Теофил Готие
Капитан Фракас (18)

XVIII глава
У дома

Хирургът беше поел отговорност за живота на Валомбрьоз до заранта. Той сдържа обещанието си. Светлината на деня, когато проникна в разхвърляната стая, където по масите се валяха окървавени ризи, завари младия болник все още да диша. Дори понякога клепачите му се полуотваряха и през пролуките блуждаеше един стъклено-захласнат поглед, обременен със смътните ужаси на отвъдното нищо. През мъглявините на безсъзнанието беше му се появил костеливият образ на смъртта и в някои мигове очите му се втренчваха в една неподвижна точка и сякаш различаваха там нещо ужасно и невидимо за другите. За да се откъсне от това натрапчиво видение, той спускаше дългите си мигли, чиито черни ресни още повече подчертаваха бледостта на бузите му, залени от восъчножълтеникави петна, и упорито стискаше клепачи; сетне видението изчезваше. Лицето му тогава изгубваше тревожното си изражение, а погледът му отново почваше да плува наоколо. Душата му бавно се възвръщаше от райските преддверия и сърцето му започваше тихичко да тупа под допряното над него ухо на лекаря: слаби удари, приглушени свидетелства за живот, които едничка науката можеше да чуе. Полуотворените устни откриваха белината на зъбите и сякаш очертаваха една чезнеща усмивка, още по-тъжна от гърчовете на страданието; защото тя приличаше на ония усмивки, които приближаването на вечния покой изписва по лицата на людете; и все пак няколко леко румени оттенъци се смесваха с лилавоморавите петна по кожата му и показваха, че лека-полека кръвта започва своето обращение.

Изправен до възглавието на ранения, метр Лоран, хирургът, наблюдаваше с дълбоко и проницателно внимание тия признаци, които толкова трудно можеха да бъдат преценени. Той беше твърде учен човек, този метр Лоран, и досега бяха му липсвали само знаменити болни, за да стане толкова известен, колкото заслужаваше да бъде. До днес той беше раздавал дарбите си само in anima vili^[1] и тихо и незабелязано беше лекувал крепостни селяни, бакали, войници, писари, адвокатски помощници и други дребни служители на правосъдието, животът и смъртта на които не значеха нищо. По тази причина лекуването на младия херцог придобиваше за него небивала важност. Самолюбието му и всичките му честолюбиви стремежи бяха заложени в този двубой, който той водеше със смъртта. За да си запази изцяло славата от победоносния му край, той беше казал на княза, който искаше да повика най-прочутите лекари от Париж, че той самият стига за тая задача и че няма нищо по-неблагоприятно, отколкото да се променя способът, по който се лекува една подобна рана.

„Не, няма да умре — говореше си той, докато наблюдаваше младия херцог. — Лицето му няма хипократовата маска^[2], членовете му съхраняват гъвкавостта си и той добре понесе онова сутрешно влошаване, което удвоява силите на болестите и предизвиква гибелни пристъпи. Между впрочем той трябва да живее, неговото спасение е моето бъдеще; аз ще го изтръгна от костеливите лапи на Безносата, този красив млад мъж, наследник на такъв знатен род! Ваятелите дълго още ще има да чакат, за да издялат мраморния му паметник. Именно той ще ме измъкне от това селце, където живуркам жалкото си съществование. Нека се опитаме най-напред, под страх да предизвикаме треска, да му влеем малко сили с някое мощно сърцеукрепително средство!“

Той сам разтвори кутията с церовете си, защото неговият оръженосец, който беше бдял доста време през нощта, сега спеше върху набързо стъкменото походно легло. От нея извади множество малки стъкленици, пълни с различно обагрени сокове и отвари, някои от тях червени като рубин, други зелени като смарагди, трети златистожълти, четвърти прозрачни като диамант. Съкратени латински надписи, за невежите прилични на кабалистически заклинания, бяха залепени върху всяко от кристалните шишенца. Макар и да беше сигурен в себе си, метр Лоран много пъти препрочете надписите на стъклениците, които беше отделил, и огледа съдържанието им на светлината, като се възползва от един лъч на изгряващото слънце, що се процеждаше през завесите. После той отмери точно количествата, отсипвани от всеки съд с една сребърна тръбичка, на която знаеше вместимостта, и разбърка от всичкото някакво целебно питие по предписание, което държеше в тайна.

Като разбърка сместа, той разбуди следовника си и му заповяда да повдигне малко главата на Валомбрьоз, след което с помощта на една тънка аптекарска лопатка той разтвори зъбите на ранения и сполучи да прокара между двойната редица бисери тясната шийка на стъкленицата. Няколко капки от течността паднаха върху небцето на младия херцог и стипчивият им, силен вкус накара неподвижните му черти леко да се набръчкат. Една глътка се спусна към гърдите, скоро последвана от втора, и раненият за голямо задоволство на лекаря без особени мъчнотии погълна цялото предписано количество. Още докато Валомбрьоз пиеше, една едва доловима руменина се появи по ябълките на скулите му, топла светлина избистри очите му, а безжизнената му досега ръка, простряна върху чаршафа, се размърда, за да намери по-удобно място. Той изпусна една дълбока въздишка и като събуждащ се от сън, плъзна наоколо си поглед, в който вече светеше възвръщащото се съзнание.

„Играх на едро! — рече си метр Лоран. — Лекарството е опасно чудодейно биле. То може да убие или да възкреси от мъртвите. Този път то възкреси! Благословени да са Ескулап, Хигия^[3] и Хипократ!“

В тоя миг една ръка отстрани предпазливо завесата над вратата и между отгърнатите дипли се показа достопочтената глава на княза, по-уморена и по-състарена от тревогите на тази ужасна нощ, отколкото за десет дълги години.

— Е, метр Лоран? — със свито гърло прошепна той.

Хирургът сложи пръст на устата си, а с другата си ръка посочи Валомбрьоз, леко поповдигнат на възглавницата си, който вече нямаше оня мъртвешки вид от през нощта; защото еликсирът пламтеше в него и го оживяваше с пламъка си.

С леките стъпки, присъщи на людете, които наглеждат болни, метр Лоран се приближи до прага, подръпна княза малко настрана и му рече:

— Вие виждате, ваша светлост, че състоянието на господин вашия син не само че не се влошава, а, напротив, чувствително се подобрява. Разбира се, съвсем рано е да се каже, че е спасен; но в случай че не се появи някое непредвидено усложнение, каквото полагам всички усилия да предотвратя, мисля, че той ще преодолее болестта и ще може да продължи славното си предназначение, като че ли въобще не е бил раняван.

Ярко чувство на бащинска радост озари лицето на княза; той се спусна през стаята, за да прегърне сина си, но метр Лоран сложи почтително ръка върху ръкава му и го спря:

— Позволете ми, княже, да се противопоставя на изпълнението на това толкова естествено желание; докторите понякога са досадници, а строгостите на медицината нямат равни на себе си. За бога, не влизайте при херцога. Вашето присъствие, едновременно скъпо и страшно, би могло да предизвика при сегашната му немощ някой опасен пристъп. Всяко вълнение може да бъде за него съдбоносно и да прекъсне тънката и крехка нишка, с която аз го привързах към живота. След няколко дни, когато раната му започне да се затваря и силите му лека-полека захванат да се възвръщат, вие ще се радвате на воля и без опасности на сладостта да съзерцавате вашия син.

Поуспокоен, князът се преклони пред основателните доводи на хирурга, оттегли се в покоите си и се отдаде на благочестиви четива чак докато отби пладне, в който час майордомът дойде да го извести, че „обедът на негова светлост е поднесен в трапезарията“.

— Нека предупредят дъщеря ми графиня Изабела дьо Линьой — това е титулът, който тя ще носи занапред — да благоволи да слезе за обяд — рече князът на майордома, който побърза да изпълни тая заповед.

Изабела прекоси преддверието с доспехите, причина на среднощните й ужаси, и в чистия блясък на деня съвсем не ги намери толкова зловещи. От високите прозорци, незаслепявани вече от затворените капаци, се лееше ясна светлина. Навсякъде беше проветрено. Връзки хвойнови клонки и благовонно дърво, горящи със силен пламък в камините, бяха изгонили мириса на застояло и на плесен. Присъствието на господаря сякаш беше възвърнало живота в този мъртъв дом.

Трапезарията също не приличаше на себе си. Масата, която през нощта изглеждаше нарочно стъкмена за някое пиршество на призраци, сега, застлана с разкошна покривка, чиито начупени дипли очертаваха съразмерни четириъгълници, имаше съвсем приятен вид с тежката си старинна посуда, отрупана със сребърен цветоряз и украсена с гербове, със стъклениците от бохемски кристал, напръскани със златни капки, венецианските чаши с усукани дръжки, кутийките за подправки и поднесените ястия, от които се издигаха благоуханни пари.

Огромни пънове, нахвърляни върху кончетата в камината, които бяха направени от споени една за друга едри и лъскави метални топки, горяха пред една плоча с герба на княза, мятаха гъсти вихри от пламъци, сред които весело пращяха искрите, и разливаха приятна мека топлина из цялото просторно помещение. Златарските украшения, инкрустирани по шкафовете с лавици, както и златният и сребърен лак по тапетите от кордовска кожа отразяваха въпреки светлия ден играта на пламъците от огнището и червеникаво поблясваха.

Когато Изабела влезе, князът вече седеше на стола си, над чиято висока облегалка се издигаше нещо като балдахин. Зад него стояха изпънати двама лакеи в тържествени ливреи. Младото момиче стори пред баща си един скромен реверанс, в който нямаше и помен от театралност и който всяка знатна дама щеше да одобри. Един прислужник придвижи за нея едно кресло и без твърде да се смущава, тя седна срещу княза, на мястото, що гой й сочеше с ръка.

Супите бяха поднесени; върху една масичка встрани разрезвачът режеше месата, що му носеше от масата един трапезник, и които после лакеите връщаха обратно на трапезата, за да бъдат положени в чинните на господарите.

Един лакей пълнеше чашата на Изабела, която пиеше виното само силно разредено с вода, каквато си беше скромна и въздържана. Развълнувана от събитията през изминалото денонощие, съвсем объркана и слисана от рязката промяна в съдбините си, безпокойна за тежко ранения си брат, в мъчителна неизвестност за бъдещето на своя възлюбен Сигоняк, тя едва се докосваше до ястията, поставени пред нея.

— Вие нито ядете, нито пиете, графиньо — й рече князът. — Вземете прочее това яребично крилце.

При споменаването на титула, сторено с дружески и все пак сериозен глас, Изабела вдигна към княза хубавите си учудени очи и го погледна въпросително и плахо.

— Да, графиньо дьо Линьой; това е титулът на една земя, която ви дарявам, защото името Изабела, колкото и очарователно да е, не би могло да подобава за дъщеря ми, ако не е придружено с нещичко друго.

Поддавайки се на един буен сърдечен порив, Изабела се изправи, мина от другата страна на трапезата и като коленичи пред княза, хвана ръката му и я целуна от признателност за това нежно внимание.

— Станете, дъще моя — подзе князът разнежен, — и седнете на мястото си. Което правя, е справедливо. Само съдбата ме възпрепятства да го сторя по-рано, но в тази страшна среща, що ни събра всички, аз виждам пръста на небето. Вашата добродетелност попречи да се извърши едно голямо престъпление и аз ви обичам заради тази непорочност дори и да ми струва тя живота на сина ми. Но бог ще го спаси, за да може да се разкае, дето е оскърбил най-чистата невинност. Метр Лоран ми даде добри надежди и от прага, откъдето аз гледах Валомрбьоз в леглото му, съвсем не можах да съгледам връз челото му оня печат на смъртта, що ние, войниците, така добре познаваме.

Поднесоха за измиване на ръцете, като им поливаха от една великолепна тънкошийна кана от позлатено сребро и князът, като хвърли кърпата си за ядене, се отправи към салона и даде знак на Изабела да го последва. Старият велможа седна пред камината, истински паметник на ваятелското изкуство, която се издигаше чак до потона, а дъщеря му се настани на едно ниско столче край него. Когато лакеите се оттеглиха, князът нежно взе ръката на Изабела между дланите си и известно време мълчаливо съзерцаваше тази като по чудо намерена дъщеря. В очите му светеше радост, примесена с тъга. Защото въпреки уверенията на лекаря животът на Валомбрьоз все още висеше на косъм. От една страна щастлив, той беше нещастен от друга; но прелестното личице на Изабела скоро разпръсна това мъчително усещане и князът произнесе следното слово пред новооглашената графиня:

— Бездруго, скъпа ми щерко, по време на събитието, що по такъв странен, романтичен и свръхестествен начин отново ни съедини, минала ви е през главата мисълта защо през всичките тия години, изтекли от детинството ви до днес, аз не съм ви потърсил и че само случаят е върнал загубеното дете на този склонен да забравя баща. Но така може да се чини само някому, който не познава истинските ми чувства, а вие имате такава добра душа, че навярно скоро сте отхвърлили тази мисъл. Корнелия, вашата майка, и вие несъмнено го знаете, имаше горд и високомерен нрав; тя приемаше всичко с такава стремителна буйност, че когато известни висши съображения, бих рекъл почти държавна необходимост, ме принудиха да се разделя с нея въпреки желанието ми, за да встъпя в брак, наложен от една от ония висши воли, които са заповеди и никой не може да им се противопостави, то тя, заслепена от гняв и от мъка, упорито отхвърли всичко, що можеше да облекчи положението й и за в бъдеще да осигури вашето. Земи, замъци, договори за рента, пари, драгоценности — тя ми върна всичко с оскърбително презрение. Това безкористие, от което се възхищавах, срещна в лицето ми не по-малко упорство и аз оставих на хранение при едно доверено лице върнатите суми и книжа, за да може тя да си ги получи… в случай, че промени решението си. Но тя устоя на отказа си, измени името си, премина в друга трупа, с която захвана да обикаля провинцията, избягвайки Париж и местата, където можеше да ме срещне. Аз скоро загубих дирите й, още повече че кралят, моят господар, ме натовари с пратеничества и щекотливи посланичества, които задълго ме задържаха в чужбина. Когато се завърнах, научих от доверени и съобразителни съгледвачи, които бяха разпитвали комедианти от различни театри и бяха ги накарали да се поразбъбрят, че Корнелия е мъртва вече от няколко месеци насам. Ала никой не беше чул и дума за детето и никой не знаеше какво е станало с него. Вечното скитничество на тези комически дружества, псевдонимите, що си измислят съставляващите ги актьори, и които те често сменят по необходимост или по прищявка, всичко това прави диренето много трудно, особено за оногова, който не може да тръгне сам да търси. Леката следа, що би повела след себе си човека, който е кръвно причастен в делото, е съвсем недостатъчна за платения съгледвач, движен, естествено, от користолюбието. Въпреки това донесоха ми за няколко малки момиченца из тия трупи; но данните за произхода им съвсем не съвпадаха с вашите. Дори имаше случаи, когато майки, които не държаха много да запазят рожбите си, дръзваха да ми изпращат лъжливи сведения — и аз трябваше да се държа нащрек срещу подобни коварства. Сумите, които бях заделил и оставил на хранение, стояха непокътнати. По всичко личеше, че злопаметната Корнелия бе пожелала да ми отнеме дъщерята и по този начин да си отмъсти. Длъжен бях да повярвам във вашата смърт и все пак някакво тайно чувство ми казваше, че още сте жива. Спомних си колко сладка и миличка бяхте в люлката си и как дърпахте с малките си розови пръстчета мустаците ми, още черни тогава, когато се наведях да ви целуна. Рождението на сина ми съживи това възпоминание, вместо да го угаси. Като го гледах да расте в скутите на разкоша, потънал в панделки и дантели като царски син, с дрънкалки от драгоценности, които биха представлявали състояние за много порядъчни семейства, мислех си, че може би в същия миг вие студувате и гладувате, едва заметната с някоя извехтяла театрална дрипа, на път в комическата каруца или в някой хамбар, където духа от всички посоки. Ако е още жива, казвах си аз, бездруго директорът на трупата я изтезава и я бие. Увиснала на някоя медна жица, полумъртва от страх, тя играе амурчетата или добрите духове, които се спускат от небето във феериите. Сълзите, що не смогва да сдържа, текат и набраздяват грубия грим, с който са нацапани бледите й бузки; или пък, трепереща от вълнение, тя мънка под светлините на свещите някой откъс от роля на дете, която й е струвала вече множество плесници. И аз се разкайвах, дето още в деня на раждането не отделих детето от майка му; но тогава мислех, че тази любов е вечна. По-късно захванаха да ме измъчват и други мисли. Дъщеря ми обещаваше да стане красавица, а в тоя скитнически и разблуден живот колко ли пристъпи срещу благонравието си трябваше да изтърпи тя от страна на ония развратници, които пърхат около комедиантките като пеперудки около светлината! Лицето ми ставаше цялото червено при мисълта, че моята кръв, преминала и във вашите жили, е длъжна да понася тия оскърбления. Много пъти, като се преструвах, че изпитвам към комическото изкуство по-силно влечение, отколкото всъщност изпитвах, аз ходех из театрите, търсейки да открия измежду наивките някое младо създание на възрастта, която трябваше да имате, и с красотата, която ви приписвах. Но аз видях само престорено надути и наплескани с грим лица, само наглост на блудници под маската на невинност. Нито една от ония въртиопашки не можеше да бъде моята дъщеря.

Прочее, аз тъжно бях се простил с надеждата да намеря тази дъщеря, чието присъствие така би стоплило старините ми. Княгинята, жена ми, почина след три години брачен съюз и не ми подари друго дете освен Валомбрьоз, който със своя необуздан нрав ми причиняваше много страдания. Само преди няколко дни в Сен Жермен, където се намирах, изпълнявайки дълга си към краля, дочух как царедворците говореха с благосклонност за трупата на Ирод и онова, което се приказваше, породи у мене желанието да посетя някое представление на тези комедианти — най-добрите, които от много време насам били идвали в Париж от провинцията. Най-вече хвалеха някоя си Изабела за нейната правдива, благонравна, естествена и пълна с наивна прелест игра. И тази роля на невинно младо момиче, що въплъщавала така добре на сцената, тя продължавала, както ме уверяваха, и във всекидневния си живот и дори най-злите езици млъквали пред нейната добродетелност. Подтикван от тайно предчувствие, аз се отправих към залата, където декламираха тези актьори, и ви видях да играете под всеобщите ръкопляскания на зрителите. Вашият вид на млада и благопристойна особа, вашето скромно и свенливо държание, звукът на вашия глас, такъв свеж, такъв сребрист, всичко това смущаваше по странен начин душата ми. Невъзможно е, дори и за един баща, да разпознае в хубавото двайсетгодишно момиче детето, което той не е виждал от люлката, и особено под светлината на свещите, сред бляскавата заблуда на театъра. Но винаги съм си мислел, че ако по прищявка на съдбата някоя девица от висок произход се принуди да стъпи на сцената, тя ще има и там оная изтънчена сдържаност, която би държала на разстояние останалите комедианти, оная неизразима отлика, която би накарала всички да се запитат: „Как е попаднала тя тук?“… В същата пиеса участваше и един наставник, чието кръгло пиянско лице съвсем не ми беше непознато. Годините с нищо не бяха изменили чудноватата му грозота и аз си спомних, че още в трупата, където играеше Корнелия, той изпълняваше ролите на Панталоне^[4] и на смешните старци. Не знам защо, въображението ми установяваше някаква връзка между вас и тогова наставник, който някога беше другар на майка ви. Разумът напразно можеше да изтъква, че този актьор е могъл да постъпи в трупата съвсем независимо от това, дали вие сте там или не; но все ми се струваше, че той държи в ръцете си края на тайнствената нишка, посредством която бих могъл да си проправя път в този лабиринт от непроницаеми събития. И тъй, аз взех решение да го разпитам и бих го сторил, ако не ми бяха отговорили, когато пратих за него в странноприемницата на улица Престолонаследническа, че комедиантите на Ирод са заминали, за да дадат представление в някакъв замък из околностите на Париж. И аз спокойно щях да чакам завръщането на актьорите, ако един верен слуга, уплашен да не произлезе някое неприятно сблъскване, не беше ме известил, че херцог дьо Валомбрьоз, влюбен до полуда в една комедиантка, наречена Изабела, която му се съпротивявала с най-твърда добродетелност, бил замислил да я отвлече по време на това предполагаемо пътуване с помощта на чета наемни побойници — действие, прекалено и насилническо, което можело да вземе лош обрат, тъй като младото момиче било съпроводено от приятели, дето не ходят без оръжие. При това известие подозрението ми за вашия произход ме хвърли в трудно понятно душевно сътресение. Аз тръпнех при мисълта за тази престъпна любов, която можеше да се превърне в любов чудовищна, ако предчувствията ми не ме мамеха; понеже в такъв случай вие щяхте да се окажете собствената сестра на Валомбрьоз. Щом научих, че похитителите трябвало да ви докарат в този замък, аз се притекох с всичката възможна бързина. Вие бяхте вече избавена, без честта ви да е пострадала, а аметистовият пръстен само потвърди онова, което при вашия вид ми каза гласът на кръвта.

— Повярвайте, господарю и татко — отговори Изабела, — че аз не съм ви никога обвинявала. Привикнала от детинство към този скитнически живот на комедиантка, аз с лекота приех съдбата си, тъй като не познавах и не мечтаех за друга. Малкото, което знаех за света, ме убеждаваше, че ще бъде безразсъдство, ако поискам да вляза в един знаменит дом, що бездруго властни причини принуждаваха да ме държи в мрак и забрава. Смътният спомен за моето произхождение ме изпълваше с гордост и аз си казах, като усещах пренебрежителните погледи, които знатните дами знаят да хвърлят към актрисите: „Аз също съм от благороден род!“ Но тези леки облаци скоро се разпръсваха и аз запазвах само едно непобедимо уважение към себе си. За нищо на света нямаше да се реша да опетня чистата кръв, която течеше в жилите ми. Свободните нрави зад кулисите и задирянията, на които са подложени комедиантките дори и когато не са красиви, ме изпълваха с погнуса. И аз живеех в театъра почти като в манастир, защото човек може да бъде навсякъде благонравен и целомъдрен, стига да го желае. Наставникът беше за мен почти като баща, а Ирод бездруго би строшил кокалите всекиму, който би дръзнал да ме докосне с пръст или дори само да ми каже някоя дръзка волност. Макар и комедианти, те са твърде порядъчни люде и аз ги препоръчвам на вашето внимание, ако някога изпаднат в нужда. Аз съм им задължена във висока степен, загдето мога да поднеса челото си да го целунете, без да се червя, и гръмко да се нарека ваша дъщеря. Едничкото ми съжаление е, че станах причина, макар и невинна, за злощастието, което сполетя господин херцога, вашия син, а бих желала да вляза във вашето семейство под по-щастлива поличба.

— Вие няма за какво да се упреквате, скъпа щерко, вие не можехте да отгатнете тия тайни, що се разплетоха изведнъж по едно стечение на обстоятелства, което човек би сметнал твърде романтично, ако го прочетеше в някоя книга. А радостта ми, че ви срещам така достойна за името ми, както ако не бяхте живели сред премеждията на един скитнически живот и с едно занятие, обикновено не твърде строго в нравите си, заличава до голяма степен болката, която ми причини злощастното ранение на моя син. И да оживее той, и да погине, аз не бих могъл да ви се сърдя. Във всеки случай вашата добродетел го спаси от едно престъпление. Но нека да не говорим повече за това. Кажете ми, кой беше този млад човек сред избавителите ви, който изглеждаше, че ръководи нападението, и който е ранил Валомбрьоз? Също комедиант без съмнение, макар и да ми се видя твърде сърцат и представителен.

— Да, татко — отговори Изабела и бузите й се покриха със слаба и свенлива руменина, — той е комедиант. Но ако ми бъде позволено да издам една тайна, която вече не е неизвестна за господин херцога, ще ви кажа, че този тъй наречен капитан Фракас (такова е неговото амплоа в трупата) крие под сценичната си маска едно благородно лице, а под театралния си псевдоним — името на един прославен род.

— Струва ми се — отговори князът, — че дочувах да се говори нещо подобно. Би било наистина достойно за учудване, ако един комедиант си позволеше дръзновението да се противопостави на един херцог дьо Валомбрьоз и да встъпи в единоборство с него. За такова безстрашие трябва човек да има благородна кръв. Само един благородник може да победи друг благородник, както само диамантът може да одраска друг диамант.

Дворянската гордост на княза намираше някакво утешение в мисълта, че синът му не е повален от някой нискороден. Така нещата добиваха естествения си вид. Битката се превръщаше вече в двубой между люде с еднакво положение, а в повода му нямаше нищо за криене; изискаността ни най-малко не беше нарушена от една подобна среща.

— И как се нарича този доблестен ратник — подзе князът, — този безупречен рицар и защитник на невинността?

— Барон дьо Сигоняк — отговори Изабела с леко треперещ глас. — Аз предоставям без страх името му на вашето великодушие. Вие сте твърде много справедлив, за да преследвате в лицето му злощастието на една победа, която той оплаква.

— Сигоняк — рече князът, — аз мислех, че това семейство е угаснало… Гасконски род, нали?

— Да, татко, замъкът му се намира в околностите на Дакс.

— Именно, именно. Сигоняковци имат звукоподражателен герб^[5]: те носят лазур с три златни щъркела, два и отделно още един. Тяхното благородство е много древно. Паламед дьо Сигоняк е взел славно участие в Първия кръстоносен поход. Един Рембо дьо Сигоняк, по всяка вероятност бащата на въпросния млад човек, беше голям приятел и неразделен спътник на Анри IV през младините му, но не го последва в двора; защото личните му дела, казваха, били твърде объркани, а в служба на Беарнеца^[6] човек можеше да спечели само рани.

— Да, толкова объркани са били делата му, че нашата трупа, когато бяхме принудени да търсим подслон през една дъждовна нощ, намерихме сина в една кула за бухали, цялата в развалини, където чезнеше младостта му; и трябваше да го изтръгнем от този замък на нищетата, защото се бояхме, че може да умре там от глад поради гордостта и унинието си; никога не съм виждала човек, който по-доблестно да понася злочестината си.

— Бедността не е позор — рече князът — и всеки благороднически дом, който не е пристъпил срещу честта, може отново да се въздигне. Защо в бедата си барон дьо Сигоняк не се е обърнал към някого от старите бойни другари на баща си или дори към краля, родения покровител на всички благородници?

— Нещастието прави хората плахи, колкото и юначни да са те — отговори Изабела, — а честолюбието спира ръката на смелостта. Идвайки с нас, баронът разчиташе да намери в Париж някой благоприятен случай, какъвто досега не се е представил; а за да не ни бъде в тежест, той пожела да замести едного от нашите другари, който почина по пътя насам. И тъй като въпросното амплоа се играе с маска, той мислеше, че няма да увреди на достойнството си.

— Макар и да не съм магьосник, аз отгатвам под тая магическа маскировка и някаква любовчица — рече князът, като се усмихваше с някакво лукаво добродушие, — но това съвсем не е моя работа; аз познавам достатъчно вашата добродетелност и никак не се тревожа от някоя и друга потайна въздишка, отправена към вас. Между впрочем аз съм от твърде скоро ваш баща, за да си позволя да ви чета проповеди.

Докато князът се шегуваше така, Изабела беше вдигнала към него големите си сини очи, в които блестеше най-чистата невинност и най-пълна преданост. Розовият оттенък, който бе обагрил прекрасното й лице при споменаването на Сигоняк, беше се разнесъл; и сега във вида й нямаше нито следа от срам или смущение. Погледът на един баща, погледът на самия господ бог дори не би могъл да открие нещо осъдително в дълбочините на сърцето й.

Беседата беше стигнала дотук, когато ученикът на метр Лоран помоли да известят за него; той носеше благоприятни сведения за здравето на Валомбрьоз. Състоянието на ранения беше толкова задоволително, колкото бе възможно при дадените обстоятелства; след целебното питие бе преминал един благополучен пристъп и отсега нататък лекарят отговаряше за живота на младия херцог. Оздравяването му вече беше само въпрос на време.

Няколко дни по-късно Валомбрьоз лежеше в постелята си, подпрян с две-три възглавници, пременен в една риза с яка от венецианска дантела, със сресани и разделени на път коси и приемаше посещението на своя верен приятел кавалера дьо Видаленк, когото още не бяха му позволили да види. Князът седеше в едно кресло пред леглото и гледаше с трепетна бащинска радост бледото и измършавяло лице на сина си, по което обаче не личаха вече никакви обезпокоителни признаци. Цветът беше се върнал по устните му и искрата на живота блестеше в очите му. Изабела стоеше права до възглавието на ложето. Младият херцог държеше ръката й с тънките си и синкавобели пръсти, каквито са пръстите на болник, дълго време пазен от чистия въздух и слънцето. Тъй като още му беше забранено да говори иначе освен с едносрични думи, той по този начин засвидетелстваше разположението си към онази, която беше неволна причина за раняването му, и искаше тя да разбере как от все сърце й прощава. Братът у него беше заменил любовника и болестта, успокоявайки буйството му, немалко беше допринесла за това трудно превращение. Сега за него Изабела наистина беше графиня дьо Линьой, а не вече комедиантката от трупата на Ирод. Той кимна приятелски с глава към Видаленк и освободи за миг ръката си от дланта на сестра си, за да му я подаде. И това беше всичко, което лекарят разрешаваше за днес.

След две-три седмици Валомбрьоз, поукрепнал от леката храна, която му се предписваше, можеше да прекарва по няколко часа на ден в един лежащ стол и да поема чистия въздух през един отворен прозорец, откъдето хлуеха целебните дихания на пролетта. Изабела често сядаше до него и му четеше, а бившето й занятие я беше чудесно подготвило за тази задача, тъй като тя знаеше да владее гласа си и когато трябва, да променя силата и цвета му.

Един ден, тъкмо когато беше свършила една глава и се канеше да захване нова, и дори вече беше прочела заглавното й описание, херцог дьо Валомбрьоз й стори знак да остави книгата и й рече:

— Скъпа сестрице, може това да са най-развлекателните приключения на света и съчинителят им да се брои измежду най-остроумните люде в двора и в престолния град; може в приемните да се говори само за неговата книга, но аз си признавам, че предпочитам вашата очарователна беседа пред това четиво. Никога не съм предполагал, че ще спечеля толкова много, загубвайки всяка надежда. Пред вас братът се намира в къде по-изгодно положение, отколкото любовникът; колкото бяхте жестокосърдечна към единия, толкова сте нежна към другия. Аз намирам в това кротко чувство очарования, каквито никога не съм предполагал. Вие ми разкривате едно съвсем непознато лице на жената. Понесен във вихъра на пламтящи страсти, аз гонех наслаждението, що ми обещаваше красотата, възпламенявах се и изпадах в ярост от препятствията и приличах на оня свиреп ловец от сказанието^[7], който не се спира пред нищо; в любимата жена аз виждах само жертва. Мисълта за съпротива ми се струваше невъзможна. Самата дума „добродетел“ ме караше да повдигам пренебрежително рамене и аз мога да кажа без самохвалство на единствената, която не ми се покори, че имах основания да не вярвам в тая дума. Майка ми е починала, когато съм нямал още и три годинки; вие още не бяхте намерена и аз израснах, без да позная нищо от онова богатство на чистота, изящество и нежност, що живее в женската душа. Аз ви срещнах; някакво непреодолимо привличане, в което несъмнено е имал пръст и тайният глас на кръвта, ме потегли към вас и за пръв път в сърцето ми към любовта се примеси и някакво чувство на уважение. Вашият нрав, колкото и да ме отчайваше, ми харесваше. Аз възхвалявах тази скромна и вежлива твърдост, с която вие отхвърляхте ухажванията ми. И колкото повече ме отблъсквахте, толкова повече аз ви намирах достойна за себе си. Гневът и възхищението непрекъснато се сменяха в душата ми, а понякога царуваха едновременно. Дори и в най-необузданите си ярости, аз съм ви уважавал. Аз предчувствах ангела, който се криеше в обвивката на жената, и усещах властта на тая небесна чистота. Сега аз съм честит, защото имам от вас тъкмо онова, което съм желаел да имам, без да съм го знаел: тази обич, очистена от всякакъв земен примес, неизменна и вечна; най-сетне аз притежавам една душа.

— Да, мили братко — отговори Изабела, — вие я притежавате и за мен е наистина велико щастие, че мога да ви го кажа. В мое лице вие имате една предана сестра, която ще ви обича двойно повече заради изгубеното време, особено ако, както обещахте, вие обуздаете тия буйства, за които се тревожи баща ни, и оставите да се изявят само най-светлите ви заложби.

— Я виж каква хубава проповедница! — рече с усмивка Валомбрьоз. — Истина е, че съм едно грамадно чудовище, но аз ще се оправя; ако не от любов към добродетелността, то поне за да не виждам как след някоя нова лудория голямата ми сестричка възприема строгото си изражение. И все пак се боя, че аз винаги ще си бъда въплъщение на безразсъдството, както вие винаги ще бъдете самият разум.

— Ако продължавате да ми приказвате такива работи — прекъсна го Изабела с шеговита заплаха, — аз ще се върна към книгата и щете не щете, вие ще трябва да чуете надълго и нашироко историята, която се канеше да разкаже поганецът корсарин на пленницата си, несравнимата принцеса Аменаида, излегната върху възглавници от златен брокат в каютата на неговата галера.

— Не съм заслужил такова сурово наказание. С риск да кажат, че съм бъбривец, аз изпитвам нужда да говоря. Този проклет лекар тъй дълго държа върху устните ми печата на мълчанието, че ме направи да приличам на някоя статуя на Харпократ^[8]!

— Но не се ли страхувате да не се уморите? Раната ви едва е зараснала. Метр Лоран толкова настояваше да ви чета, та като слушате, да щадите гърдите си.

— Метр Лоран не знае какво говори, той иска по-дълго да си придава важност. Белите ми дробове вдишват и издишват въздуха със същата леснина, както и по-рано. Аз се чувствам съвсем прекрасно и изпитвам желание да яхна коня си и да направя една разходка из гората.

— По-добре тогава да разговаряме; опасността бездруго ще бъде по-малка.

— Още мъничко остава и аз ще стана на крака, сестрице, и ще мога да ви представя в света, където ви зове вашето достойнство и където вашата тъй съвършена красота не ще пропусне да събере в нозете ви купища поклонници, между които графиня дьо Линьой би могла да си избере съпруг.

— Не изпитвам никакво желание да се омъжвам и повярвайте, че това съвсем не са само приказки на младо момиче, което би било твърде недоволно, ако се хванат за думите му. Аз толкова пъти съм давала ръката си в края на пиесите, дето играех, че никак не бързам да го сторя в действителния живот. Аз не мечтая за по-сладко съществование от това да съм винаги близо до княза и до вас.

— Един баща и един брат не всякога са достатъчни дори и за най-всеотдайната жена на света. Техните нежности не могат да изпълнят цялото сърце.

— Моето обаче те ще го изпълнят цялото и ако някой ден ги изгубя, ще отида в манастир.

— Това би значило наистина да се отиде твърде далеч. Не ви ли се струва, че кавалерът дьо Видаленк притежава всички качества, необходими за един съвършен съпруг?

— Без съмнение. Жената, за която той ще се ожени, би могла да се нарече щастливка; но колкото и очарователен да е приятелят ви, скъпи Валомбрьоз, аз никога няма да бъда тази жена.

— Кавалерът дьо Видаленк е малко рижеват, а вие може би сте като нашия крал Луи XIII, който не обича този цвят, между впрочем твърде високо ценен от живописците. Но да не говорим повече за Видаленк. Какво ще кажете тогава за маркиз дьо Л’Естан, който оня ден идва да се осведоми за здравето ми и не свали очите си от вас, докато трая посещението му? Той беше толкова омагьосан от вашата миловидност, толкова заслепен от вашата несравнима красота, че се заплиташе в приветствията си и през всичкото време само мънкаше. Като оставим настрана тази свенливост, която вие трябва да простите, понеже сама я причинихте, маркизът е един съвършен кавалер. Той е красив, млад, от знатен произход и с голямо богатство. Дьо Л’Естан чудесно ще ви подхожда.

— Откакто имам честта да принадлежа на вашето знаменито семейство — отговори Изабела, малко отегчена от тези закачки, — чини ми се, че прекалената скромност няма да ми подобава. Затова аз съвсем няма да кажа, че се смятам недостойна за такъв един съюз; но ако маркиз дьо Л’Естан поискаше ръката ми от баща ми, аз щях да му откажа. Вече ви го рекох, братко, аз съвсем не желая да се омъжвам и вие прекрасно го знаете, само нарочно ме тормозите с такива приказки.

— О! Какво свирепо девственическо настроение имате, сестрице! Диана не е била по-саможива в лесовете и долините на своя Хемус. И въпреки това, ако се вярва на злите митологически езици, господин Ендимион прочел в очите й милостива благосклонност. Вие се сърдите, че както си бъбрим, ви предлагам неколцина подходящи женихи; но ако тези не ви харесват, ще ви намерим други.

Аз не се сърдя, братко, само че вие решително говорите прекалено много за един болен и аз ще помоля метр Лоран да ви смъмри. Няма да ви дам на вечеря вашето пилешко крилце.

Щом е така, млъквам — побърза да каже Валомбрьоз с покорен вид. — Но знайте, че пак само аз ще ви омъжа.

За да си отмъсти за упоритото присмехулничество на брат си, Изабела захвана да чете разказа на поганския корсарин с висок и трептящ глас, който покри гласа на Валомбрьоз:

„Баща ми, херцог де Фосомброне, се разхождал с майка ми, една от най-красивите, ако не и най-красивата жена в херцогството Генуа, по брега на Средиземно море, към който се спускало стълбището на великолепната вила, дето те обитавали лете, когато внезапно алжирските пирати, спотаени зад скалите, се нахвърлили върху него, съкрушили с броя си отчаяната му съпротива, проснали го като мъртъв на земята и въпреки виковете й отвлекли херцогинята, бременна по това време с мен, към лодката си, която се отдалечила бързо с пълната мощност на греблата си и се прибрала в капитанската галера, скрита в едно заливче. Когато представили майка ми на бея, той я харесал и тя станала негова любимка…“

За да осуети Изабелиното лукавство, Валомбрьоз затвори очи и тъкмо на това изпълнено със занимателност място се престори, че задрямва.

Но скоро сънят му, отначало на игра, се превърна в истински и младото момиче, като видя, че брат й спи, излезе от стаята на пръсти.

Този разговор, в който херцогът изглежда влагаше някакъв лукав предумисъл, обезпокои Изабела, както и да го обмисляше. Мигар Валомбрьоз, затаил злобата си спрямо Сигоняк, макар и да не бе споменал нито веднъж името му от пристъпа срещу замъка насам, търсеше да издигне чрез брака едно непреодолимо препятствие между барона и сестра му? Или той просто искаше да разбере дали комедиантката, станала графиня, не беше променила и чувствата си по същия начин, както и достоянието? Изабела не можеше да отговори на тези два въпросителни знака, които се мяркаха един след друг в унеса на мислите й. Понеже тя беше сестра на Валомбрьоз, съперничеството между Сигоняк и младия херцог отпадаше от само себе си; но, от друга страна, трудно беше да се предположи, че един толкова високомерен, толкова горделив и толкова отмъстителен нрав би могъл да забрави срама от едно първо поражение и особено позора от едно второ. Макар и разположението на силите да беше се променило, в сърцето си Валомбрьоз сигурно винаги щеше да мрази Сигоняк. Дори и да имаше душевното величие да му прости, великодушието съвсем не изискваше той да го обича и да го допусне в семейството си. Трябваше да се отхвърли надеждата за всякакво помирение. Князът между впрочем също никога не би срещнал с радост човека, който едва не беше го оставил без наследник.

Тези размишления хвърляха Изабела в тежко униние, от което тя напразно се мъчеше да се отърси. Докато беше комедиантка, тя се смяташе за пречка пред бъдещото щастие на Сигоняк и бе отблъсвала всяка мисъл да се обвърже с него; но сега, когато един неочакван замах на съдбата я отрупваше с всичките блага, що би могъл да си пожелае човек, тя копнееше, подарявайки ръката си, да възнагради оногова, който беше я поискал бедна и презряна. Струваше й се ниско и подло да не подели благоденствието си с верния другар от дните на нищета. Но всичкото, що можеше да стори засега, бе да пази в сърцето си неизменната си вярност, тъй като не смееше да проговори добро за него нито пред княза, нито пред Валомбрьоз.

Скоро младият херцог се почувства толкова добре, че можеше вече да сяда на трапезата заедно с баща си и сестра си; по време на тия обеди и вечери той показваше такава изпълнена с уважение предупредителност към княза, такава находчива и топла нежност спрямо Изабела, че ставаше ясно въпреки външното му лекомислие колко по-одарѐн е духът му, отколкото можеше да се предположи у един млад мъж, отдаден изцяло на жените, на дуелите и на всякакви други прахосничества и разгули. Изабела скромно се намесваше в тези разговори и малкото, което казваше, беше толкова вярно, тънко и уместно, че князът беше очарован, още повече че младото момиче със съвършеното си чувство за мярка избягваше всякаква превзетост и високопарност.

Когато се възстанови напълно, Валомбрьоз предложи на сестра си една разходка на коне из парка и двамата млади хора поеха ходом по една дълга алея, над която вековните дървета се съединяваха в гъст разшумен свод и не пропускаха нито един слънчев лъч. Херцогът пак беше така красив, както преди болестта си, Изабела разпръскваше наоколо си очарование и сякаш никога по-прекрасна двойка не беше яздила редом из тоя парк. Само че лицето на младия човек изразяваше веселост, а ликът на младото момиче беше тъжен. Понякога бликащото остроумие на Валомбрьоз изтръгваше бледа и смътна усмивка по устните й, но веднага тя пак потъваше в унилата си замечтаност. Ала брат й сякаш не забелязваше тази тъга и удвояваше лудешките си шеги.

— О, колко е сладко да живееш! — говореше той. — Човек дори не помисля за удоволствието, което се крие в това толкова просто нещо: да дишаш! Никога не съм виждал такива зелени дървета, такова синьо небе, такива благоуханни цветя! Сякаш съм се родил едва вчера и за първи път виждам сътвореното. Като си представя, че можех да лежа под някоя мраморна плоча, а сега се разхождам с милата си сестрица, не мога да си намеря място от радост! Раната вече никак не ме боли и ми се струва, че бихме могли да си позволим един малък галоп, за да се върнем по-скоро в замъка, където князът се е уморил да ни чака.

И въпреки възраженията на винаги боязливата Изабела Валомбрьоз притисна хълбоците на животното си и двата коня се понесоха бодро напред. В подножието на стълбището, като вдигаше сестра си от седлото, младият херцог й рече:

— Ето че вече съм голямо момче и ще получа позволение да излизам сам.

— Какво? Значи искате да ни оставите, едва оздравял, лошо момче!

— Да, налага се да направя едно няколкодневно пътешествие — отговори нехайно Валомбрьоз.

И наистина на другата заран той тръгна, след като се сбогува с княза, който никак не се противопостави на това пътуване, и на раздяла каза на Изабела със загадъчен и странен глас:

— Довиждане, сестричке, ще останете доволна от мене!