Теофил Готие
Капитан Фракас (9)

IX глава
Саблени удари, бой с тояги и други приключения

Репетицията беше свършила. Комедиантите се прибраха в гримьорните си, за да се преоблекат и да си сложат всекидневните дрехи. И Сигоняк се преоблече, но понеже очакваше някакво нападение, задържа Матаморовата си сабя. Тя беше добро старо испанско оръжие, дълго като ден без залък, с предпазна яка от изкусно изковано желязо, която добре обгръщаше китката. Развъртяна от сърцат човек, тя чудесно можеше да посреща удари и да нанася от своя страна тежки, ако не и смъртоносни рани, защото беше с притъпен връх и изхабена, според обичаите на театралния свят. Но и това стигаше за лакейската сган, която херцогът беше натоварил да отмъщава за него.

Ирод, як другар с широки плещи, беше взел със себе си кривака, с който удряше вместо звънец за вдигането на завесата, и с този своеобразен боздуган, който той въртеше леко като върбова пръчица, се канеше да извърши страшни опустошения сред нехранимайковците, ако нападнеха Сигоняк, тъй като не беше в неговия нрав да изоставя приятелите си в беда.

— Капитане — рече той на барона, когато се намериха на улицата, — нека оставим женските, които само ще ни оглушат с писъците си, да се измъкнат, водени от Леандър и от Блазиус: единият е самохвалко, страхлив като месечината; другият е по-стар, отколкото трябва, и силата ще изиграе лоша шега на смелостта му. Скапен ще остане с нас, той знае да туря крак по-добре от всеки друг и за по-малко от минутка ще ви простре на гръб, опънати като прасета, едного или двамина от ония дръвници, ако решат да ни нападнат; във всеки случай моят кривак е в услуга на сабята ви.

— Благодаря, драги Ирод — отговори Сигоняк, — предложеното не е за отказване. Но нека все пак вземем мерки, да не би да ни връхлетят ненадейно. Да вървим един след друг на известно разстояние, точно по средата на улицата; ония негодници, които ни дебнат прилепени до стените, ще трябва да излязат от сянката, за да стигнат до нас, и ние ще имаме време да ги съгледаме. И тъй, да откопчеем сабята; вие вдигнете боздугана си и нека Скапен направи едно-две прикляквания на един крак, за да му станат прасците по-гъвкави.

Сигоняк излезе начело на малката колона и внимателно пое по уличката, която водеше от залата за игри на топка към странноприемницата „Французкия герб“. Тя беше тъмна, лъкатушна, с неравен калдъръм, сякаш нарочно пригодена за засади. Над нея надвисваха стрехите над входовете, които още повече сгъстяваха мрака и предлагаха удобни убежища за засада. Никаква светлина не се процеждаше от заспалите къщи, а месечина нямаше тази нощ.

Баск, Азолан, Лабриш и Мерендол, сопаджиите на младия херцог, чакаха вече от половин час да мине капитан Фракас, който не можеше да се върне в хана си по друг път. Азолан и Баск бяха се притаили в отстъпа на една врата от лявата страна на улицата; Мерендол и Лабриш, прилепнали към стената, бяха заели позиция точно насреща, тъй че да могат да стоварват последователно криваците си върху Сигоняк, като чуковете на циклоните^[1] върху наковалнята. Групата на жените, водени от Блазиус и Леандър, ги беше предизвестила, че Фракас няма да закъснее, и те бяха застанали вече на пръсти, стиснали криваците си, готови честно да извършат работата си. И през ум не им минаваше, че могат да си намерят майстора, тъй като поетите, актьорите и гражданите, които велможите благоволяват да понатупат чрез слугите си, обикновено приемат работата кротко и се задоволяват безропотно да превият гръб.

Макар че нощта беше страшно черна, Сигоняк, който имаше пронизително остро зрение, от няколко мига вече бе открил четворицата дебнещи дангалаци. Той се спря и направи движение, като че ли искаше да се върне назад по пътя. Тази преструвка накара главорезите, които виждаха жертвата им да се изплъзва, да изскочат от засадата си и да се нахвърлят върху капитана. Азолан се втурна първи и всички зареваха:

— Убий! Убий! За капитан Фракас, от името на негова светлост херцога!

Сигоняк беше увил на няколко витки наметалото около лявата си ръка и тя, усукана по този начин, представляваше нещо като непроницаема ръкавица; с тази ръкавица той посрещна удара на тоягата, който му нанесе Азолан, и от своя страна го мушна тъй страшно със сабята си право в гърдите, че нещастникът се строполи посред уличната канавка с продънена сякаш гръдна кост, нагоре с краката, а шапката му отхвръкна в калта. Ако острието не беше притъпено, стоманата несъмнено щеше да промуши тялото му и да излезе отзад между плешките. Въпреки несполуката на другаря си Баск смело се хвърли напред, но един яростен удар по главата с тъпата страна на сабята му строши калъпа на шапката и той видя триста светкавици в тая нощ, непрогледна като смола. Боздуганът на Ирод срещна тоягата на Мерендол и тя изхвръкна на парчета от ръцете му; като се видя обезоръжен, Мерендол си плю на петите, но колкото и чевръсто да си обираше крушите, страхотното дърво успя да понамлати и понатърти гърба му. А подвигът на Скапен беше следният: той сграбчи Лабриш през кръста с толкова бърза и ловка хватка, че оня, полузадушен, и не помисли да се възползва от тоягата си; после, като го подпря на лявата си ръка и го прегъна с дясната назад, тъй че да му изпукат прешлените, той го откъсна от земята с едно сухо, рязко препъване, неотразимо като отскока в пружината на самострел, и го отпрати да се търкаля върху калдъръма на десет крачки надалече. Тилът на Лабриш се блъсна в един камък и ударът беше толкова силен, че осъществителят на Валомбрьозовската мъст се просна без свяст на бойното поле, с всичките външни белези на труп.

Улицата беше вече свободна и победата остана в ръцете на комедиантите. Азолан и Баск, пълзейки на четири крака, се мъчеха да се доберат до сушината пред някой вход, за да дойдат на себе си. Лабриш лежеше като пияница напряко канавката. Мерендол, не тъй тежко засегнат, отдавна беше офейкал, за да има все пак някой, който е преживял поражението и може да го разкаже. Обаче, като приближи до двореца Валомбрьоз, той забави крачките си, защото сега му предстоеше да застане срещу яростта на младия херцог, а тя не беше по-малко страшна от кривака на Ирод. При тази мисъл пот започна да се стича по челото му и той вече не усещаше болката в изкълченото си рамо, откъдето безчувствено висеше една вяла и омекнала ръка, като празен ръкав.

Той едва беше влязъл в двореца, и херцогът, нетърпелив да чуе за успеха на внезапния набег, изпрати да го повикат. Мерендол се появи, но държанието му беше смутено и гузно и много го болеше ръката. При тъмния загар на лицето му се плъзгаха зеленикавобледни петна, ситна пот лъщеше на бисерчета по челото му. Неподвижен и безмълвен, той стоеше на прага на стаята и чакаше някоя обнадеждаваща дума или въпрос от страна на херцога, който продължаваше да мълчи.

— И тъй — рече кавалерът дьо Видаленк, като забеляза, че Валомбрьоз свирепо гледа към Мерендол, — какви новини ни носите вие? Лоши без всякакво съмнение, защото нямате твърде победоносен вид.

— Господин херцогът — отговори Мерендол — не може да се съмнява в усърдието, с което ние изпълняваме неговите заповеди; но този път щастието зле подпомогна нашата доблест.

— Как така? — гневно скочи херцогът. — Четирима мъже, и да не успеете да набиете оня палячо!

— Оня палячо — отговори Мерендол — надминава по сила и по храброст баснословните Херкулесовци. Той се нахвърли тъй яростно срещу нас и, от нападнат превърнал се в нападател, за някакви си мигове положи Азолан и Баск на калдъръма. Под ударите му те се строполиха като фигурки от карти за игра, а те са, тъй или иначе, корави момчета. Лабриш беше свален от един друг комедиант посредством много умела гимнастическа хватка и сега тилът му знае колко е твърд калдъръмът в Поатие. Аз самият, на мене тоягата ми се разхвърча на парчета под боздугана на уважаемия Ирод, а рамото ми е сплескано тъй, че няма да мога да си служа с ръката петнайсетина дни оттук нататък.

— Вие сте просто телета, пъзльовци и развратници без капка схватливост, без вярност и без доблест! — провикна се херцог дьо Валомбрьоз, извън себе си от гняв. — Една бабичка ще ви обърне в бяг с хурката си. Нахалост ви спасих от бесилката и от галерите! Толкова щеше да си струва да взема на служба и честни люде: те нямаше да бъдат нито по-тъпи, нито по-големи страхливци!… Щом тоягите не са били достатъчни, трябвало е да започнете с шпагите!

— Ваша светлост — отвърна Мерендол — беше заповядал бой с тояги, а не убийство. Ние не бихме дръзнали да поемем върху себе си отговорността да надхвърлим заповедите му.

— Ето ти — рече, смеейки се, Видаленк — един нехранимайко буквояд, точен и добросъвестен. Обожавам тази чистосърдечност при засадите; а вие какво ще кажете?… Това малко приключение се нарежда по един твърде романтически начин, който трябва да ви се нрави, Валомбрьоз, тъй като леснотата ви отвращава и препятствията ви очароват. За една комедиантка Изабела ми се чини твърде труднодостъпна; тя живее в една кула без подвижен мост и както в рицарските романи пазят я огнедишащи дракони. Но ето я нашата разбита рат, която се завръща в крепостта.

И наистина Азолан, Баск и Лабриш, дошли на себе си след онесвестяването, се показаха на вратата на салона, протегнали умоляващо ръце към херцога. Те бяха посинели, с гузни погледи, оплескани в кал и кръв, макар и да нямаха други рани освен натъртванията. Но силата на ударите беше предизвикала кръвотечения от носа и широки червеникави петна грозно браздяха жълтата биволска кожа на поясите им.

— Върви си в кочината, презряна паплач! — извика херцогът, който съвсем не се разчувства при вида на този окуцял отряд. — Аз не знам на какво се дължи, дето още не съм заповядал да ви наложат със стременници за глупостта ви и за подлостта ви… Моят хирург ще ви прегледа и ще ми каже дали ударите, които твърдите, че са ви разпердушинили, са наистина удари на място; ако ли не, ще накарам да ви одерат живи като мельонски змиорки. Марш оттук!

Разбитата чета разбра от дума и изчезна тъй живо, сякаш нищо й нямаше; такъв ужас вдъхваше младият херцог на своите наемни побойници, люде от кол и от въже, които при това съвсем не бяха плахи по природа.

Когато клетниците си излязоха, Валомбрьоз се хвърли върху една купчина четвъртити възглавници и потъна в мълчание, което Видаленк уважи. Бурни мисли наваляха в главата му подобно черни облаци, размятани от яростен вятър из едно буреносно небе. Искаше му се да подпали странноприемницата, да похити Изабела, да убие капитан Фракас и да издави цялата трупа комедианти. За първи път в живота си той срещаше съпротива! Той беше заповядал нещо и то не беше станало! Някакъв си шут не искаше и да знае за него! Негови люде бяха избягали, напердашени от един театрален фанфарон! Гордостта му се надигаше срещу тази мисъл и беше го обхванало нещо като вцепенение от почуда. Значи беше възможно някой на тоя свят да му се опре? После той си спомни, че макар и облечен във великолепни дрехи, обсипан е диаманти, одарѐн с всички божи милости, в пълния блясък на висотата и на хубостта си, той не успя да получи дори един благосклонен поглед от някаква си нищожна девица, от една скитаща актриса, от една кукла, която всяка вечер можеше да освирка първият срещнат голтак, той, когото принцеси приемаха с усмивка на уста, за когото херцогини припадаха от любов и който в живота си не беше срещнал нито една коравосърдечна. Той скърцаше със зъби от бяс и със сгърчена ръка мачкаше великолепната дреха от бял атлаз, която още не беше съблякъл, сякаш искаше да я накаже, загдето тъй зле беше подпомогнала прелъстителските му начинания.

Най-сетне той скочи внезапно, махна за сбогом на приятеля си Видаленк и без да погледне вечерята, която току-що поднесоха, прибра се в спалнята си, където сънят не дойде да притвори дамаскинените завеси на леглото му.

Видаленк, на когото мисълта за Серафина радостно изпълваше главата, дори не забеляза, че вечеря сам, и си хапна добре и с охота. Люлян от сладострастни видения, в които непрекъснато се явяваше младата комедиантка, той спа непробудно чак до заранта.

Когато Сигоняк, Ирод и Скапен се върнаха в странноприемницата, завариха останалите комедианти силно разтревожени. Виковете „Убий! Убий!“ и шумът на побоището бяха достигнали в нощната тишина до ушите на Изабела и на другарите й. Младото момиче едва не падна в несвяст и ако не беше Блазиус, който я държеше под мишницата, тя щеше да се свлече на колене. Бледа като восък и цялата трепереща, тя чакаше на прага на вратата си да разбере какво е станало. Като зърна Сигоняк невредим, тя изпусна един слаб писък, вдигна ръце към небето и ги сключи около врата на младия човек, като сгуши лицето си в рамото му и го криеше с прелестна свенливост. Но тя бързо овладя чувство то си, откъсна се незабавно от тази прегръдка, отстъпи няколко крачки назад и отново възприе обичайната си сдържаност.

— Не сте ли ранен? — рече тя с най-нежния си глас. — О, каква мъка щеше да ми тежи на сърцето, ако заради мен беше ви постигнало и най-малкото зло! Но все пак какво неблагоразумие! Да предизвикате тъй дръзко този красив и зъл херцог, който има погледа и гордостта на Луцифер^[2], и то за една бедна девойка като мен! Вие не сте разумен, Сигоняк; тъй като сте вече комедиант като нас, трябва да се научите да претърпявате някои наглости.

— Никога няма да позволя — отговори Сигоняк — никому да оскърбява в присъствието ми прекрасната Изабела, макар и да нося връз лицето си маската на фанфарон.

— Добре речено, капитане — обади се Ирод, — добре речено и още по-добре сторено! Господи! Какви яки удари! Късмет имаха ония дяволи, че сабята на покойния Матамор няма остър ръб, защото иначе щяхте да ги разцепите от черепа до петите, както са правили някога пътуващите рицари със сарацините и с магьосниците.

— Вашият кривак работеше също тъй добре като моята сабя — възрази Сигоняк, като върна на Ирод със същата монета. — Но вашата съвест трябва да бъде спокойна, защото тия, които посипахте този път, съвсем не бяха невинни младенци.

— О, не! — отговори Тиранът, като се смееше, широко раззинал уста сред мощната си черна брада. — Този път беше цветът на каторгата, истински дивеч за бесилото!

— Такава работа, трябва да се съгласим, не може да бъде вършена от съвсем свестни люде — рече Сигоняк. — Но да не забравим да почетем, както подобава, юнашката доблест на славния Скапен, който се би и победи без други оръжия освен ония, които природата му е вложила в краката.

Скапен, който си беше смешник, изпъчи гърди, като че ли се поду от хвалбата, положи ръка на сърцето си, сведе очи и направи един комичен поклон, чак стипчив от скромност.

— Аз бих ви придружил на Драга воля — намигна Блазиус, — но главата ми се люлее поради напредналата ми възраст и вече не ме бива за друго освен с чаша в пестник да участвам в сблъсъците с бутилки и в сраженията с паниците.

Понеже беше вече късно, след като си побъбриха, комедиантите се прибраха всеки в своята стаичка с изключение на Сигоняк, който продължи да се разхожда и още няколко пъти мина надлъж по открития чардак, като че ли обмисляше нещо: комедиантът беше отмъстен, но благородникът не беше. Трябваше ли да хвърли маската си, която му осигуряваше инкогнито, да каже истинското си име, да вдигне бурна разпра и може би да навлече върху другарите си гнева на младия херцог? Простото благоразумие казваше „не“, обаче честта говореше „да“. Баронът не можеше да противостои на този повелителен глас и се отправи към стаята на Зербина.

Той почегърта тихичко на вратата, която се пооткрехна и после се отвори широко, когато той каза името си. Ярка светлина блестеше в стаята; богати свещници, отрупани с розови свещи, бяха положени върху масата, застлана с дамаскинена покривка, която се спускаше на отмерени дипли, а отгоре й димеше изискана вечеря, поднесена в сребърна посуда. Две яребици, в ризници от позачервени резени сланина, сякаш позлатени, се нежеха охолно посред едно кръжило от нарязани на колелца портокали; желета с бяло птиче месо и един пирог от рибени кнедли, върхът в готварското изкуство на метр Било, им правеха дружинка отстрани. В една кристална стъкленица, напръскана със златни цветчета, искреше рубинено вино, а в другия край на масата за съразмерност бе поставена още една такава стъкленица, в която виното имаше цвета на топаз. Бяха сложени два прибора и когато Сигоняк влезе, Зербина тъкмо даваше пример на маркиза с една пълна догоре чаша в ръка. Погледът на маркиз дьо Брюйер пламтеше от двойно опиянение, защото никога лукавата Субретка не бе изглеждала по-съблазнителна, а, от друга страна, той изповядваше убеждението, че Венера се смръзва без Церера и без Бакхус^[3].

Зербина направи Сигоняку един миловиден знак с глава, в който умело бяха съчетани свойското отношение на актрисата към другаря й и уважението на жената към благородника.

— Колко очарователно от ваша страна — извика маркиз дьо Брюйер, — дето идвате да ни изненадате в нашето гнездо на влюбени. Надявам се, че няма да се страхувате да не смутите нашето уединение, и ще вечеряте с нас. Жак, сложете прибор за господина.

— Приемам любезната ви покана — рече Сигоняк — не че съм кой знае колко гладен, но не искам да потревожа вечерята ви, а нищо не смущава тъй охотата за ядене, както някой събеседник, който не кусва нищо.

Баронът седна на креслото, което Жак му постави срещу маркиза и до Зербина. Господин дьо Брюйер му отряза едно крило от яребица и напълни чашата му, без да зададе някакъв въпрос, както можеше да се очаква от един знатен благородник като него. При това той предполагаше, че сериозни обстоятелства са довели барона, по обикновението си твърде сдържан и необщителен.

— Харесва ли ви това вино или ще предпочетете бялото? — рече маркизът. — Аз пия едновременно от двете, за да няма сърдити.

— Аз съм въздържател по природа и по навик — рече Сигоняк — и усмирявам Бакхус чрез нимфите, както са казвали древните. Червеното вино ми стига; но не заради гощавката си позволих нескромността да проникна в убежището на вашата любов в такъв неуместен час… Маркизе, аз идвам да ви помоля за една услуга, която един благородник никога не отказва на друг. Госпожица Зербина трябва да ви е разказала без съмнение, че в гримьорната на актрисите господин херцог дьо Валомбрьоз поиска да сложи ръка върху гръдта на Изабела, под предлог да постави там една изкуствена бенка, деяние недостойно, похотливо и скотско, което не бе оправдано от никаква задявка или благосклонност от страна на въпросната млада особа, колкото мъдра, толкова и скромна, към която аз изповядвам едно безгранично уважение.

— Тя го заслужава — намеси се Зербина — и макар да съм жена и нейна колежка, аз не бих могла да кажа за нея нещо лошо, дори и да го исках.

— Аз спрях — продължи Сигоняк — ръката на херцога, чиято ярост се изля в заплахи и оскърбителни хули, на които аз отговорих с присмехулно хладнокръвие, заслонен от маската си на Матамор. Той ме заплаши, че ще заповяда на лакеите си да ме набият с тояги; и наистина преди малко, като се връщах във „Французкия герб“ по една тъмна уличка, четворица негодници се нахвърлиха върху мен. С няколко удара откъм плоската страна на сабята аз отдадох дължимото на двоица от тези обесници; Ирод и Скапен наредиха по подходящ начин останалите двама. Макар и херцогът да си мисли, че има работа само с един беден комедиант, под кожата на този комедиант се крие благородник, и подобно тежко оскърбление не би могло да остане безнаказано. Вие ме познавате, маркизе; въпреки че до днес уважавахте моето инкогнито, вие знаете какви са били моите прадеди и вие можете да удостоверите, че кръвта на Сигоняк е благородна от хиляда години насам, чиста от всякакви примеси и че ония, които са носили това име, никога не са търпели и най-малкото петно върху герба си.

— Барон дьо Сигоняк — рече маркиз дьо Брюйер, като за първи път се обърна към госта си с истинското му име, — аз ще засвидетелствам с честта си пред когото пожелаете старинността и благородството на вашия род. Паламед дьо Сигоняк е правил чудеса по времето на Първия кръстоносен поход^[4], където предвождал стотня копиеносци на един дромон^[5], съоръжен на негови разноски. И това е било във времена, когато мнозина благородници, които днес се пръскат от гордост, не са били дори и щитоносци. Да, той бил голям приятел на Юг дьо Брюйер, моя прадядо, и двамата са спели заедно под една и съща шатра, като братя по оръжие.

При тези славни възпоминания Сигоняк вирна глава; той усещаше как в него трепти душата на предците и Зербина, която го наблюдаваше, беше изненадана от необичайната и, ако може да се каже, вътрешна красота, която осветяваше като пламък лицето на барона, обикновено така тъжно.

„Тези благородни — си рече Субретката — имат такъв вид, сякаш са изскочили направо от кълката на Юпитер. При най-дребната шегица гордостта им се изправя на бодлите си и те не могат като обикновените хора да преглътнат обидата. Но все едно, ако баронът ме гледаше с такива очи, аз на драга воля бих изневерила на маркиза в негова полза. Този малък Сигоняк целият пламти от хероизъм!“

— И тъй, щом такова е вашето мнение за моето семейство — рече баронът на маркиза, — ще извикате ли от мое име на двубой господин херцога дьо Валомбрьоз и ще му занесете ли предизвикателството?

Ще го сторя — отговори маркизът със строг и отмерен глас, който странно не се свързваше с обикновената му веселост. — И нещо повече, аз поставям шпагата си на вашите услуги като секундант. Утре ще се представя в двореца Валомбрьоз. Младият херцог, ако има недостатъка да е нагъл, няма този да бъде страхливец и не ще се укрие зад своето достойнство, щом узнае вашето истинско положение. Но ето че достатъчно говорихме по този повод. Да не отегчаваме повече Зербина с нашите мъжки раздори. Виждам вече как алените й устни се бръчкат въпреки вежливостта, а пък тъкмо смехът, а не прозявката трябва да ни покаже бисерите, които са скрити като в ковчеже за скъпоценности в нейните уста. Хайде, Зербина, развеселете се пак и налейте вино на барона.

Субретката изпълни молбата му с изящество и с умение. Хеба, която е разливала нектара на боговете, не би могла да го извърши по-сръчно. Всичко каквото правеше, Зербина го правеше добре.

Повече не се повдигна никакъв въпрос по време на вечерята. Разговорът се прехвърли върху играта на Зербина, която маркизът отрупваше с ласкателства, а към тях Сигоняк можеше да присъедини и своите без всякакво угодничество или от прекалена любезност, защото Субретката наистина бе показала несравнимо остроумие, вдъхновеност и дарба. Говориха също за стиховете на господин дьо Скюдери, един от най-изящните умове на епохата, които маркизът намираше безупречни, но леко приспивателни, и предпочиташе пред „Лигдамон и Лидиас“ „Самохвалствата на капитан Фракас“. Той беше човек с вкус, този маркиз!

Щом като стана възможно да го направи, Сигоняк се сбогува и се прибра в стаята си, като пусна резето на вратата. После той извади от един абен калъф, където беше увита, за да не ръждяса, старинната шпага, оставена от баща му, която той носеше със себе си като вярна другарка. Той я измъкна бавно от ножницата и изпълнен със страхопочитание, целуна дръжката й. Тя беше чудесно оръжие, богато, но без излишни украшения, едно оръжие за бой, а не за тържества. Върху синкавата стомана, изплетен от тънки златни жички, се виждаше отпечатъкът на един от най-прочутите майстори на оръжия из Толедо. Сигоняк взе един вълнен парцал и започна да търка желязото, за да добие то пълния си блясък. Той попипа с пръст върха и острия ръб на шпагата, а после, като я опря на вратата, изви острието почти до китката си, за да изпита гъвкавостта му. Благородното желязо изтърпя доблестно тези изпитания и показа, че няма да предаде господаря си на поляната. Въодушевен от лъскавия блясък на стоманата, Сигоняк започна да се фехтува срещу стената и видя, че не е забравил нищо от уроците, които Пиер, бивш учител по фехтовка, му даваше през дългите свободни часове в замъка на Нищетата.

Тези упражнения, на които той се отдаваше заедно със стария слуга, тъй като нямаше възможност да следва в академиите, както повече би подхождало на един млад благородник, бяха разгънали силите му, укрепили мишците му и още повече развили естествената гъвкавост на снагата му. Като нямаше какво друго да прави, той се беше увлякъл с някаква страст във фехтовката и дълбоко беше изучил тази благородна наука. Макар и да се мислеше все още за ученик, той отдавна беше преминал в съсловието на майсторите и често му се случваше при нападите, що си разменяха последователно, да прободе с някоя синкава точица нагръдника от биволска кожа, с който Пиер си покриваше гърдите. В своята скромност той си казваше, че добрият Пиер нарочно се оставя да бъде досегнат, за да не го обезсърчава непрекъснато с непобедимата си отбрана. В това той се мамеше: старият преподавател не беше скрил от любимия си ученик нито една от тайните на своето изкуство. В продължение на дълги години той беше го държал в рамките на основните начала, макар и на Сигоняк понякога да досаждаха тия безкрайно повтаряни упражнения — тъй че сега младият барон притежаваше твърдата устойчивост на учителя си, докато младостта му даваше повече гъвкавост и бързина; и зрението му беше по-добро, та Пиер, макар и да знаеше отбой за всяка атака, не успяваше тъй безпогрешно като някога да отстрани оръжието на барона. Тези поражения, които биха ожесточили някой обикновен майстор на шпагата — защото тия дуелисти по занаят не се оставят на драго сърце да бъдат побеждавани, дори и от най-милите си, — радваха и изпълваха с гордост сърцето на славния слуга, но той криеше драгостта си, да не би баронът да се отпусне, ако помисли, че е достигнал първенството и откършил палмовото клонче.

Ето по какъв начин в този век на изтънчени лукавци, на побойници с юмруци и с шпаги, предизвикателно застанали с ръка на хълбока, на дуелисти по занаят и по призвание, които посещаваха школите на испанските и неаполитанските майстори, за да научат от тях тайните атаки и ударите на Жарнак^[6], нашият млад барон, който беше излизал от своята кула само след опашката на Миро, на лов за някой мършав заек из дивите метли, се оказа, без сам да го съзнава, едно от най-изтънчените остриета на времето си, достоен да се мери с най-прочутите шпаги на века. Може би той нямаше наглото изящество, нехайната стойка, самохвалната напереност на тоя или оня благородник, именит с подвизите си на поляната, но все пак твърде умела трябваше да е стоманата, способна да проникне в оня малък кръг, дето го затваряше защитата му.

Доволен от себе си и от шпагата, която постави до възглавието си, Сигоняк скоро заспа с една съвършена безпечност, като че ли не беше натоварил маркиз дьо Брюйер да предизвика от негово име на двубой могъщия херцог дьо Валомбрьоз.

 

 

Изабела не можа да затвори очи; тя разбираше, че Сигоняк няма да спре дотук, и се страхуваше заради своя приятел от последиците на свадата; но и не й мина през ума да застане между враждуващите. Въпросите на честта бяха в ония времена нещо свещено, в което жените не се смятаха призвани да се месят и не дръзваха да го смущават с хленчовете си.

 

 

Към девет часа сутринта маркизът, напълно облечен, потърси Сигоняк в стаята му, за да уговори с него условията на боя, и баронът го помоли да вземе със себе си в случай на неверие или на отказ от страна на херцога старинните харти, вехтите пергаменти, от които на копринени шнурове висяха широки восъчни печати, грамотите, протъркани по всяка гънка и заверени с кралски подписи, с пожълтяло вече мастило, както и родословното дърво на Сигоняковци, гъсто разклонено и отрупано с табличките на имената — с една дума, всичките книжа, които удостоверяваха благородството на Сигоняк. Тия достославни бумаги, чиито готически неразбираеми писмена имаха нужда от очила и от учеността на някой бенедиктински монах, за да бъдат разчетени, бяха благоговейно увити в парче избледняла тафта, някога кърмъзена на цвят, на отдавна добила пикочножълт оттенък. Би рекъл човек, че това е къс от оня пряпорец, който е предвождал някога стоте копиеносци на барон Паламед дьо Сигоняк срещу сарацинската рат.

— Не вярвам — рече маркизът, — че в случая ще се наложи да представям доказателствата ви като пред някой учен херолд; мисля, че ще бъде достатъчно словото ми, в което никой досега не се е усъмнявал. Тъй като е възможно обаче от крайно презрение и дива самомнителност херцог дьо Валомбрьоз да се престори, че вижда във ваше лице само капитан Фракас, комедианта, нает от уважаемия Ирод, аз все пак ще взема тези книжа, които лакеят ми ще носи за в случай, че трябва да ги представя.

— Ще постъпите така, както сметнете за уместно — отговори Сигоняк. — Осланям се на вашата мъдрост и отдавам във ваши ръце честта си.

— Тя няма да се погуби там, бъдете сигурен — отговори господин дьо Брюйер, — а ние ще сложим на мястото му този нагъл херцог, чиито високомерни обноски ме дразнят повече от допустимото. Баронският венец, магданозовите листенца и бисерите на маркиза^[7] не падат по-долу от шиповете на херцогската корона, когато потеклото е древно и родословието чисто от всякакви примеси. Но стига вече говорихме, време е да действаме. Думите са от женски род, действията — от мъжки, а прането на честта се избелва само с кръв, както казват испанците.

След това маркизът повика лакея си, посочи му свитъка с книжата и излезе от странноприемницата, за да отиде в двореца Валомбрьоз и да изпълни поръчението, което му беше възложено.

У херцога още не беше настъпил денят, тъй като той, развълнуван и разгневен от събитията в навечерието, беше заспал едва призори. Затова, когато маркиз дьо Брюйер каза на камериера му да извести господаря си, че е дошъл еди-кой си, хитрецът облещи ей такива очи. Да събуди херцога! Да влезе при него, преди той да е позвънил! Все едно беше да се вмъкнеш в клетката на някой нубийски лъв или индийски тигър. Негова светлост херцогът, дори и когато си легнеше в добро настроение, не беше лек на ставане.

— По-добре ще е господинът да почака — рече лакеят, треперещ от съзнанието за подобна дързост — или да заповяда по-късно. Негова светлост още не е позвънил и аз не смея да взема върху себе си…

— Извести за маркиз дьо Брюйер — изрева покровителят на Зербина с глас, в който гневът започваше да трепти — или аз ще изкъртя вратата и ще се представя сам! Трябва незабавно да говоря на господаря ти по въпрос от първостепенна важност, който засяга честта.

— Ах! Господинът идва за дуел? — рече камериерът, внезапно омекнал. — Защо не казахте веднага. Ей сега ще занеса името ви на негова светлост; той си легна снощи в такова свирепо настроение, че ще бъде очарован да го събудят с някаква свада и да намери предлог да се бие.

И лакеят се отправи с решителен вид към покоите на херцога, след като помоли маркиза да има добрината и търпението да почака няколко минути.

От шума, който издаде вратата при отварянето и затварянето си, Валомбрьоз, спящ леко като хрътка, се разбуди напълно; с един толкова рязък подскок, че дървената рамка на леглото изскърца, той се изправи на седалището си, като търсеше наоколо някакъв предмет да го запокити по главата на камериера.

— Дяволът да те наниже на рогата си, тройни гъсоко, дето прекъсваш съня ми — изрева той с яростен глас. — Не съм ли ти заповядал да не пристъпваш насам, преди да съм те повикал? Ще накарам майордома си да ти удари сто стременника по голо, задето не съблюдаваш заповедите ми! Как ще заспя пак сега? За миг дори се уплаших да не би да е прекалено нежната Коризанда!

— Ваша светлост — отговори лакеят с раболепно почтение, — ваша светлост може да заповяда да загина под тоягите, щом му е угодно, но ако аз дръзнах да престъпя предписанието, то не е без основателни причини. Господин маркизът дьо Брюйер е долу и би желал да говори с господин херцога по дела на честта, доколкото разбрах. Господин херцогът не се крие в такива случаи и винаги приема подобни посещения.

— Маркиз дьо Брюйер! — изуми се херцогът. — Имал ли съм някаква разправия с него? Съвсем не си спомням… а между другото твърде отдавна не съм и разговарял с него. Може би той си въобразява, че искам да му отмъкна Субретката, тъй като влюбените винаги си представляват, че някой се домогва до предмета на страстта им. Хайде, Пикар, подай ми халата и спусни завесите на леглото, за да не се забелязва безпорядъкът на постелята. Не трябва да караме този славен маркиз да чака нито минутка.

Пикар донесе от дрешника и подаде на херцога една великолепна венецианска роба: върху златистата й основа се разклоняваха едри черни кадифени цветя. Валомбрьоз пристегна шнуровете й над хълбоците си, тъй че да подчертае тънката си снага, отпусна се в едно кресло, възприе подходящо безгрижно изражение и рече на лакея:

— Сега го въведи.

Пикар отвори и двете крила на портата и оповести:

— Господин маркизът дьо Брюйер.

— Добър ден, маркизе — рече младият херцог дьо Валомбрьоз, като се понадигна леко от креслото си, — и бъдете добре дошъл, каквото и да ви води при мен. Пикар, подай стол на господина. Извинете ме, загдето ви приемам в тази неразтребена стая и в утринно домашно облекло: не съзирайте в това липса на възпитание, а белег на нетърпеливост.

— Простете — отвърна маркизът — бурната настойчивост, която приложих, за да смутя съня ви, обладан може би от някое възхитително съновидение, но съм натоварен пред вас с такова поръчение, което не търпи отлагане между благородници.

— Вие ме карате да изгарям от любопитство — отговори Валомбрьоз. — Съвсем не мога да отгатна каква е тази неотложна работа.

— Без съмнение, господин херцог — рече маркиз Дьо Брюйер, — вие сте забравили някои обстоятелства от вчерашната вечер. Такива незначителни подробности съвсем не са достойни да се запечатат в спомените ви. Затова аз ще подпомогна паметта ви, ако позволите. В гримьорната на комедиантките вие сте благоволили да почетете с особено внимание една млада особа, която играе ролите на наивка: Изабела, струва ми се. С една закачлива шега, която, що се отнася до мен лично, аз не намирам осъдителна, вие сте пожелали да й сложите една „убийца“ над гръдта. Тази постъпка, която аз не искам да окачествявам, засегнала твърде силно един комедиант, капитан Фракас, който имал смелостта да ви спре ръката.

— Маркизе, вие сте най-достоверният и най-добросъвестният от летописците — прекъсна го Валомбрьоз. — Всичко това е вярно дума по дума и за да привършим анекдота, аз обещах на този смешник, дързък като благородник, един хубав дървен господ, наказание общоприето за негодници като него.

— Не е голяма беда да заповядаш да набият с тояги някой шут или драскач на стихчета, от когото не си доволен — рече маркизът с изражение на съвършено нехайство. — Тези хубостници не струват и колкото пръчките, които човек троши по гърбовете им; но тук случаят е различен. Под капитан Фракас, който между впрочем е напердашил хубавичко вашите сиви плащове, стои барон дьо Сигоняк, един благородник от много старо потекло и от най-добрата знат, каквато има в Гаскония. Никой не би могъл да каже нищо недостойно за негова сметка.

— Какво, по дяволите, търси той сред тази трупа от палячовци? — отвърна младият херцог дьо Валомбрьоз, като си играеше с шнуровете на робата. — Можех ли аз да предположа един Сигоняк под онова смехотворно одеяние и зад оня фалшив нос, наплескан с карминова боя?

— Що се отнася до първия ви въпрос — рече маркизът, — ще му отговоря с една дума. Между нас казано, подозирам, че баронът е лудо влюбен в Изабела; като не е могъл да я задържи в замъка си, той се е наел в трупата, за да последва своята любов. Най-малко вие може да сметнете тази галантна гоненица за проява на лош вкус, тъй като дамата на неговите мисли възпламенява и вашето въображение.

— Не, аз допускам всичко това. Но вие ще се съгласите с мен, че аз не можех да отгатна този роман и че деянието на капитан Фракас беше нахално.

— Нахално, ако идваше от страна на един комедиант — подзе господин дьо Брюйер, — и естествено, ако идва от страна на благородник, ревнив за своята любовница. Ето защо капитан Фракас захвърля маската си и се явява като барон дьо Сигоняк да ви отправи предизвикателство чрез моето посредничество, искайки ви удовлетворение за обидата, която сте му нанесли.

— Но какво ще ме увери — възрази Валомбрьоз, — че този тъй наречен Сигоняк, който играе Матаморовци в дружина с други шутове, не е някой сплетник от най-ниска степен, заграбил едно достойно за уважение име, за да добие честта да кръстоса шутовския си кривак с моята шпага?

— Херцоже — отвърна маркиз дьо Брюйер, изпълнен с достойнство, — аз никога не бих се заел да ставам свидетел и секундант на някого си, който не е от потекло. Аз познавам лично барон дьо Сигоняк, чийто замък отстои само на няколко левги от земите ми. Аз поръчителствам за него. Между впрочем, ако вие все още се съмнявате в достойнството му, аз имам у себе си всичките необходими книжа, за да успокоя вашите угризения. Ще ми позволите ли да повикам лакея си, който чака в преддверието и ще ви връчи пергаментите?

— От това няма никаква нужда — отговори Валомбрьоз, — вашата дума ми е достатъчна, приемам двубоя. Господин кавалерът дьо Видаленк, моят приятел, ще ми бъде секундант. Благоволете да се уговорите с него. Всички видове оръжия и всякакви условия са приемливи за мен. Освен това никак няма да ми бъде неприятно да видя дали барон дьо Сигоняк умее тъй добре да отвръща на саблени удари, както капитан Фракас — на ударите с тояги. Очарователната Изабела ще увенчае победителя от турнира, както в хубавите рицарски времена. Но потърпете да се оттегля. Господин дьо Видаленк, който заема покои в двореца, ще слезе и вие ще се уговорите с него за мястото, оръжието и часа. Като спирам дотук, beso a vuestra merced la mano, caballero^[8].

Докато изричаше тези слова, херцог дьо Валомбрьоз поздрави маркиз дьо Брюйер с изискана любезност, после повдигна една тежка гобленова завеса и изчезна.

Няколко минути по-късно кавалерът дьо Видаленк се представи на маркиза; условията на срещата скоро бяха уточнени. Избраха шпагите, оръжие естествено между благородници, а двубоят бе насрочен за следната заран, понеже Сигоняк не искаше, в случай че бъде ранен или убит, да провали представлението, разгласено нашироко из целия град. Срещата беше назначена на известно място вън от стените на града, една поляна, високо ценена от дуелистите на Поатие заради нейната усамотеност, устойчивостта на почвата и естествените й предимства.

Маркиз дьо Брюйер се върна в странноприемницата „Французкия герб“ и се отчете за пратеничеството си пред Сигоняк, който горещо му поблагодари, дето тъй добре е уредил въпросите, понеже непрекъснато го преследваха и потискаха ония дръзки и безсрамни погледи, които младият херцог мяташе връз Изабела.

Представлението трябваше да започне в три часа и още от сутринта градският глашатай обикаляше улиците на Поатие и биеше барабана, обявявайки зрелището всеки път, щом около него се събереше кръг от любопитни. Човекът имаше стенторовски дробове^[9] и гласът му, привикнал да възвестява едикти, придаваше на заглавията на пиесите и на имената на актьорите една приповдигната многозвучност, която кънтеше величествено. От тоя глас дрънчаха стъклата на прозорците и ритмично потреперваха стаканите по масите чак вътре в домовете. Същият този глашатай имаше и особения навик да си повдига несъзнателно брадичката, изговаряйки думите, с което много приличаше на нюрнбергска лешникотрошачка, и хвърляше в неописуемо веселие всички улични хлапета. Очите не бяха по-малко подмамвани, отколкото ушите, и онези, които не бяха чули разгласата, можеха да видят по най-оживените кръстопътища, по стените на залата за игри на топка и срещу портата на „Французкия герб“ големи разлепени обяви, върху които с умело редуващи се червени и черни главни букви личаха „Лигдамон и Лидиас“ и „Самохвалствата на капитан Фракас“, нарисувани от четката на Скапен, краснописеца на трупата. Тези обявления бяха изготвени в лапидарен^[10] стил, по римски образец и дори и най-взискателните нямаше да намерят в какво да ги упрекнат.

Един слуга от странноприемницата, когото бяха нагиздили за театрален разпоредител с вехта мантия, наполовина зелена, наполовина жълта, с кожен презрамник, който държеше една стърчаща напряко шпага, с плъстена широкопола шапка, нахлупена до веждите и увенчана с едно толкова дълго перо, че можеше да мете с него паяжините по потона, задържаше тълпата на вратите, преграждайки ги с нещо като плосковърхо копие. Той не пропускаше никого да мине, ако не се изхрачи в легенчето, сиреч не си пусне парите за мястото в сребърното блюдо, поставено върху една масичка, или не покаже поне входен билет по приетия образец. Напразно някои дребни чиновници, ученици, пажове или лакеи се опитваха да се вмъкнат контрабанда, като се проврат под страшното плосковърхо копие: с ненадеен удар зоркият цербер^[11] ги изпращаше чак до средата на улицата. Някои тупваха в канавката нагоре с краката, славен повод за смехории на зяпачите, които избухваха в шумна веселост и се превиваха одве от смях, като ги гледаха как се надигат целите усмърдени и оплескани с тиня.

Дамите пристигаха на представлението с носилки; яки мъжаги държаха стръките им и подтичваха с лекия си товар. Неколцина кавалери, дошли на коне или на мъски, хвърляха юздите на животните си в ръцете на лакеи, изпратени нарочно пред залата с такава заръка. Две-три каляски с порижавели позлати и с избелели рисунки по тях, теглени за случая от тържествени наемни екипажи, с тежък тропот се приближиха до входа и от тях излязоха, като от Ноевия ковчег, всевъзможни провинциални двуноги с най-чудноват вид и тържествено накачулени с премени от времето на покойния крал. И все пак тези каляски, колкото и разнебитени да бяха, продължаваха да правят впечатление на тълпата, стекла се да погледа как обществото отива на театър и както бяха наредени една до друга на площада, оказваха твърде внушително въздействие.

Скоро залата се напълни тъй, че да не може яйце да падне в нея. От двете страни на сцената бяха разположени кресла за по-високопоставените зрители^[12]; обичай, който несъмнено отслабваше театралното внушение и смущаваше актьорите, но дългият навик пречеше да се види колко е смешно това. Младият херцог дьо Валомбрьоз, в черно кадифе, цялото обнизано с чер кехлибар, цялото, заляно с дантели, седеше на едно от тия кресла до своя приятел, кавалер дьо Видаленк, облечен в прекрасен атлазен костюм с цвета на шибой, обточен със златни ширити. Що се отнася до маркиз дьо Брюйер, той беше заел, едно кресло при оркестъра, току зад цигулките, за да бъде по-свободен да ръкопляска на Зербина, без твърде да се злепоставя.

Подобия на ложи от чамови дъски, покрити с вълнен плат или с извехтели фламандски губери, бяха пристроени от двете страни на залата, а средата й образуваше партера, където стояха прави обикновените граждани, късокраки и набити собственици на дюкяни, служещи при съдилищата, чираци, ученици, лакеи и тям подобно простолюдие.

Като разбухваха фусти и прекарваха пръст по дъгообразните извивки на пазвите, за да изтъкнат съкровищата на бялата си гръд, в ложите се настаняваха жените, толкова бляскаво нагиздени, колкото им позволяваше техният провинциален гардероб, малко изостанал от вкуса на двора. И повярвайте, че при много от тях богатството доста изгодно заменяше изяществото, поне в очите на местната слабо просветена публика. Тук имаше чудесни едри семейни диаманти, които не губеха нищо от цената си, ако и да бяха поставени в стари, непочистени обкови; имаше старинни дантели, малко пожълтели наистина, но с висока стойност; имаше дълги вериги от двайсет и четири каратово злато, със старинна изработка, твърде тежки и драгоценни; имаше брокати и коприни, завещани от прадедите, каквито вече не тъкат нито във Венеция, нито в Лион. Срещаха се дори очарователно свежи личица, розови, отморени, които щяха да бъдат високо оценени в Сен Жермен^[13] и в Париж, макар и да бяха малко по-невинни и малко по-наивни, отколкото трябваше.

Някои от тези дами, които без съмнение не желаеха да бъдат познати, не бяха свалили своите домина, което ни най-малко не пречеше на шегобийците от партера да ги назовават по име и да разказват техните повече или по-малко шумни приключения. Имаше обаче една дама, маскирана по-грижливо от другите, която седеше сама в ложата си с някаква женица, по всяка вероятност нейна прислужница; тя се държеше малко по-назад, за да не пада върху нея светлината, и тук прозорливостта на любопитните удари на камък. Було от черна дантела, завързано под брадичката, покриваше главата й и не позволяваше да се различи оттенъкът на косите. Останалите части на облеклото й, от скъпа тъкан, но в тъмни цветове, тънеха в сянката, където тя се тулеше, противоположно на другите жени, които нарочно търсеха блясъка на свещите, за да ги видят всички. Понякога дори дамата вдигаше до очите си, сякаш да ги запази от твърде силните светлини, едно ветрило от черни пера, в средата на което беше инкрустирано мъничко огледалце; с него тя нито веднъж не се посъветва.

Цигулките, които засвириха въведението, привлякоха общото внимание към сцената и никой вече не се занимаваше с тази тайнствена красавица, която човек би могъл да вземе за la dama tapada^[14] на Калдерон^[15].

Започнаха с „Лигдамон и Лидиас“. Декорацията, която представляваше горски пейзаж, целият зеленеещ от дървета и храсти, постлан с мъхове, оросен от бистри извори, прострян в далечината до потънали в синкава омара планини, предразположи публиката с приятния си вид. Леандър, който играеше Лигдамон, беше облечен в червеникаво-лилаво, още по-изпъкващо от зелените везби, нашити по дрехата му в пасторален вкус. Грижливо навитите му коси се спускаха на къдрици по тила му, където една панделка гиздаво ги придържаше. Тясна, леко надиплена яка открояваше врата му, бял като шията на жена. Брадата му, обръсната най-ниско, оцветяваше бузите и брадичката му с едва доловим синкав оттенък и те изглеждаха кадифени като мъха на праскова. Свежата руменина на грима, положен предпазливо по скулите, правеше това сравнение още по-точно. Зъбите му, изчеткани до кръв и още по-блестящи редом с карминеното червило на устните, искряха като бисери, излъскани с пшенични трици. Чертици, изтеглени с китайски туш, извиваха безупречно връхчетата на веждите му, а две други, пределно тънки линии, които окръжаваха клепачите, придаваха на бялото на очите му необикновен блясък.

Шепот на задоволство премина из залата: жените се навеждаха една към друга и зашушукаха, а една млада особа, неотдавна излязла от манастира, не можа да се сдържи и викна с прелестна наивност, която й костваше после цяла проповед от майка й:

— Колко е очарователен!

В невинното си простодушие това младо момиче изрази потайната мисъл на по-опитните жени и може би на собствената си майка. То цялото почервеня, когато го смъмриха, не обели вече нито дума и спусна очици над банелите на корсажа си, но все пак ги поповдигаше крадешком, когато не я наблюдаваха.

Но несъмнено най-развълнувана от всички беше дамата с маската. Учестеното дишане, което караше гръдта й да повдига дантелите си, лекото потрепване на ветрилото в ръката й, извивката на снагата й, приведена над парапета на ложата, за да не изпусне нито дума от представлението, всичко би издало особеното внимание, което тя проявяваше към Леандър, стига някой да имаше свободно време да я наблюдава. За щастие всички очи бяха обърнати към сцената и тя успя да се овладее.

Лигдамон, както всеки знае, тъй като няма човек да не познава произведенията на знаменития Жорж дьо Скюдери, открива сцената с един много трогателен и патетичен монолог, в който отхвърленият любовник на Силвия обмисля този важен въпрос, как да сложи край на едно съществование, станало непоносимо от коравосърдечията на любимата му. Ще избере ли той юлара, за да завърши тъжните си дни, или ще избере сабята? Да се хвърли ли от висините на някоя канара? Да се гмурне ли в някоя река, за да удави под вълните своя пламък? Той се колебае на ръба на самоубийството и не знае на какво да се реши. Тази смътна надежда, която изоставя влюбените чак на последния предел, го задържа към живота. Може би все пак безсърдечната ще се трогне и ще склони да бъде умилостивена от едно тъй упорито обожание?…

Трябва да му го признаем, Леандър изля тази тирада с голяма артистическа вещина, като преминаваше най-разнежващо от копнеж към отчаяние и от безнадеждност към копнеж. Той караше гласа си да трепти, като че ли болката го задушава, и като говореше, с голяма мъка сдържаше сълзите и риданията си. Когато въздъхваше, той сякаш изтръгваше въздишката от дъното на душата си, а от жестокостите на любимата си се оплакваше с такъв мек и нежен, покорен и толкова проникновен глас, че всички жени в залата се възмутиха от тази зла и дива Силвия, казвайки си, че те на нейно място нямаше да бъдат тъй варварски жестоки, да докарат до отчаяние, а може би и в обятията на смъртта един овчар с такива достойнства.

В края на тази тирада, докато му ръкопляскаха така, че можеха да изпочупят пейките, Леандър плъзна поглед по жените в залата, като го спираше върху онези, които му изглеждаха титулувани; защото въпреки многобройните разочарования той все още не беше се простил с мечтата да бъде любен от знатна дама заради красотата си и артистическата си дарба. Той видя не едно око, блеснало като елмаз от някоя сълза, не една бяла гръд, затрептяла от вълнение. Суетността му беше задоволена, но всичко това никак не го учуди. Успехът никога не изненадва актьора. Но любопитството му беше остро възбудено от la dama tapada, която седеше стаена в ъгъла на ложата си. Тази тайнственост лъхаше на приключение. Леандър отгатна незабавно под тази маска някаква страст, принудена от благоприличията да се потайва, и метна към непознатата дълъг, изгарящ поглед, за да й покаже, че е разбрана.

Пуснатата стрела улучи и дамата направи на Леандър едва уловим знак с глава, като че да му поблагодари за проникновението. Връзката беше установена и оттук нататък, щом действието на пиесата го допускаше, между ложата и сцената се разменяха горещи погледи. Леандър беше майстор на такъв вид уловки, той знаеше да направлява гласа си и така да метне над залата един любовен водопад от думи, че определена особа в салона да повярва, че той ги изрича само за нея.

При излизането на Силвия, представяна от Серафина, кавалерът дьо Видаленк не пропусна да изръкопляска и херцог дьо Валомбрьоз, като искаше да облагодетелства любовното увлечение на приятеля си, съизволи да докосне три-четири пъти дланите на белите си ръце, отрупани с пръстени от искрящи драгоценни камъни. Серафина поздрави с един полупоклон кавалера и херцога и се приготви да започне в Лигдамона оня красив диалог, който познавачите смятат за едно от най-сполучливите места в пиесата.

Както изисква ролята на Силвия, тя направи няколко стъпки по сцената с оня замислен и мечтателен вид, който щеше да обоснове въпроса на Лигдамон:

Тоз път ви срещам в обятията на мечтите…

Тя беше твърде изящна в това нехайно движение, леко навела глава, отпуснала едната си ръка, а другата опряла на кръста си. Туниката й беше воднозелена, посърмена със сребро и запретната с джувки от черно кадифе. В косите й бяха забодени няколко полски цветенца, като че ли с разсеяна ръка ги бе откъснала в ливадата и затъкнала там, без да мисли какво прави. Тази прическа й отиваше чудесно между впрочем, и то много повече, отколкото с диаманти, макар че тя не смяташе така; но за добра чест оскъдицата в нейната кутия с драгоценности я беше принудила да прояви добър вкус и да не нагизди една овчарка като принцеса. Тя произнесе по прелестен начин всичките ония цветисти и поетични речи за розите, за зефирите, за величието на лесовете, за песента на птичките, с които Силвия лукаво препятства Лигдамон да й говори за пламенността си, макар че този образцов любовник намира във всеки образ, използван от красавицата, някакво любовно олицетворение или намек, за да се върне към мисълта, която го е обладала.

По време на тази сцена, докато говореше Силвия, Леандър съумя да отпрати няколко въздишки по посока на тайнствената ложа и правеше същото чак до края на пиесата, която завърши под гърма на бурни ръкопляскания. Безполезно е да говорим повече за една творба, която днес се намира в ръцете на всеки. Успехът на Леандър беше пълен и всички се учудваха, че един актьор с такива достойнства още не е показал изкуството си пред двора. Серафина също имаше своите привърженици и нейната наранена суетност се утеши със завоеванието на кавалера дьо Видаленк, който, ако и да не се равняваше по богатство на маркиз дьо Брюйер, беше млад, търсен и с всички изгледи да преуспее.

След „Лигдамон и Лидиас“ играха „Самохвалствата на капитан Фракас“, които имаха обичайното си въздействие и предизвикаха огромни изблици от смях. Сигоняк, добре обучен от Блазиус и подпомогнат от една природна схватливост, показа в ролята на капитана най-отрадна безразсъдност. Зербина изглеждаше като изтъкана от светлина, така пръскаше искри около себе си, и самозабравилият се маркиз й ръкопляскаше като луд. Врявата, която той вдигаше, привлече дори вниманието на дамата с маската. Тя леко повдигна рамене и една тънка присмехулна усмивчица раздвижи ъгълчетата на устните под кадифето на доминото й. Що се отнася до Изабела, присъствието на херцог дьо Валомбрьоз, седнал от дясната страна на сцената, й причиняваше някакво замайващо неразположение, което би могло да бъде забелязано от публиката, ако тя беше по-неопитна актриса. Тя се страхуваше да не би той да си позволи някоя докачителна волност или да покаже оскърбително неодобрение. Но страхът й не се оправда. Херцогът не се опита да я смути с прекалено втренчени или волни погледи; той дори й поръкопляска с приличие и сдържаност там, гдето тя го заслужаваше. Само когато действието на пиесата стигаше до плесници, ритници и удари с тояги върху капитан Фракас, един особен израз на потиснато презрение се изписваше по чертите на младия херцог. Устните му се опъваха горделиво назад, като че ли той тихичко казваше: „Пфу!“ Но той не изрази нито едно от чувствата, които навярно го вълнуваха, и през цялото време на представлението съхрани своята нехайна и великолепна стойка. Макар и необуздан по природа, херцог дьо Валомбрьоз беше твърде много благородник, за да си позволи, след като му минеше яростта, да потъпче законите на вежливостта спрямо един противник, с когото му предстоеше да се сражава на следващата заран: дотогава враждебните действия бяха преустановени и това имаше силата на господне примирие^[16].

Жената с маската беше се оттеглила малко преди свършека на втората пиеса, за да избегне тълпата и блъсканицата, и да стигне незабелязана до своята носилка, която я чакаше на няколко крачки от залата за игри на топка. Изчезването й силно озадачи Леандър, който иззад ръба на една кулиса следеше всички движения на тайнствената дама.

Като метна набързо един плащ върху своя костюм на овчар от линьонските брегове^[17], Леандър се спусна към задния вход, за да проследи непознатата. Тънката нишка, що ги свързваше един за друг, щеше да се скъса, ако той не проявеше усърдие. Дамата, изскочила от сянката за миг, щеше да потъне отново и завинаги в нея и любовната завръзка пропадаше, едва зачената. Но макар да тичаше до задъхване, когато изхвръкна навън, Леандър видя само тъмните силуети на къщите и дълбоките улички, където трепливо просветваха няколко фенера, носени от лакеи, които съпровождаха господарите си, а отраженията им блещукаха из дъждовните локви. Носилката, поета от яката си обслуга, беше свърнала вече по една улица и ъгълът я скриваше от погледа на пламналия Леандър.

„Аз съм глупак — рече си той с оная откровеност, която човек си позволява към себе си в мигове на отчаяние. — Трябваше да изляза веднага след първата пиеса, да се преоблека в делнични дрехи и да чакам моята непозната пред входа на театъра, все едно дали тя щеше да остане или не да гледа “Самохвалствата на капитан Фракас". Ах, животно, ах, градинско плашило! Една високопоставена дама, защото тя без съмнение беше високопоставена, ти прави мили очи и примира под маската си, като те гледа да играеш, а на теб не ти стига сърце да хукнеш след нея! Ти заслужаваш цял живот да имаш за любовници само разпътници, повлекани, селяндурки, Мариторни^[18] с ръце, слинясали от дръжката на метлата!…"

Леандър беше стигнал дотук в своето вътрешно самопорицание, когато някакъв мъничък паж, облечен в тъмна ливрея без нашивки, с нахлупена над очите шапка, изникна ненадейно пред него като видение и му проговори с детински глас, който се мъчеше да надебели, за да го изопачи:

— Вие ли сте господин Леандър, този, който преди малко въплъщаваше овчаря Лигдамон в пиесата на господин дьо Скюдери?

— Аз съм същият — отговори Леандър. — Какво желаете от мене и какво мога да сторя, за да ви бъда полезен?

— О, благодаря — рече пажът, — аз не искам нищо от вас; възложено ми е само да повторя пред вас едно изречение, стига да сте разположен да го изслушате, едно изречение от името на една маскирана дама.

— От името на една маскирана дама? — извика Леандър. — О! Кажете го веднага! Умирам от нетърпение!

— Ето го дума по дума — рече пажът: — „Ако Лигдамон е толкова сърцат, колкото и галантен, той трябва само да се яви около черквата точно в полунощ; една каляска ще го чака; нека той се качи в нея и се остави да го отведе.“

И преди учуденият Леандър да има време да отговори, пажът изчезна в мрака, като го остави силно затруднен да реши какво да стори. Ако и сърцето му да подскачаше от радост при мисълта за такава прекрасна сполука, плещите му още потръпваха от спомена за дървения господ, получен в един известен парк, под статуята на Потайната любов. Беше ли това още една примка, простряна за неговата суетност от някой грубиянин, който завиждаше на чаровете му? Щеше ли да завари на мястото за срещата някой побеснял съпруг с шпага в ръка, готов да го погуби и да му пререже гърлото? Тези размишления обилно изстудяваха въодушевлението му, защото, както казахме вече. Леандър се страхуваше като Панург^[19] само от бой и от смъртта. От друга страна, ако не се възползваше от случая, който тъй благоприятно и романтически му се представяше сега, той може би никога нямаше да се повтори и ведно с него щеше да потъне в небитието мечтата на живота му, този блян, който беше му коствал толкова много усилия и средства във вид на помади, мазила, бельо, гиздене и перчене. А освен това, ако не отидеше, хубавата непозната щеше да го заподозре в страхливост, нещо ужасно и да се помисли дори, което предизвикваше спазми от сърцето към стомаха и у най-плашливите. Тази именно непоносима мисъл накара Леандър да се реши.

„Ами ако — думаше си той — тази красавица, заради която ще се изложа на опасността да ми строшат кокалите и да ме хвърлят в някое подземие, излезе особа на почтена възраст, гипсирана от белила и червила, с изкуствени коси и зъби? Срещат се и такива горещи старици, такива сластолюбиви вампири, които за разлика от вампирите по гробищата обичат да се насищат със свежа плът!… О, не! Тя е млада и пълна с женска привлекателност, сигурен съм! Онова, което зърнах от шията и от гръдта й, беше бяло, закръглено, примамливо и обещаваше чудеса за останалото! Да, ще отида, разбира се! Ще се кача в каляската… Каляска! Няма нищо по-благородно и по-изящно на света от една каляска!“

Като взе това решение, Леандър се върна във „Французкия герб“, едвам се докосна до вечерята, сложена за комедиантите, и се прибра в стаята си, където се зае да се разкрасява колкото можеше по-добре, като не щадеше нито тънкото бельо с рехаво везмо, нито перуниковата пудра, нито мускуса. Той запаса също кинжал и шпага, макар да беше съвсем неспособен да си послужи с тях в случай на нужда; но един въоръжен любовник все пак всява повече страхопочитание у разсърдените ревнивци. Сетне той нахлупи шапката си до очите, загърна се по испански от главата до петите в една възтъмна мантия и излезе от хотела с лисичи стъпки; този път му се усмихна щастието да не бъде забелязан от коварния Скапен, който хъркаше колкото му глас държи в стаичката си на другия край на чардака.

Улиците отдавна бяха опустели, тъй като Поатие си лягаше рано. Леандър не срещна жива душа освен няколко дръгливи котки, които бродеха унило по улиците, и при шума на стъпките му изчезваха като сенки под някоя недобре скована врата или в прозорчето на някой зимник. Нашият любовник излезе на черковния площад тъкмо когато отзвъняваше последният удар за полунощ и със зловещия си кънтеж разгонваше бухалите от старата часовникова кула. Мрачният бой на камбаната сред нощната тишина повдигаше в не съвсем успокоената душа на Леандър някакъв тайнствен и набожен ужас. Струваше му се, че слуша как бият камбаните за собственото му погребение. За миг дори беше готов да обърне гръб и да иде благоразумно да си легне между двата чаршафа в постелята си, вместо да търчи по нощни приключения; но тъкмо тогава забеляза каляската, която чакаше на указаното място, а малкият паж, пратеникът на маскираната дама, държеше вратичката й, изправен върху стъпалото. Вече нямаше място за отстъпление, защото малцина се осмеляват да бъдат страхливи пред свидетели. Детето и кочияшът бяха го забелязали вече; и Леандър се приближи с нехаен вид, вътрешно изкупен със силно сърцебиене, и се качи в колата с видимото безстрашие на някой Галаор^[20].

Едвам беше седнал, и кочияшът плесна конете си, които потеглиха с равен и непрекъснат тръс. Дълбок мрак царуваше в каляската; освен дето беше среднощ, но и кожените завески бяха спуснати пред стъклата и не позволяваха да се различи нищо отвъд тях. Пажът беше останал отвън, изправен на стъпалото, и не можеше да се завърже разговор, нито да се изтръгне от него и най-малкото осветление. Той изглеждаше между впрочем твърде немногословен и малко разположен да приказва за онова, което знаеше, ако въобще знаеше нещо. Нашият комедиант опипа възглавниците, които бяха кадифени и обнизани с пискюлчета; той усещаше под краката си дебел килим и вдишваше с ноздрите си слабото благоухание на амбра, което се излъчваше от тъканта на вътрешната обшивка, белег на изисканост и вкус. Наистина към високопоставена особа го возеше тъй тайнствено тази каляска! Той се опита да уточни къде се намира, но слабо познаваше Поатие; все пак стори му се след известно време, че шумът на колелетата вече не се отблъсва от стените и че екипажът вече не плиска уличните канавки. Пътуваха извън града, сред полето, към някое уединено убежище, пригодено за любов и за убийства, помисли си Леандър с лека тръпка и постави ръка върху дръжката на кинжала си, като че ли някой кръвожаден съпруг или свиреп брат седеше срещу него в тъмнината.

Най-после колата спря. Малкият паж отвори вратичката; Леандър слезе и се намери срещу някакъв висок възчерен зид, който му се стори да е дувар на парк или градина. Скоро той различи една порта, чието потъмняло, напукано и покрито с мъх дърво отначало се сливаше по цвят с камъните на стената. Пажът натисна силно един от ръждясалите гвоздеи, които крепяха дъските, и портата се открехна.

— Подайте ми ръката си — рече пажът на Леандър — да ви водя; прекалено тъмно е, за да можете сам да ме последвате из тези лабиринти от дървета.

Леандър се подчини и няколко минути двамата вървяха през някаква гора, все още твърде гъста, макар и силно оголена от зимата, а под нозете им попукваха сухите й листа. Гората свърши и я замени открит цветарник, разчертан с чемшири и украсен с тисови дървета, подкастрени във вид на пирамиди, които в тъмата приемаха неясните очертания на призраци или мъже, поставени на стража, което беше още по-неприятно за боязливия комедиант. Като преминаха цветарника, Леандър и водачът му изкачиха стълбището на някаква тераса, над която се издигаше един павилион в буколически стил, увенчан с купол и украсен по ъглите на покрива с грамадни жаровни, от които излизаха скулптирани пламъци. Нашият любовник забеляза тези подробности в оная тъмнодрезгава светлина, която нощното небе разлива винаги над открити местности. Павилионът би изглеждал необитаем, ако една слаба червенина, процедена през някоя плътна дамаскинена завеса, не беше обагрила леко един от прозорците, които изрязваха рамките си върху тъмния фон на сградата.

Без съмнение тъкмо зад тази завеса го очакваше маскираната дама, развълнувана и тя като него, защото в тези необмислени любовни лудории жените рискуват доброто си име, а понякога и живота си, също както и любовниците, стига само съпрузите да узнаят и да са в свирепо настроение. Но в този миг Леандър вече не се страхуваше; задоволената гордост закриваше пред очите му опасността. Каляската, пажът, градината, павилионът — във всичко това се усещаше знатната дама, а и приключението се завързваше по начин, в който нямаше нищо еснафско. Той беше вече на седмото небе, нозете му сякаш не се докосваха до земята. Искаше му се оня завистлив присмехулник Скапен да го види сред тази слава и тържество.

Пажът бутна една широка остъклена порта и се оттегли, като остави Леандър сам в павилиона, който беше обзаведен с много вкус и великолепие. Сводът, образуван от купола, представляваше леко матово, тъмносиньо небе, по което плуваха малки розови облачета и прехвръкваха амури в най-различни нежни и изящни хороводи. Губери, изпъстрени със сцени от „Астрея“, романът на господин Оноре д’Юрфе, меко обличаха стените на помещението. Писалищните маси, инкрустирани с флорентински самоцвети, креслата от червено кадифе с ресни, масата, застлана с турски килим, китайските вази, пълни с цветя въпреки късното годишно време, ясно показваха, че господарката на това място беше и богата, и от знатно потекло. Канделабри от черен мрамор във вид на негритянски ръце, които се подават от позлатени ръкави, разпръсваха над всички тези великолепия светлината на свещите си. Заслепен от тия блясъци, Леандър в първия миг не забеляза, че в салона нямаше никого. Той се освободи от плаща си и заедно с шапката си го постави на един сгъваем стол, придаде пред едно венецианско огледало по-добър вид на една от къдриците си, чието разположение беше нарушено, възприе най-изящната стойка от репертоара си и си рече, като плъзгаше поглед наоколо:

„Е добре, но къде е божеството на тези места? Аз наистина виждам храма, но не и кумира. Кога ще излезе тя от своя облак и ще се открие, по своята походка истинска богиня, според израза на Вергилий^[21]?…“

Леандър беше стигнал дотук в мисленото си любовно словоизлияние, когато гънките на една завеса от светлочервена индийска дамаска се разлюляха и дадоха път на дамата с маската, почитателката на Лигдамона. Тя още носеше доминото си от черно кадифе, което твърде обезпокои нашия комедиант.

„Дали не е грозна? — помисли си той. — Тази любов с маски не ми харесва!“

Но страхът му трая малко, защото дамата, като се приближаваше към средата на салона, където почтително стоеше Леандър, отмахна доминото си и го хвърли на масата, като откри за светлината на свещите едно твърде приятно и правилно лице, сред което блестяха две красиви очи с цвета на испански тютюн, опалени от страст, и се усмихваше една уста с хубави зъби, червена като череша и рязната от една мъничка браздичка посред долната устна. Около това лице се увиваха изобилни, тежки гроздове от черни коси, които слизаха чак до белите и пълни рамена и дръзваха дори да целуват закръгленостите на две известни полукълба; те развълнувано се повдигаха и спускаха, както си личеше по трептежа на дантелите, които ги забулваха.

— Госпожа маркизата дьо Брюйер! — провикна се Леандър, изненадан до немай-къде и малко нещо разтревожен, тъй като в главата му веднага изскочи споменът за тоягите. — Възможно ли е? Не съм ли аз играчка на съновидения? Ще дръзна ли да повярвам в такова ненадейно щастие?

— Вие не се мамите, приятелю мой — рече маркизата, — аз наистина съм госпожа дьо Брюйер и се надявам, че и сърцето ви ме узнава така, както очите ви.

— О! Вашият образ стои там, издълбан с огнени знаци — отвърна Леандър с проникновен глас. — Аз трябва само да погледна в себе си, за да го видя там, украсен с всички прелести и всички съвършенства!

— Благодаря ви — рече маркизата, — че сте запазили такъв добър спомен за мен. То показва една благородна и великосърдечна душа. Вие би трябвало да ме мислите за жестока, неблагодарна и лъжлива. Уви, слабото ми сърце е само прекалено нежно и аз далеч не бях безчувствена към страстта, която вие ми засвидетелствахте. Вашето писмо, предадено на една невярна слугиня, попаднало в ръцете на маркиза. Той сам съставил отговора, който вие сте получили и който ви озлочести. По-късно господин дьо Брюйер, като се смееше на онова, което той наричаше хубава шега, ми даде да прочета за смях, като някакво съчинение на смахнат, това послание, което преливаше от най-искрена и най-чиста любов. Но то съвсем не подейства така, както той очакваше. Чувството, което имах към вас, само още повече порасна и аз реших да ви възнаградя за страданията, които бяхте претърпели заради мен. Знаейки, че съпругът ми е зает с новото си завоевание, аз дойдох в Поатие; скрита под тази маска, аз ви слушах да изразявате така чудесно една несъществуваща любов, че поисках да видя дали ще бъдете толкова красноречив и когато говорите от ваше собствено име.

— Госпожо — рече Леандър, като коленичи върху една четвъртита възглавница в нозете на маркизата, която се отпусна в обятията на едно кресло, сякаш изтощена от усилията, които току-що направената изповед бе коствала на нейната свенливост, — госпожо или по-скоро царице и божество, какво могат да струват гримираните речи, подправената пламенност, остроумията, съчинявани без вътрешен огън от поети, които си гризат ноктите, пустите въздишки, въздишани в нозете на някоя нацапана с червило комедиантка, чиито разсеяни очи блуждаят между публиката, пред словата, избликнали от дъното на душата, пред огньовете, които изпепеляват мозъка в костите, пред хиперболите на една страст, на която цялата вселена не би могла да предложи достатъчно бляскави образи, за да възслави своя кумир, или пред поривите на едно сърце, което би искало да изхвръкне от гърдите, където е заключено, за да стане възглавничка под нозете на обожаемата? Вие благоволявате да отбележите, о небесна маркизо, че аз изразявам с пламенност любовта в театралните пиеси, но аз никога в живота си не съм поглеждал актриса, мисълта ми всякога е прелитала отвъд, към едно бленувано съвършенство, към някоя дама красива, благородна, одухотворена като вас и нея едничка любя аз под имената на Силвия, на Доралиса и на Изабела, които са само нейни призрачни обвивки!

Докато говореше така, Леандър, който беше твърде добър актьор, за да забрави, че пантомимата винаги трябва да придружава словоизлиянието, притегли една ръка и се наклони над нея, а маркизата му я остави да я покрива с пламтящи целувки. Госпожа дьо Брюйер отпусна белите си, дълги и отрупани с пръстени пръсти да блуждаят из копринената и благоухаеща коса на комедианта, и полуизлегната в креслото си гледаше, без да ги вижда, малките крилати амурчета по тъмносиния потон.

Изведнъж маркизата отблъсна Леандър и се изправи, олюлявайки се.

— О! Свършвайте! — рече тя с кратък и задъхан глас. — Свършвайте, Леандър, вашите целувки ме изгарят и ме подлудяват!

И като се опираше с ръка в стената, тя се добра до вратата, през която беше влязла, и повдигна завесата, чиито дипли се затвориха зад нея и зад Леандър, който беше притичал да я подкрепи.

 

 

Зимната зора духаше в зачервенелите си пръсти, когато Леандър, добре загърнат в наметалото си и полудремещ в ъгъла на каляската, бе докаран обратно до портите на Поатие. Като повдигаше ъгълчето на завеската, за да разпознае пътя си, той забеляза отдалеч маркиз дьо Брюйер, който крачеше до Сигоняк, отивайки към мястото, определено за дуела. Леандър спусна бързо коженото перденце, за да не го види маркизът, когото каляската почти докосна. Една усмивка на удовлетворена мъст пробягна по устните му. Боят с тояги беше платен!

 

 

Мястото, избрано за двубоя, беше защитено от вятъра с един дълъг дувар, който имаше и това предимство, че скриваше сражаващите се от погледите на пътниците, минаващи по друма. Почвата беше твърда, добре утъпкана, без камънаци по нея, нито буци пръст, нито тревни гнезда, които можеха да спънат краката, и предлагаше всички улеснения людете на честта да си прерязват пристойно един другиму гърлата.

Херцог дьо Валомбрьоз и кавалерът дьо Видаленк, придружени от един бръснар хирург, не закъсняха да се появят; Четворицата благородници се поздравиха с надменна любезност и студена вежливост, както подобава на благовъзпитани люде, които ще се бият до смърт. Пълно безгрижие се четеше върху лицето на младия херцог, който се отличаваше с безупречна храброст, а освен това беше сигурен в сръчността си. Сигоняк се държеше не по-зле, макар че този щеше да бъде първият му дуел. Маркиз дьо Брюйер беше твърде доволен от това хладнокръвие и го сметна за добро предвещание.

Валомбрьоз хвърли наметката и шапката си и разкопча горната си дреха; тези приготовления бяха повторени съвършено точно и от Сигоняк. Маркизът и кавалерът измериха шпагите на противниците. Те се оказаха с еднаква дължина.

Всеки от двамата застана на мястото си, взе шпагата си и зае стоика.

— Хайде, господа, и действувайте сърцато! — рече маркизът.

— Препоръката е безполезна — отбеляза кавалерът дьо Видаленк, — те ще се бият като лъвове. Това ще бъде един великолепен дуел.

Валомбрьоз, който в дъното на душата си не можеше да не презира малко Сигоняк и си въобразяваше, че ще срещне само един слаб противник, се изненада, опипвайки небрежно стоманата на барона, като намери пред себе си едно гъвкаво и твърдо острие, което осуетяваше опитите му с една възхитителна лекота. Той стана по-предпазлив, после опита няколко престорени напада, мигновено отгатвани. При най-малкото открито място, което той оставяше, върхът на Сигоняковата шпага налиташе, налагайки незабавна отбрана. Той реши да рискува едно нападение: шпагата му, отведена встрани с умел отбой, го остави открит и ако рязко не се беше навел назад, щеше да бъде улучен право в гърдите. За херцога лицето на боя се променяше. Той беше мислил, че ще може да го направлява според волята си, и след няколко пристъпа ще рани Сигоняк, където си пожелае, посредством един връхлитащ прийом, който досега винаги беше му се удавал. Но вече не само че не беше господар да напада по волята си, но се нуждаеше от цялото си умение, за да се брани. Колкото и да се мъчеше да запази самообладание, гневът го обхващаше; той чувствуваше как става все по-нервен и раздразнителен, докато Сигоняк, съвършено безстрастен, изглеждаше, че си прави удоволствието да го вбесява с безукорната си закалка.

— Нищо ли няма да правим, докато приятелите ни се фехтуват? — рече кавалерът дьо Видаленк на маркиз дьо Брюйер. — Доста студеничко е тази заран, хайде да кръстосаме шпаги и ние, та макар и само да се разгреем!

— На драга воля — рече маркизът, — това ще ни поразкърши.

Видаленк беше по-добър от маркиз дьо Брюйер във фехтовалната наука и след няколко връхлитания изтръгна шпагата от ръката му с помощта на една остра, светкавична хватка. Тъй като между тях нямаше никаква омраза, те се спряха по взаимно съгласие и вниманието им се пренесе върху Сигоняк и Валомбрьоз.

Херцогът, притиснат от непроницаемата игра на барона, беше отстъпил вече доста крачки назад. Той беше уморен, дишането му ставаше все по-пресекнато. От време на време от бързо чаткащите стомани изскачаше синкава искра, но отбраната все повече отслабваше пред напора на нападението и отстъпваше. Сигоняк, след като беше изморил противника си, връхлиташе, изнасяше силно напред десния си крак и караше херцога непрекъснато да се отдръпва.

Кавалерът дьо Видаленк беше силно побледнял и вече започваше да се страхува за приятеля си. Очевидно беше за всеки познавач на фехтовката, че предимството е на страната на Сигоняк.

„Защо, дявол да го вземе — шепнеше си Видаленк — Валомбрьоз не опита прийома, на който го научи Джироламо Неаполитанецът и който този гасконец не може да знае?“

Като че ли четеше мислите на приятеля си, младият херцог тозчас се опита да изпълни прословутия прийом, но в мига, когато щеше да нанесе завършващия мах, след едно въртеливо движение на шпагата, Сигоняк го изпревари и му нанесе един десен удар, тъй точно измерен в дълбочина, че му разсече мишцата между китката и лакътя от край до край. Болката от това нараняване накара херцога да разтвори пръсти и шпагата му се изтърколи на земята.

Сигоняк спря веднага със съвършена вежливост, макар че можеше да повтори удара си, без да наруши уговорките на двубоя, който не трябваше да се прекъсва при първата пролята кръв. Той опря в земята върха на оръжието си, сложи лявата си ръка на хълбока и изглежда чакаше да чуе волята на противника си. Но Валомбрьоз, комуто Видаленк, след едно утвърдително кимване на Сигоняк, подаде шпагата в ръка, не можа да я задържи и направи знак, че му стига толкова.

След което Сигоняк и маркиз дьо Брюйер поздравиха най-учтиво херцог дьо Валомбрьоз и кавалера дьо Видаленк и поеха обратно пътя за града.