Теофил Готие
Капитан Фракас (4)

IV глава
Плашила за птиците

Да се върнем сега при момиченцето, което оставихме заспало на пейката, прекалено дълбоко заспало, за да не бъде този сън престорен. Нейното държание с основание ни изглежда подозрително, а жестоката алчност, с която дивите й очи се впиваха в бисерната огърлица на Изабела, налага постъпките й да бъдат строго наблюдавани.

И наистина, щом вратата се затвори зад комедиантите, тя бавно повдигна дългите си тъмни ресници, огледа с изпитателния си поглед всички ъгълчета на стаята и като се увери, че не е останал вече никой, изхлузи се от ръба на пейката на краката си, отхвърли назад с привично движение косите си и се отправи към портата, която открехна без всякакъв шум, като сянка. Тя я затвори зад себе си много предпазливо, като внимаваше мандалото да не падне твърде рязко, после бавно тръгна покрай едно плетище и зави зад него.

Чак тогава, сигурна, че не я виждат от странноприемницата, тя се затича, като прескачаше ямите със застояла вода, прехвърляше се през пъновете на съборените борове и подръпваше над дивите метли като някоя кошута, преследвана от глутница песове. Дългите кичури коси шибаха бузите й като черни змии и понякога, падайки връз челото, й пречеха да вижда; тогава, без да намалява бързия си бяг, тя ги отмахваше с длан зад ушите си с едно рязко движение на нямо нетърпение. Пъргавите й нозе обаче изглежда нямаха нужда от зрението й, тъй добре познаваха те пътя.

Изгледът на местността, доколкото можеше да се различи под оловносинкавата светлина на една наполовина затулена месечина, която носеше като домино през лицето си един чернокадифен облак, беше особено пустинен и злокобен. Няколко бора, които с нарезите, издълбани по кората им от смоларите, наподобяваха повече привидения на убити дървета, разтваряха червеникавите си рани край песъчливия път, чиято белота не успяваше да угаси и нощта. Зад тях, от двете страни на пътя, се простираше мрачноморавото море на дивите метли, над които на валма плуваха сивкави пари; под лъчите на нощното светило те приличаха на някаква лития от призраци, сякаш нарочно подредена, за да всява ужас в души суеверни или непривикнали към природните явления в тая пустош.

Детето обаче, явно запознато с тия зловещи своеобразия на пустинята, не им обръщаше никакво внимание и продължаваше да тича. То стигна най-сетне до нещо като могилка, увенчана с китка от двайсетина-трийсетина бора, които образуваха на върха й малка горичка. С необикновена пъргавина, без помен от умора, момиченцето се изкатери по доста стръмния склон и се спря на върха на хълмчето. Изправена на възвишението, тя се озърна в тъмнината, която сякаш не скриваше нищо от очите й, и като не забеляза друго освен самотната безкрайност, пъхна два пръста в устата си и изсвири три пъти — три остри писъка, каквито нощем в гората самотните пътници слушат с присвито сърце, макар и да ги мислят за стонове на уплашени кукумявки или за крясък на Друга някоя безобидна животинка.

Равни промеждутъци разделяха едно от друго трите изсвирвания; иначе всеки би ги сбъркал с буханията и улюлюкането на морските орли, совите и канята^[1], тъй като подражанието беше съвършено.

Скоро една купчина листа се поразмърда, после се изгърби, разтърси се като заспало животно, когато го будят, и една човешка грамада бавно се надигна пред малката.

— Ти ли си, Чикита — рече мъжът. — Какво ново? Аз не те очаквах вече и рекох да подремна.

Човекът, когото свирките на Чикита бяха разбудили, беше мъжага на двайсет и пет-трийсет години, със среден ръст, тънък, жилест и изглеждаше годен да върши всякаква нечестна работа; той можеше да бъде бракониер, контрабандист, прекупвач на незаконно добита сол, крадец или главорез — все почтени занаяти, които той упражняваше един след друг или всичките наведнъж, според случая.

Един лунен лъч, който падаше отгоре му измежду облаците като отблясъка на някой фенер с капаци, ясно го открояваше срещу тъмната стена на боровете и ако имаше там някой наблюдател, той можеше да изучи чертите на лицето и подробностите на костюма му, отличаващи се с необикновена яркост. Насред главата, потъмняла от бакърен загар като образа на някой карибски дивак, рязко блестяха очите му на хищна птица и изключително белите му зъби; двата му горни, силно заострени кучешки зъба бяха досъщ като кликовете на млад вълк. Тясна кърпа опасваше челото му, сякаш превръзка на рана, и пристягаше кичурите на една гъста, къдрава и непокорна коса, щръкнала като качул отгоре на главата му. Елек от синьо кадифе, избелял от дълга употреба и украсен с копчета, които бяха направени от дребни парици, споени за метални дръжчици, стягаше гръдния му кош; широки платнени греги се люлееха на бедрата му, а около прасците му, яки и сухи като нозете на елен, се кръстосваха връвчиците на въжени обуща. Това облекло се допълваше с широк пояс от червена вълна, много пъти увит около тялото, който почваше от хълбоците и стигаше чак до мишниците. Една издутина посред корема показваше мястото, дето се намираха пахарите с яденето и съкровището на разбойника; а ако се обърнеше, на гърба му щеше да се види една грамадна наваха^[2] от Валенсия, която се подаваше и отгоре, и отдолу под пояса — една от ония издължени като риби навахи, чието острие се притяга, като врътнеш една медна халка, а върху стоманата му има толкова червени резки, колкото убийства е извършил смелчагата, комуто тя служи за оръжие. Ние не знаем колко пурпурни нареза броеше навахата на Агостин, но по вида на хубостника можеше да предположим, без да бъдем прекомерно безсърдечни, че са многобройни.

Такава беше особата, с която Чикита поддържаше тайнствени връзки.

— Е, Чикита — рече Агостин, като потърка приветливо с грубата си ръка главата на детето, — кажи какво забеляза в хана на метр Ширигири?

— Пристигна — отговори малката — една кола, пълна догоре с пътници; внесоха пет големи ракли под навеса и те изглеждаха твърде тежки, защото трябваха по двама души за всяка ракла.

— Хм! — рече Агостин. — Понякога пътниците тъпчат с камънаци багажа си, за да си придават тежест пред гостилничарите; знайни са и таквиз случаи.

— Да — отговори Чикита, — ама трите млади дами, които са с тях, имат ширити от златна сърма по роклите си. А едната от тях, най-хубавата, носи около шията си наниз от големи бели зърна със сребърен цвят, които лъщят на светлината. О! Колко е красиво! Съвсем великолепно!

— Бисери! Това добре — процеди между зъбите си разбойникът, — стига само да не са фалшиви! В Мурано^[3] работят с такъв чудесен вкус, а днешните фустопоклонници са люде без всякакъв морал!

— Добри ми Агостине — продължаваше Чикита с гальовен глас, — ако прережеш шията на хубавата дама, нали ще ми дадеш гердана?

— Той ще ти отива много наистина, лика-прилика ще си бъде с настръхналите ти чорли и с ризата ти, дето става само за отрепки, и с жълтата ти като канарче фуста.

— Аз толкова пъти съм седяла на пост заради тебе, толкова път съм търчала да те известя, когато мъгли се вдигаха от земята и росата мокреше бедните ми боси крачета. Карала ли съм те поне веднъж да си чакаш храната в скривалищата, дори когато треската ме друсаше и зъбите ми тракаха като щърчи клюн по брега на блатото, и едва имах сили да се влача през бранищата и гъсталаците?

— Вярно — рече разбойникът, — ти си храбра и вярна; но тя още не ни е в ръцете, твоята огърлица. Колко души мъже преброи?

— О, много! Един дебел и як, с голяма брада по цялото лице, един стар, двама мършави, един, дето мяза на лисица, и един друг, който прилича на благородник, макар че дрехите му не са кой знае що.

— Шестима мъже — замислено рече Агостин, като броеше на пръсти. — Уви! Този брой нямаше да ме изплаши по-рано, но сега останах сам от цялата си шайка. Имат ли оръжия, Чикита?

— Благородникът носи шпага и единият от мършавите, по-високият — сабя.

— Няма нито пищови, нито мускети?

— Не видях — отвърна Чикита, — освен пък ако са ги оставили в колата; но тогава Ширигири или Мионета щяха да ми сторят знак.

— Е хайде, да рискуваме удара и да нагласим засадата — взе решение Агостин. — Пет сандъка, златни везби, една бисерна огърлица… Работил съм и за по-малко…

Разбойникът и момичето навлязоха в боровата горичка; като стигнаха до най-затънтеното й място, те се заеха чевръсто да го разчистват от съчките и да разместват камъните, докато оголиха пет-шест поръсени с пръст дъски. Агостин повдигна дъските, хвърли ги настрана и се вмъкна до пояс в черния отвор, който зейна пред тях. Беше ли това вход на някакво подземие или землянка, постоянно убежище на разбойника? Или скривалище, където той къташе крадените вещи? Или костница, където хвърляше труповете на жертвите си?

Последната догадка би изглеждала най-правдоподобна, ако сцената имаше и други свидетели освен гарваните, накацали по боровете.

Агостин се наведе, порови из дъното на ямата, после се изправи, като държеше в ръцете си някаква човешка фигура, отпусната и твърда като труп, и без да му мисли много, я захвърли край дупката. Чикита изглежда ни най-малко не се ужасяваше от това странно изравяне на мъртъвци, хвана тялото за краката и го изтегли по-далече от ямата с такава сила, каквато никой не би предположил в крехкото й телце. Като продължаваше своята зловеща работа, Агостин извади от тази Хаселдама^[4] още пет трупа, а детето ги нареди до първия, засмяно като млад вампир, който се готви за пиршество на някое гробище. Зейналият трап, разбойникът, който изтръгваше останките на жертвите си от вечния им покой, момиченцето, което му помагаше да върши злокобното си дело — всичко това под черната сянка на боровете представляваше една картина, сякаш измислена, за да вдъхне ужас и на най-издръжливите.

Разбойникът вдигна един от труповете, занесе го до върха на възвишението, изправи го и го закрепи, като забучи в земята кола, за който бе привързано тялото. Така подпрян в сянката, трупът твърде сполучливо наподобяваше жив човек.

— Уви, на какво се превърнах под ударите на времето — рече Агостин, запъхтян като свети Йосиф дърводелеца^[5]. — Вместо цяла чета яки мъжаги, които въртяха ножа и мускета като войници от гвардията, сега останах само със сламени кукли, покрити с дрипи, плашила за птиците, прости фигуранти за моите самотни подвизи!… Този тук беше Матасиерпес, доблестният испанец, мой сърдечен приятел, очарователно момче, който с навахата си чертаеше кръстове по лицата на ябанджиите така сръчно, като че ли работеше с четчица, натопена в червена боя. Голям благородник, между впрочем надменен, като че ли се е пръкнал от кълката на самия Юпитер, и как подаваше ръка на дамите да слязат от каляските и очистваше кесиите на еснафите наистина величествено и по царски! Ето наметалото му, испанската му яка и неговото сомбреро със светлочервено перо, които аз благочестиво отмъкнах от палача като реликви и с които облякох сламеното чучело, което замества младия херой, достоен за по-добра съдба. Бедният Матасиерпес! Колко се дразнеше, че ще го обесят — не че го беше еня за умирачката, но като благородник бореше се за правото си да бъде обезглавен. За зла чест той не носеше родословното си дърво в джоба си и му се наложи да предаде богу дух в увиснало положение.

Агостин се върна към ямата и вдигна друго плашило, със синя барета на главата.

— Този пък е Искибайвал, прочут мъж и храбрец, от все сърце предан на работата, но понякога го обхващаше прекалено усърдие и почваше да сече всичко живо наред; не трябва човек да си унищожава мющериите, дявол да го вземе! Впрочем той никак не беше алчен за плячка, винаги бе доволен от пая си. Той презираше златото и обичаше само кръвта: смела душа! И колко красиво се държа той под пръта на палача, когато го разпънаха на колело насред площада в Ортез^[6]! Нито Регул^[7], нито свети Вартоломей са били по-добри от него, когато са ги изтезавали. Той беше баща ти, Чикита, помени паметта му и прочети една молитва за упокой на душата му!

Малката направи кръстен знак и устните й се размърдаха, шепнейки свещените слова.

Третото плашило имаше на главата си вместо каска гърне и издаваше шум на железарии под ръцете на Агостин. Железен нагръдник смътно лъщеше над прокъсания му жакет от биволска кожа, а по бедрата му дрънчаха ключалки. Разбойникът изтърка бронята с ръкав, за да я лъсне.

— Блясък на метал, който святка в мрака, вдъхва понякога спасителен ужас. Човек мисли, че си има работа с войници, които се връщат от война. Един стар хайдутин по пътищата — ей този тук! — който работеше по царския друм като на бойно поле, строго обмислено, с хладнокръвие и с чинопочитание. Един пищов, изпразнен право в лицето му, ми го отне. Каква непоправима загуба! Но аз ще отмъстя както трябва за смъртта му!

Четвъртият призрак, увит в одрипавял клашник, бе почетен както и другите, с надгробно славословие. Той бе предал богу дух при разпита, не искайки да си признае подвизите от скромност и отказвайки с юнашко постоянство да съобщи на прекалено любопитното правосъдие имената на другарите си.

Петото чучело, което представляваше Флоризел от Бордо, не получи от Агостин нито дума за възхвала; разбойникът изказа просто съжаление, примесено с надежда. Флоризел, най-леката ръка на провинцията, който умееше като никой друг да задига копринени или вълнени дрехи сред навалицата по мостовете, не се люшкаше като по-злочестите си другари под бесилото, изкъпан от дъждовете и накълван от гарваните. Той пътешестваше на държавни разноски с кралските галери из океанските и средиземни моря. Той беше само един измамник сред разбойниците, една лисица сред глутница вълци; но имаше добри предразположения и като се поусъвършенстваше в школата на каторгата, можеше да стане истински ас; никой не се е родил научен. Агостин с нетърпение чакаше тази прелестна личност да избяга от каторжната работа и да се прибере при него.

Дебело и късо, загърнато в ямурлук и запасано с широк кожен пояс, с широкопола шапка на главата, шестото плашило бе забучено малко по-напред от другите, като войвода на четата.

— Ти заслужаваш това почетно място — рече Агостин, обръщайки се към чучелото, — о, патриарше на царските друмища, Несторе на обира, Одисее на взлома и грабежа, о велики Лавидалоте, мой наставник в живота и мой учител, ти, който ме прие между рицарите на Ясното небе^[8] и от лош ученик, какъвто бях, ме направи заслужил разбойник. Ти ме научи да говоря аргото на крадците, да се преобличам и преобразявам по двайсет различни начина, като покойния Протей^[9], когато людете му додявали с въпроси; ти ме обучи да забивам ножа в чвора на дъска от трийсет крачки разстояние; да гася свещ с изстрел от пищов; да се промъквам като северния вятър през ключалките; да се разхождам невидим из хорските къщи, като че ли имам корен от мандрагора^[10] в ръцете си; да намирам най-потайните скривалища, и то без лесковата пръчица на иманярите! Колко ценни знания получих от тебе, велики мъжо, който ме накара да прозра чрез красноречиво доказани умозаключения, че трудът е създаден за глупаците! Защо трябваше жестоката мащеха съдба да те принуди да умреш от глад в оная пещера, където всичките изходи бяха завардени и където стражарите не смееха да влязат — защото никой не се наема, колкото и храбър да е, да закача лъва в самото му леговище; дори и умиращ, той още може да събори петима-шестима мъжаги с ноктите и със зъбите си! Хайде, командвай ти, когото аз, недостойният, наследих, командвай мъдро тази въображаема и смешна шайчица, тия плашила, призраци на смелчаците, които изгубихме и които, макар и покойници, още изпълняват, като мъртвия Сид^[11], своята служба на храбреци. Вашите сенки, о славни разбойници, ще са достатъчни, за да ограбим ония дръвници!

Като свърши работата си, Агостин слезе до пътя, за да провери оттам въздействието на маскарада. Сламените разбойници имаха доволно свиреп и устрашителен вид, а окото на страха можеше да се измами под сянката на нощта или в сутрешната дрезгавина, в тоя двусмислен час, когато старите крайпътни върби с изкривените си изсъхнали клони заприличват отвъд канавките на люде, които размахват пестниците си или издигат сатъри над главите ви.

— Агостин — рече Чикита, — ти забрави да въоръжиш куклите си!

— Вярно — отговори разбойникът. — Къде ми беше отишъл умът? И най-светлите гении понякога се разсейват, но това може да се оправи.

И той намести в безжизнените ръце стари приклади на мускети; ръждясали шпаги и дори прости криваци, прилепени до бузите, като че се прицелват; с това въоръжение, застинала на ръба на възвишението, четата имаше достатъчно страховит вид.

— Тъй като пътят от селото до следващата нощувка е дълъг, те без съмнение ще тръгнат в три часа заранта; а когато стигнат пред засадата, зората тъкмо ще започне да се сипва: благоприятен миг, понеже на нашите юнаци не им трябва нито твърде много светлина, нито твърде много мрак. Денят ще ги издаде, нощта съвсем ще ги скрие. А докато чакаме, да подремнем. Несмазаните колелета на волската каруца скърцат така, че плашат и обръщат в бягство дори вълците; те се чуват отдалече и ще ни събудят. Наша милост, дето всякога спим само с едно око, като котките, бързо ще скочим на крака.

Като рече това, Агостин се опъна върху постелята от наскубани диви метли. Чикита се сви до него, за да използва валенсийската сара de muestra^[12], която той беше хвърлил отгоре си вместо завивка, и да намери мъничко топлинка за бедното си телце, треперещо от треската. Скоро я обзе приятно спокойствие, зъбите й престанаха да тракат и тя отпътува за страната на сънищата. Трябва да признаем, че из нейните детински съновидения не прехвърчаха хубавки розови херувимчета с бели крилца, завързани на фльонга, не блееха изпрани със сапун и украсени с панделки агънца, не се издигаха палати от горена захар с колони от пелте. Не: Чикита виждаше отрязаната глава на Изабела, която стискаше със зъби бисерната огърлица, и като подрипваше с внезапни и безпорядъчни скокове, мъчеше се да я отърве от протегнатите ръце на детето. Този сън караше Чикита да се мята насам-нататък и Агостин, полуразбуден от тласъците, изшътка между две похърквания:

— Ако не седиш мирна, с един ритник ще те пратя долу в локвата, да се нариташ там с жабите!

Чикита, която познаваше Агостин като човек, който си държи на приказката, разбра от дума и не мръдна вече. Скоро равното им дихание остана единственият звук, който издаваше присъствие на живи същества в тая мрачна пустош.

Сред ландите разбойникът и неговата малка съучастница пиеха с пълни глътки от черната чаша на съня, когато в странноприемницата „Синьото слънце“ воловарят влезе при комедиантите и като удряше по пода с остена си, обяви, че е време да тръгват на път.

Наредиха се кой както може в колата, върху сандъците и куфарите, които подаваха острите си ъгли, та Тиранът се сравни с почтения Полифем^[13], легнал върху планински зъбери, което не му попречи скоро да захърка като псалт. Жените бяха се сгушили в дъното на колата, под чергилото, където нагънатите платнища на декорите образуваха нещо като дюшек, сравнително мекичък. Въпреки страхотното скърцане на колелетата, които стенеха, мяукаха, хриптяха и хъркаха, всички заспаха мъчителен сън, прекъсван от несвързани и странни съновидения, където олелията на колелетата се превръщаше във вой на свирепи зверове или в писъци на удушени деца.

Сигоняк, развълнуван от необичайността на приключението си и от суматохата на този скитнически живот, така различен от манастирската тишина на неговия замък, вървеше пешком край колата. Той си мислеше за прелестното изящество на Изабела, чиято красота и скромност подобаваха по-скоро на някоя госпожица от благородно потекло, отколкото на пътуваща комедиантка, и се безпокоеше какво трябва да стори, за да бъде обикнат, като дълбоко в себе си не се съмняваше, че това нещо вече беше станало, и нежното създание, докоснато в най-нежните дълбини на душата си, очакваше само да бъде помолено, за да му подари сърцето си. Свенливият барон нагласяваше в ума си цяла върволица от страхотни и романтични премеждия с неочаквани развръзки, както в рицарските романи, за да доведе нещата до това страшно признание, самата мисъл за което стискаше гърлото му. Между впрочем пламъкът в очите, трепетите на гласа му, неумело потисканите въздишки, малко несръчната грижливост, с която той обкръжаваше Изабела, разсеяните ответи, които даваше на комедиантите — всичко това от ясно по-ясно изричаше признанието, което му струваше толкова много тревоги. Макар и да не беше й казал нито една любовна думица, младата жена не се мамеше по този въпрос.

Утрото започваше да дрезгавее. Една тясна ивица блед зрак се появи по протежение на хоризонта, там, където свършваше равнината, и въпреки далечината открои съвършено ясно черната тръпнеща черта на дивите метли и дори стръковете на тревите. Няколко локви, одраскани от зарята, лъщяха тук-там като парчета разчупен лед. Събуждаха се леки шумове и в спокойния въздух се издигаха пушеци, които сочеха, че някъде надалече в тая пустиня людете захващаха отново насъщните си занятия. Върху светливата повърхност на хоризонта, която бавно се обагряше в розово, се изрязваше някакъв чудноват силует и отдалече приличаше на пергел, държан от невидим земемер, който размерва ландите. Това беше овчар, щръкнал на кокилите си, който с разкрача на едър полски паяк бродеше през пясъците и тресавищата. Гледката не беше нова за Сигоняк и той не се заглеждаше твърде наоколо; но колкото и дълбоко да беше потънал в бляновете си, не можеше да не обърне внимание на една малка лъскава точица, която блестеше сред още твърде черната сянка на китката борове, където оставихме Агостин и Чикита. Не можеше да бъде светулка; онова годишно време, когато любовта разпламтява фосфора в телцата на светещите насекоми, бе минало от много месеци насам. Не беше ли то зеницата на някоя едноока нощна птица — защото имаше само една проблясваща точка? Това предположение не задоволяваше Сигоняк; все му се струваше, че трепти запаленият фитил на мускет.

Междувременно колесницата продължаваше да върви и като приближи до боровата горичка, на Сигоняк му се привидяха по гребена на баирчинката някакви странни същества, неясно очертани под първите лъчи на изгряващото слънце, и сякаш наредени в засада; но тъй като бяха съвършено неподвижни, той ги взе за стари коренища и започна да се смее в себе си на безпокойствата си. И не събуди комедиантите, както най-напред беше му минало през ума.

Колелетата на колесницата се завъртяха още няколко пъти. Лъскавата точица, в която Сигоняк неотстъпно и втренчено гледаше, се измести. Внезапно една дълга огнена бразда изхвърли талази от белезникав дим; чу се силен гръм и един куршум се сплеска под ярема на воловете, които се юрнаха рязко встрани, помъквайки колата, и само една случайна купчина пясък я задържа на ръба на канавката.

От грохота и от разтърсването трупата се събуди мигом; младите жени нададоха пронизителни писъци. Само старата Дойка, обръгнала на всякакви премеждия в живота, остана безмълвна и благоразумно спусна между чорапа си и дъното на обувката два-три от скритите в пояса й дублони^[14].

Изправен до предницата на колата, откъдето комедиантите се блъскаха да изскочат, стоеше Агостин с валенсийското си наметало, увито около ръката, с навахата в пестник и викаше с гръмоподобен глас:

— Кесията или живота! Всяка съпротива е безполезна: при най-малкия знак на непокорство четата ми ще ви изпонадупчи с мускетите си!

Докато разбойникът изреждаше безпрекословните Условия на царския друм, баронът, чието благородно сърце не можеше да претърпи безочието на един негодяй, спокойно измъкна шпагата си и като я вдигна високо, връхлетя върху него. Агостин посрещна и отби първите удари на барона с наметалото си и сега издебваше сгоден случай да запрати към него навахата; като опираше дръжката на ножа в свивката на лакътя и люлееше ръката си, той я опъна с отсечен замах и метна острието към корема на Сигоняк, който имаше късмет, че не е шишкав. Едно леко дръпване встрани го спаси от гибелното острие, ножът падна на няколко крачки зад него. Агостин побледня, защото беше вече обезоръжен и много добре знаеше, че неговата шайка от плашила не може да му окаже никаква помощ. Все пак, като разчиташе на въздействието на страха, той извика:

— Огън! Хей, вие там!

Като се страхуваха от залпа на мускетите, комедиантите бързо се отдръпнаха и се прикриха зад колата, където жените пищяха като живи оскубани сойки. Сам Сигоняк въпреки смелостта си не можа да се сдържи да не наведе малко глава.

Чикита беше следила цялата сцена от един храсталак, разгръщайки клонките му, и сега, като видя опасното положение, в което се намираше приятелят й, изпълзя като смок по прахта на пътя, грабна ножа, без някой да я забележи, и като се изправи на крака, с един скок подаде навахата на разбойника. Нямаше нищо по-гордо и по-диво от изражението, което сияеше върху бледото лице на детето; светкавици изскачаха от тъмните й очи, ноздрите й трептяха като крилата на ястреб, полуотворените й устни откриваха два реда свирепи зъби, като кликовете, които лъщят в раззиналата уста на някое притиснато до стената животно. Цялото й малко същество необуздано излъчваше бунт и омраза.

Агостин разлюля още един път ножа и може би барон дьо Сигоняк щеше да прекъсне пътя си в самото начало на своите приключения, ако една желязна ръка не бе хванала тъкмо навреме китката на разбойника. Тази ръка стискаше като менгеме, на което непрекъснато притягат бурмите, смазваше мускулите, мачкаше костите, издуваше жилите, а кръвта изтласкваше чак до ноктите. Агостин се опита да се освободи, като се мяташе отчаяно на всички страни; той не смееше само да се обърне, защото баронът щеше да го намушка в гърба, и все още отбиваше ударите на шпагата с лявата си ръка; обаче чувствуваше, че уловената му китка ще се откъсне от ръката му заедно с жилите, ако продължава да се мъчи да я изтръгне от желязната хватка. Болката стана така непоносима, че вдървените му пръсти отмаляха и изпуснаха оръжието.

Тиранът, който беше минал зад Агостин, направи тая неоценима услуга на Сигоняк. В същия миг той изрева:

— Триста дяволи! Пепелянка ли ме ухапа; усетих два остри зъба в крака ми!

И наистина Чикита бе захапала прасеца му като куче, за да го накара да се обърне. Но Тиранът, без да отпуска хватката, разтърси с крака си момичето и го отпрати на десет крачки да се въргаля на пътя. Като разкрачи дългите си, разчленени като на скакалец крайници, Матамор се наведе, вдигна ножа, затвори го и го пусна в джоба си.

Докато траеше тази сцена, слънцето малко по малко се подаваше над хоризонта; едно парче от неговия златорозов кръг се показваше вече над чертата на ландите и под това достоверно осветление плашилата на склона все повече и повече изгубваха човешкия си вид.

— Я гледай ти! — рече Наставникът. — Изглежда, че мускетите на тези господа направиха засечка по причина на нощната влага! Във всеки случай те съвсем не са храбри, защото виждат главатаря си в затруднено положение и не помръдват на косъм повече от митологическите Терми^[15]!

— Те имат сериозни основания за това — отговори Матамор, като се изкатери на склона. — Те са сламени плашила, облечени в дрипи, въоръжени с тенекии, много добри, за да пъдят птиците от черешите и гроздята.

И с шест ритника той събори чак на пътя шестте невероятни кукли, които се проснаха в прахта с неудържимо смешните движения на марионетки, на които са им изпуснали конците. Така разчекнати и сплескани, чучелата шутовски и в същото време зловещо подражаваха на труповете, прострени по бойните полета.

— Можете да излезете вече, госпожи — рече баронът на актрисите, — вече няма нищо страшно. Всичко това беше само една нарисувана опасност.

Агостин стоеше с наведена глава и жалък вид, отчаян от несполуката на една хитрина, която обикновено постигаше целта си — толкова страхливи са людете и толкова големи са очите на страха. До него Чикита, слисана, разстроена и яростна, приличаше на нощна птица, изненадана от деня. Разбойникът трепереше да не би комедиантите, които имаха численото преимущество, да се разправят с него или да го предадат на правосъдието; обаче фарсът с плашилата беше им върнал доброто настроение, те се развеселиха и прихнаха да се смеят като орляк деца. По естеството си смехът не е жесток, той отличава човека от звяра, а, според Омир, той е достояние на безсмъртните и блажени богове, които по олимпийски се смеят до насита през свободните часове на вечността.

И Тиранът, който беше добродушен по природа, разхлаби пръстите си и като продължаваше да държи разбойника, му каза със своя дълбок трагически глас, чиито звучения той запазваше понякога и в обикновения си разговор:

— Хубостнико, ти изплаши тези дами и затова заслужаваш да бъдеш обесен нависоко и изкъсо; но тъй като те, както ми се струва, те помилват, защото имат добри сърца, няма да те водя при пристава. Попрището на издайник не ме привлича и никак не държа да снабдявам бесилката с обесници. От друга страна, твоята военна хитрост е твърде забавно измислена и комична. Хубав фокус, за да измъкваш пистолите от кесиите на страхливите граждани. Като актьор, вещ по хитрините и по тънките извъртания, аз я оценявам високо и твоето богато въображение ме кара да бъда снизходителен. Ти не си просто крадец, по глупашки и по скотски крадец, и би било жалко да прекъснем едно такова забележително поприще.

— Уви! — отговори Агостин. — Не мога да си избера друго и съм много повече за оплакване, отколкото си мислите: от цялата ми дружина, така добре попълнена някога като вашата, останах само аз; палачът ми отне актьорите за първите, за вторите и за третите роли и не ми остава нищо друго, освен да играя сам цялата пиеса върху театъра на царския друм, като изобразявам различни гласове и преобличам чучела, за да ми повярват, че зад гърба ми стои многочислена шайка. Ах, каква тъжовна съдба! Отгоре на всичко никой не минава по моя друм; той се ползва с такова лошо име, разровен е от хиляди дупки и ями, еднакво тежък за пешеходци, за коне и за каляски; не идва отникъде и не води към нищо! Но аз нямам средства да си купя по-добър. Всеки по-оживен друм си има своята дружина. Безделниците, които работят, си въобразяват, че всичко е постлано с рози в живота на крадеца, а то има толкова бодили! Аз предпочитам да стана честен човек; но как да изляза пред портите на градовете с тая предизвикателна муцуна и с такъв безбожно одрипавял костюм? Хрътките тозчас ще ми скочат на краката, а стражарите ще ме спипат за яката, ако имах такава. Ето че и сега ударът ми пропадна, а беше добре подготвен удар, грижливо изпипан и трябваше да ме прехранва два месеца и да ми остане с какво да купя пелерина на таз клета Чикита. Нямам си късмет аз, роден съм под някаква побесняла звезда. Вчера например вечерях, като си стегнах пояса с още една дупка. Вашата ненавременна смелост ми грабва хлебеца от устата и щом като не можах да ви обера, дайте ми поне милостиня!

— Това е справедливо — отвърна Тиранът. — Ние ти попречихме да си упражниш занятието и следователно ти дължим обезщетение. Дръж, ето ти две пистоли, да пиеш за наше здраве.

Изабела извади от колата едно голямо парче плат и го подари на Чикита.

— О, аз исках наниза с белите зърна! — рече детето с поглед, който пламтеше от жадност.

Актрисата откопча колието и го окачи на шията на малката крадла, която остана слисана и очарована. Чикита мълчаливо въртеше белите зърна между почернелите си пръсти, като накланяше глава и се опитваше да огледа гердана върху мършавите си малки гърди; после тя внезапно дигна глава, отхвърли косите си назад, втренчи искрящите си очи в Изабела и каза с дълбок и особен глас:

— Вие сте добра; аз никога няма да ви убия!

И с един скок тя прескочи канавката, изтича до едно хълмче и седна там да съзерцава съкровището си.

А пък Агостин, след като поздрави, събра разчекнатите си плашила, пренесе ги обратно в боровата горичка и отново ги закопа до някой по-щастлив случай. Воловарят, който при трясъка на мускета храбро беше търтил да бяга, оставяйки пътниците си да се оправят, както могат, се върна на мястото си и колата тежко потегли по пътя.

Дойката измъкна дублоните от обущата си и с тайнствен вид ги приюти в дъното на пазвата си.

— Вие се държахте като герой от някой роман — каза Изабела на Сигоняк. — Човек може да пътува в пълна безопасност под вашата закрила. Колко смело отблъснахте разбойника, когото сигурно мислехте подкрепян от цяла въоръжена шайка!

— Опасността беше съвсем незначителна, просто само суматоха — скромно отвърна баронът. — За да ви спася, аз бих разсякъл великани от черепа до пояса, бих обърнал в бягство цял стан сарацини, сред вихрушки от пламъци и пушек, бих се сражавал с морски чудовища, със змейове и дракони, бих преминал през омагьосани гори, пълни със зли чарове, бих слязъл в преизподнята като Еней^[16], и то без златното весло. Всичко ще ми бъде лесно, стига само да ме облъчва сиянието на красивите ви очи; защото вашето присъствие или дори само мисълта за вас влива в жилите ми нещо свръхчовешко!

Може това красноречие да беше малко нещо прекалено или, както би рекъл Лонгин^[17], по азиатски хиперболическо, но то беше искрено. Изабела нито за миг не се усъмни, че Сигоняк не ще извърши в нейна чест всички тия баснословни херойства, достойни за Амадис Галски, за Еспландион или за Флоримар Хирканийски^[18]. Тя имаше право: едно най-искрено чувство нашепваше тези преувеличения на барона, който от час на час все повече се влюбваше. Любовта никога не може да намери достатъчно силни изрази, за да се изяви. Серафина, която бе дочула думите на барона, не можа да сдържи усмивката си, защото всяка млада жена намира за смешни от само себе си любовните обяснения, отправени към друга; но стига да изменяха посоката си, те щяха да й изглеждат най-естествените на света. За миг й мина през ума да опита властта на своите чарове и да отнеме Сигоняк от приятелката си, но тази прищевчица трая кратко време. Без да бъде истински сребролюбива, Серафина си казваше, че красотата е диамант, който трябва да бъде инкрустиран в злато. Тя притежаваше диаманта, но златото липсваше, а баронът беше тъй бедствено проскубан, че не можеше да достави нито рамката, нито дори кутията за тази драгоценност. И великата кокетка сдържа приготвеното вече трепване на окото, казвайки си, че такива любовници са добри само за наивните, но не и за примадоните, и лицето й пак придоби своето необвързано и ведро изражение.

В колата се възцари тишина и сънят отново започна да хвърля пясъчен прах под клепачите на пътниците, докато воловарят се обади:

— Ето го замъка дьо Брюйер!