобния Гюс, решили да помогнат с каквото могат на „Ла Каса“.

— Джентълмените са зрели, преуспели хора. Те са единственият ни шанс тези деца да получат някакъв достоен за подражание мъжки модел. Освен това тези господа, част от, така да се каже, каймака на обществото, могат да дадат на нашите деца идея за това, какво представлява успехът. Те прекарват известно време с децата тук, в „Ла Каса“, организират спортни състезания, водят ги на излети, на кино, на театър, в Дисниленд. В домовете си на семейни вечери. Това позволява на децата да опознаят един стил на живот, до който те никога не са се докосвали. От друга страна, тези достойни мъже изпитват удовлетворение, което трудно биха могли да постигнат чрез бизнеса или кариерата си. Уговорката е за дежурства в рамките на шест месеца и много от тях после се записват за втори и дори за трети път.

— А какво ще кажете за обратния ефект? — попитах аз. — Децата се докосват за кратко до нещо толкова желано, което най-вероятно никога няма да им принадлежи.

Крюгер беше готов и за тази атака.

— Чудесен въпрос, докторе. Но ние не наблягаме на нещата, които нашите деца не могат да имат. Просто се опитваме да ги научим, че често единствената пречка за постигането на техните мечти е липсата на подходяща мотивация. Учим ги да носят сами отговорността за себе си. Опитваме се да ги накараме да повярват, че и те могат да докоснат небето. Между другото, една от книгите на преподобния Гюс се казва точно така — „Докосни небето“. Всичко това — в комбинация с различните игри, касетите с анимационни филми, книжките за оцветяване и тъй нататък — ги учи да бъдат оптимисти.

Истински Норман Винсънт Пийли, подправен леко с хуманистичен психологически жаргон. Погледнах над рамото му и отново видях измъчваните от спазми деца да се борят с храната си. Досега с чужд разкош определено нямаше да им донесе членство в някой богаташки яхтклуб, запазена маса в петзвезден ресторант или пък мерцедес в гаража.

Има куп неща, които не могат да бъдат компенсирани само с позитивно мислене.

Но Крюгер си имаше своя сценарий и беше твърдо решен да го следва до последната запетая. Трябва да призная, че се справяше страхотно. Беше изчел всички подходящи списания, бе следил нужните статистики и от устата му валяха цитат след цитат, кой от кой по-авторитетни и убедителни. Думите му не само се целеха право в портфейла на потенциалния дарител, но и бъркаха в него, при това със завидна лекота.

— Да ви донеса ли още нещо? — попита той, след като изяде третата си бисквита. Аз все още не бях опитал рулцето.

— Не благодаря.

— Да се връщаме тогава. Вече е почти четири.

Прекосихме набързо останалата част от комплекса. Имаше и малка ферма с около две дузини кокошки, овен, вързан на каишка, хамстери, които търчаха неуморно в плексигласови барабани, и един мързелив басет. Класната стая беше пригодена за целта бивша казармена барака, а спортният салон — склад, останал от Втората световна война, или поне Крюгер твърдеше така. Човекът, който бе преобразил двете помещения, заслужаваше искрени поздравления.

— Това е дело на преподобния Гюс. Той е оставил своя отпечатък върху всеки квадратен сантиметър от това място. Забележителен човек.

Когато тръгнахме към кабинета на Маккафри забелязах още веднъж разположените близо до гората зидани постройки. Бяха четири — без прозорци, с бетонни покриви, зарити наполовина в земята като бункери, с тунеловидни навеси, водещи към металните врати. Крюгер явно нямаше никакво намерение да ми обяснява какво представляват те, затова аз го попитах.

Той им хвърли поглед през рамо.

— Складове — беше пестеливият му отговор. — Хайде да се връщаме.

Скоро направихме пълен кръг и се озовахме отново пред административната сграда. Крюгер ме съпроводи до входа, стисна ми ръката и ми каза, че се надява да ме види отново. После добави, че го чака много работа и ме повери на „добродушната баба“. Тя свали само за миг поглед от монитора на своя оливети, усмихна ми се по познатия начин и ме помоли да изчакам няколко минути до пристигането на Великия човек.