Джонатан Келерман
Жестоки игри (29)

29.

Лежах на пода на линкълна, покрит с одеяло.

— Пистолетът ми е насочен към гърба ти — казах на Тауъл. — Не очаквам да ми създадеш някакви неприятности, но двамата не се познаваме достатъчно отдавна, за да си имаме пълно доверие.

— Разбирам — каза той. — Не се чувствам обиден.

Той подкара колата по отбивката за „Ла Каса“ и накрая спря плавно пред бариерата на дома. Пазачът ни пусна, без дори да се поколебае. Последва кратко спиране при будката за размяна на обичайните любезности, подправени обилно с „господин докторе“ и „сър“, и ето че най-после се озовахме безпроблемно в двора.

Поехме към далечния край на паркинга.

— Паркирай встрани от светлината на лампата — прошепнах аз.

Колата спря.

— Чисто е — каза ми той.

Изпълзях изпод одеялото, слязох от колата и му махнах да ме последва. Тръгнахме рамо до рамо по пътеката. Надзорниците минаваха край нас, махваха на Тауъл и продължаваха по пътя си. Опитах се да си придам вид на помощник на добрия доктор.

„Ла Каса“ изглеждаше като едно невероятно спокойно място. Откъм гората долитаха детски песни — „Сто бутилки с бира“, „Сузана“. Някой им акомпанираше на раздрънкана китара. От рупора на мегафон проехтяваха командите на възрастните. Въздухът беше изпълнен със сладкия аромат на жасмин и олеандър.

Подминахме басейна, като внимавахме да не се подхлъзнем върху мокрия цимент. Тауъл вървеше като воин, поел към последната си битка — с вирната брадичка, с ръце, прибрани до тялото, почти марширувайки. Аз пък бях затъкнал пистолета така, че да ми е под ръка.

Добрахме се до бункерите, незабелязани от никого.

— Ето този — казах аз. — Този със синята врата.

Тръгнахме по циментовата пътека. После едно рязко завъртане на ключа и вече бяхме вътре.

Постройката беше разделена на две помещения. Едното от тях беше празно, ако не се брояха сгъваемият стол и алуминиевата туристическа масичка в единия ъгъл. Стените бяха голи, небоядисани и миришеха на плесен. Подът и таванът представляваха просто студени бетонни плочи. В центъра на тавана се виждаше неголям квадратен отвор, през който прозираше черното нощно небе. Цялото осветление се състоеше от една-единствена гола крушка.

Мелъди лежеше по гръб върху войнишко легло, покрита с грубо одеяло, вързана с кожени ремъци през гърдичките и за двата глезена. Ръчичките й бяха заровени под одеялото. Тя дишаше бавно, с отворени устенца, явно спеше. Главицата й беше обърната на една страна, а зачервената от сълзи кожа на лицето изглеждаше почти прозрачна на оскъдното осветление. Кичурчета коса бяха пръснати по челото й. Изглеждаше толкова мъничка, беззащитна, изгубена.

До единия крак на леглото беше оставен пластмасов поднос с недокосната храна — изпържено яйце, пържени картофи, спаружена маруля и отворена бутилка с мляко.

— Развържи я. — Насочих пистолета.

Тауъл се наведе над нея и се зае да развърже ремъците в полумрака.

— С какво сте я подредили така?

— Валиум, голяма доза. Плюс торазин.

Магическият еликсир на доктор Тауъл.

Тауъл се справи с ремъците и отметна одеялото. Мелъди беше облечена с мръсни джинси и червено-бяла фланелка със Снупи отпред. Той вдигна леко края на фланелката и опипа телцето й, провери пулса й, докосна челото й — играеше си на доктор.

— Много е слаба, но иначе е извън опасност — заяви докторът.

— Увий я в одеялото. Ще можеш ли да я носиш?

— Разбира се — каза той, леко учуден, че се съмнявам в силите му.

— Добре тогава, да вървим.

Той я вдигна на ръце и тутакси пое ролята на Великия спасител. Детето въздъхна, потръпна леко и се притисна към него.

— Излезем ли навън, гледай лицето й да е покрито.

Понечих да се извъртя към изхода и тогава един мелодичен, провлачен глас каза зад гърба ми:

— Не мърдайте, доктор Делауер, или ще загубите проклетата си глава.

Замръзнах на мястото си.

— Остави малката на леглото, Уил. Вземи този пистолет.

Тауъл ме погледна. Очите му бяха празни. Свих рамене. Той остави Мелъди на леглото и внимателно я зави. Подадох му пистолета си.

— До стената с вдигнати ръце, докторе. Уил, претърси го.

Тауъл му се подчини.

Маккафри стоеше пред мен, ухилен, запълнил вратата между двете помещения с огромното си туловище. В едната си ръка държеше магнум 357, а в другата фотоапарат „Полароид“. Беше облечен с искрящо зелен парашутистки гащеризон с куп джобове и метални халки по него.

— Ах, Уили, каква измама си намислил за тази вечер?

Главата на Великия лечител увисна и той запристъпва нервно на място.

— Нещо не си във форма тази вечер, а, Уили? Ще говорим за това по-късно. — Воднистите очи се присвиха. — Преди това ще трябва да свършим малко работа.

— Това ли е представата ти за алтруизъм? — попитах аз, кимвайки към телцето на Мелъди.

— Млъквай! — тросна ми се той. После се обърна към Тауъл: — Свали дрехите на детето.

— Гюс… аз… защо?

— Просто направи каквото ти казвам, Уили.

— Стига толкова, Гюс — примоли му се Тауъл. — Достатъчно направихме вече.

— Не ти, идиот такъв. И въобще не сме направили достатъчно. Тоя тарикат тук може определено да ни създаде — на мен и теб — сериозни неприятности. Вече бях задействал плана по отстраняването му, но явно ще трябва да си свърша работа сам.

— План — озъбих му се аз. — Холстед вече си гние в дупката с парче арматурно желязо в гърлото. И той беше пълен дървеняк като всичките ти останали слуги.

Маккафри присви месестите си бърни.

— Предупреждавам те — каза той.

— О, това ти е коронният номер, нали? — продължих аз. Опитвах се да спечеля време. Видях как масивният му силует шава неспокойно, опитвайки се да не ме изпуска от погледа си. Но мракът усложняваше доста задачата му, а и Тауъл бе застанал точно между нас. — Ти имаш истинска дарба да намираш неудачници и несретници, емоционални инвалиди, черни овци. Точно като дарбата на мухите да надушат лайното. Ти пъхаш пръст в раните на жертвите си и после изсмукваш живота от тях.

— Колко грозно казано — отвърна ми той с равен глас, под който обаче явно си личеше, че се опитва отчаяно да запази контрол. Бяхме на закрито, а в подобни случаи импулсивността може да ти изиграе лоша шега.

— Дрехите й, Уил — каза Маккафри. — Свали ги всичките.

— Гюс…

— Направи го, говно нещастно!

Тауъл вдигна ръка пред лицето си като хлапе, което опитва да се предпази от плесница. Плесница не последва и той тръгна към детето.

— Ти си доктор — казах аз. — Ти си уважаван медик. Не го слушай…

Маккафри запълни бързо коридора, който му бе освободил Тауъл, доста по-бързо, отколкото предполагах, че би могъл да го стори, и ме зашлеви през лицето с дулото на пистолета. Строполих се на земята. Притиснах инстинктивно ръце към пулсиращото си от болка лице и усетих как между пръстите ми се стече струйка кръв.

— Сега си остани там, господинчо, и си дръж шибаната уста затворена.

Тауъл свали тениската на Мелъди. Гърдичките й бяха вдлъбнати и болезнено бледи. Ребрата й се очертаваха като сиво-сини сенки по призрачно тънката кожа.

— Сега панталонките. Гащичките. Всичко.

— Защо правиш това, Гюс? — Тауъл искаше да разбере.

Зачудих се дали стресът би могъл да преодолее биохимичната бариера, която успокоителните бяха изградили около увреденото му съзнание.

— Защо ли? — Маккафри се изсмя. — Ти май не си свикнал да присъстваш на подобни сцени лично, а, Уили? Досега ролята ти беше абсолютно стерилна. Ти можеше да се наслаждаваш на лукса да участваш в шоуто от безопасно разстояние. Както и да е, ще ти обясня.

Той се втренчи в Тауъл и повдигна едната си вежда в израз на отвращение, после погледна към мен и пак се изсмя. Смехът му отекна гръмовно и завибрира болезнено в препатилия ми череп. Кръвта продължаваше да се стича от лицето ми. Чувствах главата си напълно разнебитена, готова всеки момент да се търкулне на пода. Виеше ми се свят, а гаденето ставаше все по-силно. Подът започна да се надига срещу мен. Помислих си дали не е ударил твърде силно, достатъчно силно, за да причини сериозна травма на мозъка ми. Страхът ме сграбчи в ледената си хватка. Знаех чудесно какво може да направи един хематом, попаднал сред крехкото сиво желе, което прави живота ни възможен… Борех се като обезумял, за да проясня съзнанието си и да събера остатъка от сили.

— Сега ще поставим една кратка пиеса, Уили — обясни Маккафри с напевен глас. — Аз ще съм едновременно продуцент и режисьор. Ти ще бъдеш мой пръв помощник. Звездите на представлението ще бъдат малката Мелъди и нашият добър приятел доктор Алекс Делауер. Името на пиесата ще бъде — „Смъртта на един психолог“, с подзаглавие „Спипан на местопрестъплението“. Поучителна пиеса.

— Гюс…

— Действието е следното: Доктор Делауер, нашият злодей, си е спечелил реноме на състрадателен, чувствителен детски психолог. Но онова, което неговите колеги и пациенти не знаят, че не алтруизмът е казал решаващата дума при избора му на професия. Не, доктор Делауер е избрал да бъде детски психолог, за да му се намират дечица подръка по всяко време. За да може той на спокойствие да ги опипва с мръсните си ръце на възрастен. С две думи, той е един гнусен, пропаднал, деморализиран, извратен тип. Човек със сериозни психически отклонения, който няма да се спре пред нищо, за да задоволи низките си страсти.

Маккафри направи пауза, за да ме погледне. Въпреки лекия хлад по огромния му нос се стичаха капчици пот, а очилата му се бяха плъзнали ниско долу. Дишането му беше тежко и неравномерно. Челото му също бе лъснало от потта. Погледнах крадешком към 38-калибровия пистолет в ръката на Тауъл и се опитах да преценя трезво разстоянието между нас. Маккафри все пак ме забеляза, поклати глава и изговори негласно едно „не“, излагайки на показ едрите си зъби.

— Именно това е причината доктор Делауер да реши да се кандидатира за членство в Джентълменската бригада. Той посещава „Ла Каса“. Ние го развеждаме из дома. После го подлагаме на стандартното проучване и тестовете показват, че нашият доктор е негоден за членство в нашето благородно братство. Ние отхвърляме кандидатурата му. Бесен от това, че не е успял да се подсигури със свеж приток от детска плът, той буквално превърта.

Той замлъкна отново и преглътна шумно слюнката си. Мелъди се размърда в съня си.

— Той превърта — повтори „преподобният“. — Пържи се в собствен сос. Накрая не издържа и една нощ се промъква с взлом в „Ла Каса“ на лов за невинни жертви. В спалното помещение лежи само едно нещастно, болно от треска сираче. Извратеният доктор е загубил всякакъв контрол над себе си. Той изнасилва детето, буквално го разкъсва — аутопсията доказва неговата нечовешка жестокост. Но това не е всичко. Доктор Делауер решава да заснеме своето сатанинско деяние. Отвратително. Тогава детето се развиква, уплашено за живота си, и ние — аз и ти, Уил — се притичваме на помощ, тъй като по едно щастливо стечение на обстоятелствата сме се оказали наблизо. Спускаме се, за да помогнем на малката, но вече е твърде късно. Детето е мъртво.

— Ние гледаме с ужас и не вярваме на очите си. Тогава разкритият перверзник скача срещу нас с пистолет в ръка. Ние успяваме геройски да го повалим на земята. Следва кратка борба за оръжието, при която убиецът е застрелян по погрешка. Добрите печелят и в „Ла Каса“ отново се възцаряват спокойствието и справедливостта.

— Амин — казах аз.

Маккафри не ми обърна никакво внимание.

— Не е зле, а, Уил?

— Гюс, няма да се получи. — Тауъл отново застана между нас. — Той знае всичко… за учителката, за Гари Немет…

— Млък! Ще се получи и още как. Миналото е най-добрата прогноза за бъдещето. Дотук успявахме във всичко и нещата ще продължат да се движат в същата посока.

— Гюс…

— Млъквай! Не те моля да го направиш, заповядвам ти. Съблечи я!

Надигнах се на лакти и заговорих въпреки болката в подутата си челюст, като се опитвах да придам в движение смисъл на думите си.

— А какво ще кажеш за един по-друг сценарий, със заглавие „Голямата лъжа“? В него се разказва за един човек, който си мисли, че е убил жена си и детето си и това го кара да предостави живота си на един измамник и изнудвач.

— Затваряй си устата. — Маккафри тръгна към мен.

Тауъл застана на пътя му и насочи пистолета право към гърдите на облеченото в зелено тлъсто туловище. Мексикански пат — като по филмите.

— Искам да чуя онова, което се опитва да каже той, Гюс. Всичко е толкова объркано, толкова болезнено за мен. Искам той да ми обясни…

— Помисли — казах аз, говорейки толкова бързо, колкото ми позволяваше болката. — Ти провери ли дали Уили младши не е още жив? Не. Довери се на него. Той ти каза, че детето е мъртво. Каза ти, че ти си го убил. Но откриха ли всъщност тялото? Ти виждал ли си някога тялото?

Лицето на Тауъл се изопна в опита му да се концентрира. Реалността му се изплъзваше с плашеща скорост и той бе впил зъби и нокти в нея.

— Аз… не знам. Уили беше мъртъв. Те ми казаха така. Нямаше начин…

— Може би. Но помисли все пак — за тях това е бил златен шанс. За смъртта на Лайла едва ли щеше да получиш повече от това, което се полага за убийство по невнимание. В онези дни домашното насилие не се е вземало особено сериозно. С адвокатите, които твоето семейство е можело да ти осигури, е можело да ти се размине дори само с условна присъда. Но виж, две убийства, едното от които на дете, това вече е нещо много сериозно. Той е искал ти да повярваш, че Уили младши е мъртъв, за да може да те оплете.

— Уил — каза Маккафри заплашително.

— Не знам… толкова време мина оттогава…

— Мисли! Наистина ли го удари толкова силно, че да го убиеш? Ами ако не си? Напъни си мозъка. Нали те бива в това?

— Да, биваше ме в това — промърмори той.

— И още те бива! Спомни си. Ударил си малкия Уили от едната страна на главата. От коя страна?

— Не знам…

— Уил, всичко това са лъжи. Той се опитва да ти отрови мозъка. — Маккафри очевидно се чудеше как да ми затвори по-бързо устата. Но дулото на пистолета в ръката на Тауъл се изравни с точката, в която обикновено се намира сърцето при нормалните хора.

— От коя страна, докторе? — настоях аз.

— Аз съм десняк — отвърна ми той, сякаш осъзнаваше този факт за пръв път в живота си. — Използвам повече дясната си ръка. Ударил съм го с дясната си ръка… Виждам го… Той идва към мен откъм спалнята. Плаче за мама. Приближава се отдясно, хвърля се към мен. Аз… го удрям… от дясната страна. Дясната страна.

Болката в главата ми превръщаше говоренето в истинско мъчение, но аз продължавах да стискам зъби.

— Да. Точно така. Мисли! Ами ако Маккафри те е излъгал? Ами ако не си го убил? Може да си го наранил, но той да е бил още жив. Какви са уврежданията, какви са симптомите, които могат да бъдат причинени от увреждания на дясната хемисфера при едно подрастващо дете?

— Церебрално увреждане на дясната хемисфера — десният дял на мозъка управлява лявата страна — изрецитира Тауъл. — Увреждането на десния дял би довело до проблеми във функционирането на лявата половина на тялото.

— Съвършено вярно — насърчих го аз. — Силен удар по десния дял би могъл да доведе до хемипареза на лявата страна. Негодна лява страна.

— Ърл…

— Да. Тялото така и не е било открито, защото детето въобще не е умирало. Маккафри е доловил пулса му, но е решил да те излъже, за да може после да се възползва от чувството ти за вина. Той е увил двете тела с малко помощ от твоите приятелчета. Те са сложили Лайла зад волана и са бутнали колата от моста „Евъргрийн“. Маккафри е взел детето. Вероятно му е осигурил някаква медицинска помощ, но явно не най-добрата, защото който и да е уважаващ себе си лекар е щял да докладва всичко в полицията. След погребението Маккафри изчезва. Ти сам ми го каза. Изчезнал е, защото му се е налагало. Детето е било при него. Той го завел в Мексико, един бог знае точно къде, сменил му името и накрая го отгледал, за да го преобрази в чудовището, което сам познаваш. Превърнал го в робот.

— Ърл… Уили младши? — Веждите на Тауъл се събраха в едно.

— Глупости! Разкарай се от пътя ми, Уил! Заповядвам ти!

— Това е истината — успях да кажа аз между два поредни прилива на пулсиращата болка в главата ми. — Тази вечер, преди да си вземеш хапчетата, ти каза, че Мелъди ти се струвала смътно позната. Сега се обърни внимателно, без да го изпускаш от очи, и я огледай внимателно. Кажи ми дали е така.

Тауъл отстъпи, като продължаваше да държи Маккафри на мушка, хвърли първо един бегъл поглед на Мелъди, после се загледа по-продължително.

— Тя прилича — каза той нежно — на Лайла.

— На баба си.

— Как можех да знам…

Разбира се, че не е можел. В очите му семейство Куин са изглеждали като поредните бедни и неграмотни отрепки. Кофти гени. Непоклатимото убеждение в генетичното превъзходство на неговата класа не му е позволявало да си представи дори за миг, че нещо би могло да го свързва с тези хора. Сега всичките му фалшиви защити бяха свалени и прозренията разяждаха съвестта му едно по едно като капки киселина — всяко докосване предизвикваше психическа рана. Неговият син — убиец, възпитан като кръвожаден нощен звяр. Мъртъв. Снаха му — интелектуално ограничена, безпомощно, жалко създание. Мъртва. Неговата внучка — детето, което той лично бе довел с успокоителни до състояние на пълна апатия. Жива. Но не за дълго.

— Той иска да я убие. Да я разкъса. Ти сам го чу. Аутопсията щяла да констатира нечувана жестокост.

Тауъл се обърна към мъжа, облечен в зелено.

— Гюс… — простена той.

— Хайде, хайде, Уил — каза Маккафри добродушно. После го отнесе със своя 357. Куршумът се заби в гърдите на Тауъл и излезе през гърба, последван от фино облаче кръв, кожа и кашмир. Докторът залитна назад и се стовари върху ръба на леглото. Пукотът на грамадния пищов отекна гръмотевично в празното бетонно помещение. Детето се събуди и започна да пищи.

Маккафри насочи пистолета си към нея, напълно рефлексивно. Спуснах се към него, сритах го през китката и пистолетът отхвърча в другото помещение. Той простена. Наритах го още веднъж, този път в пищяла. Усещането беше като от удар по говежди труп в кланицата. Маккафри отстъпи в предната стая. Последвах го. Той политна към пистолета. Използвах и двете си ръце, за да го ударя с все сила в долната част на гърба. Юмруците ми потънаха в солиден пласт тлъстини. Той почти не помръдна. Пръстите му бяха на не повече от три-четири сантиметра от магнума. Сритах оръжието встрани и използвах същия крак, за да посрещна „преподобния“ право в ребрата, но без особен ефект. Проклетият мръсник беше прекалено едър и прекалено висок, за да се надявам, че ще мога да му вкарам някое сносно маваши гери^[1] в главата. Затова се хвърлих, сграбчих бедрата му с две ръце и успях да го поваля на земята.

Маккафри се сгромоляса като стогодишен дъб и ме повлече след себе си. После с ръмжене и псувни се претърколи върху мен и вкопчи ръце в гърлото ми. Вонящият му дъх ме връхлиташе на талази. Лицето му поморавя, а рибешките му очички изчезнаха сред дипли плът. Опитах се да се измъкна, но не можах дори да помръдна. Изпитах паниката на човек, осъзнал изведнъж, че е парализиран. Той затегна хватката си. Новият вял опит да се освободя от огромната му маса завърши още по-безславно.

Лицето му потъмня. От усилието, помислих си аз. Моравото се превърна в лилаво, а после в червено-черно. Къдравата му коса експлодира. Кръвта, яркочервена и свежа, шурна от носа, ушите и устата му. Очите му се отвориха широко и примигнаха неистово няколко пъти. Изражение на огромна обида се настани върху гротескното му лице. От тлъстата му, надиплена гуша се процеждаха гъргорещи звуци. Върху нас се сипеше дъжд от стъклени иглички и триъгълничета, но вече неподвижното тяло на Маккафри ме предпазваше като покров.

На тавана като отворена рана зейна отвор към отрупаното със звезди небе. Едно лице надзърна през него. Черно, сериозно. Делано Харди. Имаше и още нещо черно — внушителното дуло на карабина.

— Дръжте се, господин консултант — каза Харди с шеговит ентусиазъм. — Идваме ви на помощ.

 

 

— Лицето ти изглежда по-грозно и от моето — каза Майло, след като ме освободи от трупа на Огъстъс Маккафри.

— Аха — съгласих се аз, опитвайки се да артикулирам нещо разбираемо с уста, в която сякаш бях смукал ножчета за бръснене, — но за разлика от теб само след няколко дни пак ще съм си същия хубавец.

Той се ухили.

— Хлапето изглежда добре — обади се Харди от задната стая. Той дойде при нас, понесъл Мелъди на ръце. Малката трепереше силно, но иначе наистина имаше що-годе нормален вид. — Изплашена, но невредима, както обичат да пишат по вестниците — допълни Харди.

Майло ми помогна да се изправя на крака. Отидох при нея и я погалих по главицата.

— Всичко ще се оправи, миличко. — Странно как най-изтърканите клишета идват най на място в подобни ситуации.

— Алекс — каза тя. После се усмихна. — Изглеждаш смешно.

Стиснах ръчичката й и тя затвори очи. Сладки сънища, миличко.

В линейката Майло изрита обувките си и седна по турски до носилката, в която ме бяха проснали.

— Моят герой — опитах се да кажа аз, но се получи само нещо от сорта на „мот ирой“.

— Тоя път няма да се измъкнеш толкова лесно, друже. Свободно ползване на кадилака по всяко време, безлихвени и безсрочни заеми, безплатна терапия.

— С други думи — продължих аз да се боря с подутите си челюсти, — нищо ново под слънцето.

Майло се засмя, потупа ме по ръката и ми каза да си затварям устата. Медицинският служител в линейката го подкрепи.

— Може да се наложи да го шием — каза той. — Не бива да говори.

Понечих да изразя несъгласието си.

— Ш-шт — каза служителят.

Половин миля по-късно Майло ме огледа и поклати глава.

— Ама и ти си бил голям късметлия. Прибрах се в града преди час и половина и намерих бележката на Рик да ти се обадя. Обадих се в твоята къща. Теб, естествено, те нямаше, вдигна Робин. Беше се побъркала от притеснение. Имали сте уговорка за вечеря в седем, ама не би. Не било в твоя стил на педант да закъсняваш, затова, ако съм можел, да съм направел нещо. Освен това не пропусна да ме въведе в твоите нови разкрития. Нещо май не си се спирал на едно място, докато ме нямаше? Отбих се в участъка — в ден, в който съм в отпуск, за бога — и там заварих бележка, изписана с нелицеприятния почерк на Делано, нещо си там за Крюгер и още, че тръгвал към „Ла Каса“. Отскочих до апартаментчето на Крюгер, преминах успешно през твоята барикада и го намерих, омотан като теле от родео шоу и с изцъклен от страх поглед. Беше заприличал на абсолютен парцал. Разпя се, без дори да съм го помолил. Не е за вярване какво може да се постигне с малко, добре приложено насилие срещу цивилните, нали? Оттам звъннах на Дел и го спипах насред задръстване по магистралата за Пасифик Коуст.

— Нямах намерение да се правя на герой — успях да изломотя аз, — исках просто да измъкна детето…

— Млъкнете, ако обичате, сър — каза медицинският служител.

— Спокойно — каза ми Майло. — Справи се страхотно. Благодаря ти. Така по-добре ли е? Но не го прави отново.

Линейката спря пред входа на спешното отделение на болницата в Санта Моника. Мястото ми беше добре познато, тъй като точно в тази болница бях водил серия лекции за психологическия аспект на травмите у децата.

— Добре ли си? — попита Майло.

— Ъ-хъ.

— Хубаво. Оставям докторите да си свършат работата. Имам си един тлъст съдия за арестуване.