Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Bough Breaks [= Shrunken Heads], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Жестоки игри

 

Редактор: Петя Дочева

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

 

ИК „Ера“, София, 1997 

История

  1. — Добавяне

17.

Обадих се в училището, където преподаваше Ракел Очоа и накарах да я повикат от час. Въпреки това тя ми се стори доста зарадвана от факта, че ме чува отново.

— Здравей! Как върви разследването?

— Напредваме — излъгах аз. — Точно затова ти се обадих. Елена водеше ли нещо като дневник или просто тефтер с бележки, въобще нещо такова?

— Не. Никоя от нас не си водеше дневник. Откак се познаваме, винаги е било така.

— Значи никакви бележници, записи или какво да е друго?

— Единствените нейни записи, които съм виждала, бяха с музика. Тя имаше касетофон в колата си. Там слушаше музика. Освен това имаше и разни касети, които Хендлър й беше дал, за да й помагат при релаксация. За да заспива по-лесно. Защо?

Направих се, че не съм чул въпроса й.

— А къде са личните й вещи?

— Ти не знаеш ли? Полицията ги прибра. Предполагам, че после са ги върнали на майка и. Какво става всъщност? Откри ли нещо?

— Нищо определено. Нищо, за което да мога да говоря. Просто се опитваме да подредим пъзела.

— Не ме е грижа как точно ще го направите, само хванете онзи тип и го накажете. Онова чудовище.

Поех тихо въздух и вложих в гласа си цялата фалшива убедителност, на която бях способен.

— Ще го хванем — казах.

— Убедена съм в това.

Нейното доверие ме накара да се почувствам неловко.

— Ракел, в момента досието й не е у мен. Ще ми дадеш ли телефона на майка й?

— Разбира се. — Тя ми го продиктува.

— Благодаря ти.

— Смяташ да посетиш семейството на Елена?

— Реших, че няма да е зле да срещна с тях.

Ракел замълча за миг.

— Те са добри хора. Но може и да ти откажат.

— Няма да ми е за пръв път.

Тя се засмя.

— Мисля, че ще е по-добре, ако и аз дойда с теб. Аз съм нещо като член на семейството.

— Не искам да те притеснявам излишно.

— Няма проблем. Просто искам да помогна. Кога смяташе да отидеш?

— Днес следобед.

— Чудесно. Ще се измъкна по-рано. Ще им кажа, че не ми е добре. Ела да ме вземеш в два и половина. Запиши си адреса ми.

Тя живееше в Западен Лос Анджелис, недалеч от мястото където Санта Моника се влива в магистралата за Сан Диего, в квартал, застроен с еднотипни блокове за хора, които не можеха да си позволят апартаменти по крайбрежната ивица.

Видях я от близо петдесет метра разстояние. Беше облечена с тъмнорозова блуза от креп, тъмносиня джинсова пола и носеше украсени с шевица каубойски ботуши.

Качи се в колата, кръстоса босите си мургави крака и се усмихна.

— Здрасти.

— Здравей. Благодаря ти, че реши да дойдеш.

— Нали ти казах, че искам да помогна.

Поехме на север, към булевард „Сънсет“. По радиото свиреха джаз, от онзи, освободения от форма и тоналност, със саксофонни сола, които приличаха повече на полицейски сирени, и ударни — като сърдечна аритмия.

— Смени станцията, ако искаш.

Тя потърси друга станция и накрая откри една с мелодична рок музика. Някой пееше за изгубената любов и старите филми и някак си успяваше да свърже всичко това в едно.

— Какво искаш да научиш от тях? — попита Ракел, след като се облегна удобно.

— Искам да разбера дали Елена им е говорила нещо за работата си и най-вече за загиналото дете. Смятам да ги питам и за Хендлър.

В очите й прочетох много въпроси, но тя се сдържа и не ми зададе нито един от тях.

— Споменаването на Хендлър може да провали всичко. Семейството й така и не успя да приеме факта, че тя излиза с мъж, който е много по-възрастен от нея. Да не говорим, че… — тя се поколеба — той беше англо-американец. В случаи като този всички просто предпочитат да подминават темата. Поне в нашата общност е така.

— Почти навсякъде е така.

— В известна степен, може би. При нас латиноамериканците това е нещо като закон. Отчасти заради католицизма. Индианската кръв във вените ни също си казва думата. Как би могъл човек да оцелее сред пустошта, ако до голяма степен не обръща внимание на реалността? Усмихваш се и си представяш, че живееш сред буйна растителност, много храна и вода. Тогава пустинята не изглежда чак толкова страшна.

— Някакви идеи как бих могъл да заобиколя този проблем?

— Не знам. — Ракел прибра коленете си едно към друго и положи длани върху тях — истинска примерна ученичка. — Мисля, че ще е по-добре, ако аз поведа разговора. Круз, майката на Елена, винаги ме е харесвала. Може би ще успея да разведря атмосферата. Но не очаквай чудеса.

Всъщност не очаквах почти нищо.

Ико Парк е късче от Латинска Америка, пренесено сред прашните, неравни улички от двете страни на „Сънсет“ Булевард, които запълват пространството между Холивуд и центъра на града. Улиците са кръстени с имена от сорта на Макбет, Макдъф, Бонибри или Лагуна, но във вида им няма нищо поетично. Те се изкачват на юг, за да се влеят в гетото на Юниън Дистрикт. На север кварталът граничи с парка, от който е получил и името си — покрито с дива растителност пространство, което се е надвесило над Доджър Стейдиъм и Елисиън Парк, където се намира прочутата Полицейска академия.

На границата между Холивуд и Ико Парк „Сънсет“ видимо се променя. Киносалони за порнофилми, „почасови“ мотели, заведения, в които единствената музика е латиноамериканското диско, безкрайни редици от улични лавки за закуски и евтини ресторантчета, предлагащи тако, перуански рибни ресторанти, първокласни латиноамерикански ресторанти, козметични салони, чиито витрини са окичени с евтини перуки, кубински пекарни, баровете и клубовете — това са главните улици на Ико Парк.

Севилята се движеше едва-едва сред привечерната навалица. Настроението на булеварда беше почти толкова осезаемо, колкото и ароматът на цвърчащата мазнина във фритюрниците на уличните продавачи. Наоколо беше пълно с татуирани бабаити, с шестнайсетгодишни майки, които бутаха в олющени колички дебелите си бебета, пияници и проститутки, адвокати, занимаващи се с имигранти, с чистачки и продавачи на цветя, както и безкраен поток деца с кафяви очи.

— Шантава работа — каза Ракел. — Да се върна тук в такава лъскава кола.

— Колко време мина?

— Хиляда години.

Явно не й се говореше повече за това и аз реших да прекратя темата. На Феърбанкс Плейс ми каза да завия наляво. Къщата на семейство Гутиерес се намираше на криволичеща пряка, не по-широка от алея в парка, която завършваше с черен път, водещ към близките хълмове. Имах чувството, че ако изминем още четвърт миля, ще стигнем до края на света.

Вече бях забелязал, че Ракел има навик да прехапва устните или кокалчетата на пръстите си, когато е нервна. Тъкмо сега дъвчеше палеца си. Зачудих се какъв ли глад задоволява така.

Карах внимателно — улицата едва побираше моята севиля — подминавайки млади мъже, които човъркаха из античните си автомобили с благоговението на първосвещеници, и хлапета с изпоцапани със захарен памук пръсти. Преди доста време някой се бе сетил да засади по улицата брястове, чийто корени бяха образували пукнатини в тротоара. Всеки сантиметър от околните стени беше покрит с нецензурни и всякакви други надписи.

— Тази там — каза Ракел и ми посочи една сглобяема, подобна на вила къщичка, припокрита с промазано със смола платно и боядисана в светлозелено. Градинката отпред беше посърнала, но по краищата й се виждаха лехи с мушкато и туфи с оранжеви и жълти макове. Основата на къщата беше иззидана с камък, а над входа се мъдреше кокетна стреха, засенчила приземна дървена веранда, на която седеше някакъв мъж.

— Това е Рафаел, по-големият от двамата й братя. На верандата.

Паркирах до един покачен на трупчета шевролет. Завъртях колелата към тротоара и заключих волана. Излязохме от колата и още с първото стъпване на улицата вдигнахме кълбета прах.

— Рафаел! — извика тя и махна.

Мъжът на верандата вдигна бавно поглед и после й махна немощно, както ми се стори.

— Аз живеех зад ъгъла — каза Ракел и думите й прозвучаха като изповед.

Последвах я по десетина стъпала, които водеха към металната врата на оградата.

Мъжът на верандата не си бе направил труда да стане. Във втренчения му поглед се четеше смесица от безпокойство, любопитство и още нещо, което не можах да различа. Беше блед и слаб, почти мършав, а лицето му представляваше странна смесица от латиноамерикански и европейски черти. Устните му бяха безкръвни, а клепките — натежали. Широката бяла риза с дълги ръкави, които бе навил до лактите, му беше голяма поне с два размера. Черните му панталони изглеждаха така, сякаш някога са били част от костюма на някой дебеланко. Беше обут с разкривени, олющени мокасини, чийто провиснали езици разкриваха плътни бели чорапи. Косата му беше къса и старателно пригладена назад.

Очевидно беше на около двайсет и пет, но имаше умореното лице на възрастен — добре обиграна маска.

Ракел отиде до него и го целуна леко по главата. Той я погледна, но не понечи да стане.

— Здрасти, Роки.

— Рафаел, как си?

— Супер.

Той кимна с глава, по-скоро за да раздвижи врата си. Очите му се спряха върху мен. Беше му трудно да фокусира погледа си.

Ракел прехапа устни.

— Наминахме, за да се видим с Анди и с майка ти. Това е Алекс Делауер. Той работи за полицията. Разследва… случая на Елена.

Върху лицето му се изписа тревога, а пръстите му се впиха в облегалките на креслото. После — като че ли леко облекчен — се усмихна, смъкна се още по-ниско, примигна.

— Да-а — каза.

Подадох му ръка. Той я огледа объркан, сякаш се опитваше да разпознае отдавна изгубен приятел, и после ми протегна мършавата си длан.

Ръката му изглеждаше болезнено недохранена — просто сноп от кости и сухожилия, опаковани в тънък пергамент. Пръстите ни се докоснаха, навитият ръкав се вдигна малко по-нагоре и тогава видях белезите по сгъвката на ръката му. Бяха доста. Повечето бяха отпреди време — зараснали малки бучки под кожата, но някои имаха пресен розов оттенък. Единият определено беше съвсем пресен — в центъра му имаше малка капчица засъхнала кръв.

Ръкостискането му беше немощно, а ръката му — влажна.

— Здрасти — каза той едва чуто. — Приятно ми е да се запознаем.

После се извърна и потъна отново в своята безвременна смесица от ад и рай. Едва тогава чух стария шлагер, който долиташе от евтиния транзистор в краката му. Мъничката пластмасова кутийка пукаше и цвърчеше досадно. Звукът беше отвратително деформиран и сякаш идваше от дъното на блато. Рафаел бе отметнал глава назад в захлас. За него музиката звучеше като пряко предаване от преддверието на рая.

— Рафаел — усмихна се Ракел.

Той я погледна, усмихна й се, кимна и се отнесе за пореден път.

Тя продължаваше да го гледа втренчено, а очите й се напълниха със сълзи. Приближих се към нея и тя отмести погледа си с израз на срам и гняв.

— Мътните да го вземат.

— Откога се дрогира така?

— От години. Мислех си, че е спрял. Поне така разбрах, когато се чухме последния път. — Ракел закри устата си с ръка и залитна. Понечих да я хвана, но тя се закрепи с усилие на волята. — Започнал във Виетнам. Върна се вкъщи сериозно пристрастен. Елена хвърли толкова време и пари, като се опитваше да го откаже. Тя дори успя няколко пъти, но той винаги се връщаше отново към наркотиците. По едно време беше чист половин година. Елена беше толкова щастлива. Той дори успя да си намери работа.

Ракел се обърна към мен. Ноздрите й потръпваха, а очите й плуваха в сълзи като лилии в солено езерце. Устните й се бяха изпънали като пренатегнати струни.

— Всичко се проваля.

Тя се обърна и се хвана за една от опорните греди на навеса. Застанах зад нея.

— Съжалявам.

— Винаги е бил толкова чувствителен. Тих, затворен, никакви момичета, никакви приятели. Често го биеха в училище. След като почина баща им, той се опита да поеме нещата в свои ръце, да бъде мъжът в семейството. Но нищо не излезе. Никой не го възприе сериозно. Всички му се смееха. Аз също. И тогава той просто се предаде. Все едно че се беше провалил на някакъв последен, решителен изпит. Престана да ходи на училище, по цял ден си седеше вкъщи, разлистваше комикси и гледаше телевизия. Втренчваше невиждащ поглед в екрана и оставаше така с часове. Когато му се обадиха от армията, той като че ли се зарадва. На Круз й се късаше сърцето, но все пак го пусна. Рафаел изглеждаше така живнал…

Погледнах го. Така се беше смъкнал в креслото, че по-скоро лежеше, отколкото седеше, погълнат от наркоманската дрямка. Устата му беше полуотворена и той хъркаше шумно. От радиото звучеше „Роден дом“.

Ракел събра кураж, погледна го още веднъж и тутакси отметна глава с погнуса. На лицето й се бе изписало изражението на благороден страдалец — една ацтекска девица, опитваща се да приеме съдбата си на жертвен дар към боговете.

Прегърнах я през раменете и тя се отпусна в ръцете ми. Постояхме известно време така. Струйка сълзи се стече по бузите й — само толкова си бе позволила.

— Страхотно начало — каза тя след известно време. После въздъхна и избърса очите си. — Сигурно вече си решил, че не спирам да цивря. Хайде да влезем вътре.

Тя дръпна мрежестата преграда на вратата и аз я последвах.

Озовахме се в малка дневна, претъпкана със стари, но добре поддържани реликви. Вътре беше тъмно и топло. Прозорците бяха затулени плътно от пожълтели щори. Стая, която не очакваше гости. Завесите от избеляла дантела бяха привързани грижливо в краищата на дървените каси на прозорците. Малки покривчици от същата материя украсяваха облегалките на мебелите — едно малко диванче и едно канапе, тапицирани в тъмнозелено изтъняло кадифе с протрити петна, изсветлели до цвета на папагалска опашка. Имаше и два люлеещи стола. Над полицата на камината беше окачен портрет на двамата мъртви братя Кенеди. Статуетки от дърво и мексикански оникс се мъдреха върху застланите с дантелени покривки масички. Две подови лампи с покрити с маниста абажури хвърляха странни отблясъци към измазаната в бяло стена, на която, редом с плетена кошница с портокали, беше окачено разпятие. Другата стена беше покрита със снимки на семейството, над които се извисяваше снимката от дипломирането на Елена.

През открехната врата вдясно се виждаха ред бели плочки. Ракел надзърна през процепа.

— Сеньора Круз?

Вратата помръдна и в рамката й се появи едра жена, метнала на ръката си кърпа за подсушаване на съдове. Беше облечена с рокля от синя щампована басма. Сивеещата й коса бе прибрана в стегнат малък кок, прихванат с гребен от изкуствена материя, наподобяваща полирана черупка на костенурка. Ушите й бяха украсени със сребърни обеци, а скулите й бяха подчертани с руж. Кожата й имаше онази характерна мекота, типична за възрастните жени, които някога са били доста привлекателни.

— Ракелита!

Тя пусна кърпата и двете жени се прегърнаха сърдечно.

Когато ме зърна, на устните й се появи усмивка. Останалата част от лицето й остана неразгадаема като древна индианска фреска. Майката на Елена пусна Ракел и ме поздрави с лек поклон.

— Сеньор — каза тя с леко пресилена почтителност, хвърли един поглед на Ракел и веждите й се изопнаха в закачлив въпрос.

— Сеньора Гутиерес.

Ракел й заговори на забързан испански, от който долових само думите „Елена“, „полиция“ и „доктор“. Тирадата й завърши с въпрос.

Възрастна жена я изслуша учтиво и след това поклати отрицателно глава.

Но. — Някои отговори на испански можех да разбера дори аз.

Ракел се обърна към мен.

— Тя казва, че не знае нищо повече от това, което е казала на полицията още първия път.

— Можеш ли да я попиташ за онова момче, Немет? За него не са я питали.

Тя се обърна отново и заговори. После спря.

— Всъщност защо бързаме? Можем първо да похапнем. Това би облекчило разговора. Нека й позволим да ни посрещне като добра домакиня.

Мъчеше ме истински глад и аз си го признах. Ракел предаде това на госпожа Гутиерес. Тя кимна и влезе в кухнята.

— Хайде да седнем — предложи Ракел.

Седнах на канапето, а тя се сви в единия ъгъл на диванчето.

След малко сеньората се появи отново с поднос с бисквити, плодове и димящо кафе. Тя попита нещо Ракел.

— Тя иска да знае дали разговорът е толкова важен, че да си склонен да опиташ от нейното домашно хоризо?

— Моля те предай й първо, че бисквитите са чудесни. Колкото до хоризо-то, ако смяташ, че това би помогнало, с удоволствие ще се съглася.

Ракел заговори отново. Няколко минути по-късно пред мен вече стоеше огромна чиния с лютиви наденички, ориз, препържен боб и салата, поръсена с лимонов сок и олио.

Мучас грасиас, сеньора — казах аз и започнах да ям, без излишно кумене.

Не можах да разбера почти нищо от последвалия разговор между двете жени, но по всичко изглеждаше, че те просто си разменят последните клюки. Двете често се докосваха леко по раменете, а възрастната жена току погалваше Ракел по бузата. Усмихваха се и като че ли бяха забравили за моето присъствие.

После най-неочаквано настроението им рязко се промени и те заплакаха тихо. Госпожа Гутиерес не издържа, стана и изтича до кухнята.

Ракел поклати глава.

— Говорехме си за едно време, когато двете с Елена бяхме още малки момиченца. Как си играехме на секретарки в храстите, преструвахме се, че си имаме там бюра и пишещи машини. Спомените я разстроиха.

Побутнах чинията си встрани.

— Мислиш ли, че е време да си вървим?

— Нека да изчакаме още малко. — Тя ми доля кафе и после напълни и своята чаша. — Така ще е по-възпитано.

През мрежата на вратата виждах част от светлокосата глава на Рафаел. Ръката му се беше провесила през облегалката на креслото и върховете на пръстите му докосваха пода. Вече бе отплувал отвъд границите на болката и удоволствието.

— Тя спомена ли нещо за него? — попитах аз.

— Не. Както вече ти казах, по-лесно е да си внушиш, че някои неща просто не съществуват.

— Но как може той да си забива спринцовката, кажи-речи, пред очите й?

— Преди тя го оплакваше всеки ден. След известно време обаче се примиряваш с факта, че нещата няма да се променят така, както ти се иска. А тя има доста опит в това, ей богу. Ако я попиташ направо за него, ще ти отвърне, че той е болен. Все едно че е хванал грип или дребна шарка. Все едно че излекуването му е въпрос на време и на подходящ лек. Чувал ли си за курандерос?

— Народните лечители? Да. В болницата много от пациентите с латиноамерикански произход използваха техните услуги редом със стандартното лечение.

— А знаеш ли как лекуват те? Със загриженост. В нашата култура дистанцираното, професионалното отношение се смята просто за незагриженост, което по-скоро може да докара на болния мал ойо — зло око — отколкото да го излекува. Курандеро-то не разполага с почти никакви медикаменти, ако не броим разните „змийски прахчета“. Но за сметка на това него го е грижа. Той е част от общността, държи се топло към хората, всички го познават и авторитетът му е огромен. В известен смисъл той е повече народен психотерапевт, отколкото народен лечител. Точно затова и ти предложих да хапнеш — за да установиш личен контакт. Казах й, че си загрижен. Иначе щеше да се затвори в себе си. Да, щеше да е учтива и усмихната — Круз е от старата школа — но ти нямаше да се добереш до нищо.

Тя отпи от кафето си.

— Ето затова от полицията не са научили нищо. Те почти никога не успяват да научат нещо по-специално при разследванията си в Ико Парк, Източен Лос Анджелис. Твърде професионално се държат. Колкото и добри да са намеренията им, за нас те си остават просто роботи на държавна служба. Теб наистина те е грижа, нали, Алекс?

— Наистина.

Ракел докосна коляното ми.

— Преди години Круз заведе Рафаел при един курандеро, малко след първата му по-сериозна криза. Мъжът го погледнал в очите и казал, че не вижда там нищо, че очите му са празни. Казал още, че душата му е болна, а не тялото. Посъветвал я момчето да се присъедини към църквата, да стане свещеник или монах, за да може така да открие за себе си значима роля в живота.

— Добър съвет.

Тя пийна още малко кафе.

— Така е. Някои от тях са невероятно мъдри хора. Може би ако Круз беше последвала съвета му, сега Рафаел нямаше да е наркоман. Кой знае? Така или иначе, тя не можа да го прежали. Не бих се учудила, ако сега се самообвинява за това, в което се е превърнал синът й. Както и за всичко останало.

Вратата на кухнята се отвори и госпожа Гутиерес се появи пред нас с променено лице. Не беше въпрос просто на свежия грим, който си беше сложила. Чертите й сякаш бяха окаменели в очакване на предстоящия „разпит“.

Тя седна до Ракел и й прошепна нещо на испански.

— Тя каза, че можеш да я питаш за всичко, което пожелаеш.

Кимнах, опитвайки се да изразя повече от очевидна благодарност.

— Моля те, предай на сеньората, че искам първо да изразя съболезнование за сполетялата я трагична загуба, и съм им невероятно задължен за това, че реши да поговори с мен, независимо от голямата си мъка.

Възрастната жена изслуша внимателно превода на моето послание и кимна бързо с глава, за да покаже, че оценява отношението ми.

— Ракел, попитай я дали Елена е споменавала някога нещо за работата си. Особено през последната година.

Докато Ракел говореше, по устните на майката се плъзна носталгична усмивка.

— Тя казва, че само се е оплаквала от ниската заплата. Казвала още, че часовете са твърде дълги и понякога става трудно да се общува с децата.

— А споменавала ли е някое конкретно име?

Последва кратък диалог шепнешком.

— Никакви имена. Сеньората иска да ти припомни, че Елена беше особен тип учителка, чиято задача беше да помага на деца със сериозни проблеми. Тя не е имала свои любимци.

Замислих се за миг дали няма някаква връзка между факта, че Елена е израсла с брат като Рафаел, и избора на бъдещата й професия.

— А говорила ли е за момчето, което загина? За Немет?

Още щом чу името, госпожа Гутиерес кимна тъжно и след това сама заговори.

— Тя казва, че го е споменавала веднъж или два пъти. Било й много мъчно за него. Истинска трагедия — преведе Ракел.

— И нищо повече?

— Ще бъде неучтиво да настояваш, Алекс.

— Добре. Да опитаме тогава с нещо друго. Да й е правило впечатление, че Елена разполага с повече пари отпреди? Да е правила някакви скъпи подаръци на семейството си?

— Не. Елена винаги се оплаквала, че парите не й стигат. Тя обичаше хубавите, скъпи вещи. Момент. — Тя се заслуша в думите на възрастната жена, като кимаше разбиращо. — Елена никога не е можела да си позволи някакъв лукс, докато била със семейството си. Дори докато баща й бил още жив. Но тя била работливо момиче. Сама си купувала всичко, от което имала нужда. Някои от нещата вземала на изплащане, но никога не закъснявала с плащанията. Майка й казва, че винаги се е гордеела с нея.

Приготвих се за още сълзи, но този път сълзи нямаше. Скърбящата майка ме гледаше със студен, мрачен израз на предизвикателство. Само посмей, казваше ми тя без думи, да омърсиш паметта на моето момиче.

Избягнах погледа й.

— Мислиш ли, че сега мога да я попитам за Хендлър?

Още преди Рейчъл да успее да каже каквото и да е, госпожа Гутиерес се изплю на пода.

— Да ти преведа ли? — попита Рейчъл.

— Не си прави труда. — Напрегнах съзнанието си, за да измисля нова посока, в която да поведа разговора. Обичайният ми подход е да започна с лек, неангажиращ разговор за дреболии и неусетно да премина към директните въпроси. Този път обаче му бях изтървал съвсем края и това ме караше да се чувствам много разочарован от себе си. Но пък да водиш такъв разговор с преводач, е все едно да оперираш с градински ръкавици.

— Попитай я дали има още нещо, което би могла да ми каже, за да ни помогне да открием човека, който… ти избери най-подходящия израз.

Старата жена изслуша въпроса и реагира бурно.

— Тя каза, че не знае нищо такова. Светът се бил превърнал в откачено място, пълно с демони. Само демон можел да направи нещо такова с Елена.

Мучас грасиас, сеньора. Попитай я дали мога да погледна личните вещи на Елена.

Ракел преведе и майката се замисли. После ме огледа от глава до пети, въздъхна и стана.

Венга — каза тя и аз я последвах към задната част на къщата.

Отломките от двайсет и една годишния живот на Елена Гутиерес бяха събрани в картонени кутии, струпани в един ъгъл, който в тази малка къщица очевидно изпълняваше функцията на килер. В стаята имаше втора, остъклена врата с изглед към задния двор. Там растеше кайсиево дърво, ниско и деформирано, чиито отрупани с плодове клони бяха полегнали върху прогнилия покрив на порутен гараж.

Отворих първата кутия с усещането, че надничам там, където не ми е работа.

След като приключих с третата кутия, настроението ми съвсем се развали. Ръцете ми бяха прашни, а съзнанието ми — препълнено с картини от живота на мъртвото момиче. Не открих нищо, което да си струва по-внимателно вглеждане. Просто дрехи, сувенири, чифт почти нови обувки за ски, пепелник от хотел в Палм Спрингс, почти пълна опаковка с противозачатъчни таблетки, дневник със стари планове за уроци и бележки за различни ученици, между които за съжаление не фигурираше името Немет.

Все едно че бях разровил пресен гроб. За пръв път започвах да разбирам защо Майло пие толкова.

Оставаха ми още три кутии. Заех се да ги преровя по бързата процедура и почти бях приключил, когато в двора се разнесе моторен рев, който после бързо затихна. Задната врата се отвори и от фоайето се чу отчетлив шум от стъпки.

— Какво, по дя…

Беше деветнайсет или двайсетгодишен, нисък, с внушително телосложение. Беше облечен с кафява, прогизнала от пот фланелка, под която играеха съвършено развитите му мускули, зелени, покрити с петна от грес памучни панталони и груби обувки с дебел грайфер. Косата му беше гъста и рошава. Тя падаше свободно върху раменете му, прибрана само от една кожена лента, вързана на челото. Имаше красиви, почти нежни черти, които явно се опитваше да прикрие с мустаци и брада. Мустаците му бяха гъсти и черни. Брадата му представляваше само едно добре оформено, провиснало триъгълниче. Приличаше на хлапе, което играе Панчо Виля в училищна пиеса.

На колана му се поклащаше солидна връзка с ключове, а внушителните му юмруци бяха здраво стиснати.

Показах му полицейската карта. Той изпсува, но не посмя да направи нищо повече.

— Абе твоите хора нали бяха тука миналата седмица? Нали ви казахме вече, че нямаме нищо… — Той млъкна и се вгледа в пръснатото по пода съдържание на последната кутия. — По дяволите, колко пъти ще й преравяте нещата? Тъкмо ги бях подредил, за да ги занеса на благотворителния търг.

— Нали знаеш колко са тъпи ченгетата — рискувах аз.

— Да, знам, ама няма ли и вие все някога да се научите?

— Приключвам след две-три минути.

— Вече си приключил. Вън.

Изправих се.

— Дай ми само минута, за да ги прибера обратно.

— Махай се. — Той посочи ядно задната врата с палеца на стиснатия си десен юмрук.

— Разследвам смъртта на сестра ти, Анди. Нищо няма да загубиш, ако ми помогнеш малко.

Той направи крачка към мен. Лицето му беше изпоцапано с моторно масло.

— Хич не ми излизай с тоя номер с малкото име. Това е моят дом и името ми е господин Гутиерес. И не се опитвай да ме размекнеш с това какво разследваш. Вие никога няма да хванете оня боклук, дето уби Елена, защото пет пари не давате. Не и като се вмъквате неканени по къщите на хората, за да им ровите из нещата. Върви на улицата и там намери убиеца. Ако живеехме в Бевърли Хилс, досега да сте го сгащили. Особено ако беше очистил някоя богаташка щерка.

Гласът му изтъня от вълнението и той млъкна на мига, за да го прикрие.

— Господин Гутиерес — казах аз меко. — Съдействието на семейството е от голямо значение в такива…

— Абе, аз не ти ли казах, че моето семейство не знае нищо по въпроса? Да не мислиш, че знаем кой откачен го е направил, обаче си траем? Ти сигурно си мислиш, че тука хората са такива, а?

Той се втренчи в картата ми и я зачете с усилие, като мърдаше едва-едва устните си. Промърмори тихо думата „консултант“ на няколко пъти, преди да вдигне поглед.

— Ама че случка. Че ти дори не си истинско ченге. Ще ми пращат някакъв си скапан консултант. И к’во значи това „ДП“?

— Доктор по психология.

— Глей ги тия, моля ти се, да ми пращат някакъв психаджия тука. Вие к’во бе, за луди ли ни мислите?

Вече ми дишаше право в лицето. Очите му бяха кафяви и топли, с дълги момичешки клепки. Такива очи могат без съмнение да накарат един млад мъж да се съмнява в себе си и да го избие на мъжкарски пози.

Помислих си, че семейството наистина си има доста проблеми, но не отговорих на въпроса му.

— И к’во правиш сега тука, да ни психираш ли си дошъл?

От устата му се разхвърчаха слюнки. Гняв се занадига от гърлото ми. Тялото ми реагира по-бързо от мозъка и зае защитна поза от карате.

— Нещата стоят съвсем иначе и не е нужно да се караме. Чуй ме добре, за да не се налага да ти го набия в главата.

Веднага съжалих за казаното, но думите вече ми се бяха изплъзнали.

— Да ми го наб… Ти к’во бе, заплашваш ли ме?! — Гласът му изтъня с една октава и той ме сграбчи за ревера.

Бях готов, но не реагирах. Продължавах да си повтарям, че момчето не е на себе си.

Срещнах погледа му и той отстъпи. И двамата едва се сдържахме. Още секунда и…

— Махай се! Веднага!

— Антонио!

Госпожа Гутиерес се появи в коридора. Зад нея вървеше Ракел. Когато я видях, изведнъж ме обзе срам. Няма що, добре се бях справил, при това в семейство, загубило наскоро близък човек. Алекс Делауер, гениалният психолог…

— Мамо, ти ли го пусна тоя?

Госпожа Гутиерес ме погледна извинително и заговори на сина си на испански. Той като че ли омекна под напора на майчиния гняв.

— Мамо, нали вече ти казах, че тия пет пари… — Той млъкна и после продължи на испански. Изглежда, се оправдаваше за нещо. Маската на „истинския мъж“ постепенно се смъкваше от лицето му. Двамата си размениха още няколко реплики и след като млъкнаха, Ракел го подхвана на свой ред.

— Човекът се опитва да ти помогне, Анди. Вместо да го гониш, защо просто не му помогнеш?

— Не ми е нужна ничия помощ. Сами ще се оправим както винаги досега.

Ракел въздъхна.

— Мамка му! — Той отскочи до стаята си и се върна с пакет „Марлборо“, след което направи едно малко представление, докато се опитваше да запали цигара и да я затъкне в устата си. След като все пак успя, лицето му се изгуби за миг в кълбо синкав дим, после очите му проблеснаха отново и той ни стрелна с поглед един по един. Накрая смъкна ключовете от колана си и стисна един от тях между пръстите си.

— Сега излизам, обаче като се върна, за тебе ще е по-добре да си се омел оттука.

Той срита вратата и излезе с наперена стъпка. Чухме как моторът изръмжа сърдито, ревът му прерасна в пронизителен писък и после се стопи в далечината.

Госпожа Гутиерес сведе глава и започна да обяснява на Ракел нещо на испански.

— Тя те моли да простиш на Анди за грубостта му. Той е много разстроен от смъртта на Елена. В момента работи на две места и е много уморен.

Вдигнах ръка, за да спра извинението.

— Няма нужда от извинения. Само се надявам да не съм донесъл на сеньората нови грижи.

Преводът беше излишен. Изражението на лицето на майката ми каза достатъчно.

 

 

Прерових отново последните три кутии без особен ентусиазъм и не открих нищо, което да предизвика интереса ми. Металическият привкус, който бе оставило в устата ми сдърпването с Анди, така и не се разнесе. Беше ме завладяло онова особено чувство на срам, което човек изпитва, когато разбере, че е навлязъл твърде дълбоко в нечия неприкосновена територия и е чул и видял повече, отколкото е искал или му е било необходимо. Като хлапе, заварило родителите си да се любят или летовник, вдигнал някакъв странен камък само за да открие под него нещо слузесто и гадно.

Подредих нещата на Елена обратно в кутиите възможно най-старателно и се върнах в дневната.

Когато излязохме на верандата, Рафаел все още беше твърде отнесен. Шумът от двигателя на севилята го стресна, той подскочи, примигна няколко пъти, сякаш опитваше да се отърси от лош сън, изправи се с мъка и обърса носа си в ръкава на ризата. Ракел отвърна поглед от него, сякаш бе видяла болен от проказа просяк. Докато маневрирах с колата, видях как очите на момчето се проясниха за миг и после се изпълниха с почуда.

Приближаващият мрак бе притъпил оживеността по „Сънсет“, но страничните улици, изпълнени с хора, автомобилни клаксони, смях и хорска гълчава се примесваха със съмнителните аромати и музиката, долитащи през отворените врати на баровете. По стените на сградите примигваха несигурно неонови надписи в сигнални цветове.

— Здравата се издъних — казах аз.

— Не, не можеш да виниш себе си за това. — При настроението, в което се намираше, сигурно не й беше лесно да ме успокоява. Оценявах жеста й и й го казах.

— Наистина го мисля, Алекс. Ти прояви много разбиране в разговора с Круз. Личи си, че си много добър психолог. Тя те хареса.

— Което не може да се каже за останалата част от семейството.

Ракел замълча.

— Анди е свястно момче — каза тя по някое време. — Досега никога не е членувал в нито една банда и затова често са го пребивали. Освен това изисква твърде много от себе си. И как иначе, нали всичко е на неговите плещи.

— Ако налита на всеки така, нищо чудно, че животът му не е песен.

— Прав си, отчасти. Той наистина си създава излишни проблеми, но нима всеки от нас не го прави? Едва на осемнайсет е. Може би един ден ще порасне.

— Чудя се дали все пак не можех да се справя и по-добре.

Изложих подробностите около сдърпването с момчето.

— Това, че си го заплашил, определено не е помогнало, но не мисля, че точно оттам се е започнало. Той е бил готов да ти налети още с влизането си. Когато един латиноамериканец е в подобно настроение, човек трудно би могъл да го спре. Прибави към това и алкохола и ще разбереш защо всяка събота вечер интензивните отделения са препълнени с мъже с рани от нож.

Погледнах Ракел. Тя се беше свила, кажи-речи, на кълбо върху меката тапицерия на седалката, сякаш просто не можеше или пък сама не си позволяваше да се отпусне. Тялото й беше неподвижно, но пръстите й си играеха нервно с крайчето на полата.

— Гладна ли си? — попитах аз. Когато разговорът стане напрегнат, по-добре е да се смени темата с нещо по-простичко.

— Не. Мога да ти направя компания.

— Хоризото ми дойде малко в повече.

— Тогава можеш да ме закараш у дома.

Когато се добрахме до апартамента й, улиците вече бяха потънали в мрак.

— Благодаря ти, че дойде с мен.

— Надявам се да съм ти била от полза.

— Без теб опитът щеше да завърши катастрофално.

— Благодаря.

Тя се усмихна и склони глава към мен. Отначало се докоснаха само бузите ни, после неусетно устните ни се срещнаха. Лекото докосване бързо прерасна в страстна прегръдка — телата ни се прилепиха плътно едно до друго, без да се интересуват от това, какво мислят мозъците ни по въпроса. Ръцете й се кръстосаха около врата ми, а моите пръсти се изгубиха сред косата й. Устните ни се разтвориха леко и езиците ни се вплетоха в бавен, чувствен танц. Дишането ни беше тежко и насечено, а телата ни се бореха инстинктивно за повече близост и топлина.

Останахме така известно време като тийнейджъри, покосени от първата голяма страст. После аз разкопчах едно от копчетата на ризата й. Тя изстена и впи леко зъби в долната ми устна. Дланта ми се плъзна бавно по топлата, копринено нежна кожа на гърба й, без дори да се налага да я направлявам със съзнанието си. Пръстите ми разтвориха внимателно закопчалката на сутиена й и после се плъзнаха сластно по едрите й, стегнати гърди. Зърната й бяха влажни и твърди като сапфир. Малката й ръка се спусна внимателно към слабините ми и ги обхвана в горещата си длан.

Аз бях онзи, който прекъсна играта.

— Какво има?

В подобна ситуация трудно можеш да кажеш нещо, което да не прозвучи като изтъркано клише или пък като пълен идиотизъм. Аз улучих и двете още с първия удар.

— Съжалявам. Не го приемай лично.

Тя се отдръпна от мен, изправи се и се зае трескаво да закопчае копчетата, да оправи дрехите и косата си.

— А как иначе бих могла да го приема?

— Наистина те желая много.

— Личи си.

— Казвам ти истината, дявол да го вземе. Искам да се любя с теб.

— Какъв е проблемът тогава?

— Връзка.

— Не си женен, нали? Не се държиш като женен мъж.

— И извън брака съществуват сериозни връзки.

— Разбирам. — Тя взе чантата си от масата и после хвана дръжката на вратата. — И това би накърнило чувствата на жената, с която си обвързан в момента?

— Да. Нещо повече, това би накърнило моите чувства към нея.

Тя избухна в смях, граничещ с истерия.

— Съжалявам — промълви накрая, след като си пое дъх. — Каква ирония. Мислиш ли, че се решавам често на нещо подобно? От много време насам не съм изпитвала желание да бъда с някой мъж. И тъй, монахинята решава най-после да запретне полите и какво… попада на светец.

Тя се изсмя тихо. Смехът й прозвуча трескаво, накърнено, накара ме да се почувствам почти виновен.

— Аз не съм светец, повярвай ми.

Тя докосна бузата ми с върха на пръстите си. Все едно че ме жегна с нагорещено до бяло желязо.

— Не, ти си просто един свестен мъж, Делауер.

— И такъв не се чувствам.

— Ще те целуна още веднъж — каза тя, — този път — целомъдрено. Така, както трябваше да те целуна още първия път.

И го направи.