Джонатан Келерман
Жестоки игри (5)

5.

Събудих се в шест сутринта и установих, че необяснимо защо съм изпълнен с енергия. Не се бях чувствал така от пет месеца насам. В началото усещането бе приятно, но към седем започнах да се изнервям. След половин час вече се разхождах из апартамента като прегладнял ягуар в тясна клетка.

В осем без двайсет реших, че е нормален час за обаждане по телефона. Набрах номера на Бонита Куин. Тя беше будна и сякаш очакваше обаждането ми.

— Добро утро, докторе.

— Добро утро. Мислех си да намина и да прекарам няколко часа с Мелъди.

— Защо не? Не е заета с нищо особено. Знаете ли… — тя снижи леко глас, — мисля, че Мелъди ви харесва. Все говори за това, как хубаво сте си играли двамата.

— Чудесно. Днес пак ще си поиграем. Ще бъда при вас след около час.

Когато пристигнах, Мелъди вече беше облечена за излизане. Носеше светложълта рокличка, която разкриваше бледите й раменца и крехките ръчички. Косата й беше вързана на опашка с жълта панделка. Малката дори стискаше кожена чантичка. Смятах да прекарам с нея известно време в стаята й и после евентуално да я заведа да похапнем някъде, но очевидно плановете на майката бяха други.

— Здравей, Мелъди.

Тя сведе поглед и засмука палеца си.

— Изглеждаш страхотно тази сутрин.

Плаха усмивка.

— Смятах да се повозим на колата и да отскочим до някой парк. Какво ще кажеш?

— Добре — каза тя с треперливо гласче.

— Страхотно.

Надзърнах в апартамента. Бонита Куин се трудеше с прахосмукачката така, сякаш очакваше правителствена делегация. Беше прибрала косата си под жълта кърпа, а от устните й стърчеше неизменната цигара. По телевизията даваха някакво евангелистко предаване, но картината беше замъглена от солиден „снеговалеж“, а от прахосмукачката не се чуваше абсолютно нищо.

Докоснах рамото й. Тя подскочи.

— Ще я изведа, нали може? — опитах се аз да надвикам воя на прахосмукачката.

— Разбира се. — Дори не извади цигарата от устата си. Точно като стар докер. После се зае отново с домакинската работа, тикайки ревящата машина напред-назад.

Върнах се при Мелъди.

— Хайде, миличка.

Тя тръгна редом с мен. Преди да стигнем до паркинга, една малка ръчичка доверчиво стисна дланта ми.

След серия сложни преминавания през надлези и детелини все пак успях да се озова на Оушън авеню. Подкарах колата на юг, към Санта Моника, и накрая се добрахме до парка, кацнал на върха на скалата, която е надвиснала над магистралата „Пасифик Коуст“. Небето беше чисто, само тук-там се виждаха малки облачета, които спокойно можеха да се намират някъде над Хаити. Намерих място за паркиране на улицата, точно пред входа на възстановител им център за възрастни хора.

Дори в този ранен час мястото вече беше пренаселено. Старците вече бяха окупирали пейките и масите за игра. Някои от тях не спираха да бърборят на своите събеседници или на себе си. Имаше и такива, които безмълвно бяха вперили отнесен поглед в булеварда. Дългокраки девойчета с тесни фланелки, ярки къси клинове и ролкови кънки се носеха неуморно насам-натам. Някои от тях бяха сложили слушалките на уокмените си — профучаващи звездни момичета, с погледи, излъчващи недвусмислена увереност в собствения им сексапил.

Японски туристи щракаха като невидели с фотоапаратите си, току се побутваха, сочеха нещо с пръст и се кикотеха. Естествено, скитниците също си бяха там; пушеха жадно, затулили скъпоценните си фасове с две ръце и гледаха на околния свят със страх и недоверие. Всички до един изглеждаха като току-що изпълзели от някоя дълбока, отдавна закрита мина.

Забелязах и студенти, зачетени в учебниците си, влюбени двойки, разположили се на тревата, стрелкащи се между дърветата хлапета и няколко персони със съмнителен вид, които положително бяха пласьори на наркотици.

С Мелъди се поразходихме из парка хванати за ръце и дори си разменихме няколко реплики. Предложих да й купя хотдог от един уличен продавач, но тя ми отвърна, че не е гладна. Спомних си, че загубата на апетит е един от страничните ефекти на риталина. А може би просто бе закусила добре.

Излязохме на една алея, която водеше към вълнолома.

— Возила ли си се някога на въртележка? — попитах я аз.

— Веднъж. Ходихме на екскурзия до Меджик Маунтин. Когато се завъртя по-бързо, малко се уплаших, но иначе ми хареса.

— Ела. — Посочих и с ръка към пристана. — Там има една. Ще се повозим заедно.

На двайсетата обиколка Мелъди започна да се полюшва в такт с валса „Синият Дунав“. Клепачите й бяха затворени, устните й се разтягаха в безмълвен смях. Повъртяхме се до насита и когато накрая музиката спря, подадох ръка на Мелъди. Тя слезе бавно от кончето си и направи няколко несигурни крачки. Леко й се виеше свят, но пък беше в чудесно настроение — смееше се от сърце и размахваше чантичката си. Излязохме от хамбара и се отправихме към вълнолома.

Пътьом надушихме изкусителен аромат. Някой пържеше скариди. Видях как малката сбърчи носле.

— Гладна ли си?

— Не много. — Като че ли се чувстваше неловко.

— Какво те притеснява?

— Мама ми каза да не бъда прекалено нахална.

— Не се тревожи. Непременно ще те похваля пред майка ти. Закусвала ли си?

— Не много…

— Какво хапна?

— Чаша сок, парченце поничка, от ония дето са посипани с пудра захар.

— И това ли беше всичко?

— Ами, да. — Тя ме погледна, сякаш очакваше да бъде наказана.

Посмекчих тона си.

— Предполагам, че просто не си била много гладна на закуска.

— Ами, да. — Значи вариантът с голямата закуска отпадаше.

— Е, аз пък съм мно-о-го гладен. — Което си беше самата истина. От сутринта бях изпил само едно кафе. — Какво ще кажеш да си вземем по нещо?

— Благодаря ви, доктор Дела… — Името ми я затрудни прекалено.

— Викай ми Алекс.

— Благодаря, Алекс.

Открихме източника на изкусителните аромати — неугледно павилионче, разположено между сергия за сувенири и магазинче за риболовни принадлежности.

Мелъди изяде невероятни количества храна. Наближаваше обяд, което означаваше, че е време за второто й хапче. Но майка й не ми бе дала таблетките, а аз не се бях сетил — пък и не исках — да я попитам за тях.

Промяната в поведението на малката си пролича за първи път още насред обяда. После с всяка изминала минута ставаше все по-очевидна.

Мелъди се оживи, доби по-буден вид. Приличаше на дете, което постепенно се отърсва от твърде дълъг, тежък сън. Непрекъснато се оглеждаше наоколо и всичко й се струваше интересно.

— Аз… аз се държа като добро момиче, нали?

— Направо си страхотна.

Май не ми повярва съвсем.

— Не си ли съгласна?

— Не знам. Понякога се мисля за добра, но тогава мама се ядосва, защото госпожа Брукхаус й се оплаква от мен.

— Ти си добро момиче. Дори когато някой си мисли, че си направила нещо лошо. Нали ме разбираш?

— Май да.

— Но не си много сигурна, а?

— Аз… аз малко се обърквам.

— Всички се объркват понякога. Децата, майките, татковците. Докторите — също.

— И доктор Тауъл ли?

— Дори доктор Тауъл.

Тя размишлява над думите ми известно време. Големите й тъмни очи се стрелкаха неспокойно насам-натам — от водата към моето лице, после към небето и отново към мен.

— Мама каза, че ще ме хипнотизираш. — Малката всъщност каза „хип-мо-тизираш“.

— Само ако ти ми разрешиш. Разбираш ли защо е необходимо?

— Горе-долу. За да мисля по-добре, нали?

— Не. Ти си мислиш съвсем добре. Това тук — докоснах леко главицата й, — работи страхотно. Искаме да опитаме хипноза… да те хипнотизираме, за да ни направиш една услуга. За да си спомниш нещо.

— За това, когато другият доктор пострада?

Поколебах се. Имах навика да бъда откровен с децата, но Мелъди още не знаеше, че Хендлър и Гутиерес са били убити, а аз не смятах да бъда човекът, който ще й поднесе лошите новини.

— Да, за тогава.

— Казах на полицая, че не си спомням нищо. Беше много тъмно.

— Понякога хората си спомнят по-добре, след като бъдат хипнотизирани.

Тя ме погледна. В очите й се четеше страх.

— Страх ли те е?

— Ъ-хъ.

— Това е нормално. Нормално е човек да се бои от непознатото. Но всъщност хипнотизирането не е страшно. Дори е забавно. Ти виждала ли си преди как хипнотизират някого?

— Не.

Предложих й съкратен вариант на лекцията, която вече бях изнесъл на майка й. Тя, изглежда, ми повярва, защото страхът видимо отстъпи пред любопитството.

— Може ли да го направим още сега?

Поколебах се. Плажът беше пуст, имаше куп достатъчно усамотени места. А и моментът беше подходящ. Майната му на Тауъл…

— Защо не? Но нека да се разположим съвсем удобно.

Казах й да съсредоточи погледа си върху малкото лъскаво камъче, което държеше в ръчичката си. След няколко мига тя вече примигаше уморено. Дишането й се забави и се успокои. Казах й да затвори очи и да се заслуша в плясъка на вълните. После я посъветвах да си представи как слиза по стълбище, в края на което се намира врата, водеща към любимото й място.

— Не знам какво точно е то, нито къде се намира, но ти е много скъпо. Можеш да ми кажеш за него или да го запазиш в тайна, но само от това, че си там, че се чувстваш уютно, толкова щастлива, толкова силна…

Още малко приказки от същия сорт и Мелъди вече беше под дълбока хипноза.

— Сега вече слушай гласа ми, без да се напрягаш, за да го чуеш. Просто продължавай да се наслаждаваш на любимото си място…

Оставих я така за още няколко минути. Върху личицето й беше изписано умиротворено, ангелско изражение. Лекият ветрец развяваше косата й. Изглеждаше толкова мъничка, седнала в пясъка, с ръчички, положени в скута й.

Предложих й да се върнем назад във времето, в нощта на убийството. Тя се напрегна за миг, после отново задиша дълбоко и равномерно.

— Все още се чувстваш невероятно спокойна, Мелъди. Толкова ти е уютно, владееш се напълно. Но сега вече можеш да се наблюдаваш, все едно си актриса по телевизията. Виждаш как ставаш от леглото…

Устничките й се разтвориха и тя прокара езиче по тях.

— После отиваш до прозореца и сядаш там. Просто си гледаш навън. Какво виждаш там?

— Тъмно е. — Едва успях да доловя думата, толкова тихо я произнесе.

— Да, тъмно е. А има ли там още нещо?

— Не.

— Добре. Нека да поседим тук още малко.

Няколко минути по-късно отново я попитах:

— Виждаш ли още нещо в тъмното, Мелъди?

— Ъ-хъ. Тъмно.

Опитах още няколко пъти и после се отказах. Или не беше видяла нищо и двамата или трима „тъмни“ мъже бяха просто измислица, или пък споменът бе блокиран в съзнанието й. И в двата случая нямаше да успея да измъкна каквото и да е било.

Оставих я да се наслади на любимото и място, като й припомнях колко силна, освежена и щастлива се чувства там, и после бавно я изведох от състоянието на хипноза. Тя отвори очите си с усмивка.

— Беше страхотно!

— Радвам се, че ти хареса. Изглежда, любимото ти място е прекрасно.

— Нали ми каза, че мога да не ти казвам къде е?

— Точно така.

— Ами ако искам? — нацупи се тя. Мелъди събира кураж известно време. — Искам да ти кажа. Возех се на въртележката. Все по-бързо и по-бързо.

— Страхотен избор.

— С всяко завъртане ставах все по-щастлива и по-щастлива. Може ли да се повозим пак някой друг път?

— Разбира се.

Браво на теб, Алекс Делауер. Замеси се в нещо, от което няма да ти е лесно да се измъкнеш. Почасов татко. Нов повод за чувство на вина.

* * *

В колата малката се обърна към мен.

— Алекс, нали каза, че хипнотизирането ще ми помогне да си спомня различни подробности?

— Възможно е.

— Искам да си спомня моя татко.

— Кога го видя за последен път?

— Въобще не го познавам. Той си е тръгнал, когато съм била още бебе. Те с мама вече не живеят заедно.

— А той идва ли да те види?

— Не. Живее някъде надалече. Веднъж ми се обадил, преди Коледа, но аз съм спяла и затова мама не ме събудила. Много й се ядосах тогава.

— Разбирам те.

— И я ударих.

— Трябва да си била страшно ядосана.

— Да. — Прехапа устничката си. — Понякога той ми праща разни неща.

— Като Дебеланчо например?

— Да, и разни други работи. — Порови из чантичката си и измъкна от там нещо, което приличаше на голяма изсушена семка или на зърно. „Нещото“ беше гравирано така, че да прилича на лице, озъбено лице — с две кристалчета за очи със залепени над тях изкуствени влакънца, които заместваха веждите. Глава, смалена глава. От онези отвратителни боклуци, които можете да намерите с тонове по сергиите за сувенири в Тихуана. Но ако се съдеше по отношението на Мелъди, това беше най-скъпоценният диамант от царска корона.

— Много е сладък. — Върнах й грозноватото творение.

— Искам да го видя, но мама все казва, че не знае къде е. Може ли хипнотизирането да ми помогне да си го спомня?

— Ще бъде трудно, Мелъди, защото не си го виждала много отдавна. Но бихме могли да опитаме. Имаш ли нещо, по което можеш да си го спомниш? Някаква негова снимка?

— Да.

Мелъди се зае да прерови отново чантичката си и този път измъкна оттам доста намачкана моментална снимка. Спомних си за фотографията от кабинета на Тауъл. Очертаваше се седмица на целулоидните спомени. Ах, господин Фелтмън, ако можехте да предположите, че вашата малка черна кутия ще бъде използвана за консервиране на миналото — точно както мъртъв ембрион се съхранява в буркан с формалин.

Беше избледняла снимка на мъж и жена. Жената беше Бонита Куин — изглеждаше по-млада, но не и по-привлекателна. Дори надхвърлила двайсетте, тя вече носеше върху лицето си тъжното изражение на обречен човек. Беше облечена с рокля, която излагаше на показ твърде голяма част от кльощавите й бедра. Косата й беше дълга и права, разделена по средата. С нейния партньор бяха снимани пред някакъв селски бар, едно от онези неприветливи места, които току изникват на някой самотен завой на магистралата.

Беше прегърнала мъжа през кръста, който пък бе сложил ръка на рамото й и носеше тениска, джинси и високи ботуши. До него се виждаше рамката на мотоциклет. Мъжът изглеждаше доста странно. Едната му половина, лявата, беше някак съсухрена и с признаци на атрофия — от лицето, та чак до крака. Беше уродлив — като плод, срязан на две и после слепен отново, но доста небрежно, направо нескопосано. Като се изключеше тази асиметрия, не изглеждаше зле — висок, строен, с широки рамене, буйна руса коса и гъсти мустаци.

Взираше се наперено в обектива за разлика от мрачната Бонита Куин. Такива физиономии можеш да видиш в местната кръчма. По-добре е да избягваш подобни хора, защото те означават неприятности и само неприятности.

Никак не бях изненадан, че мъжът от снимката е свършил в затвора.

— Ето, заповядай. — Върнах й снимката и тя внимателно я сложи обратно в чантичката си.

— Искаше ли да потичаме още малко?

— Не, малко съм уморена.

— Искаш ли да те заведа в къщи?

— Да.

 

 

Докато пътувахме към дома й, тя се умълча, сякаш пак я бяха дрогирали. Мъчеше ме смътното подозрение, че не съм постъпил добре с детето, че съм я стимулирал прекомерно, само за да я върна към обичайното й полусъзнателно съществувание.

Бях ли готов за ролята на добрия чичко спасител?