Джонатан Келерман
Жестоки игри (25)

25.

Оказа се, че съм пропуснал един от „входовете“ на гаража. На нивото на пода имаше прозорец, прикрит наполовина от близко растящия смърч и затулен със ситно оплетена телена мрежа. Тя се наведе, развърза няколко стратегически възела и отметна мрежата встрани. После легна на земята и се промъкна вътре. Последвах я. Бях доста по-едър от нея и упражнението ме поизмъчи. Ранената ми ръка се отърка в черчевето на прозореца и аз стиснах зъби, за да не изрева от болка, но все пак успях да се промъкна през отвора.

Озовах се в тясно помещение, най-вероятно някогашен склад. Вътре беше влажно и тъмно, по стените се виждаха дървени лавици, а голият циментов под бе боядисан в червено. Над прозореца имаше кепенец, закачен за кука на стената. Тя откачи кепенеца и го затвори плътно. Мракът се сгъсти и аз се стегнах инстинктивно, за да посрещна поредната неприятна изненада. Вместо това долових приятна миризма на керосин, която ми напомни за лагерните огньове от скаутското ми детство, и стаята се изпълни с мъждива светлина. Тя вдигна летвите на кепенеца и през отворите проникна допълнителна светлина.

Очите ми започваха да привикват с мрака и да долавят нови детайли от интериора. В средата на помещението, върху няколко дъски бе разстлан дюшек. До него беше разпъната сгъваема дървена маса с олющена боя, върху която бяха поставени керосинова лампа, котлон, неотворена консервена кутия и комплект пластмасови прибори за хранене. В единия ъгъл имаше мивка, а над нея — полица с празен буркан от сладко, в който бяха забучени паста за зъби, четка и самобръсначка, до буркана — сапун за пране. Върху пода имаше няколко дървени сандъка. Капаците на два от тях бяха отворени. Единият беше пълен със замразени храни, а другият — със старателно сгънати дрехи. До стената бяха строени в редичка три чифта обувки с гумени подметки. Върху две от опорните греди на гаража бяха завинтени метални кукички. Тя свали дъждобрана си и го окачи на една от тях. В това време аз се настаних върху един от дървените сандъци.

Двамата се спогледахме.

При отсъствието на друг по-силен дразнител болката в ръката ми започваше да става все по-нетърпима. Потръпнах и тя го забеляза. Поколеба се за миг, после стана и изрови от една от кутиите марля, риванол и бинт. После почисти раната ми и ме превърза като съвестна милосърдна сестра. Ситуацията наистина започваше да става все по-налудничава. Само преди броени минути тя беше насъскала кучето си срещу мен, а сега ме превързваше с майчинска загриженост. Цялото ми същество се бе напрегнало в очакването на някакъв подъл трик. Не знам какво очаквах. Може би тя да забие пръсти в прясната рана и после, възползвайки се от болката, да ми извади някое око.

Но Ким Хикъл просто ме превърза и после се върна на мястото си.

— Документите на кучето — напомних й аз.

Последва ново ровичкане, този път далеч по-кратко. Тя знаеше чудесно къде се намира всичко. В ръцете ми се озова пакет от листове, пристегнат с хлабав ластик. Квитанции от прегледи във ветеринарни кабинети, картон със списък на направените ваксини, регистрация в киноложки клуб „Кенъл“. Пълното име на кучето се оказа Ото Клаус фон Шулдерхайс, потомък на Шутгарт-Мунш и Сигурн-Дафодил. Съдейки по родословието, в сравнение с това куче аз можех да мина само за най-обикновен крепостен. Имаше и две дипломи от тренировъчни школи в Лос Анджелис и сертификат, който твърдеше, че Ото е бил трениран като атакуващо куче, за да служи единствено за отбрана. Върнах й документите.

— Благодаря — каза тя.

Бяхме седнали един срещу друг като стари добри приятели. Огледах я внимателно и се опитах да си съставя някаква обща представа за нея. Онова, което видях, беше една тъжна, късо подстригана азиатка около четирийсетте, измършавяла и запусната като църковна мишка. Седеше със скръстени в скута си ръце и ме гледаше хрисимо. И да исках, пак не можех да й се ядосам.

— Откога живеете тук?

— От шест месеца. От смъртта на Стюарт.

— И защо живеете така? Защо не отворите къщата?

— Помислих си, че така ще ми е по-лесно да се крия. Всичко, което искам, е да бъда сама.

Виж ти, поредната Гарбо. Ролята не й подхождаше особено.

— И от кого се криете?

Тя заби поглед в пода.

— Хайде. Казах вече, че не съм ваш враг.

— От другите. От другите извратеняци.

— Имена.

— Онези, които споменахте и другите. — Тя назова още половин дузина имена, които не ми говореха нищо.

— Нека да бъдем малко по-точни. Под „извратеняци“ разбирате други педофили, така ли?

— Да, да. Аз не знаех. Стюарт ми каза по-късно, докато беше в затвора. Те се пишели доброволци за един детски дом, вземали децата по домовете си. Правели гадни неща с тях.

— Във вашето училище също.

— Не! Това беше само работа на Стюарт. Другите никога не са идвали в училището. Само в детския дом.

— „Ла Каса де лос Ниньос“. Вашият мъж е бил член на Джентълменската бригада.

— Да. Той ми каза, че го прави, за да помогне на децата. Неговите приятели го спечелили за идеята, така казваше. Съдията, докторът, другите. Мислех си, че това е много мило от негова страна — ние си нямахме наши деца — и се гордеех с него. Така и не разбрах какво всъщност е правел — точно както не знаех и за училището.

Не казах нищо.

— Знам какво мислите. Всички си го мислят. Тя е знаела през цялото време. Как е могла да не знае какво прави собственият й мъж? Мислете, че съм толкова виновна, колкото беше и Стюарт. Казвам ви, не знаех!

Тя протегна ръце в отчаян жест, а пръстите й се сгърчиха от болка. Забелязах, че ноктите й са изгризани чак до кожата. Изражението й беше на отчаян, обезверен човек.

— Не знаех — повтори тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Не знаех. Той ми беше мъж, но въпреки това не знаех!

Тя се нуждаеше отчаяно от опрощение, но аз пък не бях в настроение за ролята на отец изповедник. Продължих да я гледам безразлично, без да казвам нищо.

— Ако бяхте наясно с това какво представляваше бракът ни със Стюарт, тогава щяхте да разберете как е било възможно той да върши всички тези неща, без аз да забележа.

Моето мълчание казваше: „Убеди ме“.

Тя сведе глава и започна:

— Запознахме се в Сеул, малко след войната. Баща ми беше професор по езикознание. Семейството ми беше заможно, но имахме и връзки със социалистите, и затова всички мои по-близки роднини бяха убити. Веднага след войната започна неистова чистка, убийства на интелектуалци и въобще на всички, които не бяха слепи слуги на режима. Цялото ни имущество беше конфискувано или унищожено. Мен ме скриха, ден преди да дойдат главорезите и да изколят всички до крак, моите близки, слугите и дори домашните животни. После правителството затегна още по-здраво примката. Хората, които ме бяха приютили, се изплашиха и аз се озовах на улицата. Бях на петнайсет години, но много дребничка, много слаба, тъй че никой не би ми дал повече от дванайсет. Просех, хранех се от кофите. Про… продавах се. Налагаше ми се. За да оцелея.

Тя спря, впери поглед през мен, събра сили и продължи.

— Когато ме откри Стюарт, бях болна от треска и куп венерически болести, кожата ми беше покрита със струпеи. Беше нощно време. Бях се завила с вестници на една алея зад кафенето, където американците ходеха, за да ударят по едно и да си намерят момиче за нощта. Знаех, че е добре човек да се върти край такива места, защото американците изхвърляха купища храна. Беше ми толкова зле, че едва намирах сили да помръдна, но гледах да остана будна, за да не докопат котките първи моята вечеря. Ресторантът затваряше малко след полунощ. Войниците излязоха навън, шумни, пияни, залитащи. После излезе Стюарт. Беше сам и трезвен. По-късно разбрах, че въобще не пие. Опитвах се да стоя тихо, но толкова ме болеше, че извиках. Той чу, приближи се, един такъв голям, истински гигант в униформа, надвеси се над мен и каза: „Спокойно, момичето ми“. Взе ме на ръце и ме отведе в апартамента си. Той имаше много пари, достатъчно, за да си наеме собствена квартира извън базата. Американските войници вече бяха успели да се прочуят като майстори на нежеланите бебета. Но Стюарт беше съвсем различен. Беше наел квартирата, за да пише поезията си на спокойствие, за да се занимава с фотография, за да бъде сам.

Времето и пространството й се изплъзнаха и тя впи невиждащ поглед в дървената стена.

— Той ви завел в своя апартамент — подсетих я аз.

— Цели пет седмици ме гледа като болно дете. Хранеше ме, къпеше ме, седеше до леглото ми и ми четеше комикси. Обожавах американските комикси. Татко винаги ми носеше от тях, когато пътуваше зад граница. Стюарт ми четеше от тях с топлия си нежен глас. Той не приличаше на нито един от мъжете, които бях срещала до този момент. Слаб, тих, приличаше на учител с тези очила, през които очите му изглеждаха огромни като на голяма птица.

— На шестата седмица вече се чувствах много по-добре. Той дойде при мен в леглото и ние се любихме. Сега вече знам, че това е било част от неговата болест — вероятно си е мислел, че съм дете. Но аз се почувствах като жена. С течение на годините, когато аз постепенно се превърнах в истинска жена, той загуби интерес към мен. Понякога обичаше да ме облича в момичешки дрешки. Аз съм дребничка и те лесно ми ставаха. Но и това време отмина. Аз пораснах окончателно и заявих себе си като зряла личност. Тогава той окончателно се отдръпна от мен. Може би по това време са започнали първите по-сериозни прояви на болестта му. Може би — каза тя с болка в гласа — вината е моя, че не можах да го задоволя.

— Но той беше човек с разстроена психика. Вие не носите отговорността за него — казах аз напълно искрено. Не исках разговорът да премине в сълзлив самообвинителен монолог.

— Не знам. Дори сега всичко ми изглежда толкова нереално. Вестниците, материалите за него. За нас двамата. Той беше толкова мил човек, тих, нежен.

Бях чувал и други подобни описания на педофили. Те често са хора с невероятно приятни маниери, оттам и способността им да спечелват доверието на невръстните си жертви. Но разбира се, педофилите просто нямат избор. Кое дете би тръгнало с брадясал скитник с вонящо палто на мазни лекета? По-скоро би ги привлякъл някой като чичко Уоли, който е далеч по-мил от изнервените мама и татко, че и от който и да е друг възрастен. Той ги разбира. Чичко Уоли може да прави разни фокуси, има вкъщи страхотна колекция от картички с бейзболисти и невероятни играчки… плюс видеокамери и разни страхотни мръсни книжки.

— Трябва да разберете колко много го обичах — продължаваше тя. — Той ми спаси живота. Беше американец. Беше богат. Освен това каза, че ме обича. „Моята малка гейша“, така ме наричаше. Аз се смеех и му казвах: „Не, глупчо, аз съм корейка, японците са прасета!“. А той се усмихваше и пак ми казваше: „Моята малка гейша“.

— Живяхме заедно в Сеул четири месеца. Вечер го чаках да се прибере, готвех му, чистех, носех му пантофите. Бях негова жена. Когато пристигна заповедта за уволнението му, той ми каза, че ще ме вземе със себе си в Щатите. Все едно че пред мен се отвориха портите на рая. Естествено, неговото семейство — той имаше само стара майка и няколко лели — не трябваше да научава нищо за това. Стюарт не се притесняваше за това. Той имаше свои пари, оставени му от баща му под формата на попечителски фонд. Отпътувахме заедно за Лос Анджелис. Той каза, че ще учи там. Наистина се записа в медицинския факултет, но после прекъсна. Започна работа като медицински техник. Можеше съвсем спокойно да не работи, а и заплатата беше ниска, но той си обичаше работата, казваше, че не обича да се излежава. Той харесваше машините. Даваше ми цялата си заплата, сякаш ставаше дума за някакви дребни стотинки, и ми казваше да си купя с нея каквото поискам.

— Живяхме заедно така три години. Исках да се омъжа за него, но не смеех да отворя дума. Отне ми известно време да свикна с американските привички, да осъзная, че и жените могат да имат права, а не само да бъдат нечия собственост. Накрая не издържах и му споменах, че искам да му родя деца. Стюарт не беше особено въодушевен, но не се възпротиви. Оженихме се. Опитах да забременея, но все не успявах. Ходих по какви ли не лекари в Лос Анджелис, в „Станфорд“, в „Майо“. Всички до един ми казваха, че съм твърде сериозно травмирана. След всичко, което бях преживяла в Корея, това не ми звучеше никак невероятно, но въпреки това отказвах да повярвам, че е така. Сега, като се обърна назад, се радвам, че не можах да зачена. След известно време се примирих, но това ми докара още по-сериозна депресия. Затворих се в себе си. Почти не се хранех. Накрая Стюарт започна да не издържа. Предложи ми да уча. Каза, че щом толкова ми липсва контактът с децата, мога да стана учителка и така да запълня празнотата. Може да е имал и свои си мотиви, но тогава ми се стори толкова загрижен. Въобще, винаги когато ми е било тежко, той се държеше страхотно с мен.

— Завърших гимназия, после колеж, научих толкова много. Бях добра ученичка — припомни си тя с усмивка. — Бях много мотивирана. За пръв път излизах сред хора. Дотогава бях просто малката гейша на Стюарт. Започнах да се сещам и за себе си. И точно тогава той започна да се отдръпва от мен. Нямаше шумни скандали, нито упреци, въобще нищо, изразено с думи. Той просто започна да прекарва все повече време със своя фотоапарат и с книгите си за птици. Стюарт обичаше да разглежда списания за природата, макар да не си падаше по излетите и разходките. Домашен любител на птиците. Домошар до мозъка на костите.

— Не след дълго се превърнахме в далечни роднини, които живеят в една и съща къща. На никого от нас не му пукаше, и двамата бяхме заети. Аз използвах всяка свободна минута, за да уча. Бях твърдо решена да отида отвъд бакалавърската титла. Вече вървяхме всеки по своя си път. Имаше цели седмици, в които въобще не се виждахме. Никакво общуване, нищо, което поне бегло да прилича на брак. Не вървеше и да се разведем. На какво отгоре? Никога не сме се карали. Ситуацията беше — „Живей си живота и остави другите да живеят своя“. Новите ми приятели, колегите, всички казваха, че мога само да се радвам, че имам съпруг, който ми позволява такава пълна свобода. Почувствах ли пристъп на самота, просто се заравях по-дълбоко в книгите си.

— Завърших следдипломната си квалификация и веднага получих място в едно от местните начални училища. Харесваше ми да работя с малчуганите, макар да си мислех, че бих се справила по-добре с ръководството на едно такова училище. Говорих за това със Стюарт, той каза: „Разбира се. Щом това ще те направи щастлива“. Просто не искаше да му се пречкам в краката. Купихме си къща в Брентууд — неговите пари винаги стигаха за всичко — и аз открих там „ъгълчето на Ким“. Беше прекрасно място и аз си прекарвах чудесно. За пръв път престанах да скърбя, че си нямам свои деца. Тогава той…

Тя спря, закри лицето с длани и се заклати напред-назад.

Станах и сложих ръка на рамото й.

— Моля ви не го правете. Аз насъсках Ото срещу вас, за да ви убие. — Тя откри отново лицето си. Никакви сълзи. — Не разбирате ли? Аз исках Ото да ви убие. А сега вие се държите добре с мен, проявявате разбиране. Това само ме кара да се чувствам още по-зле.

Свалих ръката си от рамото й и си седнах на мястото.

— А защо ви дотрябва Ото, от какво се страхувахте?

— Мислех, че сте пратен от онези, които убиха Стюарт.

— Според официалната версия той се е самоубил.

Тя поклати глава.

— Не. Той не се самоуби. Те казаха, че бил депресиран. Лъжа. Разбира се, отначало, когато го арестуваха, беше доста потиснат. Чувстваше се унижен и виновен. Но скоро се измъкна от блатото. Стюарт винаги се измъкваше. Да обърне гръб на реалността, за него беше не по-сложно от това да прояви някой филм. Говорихме по телефона в деня, преди да го изправят пред съда. Той беше в приповдигнато настроение. Още чувам думите му. Това, че са го арестували, било по-добре за него, по-добре и за двама ни. Едва сега съзнавал, че е болен човек и че има нужда от лечение, което щели да му осигурят. Искаше да опитаме отново още щом го изпишат от болницата. Предложи ми да отворя ново училище, да се преместим в друг град. Мислеше си за Сиатъл. Хрумнало му, че можем да възродим за живот семейното имение. Оттам ми дойде после идеята да се скрия тук.

— Знаех, че от това нищо няма да излезе. По онова време вече бях решила да го напусна. Но въпреки това реших да не го съсипвам точно в този момент. Само повтарях: „Да, Стюарт. Разбира се, мили“. После говорихме още веднъж, все за същото. Животът ни щял да стане по-добър от всякога. Въобще не говореше като човек, който се кани да си пръсне мозъка.

— Нещата не са толкова прости — казах аз. — Хората често се самоубиват под давлението на моментно настроение. Ако не знаете, пролетта е сезонът на самоубийците.

— Може и така да е. Но аз познавах Стюарт и знам, че не се е самоубил. Той беше твърде повърхностен, за да позволи един арест да го разстрои за по-дълго време. Той можеше да обърне гръб на всичко. Беше обърнал гръб на мен, на нашия брак, и това години наред. Нали точно затова е успявал да върши всички онези неща, без аз да разбера за това. Ние си бяхме абсолютно чужди.

— Но го познавахте достатъчно добре, за да сте сигурна, че не се е самоубил?

— Да — настоя тя. — Цялата тази история за обаждането във вашия кабинет, за отворената с шперц врата. Това въобще не е стилът на Стюарт. Въпреки болестта си, той беше наивен, почти елементарен. Не беше от хората, които кроят планове.

— Едва ли би успял да смъкне онези деца в мазето без предварителен план.

— Добре тогава, не ми вярвайте. Не ми пука. Неговите грехове са вече свършен факт. Той е мъртъв. Аз пък се крия в моето си мазе.

Усмивката й беше достойна за съжаление.

Пламъкът на лампата изпращя тревожно. Тя стана, за да удължи фитила и да пусне повече керосин. Когато седна отново, аз я попитах:

— Кой го е убил тогава и защо?

— Останалите. Неговите тъй наречени приятели. За да не ги разкрие. А той щеше да го направи. При последното ми посещение при него Стюарт ми намекна нещо подобно. Каза нещо от сорта на: „Аз не съм единственият болен човек наоколо, Кими“ и „При Джентълмените нещата не са такива, каквито изглеждат“. Знаех, че иска да го попитам, за да може да си излее душата. Но аз не го направих. Все още бях в шок от загубата на училището. Срамът още ме душеше. Не исках да слушам за още перверзии. Затова го отрязах, просто смених темата. Но след смъртта му си спомних за този разговор и всичко си дойде на мястото.

— Той назова ли някои от имената на „болните“?

— Не. Но какво друго би могло да значи всичко това? Те идваха да го вземат от къщи. Паркираха големите си лъскави коли на алеята. Винаги носеха спортните си якета с емблемата на „Ла Каса“. На тръгване винаги беше много възбуден. Ръцете му трепереха. После се прибираше по малките часове изтощен. Или пък направо на следващия ден. Не е ли очевидно какво са правели?

— А споделихте ли с някого своите опасения?

— Кой би ми повярвал? Това са влиятелни хора — доктори, адвокати, шефове на компании, оня отвратителен дребен съдия Хейдън. Какви шансове имам срещу тях, аз, жената на педофила? За обществеността аз съм не по-малко виновна от Стюарт. Освен това няма доказателства. Вижте само как отстраниха него. Трябваше да избягам.

— Стюарт някога да е споменавал, че познава Маккафри от Вашингтон?

— Не. А така ли е?

— Да. А да е говорил за едно дете на име Гари Немет?

— Не.

— Нещо за Елена Гутиерес? За Мортън Хендлър, доктор Мортън Хендлър?

— Не.

— Морис Бруно?

Тя поклати глава.

— Не. Кои са тези хора?

— Жертви.

— Тормозени като останалите?

— Нещо повече, мъртви са. Убити.

— О, боже. — Тя закри отново лице.

Разказът я бе накарал да се изпоти. Кичурчета черна коса бяха полепнали по челото й.

— Значи всичко продължава? — каза тя мрачно.

— Точно затова съм тук. За да му сложа край. Какво още можете да ми кажете, за да ми помогнете?

— Нищо. Казах ви всичко. Те го убиха. Те са зли хора, прикриващи гнусната си тайна под мантията на своето влияние. Избягах, за да се спася от тях.

Огледах мизерното й убежище.

— Колко още мислите, че ще издържите тук?

— Завинаги, ако някой не ме издаде. Островът е забутан, а имението — скрито от хорските очи. Когато ми се наложи да отида до континента се преобличам като чистачка. Никой не ми обръща внимание. Презапасявам се, за да огранича пътуванията до възможния минимум. Последното беше преди месец. Живея простичко. Цветята са моя лукс. Купих семена, засадих ги и те израснаха. С тях си запълвам времето, поливам ги, грижа се за тях. Дните летят неусетно.

— Но доколко сте в безопасност? Тауъл и Хейдън са родени тук.

— Знам. Но семействата на двамата не живеят тук от едно поколение насам. Проверих. Дори проверих старите им къщи. Там има други хора, с други имена. Няма причина да ме търсят тук. Освен ако вие не ги насочите насам.

— Няма да го направя.

— При следващото пътуване ще си купя пистолет. Ще бъда готова, когато дойдат. После ще избягам и ще отида някъде другаде. Свикнала съм. Спомените от Сеул се връщат в сънищата ми. Те ме поддържат нащрек. Съжалявам за другите жертви, но не искам да знам нищо за тях, и без друго нищо не мога да направя.

Станах и тя ми помогна да си облека якето.

— Смешното е — каза после, — че това имение вероятно ми принадлежи сега. Същото важи за имота в Брентууд и за останалата част от състоянието на Хъкълови. Аз съм единствен наследник на Стюарт. Ние написахме завещанията си преди години. Той никога не обсъждаше финансови въпроси с мен и затова не знам колко точно ми е оставил, но парите трябва да са доста. Става дума за купища ценни книжа и недвижими имоти по цялото крайбрежие. Теоретично аз съм богата жена. Приличам ли ви на такава?

— Няма ли начин да се свържете някак с изпълнителя на завещанието?

— Изпълнителят е един от съдружниците в адвокатска фирма на Едуин Хейдън. Почти съм сигурна, че и той е един от тях. Мога да мина и без това състояние, щом всичко, което ще видя от него, ще бъде едно богаташко погребение.

Тя използва един стол, за да се измъкне през прозореца. Последвах я. Тръгнахме към голямата черна къща.

— Вие се занимавахте с децата от училището. Как са те?

— Много добре. И прогнозите са добри. Вече са учудващо устойчиви.

— Това е хубаво.

След още няколко крачки добави:

— А родителите, те мразят ли ме?

— Някои от тях. Други се държаха учудващо лоялно и ви защитаваха.

— Радвам се. И аз си мисля често за тях.

Тя ме придружи до началото на блатото.

— Няма да ви изпращам по-нататък. Как се чувствате?

— Скован, но не е нищо сериозно. Ще живея.

Протегнах й ръка и тя я пое.

— Успех — ми каза.

— На вас също.

Запромъквах се през плевелите и калта, изморен и премръзнал. Когато се обърнах, тя вече беше изчезнала.

 

 

Прекарах по-голямата част от връщането с ферибота в столовата на кораба с чаша кафе в ръка, опитвайки се да подредя мислите си. След като се озовах благополучно в хотела, завъртях един телефон до участъка на Майло. Оттам ми казаха, че не е на работа и е по-добре да го потърся на домашния му телефон. Послушах съвета им и от другата страна слушалката вдигна Рик Силвърман, стар приятел на Майло.

— Здрасти, Алекс. Нещо пращи. От далеч ли се обаждаш?

— От Сиатъл. Майло върна ли се?

— Не. Утре го очаквам. Замина на импровизирана почивка в Мексико, но на мен ми прилича повече на пътуване по работа.

— Така си е. Иска да проучи миналото на един тип на име Маккафри.

— Знам го. Свещеникът с детския дом.

— Майло да е казвал какво точно е предизвикало неочаквания му интерес към Мексико?

— Момент да помисля. Той спомена, че се бил обадил в местния полицейски участък — беше някакво малко градче, забравих му името — и те започнали да го разиграват. Казали, че има интересна информация, но ще трябва да дойде лично, за да си я получи, а удоволствието ще му струва известна сума в зелено. Аз се изненадах — винаги съм си мислил, че ченгетата си помагат помежду си — но той ми каза, че нещата винаги са стояли така.

— Това ли е всичко?

— Това е. Покани ме да го придружа, но пътуването не се връзваше никак с графика ми. Тъкмо ми се задаваше поредното 24-часово дежурство и щеше да е твърде сложно да уредя нещата с някой от колегите за толкова кратко време.

— Чувал ли си се с него откак замина?

— Не. Само получих една картичка от летището в Гуадалахара. Стар селянин, който дърпа магаренцето си на фона на гигантски, пластмасов на вид кактус. Класика. Надписът гласеше: „Иска ми се и ти да си тук“.

Засмях се.

— Ако се обади, кажи му да ми звънне. Имам още нова информация за него.

— Непременно. Нещо по-конкретно?

— Не. Просто нека ми се обади.

— Окей.

— Благодаря. Надявам се, че идеята да се видим скоро, все още е в обращение.

— Определено е. Може би още щом се върне и успее да позакрепи малко нещата в участъка.

— Добре ми звучи.

Съблякох се и огледах ръката си. Кървеше едва-едва, но като цяло положението не изглеждаше трагично. Пък и Ким Хикъл се беше справила доста добре с превръзката. Половин час упражнения за разтягане и две-три карате кати^[1] свършиха чудесна работа. После се потопих за двайсет минути в горещата вана и в резултат на всичко това се почувствах почти като нов.

Обадих се на Робин, но никой не вдигна, облякох се и излязох, за да вечерям. Бях си харесал едно ресторантче от предишното си идване до Сиатъл — кедрова ламперия плюс чудесна гледка към Лейк Юниън. Отскочих дотам и си поръчах специалитета — сьомга, печена на дървени въглища, салата „Рокфор“, картофи, боб, кошничка с топли малцови хлебчета и две бутилки „Куурс“. Накрая изсипах върху всичко това порция шоколадов сладолед и двойно кафе и с пълен стомах се насладих на залеза над езерото.

След ресторанта отскочих до околностите на университета. Претършувах няколко книжарници, но не открих в тях нищо достатъчно вълнуващо или пък провокиращо, за да ме накара да си го купя. Накрая се върнах обратно в хотела. Във фоайето имаше магазин със стоки от Ориента. Там избрах за Робин огърлица от зелени полускъпоценни камъчета и се качих в стаята си. В девет й се обадих отново. Този път тя вдигна.

— Алекс! Толкова се надявах, че ще си ти.

— Как си, сладурано? Обаждах ти се преди два-три часа.

— Излязох да хапна нещо. Съвсем сама. Ядох омлет в кафе „Пеликан“ абсолютно сама. Жалка картинка.

— Аз също вечерях в усамотение, моя единствена.

— Колко тъжно. Върни се по-скоро, Алекс. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

— Пътуването струваше ли си?

— Много даже. — Казах й подробностите, като старателно пропуснах вълнуващата си среща с Ото.

— Май наистина си на път да откриеш нещо. Не се ли чувстваш странно, докато разкриваш всичките тези тайни?

— Не съвсем, но отстрани сигурно изглежда точно така.

— Така изглежда, Алекс. Аз съм само страничен наблюдател и всичко това ми се струва толкова налудничаво. Много ще се радвам, когато Майло се върне, за да поеме всичко.

— Да. Как вървят нещата при теб?

— Нищо чак толкова интересно. О, всъщност има едно нещо. Тази сутрин ми се обади председателката на някаква нова феминистка група — нещо като женска търговска камара. Беше ми донесла преди банджото си за ремонт. Когато дойде да си го вземе, двете си поприказвахме. Това беше преди няколко месеца. Както и да е, та днес тя ми се обади отново и ме покани да изнеса лекция пред групата следващата седмица. Темата трябва да е нещо от сорта на — „Жената занаятчия в съвременното общество“, с подзаглавие „Творческото въображение срещу догмите на деловия свят“.

— Това е страхотно. Ще гледам да съм там на всяка цена, стига да ме пуснат.

— Да не си посмял! И без друго вече съм достатъчно изплашена. Алекс, никога преди не съм говорила пред аудитория. Само мисълта за това ми е достатъчна, за да блокирам.

— Не се притеснявай. Ти имаш какво да кажеш, освен това си ми умничка и имаш безупречна артикулация. Убеден съм, че ще си паднат по теб.

— Така си мислиш ти.

— Мисля си го, защото е така. Виж, ако наистина си се изнервила чак толкова, мога да ти приложа малко хипноза. Ще ти помогне да се отпуснеш. Лесна работа.

— И мислиш, че хипнозата ще ми помогне?

— Естествено. С твоето въображение от теб ще излезе страхотен субект за хипнотизиране.

— И преди си ми говорил за това, но тогава ставаше дума за пациенти. Така и не можах да си представя, че би могъл да го направиш и с мен.

— Това е, защото обикновено намираме други неща, с които да запълним свободното си време.

— Хипноза — каза тя. — Ето че си още нещо, за което да се притеснявам.

— Няма защо. Хипнозата е напълно безобидна.

— Наистина ли?

— Да. В твоя случай напълно. Проблемите възникват, когато субектът преживява сериозен емоционален конфликт или има дълбоко потиснати проблеми. В подобни случаи хипнозата може да извади на повърхността някакви първични спомени. Тогава субектът може да изпита стрес, дори ужас. Но дори това би могло да свърши полезна работа. Опитният психотерапевт използва безпокойството на своя пациент, за да му се помогне да преодолее проблема си.

— И това не би могло да се случи с мен?

— Определено не. Гарантирам ти го. Ти си най-нормалният човек, когото някога съм познавал.

— Ха. Личи си, че си се оттеглил преди доста време.

— Добре, да те видим тогава с какъв психопатологичен симптом ще ме изненадаш.

— Какво ще кажеш за болезнената превъзбуда, която ме завладява, докато слушам гласа ти, и затова как ми се прииска да те докосна, не, да те сграбча и да те поема в себе си?

— Хм, звучи ми сериозно.

— Тогава се връщай по-бързо, за да направиш нещо по въпроса, докторе.

— Връщам се още утре и смятам да пристъпя към лечението незабавно.

— По кое време?

— Самолетът каца в десет… значи половин час по-късно.

— По дяволите, забравих, че трябва да съм в Санта Моника утре сутрин. Леля ми е в болница. Семейна история, трябва да отида. Ако подраниш малко, ще можем дори да закусим заедно, преди да тръгна.

— Това е най-ранният полет, сладурче.

— Тогава просто ще те изчакам, ще се появя там малко по-късно.

— Отиди да видиш леля си. Ще вечеряме заедно.

— Може да се получи доста късна вечеря.

— След болницата ела направо вкъщи. Ще стартираме оттам.

— Добре. Ще гледам да дойда най-късно в осем.

— Чудесно. Бързо оздравяване на леля ти. Обичам те.

— И аз те обичам. Пази се.