Джонатан Келерман
Жестоки игри (22)

22.

Разкрасената клетка на асансьора ни качи до петия етаж на куполообразната сграда в другия край на затревения двор. Вратите му се отвориха и пред нас се откри гледка към потънала в тишина ротонда, облицована с мрамор. По свода на тавана беше изографисана фреска, изобразяваща херувимчета, които надуваха ловджийски рогове. Вече се намирахме във вътрешността на „купола“. Стените бяха зидани от камък и от тях се разнасяше миризма на гниеща хартия. Самотен прозорец, разграфен на разноцветни ромбове, разделяше две дъбови врати. Едната беше закичена с табелка „Картографска стая“ и изглеждаше така, сякаш не са я отваряли с десетилетия. На другата не пишеше нищо.

Маргарет почука по ненадписаната врата и след като никой не й отговори, бутна вратата и я отвори. Помещението вътре беше просторно, с висок таван и катедрални прозорци с гледка към пристана. Всеки свободен сантиметър от стената беше зает от книжни лавици, претъпкани с безкрайни редици парцаливи томове. Книгите, които не бяха успели да се вредят на лавиците, бяха скупчени върху пода. Насред помещението имаше плот на подпори, затрупан с купища ръкописи и още книги. В един от ъглите се бяха сместили антично бюро с крака, оформени като лапите на митичен звяр, и древен глобус на въртяща се поставка. Върху бюрото имаше кутия на „Макдоналдс“ за храна по домовете и куп мръсни, смачкани кърпи.

— Професоре? — каза Маргарет. После се обърна към мен: — Интересно къде ли е отишъл?

— Из-не-на-да-а-а! — Викът дойде някъде иззад плота с ръкописите, част от които се разхвърчаха по пода.

Маргарет подскочи като ужилена и си изтърва чантата. Една сбръчкана глава изникна сред куп ръкописи.

— Извинявай, че те стреснах така, миличка. — Главата се измъкна иззад плота, разтърсвайки се от беззвучен смях.

— Професоре — каза Маргарет, — засрамете се.

Тя се наведе, за да събере пръснатите листове.

Професорът застана пред нас с лукава физиономия. До този момент си мислех, че е седнал. Но когато главата му си остана на същото ниво, осъзнах, че е бил прав през цялото време.

Беше висок около метър и петдесет. Иначе ръстът му си беше нормален, но старецът се бе огънал през кръста, а върху деформирания му гръб се виждаше буца, голяма колкото ученическа раница. Главата му — сбръчкано яйце, увенчано с ореол от рядка бяла косица — изглеждаше твърде голяма за тяло като неговото. Походката му наподобяваше тази на упоен скорпион.

На лицето му се бе изписала маска на насмешливо разкаяние, но искриците в сълзящите му сини очички казваха доста повече от безкръвните му, изпънати в дъга устни.

— Да ти помогна ли, миличка? — Гласът му беше сух и прецизно модулиран.

Маргарет събра и последните остатъци от пръснатите по пода вещи и ги изсипа в чантата си.

— Не, благодаря ви, професоре. Вече ги събрах всичките. — Тя пое въздух и се опита да си придаде спокоен вид.

— А ще дойдеш ли все пак на моя пица пикник?

— Само ако се държите прилично.

Той събра длани, сякаш се канеше да произнесе молитва.

— Обещавам, миличка.

— Добре. Професоре, това е Бил Робъртс, журналистът, за който ви говорих по телефона. Бил, професор Гарт ван дер Грааф.

— Здравейте, професоре.

Той ме изгледа изпод ленивите си клепки.

— Не приличате на Кларк Кент^[1] — каза старецът.

— Моля?

— Не трябва ли всички вестникарски репортери да приличат на Кларк Кент?

— Явно съм пропуснал това синдикално споразумение.

— Интервюира ме един репортер, точно след войната, Голямата имам предвид. Втората Голяма, ако трябва да бъдем съвсем точни. Та този репортер искаше да разбере какво място ще заеме войната в историята. Той например приличаше на Кларк Кент. — Той прокара ръка по изпъстрения си с петна скалп. — Да ви се намират очила или нещо от сорта, млади момко?

— Съжалявам, но очите ми все още са в добро здраве.

Професорът ми обърна гръб и се запъти към един от рафтовете. В движенията му имаше някаква тиха змийска грация, сякаш правеше крачките си встрани, докато всъщност се движеше напред. Той се покачи бавно на едно ниско столче, протегна се и сграбчи някакъв, подвързан с кожа том, после се смъкна обратно и се върна при нас.

— Вижте — каза той, докато разгръщаше книгата, която се оказа колекция от списания с комикси. — Ето кого имам предвид. — Треперещият пръст сочеше рисунка на топрепортера на „Дейли Планет“, който тъкмо се канеше да се вмъкне в поредната телефонна будка. — Кларк Кент. Ето това е репортер.

— Убедена съм, че господин Робъртс знае кой е Кларк Кент, професоре.

— Тогава му кажете първо да заприлича повече на него и чак след това да се върне тук, за да си поговорим — тросна се старецът.

Двамата с Маргарет си разменихме погледи на безпомощност. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, когато Ван дер Грааф отметна глава назад и изкряка:

— Хитрата сврака с двата крака! — Последва доволен смях, който скоро премина в немощна кашлица.

— О, професоре! — намръщи се Маргарет.

И двамата се спуснаха в поредната скорострелна размяна на нищо незначещи реплики. Усъмних се, че всъщност се познават доста по-добре, отколкото бях предположил.

— Върза се, миличка, признай си го — настояваше той. — Измамих си те аз. Ти си помисли, че съвсем съм изкуфял.

— Вие не сте по-изкуфял от мен — отвърна му тя. — Ах вие, лошо старо момче!

Надеждите ми, че ще успея да изкопча някаква достоверна информация от този съсухрен гърбушко се изпаряваха с всяка изминала минута. Прокашлях се.

Те млъкнаха и се втренчиха в мен. От едното ъгълче на устата на Ван дер Грааф се стичаше тънка бяла струйка. Ръцете му потръпваха в пристъп на старческа немощ. Маргарет се бе възправила над него с ръце на хълбоците.

— Сега искам да помогнете на господин Робъртс — заяви тя.

Ван дер Грааф ме изгледа мръснишки.

— О, добре де — изхленчи той. — Но само ако ми обещаеш да се разходим заедно около езерото.

— Вече ви обещах.

— Кога?

— Още утре, ако получа добри отзиви за държанието ви с господин Робъртс.

— Аз съм професорът, аз давам отзивите.

Тя пропусна думите му край ушите си.

— Трябва да отида до библиотеката, господин Робъртс. Ще можете ли да откриете после сам кабинета ми?

— Разбира се.

— Значи ще се видим там. Довиждане, професоре.

— Утре в един, ако ще камъни да валят — извика старецът след нея.

След като вратата се затвори, той ме покани да седна.

— Аз лично предпочитам да остана прав. Все не мога да си открия стол, който да ми е удобен. Когато бях момче татко извика в къщи дърводелци и мебелисти, за да опитат да ми измайсторят нещо удобно. Нищо не излезе. Все пак резултатът можеше да мине за произведение на абстрактното изкуство. — Професорът се засмя, залитна леко и се подпря на плота. — Прекарал съм прав по-голямата част от живота си. В края на краищата май спечелих от това. Краката ми са като от чугунени блокове, а кръвообращението ми би могло да свърши работа на два пъти по-млад от мен мъж.

Седнах на едно кожено кресло. Очите ни най-после се озоваха на една височина.

— Ах тази Маги. Такова тъжно момиче. Флиртувам с нея, опитвам се да я развеселя. Но тя все изглежда самотна. — Той разрови една купчина листове и измъкна оттам бутилчица. — Ирландско уиски. В най-горното чекмедже на бюрото ми ще намерите две чаши. Бъдете така добър и ми ги донесете.

Открих чашите. И двете не изглеждаха особено чисти.

Ван дер Грааф наля във всяка от тях по два пръста уиски, без да разлее и капка.

— Заповядайте.

Изгледах го как отпи първата глътка и сторих същото.

— Мислите ли, че все още е девствена? Възможно ли е нещо подобно в наши дни на тази възраст? — Той зададе и двата си въпроса с тон, подхождащ повече на академичен диспут или на лекция за зараждането на вселената.

— Наистина не знам, професоре. Запознах се с нея само преди час.

— Съзнанието ми отказва да възприеме подобен факт. Девственица на нейната възраст. И все пак някак не мога да си представя тези бедра на дойка, увити около нечий космат задник. Също толкова абсурдно е. — Той отпи още две глътки, размишлявайки безмълвно над половия живот на Маргарет Допълмайър с поглед, взрян в нищото.

Накрая каза:

— Вие сте един търпелив млад човек. Рядко срещано качество.

Кимнах.

— Реших да ви оставя сам да прецените кога да започнем разговора.

— Да, признавам, че напоследък се държа съвсем по детски. Нищо странно, като се има предвид възрастта ми. Знаете ли колко време мина от последната ми лекция?

— Доста, предполагам.

— Над две десетилетия. Оттогава се наслаждавам на възможността да размишлявам тук, необезпокояван от никого. Всъщност по-скоро се шляя без работа. И въпреки това съм професор. Помислете си само колко абсурдна е една система, която позволява подобни прецеденти.

— Може би просто са решили, че заслужавате да се оттеглите с почести.

— Да бе! — Той махна с ръка. — Това ми прозвуча като фраза от опело. „Заслужил да се оттегли с почести.“ Ще ви призная, млади човече, че през целия си живот не съм заслужил каквото и да е. Изписал съм купища публикации — до една пълни глупости. Бях съредактор на три книги, нито едно от които не съм чел. В общи линии живях като разглезен разсипник. И си изкарах чудесно.

Той допи уискито си и тропна чашата върху плота.

— Държат ме тук, защото имам милиони долари, както и попечителски фонд, оставен ми от баща ми, и се надяват, че ще им оставя всичко. — Старецът се ухили мошенически. — А може и да не им ги оставя. Може пък да взема да завещая всичко на някоя негърска организация или пък на някоя групичка, която се бори за правата на лесбийките. Голям смях ще падне. Дали има такава групичка?

— Най-вероятно, да.

— Да. В Калифорния, без съмнение. Което ме подсеща, че сте дошли, за да научите нещо повече за Уили Тауъл от Лос Анджелис, нали така?

Повторих историята за „Медикъл Уърлд Нюз“.

— Добре — въздъхна той, — щом настоявате, ще се опитам да ви помогна. Един господ знае защо въобще някой се интересува от Уили Тауъл, защото по-тъпо момче никога не е стъпвало в този колеж. Когато разбрах, че е станал медик, бях просто изумен. Не съм си и представял, че мозъкът му може да се справи с подобно натоварване. Разбира се, семейството му има солидни традиции в областта на медицината — един от предците му е бил личен хирург на Грант по време на Гражданската война — и едва ли му е било чак толкова трудно да се промъкне в медицински факултет.

— Но той е направил впечатляваща кариера като лекар.

— Което също не ме изненадва. За целта са нужни черти на характера, които Уили определено притежава — упоритост, липса на въображение, вроден консерватизъм. Естествено, добрата фигура и привлекателните черти също не биха навредили. Готов съм да се обзаложа, че не се е изкачил толкова високо като прозорлив научен мислител или като изследовател новатор. Неговата сила е в по̀ делничните дисциплини, нали?

— Той си е създал репутация на чудесен лекар — настоях аз. — Неговите пациенти могат да кажат само добри неща за него.

— След като без съмнение им казва онова, което искат да чуят. Уили винаги е бил много добър в това упражнение. Много популярен, президент на това и онова. Той посещаваше моя курс по европейска цивилизация и там също се държеше като истински сладур. Да, професоре, не, професоре. Винаги изникваше от нищото, за да ми изтегли стола… Господи, колко мразех тоя му номер. — Той изгримасничи при спомена за това. — Да, наистина не му липсваше банален чар. Хората харесват това у лекарите. Сигурно го смятат за милосърдие. Но виж, когато опреше до писане на есета, е, там се проявяваше истинската му същност. Куп предсказуеми клишета, точност без вдъхновение, грамотност, но не и изтънченост. — Старецът замълча за миг. — Такъв тип информация ли очаквахте да получите?

Усмихнах се.

— Не съвсем.

— Това май не става за отпечатване, а? — Изглеждаше разочарован.

— Не. Боя се, че материалът трябва да има позитивна насоченост.

— Какъв страхотен човек, какъв невероятен специалист, дъра-бъра… Каква досада! Не ви ли отегчава да пишете такива глупости?

— Понякога. Нали трябва да си изкарвам хляба.

— Да. Доста нагло от моя страна да не се замисля за това. Нали никога не ми се е налагало да си изкарвам хляба в прекия смисъл на този израз. Винаги съм имал повече пари, отколкото можех да изхарча. Това води до неминуемо затъпяване, което пък се предава по рождение. Води още до психологическа и физическа недъгавост. — Той се усмихна, протегна ръка и се потупа по гърбицата. — Този колеж е истински рай за ленивите, ограничените и богати по рождение отрочета. Като вашия доктор Уили Тауъл например. Той е продължител на една от най-префинените богаташки нишки. Знаехте ли за това?

— Че е син на лекар?

— Не, не. — Той махна раздразнено с ръка, сякаш ме изпитваше и аз му бях дал много тъп отговор. — Той е един от „Двестате“. Чувал ли сте някога за тях?

— Не.

— Идете до бюрото ми, моля ви, и ми донесете старата карта на Сиатъл. В най-горното чекмедже е.

Направих това, за което ме помоли. Картата стърчеше между няколко нови броя на „Плейбой“.

— Дайте ми я — каза той нетърпеливо. Разгъна я и я разстла върху плота. — Погледнете тук.

Застанах зад него и надзърнах над главата му. Пръстът му беше забит в една точка в северния край на Юга — малко островче с ромбовидна форма.

— Остров Бриндамуур. Пет квадратни километра рядко непривлекателна земя, върху която са построени двеста имения, които могат да си съперничат с кой да е друг имот в Съединените щати. Джозая Джедсън построил първия си дом там — едно готическо чудовище от камък, тухли и хоросан — и други от неговата черга решили да му подражават. Имам братовчеди, които живеят там. Всъщност повечето от обитателите на острова са в някакви роднински връзки. Слава богу, татко реши да изгради нашия дом на континента, в Уиндърмер.

— Човек трудно би го открил на картата.

Островът представляваше просто едно петънце сред водите на Тихия океан.

— Точно там е работата, момчето ми. В много от по-старите карти не е отбелязано дори името му. Връзката с континента е проблематична — ферибот, който пътува веднъж дневно, стига времето и приливът да не му попречат. Съвсем в реда на нещата е да няма курс цяла седмица, дори две. Повечето от жителите си имат собствени самолети и писти за кацане. Повечето от тях истински се наслаждават на пълната изолация.

— И доктор Тауъл е израснал там?

— Определено. Но ако не се лъжа, имотът на семейството му на острова е отдавна разпродаден. Той се преместил с родителите си в Калифорния, докато бил още момче, и нямало никакъв смисъл да поддържат къщата си там. Повечето от постройките на Бриндамуур са твърде големи за нормален човешки дом. Истински архитектурни динозаври. Разходите по поддръжката им са чудовищни, а в наши дни дори „Двестате“ трябва да се съобразяват с някакъв семеен бюджет. Пък и далеч не всички от тях са имали наследници, хитри колкото татко.

Той се потупа доволно по гърдите.

— А мислите ли, че израстването в подобна обстановка е оказало някакво влияние върху доктор Тауъл?

— Сега вече говорите като психолог, млади момко.

Усмихнах се.

— И за да отговоря на въпроса ви — определено, да. Децата на „Двестате“ са една нечовешки снобска пасмина, а за да заслужиш този етикет в „Джедсън Колидж“, се изисква невероятен шовинизъм. Тук те винаги са държаха като богоизбрани, егоцентрични и не особено интелигентни глезльовци. Много от тях имаха сериозни физически и психически проблеми — забележката ми за вродената недъгавост беше съвсем сериозна. Нещо повече, те никога не проявяваха интерес към натрупването на нов опит, който би ги променил в позитивна посока.

— Използвате минало време. Няма ли и днес техни представители в колежа?

— Хлапетата сред потомците им се броят на пръсти. Повечето от тях вкусиха от сладостите на външния свят и така не се върнаха повече на Бриндамуур.

За да поддържам прикритието си, трябваше поне да опитам да защитя Тауъл.

— Професоре, аз не познавам много добре доктор Тауъл, но като специалист той се ползва с безупречна репутация. Срещнах се лично с него и той ми се стори мъж с магнетично излъчване и силен характер. Дали пък това че е израснал в подобна среда не му е помогнало да изгради своята ярка индивидуалност?

Старецът ме погледна раздразнено.

— Врели-некипели! Разбирам, че трябва да го разкрасите, но от мен няма да чуете нищо друго освен истината. В цялата бриндамуурска глутница нямаше и един човек с индивидуалност. Млади човече, самотата е истинският нектар за индивидуалността. Нашият Уили Тауъл не си падаше по самотата.

— Защо мислите така?

— Не си спомням да съм го виждал някога сам. Вечно се мъкнеше с други двама тъпанари от острова. Тримата се държаха като малки диктаторчета. Уили, Стю и Еди.

— Стю и Еди?

— Да, да, точно това казах. Стюарт Хикъл и Уилям Хейдън.

Самото споменаване на тези имена ме накара да подскоча. Положих невероятно усилие, за да прикрия изумената си физиономия с надеждата, че старият професор няма да забележи реакцията ми.

— Хикъл беше един хилав, пъпчив негодник с извратени интереси, но другите двама не го оставяха да изръси и една дума, без да е да минала през тяхната цензура. Хейдън беше ситно зло гаднярче. Спипах го да преписва на един изпит и той се опита да ме подкупи, като ми предложи да ме уреди при някаква индианска проститутка с „екзотичен талант“! Представете си само, тоя пикльо да ми сводничи, сякаш аз не мога да се уредя и сам! Естествено, не го покрих и дори написах доста остро писмо на родителите му. Така и не получих отговор. Сигурно не са си направили труда да го прочетат, вечно кръстосваха Европа, за да си пръскат парите с пълни шепи. И знаете ли какво излезе от него? — завърши той риторично.

— Не — излъгах аз.

— Сега е съдия, в Лос Анджелис. Всъщност мисля, че и трите диктаторчета се преместиха в Лос Анджелис. Хикъл е нещо като химик — искаше да стане доктор като Уили и май дори започна да учи медицина, но се оказа твърде глупав, за да завърши.

Последва кратка пауза.

— Съдия — процеди накрая през зъби старецът. — Какво говори това за нашата съдебна власт?

Информацията просто ме заливаше като бликнал изневиделица гейзер и аз почнах да се притеснявам, че мога да пропусна нещо важно. Изкушавах се за втори път в един и същи ден да разкрия истинските си намерения, за да мога да изцедя словоохотливия старец до последна капка. Но обещанието, дадено на Маргарет, ме възпираше да го сторя.

— Аз съм един гаден стар мръсник, нали? — изграчи Ван дер Грааф.

— И многообещаващ източник на информация, професоре.

— О, нима? — Той се усмихна лукаво. — Да изровя ли някоя друга мръсотийка от перверзната си памет?

— Знам, че доктор Тауъл е изгубил детето и съпругата си преди години. Какво можете да ми кажете за това?

Ван дер Грааф се втренчи в мен, наля си и отпи глътка-две.

— И това ли ще влезе в материала ви?

— Всичко, което би могло да придаде плътност на образа на доктор Тауъл.

— О, да, плътност. Разбира се. Е, това си беше трагедия, спор да няма, и вашият доктор беше твърде млад, за да се справи с нея. По време на последната си година тук той се ожени за едно прекрасно момиче от добро портландско семейство. Тя беше истинско ангелче, но не принадлежеше на неговия кръг — „Двестате“ обикновено се чифтосваха помежду си. Всички бяха доста изненадани. След шест месеца момичето му роди син и нещата си дойдоха по местата.

— За миг изглеждаше, че триото ще се разтури. Хикъл и Хейдън се дръпнаха от Уили, след като той се опита да поеме задълженията си на женен мъж. След това жена му и детето загинаха и диктаторчетата се събраха отново. Всъщност няма нищо по-нормално от това след подобна трагедия човек да потърси утеха в компанията на приятелите си, нали?

— Как се случи?

Старецът надзърна в чашата си и пресуши последните няколко капки.

— Момичето — майката — трябвало да откара детето в болницата. Малкият се събудил с плач и не изглеждал никак добре. Най-близкото болнично заведение тогава беше Детската ортопедична болница в университета. Случило се по малките часове, навън все още било тъмно. Колата й излетяла от моста „Евъргрийн“ и потънала в езерото. Едва по изгрев-слънце ги откриха.

— Къде е бил доктор Тауъл?

— Учел. Затова тя тръгнала сама. Той за малко не се побърка от пристъп на чувство за вина. Сигурно много му се е искало да е бил с тях. Понякога смъртта не изглежда толкова страшна на фона на това, което може да изпита оцелелият.

— Истинска трагедия.

— О, да. Тя беше прекрасно момиче.

— Доктор Тауъл пази нейната снимка в кабинета си.

— Сантименталист, значи?

— Вероятно. — Беше мой ред да си пийна от уискито. — Значи след трагедията той започна да се вижда по-често с приятелите си?

— Да. Ето че, изговорена от вас, думата „приятели“ ме накара да си припомня нещо важно. Моята представа за приятелство включва наличието на някаква емоционална близост и в известна степен на взаимно възхищение. Тези тримата изглеждаха винаги мрачни, докато бяха заедно, сякаш никой от тях не се радваше на компанията на другите двама. Така и не успях да разбера какво всъщност ги свързва, но връзка безспорно имаше. Уили замина, за да учи медицина, и повлече Стюарт след себе си. Едуин Хейдън записа право в същия университет. После тримата се заселиха в един и същ град. Вероятно и вие ще поискате да се свържете с другите двама, за да получите допълнителна информация за своя материал. Ако въобще има нещо такова.

Опитвах се отчаяно да запазя спокойствие.

— Какво искате да кажете?

— О, мисля, че много добре знаете какво искам да кажа, момчето ми. Нямам никакво намерение да ви искам журналистическата карта или пък нещо друго, което да доказва, че сте този, за когото се представяте, защото сте един приятен, интелигентен млад човек, а напоследък не се радвам на кой знае колко такива събеседници. Толкова по този въпрос.

— Оценявам жеста, професоре.

— И с пълно право. Предполагам, че си имате солидни причини, за да ме разпитвате така за Уили. Те обаче сигурно са скучни до смърт и затова не ме интересуват ни най-малко. Помагам ли ви дотук?

— Меко казано, доста. — Налях още от превъзходната течност в двете чаши и в следващите две-три минути двамата се наслаждавахме мълчаливо на ирландското уиски.

— А искате ли да ми помогнете още мъничко? — попитах аз после.

— Зависи.

— Доктор Тауъл има племенник. Тимоти Крюгер. Чудя се дали не си спомняте нещо и за него.

— Крюгер — каза той, сякаш това не беше фамилия, а епитет.

— Да.

— Братовчед. Далечен братовчед, не племенник.

— Нека да е братовчед тогава.

— Крюгер. Стара фамилия. Прусаци, от първия до последния. Влиятелна фамилия. — От медния му гласец не бе останал и помен. Той казваше думите с механична интонация. — Прусаци.

Старецът направи няколко крачки, после паякообразното му полюшване замря рязко и ръцете му се отпуснаха безпомощно.

— Тук сигурно е намесена полицията — каза той.

— Какво ви накара да си го помислите?

Лицето му потъмня от гняв и той вдигна юмрук високо над главата си — истински пророк от Стария завет.

— Я не се занасяйте с мен, млади момко! Как би могло да е иначе, щом Тимоти Крюгер е замесен?!

— Това наистина е част от разследването на криминално деяние, но това е всичко, което мога да ви кажа.

— О, нима? А аз как развързах езика си, без дори да знам истинските ви намерения? Преди минута ги определих като скучни, но сега съм на друго мнение.

— Професоре, какво ви плаши толкова около името на Крюгер?

— Злото — каза той. — Злото ме плаши. Казвате, че става дума за разследване. Откъде да знам на чия страна сте?

— Работя за полицията, но не съм полицай.

— Дотук с половинчатите истини! Или бъдете искрен, или се омитайте!

Обмислих избора си.

— Маргарет Допълмайър — казах после. — Не искам тя да загуби работата си заради мен.

— Маги? — изпръхтя той. — Не се притеснявайте за нея. Нямам намерение да разглася факта, че тя ви доведе при мен. Тя е тъжно момиче и животът й се нуждае от тръпката на приключенията. Познавам я достатъчно добре, за да знам, че вестникарската тръпка не я е напуснала. Безспорно и вие сте го разбрали и добре сте се възползвали от това.

Последното му изречение трудно можеше да бъде изтълкувано като похвала, но аз реших да не споря.

— Не — продължи той, — нямам никакъв интерес да съсипвам живота на Маги. Тя е истински приятел. Да не говорим, че лоялността ми към това заведение е прозрачна като долнопробна дантела. Презирам някои от нещата, свързани с това място, което всъщност се е превърнало в мой дом.

— Като Крюгер например?

— Като средата, която позволява на Крюгер и на такива като него да виреят.

Огромната му глава са заклати напред-назад върху недъгавите рамене.

— Изборът е ваш, млади човече. Истината, или хващате пътя.

Избрах истината.

 

 

— Нищо във вашата история не ме изненадва — каза той. — Не знаех нито за смъртта на Стюарт Хикъл, нито за сексуалните му наклонности, но не съм изненадан и от двете. Той беше слаб поет, господин Делауер, нищо повече от един много слаб поет.

Припомних си строфите под некролога на Лайла Тауъл. Ето кой бил тайнственият „С“.

— Когато споменахте Тимоти, се стреснах, защото не знаех дали не работите за Крюгерови. Картата, която ми показахте, изглежда истинска, но напоследък не е трудно да скалъпиш добър фалшификат.

— Можете да се обадите на детектив Делано Харди от Западния отдел на полицията в Лос Анджелис. Той ще ви каже на чия страна съм. — Много се надявах старецът да не реши да се възползва от тази възможност. Кой знае как щеше да реагира Харди.

Той се вгледа замислено в мен.

— Не, няма да стигам чак дотам. Вие сте ужасен лъжец. Мисля, че спокойно мога да доловя кога казвате истината.

— Благодаря ви.

— Пак заповядайте. Наистина го казах като комплимент.

— Разкажете ми за Тимоти Крюгер — казах аз.

Той се изправи и примигна няколко пъти — истински гном, излязъл от някоя холивудска работилница за специални ефекти.

— Първото нещо, на което искам да наблегна, е, че злото на Крюгерови няма нищо общо с тяхното богатство. Те щяха да са също толкова зли, ако бяха потомствени просяци, да речем. Ако си мислите, че така защитавам и себе си, имате право.

— Разбирам.

— Много богатите не са зли по принцип, независимо от твърденията на болшевишката пропаганда. Повечето от тях са безобидни, затворени в себе си, обречени на изчезване поклонници на удобствата. — Той отстъпи крачка назад, сякаш за да избяга от собственото си предопределение.

Аз не казах нищо.

— Тимоти Крюгер — каза той накрая, — е просто убиец. Кратко и ясно. Фактът, че никога досега не е бил осъждан или дори арестуван, не променя и на йота мнението ми за него. Събитията, за които ще ви разкажа станаха преди седем… не, преди осем години. Тук имаше един ученик, родом от Айдахо, с ум като бръснач и тяло на елински бог. Казваше се Джефри. Джефри Саксън. Дойде тук, за да учи. Никой друг от семейството му не бе стигал толкова далеч в образованието си. Джефри мечтаеше да стане писател. Беше спечелил спортна стипендия — гребане, бейзбол, футбол, борба. Освен това напук на всички успяваше да поддържа форма и едновременно с това да изкарва предимно шестици. В последната си година посещаваше моя курс по история и трябва да си призная, че по това време вече не можех да го науча на нищо ново. Говорехме си често, в същата тази стая. Той обожаваше живота и изпитваше неутолима жажда за знания.

От ъгълчето на едно от сините му очи се стече сълза.

— Извинете ме. — Старецът извади ленена носна кърпичка и избърса бузата си. — Тук е доста прашно, трябва да наредя да изчистят.

Той отпи от уискито си и когато заговори отново, гласът му беше пропит от спомени.

— Джефри Саксън притежаваше любопитството и търсещата натура на родения учен, господин Делауер. Помня изражението му, когато дойде тук за пръв път и видя всички тези книги. Беше като дете, изтървано в магазин за играчки. Заемах му най-ценните си антикварни издания — всичко, от лондонското издание на хрониките на Йозефус до антроположките монографии. Той ги „поглъщаше“ с невъобразима наслада. „За бога, професоре — казваше, — необходими са поне няколко живота, за да научи човек поне частица от онова, което си струва да бъде научено.“ За мен едно най-безспорните доказателства за нечий интелект е фактът, че той съзнава безбрежността на човешкото познание. Останалите, естествено, го смятаха за дървеняк, за селяндур. Непрекъснато се подиграваха на маниерите му, на дрехите, които носеше, на липсата на изтънченост у него. Той често ми говореше за това — нали се бях превърнал в негов втори дядо — и аз го утешавах, като му казвах, че е предопределен за по-изтънчена компания от тази, която може да му предложи „Джедсън“. Всъщност дори го окуражавах да се прехвърли в някой колеж от Изтока, в Принстън или Йейл, където би могъл наистина да израсне като интелект. С оценки като неговите и моите препоръки най-вероятно щеше да успее.

— И тогава той хареса едно момиче от „Двестате“. Беше красива наистина, макар и по банален начин. Това само по себе си не беше грешка, тъй като нуждите на сърцето и на половите жлези трябва да бъдат задоволявани все пак. Грешката беше в избора на жена, пожелана вече от друг.

— От Тим Крюгер?

Ван дер Грааф кимна мъчително.

— Трудно ми е, докторе. Споменът е толкова болезнен.

— Бих могъл да си тръгна, професоре, и да дойда някой друг път.

— Не, не, би било безсмислено. — Той пое дълбоко въздух. — Оттук нататък събитията се развиха като в евтин сериал. Джефри и Крюгер станаха съперници и на няколко пъти си размениха остри думи на всеослушание. Прехвърчаха искри, но всичко като че ли утихна. Джефри идваше при мен, за да изпусне парата. Аз се вживявах в ролята на треторазреден психолог. Нали все пак едно от задълженията на професорите е бъдат емоционална опора на своите ученици, а на мен това ми се отдава не зле. Посъветвах го да зареже момичето и да забрави за него, тъй като знаех, че дори между тях да се получи нещо, той винаги ще играе ролята на губещия в една подобна връзка. Наследниците на „Двестате“ са предсказуеми като домашни гълъби. Това момиче беше обречено на брак с мъж от своята среда. Светът му бе приготвил други, далеч по-стойностни и по-изтънчени удоволствия. Предстоеше му живот, изпълнен с безброй възможности и приключения. Но Джефри не ме послуша. Беше като рицар от обеднял род, завладян от своята благородна мисия. Да посече Черния дракон и да спаси девицата. Колко глупаво от негова страна и колко трогателно.

Ван дер Грааф замлъкна, останал без дъх. Лицето му бе добило нездрав зеленикав оттенък и аз не на шега се уплаших за него.

— Може би е по-добре да спрем засега — предложих аз. — Можем да продължим и утре.

— В никакъв случай! Не смейте да ме оставите сам с отровната бучка, заседнала в гърлото ми! — Той се прокашля. — Ще продължа разказа си, а вие ще стоите тук и ще ме слушате внимателно.

— Дадено, професоре.

— Така, докъде бях стигнал… а, да, Джефри в ролята на Белия рицар. Глупаво момче. Враждата между него и Тимоти Крюгер отново започна да се задълбочава. Всички останали бяха против Джефри — Крюгер беше техен герой. Аз останах единствената опора на Джефри. Разговорите ни се промениха. Вече не бяха онова интелектуално предизвикателство, на което и двамата така се наслаждавахме. Налагаше ми се да се правя на психотерапевт, роля, която ненавиждах, но не можех просто да го изоставя с проблемите му. Той си нямаше никого друг.

— Кулминацията беше една схватка по борба. И двете момчета се състезаваха в класически стил. Решиха да се срещнат само те двамата, късно вечерта, в празния салон и да решат всичко в един решителен сблъсък помежду си. Аз самият не съм борец, по очевидни причини, но все пак съм наясно, че този спорт си има своите стриктни правила, според които се определя победителят. Джефри го обичаше точно по тази причина. Той беше невероятно дисциплиниран за човек на тази възраст. Влезе в залата жив и излезе на носилка със счупен врат и гръбначен стълб. Все още не беше мъртъв, но животът за него се бе превърнал в съвкупност от вегетативни функции. Три дни по-късно умря.

— И смъртта му беше обявена за нещастен случай — казах меко аз.

— Това беше официалната версия. Крюгер твърдеше, че двамата са се увлекли в схватката и той му приложил серия сложни ключове, без да се усети и без да цели да го контузи. Кой можеше да оспори думите му? Нали такива инциденти стават и в официални схватки. В най-лошия случай всичко можеше да бъде изтълкувано като глупава постъпка на двама незрели мъже. Но за онези, които познаваха Тимоти добре и знаеха колко мразеше Джефри, това обяснение трудно можеше да мине за задоволително. Колежът обаче искаше да потули всичко възможно по-бързо, от полицията пък си умираха да направят услуга на „Джедсън“ — защо да вървят срещу милионите на Крюгер, след като толкова бедни отрепки извършват всеки ден куп престъпления?

— Присъствах на погребението на Джефри, взех самолет до Айдахо. Преди да тръгна за там налетях на Тимоти насред двора. Сега, като се замисля, срещата ни едва ли е била случайна. Той ме е търсил нарочно. — Устните на Ван дер Грааф се обтегнаха в една-единствена бледа резка, а бръчките му се вдлъбнаха. — Той се приближи към мен, докато минавах край статуята на основателя. „Чух, че се каните да пътувате, професоре“ — каза ми той. „Да — отвърнах му аз, — тази вечер летя за Бойз.“ „За да изпратите своя млад приятел в последното му пътуване?“ — попита той. На лицето му бе изписана самата невинност, съвършено изиграна невинност, нали беше актьор, за бога, владееше лицето си не по-зле от тялото. „Теб това какво те засяга?“ — отвърнах му аз. Той се наведе, вдигна от земята една суха дъбова клонка, ухили ми се мръснишки — точно като нацистите от снимките, правени в концентрационните лагери — пречупи клонката с два пръста и я хвърли обратно на земята. После се изсмя.

— Никога през живота си не съм бил толкова близо до това да убия човек, доктор Делауер. Ако бях по-млад, достатъчно силен или подходящо въоръжен, без съмнение щях да го направя. Но тогава просто замръзнах на мястото си, останал за пръв път в живота си без думи. „Приятно пътуване“ — просъска той, без да спира да се хили. Сърцето ми се разхлопа така, че усетих как ми прималява, но с усилие на волята успях да се задържа на краката си. Едва когато се скри от погледа ми, си позволих да се свлека на земята и да се разридая.

Последва дълго мълчание, което не посмях да наруша.

Когато накрая ми се стори, че болката е попреминала, го попитах:

— А Маргарет знае ли за това? За Крюгер?

Старецът кимна.

— Разказах й. Тя е мой приятел.

Значи известна доза лукавство не бе чужда и на госпожица неуспялата журналистка. Тази мисъл кой знае защо ме развесели.

— Само още нещо — момичето. Онова, заради което е била враждата. Какво стана с нея?

— А вие какво очаквате? — тросна ми се той. Част от предишния живец се бе появила отново в гласа му. — Започна да отбягва Крюгер, повечето момичета го отбягваха. Изкара още три нескопосани години в „Джедсън“, после се омъжи за банкер инвеститор и се премести в Спокейн. Сега най-вероятно е идеалната съпруга — изпраща сутрин дечицата на училище, бръщолеви си глупости с другите богаташки женички, флиртува с разносвачите на покупки.

— Логична развръзка — казах аз.

Той поклати глава.

— Каква загуба.

Погледнах часовника си. Бях прекарал в „купола“ малко повече от час, но ми се струваше, че е минало повече време. Ван дер Грааф ме бе захранил неусетно с цяла влакова композиция от полезна информация, но в края на краищата той беше историк, а на тях това им е работата. Чувствах се уморен и напрегнат, а дробовете ми копнееха за чист въздух.

— Професоре — казах, — не знам как да ви се отблагодаря.

— Като използвате тази информация в правилната насока. — Сините му очи бяха блеснали като пламъчетата на газова лампа. — Свалете няколко подходящи скалпа.

— Ще се постарая. — Станах.

— Вярвам, че не е нужно да ви изпращам.

Наистина не беше.

Бях прекосил ротондата наполовина, когато той подвикна след мен:

— И да напомните на Маги за пица пикника!

Думите му отекнаха сред студените, гладки каменни стени.