Теофил Готие
Капитан Фракас (16)

XVI глава
Валомбрьоз

Останала сама в тази непозната стая, където заплахата можеше всеки миг да изскочи под един или под друг тайнствен облик, Изабела усещаше как сърцето й се свива от необясним ужас, макар скитническият й живот да беше я направил по-сърцата, отколкото са обикновено жените. Нищо зловещо нямаше обаче в старинния, но добре съхранен разкош на помещението. Пламъците весело танцуваха над огромните пънове в огнището; свещите хвърляха ярка светлина, която проникваше и до най-скритите кътчета и заедно със сянката прогонваше призраците на страха. Навсякъде цареше приятна топлина и всичко приканваше към нехайствата на охолството. Живописта по ламперията получаваше твърде много светлина, за да добие свръхестествен вид, а мъжкият портрет, привлякъл Изабела в своята рамка от преплетени изваяния над камината, съвсем нямаше оня втренчен поглед, който сякаш ви следи и който е толкова страшен у някои портрети. Той по-скоро изглеждаше, че се усмихва със спокойна и покровителствена доброта, сякаш образ на някой светия, когото човек може да призове на помощ в часове на беда. Но всички тия мирни, успокояващи, гостоприемни предмети ни най-малко не уталожваха напрегнатостта на Изабела, която трептеше като струните на китара, току-що подръпнати от някого; очите й блуждаеха наоколо, неспокойни и бегли, искащи да видят и страхуващи се да видят, а свръхвъзбудените й сетива дебнеха с ужас сред дълбокия покой на нощта ония недоловими звуци, които са гласът на тишината. Един господ знае страшните значения, които тя им приписваше. Скоро тревогата й стана толкова силна, че тя се реши да напусне тази тъй светла, тъй топла и уютна стая, за да се впусне из коридорите на замъка да търси някой забравен изход или място, където да се скрие, подхвърляйки се на опасност да срещне нещо невъобразимо. Като се увери, че вратите на стаята й не са заключени нито с единично, нито с двойно превъртане, тя взе от масичката лампата, която лакеят беше оставил за през нощта, и като я пазеше от течението с ръка, пое из тъмнините.

Най-напред откри стълбището със сложно изплетените перила от ковано желязо, по което беше се изкачила под охраната на слугата със сивата ливрея; тя слезе по него, като разсъди основателно, че никакъв сгоден за бягство изход не можеше да се открие на втория етаж. Долу тя забеляза една голяма двукрила врата, разположена няколко стъпала по-ниско от преддверието, и завъртя халката й; портата се разтвори пред нея с такова скърцане на дърво и скриптене на панти, че шумът й се стори като трясък на гръмотевица, макар да не се чуваше и на три крачки. Слабият зрак на лампата, която едва мъждукаше във влажния въздух на отдавна непроветряваното помещение, откри или по-скоро полуоткри пред очите на младата комедиантка една обширна стая, за която не можеше да се каже, че е запусната, но която носеше оня мъртвешки отпечатък на необитаемите жилища. Дълги дъбови скамейки опираха до стените, които бяха покрити с губери, извезани с човешки фигури; по тях висяха на сплитъци оръжия и доспехи, железни рицарски ръкавици, саби и щитове, по които играеха резки отблясъци. Една тежка маса с дебели крака, в която младата жена едва не се блъсна, заемаше средата на стаята. Тя избиколи, но какъв беше ужасът й, когато приближи до вратата в отсрещната стена, която откриваше достъпа за следващата зала, и видя две човешки туловища, въоръжени от главата до петите, които стояха на стража от двете страни на скулптираната рамка, скръстили железните си ръкавици върху дръжките на огромни шпаги, опрени с острията в земята; лицевите решетки на шлемовете им приличаха на уродливи птичи образи: дупките наподобяваха зеници, а носната издадина — човката; над гребена на шлемовете стърчаха като наежени и трепкащи крилца железни листчета, изрязани във вид на пера; коремната част на бронята, бризната от кръгла светлинна люспица, се издуваше по странен начин, като че ли я повдигаше дълбоко дишане; от металическите наколенници и лакътници се подаваха стоманени острия, извити като нокът на граблива птица, а върховете на железните обувки бяха източени като клюнове. В трепкащото зарево на лампата, която подскачаше в ръката на Изабела, тия два железни призрака изглеждаха наистина страшни и можеха да потревожат и най-гордите храбреци. Сърцето на клетата Изабела тупкаше толкова силно, че тя чуваше ударите му и усещаше трусовете му чак в гърлото си. Можем да повярваме, че тя съжаляваше вече, задето напусна стаята си, за да предприеме тази необмислена нощна разходка. Но тъй като воините не помръдваха, макар че трябваше да са забелязали присъствието й, нито пък понечваха да кръстосат сабите си, за да й препречат пътя, тя се приближи до едного от тях и вдигна светлината под носа му. Стражникът дори не трепна и запази стойката си със съвършено безразличие. Одързостена и вече отгатваща истината, Изабела повдигна решетката на шлема му и зад нея видя само пустота, пълна със сянка, също както в ония хералдически шлемове, с които увенчават щитовете на гербовете. Двоицата стражника бяха просто рицарски доспехи, любопитни германски брони, нахлузени върху дървени пръти. Но заблуждението беше простимо за една злочеста пленница, блуждаеща нощем из един безлюден замък, понеже тия металически черупки, излени по калъпа на човешкото тяло, твърде напомнят очертанията му, дори и да са празни, и ги правят още по-страшни с ъгловатите си извивки и с възлестите си стави. Колкото и да беше угрижена, Изабела не можа да се сдържи да не се усмихне, откривайки заблуждението си, и също като някой герой от рицарските романи, който с помощта на муската си е развалил злите чародейства, преграждащи пътя към омагьосания замък, тя смело влезе във втората зала, без да погледне дори двоицата й стражника, вече загубили силата си.

Залата представляваше обширна трапезария, за което свидетелстваха високите дъбови шкафове с резба и полици, по които смътно лъщяха купчини златни и сребърни съдове: стомни, кани, солници, кутии за подправки, потири, тумбести вази, грамадни сребърни или позлатени блюда, подобни на кръгли щитове или на колелета на древни колесници, както и стъкларски изделия от Бохемия и от Венеция, крехки и причудливи, и които, изненадани от светлината, разсипваха зелени, червени и сини снопове искри. Столовете с високи четвъртити облегалки, наредени около масата, сякаш чакаха сътрапезници, които нямаше да дойдат, и нощно време можеха да послужат за някой пир на призраци и сенки. Облицовката от стара кордовска кожа, щампована със златен варак и релефно отпечатана с преплитащи се цветя и клонки, която беше опъната над дъбова ламперия в човешки ръст, припламваше тук и там в жълто-червеникави отблясъци, според както се местеше лампата, и придаваше на тъмнините една топла и тежка охолност. Изабела хвърли бегъл поглед върху тези старинни великолепия и побърза да прекрачи отвъд третата порта.

Това помещение, което приличаше на тържествена зала, беше по-голямо от другите, сами по себе си твърде обширни. Слабата светлина на лампата не можеше да проникне в дълбините му и немощният зрак се губеше на няколко крачки от Изабела, разпръсквайки се в жълтеникави влакна, като лъчите на някоя звезда през мъглата. Но колкото и бледа да беше, тази светлина стигаше, за да направи сенките видими и да извае от мрачините някакви разплути и вледеняващи дъха силуети, смътни очертания, които страхът си дорисуваше във въображението. Призраци се загръщаха с гънките на завесите, дръжките на креслата сякаш обгръщаха привидения, а в тъмните ъгли се притискаха чудовищни върколаци, уродливо усукани около себе си или увиснали по стените на ноктите си, като прилепи.

Като усмиряваше тези призрачни ужаси, Изабела продължи пътя си и в дъното на залата видя един велможки престол с балдахин, увенчан с пера, изпъстрен с хералдически фигури, по които би било мъчно да се разчете гербът, и поставен върху един застлан с килим подиум, до който се стигаше по три стъпала. Всичко това беше погаснало, сподавено, потънало в сянка и само някой и друг блуждаещ отблясък го отбулваше за миг; но от цялата си тайнственост то придобиваше някакво огромно и свирепо величие. Би рекъл човек, че от този престол спокойно може да се възглави синедрион на духове, и нямаше нужда от твърде голямо усилие на въображението, за да видиш на него някой печален ангел, седнал между дългите си черни крила.

Изабела ускори крачките си и колкото и лека да беше походката й, поскърцването на обувките й откънтя ваше сред тази тишина с адска яснота. Четвъртата зала беше спалня, отчасти запълнена от един грамаден креват, чиито завеси от тъмночервена индийска дамаска тежко падаха около постелята. Пред леглото едно ниско молитвено столче от абаносово дърво проблясваше със сребърното си разпятие. Дори и денем, едно легло със спуснати завеси крие нещо обезпокоително: човек се пита какво ли има зад тия нагънати дипли. Ала нощем, сред една опустяла стая, едно непроницаемо затворено легло е направо страшно. То може да крие както някой спящ, така и някой труп или дори жив човек, който ви дебне. На Изабела й се струваше, че чува иззад завесите равномерното дишане на дълбоко заспал човек; внушение ли беше това или действителност? Тя не посмя да провери, като разгърне диплите на червената дамаска и освети постелята с лампата си.

Зад спалнята следваше библиотеката; бюстове на поети, мъдреци и летописци, които гледаха Изабела с големите си бели очи, бяха наредени над грамадните шкафове, а в тях многобройни безразборно нахвърляни томове показваха гърбовете си, нашарени със заглавия и цифри, чийто златен варак оживяваше при минаването на светлината. На това място зданието завиваше под прав ъгъл и от библиотеката се излизаше в една дълга галерия, която заемаше друга лицева страна, обърната към двора. Тук последователно, според времето, в което са живели прадедите, се редяха семейните портрети. Те бяха окачени на вътрешната стена в рамки от почервеняло старо злато; външната стена представляваше една върволица от прозорци, закрити с кепенци, в горната част на които бяха изрязани яйцевидни дупки. В този миг това разположение произвеждаше твърде странно въздействие. Месечината беше изгряла и пускаше през всяко отверстие по един лъч, който стигаше до образа на отсрещната стена; понякога се случваше тъй, че петното от синкава светлина падаше точно върху лицето на някой портрет и се налагаше отгоре му като бледа маска. Под този магически блясък изображенията тревожно оживяваха, още повече че телата оставаха в сянката, а тия глави със сребристобледи и внезапно очертани лица сякаш изскачаха вън от рамките си и се навеждаха да видят минаващата Изабела. Други пък, до които достигаше само заревото на лампата, запазваха под жълтия лак тържествено-мъртвата си неподвижност, но изглеждаше, че душите на прадедите надзъртат чрез черните им зеници като през нарочно просвредлени отверстия, тъй че и те не бяха най-ведрите ликове в сбирката.

За смелостта на Изабела беше такова изпитание да прекоси тази галерия, поръбена с шевица от свръхестествени лица, каквото би било за войника да премине с тържествена маршова стъпка под залпов огън. Студена пот от ужас мокреше ризата й по вдлъбнатината на гърба и тя си представяше как зад нея тези призраци в брони и старовремски дрехи, окичени с рицарски ордени, тези знатни вдовици с високи накъдрени яки и огромни бухнали фусти слизат от рамките си и тръгват подире й в зловеща лития. Тя беше уверена дори, че чува призрачните им стъпки да докосват едва доловимо паркета с токовете си. Най-сетне тя стигна края на този безкраен коридор и се сблъска с една остъклена врата, която гледаше към двора; отключи я с мъка, след като си натърти пръстите да върти стария ръждясал ключ, остави лампата си на завет, та да я намери, когато се върне обратно, и изскочи от галерията, свърталище на ужаси и на нощни блуждения.

Като видя над главата си откритото небе, по което няколко звезди, незаслепени напълно от белия блясък на месечината, трептяха със сребърни искрици, Изабела изпита такава дълбока и блажена радост, като че ли се възвръщаше от смъртта към живота; струваше й се, че господ я вижда сега от своята небесна твърд, а би могъл да я забрави, докато тя се луташе из ония гъсти тъми, под ония непрогледни сводове, през оня лабиринт от стан, ходове и коридори. Макар положението й с нищо да не беше се подобрило, някакво огромно бреме се смъкна от гърдите й. Тя продължи изследванията си, но дворът беше плътно затворен отвсякъде, като цитаделата на крепост, с изключение на един сводест ход, иззидан от тухли, който сигурно излизаше над рова, защото като се надвеси предпазливо, Изабела усети влажния хлад на дълбока вода да я лъха в лицето като порив на вятър и дочу слабия плисък, с който някоя вълничка се блъсна в каменния зид. Вероятно оттук докарваха продоволствие за кухните на замъка; но за да дойдеш или да излезеш, трябваше лодка, каквато без съмнение имаше някъде наблизо, завързана в подножието на стената, но недосегаема за Изабела.

Бягството следователно беше невъзможно откъм тази страна, както и откъм другите. Ето кое обясняваше относителната свобода, предоставена на затворницата. Клетката й стоеше отворена, също като на ония иноземни птици, които пренасят на корабите и знаят, че те непременно ще се върнат да кацнат по мачтите след някой кратък полет, защото най-близката суша е още толкова далеч, че крилата им ще клюмнат, преди да я достигнат. Ровът около замъка вършеше службата на океана около кораба.

В единия ъгъл на двора червеникава светлинка се процеждаше през затворените кепенци на една от долните зали и някакъв неясен шум долиташе сред нощната тишина откъм това, потънало в сянката кътче. Младото момиче се отправи към светлинката и шума, привлечена от едно лесно обяснимо любопитство; тя долепи око към цепнатината на един кепенк, малко по-хлабаво притворен от останалите, и ясно можа да види какво ставаше вътре.

Около една маса, осветена от лампа с три фитила, която висеше от потона на бакърена верига, гуляеха здравеняци мъже с груби и свирепи лица, сред които Изабела, макар и да беше ги виждала само с маски, лесно разпозна людете, взели участие в отвличането й. Те бяха Таралян-крак, Кривата джука, Дрипелът и Конската ноздра и телесният им облик отговаряше напълно на тези чаровни имена. Светлината, която падаше отгоре, лъщеше по челата им като по калайдисани паници, потапяше очите им в сянка, очертаваше остро извивките на носовете и се задържаше по свирепите им мустаци, та още повече усилваше дивашкия вид на тия глави, които нямаха нужда от това, за да изглеждат страшни. Малко по-встрани от тях, в края на масата, в качеството си на провинциален разбойник, който не може да бъде на равна нога с парижките главорези, седеше Агостин, махнал перуката и изкуствената брада, които му бяха послужили за ролята на слепеца. На почетното място възшестваше Малартик, единодушно избран за цар на пиршеството. Лицето му беше още по-бяло и носът му още по-червен от обикновено; явление, което можеше да бъде обяснено с броя на празните бутилки, наредени върху шкафа като трупове, отнесени от бойното поле, както и с броя на пълните бутилки, които виночерпецът на замъка с неуморима сръчност заковаваше пред него.

Изабела долавяше само отделни думи от разговорите на пиячите и най-често смисълът им убягваше, защото бяха речи, употребявани в комарджийниците, в кръчмите и във фехтовалните зали, понякога дори мръсни изрази, взети назаем от речника на Двора на чудесата^[1], където се говореха езиците египетски и цигански. Тя не можа да чуе нищо, което да й подскаже съдбата, що й готвеха, и тъй като поизмръзна, канеше се вече да си тръгва, когато Малартик, за да наложи мълчание, удари юмрука си по масата с такава сила, че бутилките се разклатиха като пияни и чашите се чукнаха една в друга с кристален звънтеж, който изпя до, ми, сол, си. Сътрапезниците, колкото и да бяха отъпели от пиянство, подскочиха на педя от пейките и тутакси всички червендалести мутри се обърнаха към Малартик.

Като се възползва от настъпилото посред оргията затишие, Малартик се изправи, вдигна стакана си и разлюля виното, та то заискри на светлината като драгоценен камък в златната чашка на пръстен, и рече:

— Приятели, изслушайте песента, която съчиних, тъй като аз си служа с лирата не по-зле, отколкото с шпагата — една вакхическа песен, разбира се, както и подобава на добър пияница. Рибите, които употребяват вода, са неми; ако пиеха вино, те щяха да пропеят. И тъй, да покажем на света чрез едно сладкозвучно пиянство, че сме люде!

— Песента! Песента! — изреваха Конската ноздра, Дрипелът, Кривата джука и Таралян-крак, неспособни да проследят такава тънка диалектика.

Малартик си прочисти гърлото с няколко гръмки „хъм! хъм!“, и с всичките превземки на певец, повикан в спалнята на краля, запя с малко дрезгав, но верен и нелишен от звучност глас следните куплети:

Към Бакхуса, смукача славен,

да викнем весело: наздраве!

И да запеем с глас един:

Кръвта червена да живее,

от гроздето коя се лее

във бъчвите — втечнен рубин!

 

Жреци сме ние на лозата

със цвят на вино по лицата —

в шишетата е наший грим.

От него те червени стават

и по носа ни разцъфтяват

съцветия от ален крин.

 

Водата който предпочита

и винцето не ни зачита —

да викнем с ярост във гърди:

Шишето ако не прегърне,

във жаба той да се превърне

и в блатото да си седи!

Песента беше посрещната с радостни крясъци, а Кривата джука, който се кипреше, че поназнайва поезията, не се посвени да провъзгласи Малартик съперник на Сен Аман^[2]; мнение, което показваше колко е помътило пиянството разсъдливостта на юначагата. Вдигнаха едно „до дъно!“ в чест на песнопоеца и когато изпразниха чашите, всеки изцеди по една капка на нокътя си, за да докаже, че съвестно си е изпил наздравицата. Този удар довърши по-слабите от шайката; Дрипелът се хлъзна под масата, където послужи за дюшек на Конската ноздра. Таралян-крак и Кривата джука, като по-яки, само клюмнаха с глави върху гърдите и заспаха, а за възглавници им служеха ръцете, кръстосани върху масата. Що се отнася до Малартик, той се държеше все така изправен на стола, облещил очи и стиснал купата в пестника си, а носът му се червенееше толкова ярко, сякаш пръскаше искри като желязо, току-що извадено от ковашка пещ. И както си седеше така, сред онова тържествено оцепенение от продължително пиянство, той си тананикаше полусъзнателно:

Към Бакхуса, смукача славен,

да викнем весело: наздраве!…

Ала никой не припяваше след него.

Погнусена от това зрелище, Изабела се дръпна от процепа на кепенка и продължи да разучава двора, което скоро я доведе до свода, където висяха с противовесните си тежести веригите на подвижния мост, сега прибран към замъка. Но нямаше никаква надежда, че можеше да раздвижи това тромаво съоръжение; а тъй като мостът трябваше да бъде спуснат, за да излезе човек оттук, пленницата трябваше да се откаже от всякаква мисъл за бягство: друг излаз от замъка нямаше. И тя се върна и взе лампата си там, където беше я оставила в галерията с портретите, прекоси я този път с по-малки страхове, защото вече знаеше от какво се плаши, а ужасът е изтъкан от неизвестното. Тя мина набързо през библиотеката, тържествената зала и всички други стаи, които беше оглеждала с такава безпокойна предпазливост. Доспехите, които бяха я изплашили толкова силно, сега й се видяха почти смехотворни и тя изкачи с твърди стъпки стълбището, по което преди малко беше слязла със затаен дъх и на пръсти, страхувайки се да не разбуди и най-лекото ехо, заспало в тази кънтяща клетка.

Но какъв беше ужасът й, когато забеляза от прага на стаята си една странна фигура, седнала пред нейната камина. Тя сигурно не беше призрак, защото светлината на свещите и отраженията на огъня я огряваха твърде ясно, за да може човек да се усъмни; това наистина беше тяло, крехко и нежно, вярно е, но твърде живо, както свидетелстваха двете големи черни очи с див блясък, които нямаха нищо общо с бездушния поглед на призраците; напротив, те бяха приковани с някакво омагьосващо спокойствие в Изабела, застанала в рамката на вратата. Дългите тъмни коси, отметнати назад, позволяваха да се разгледат всичките подробности на едно маслиненомургаво лице с тънко изваяни от юношеската жизнена мършавина черти, сред което полуотворената уста разкриваше две ослепителни бели редици зъби. Ръцете, изпръхнали от ветровете на открито, но изящно очертани, бяха скръстени на гърдите и ноктите им бяха по-бледи от пръстите. Босите нозе бяха твърде къси и висяха от креслото, без да достигат паркета. През разреза на грубата платнена риза смътно проблясваха няколко зърна от бисерна огърлица.

По този наниз без съмнение сте познали Чикита. И наистина беше тя, но не в момичешкото си облекло, а все още предрешена като момче, както беше се нагласила, за да съпровожда лъжливия слепец. Това облекло, състоящо се от риза и завързани на глезените дълги гащи, не й седеше никак зле; тя беше тъкмо в тая възраст, когато полът е неопределен и няма много голяма разлика между момичетата и момчетата.

Щом позна чудноватото създание, Изабела се съвзе от вълнението, което й причини това неочаквано появление. Сама по себе си Чикита не беше страшна и освен това изглежда изпитваше спрямо младата комедиантка някаква своеобразна и необуздана признателност, което, беше доказала посвоему при една по-раншна среща.

Като не преставаше да гледа Изабела, Чикита си тананикаше полугласно онова подобие на песничка в немерена реч, което тя припяваше с налудничав глас, докато измъкваше телцето си през кръглото прозорче по време на първия опит за отвличане във „Французкия герб“:

— Чикита танцува по шиповете на железните огради, Чикита се провира през дупките на ключалките…

Когато Изабела се приближи до камината, странното създание изведнъж се обади:

— Пазиш ли още ножа? Ножа с трите червени резки?

— Да, Чикита — отговори младата жена, — нося го тук, между ризата и елека си… Но защо питаш, да не би животът ми да е в опасност?

— Защото един нож — рече малката и очите й светнаха с жесток блясък, — защото един нож е верен приятел; той никога не предава господаря си, ако господарят му го пои; защото ножът е жаден.

— Не ме плаши, лошо дете — отдръпна се Изабела, смутена от тия злокобно-налудничави думи, но които в сегашното й положение можеха да таят някакво полезно предизвестие.

— Наточи върха му в мрамора на камината — продължи Чикита, — поглади ръбовете му в кожата на обувките си!

— Защо ми разправяш тия неща? — извика младата комедиантка съвсем побледняла.

— За нищо. Който иска да се защитава, приготвя оръжията си и толкоз!

Тези странни и диви речи смущаваха Изабела, обаче от друга страна, присъствието на Чикита в стаята я успокояваше. Малката изглежда изпитваше към нея някаква обич, ако и породена от нещо дребно и несериозно, но не по-малко действителна от това. „Аз никога няма да ти прережа шията!“ — бе казала Чикита и по нейните диви понятия това беше един тържествен обет, някакъв договор за дружба, който тя нямаше да наруши. Изабела беше едничкото човешко същество след Агостин, проявило някаква топлота към нея. От Изабела бе получила първия накит, с който засити детинската си жажда за гизделивост; и като беше твърде малка още, за да е ревнива, тя наивно се възхищаваше от красотата на младата комедиантка. Този нежен лик упражняваше някакво властно обаяние над Чикита, която до ден-днешен бе виждала само свирепи и настръхнали мъжки лица, разкривени от мисъл за грабителства, метежи и убийства.

— А как попадна тук? — попита Изабела след кратко мълчание. — Да не са те назначили да ме пазиш?

— Не — отговори Чикита, — аз си дойдох съвсем самичка, където ме доведоха светлината и огънят. Омръзна ми да седя в кьошето, докато ония мъже пиеха бутилка след бутилка. Аз съм толкова мъничка, толкова слаба и недорасла, че ми обръщат внимание колкото на някое коте, дето се е свряло под масата и дреме. И посред най-голямата шумотевица аз ловко се измъкнах. От миризмата на виното и на мръвките ми се повдига, аз съм си свикнала да ми мирише на диви метли и на смола от боровете.

— И не те ли беше страх да се луташ без свещица из тези дълги тъмни коридори, през тези грамадни стаи, пълни с мрак?

— Чикита не знае какво е страх, очите й виждат в тъмното, краката й вървят, без да се объркват. Ако Чикита срещне някоя кукумявка, кукумявката затваря зениците си; прилепите сгъват ципестите си крила, когато Чикита приближи. Призракът се отмества, за да й направи път или се връща обратно. Нощта е нейна другарка и не крие от нея нито една от своите тайни. Чикита знае гнездото на бухала, скривалището на крадеца, трапа, където е хвърлен убитият, мястото, където се навърта призракът; но тя никога не ги е издала на Деня.

Докато Чикита изричаше тия странни слова, очите й горяха с някакъв свръхестествен блясък. Очевидно беше, че духът й, разпален и разстроен от самотата, си приписваше някаква магическа сила. Зрелищата на грабежи и убийства, с каквито беше изпълнено детството й, трябва да бяха оказали силно въздействие върху нейното пламенно, първично и трескаво въображение. Дълбоката й убеденост впечатляваше Изабела, която я гледаше със суеверна боязън.

— По-добре ми е — продължи малката — да си седя тук до огъня, край тебе. Ти си красива и на мен ми е приятно да те гледам; ти приличаш на добрата Дева Богородица, която съм виждала да сияе над олтара, но само отдалеч, защото ме пъдеха от черквите и ме гонеха заедно с кучетата, защото съм била невчесана и полата ми, дето беше жълта като канарче, щяла да разсмива богомолците. Каква ти е бяла ръката! Моята, ако я сложа отгоре, прилича на маймунска лапа. Косите ти са тънки като коприна, а моите чорли са корави и стърчат като храсталаци. О, каква съм грозна, а? Нали съм много грозна?

— Не, мило дете — отговори Изабела, трогната, без да иска, от това наивно обожание, — ти също си имаш своята красота. Трябва ти само да се постегнеш малко и да се нагиздиш и ще се равниш с най-хубавите момиченца.

— Мислиш ли? За да съм гиздава, аз ще си открадна красиви дрехи и тогава Агостин ще ме обича.

Тази мисъл обагри с розова светлина загорялото лице на детето и за няколко минути то сякаш потъна в дълбок и блажен блян.

— Знаеш ли къде се намираме? — подзе Изабела, когато Чикита повдигна клепачите си, обнизани с дълги черни ресници, които бе спуснала за миг.

— В един замък, който принадлежи на господаря, дето има много пари и дето искаше да те отвлекат за него още в Поатие. Аз само трябваше да дръпна резето, и работата беше готова. Но ти ми подари огърлицата с бисерите и аз не исках да ти причиня мъка.

— Обаче този път ти помогна да ме отвлекат — рече Изабела, — значи ти вече не ме обичаш, щом ме предаваш в ръцете на враговете ми!

— Агостин заповяда и аз трябваше да слушам. Ама и без това някой друг щеше ужким да води слепия, а аз нямаше да вляза в замъка заедно с тебе. Тук мога да ти послужа за нещо. Аз съм смела, пъргава и силна, ако и да съм малка, и не давам да ти сторят зло!

— Много далеч ли е от Париж този замък, дето ме държат затворница? — рече младата жена, като привлече Чикита между коленете си. — Ти чу ли някой от ония мъже да му изрече името?

— Да, Кривата джука рече, че мястото се казвало… ох, как беше? — започна малката, като си чешеше главата с напрегнат израз.

— Помъчи се да си го спомниш, мое дете — рече Изабела, като милваше с ръка мургавите бузи на Чикита, която се изчерви от удоволствие под тази ласка, защото никога никой не беше показвал такава нежност към нея.

— Мисля, че беше Ва-лом-брьоз… — отговори Чикита сричка по сричка, като че ли се вслушваше в някакво вътрешно ехо. — Да, Валомбрьоз, сега вече съм сигурна; също като името на оня господар, когото твоят приятел капитан Фракас рани на дуел. Той щеше да стори по-добре да го убие. Този херцог е много лош, макар и да хвърля златото с шепи, както сеячът хвърля семето. Ти го мразиш, нали? И ще бъдеш много доволна, ако успееш да му избягаш, нали?

— О, да!… Но това е невъзможно — рече младата комедиантка. — Дълбок ров обгражда замъка; подвижният мост е вдигнат, няма никакъв начин за бягство.

— Чикита се присмива на решетките, на ключалките, на зидовете и на рововете, пълни с вода. Чикита може да излезе, когато си поиска, от най-залостения затвор и да отлети на луната пред очите на слисания тъмничар. Ако Чикита рече, преди изгрев-слънце капитанът ще знае къде е скрита онази, която той търси.

Като слушаше тези несвързани речи, Изабела се побоя, че безумието е помътило слабия разум на Чикита; но изражението на малката беше така безпределно спокойно, очите й имаха такъв бистър поглед, а гласът й звучеше с такова убеждение, че това предположение не можеше да бъде вярно. Бездруго странното създание притежаваше поне част от оная почти магическа власт, която си приписваше.

И сякаш за да увери Изабела, че не се хвали напразно, тя й рече:

— Аз ще изляза оттук веднага, остави ме само да помисля една минутка, за да изнамеря средството; не говори, затаи дъха си, понеже и най-лекият шум ме разсейва; аз трябва да чуя Духовете.

Чикита наведе глава, сложи ръка пред очите си, за да се уедини сама със себе си, и потъна за няколко минути в някаква мъртвешка неподвижност; после изправи чело, отиде да отвори прозореца, изкатери се на перваза и впи в тъмнината пронизителния си поглед. Долу под стените подплисваха мрачните води на рова, набърчени от нощния вятър.

„Дали наистина ще подхвръкне като прилеп?“ — питаше се младата актриса, като следеше внимателно всички движения на Чикита.

Точно срещу прозореца, от другата страна на рова, се издигаше едно грамадно дърво, много пъти столетник, чиито главни клони растяха почти успоредно на земята, наполовина прострени над сушата, наполовина над водата в канала; ала все пак трябваха още десетина стъпки и на най-дългия клон, за да достигне стените на замъка. Явно, Чикитиният кроеж за бягство се полагаше изцяло върху това дърво. Тя се върна в стаята, измъкна от джобовете си едно въже от конски косъм, много тънко, много здраво, дълго около седем-осем разтега, разви го грижливо и бавно върху паркета, извади от друг джоб нещо подобно на желязна въдица и я завърза за въжето; после се върна на прозореца и метна куката в клонака на дървото. Първия път железният нокът не се забоде и падна с въжето, като иззвънтя в каменната стена. При втория опит зъбецът на въдицата захапа кората и Чикита придърпа въжето към себе си, като помоли Изабела да тегли и тя с всичката си сила. Закаченият клон се поддаде, доколкото позволяваше гъвкавостта на ствола му, и се приближи до прозореца с пет-шест стъпки. Тогава Чикита притегна въжето за желязната решетка на балкона с такъв възел, който не можеше да се развърже от само себе си, и като отметна тънкото си телце с необикновена пъргавина, увисна на връвта и прехвърляйки една през друга ръце, скоро се намери на клона и го възседна, щом почувства, че той е достатъчно здрав под нея.

— Развържи сега възела, за да изтегля въжето — рече тя тихо, но отчетливо на затворницата, — освен ако не решиш да дойдеш след мен, но страх ме е, че ще се уплашиш, ще ти се стегне сърцето и шемет ще те обхване, ще започне да те дърпа за нозете да паднеш във водата. Сбогом! Аз отивам в Париж и скоро ще се върна. Когато грее месечина, бързо се върви.

Изабела развърза възела и дървото, освободено, се люшна обратно към първоначалното си положение, отнасяйки Чикита на другия бряг на рова. Като си помагаше с ръце и колене, тя за по-малко от минутка се спусна по стъблото на земята и пленницата скоро я зърна да се отдалечава с бързи крачки между дърветата и да потъва в синкавите им сенки.

Всичко случило се беше като някакъв сън; или така поне й се струваше на Изабела. Все още слисана, тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше отсреща неподвижното дърво, което изрязваше черните линии на клоните си върху млечносивия фон на един облак, пронизан от разсеяната светлина на лунното кръжило, наполовина потънало в него. Тя потръпваше, като гледаше колко тънък и крехък беше върхът на клона, на който не се побоя да увисне сърцатата и лекостъпна Чикита. Тя се умиляваше, като си мислеше за привързаността на това клето създание, злочесто и диво, с ония нейни дълбоки и пламенни очи, очи на жена върху лицето на дете, и което се отплащаше с толкова много признателност за един жалък подарък. Тя изведнъж усети студа, от който малките й бисерни зъбки екливо потракваха, затвори прозореца, спусна завесите и се настани в креслото пред камината, като опъна нозете си върху бакърените топки, с които завършваха железните кончета.

Тя току-що беше седнала, когато се появи майордомът, последван от същите двама лакеи, които носеха една масичка, застлана с разкошно извезана покривка с ресни, върху която беше наредена вечерята, не по-малко изискана и приятна на вид от обеда. Ако те бяха влезли само няколко минути по-рано, щяха да осуетят бягството на Чикита. Още развълнувана от онази необичайна сцена, Изабела дори не се докосна до ястията, поставени пред нея, и направи знак да ги вдигнат. Но майордомът нареди да оставят до леглото една лека закуска от желирано бяло пилешко месо и марципани; той заповяда също така да метнат върху едно кресло нощница, нощни шапчици и един халат, ушит от добър майстор и целият обнизан с дантели. Хвърлиха огромни пънове върху догарящата жарава и смениха свещите. След като всичко беше сторено, майордомът съобщи на Изабела, че ако има нужда от камериерка, която да й помогне да приготви нощния си тоалет, той веднага ще й изпрати.

Младата комедиантка направи отрицателен знак с ръка и майордомът се оттегли, след като я поздрави най-почтително.

Когато майордомът и прислугата си отидоха, Изабела заметна халата на раменете си и си легна съвсем облечена, без дори да се завие, за да може мигновено да скочи в случай на тревога. Тя извади от пазвата си ножа на Чикита, отвори го, затегна халката му и го остави до себе си, тъй че щом посегне, да го намери. След като взе всички тия предохранителни мерки, тя спусна дългите си ресници с намерението да заспи, но сънят не идеше. Събитията през деня бяха опънали нервите на Изабела, а страховете през нощта още по-малко можеха да ги отпуснат. Между впрочем тези старинни замъци, в които господарите им вече не живеят, добиват странен облик, щом се мръкне; все ти се струва, че притесняваш някого и че един невидим домакин се отдръпва пред стъпките ти през някой потаен изход в стената. Най-ненадейно се чуват всякакви мънички необясними шумове. Някой шкаф изскърца, часовникът на смъртта отбива сухите си удари под дървената облицовка, някой плъх изтича зад губерите, прояден от мушиките пън лумне изведнъж в камината и се разсипе на искри като бенгалски огън, за да те стресне и събуди ужасѐн тъкмо в мига, когато се унасяш в сън… Такива неща сполетяваха младата пленница; тя скачаше от леглото, разтваряше изумени очи, оглеждаше цялата стая и като не откриваше нищо необичайно, отпускаше отново глава на възглавницата. Най-сетне сънят я обори, за да я откъсне от действителния свят, и неговата глъч вече не стигаше до нея. Ако Валомбрьоз беше тук, той щеше да намери сега благодатно поле за своите дръзки и любвеобилни начинания, защото умората бе надвила срамливостта. За добра чест на Изабела младият херцог още не беше пристигнал в замъка. Не го ли беше грижа вече за жертвата му, след като здраво я държеше в своето хищно гнездо? Или възможността да задоволи най-сетне прищявката си беше я изгасила?

Ни най-малко: волята на този красив и зъл херцог беше по-упорита, отколкото можеше да се помисли, особено волята да върши зло; защото извън похотта той изпитваше някакво извратено удоволствие да се надсмива на всички човешки и божествени закони. Но за да отхвърли всякакво подозрение, в самия ден на отвличането той се показа в Сен Жермен, завъртя се около краля, взе участие в лова и води непринудени беседи с множество лица. Вечерта той игра и загуби на показ суми, които биха били твърде чувствителни за някой не толкова богат човек като него. Цялата вечер той беше в прекрасно настроение, особено след като един съгледвач, препускал колкото му държат силите, се поклони пред него и му предаде някакъв свитък. Така необходимостта да се докаже в случай на разследване едно неопровержимо алиби спаси тази нощ целомъдрието на Изабела.

След един сън, населен със странни съновидения, където виждаше ту Чикита да тича, размахала ръцете си като крила пред яхащия капитан Фракас, ту изскачаше херцог дьо Валомбрьоз с пламтящите си очи, пълни с омраза и любов, Изабела се събуди и се удиви колко много е спала. Свещите бяха изгорели чак до блюдцата си, пъновете в камината бяха изтлели и един весел слънчев лъч, проврял се между пролуките на пердетата, се беше одързостил чак да си играе по леглото й, преди още да й бъде представен. И все пак възвръщането на светлината беше голямо облекчение за младата жена. От това положението й, разбира се, не ставаше по-добро; но поне опасността не беше обременена с ония въображаеми ужаси, които нощта и неизвестността принасят и за най-твърдия дух. Обаче радостта й не трая дълго, защото скоро тя дочу скърцане на вериги; подвижният мост се спусна; тежкото търкаляне на каляска, теглена от силен впряг, отекна по настилката на моста, затътна под свода като гръмотевица и заглъхна някъде към вътрешния двор.

Кой друг можеше да влиза по такъв внушителен и господарски начин, ако не владетелят на замъка, самият херцог дьо Валомбрьоз? По оня трепет, който известява гълъбицата, че ястребът е наоколо, макар още да не го е видяла, Изабела почувства, че е дошъл не някой друг, а именно врагът. Хубавите й бузки побледняха като нетопен восък и клетото й малко сърце започна да бие като барабан за отстъпление в крепостта на елека й, макар и да нямаше никакво намерение да се предава. Но скоро сърцатата девойка направи усилие над себе си, превъзмогна слабостта си и като се съвзе, приготви се за съпротива.

„Дано — повтаряше си тя, — дано Чикита пристигне навреме и ми доведе помощ!“

И очите й неволно се обръщаха към портрета, вграден в камината:

„О, ти, който имаш такъв добър и благороден вид, закриляй ме срещу наглостта и извратеността на потомците си! Не позволявай тези покои, където сияе образът ти, да станат свидетели на моето безчестие!“

След около час, което време младият херцог употреби, за да оправи безпорядъка, който всяко бързо пътуване внася в облеклото, майордомът тържествено влезе при Изабела и я попита дали би могла да приеме херцога дьо Валомбрьоз.

— Аз съм пленница — отговори със студено достойнство младата жена — и отговорът ми не може да бъде по-свободен, отколкото съм самата аз. Исканото позволение, което би било вежливо в обикновена обстановка, сега, в състоянието, в което се намирам, е само недостойна подигравка. Нямам никакво средство да попреча на господин херцога да влезе в тази стая, откъдето аз не мога да изляза. Аз не приемам посещението му, аз мога само да го претърпя. Това е случай на непреодолима сила. Да дойде, щом му се иска да идва, сега или друг път, на мен ми е все едно. Идете и му повторете думите ми.

Майордомът се поклони, оттегли се заднишком към вратата, тъй като му беше заповядано да се отнася към Изабела с най-високо почтение, и излезе, за да извести господаря си, че „госпожицата“ е съгласна да го приеме.

След няколко мига майордомът се появи отново и обяви херцога дьо Валомбрьоз.

Изабела беше се понадигнала в креслото си, но вълнението я накара да се отпусне назад, побледняла като мъртвец. Валомбрьоз тръгна към нея с ниско свалена шапка и с изражение на най-дълбока почит. Когато видя, че тя трепери от приближаването му, той спря насред стаята, поздрави младата комедиантка и заговори с оня глас, който знаеше да бъде тъй нежен, когато искаше да прелъсти някого.

— Ако моето присъствие сега е прекалено неприятно за прекрасната Изабела и ако тя има нужда от известно време, за да привикне към мисълта да ме вижда, то аз ще се оттегля. Тя наистина е моя пленница, но не по-малко съм неин роб и аз.

— Тази любезност е закъсняла — отговори Изабела — след насилието, което упражнихте спрямо мен.

— Ето какво значи — подзе херцогът — да се изкарват людете из търпение чрез една прекалено строга добродетел. Като не му остава друга надежда, човек се хвърля към последни крайности, защото знае, че няма какво повече да загуби. Ако бяхте благоволили да потърпите да ви поухажвам и ако се покажехте поне мъничко благосклонна към моя пламък, аз щях да си остана в редовете на обожателите ви и с помощта на нежни любезности, на любовни прахосничества, на рицарска преданост и с пламенна и неотстъпна страст щях да се мъча полека да смекча и разнежа вашето неразтопимо сърце. Ако не любов, щях да ви вдъхна поне онова нежно милосърдие, което понякога предшества и отваря път на любовта. С течение на времето може би вие щяхте да откриете, че студенината ви е несправедлива, защото нищо нямаше да пожаля, за да ви го докажа.

— Ако бяхте си послужили с такива честни средства — рече Изабела, — аз щях да пожаля от душа една любов, която не бих могла да споделя, защото сърцето ми никога не ще се отдаде; но поне нямаше да бъда принудена да ви мразя, понеже душата ми не е пригодена към това чувство и ми е твърде мъчително да го изповядвам.

— Значи вие наистина ме ненавиждате? — извика херцог дьо Валомбрьоз с трепет на раздразнение в гласа си. — И все пак аз не го заслужавам. Моите провинения към вас, ако имам такива, произлизат от самото ми чувство; а коя жена, колкото и целомъдрена и добродетелна да е тя, се сърди сериозно на един кавалер за въздействието, което нейните прелести въпреки желанието й са оказали върху него?

— Бездруго това не може да бъде повод за омерзение, стига влюбеният да се придържа в границите на уважението и да въздиша по дамата си скромно и прибрано. И най-строгата добродетел може да го изтърпи. Но когато наглото му нетърпение още в самото начало се хвърля към последните крайности и прибягва към засади, похищения и запиране в тъмница, както вие не се побояхте да сторите, не е възможно да се породи никакво друго чувство освен едно непреодолимо отвращение. Всяка поне малко възвишена и горда душа се бунтува, когато искат да я насилят. Любовта, която е божествен дар, не може да бъде изтръгната насила, нито може да й се заповядва. Тя се рее там, където си иска.

— И тъй, непреодолимо отвращение е всичкото, което мога да очаквам от вас — отговори Валомбрьоз, бузите на когото побледняха и който много пъти беше прехапвал устните си, докато Изабела му говореше с оная нежна твърдост, така естествена за тази млада особа, колкото обичлива, толкова и мъдра.

— За вас има само един-едничък способ да завоювате уважението ми и да спечелите моето приятелство. Върнете ми великодушно свободата, която ми отнехте. Наредете да ме отведат с една каляска при моите разтревожени другари, които не знаят що е станало с мен и отчаяно ме търсят, уплашени до смърт. Оставете ме да продължа скромното си поприще на комедиантка, преди още мълвата за това премеждие, от което може да пострада доброто ми име, да се е пръснала измежду публиката, учудена от моето отсъствие.

— Каква зла чест! — извика херцогът. — Вие искате от мен единственото нещо, което не мога да ви дам, без да предам сам себе си. Защо не поискате царство, престол — ще ви ги намеря; защо не ми поискате звезда, аз ще се изкатеря по небето, за да ви я уловя! Но вие искате да ви отворя портите на тази клетка, където никога вече няма да се върнете, щом изхвръкнете веднъж. Невъзможно! Аз зная, вие толкова малко ме обичате, че единственият начин да ви виждам е да ви държа затворена. Каквото и да коства това на гордостта ми, аз го върша — защото вече не мога да се лишавам от вашето присъствие, както едно растение от светлината. Мисълта ми се извръща към вас като към свое слънце и когато вас ви няма, около мен е нощ. Ако онова, което дръзнах да сторя, е престъпление, трябва поне да се възползвам от него, защото вие никога няма да ми го простите, каквото и да говорите сега. Тук поне ви държа в ръцете си, обкръжавам ви, обгръщам омразата ви със своята любов, излъхвам връз късчетата лед на вашата студенина топлия дъх на страстта си. Зениците ви са принудени да отразяват моя образ, ушите ви — да слушат звука на моя глас. И въпреки волята ви нещо от мен коварно се промъква в душата ви; аз действам върху вас, пък дори само чрез ужаса, който ви вдъхвам, и шумът на стъпките ми в преддверието ви кара да потръпвате. И сетне, този плен ви разлъчва с оногова, за когото вие жалите и когото аз ненавиждам, загдето е отвърнал към себе си сърцето, което иначе щеше да бъде мое. Задоволената ми ревност се преобразява в едно мъничко щастие и аз не искам да го проиграя, като ви върна свободата, която вие тозчас ще използувате срещу мене.

— И докога — рече младата жена — имате намерение да ме държите в тъмница по личния си произвол, сякаш не сте християнски господар, ами варварски демон?

— Чак докато вие ме залюбите или ми кажете, че ме любите, което е едно и също — отговори младият херцог със съвършена сериозност и с най-дълбоко убеждение.

След което той поздрави Изабела с най-изящна вежливост и се оттегли непринудено, като истински царедворец, когото никакви обстоятелства не могат да смутят.

Половин час по-късно един лакей донесе букет от най-редки цветя, които преливаха багрите и благоуханията си; между впрочем всяко цвете беше рядкост по това годишно време и бе потрябвало цялото умение на градинарите и изкуственото лято на горещите цветарници, за да придумат тези очарователни щерки на Флора да разпукнат тъй преждевременно венчетата си. Дръжките на цветята бяха обхванати от една великолепна гривна, достойна за кралица. Един бял лист хартия, сгънат на две и пъхнат между цветята, привличаше окото Изабела го взе, защото в сегашното й положение такива дребни подробности в любовната беседа нямаха вече смисъла, който биха имали, ако тя беше свободна.

Листът съдържаше една записка от Валомбрьоз, съставена както следва и нахвърляна със смел почерк, подходящ за нрава на отправителя. Пленницата узна в него ръката, която беше написала „за Изабела“ върху ковчежето с драгоценностите от стаята й в Поатие:

„Скъпа Изабела,

Изпращам ви тези цветя, макар и да съм уверен, че ще бъдат приети зле. Тъй като идват от мен, тяхната свежест и непорочност няма да умилостивят несравнимото ви коравосърдечие. Но каквато и да бъде съдбата им и даже да се докоснете до тях, само за да ги изхвърлите през прозореца в знак на непобедимо презрение, те ще ви задължат, поне чрез гнева, да спрете мисълта си за миг, дори и само за да го прокълнете, върху оногова, който продължава да се нарича въпреки всичко ваш непреклонен обожател.

Валомбрьоз“

Това писъмце, написано с изискан любовен слог, в същото време разкриваше у съчинителя си една страхотна упоритост, която нищо на света не можеше да превие. И то произведе отчасти онова въздействие, което херцогът очакваше от него. Изабела го държеше в ръка помръкнала, а пред погледа й плуваше образът на Валомбрьоз, осиян от някаква пъклена усмивка. Мирисът на цветята, полегнали на масичката до нея, където беше ги оставил лакеят, се усилваше от горещината на стаята и могъщи и зашеметяващи иноземни благоухания се разливаха навсякъде. Изабела ги вдигна и ги хвърли в преддверието, без да извади диамантената гривна, дето бяха втъкнати дръжките им, защото се страхуваше, че са напоени с някаква чародейна упойка или възбуждащо похот средство, годно да помъти разума. Никога толкова красиви цветя не са били толкова зле пренебрегвани и при това те се нравеха на Изабела, която много обичаше цветя; но тя се боеше, че ако ги задържи, самодоволството на херцога ще се възползва от това. Между впрочем тези растения със странен облик и необичайни багри, с непознат мирис нямаха очарованието на обикновените цветя; тяхната горделива красота напомняше хубостта на Валомбрьоз и въобще те твърде много приличаха на него.

Тя тъкмо беше сложила отхвърления букет на някакъв скрин в съседното помещение и се отпусна на креслото си, когато влезе една камериерка и предложи услугите си да я премени. Момичето, твърде красиво, много бледо, тъжно и нежно на вид, имаше нещо вяло и безучастно в движенията си, сякаш я потискаше някакъв таен ужас или страшна чужда воля. Тя предложи на Изабела да й помогне, почти без да я гледа и с такъв беззвучен глас, сякаш се боеше да не я чуят ушите на стените. Когато младата жена кимна утвърдително, тя среса русите й коси, които бяха в пълен безпорядък от бурните събития на вчерашния ден и трескавите безпокойства през нощта, привърза копринените им къдрици с джувки от кадифе и с това изпълни своя дълг на коафьорка, която си знае работата. Сетне извади от един вграден в стената дрешник множество рокли, коя от коя по-разкошна и по-изискана, които сякаш бяха кроени по мярката на Изабела. Но младата актриса се отказа от тях, макар нейната собствена рокля да беше похабена и измачкана; струваше й се, ако ги приеме, че все едно ще облече ливрея в служба на херцога, а нейното твърдо намерение беше да не приема нищо, което идваше от него, дори пленничеството й да продължеше повече, отколкото се надяваше.

Камериерката не настоя никак и уважи тази прищявка; също така и осъдените ги оставят да вършат каквото си искат в стените на затвора им. Тя сякаш нарочно избягваше да влезе в някакъв човешки допир с временната си господарка, от страх да не би безполезно да се обвърже. Тя свеждаше, доколкото бе възможно, услугите си до ролята на кукла, която изпълнява онова, което й наредят. Изабела, която се надяваше да получи от нея някакво осветление, разбра, че е излишно да я разпитва, и се остави на немите и грижи не без известен страх.

Когато камериерката се оттегли, донесоха обеда и въпреки скръбта си този път Изабела го почете с внимание; дори и при най-чувствителните естеството властно прогласява правата си. Тази закуска вля в нея сили, от каквито тя имаше голяма нужда, тъй като беше напълно изтощена от вълненията и пристъпите на най-различни чувства. В малко по-спокойно настроение затворницата започна да си мисли за храбростта на Сигоняк, който беше се държал така доблестно и щеше сам да я изтръгне от ръцете на похитителите, ако не беше загубил няколкото минути да се боричка с ямурлука, който му метна на главата подлият слепец. Трябваше само да бъде предупреден и нямаше капка съмнение, че тозчас щеше да се притече в защита на онази, която обичаше повече от живота си. При мисълта за опасностите, на които той щеше да се изложи при това рисковано начинание, тъй като херцогът не беше от ония, дето изпускат плячката си без борба, една въздишка изпъна гърдите на Изабела и една сълза се изкачи от сърцето към очите й; тя не можеше да си прости, че е станала причина за подобни стълкновения, и почти проклинаше хубостта си, извор на всичките злини. Все пак тя беше скромна и не беше се стремила от женско самолюбие да разпалва страстите около себе си, както правят много комедиантки, а дори и знатни дами или жени на еснафи.

Тя беше потънала в унеса си, когато нещо издрънча остро и сухо в прозореца, и стъклото на едно от квадратчетата му се разпука звездообразно, като че ли беше ударено от едро парче градушка. Изабела изтърча до прозореца и видя на отсрещното дърво Чикита, която с тайнствен вид й правеше знаци да отвори прозореца и люлееше в ръка въженцето, в чийто край беше завързана желязната кука. Младата заключеница разбра какво искаше от нея детето, подчини се и извитият шип, метнат от сигурна ръка, захапа парапета на балкона. Чикита притегна другия край на връвта за клона и увисна на нея, както предната вечер; но тя не беше стигнала и половината път, когато възелът се развърза и за голям ужас на Изабела се откачи от дървото. Ала вместо да падне в зеленясалата вода на рова, както можеше да помисли човек в страха си, Чикита не загуби присъствие на духа от произшествието, ако то въобще беше непредвидено, и долетя с въжето до стената на замъка, под прозореца, отблъсна се и скоро се изкатери до балкона с ръце и крака, подпрени в зидарията. После тя прекрачи парапета и леко скочи в стаята; и като видя Изабела, побледняла цялата и почти загубила съзнание, рече й с усмивка:

— Ти си се уплашила и си помислила, че Чикита ще иде на гости на жабите в рова? Не, аз нарочно завързах на клона един хлабав възел, за да си прибера въжето… Каквато съм си черна и мършава, както висях на тоя черен конец, сигурно съм приличала на паяк, който се катери по нишката си.

— Милинка моя — рече Изабела, целувайки Чикита по челото, — ти си едно добро и сърцато дете!

— Аз видях твоите приятели, те много бяха те търсили, но без Чикита никога нямаше да открият скривалището ти. Капитанът ходеше напред и назад като лъв; от главата му излизаше пара, очите му мятаха светкавици. Той ме сложи отпред на седлото си и се скри с другарите си в една горичка недалеч от замъка. Не бива да ги забележат оттук. Довечера, щом се мръкне, те ще се опитат да те освободят; ще има чаткане на саби и пукане на пищови! Чудо ще бъде! Няма нищо по-хубаво на света от мъже, които се бият, но ти да не вземеш да се плашиш и да викаш? Писъците на жените объркват смелчаците. Ако искаш, аз ще стоя до теб да те успокоявам.

— Не се тревожи, Чикита, няма да разстройвам с глупава страхливост славните приятели, които ще изложат на опасност живота си, за да ме спасят.

— Добре тогава — подзе малката, — защитавай се до довечера с ножа, който ти дадох. С него се удря отдолу нагоре, не забравяй. Аз пък, понеже не трябва да ни виждат заедно, ще си потърся някое кьошенце, където да поспя. Най-вече не поглеждай през прозореца. Това ще ги направи подозрителни и може да им подскаже, че чакаш помощ откъм тази страна. Тогава ще претърсят с хайка около замъка и ще открият приятелите ти. Нападението ще се осуети и ти ще си останеш във властта на този Валомбрьоз, когото ненавиждаш.

— Няма и да пристъпя към прозореца — отговори Изабела, — обещавам ти, колкото и да ме гложди любопитството.

Като се успокои и откъм тази страна, Чикита си отиде и слезе в долната зала при наемниците, които, пияни-заляни, бяха се натръшкали в безпросветен сън и дори не бяха забелязани отсъствието й. Тя се облегна на стената, кръстоса ръце на гърдите си, което беше любимото й положение, затвори очи и скоро се унесе в сън; защото тънките й нозе на кошута бяха извървели миналата нощ повече от осем левги между Валомбрьоз и Париж. Връщането на кон, на каквото тя не беше свикнала, може би я беше изморило още повече. Макар и крехкото й телце да беше издръжливо като стомана, тя беше капнала от умора и спеше толкова дълбоко, че приличаше на умряла.

— Ей, гледай как спят децата! — рече Малартик, който най-сетне се събуди. — Въпреки нашата вакханалия тя си е спала като къпана. Хей вие, скотове мили, хайде помъчете се да се изправите на задните си лапи и вървете на двора да си излеете по ведро студена вода на главите. Пиянската Цирцея ви е превърнала в прасета^[3], вървете да станете пак люде чрез това кръщение, а после ще направим една обиколчица, за да видим не се ли мъти нещичко около красавицата, чиято охрана и защита ни е поверил господарят Валомбрьоз.

Побойниците се надигнаха тежко и се упътиха, клатушкайки се от масата до вратата, да изпълнят мъдрите предписания на главатаря си. Когато горе-долу се посвестиха, Малартик подбра със себе си Кривата джука, Таралян-крак и Дрипела, слязоха през сводестия излаз към рова, откачиха катинара, който заключваше веригата на ладията, завързана пред задната врата на кухнята, и плоската лодка, тикана от един прът, разсече синьо-зеленикава пелена на водната леща и скоро се удари в отсрещната стена на канала, до една тясна стълбичка, изсечена в каменния кей.

— Ти — рече Малартик на Дрипела, когато хората му се изкатериха по склона на насипа, — ти ще стоиш тук и ще пазиш лодката за в случай, че неприятелят поиска да се докопа до нея, за да проникне в крепостта. Освен това ти май не стоиш твърде здраво на подложките си. Ние, останалите, ще направим един обход да поразузнаем и да разтършуваме малко храсталаците, та да накараме птичките да изхвръкнат.

Съпроводен от двамата си сподвижници, Малартик обикаля окото замъка повече от час, без да срещне нищо подозрително, а когато се върна към отправната си точка, намери Дрипела да спи прав, облегнат на едно дърво.

— Ако бяхме редовна войска — рече му той, като го събуди с един юмручен удар, — щях да заповядам да те изрешетят, задето си откъртил на пост, нещо превратно на всяка добра воинска дисциплина; но тъй като не мога да те разстрелям с мускета си, прощавам ти и те осъждам само да изпиеш пинта вода.

— Предпочитам — отговори пияницата — два куршума в главата, отколкото пинта вода в стомаха.

— Този отговор е добър — рече Малартик, — добър и достоен за герой на Плутарх^[4]. Простъпката ти е помилвана без наказание, но не греши повече.

Патрулът се върна и ладията беше грижливо завързана и заключена с катинара, с всичката предпазливост, която се спазва в някоя укрепена твърдина. Доволен от разузнавателните действия, Малартик си рече:

„Да ми побелее носът или лицето ми да почервенее, ако прекрасната Изабела излезе оттук или ако доблестният капитан Фракас влезе, тъй като трябва да се имат предвид и двата случая!“

 

 

Като остана сама, Изабела разтвори един том на „Астрея“, роман от почтения Оноре д’Юрфе, който се валяше забравен на една лавица. Тя се опита да съсредоточи мисълта си в четивото. Но само очите й следяха редовете; духът се носеше надалеч от страниците и нито за миг не можа да се приобщи към тия пасторални картинки, вече отживели времето си. Отегчена, тя захвърли книгата и кръстоса ръце в очакване на събитията. Беше прехвърлила в главата си толкова възможности, че накрая се умори да прави догадки как ще я освободи Сигоняк, а вече само вярваше в безграничната преданост на този съвършен кавалер.

Падна здрач. Лакеите запалиха свещите и скоро се появи майордомът, за да обяви посещението на херцог дьо Валомбрьоз. Той влезе по стъпките на слугата и поздрави пленницата си с най-изискана вежливост. Този път той беше наистина удивително красив и изящно облечен. Прекрасният му лик трябваше да вдъхне любов във всяко непредубедено сърце. Една жилетка от бисерносив атлаз, панталони от светлочервено кадифе, ботуши от бяла кожа с фуниеобразни кончови, изпълнени с дантели, един шарф от сребърен брокат, за него закачена шпага, чиято дръжка бе обсипана с драгоценни камъни — всичко това чудесно подчертаваше най-хубавите страни на външността му и трябваше човек да има постоянството и добродетелността на Изабела, за да не се трогне поне мъничко.

Идвам да видя, обожаема Изабела — рече херцогът, като седна в едно кресло до младата жена, — дали няма да бъда приет по-добре, отколкото цветята ми. Не съм чак толкова самоуверен да го вярвам, но искам да ви свикна със себе си. Утре пак ще има нови цветя и ново посещение.

— И цветята, и посещенията ще бъдат безполезни — отговори Изабела. — Като го казвам, страда вежливостта ми, но съм откровена, за да не се залъгвате с празни надежди.

— Добре тогава — облегна се херцогът с високомерно безгрижие, — аз ще мина без надеждите и ще се задоволя с действителността. Та вие не знаете, бедно дете, какво представлява Валомбрьоз, вие, която се опитвате да му се съпротивявате. Нито едно щение не се е връщало неутолено в душата му; той върви право към онова, което желае, и нищо не може да го огъне или отбие от пътя му: нито сълзи, нито молби, нито писъци, нито разхвърляни напреки трупове, нито димящи развалини; сгромолясването на вселената не би могло да го удиви и връз отломките на света той пак ще осъществи прищявката си. Не увеличавайте страстта му с привлекателността на непостижимото, неблагоразумнице, която поднасяте на тигъра агнето, за да го подуши, и после го отдръпвате.

Изабела се изплаши от промяната, настъпила по лицето на Валомбрьоз, докато той изричаше тези слова. Благосклонното изражение беше изчезнало. По тия черти сега се четяха само студена злост и неумолима решителност. С неволно движение тя отблъсна креслото си назад и сложи ръка върху пазвата си, за да усети ножа на Чикита. Без да прибързва, Валомбрьоз приближи своя стол. Овладявайки гнева си, той отново беше разведрил лицето си с оня очарователен, игрив и нежен израз, на който досега нито една жена не бе устояла.

— Сторете едно усилие над себе си; не се обръщайте пак към един живот, който би трябвало да бъде отсега нататък като един забравен сън. Оставете тия упорства на невъобразима вярност към една вяла любов, която е недостойна за вас, и помислете, че в очите на света оттук нататък вие ми принадлежите. Помислете най-вече, че аз ви боготворя с такава буйност, с такъв шемет, с такова изстъпление, каквото никоя жена никога не ми е вдъхвала. Не се мъчете да избягате от този пламък, който ви обгръща, от тази непредотвратима воля, която нищо не може да отклони от посоката й. Като парче студено желязо, хвърлено в топилната на пещта, където кипи вече разтопеният метал, така и вашето безразличие ще се разтвори в страстта ми, съединявайки се с нея. Каквото и да правите, вие ще ме любите драговолно или насила, защото аз го искам, защото вие сте млада и хубава и аз съм млад и хубав. Напусто се превръщате в камък, напусто се морите — няма да успеете да разтрогнете ръцете, които са се сключили над вас. Тъй че всяка съпротива е предварително обречена, понеже ще бъде безполезна. Смирете се с усмивка; мигар е толкова голямо злощастие в края на краищата да бъдеш лудо любена от херцог дьо Валомбрьоз? Та това злощастие би било върховно щастие за не една.

Докато той говореше с онова горещо увлечение, което завърта главите на жените и подтиква свенливостта им към отстъпки, но което този път не оказваше никакво въздействие, стори й се на Изабела, наострила уши и за най-малкото шумолене отвън, откъдето трябваше да дойде избавлението, че дочува някакъв слаб, почти недоловим шум, който идваше откъм отвъдната страна на рова. Звукът беше глух и ритмичен, сякаш нещо непрекъснато и предпазливо се търкаше в някакво препятствие. Като се страхуваше, че Валомбрьоз може да го усети, младата жена отговори по такъв начин, че да нарани горделивата самоувереност на херцога. Тя го харесваше повече разгневен, отколкото влюбен и предпочиташе яростните му изблици пред нежностите му. Тя се надяваше най-вече, че като се скара с него, ще му попречи да чуе.

— Това върховно щастие би било за мене един позор, който аз ще избягна чрез смъртта, ако нямам друго средство. От мен вие можете да вземете само трупа ми. Бяхте ми безразличен; сега ви мразя за вашето безчестие, за вашата безогледност, за вашите насилия. Да, аз любя Сигоняк, когото вие многократно се опитвахте да убиете с наемни ръце!

Слабият шум все още продължаваше и Изабела, без да мисли вече за нищо друго, извисяваше гласа си, за да го прикрие.

При тези дръзки думи Валомбрьоз побледня от ярост, очите му започнаха да мятат погледи на пепелянка; лека пяна се показа по ъглите на устата му; той посегна с нервно сгърчена ръка към дръжката на шпагата си. Мисълта да убие Изабела прекоси като светкавица мозъка му; но с едно огромно усилие на волята той се сдържа и започна да се смее със стържещ ситен смях, като се приближаваше към младата комедиантка.

— В името на всички дяволи — провикна се той, — ти ми харесваш такава! Когато ме оскърбяваш, в очите ти лумват особени огньове, ланитите ти заблестяват със свръхестествен плам и ти ставаш двойно по-красива. Добре стори, дето говори открито. Тия преструвки ми омръзнаха. Ах, ти любиш Сигоняк? Толкоз по-добре! Само по-сладко ще ми бъде да те притежавам. Какво удоволствие ще е да целуваш тия устни, които ти казват: „Отвращаваш ме!“. То е много по-остро на вкус от онова вечно и блудкаво: „Обичам те!“, с което жените ти се втръсват!

Уплашена от решителността на Валомбрьоз, Изабела скочи и измъкна от пазвата си ножа на Чикита.

— Тъй! — изсъска херцогът, като видя младата жена с оръжие в ръка. — Ето ни и с извадена кама! Ако не сте забравили римската история, щяхте да знаете, хубавице моя, че госпожа Лукреция^[5] си е послужила с кинжала си чак след насилничеството на Секста, сина на Тарквиний Гордий. Този пример от древността е добър за следване.

И без да го е грижа за ножа повече, отколкото ако беше жило на пчела, той пристъпи към Изабела и я сграбчи в обятията си, преди тя да успее да вдигне ръката с оръжието.

В същия миг нещо изпращя и веднага след това се чу страшен трясък; като че ли някой великан беше блъснал с коляното си прозореца отвън и той падна в стаята сред звънтежа на разбити на сол стъкла и през отвора нахълтаха грамади от клони, щръкнали нагоре като някаква космата стенобойна машина.

Това беше върхарът на дървото, което помогна на Чикита да излезе и да се върне в замъка. Стъблото, прерязано с трион от Сигоняк и другарите му, беше се подчинило на законите на тежестта. Насочиха го да падне така, че да прехвърли над водата една съединителна черта между стръмния бряг и прозореца на Изабела.

Изненадан от внезапното нашествие на дървото, тъкмо посред любовната му сцена, Валомбрьоз пусна младата актриса и грабна шпагата си, готов да посрещне първия от нападателите, който се покажеше на подстъпа.

Чикита, която беше влязла на пръсти, лека като сянка, дръпна Изабела за ръкава и й рече:

— Скрий се зад този шкаф, танцът започва.

Малката имаше право, два-три изстрела отекнаха в нощната тишина. Бранителите на крепостта бяха подушили нападението.