Теофил Готие
Капитан Фракас (11)

XI глава
Новият мост

Щеше да бъде дълго и отегчително да проследяваме от нощувка до нощувка колесницата на комедиантите чак до Париж, царския град; по пътя не се случи никакво произшествие, което си заслужава да бъде разказано. Нашите актьори бяха сега с добре натъпкани кесии и пътуваха бързо, тъй като можеха да наемат коне и всеки ден да изминават добро разстояние. В Тур и в Орлеан спираха, за да дадат по няколко представления, и сборовете задоволиха Ирод, който в качеството си на директор и на ковчежник беше по-чувствителен към осребрения успех, отколкото към всякакъв друг. Блазиус почна да се успокоява и да се смее на страховете, които му бе внушавал отмъстителният нрав на Валомбрьоз. Обаче Изабела още трепереше при мисълта за онова неуспяло похищение и неведнъж насън, макар че в странноприемниците вече вземаше обща стая със Зербина, й се привиждаше отново дивата и безумна глава на Чикита да се подава от черния зев на някоя капандура, показвайки всичките си бели зъби. Стресната от видението, тя се събуждаше с писъци и другарката й с мъка успяваше да я успокои. Без да издава другояче тревогата си, Сигоняк спеше в най-близката стая, с шпага под възглавието си и напълно облечен за в случай на неочаквано нощно нападение. Денем той вървеше най-често пешком, пред колесницата, като съгледвач, особено ако имаше храсталаци, сечища, остатъци от стени или запустели хижи край пътя, които можеха да послужат като прикрития на засада. Щом съгледаше напред някоя подозрителна дружина пътници, той се оттегляше назад към колата, дето Тиранът, Скапен, Блазиус и Леандър представляваха един внушителен отряд бранители, макар от двоицата последни единият да беше стар, а другият страхлив като заек. Друг път, като добър войскови пълководец, който знае да предугажда хитрините на врага, той се държеше в ариергарда, тъй като опасността прекрасно можеше да дойде и откъм тази страна. Но всичките предпазни мерки се оказаха излишни и безполезни. Никакво нападение не изненада трупата или понеже херцогът не бе имал време да го подготви, или понеже беше се отказал от прищявката си, или най-вероятно, защото болката от раната позапираше дръзновението му.

Макар и все още да беше зима, времето не бе много сурово. Добре нахранени, запасили се във вехтошарниците с по-топли и по-дебели дрехи от зеблото на театралните плащове, комедиантите не страдаха от студа и севернякът не донасяше друго неудобство, само дето изписваше по бузите на младите актриси по-ярък руменец от обикновено, който понякога се разстилаше чак до чувствителните им носове. Тези зимни рози, макар и не съвсем на място поставени, не им седяха зле, понеже всичко отива на хубавата жена. Що се отнася до госпожа Леонарда, нейният цвят на дойка, изхабен от четирийсет години гримиране, си оставаше неизменен. Севернякът и по̀резът^[1] само я избелваха.

Най-после един ден към четири часа следобед съвсем наближиха престолния град откъм рекичката Биевра, преминаха мостчето над нея, като вървяха все покрай Сена, тази най-чутовна от всички реки, чиито вълни са отличени с честта да мият дворците на нашите крале и толкова други градежи, знаменити по целия свят. Пушеците, които излизаха от комините на къщите, образуваха под небето дебел пласт от рижава полупрозрачни мъгла, зад който слънцето захождаше цялото червено и като оскубано от лъчите си. Върху този фон от глъхнещи багри се изрязваха сивосинкавите очертания на частните, обществените и верски сгради, които погледът можеше да обхване от това място. От другата страна на реката, отвъд острова Лувие^[2], се различаваха кръглото укрепление на оръжейницата, манастирът на Небесните братя, а по-насреща — островът Света Богородица. Когато преминаваха портата на Свети Бернар, зрелището стана великолепно. Съборният храм на Света Богородица се виждаше изцяло, откъм олтарната си част, като показваше полусводестите си подпорни стълбове, прилични на ребрата на гигантска риба, двете си четвъртити кули и острата стрела, която израстваше от пресечната точка на корабите му. Други по-смирени звънарни стърчаха над покривите и сочеха местата на черкви и параклиси, залутани в блъсканицата на къщите, а черните им зъбци ръфаха светлата ивица на небето. Но преди всичко друго съборният храм притегляше към себе си погледите на Сигоняк, който не беше идвал в Париж и се дивеше пред величието на този паметник.

Движението на колите, натоварени с най-различни ядива, броят на конниците и на пешеходците, които се разминаваха шумно по брега на Сена или по улиците, успоредни на реката, където понякога свиваше колесницата, за да скъси пътя си, виковете на цялата тази навалица ослепяваха и оглушаваха барона, привикнал към обширната самотност на ландите и на мъртвешката тишина в стария си запустял замък. Сякаш някакъв воденичен камък се въртеше в главата му и той се усещаше сякаш залита като пиян. Скоро изящно изваяната игла на Светия параклис^[3] се извиси над покривните била на двореца^[4], пронизана от последните отблясъци на заника. Светлинките, които започваха да се палят, продупчваха с червени точки мрачните фасади на къщите, а реката отразяваше тия пламъчета, удължавайки ги като огнени змии в черните си води.

След малко в дрезгавината, по протежение на кея, се откроиха черквата и манастирските сгради на Великите августинци, а от дясната си страна, върху насипа на Новия мост^[5], Сигоняк видя да се очертава смътно в растящия здрач силуетът на една конна статуя, статуята на добрия крал Анри IV; но колесницата изви на ъгъла по Престолонаследническата улица, неотдавна прокарана през манастирските имоти, и тозчас изчезнаха и конникът, и конят.

В горната част на Престолонаследническата улица, близо до портата със същото име, имаше една грамадна странноприемница, където понякога отсядаха посланичествата на далечни и баснословни страни. Този хан винаги можеше да подслони многобройни неочаквано пристигнали гости. Тук животните всякога можеха да получат сено в яслите, а господарите им никога не оставаха без легло. Тук именно, като знаеше мястото, благоприятно и удобно, Ирод беше определил да станува театралната му орда. Блестящото състояние на хазната им допускаше този разкош, между другото разкош полезен, защото повдигаше името на трупата и показваше, че тя далеч не е съставена от скитници, мошеници и разблудници, принудени от сиромашията да се захванат с този неблагодарен занаят на провинциални комедианти, ами от настоящи актьори, които си докарват с дарбите си един честен редовен доход, нещо напълно възможно, както се явява от доводите, приведени от господин Пиер дьо Корней^[6], прочутия поет, в неговата пиеса „Комическата илюзия“^[7].

Кухнята, в която комедиантите влязоха да почакат, докато им приготвят стаите, беше толкова обширна, че в нея спокойно би могло да се устрои обяд за Гаргантюа или за Пантагрюел^[8]. В дъното на огромното огнище, зейнало червено и пламтящо, също като оная паст, която представлява преизподнята в голямата сцена на Страшния съд от съборната черква в Дуе^[9], горяха цели-целенички дървета. На двайсетина шиша, поставени един над друг и въртени непрекъснато от едно куче, което се виеше като смахнато в средището на едно колело, се зачервяваха цели нанизи от гъски, тлъсти ярки и скопени петли, добиваха мургава корица цели четвъртини от волове и златисторижи телешки бутове, без да говорим за яребиците, бекасините, пъдпъдъците и другия дребен дивеч. Един готварски чирак, полуопечен и той и целият плувнал в пот, макар да беше облечен само в платнена престилка, поливаше тези печива с една грамадна лъжица, с която загребваше от тавата, подложена да капе в нея сокът всеки път, щом сокът се оцедеше: това беше истински труд на Данаева щерка^[10], защото събраният сок всякога се изливаше отново.

Около дълга дъбова маса, покрита с приготвящи се блюда, се суетяха цяла тълпа майстори готвачи, месари разрезвачи и помощници, от чиито ръце чираците поемаха готовите, набучени със сланинка, наръсени с подправки, натъкмени по всички правила на изкуството ястия, и ги отнасяха към фурните; а те, нажежени от жарта и пръскащи искри, приличаха по-скоро на пещите в ковачницата на Вулкан, отколкото на кухненски печки; сред тази опалена мъгла момчетата съвсем наподобяваха циклопите. Надлъж стените блестеше страховито кухненско въоръжение от червена мед и от пиринч: котлета, тигани, паници от всякакви размери, казани, в които би могъл да се свари на рибена чорба самият Левиатан^[11], калъпи за сладкиши, излети като кули, като кубета, като гръцки храмове, като шлемове и сарацински чалми, с една дума — всички видове нападателни и отбранителни оръжия, които могат да се намерят в оръжейницата на бога Гастер.

Всяка минута от складовете пристигаше някоя снажна слугиня с напращели и румени бузи, каквито фламандските живописци рисуват в картините си, и носеше, подпряла на главата или на хълбока си, кошници, пълни догоре с всякакво продоволствие.

— Подайте ми мускатово орехче! — казваше някой.

— Мъничко дарчин! — викаше друг.

— Насам четирите основни подправки!

— Насипете сол в солницата!

— Карамфил! Дафинов лист! Резен сланина, молим, ама тъпичък!

— Раздухайте тази пещ, не виждате ли, че не гори!… Позагасете онази, разпламтяла се е като луда и всичко ще изгори като кестени, забравени на печката!…

— Досипете бульон в тази пача! Подайте белия сос, защото виждам, че се сгъстява…

— Разбийте ми тези белтъци, ама така, както бие Дядкото с пръчките^[12]; не щат да се пенят!

— Оваляйте бутчето с галета!

— Махнете от шиша това гъсенце, таман е! Още пет-шест врътки за ярката! Бързо, бързо, сваляйте вола! Той трябва да кърви. Оставете телето и пилетата:

Недопечено телешко, пилета сурови

в гробището повечко хора ще заровят.

— Запомни това, хлапак! Не всеки става пекар. Това е дар божи.

— Занесете тази кралицина супа^[13] в номер шест…

— Кой е поръчал пъдпъдък в тесто?

— Бързо напълнете тая заешка плешка…

Тъй се преплитаха във весела гълчава тия съдържателни речи с всякакви попържни, оправдаващи много по-добре името си, отколкото ония замръзнали попържни, които Панург бил чул при топенето на полярните ледове^[14], понеже всичките бяха свързани с някакво блюдо, подправка или друго чревоугодие.^[15]

Ирод, Блазиус и Скапен, които не си поплюваха на ядене и бяха лакоми като котки на праведник, си облизваха устните пред това тъй тлъсто, тъй сочно и добре угоено красноречие и открито си признаваха, че го предпочитат пред словоизлиятелствата на Изократ^[16], Демостен^[17], Есхин^[18], Хортензий^[19], Цицерон^[20] и други тям подобни бърборковци, чиито приказки са спуздрени мръвки, без нито капка питателен сок.

— Иде ми — рече Блазиус — да разцелувам и по едната, и по другата буза онзи дебел готвач, тлъст и шишкав като калугер, който така великолепно се разпорежда с всичките тия съдини. Никой пълководец никога не е бил по-възхитителен сред огъня!

В минутата, когато прислужникът дойде да каже на комедиантите, че стаите им са готови, в кухнята влезе един пътник и се приближи до огнището; той беше мъж на около тридесетина години, с висок ръст, тънък, силен, с неприятно лице, макар и с правилни черти. Отблясъкът на огнището поръбваше профила му с огнен кенар, докато останалата част на лицето му бе потопена в сянката. Прикосновението на светлината откриваше твърде изпъкналата дъга на веждата, засланяща едно остро и изпитателно око, нос с орлова извивка, чийто край се чупеше като крива човка над гъстите мустаци; после идеше една много тънка долна устна, непосредствено от която започваше набита и твърде къса брадичка, като че ли веществото не беше стигнало на природата, за да довърши тоя образ. Вратът му, отделен от дрехите с нагръдник от просто колосано платно, подчертаваше с мършавината си оня изпъкнал хрущял, който простодушните жени обясняват с четвъртинката от съдбоносната ябълка, заседнала в гърлото на Адам, и която някои от неговите синове и до днес не са успели да нагълтат. Костюмът на непознатия се състоеше от къса горна дреха от стоманеносиво сукно, закопчана връз жилетка от жълта биволска кожа, панталони с тъмен цвят и плъстени навуща, които стигаха до над коляното, усукани на неравни витъци около крака. Множество кални петна, някои засъхнали, другите още пресни, показваха, че човекът е изминал дълъг път, а шиповете на шпорите му бяха почервенели от потъмняла кръв: той трябва да беше ръгал безмилостно по хълбоците умореното си животно, за да стигне навреме. Една дълга сабя, чиято предпазна яка от ковано желязо сигурно тежеше повече от ливра, висеше от широкия му кожен, закопчан с бакърена тока презрамник, който протриваше до кръв дръгливия гръбнак на човека. Наметало с тъмен цвят, което той беше хвърлил заедно с шапката си на една пейка, допълваше премяната му. Трудно би било да се определи към какво съсловие принадлежи новодошлият. Той не беше нито търговец, нито занаятчия, нито войник. Най-правдоподобното допускане би го сложило в разреда на ония бедни дребни благородници, които стават слуги при някой велможа и свързват съдбата си с неговата.

Сигоняк, когото никак не го влечеше кухнята, подобно на Ирод или Блазиус, и когото съзерцанието на всичките тези въодушевяващи лакомства ни най-малко не поглъщаше, гледаше с известно любопитство този едър дангалак, чието лице не му беше непознато, макар и да не можеше да си спомни нито мястото, нито времето, когато беше го срещал. Напразно напрягаше паметта си и призоваваше спомените си — не успя да намери, каквото диреше. Обаче през всичкото време смътно усещаше, че не за първи път влиза в съприкосновение с тоя загадъчен човек, който, наглед нехаен към изпитателното проучване, на което го подлагаше баронът, и което той по всяка видимост съзнаваше, съвсем извърна гръб към залата, навеждайки се към огнището под предлог по-отблизо да си погрее ръцете.

Тъй като не можа да изрови от паметта си нищо определено, а по-нататъшната настойчивост би могла да породи някоя безполезна разпра, баронът последва останалите комедианти, които отидоха да заемат отредените им жилища, и след като сложиха що-годе в ред външността си, се събраха отново в една зала на долния кат, където им бе поднесена вечерята. Както се полага на люде изгладнели и прежаднели, те я почетоха и отпразнуваха. Блазиус, мляскайки с език, провъзгласи, че виното е добро, и си наля многобройни наздравици, като не забравяше и чашите на другарите си, защото съвсем не беше от ония смукачи себелюбци, които отслужват Бакхусу самотни литургии; той почти толкова обичаше да кара другите да пият, колкото и сам да пие; Тиранът и Скапен бяха на същия ум; Леандър се боеше, че ако се отдава на много чести възлияния, ще повреди белотата на кожата си и носът му ще цъфне от пъпки и пришки, не твърде подходящи украшения за един първи любовник. Що се отнася до барона, него дългото постничество в замъка дьо Сигоняк беше го приучило към една кастилска въздържаност, от която той се откъсваше с усилия. Между впрочем той през всичкото време си мислеше за лицето, зърнато в кухнята, което му се струваше подозрително, без да може да каже защо, тъй като нямаше нищо по-естествено от пристигането на един пътник в една оживена странноприемница.

Вечерята беше весела: въодушевени от виното и от богатата трапеза, радостни, че най-сетне са в Париж, това Елдорадо за всички люде с неосъществени замисли, сгрени от топлата уютност, тъй приятна след дългите часове, прекарани на студа в каруцата, нашите комедианти се отдадоха на най-лудешки мечтания. Мислено те съперничеха вече на Бургундския дворец^[21] и на трупата от квартала Маре^[22]. Те се виждаха обсипани с ръкопляскания, чествани, поканени да играят пред двора, виждаха се как заръчват пиеси на най-добрите пера на времето, как се отнасят с поетите като с жалки драскачи, как големите велможи ги канят на пирове, а след месец или друг вече се возят в каляски. Леандър бленуваше за най-високопоставени завоевания и най-много се съгласяваше да не посяга на кралицата. Макар и да не беше пил, суетността му беше пияна. От приключението му с маркиза дьо Брюйер насам той решително се смяташе неотразим и самолюбието му вече не знаеше граници. Серафина си обещаваше да остане вярна на кавалера дьо Видаленк само докато се появи някоя по-гиздава китка пера на шапката и по-знатна. Колкото до Зербина, тя си имаше своя маркиз, който скоро щеше да я настигне, и не се вълнуваше от никакви кроежи. Госпожа Леонарда, вън от играта поради възрастта си и затова способна да изпълнява само службата на пратеницата Ирида^[23], не си губеше времето с такива празни работи и не пропускаше нито залък. Блазиус пълнеше чинията й и наливаше стакана й до ръбовете със смешна бързина, но старата приемаше шегата благосклонно.

Изабела, която отдавна вече не ядеше, търкаляше разсеяно между пръстите си топче от хлебна среда, което заприличваше на гълъб, и спираше поглед върху скъпия си Сигоняк, седнал от другия край на трапезата, а погледът й беше целият окъпан от непорочна обич и ангелска нежност. Горещината в стаята бе поруменила леко бузите й, доскоро малко бледи от умората на пътуването. Тя беше божествено хубава така и ако младият херцог дьо Валомбрьоз можеше да я види сега, страстта му щеше да се разпали до лудост.

А Сигоняк съзерцаваше Изабела с някакво почтително възхищение; красивите чувства на очарователната девица го трогваха не по-малко от прелестите, с които тя бе щедро надарена, и той съжаляваше, че от прекалена чувствителност тя беше го отхвърлила като съпруг.

Когато вечерята свърши, жените се оттеглиха заедно с Леандър и барона, оставяйки тройката заслужили пияници да довършат недопитите бутилки, което лакеят, натоварен да поднася напитките, сметна за прекалена грижа, но беше утешен с една бяла пара за почерпка, спусната в ръката му.

— Залостете се здраво във вашето кътче — рече Сигоняк, изпращайки Изабела до вратата на стаята й. — Толкова народ влиза и излиза по тия странноприемници, че човек никога не би могъл да бъде напълно сигурен.

— Не се бойте от нищо, скъпи бароне — отговори младата комедиантка. — Вратата ми има брава, която се заключва с три превъртания и е достатъчна да залости цяла тъмница. Освен това има и мандало, дълго колкото ръката ми; прозорецът е с решетки и никакви кръгли прозорчета не надничат от стената с мрачната си зеница. Пътниците често носят със себе си предмети, които биха могли да изкушат користолюбието на крадците, затова стаите им трябва да са затворени тъй яко, че нищо да не проникне в тях. Нито една царкиня от приказките, заплашена от зъл жребий и пазена от дракони в кулата си, не е била по-сигурно защитена от мен.

— Понякога — отвърна Сигоняк — всички вълшебства са напразни и неприятелят прониква в крепостта въпреки всички талисмани и заклинания с думи и писмена.

— Да, но само ако царкинята — подзе Изабела с усмивка — облагодетелства неприятеля със своето користно или влюбено съучастие, отегчена от затворническия живот, макар да е за нейно добро; такова нещо няма в моя случай. И тъй, понеже никак не се страхувам, и то аз, която по природа съм по-плашлива от кошута, слухтяща за звуците на рога и лая на хрътките, то вие, който сте равен по смелост на Александър и на Цезар, трябва да бъдете спокоен. Спете като младенец.

И в знак на прощаване тя поднесе към устните на Сигоняка тънката си и нежна ръчица, чиято белота тя умееше да съхранява не по-зле от някоя херцогиня, с помощта на пудри, краставични мехлеми и меки, поръсени с благовония ръкавици. Когато младата жена си влезе, Сигоняк постоя да чуе как ключът се завърта в ключалката, как спусъкът захапва езичето на бравата и мандалото успокоително изскърцва; ала в мига, когато пристъпваше прага на собствената си стая, той видя по стената да се плъзга, отхвърлена от фенера, който осветляваше ходника; сянката на някакъв мъж, когото той не бе чул да се качва и който почти го докосна, минавайки край него. Сигоняк рязко извърна глава. Беше непознатият от кухнята, който сигурно си отиваше в стаята, отредена му от съдържателя. Работата беше съвсем естествена, обаче баронът, като се правеше, че не може да улучи дупката на ключалката си, проследи с поглед тази тайнствена личност, чието поведение необяснимо го занимаваше, чак докато една чупка на коридора закри оногова от очите му. Една врата се затвори със звучно хлопване, което в тишината, настъпваща по това време в странноприемницата, отекна съвсем отчетливо и Сигоняк разбра, че непознатият е влязъл в стаята си и че обитава една твърде отдалечена част на хана.

Понеже не му се спеше, баронът седна да пише писмо на славния Пиер, както беше му обещал да стори, щом пристигне в Париж. Той се стараеше да изписва съвсем ясно писмената, защото верният слуга не беше голям книжовник и едва можеше да срича печатните букви. Това послание гласеше както следва:

„Добри ми Пиер, ето ме най-сетне в Париж, където, както се предполага, аз трябва да спечеля богатство и да въздигна своя западнал дом, макар и, да си кажа правичката, никак не виждам как това ще стане. Все пак някоя благолепна случайност може да ме доближи до двора и ако сполуча да говоря с краля, от когото всички милости снизхождат, то навярно услугите, които моите прадеди са сторвали на кралете, неговите предшественици, ще ми бъдат зачетени. Негово величество няма да позволи едно благородно семейство, което се е разорило във войните, да угасне в такава нищета. Докато чакам и като нямам други приходи, аз играя в комедии и от този занаят спечелих някоя и друга пистола, част от които ще ти изпратя, щом намеря сигурен човек. Може би по-добре щях да сторя, ако бях постъпил войник в някоя рота; но не исках да си ограничавам свободата, а между впрочем онзи, чиито прадеди са заповядвали и който никога не е получавал заповеди от никого, се отвращава от подчинението. И освен това самотията ме е направила малко див и неопитомлив. Единственото приключение, което ми се случи по време на това дълго пътуване, е двубоят с един известен херцог, много зъл и много голям побойник по дуелите, от което аз се отървах със слава благодарение на чудесните ти уроци. Аз му прободох ръката от край до край и нямаше нищо по-лесно от това да го простра мъртъв на поляната, тъй като отбраната му е по-слаба от нападението, понеже е по-буен, отколкото благоразумен, и по-малко твърд, отколкото бърз. Много пъти той се разкриваше и аз можех бързо да го довърша посредством някой от ония неотразими удари, на които ти ме научи с такава търпеливост през дългите сражения, които си устройвахме в долната зала на Сигоняк; тя беше единствената с достатъчно здрав под, че да удържи тежестта ни, като настъпваме — какво ни оставаше друго да правим, за да убиваме времето, да си разкършваме пръстите, та да не се схванат, и да се поуморим, че да спим по-добре. Твоят ученик не те посрами и аз много пораснах в очите на всички след тази, вярно ти казвам, страшно лесна победа. Изглежда, че аз наистина съм остра шпага, един дуелист от пръв разред. Но стига вече за това. Често си мисля, колкото и да ме отвлича този нов живот, за оня стар замък, чиито съсипии се къртят върху гробниците на семейството ми и където аз преминах тъжната си младост. Отдалеко той не ми се вижда вече такъв грозен, нито толкова мрачен; дори често ми се случва мислено да се разхождам из пустите му зали, да гледам пожълтелите портрети, които толкова дълго бяха едничката ми дружина, да настъпвам парче счупено стъкло от някой издънен прозорец и да го чувам как изскърцва под крака ми — и тия блуждения ми доставят някакво печално удоволствие. Също тъй много драго ще ми бъде да зърна пак доброто ти старо лице, почерняло от слънцето, което ще светне, като ме види, от сърдечна усмивка. А още — защо трябва да се червя да го кажа? — много ми се ще да чуя пак чекръчето на Велзевул, лая на Миро и цвиленето на клетия Байяр, който събираше последните си сили, за да ме носи на гърба си, макар и никак да не бях тежък. Злочестникът, когото людете напускат, отдава част от душата си на животните, които са по-предани и не се плашат от несретата. Тия мили четириноги, които ме обичаха, живи ли са още и личи ли да си спомнят за мен и да им е мъчно? Можа ли поне в тази обител на нищетата да ги спасиш от гладна смърт и да отделиш от оскъдния си залък да им подхвърлиш някоя трошица? Постарайте се да удържите живи и здрави всички, докато се върна, беден или богат, честит или отчаян, да разделя с вас злощастието или сполуката си, според както съдбата отреди, за да доживеем заедно земните си дни в къщата, където заедно сме страдали. Ако трябва аз да съм последният от Сигоняковци, да бъде волята господня! Все още има едно празно място в гробницата на дедите ми.

Барон дьо Сигоняк“

Баронът запечати писмото посредством един пръстен с печат, едничката драгоценност, която бе запазил от баща си и върху която бяха издълбани трите щъркела на светлосиньо поле; надписа името на получателя и загъна посланието си в една папка, та да го предаде, щом тръгне някоя пощенска кола за Гаскония.

От замъка дьо Сигоняк, където мисълта за Пиер беше го пренесла, духът му пак се върна към Париж и към настоящето. Макар и часът да беше напреднал, той чуваше смътно да бучи наоколо му оня глух ропот на големия град, който е също като океана, никога не замлъква, дори и когато изглежда, че си почива. Ту тропотът на някой кон по калдъръма, ту дрънченето на каляска, което заглъхва в далечината; някоя песен на окъснял пияница, някакво звънтене на саби, ударени една в друга, вик на минувач, нападнат от обирниците на дрехи по Новия мост, вой на загубено куче или някакъв друг неопределим мълвеж… Измежду тия шумове на Сигоняк му се стори, че различава в коридора стъпките на обут с ботуши мъж, който върви предпазливо, като че не иска да бъде чут. Баронът загаси светлината, за да не го издават лъчите изпод вратата, и като я пооткрехна, видя в дълбината на коридора някакъв човек, грижливо загърнат в тъмен плащ, който се отправяше към стаята на първия пътник, оня, чието поведение беше му се сторило подозрително. След няколко минути още един дангалак, обущата на когото скърцаха, макар и да се мъчеше да стъпва лекичко, мина по същия път като предишния. Не беше изтекъл и половин час и трети юначага с твърде своеобразна външност се мярна в мъждукащата здрачина на гаснещия фенер и потъна в коридора. Той беше въоръжен, както и двамата други; един дълъг островръх меч повдигаше отзад полите на наметалото му. Сянката, която хвърляше връз лицето му периферията на една шапка с черно перо, пречеше да се различат чертите му.

Това шествие от въоръжени мъжаги се стори прекалено несвоевременно и странно на Сигоняк, а четворният им брой му напомни засадата в уличките на Поатие, на която едва не бе станал жертва на излизане от театъра след разпрата с херцог дьо Валомбрьоз. Това беше като лъч на просветление за него и той изведнъж позна в човека, който толкова беше го озадачил в кухнята, оня нехранимайко, дето в уличката го нападна пръв и може би съдбоносно, ако не беше подготвен. Същият оня, дето беше се търколил нагоре с краката, с нахлузена чак до раменете шапка под ударите с плоския ръб на сабята, които капитан Фракас сърцато му нанесе. Останалите трябваше да са другарите му, доблестно разпръснати от Ирод и Скапен. Каква случайност, или по-точно казано, какъв заговор ги събираше тъкмо в странноприемницата, където трупата беше се настанила, и то още първата вечер? Трябва да бяха ги следили от нощувка до нощувка. И все пак Сигоняк зорко беше наблюдавал пътя; но как да разпознаеш неприятеля си в лицето на някой конник, който отминава с безразличен вид, без да спира, като едва хвърля към тебе оня неопределен поглед, какъвто поражда на път всяка среща? Както и да е, сега беше сигурно, че омразата и любовта на младия херцог съвсем не бяха приспани, а и двете еднакво честолюбиво търсеха удовлетворение. Мъстта му се опитваше да оплете в една и съща мрежа и Изабела, и Сигоняк. Твърде сърцат по природа, баронът не се плашеше за себе си от кроежите на тия жалки наемници, бездруго не по-големи храбреци със сабята, отколкото с тоягите, на които им стигаше да усетят вятъра от вярната му шпага, за да ударят на бяг; но той се плашеше от някое подло и притворно коварство спрямо младата комедиантка. И той взе произтичащите от това предохранения и реши да не си ляга. Запали всичките свещи, които се намираха в стаята му, разтвори широко вратата си, така че ярък сноп светлина да легне върху отсрещната стена на коридора, тъкмо където излизаха дверите на Изабела, извади шпагата и кинжала си, за да ги има под ръка, ако стане нещо, после спокойно седна на леглото си. Той дълго чака така, без нищо да се случи. Два часа след полунощ отзвъняха напевно от камбаната при шадравана на Самарянката^[24], както и на по-близкия часовник на Великите августинци, когато се дочу някакво тихо тътрене на крака и скоро в светлата рамка, изрязана върху стената, се появи неуверен, колеблив и много гузен на вид първият хубостник, който не беше друг, ами старият ни познайник Мерендол, един от въоръжените побойници на херцог дьо Валомбрьоз. Сигоняк стоеше изправен зад прага с шпага в ръка, готов за нападение и за отбрана, с такъв горделив и победоносен израз върху лицето си, че Мерендол отмина, без да обели дума и с наведена глава. Троицата останали, идещи на върволица един зад друг и изненадани от тоя неочакван сноп светлина, посред който страшно святкаше оръжието на барона, се изсулиха колкото могат по-чевръсто, а последният даже изтърва едни клещи, предназначени без съмнение за разбиването на вратата, зад която спи капитан Фракас. Баронът ги поздрави с подигравателно помахване и скоро откъм двора се дочу тропането на коне, които извеждат от оборите. Четворицата мошеници, като удариха на камък и тоя път, бързаха да офейкат.

 

 

На закуската Ирод се обърна към Сигоняк:

— Капитане, не ви ли гложди любопитството да се поразтъпчете малко из този град, един от най-първите на света, за който се носят толкова приказки и се пеят толкоз песни? Ако ви бъде приятно, аз ще ви послужа за водач и за кормчия, тъй като познавам от край време всичките рифове, подводни скали, плитчини, Еврили^[25], Сцили и Харибди^[26] на това гибелно за чужденците и за провинциалистите море, понеже от най-ранни юношески дни съм плувал из него. Аз ще бъда вашият Палинур^[27], но няма да се оставя да зарина нос във вълните, както оня, за когото говори Вергилий Марон. Ние сме тук на много благодарно място, за да погледаме представлението, тъй като Новият мост е за Париж онова, което е бил за Рим Свещеният път^[28]: стъргало, място за срещи и перипатетическа галерия^[29] за новинари, за лапнишарани, за поети, мошеници, крадци, фокусници, блудници, благородници, еснафлии, войскари ветерани и люде от всички други съсловия.

— Вашето предложение ми се нрави много, драги Ирод — отговори Сигоняк, — но предупредете Скапен да остане в хотела и с лисичото си око да следи влизащи и излизащи, чийто вид не вдъхва много доверие. Нека не изоставя Изабела нито за миг. Отмъстителността на Валомбрьоз витае около нас, дебнейки да ни разкъса. Тази нощ видях отново четворицата нехранимайковци, които тъй добре наредихме на оная уличка в Поатие. Намерението им беше, чини ми се, да разбият вратата ми, да връхлетят върху ми, както спя, и да ми теглят ножа. Но тъй като аз бдях, страхувайки се от някоя клопка срещу нашата млада приятелка, замисълът им не можа да се осъществи и те хукнаха презглава с конете си, които ги чакаха оседлани в конюшнята, под предлог, че трябва рано-рано да отпътуват.

— Не мисля — отговори Тиранът, — че ще посмеят да предприемат нещо денем. Помощ ще се притече при най-малкия зов, а освен това трябва да са провесили носове от снощната си несполука. Скапен, Блазиус и Леандър ще са съвсем достатъчни, за да увардят Изабела до нашето завръщане в странноприемницата. Но за в случай на разпра или нападка из улиците аз ще запаша сабята си, за да подкрепя вашата при нужда.

Като рече това, Тиранът закопча около величествения си корем един пояс, от който висеше дълга и тежка сабя. Той закачи отзад на рамото си малка къса наметка, която нямаше да спъва движенията му, и нахлупи до веждите шапката си с червено перо; защото човек трябва да си отваря очите, когато минава по мостовете, да не би северният или североизточният вятър да му отвеят шапката в реката, за велика забава на пажовете, лакеите и уличните хлапетии. Такова обяснение даваше Ирод за смъкнатата си шапка, но всъщност почтеният комедиант си мислеше, че може би след време ще навреди на благородника дьо Сигоняк, ако си спомнят, че са го срещали на обществено място в дружина с някакъв си шут. Ето защо той потуляше доколкото може лицето си, твърде добре познато на парижкото простолюдие.

На ъгъла на Престолонаследническата улица Ирод обърна вниманието на Сигоняк към людете, струпани под тремовете на Великите августинци, за да си купят на ниска цена някое парче от месото, хванато у месарите в забранени дни^[30]. Той му показа и новинарите, които се разпореждаха помежду си със съдбините на царства и господарства, разместваха, както им скимне, границите, разделяха империи и докладваха едно към едно думите, които министрите били произнесли сами в кабинетите си. Тук се издаваха вестниците, пасквили, изобличителни писания и всякакви други дребни книжници, разпространявани под полите на дрехата. Целият този непостижимо лъжовен свят имаше бледи лица, безумен вид и занемарено облекло.

— Да не се спираме — рече Ирод — да слушаме техните небивалици, така никога няма да свършим; освен ако вие не държите да научите какъв е последният ферман на персийския суфит^[31] или какъв церемониал е въведен в двора на първосвещеника Йоан^[32]. Нека мръднем още няколко крачки, и тогава ще се насладим на едно от най-красивите представления във вселената, каквото никой театър не може да покаже, колкото и да му са хубави декорациите.

И наистина гледката, която се разгърна пред очите на Сигоняк и на водача му, когато прехвърлиха сводовете над тесния ръкав на реката, нямаше тогава и още няма съперница по цялата земя. Пред тях се разстилаше самият мост с прелестните полумесеци, извити над всеки от подпорните му стълбове. Новият мост не беше претоварен, както Разменният мост и мостът на Свети Михаил, с две редици високи къщи от двете му страни.

Великият владетел^[33], който беше заповядал да го построят, не бе пожелал, щото някакви разкривени и навъсени съборетини да препречват изгледа към достолепния дворец, в който пребивават нашите крале, та да се открива той оттук в цялото си раздиплено величие.

Върху насипа на моста, който заемаше самия връх на острова, добрият крал^[34] яхаше своя бронзов кон със спокойния вид на някой Марк Аврелий^[35], а на всеки ъгъл на пиедестала му се облягаше по един металически пленник, който се гърчеше под въжета, с които беше обвързан. Решетка от ковано желязо с богати плетеници заобикаляше паметника, за да огради подстъпите му от волностите и непочтителността на простолюдието; защото понякога, като прекрачваха решетката, уличните хлапета се одързостяваха да яхнат задницата на коня, зад добродушния монарх, особено в дните на кралски посрещания или на някоя любопитна смъртна казън. Строгият тон на бронза рязко се очертаваше върху пустото небе и омарата на далечните ридове, които се мержелееха отвъд Червения мост.

На левия бряг, над покривите на къщите, стърчеше стрелата на Свети Герман и Ливадите^[36], старата романска черква, и се извисяваха острите била на Неверския дворец, грамаден и все недовършен. Малко по-нататък кулата, древна останка от Нелекия замък^[37], потапяше нозе в реката, сред цял хълм остатъци от съборени зидове, и макар отдавна да беше изоставена и да се рушеше, все още вишеше гордата си осанка над хоризонта. Отвъд нея се простираше Жабарникът и в неясната синкава мъглица по ръба на небето се различаваха трите кръста, забучени на върха на парижката Голгота, иначе наричана Мон Валериен^[38].

Лувър^[39] величествено заемаше десния бряг, блеснал и позлатен от веселите лъчи на слънцето, което беше по-ярко, отколкото топло, както е обикновено със зимното слънце, но особено изпъкнало очертаваше всички подробности на тази едновременно благородна и богата архитектура. Дългата галерия, която свързваше Лувъра с Тюйлери^[40], чудесно съоръжение, което позволява на краля да бъде последователно, както благоразсъди, ту във възлюбления си град, ту на полето, разгръщаше несравнените си украси, изящни изваяния, покрити с релефи и корнизи, вити капители, обли и четвъртити стълбове, достойни да се сравняват с творбите на най-изкусните гръцки или римски строители.

След ъгъла, на който се подаваше балконът на Шарл IX^[41], зданието правеше широк отстъп назад, който оставяше свободно място за градини и за служебни постройки — гъби, поникнали в подножието на старинния строеж. По крайбрежието малки мостчета окръгляха сводовете си в подпорната стена на кея, а малко по-надолу по течението на реката срещу Нелеката кула се издигаше още една кула, останала от стария Лувър на Шарл V^[42], до която беше прилепена портата, построена между двореца и реката. Тези старинни кули, съчетани по готически в двойка и обърнати косо една срещу друга през реката, допринасяха твърде много за хубостта на гледката. Те напомняха феодалните времена и стояха на местата си между новите и изящни строения като някой древен амвон или старинен дъбов шкаф с причудлива резба сред съвременни посребрени и позлатени мебели. Тези свети мощи, останали от изчезналите векове, придават на градовете достоен за уважение вид и затова би трябвало да бъдат пазени от разрухата на времето и на людските ръце.

В края на Тюйлерийската градина, където градът свършва, се забелязваше Съвещателната порта, а по протежение на реката, отвъд градината — дървесата на Кралицината разходка, любимо място за развлечение на царедворците и на високопоставените особи, които ходеха там да изваждат на показ каляските си.

Двата бряга, на които току-що направихме една бърза скица с молив, обграждаха като две кулиси оживената сцена, която представляваше реката, набраздена от лодки, които плаваха от единия до другия кей, задръстена от навързани един за друг и струпани под стръмните брегове кораби, кои натоварени със сено, кои с дърва или с продоволствие. Досами кея, пред Лувъра, погледа привличаха кралските галиоти^[43] с изваяните си и позлатени украшения и пряпорците с цветовете на Франция. А по-нататък, към моста, над изшилените била на къщите, прилични на карти за игра, подпрени една срещу друга, се виждаха малките камбанарии на Свети Герман от Оксер^[44].

След като се изгледаха достатъчно оттук, Ирод отведе Сигоняк пред Самарянката.

— Макар и това да е мястото, където си дават среща хапльовците, за да стоят по цели часове и да чакат металният звънар да удари часа върху камбанката на часовника, все пак човек трябва да дойде тук и да прави като останалите. Малко зяпане никак не се отразява зле на новопристигналия пътешественик. Белег на необщителност и саможивост, а не на мъдрост е да се отнесеш презрително и да си въсиш веждите пред онова, което съставлява очарованието на тълпите.

С такива речи се извиняваше Тиранът пред своя спътник, докато двамата чакаха търпеливо пред прелестното водно устройство кога стрелката ще достигне часа и ще задвижи веселия камбанен звън и докато чакаха, гледаха позлатения оловен Исус, който говореше на Самарянката, облакътена на каменното кръжило на кладенеца, кръглата астрономическа топка, която отбелязваше пътя на слънцето и на месечината, скулптурната маска, която изливаше от пастта си водата, почерпана от реката, подпиращият Херкулес, който носеше върху раменете си цялото това сложносъставно украшение и кухата статуетка на върха, която служеше за ветропоказател, също както Фортуна от Палата на дожите във Венеция^[45] и Вярата от кулата Хиралда в Севиля^[46].

Върхът на стрелката най-сетне достигна цифрата X; камбаните започнаха да звънкат от весело по-весело с тънките си сребърни или бакърени гласчета, като пееха една мелодия на сарабанда; звънарят вдигна пиринчената си ръка и чукът му се спусна толкова пъти върху голямата камбана, колкото часове трябваше да се отбият. Този механизъм, изкусно изработен от фламандеца Линтлер, достави голямо удоволствие на Сигоняк, който, макар и с високи духовни заложби по природа, беше съвсем новак в много неща, тъй като никога не бе напускал дворянското си гнездо сред ландите.

— А сега — рече Ирод — да се обърнем и към другата страна; макар че изгледът оттук съвсем не е така великолепен. Къщите по Разменния мост твърде го стесняват. Зидарията по Кея на табаците не струва нищо; и все пак онази кула на Свети Яков, камбанарията на Свети Медерик и ония стрели на далечни черкви недвусмислено издават големия град. А на дворцовия остров — вижте по кея към главното течение на реката онези еднакви къщи от червена тухла с облицовка от бял камък по ъглите — те изглеждат твърде величествено и щастливо завършват със старата Часовникова кула, увенчана с островърхия си покрив, който често, щом му се отдаде случай, пробожда мъглата и стърчи над нея. Престолонаследническият площад, който се разширява като триъгълник пред лицето на Бронзовия крал и оставя открита Дворцовата порта, може да се нареди измежду най-добре разчертаните и най-чисти площади на света. Стрелата на Светия Параклис, тази двуетажна черква, прочута със съкровищата и реликвите си, се извисява стройно и изящно над ония високи и плочести покриви, разчупени от украсени капандури, които лъщят със съвсем пресен блясък, защото са построени неотдавна; а в детинските си години аз съм играл на дама по местата, където са те сега. Благодарение на великодушието и щедростта на кралете ни Париж се разхубавява от ден на ден за голямо възхищение на чужденците, които на връщане в родните си места разправят чудеса за него и го намират порасъл, разхубавен и почти подновен при всяко идване.

— Най ме учудва — отговаряше Сигоняк — повече от големината, богатството и величествеността на постройките, както обществени, така и частни, и ме удивлява безконечният брой на людете, които се роят и гъмжат по тези улици, площади и мостове, подобно на мравки, на които току-що са разсипали мравуняка. Всички тичат като зашеметени насам-натам, без да може да се разбере целта на движенията им. Чудно е да си помислиш, че всеки от тези човеци, които образуват това неизчерпаемо множество, си има своя стая, свое легло, добро или лошо, и яде горе-долу всеки ден, защото иначе ще умре от гладна смърт. Какво изумително количество храни, колко стада волове, колко кюпове брашно, колко бъчви вино трябват, за да се нахрани всичкият този свят, струпан на едно и също място, докато в нашите ланди едва се среща от дъжд на вятър по някой жител!

И наистина човешките потоци, които течаха насам и нататък по Новия мост, имаше с какво да удивят един провинциалист. Насред платното на пътя вървяха една след друга или се разминаваха каляски с по два или с по четири коня; някои от тях прясно изписани и позлатени, обшити с кадифета и с огледала по вратичките, полюляващи се върху меки пружини, с лакеи, изправени отзад, и карани от червендалести бузести кочияши, облечени в празнични ливреи, които с усилие сдържаха сред навалицата нетърпеливите впрягове; и други, не така бляскави, с изтъркани шарила, с кожени перденца, с раздрънкани пружини, теглени от твърде миролюбиви коне, чието усърдие трябваше да бъде подбуждано с камшици. През стъклата на първите се забелязваха разкошно облечени царедворци, изящно нагиздени дами; във вторите — съдебни чиновници, лекари и тям подобни строги люде. Сред всичко това бяха размешани каруци, натоварени с камъни, с гора или с бъчви, карани от груби каруцари, които ругаеха поради задръстването, и бойко пращаха бога по дяволите. Сред този движещ се лабиринт от коли конниците се мъчеха да си пробият път, но не успяваха да се проврат, без да отъркат ботушите си в главините на колелетата или да се измъкнат, неопръскани с кал. Столовете носилки, някои собствени, други наемни, се стремяха да се държат отстрани на течението, за да не ги повлекат, и доколкото им бе по силите, вървяха покрай перилата на моста. По едно време се зададе стадо волове и бъркотията достигна върха си. Рогатите животни (ние не говорим за женените двуноги, които по същото време минаваха по Новия мост, ами за воловете) се щураха насам-натам, навели глави, пощръклели от страх, подбутвани от кучетата, налагани с тояги от говедарите. При вида им конете се плашеха, чаткаха по камъните с предните си копита и гръмовито пърдяха. Минувачите се разбягваха от страх да не ги намушкат рогата, а кучетата се завираха под краката на по-мъчноподвижните от тях, за да ги отстранят от пътя, а мнозина се просваха в калта по цялата си дължина. Дори и една дама, гримирана и нацвъкана с изкуствени бенки, цялата обшита с чер кехлибар и оцветни панделки, която твърде приличаше на Венерина жрица, търсеща приключения, се заклатушка на високите си токове и се простря по гръб, без да се убие — като жена, свикнала на такива падания, — не пропуснаха да подхвърлят лукавите шегобийци, които й подадоха ръце, за да се изправи. След малко пък се зададе рота войници, които отиваха някъде да караулят, с развети знамена и тълпата пак трябваше да се отдръпне, за да стори път на тези марсови синове, свикнали да не се считат с препятствията.

— Всички тия случки — рече Ирод на погълнатия от зрелището Сигоняк — са най-обикновени. Хайде да се помъчим да пресечем блъсканицата и да излезем на мястото, където седят чудаците на Новия мост, фигури смешни и необичайни, които не е зле да погледаме отблизо. Никой друг град освен Париж не произвежда такива своеобразия. Те никнат между калдъръмите му като цветя или по-скоро като гнусни и уродливи гъби, за които няма на света по-добра почва от тази черна кал. А, вижте! Ето го тъкмо перигореца дю Майе, наречен изкаляния поет, който ухажва бронзовия крал. Някои твърдят, че е маймуна, избягала от някоя панаирджийска зверилница; други пък доказват, че е една от камилите, докарали от господин дьо Невер^[47]. Въпросът още не е разрешен: аз лично го мисля за човек, защото е луд, нахален и нечистоплътен. Маймуните си пощят бълхите и въшките и ги пукат на ноктите си за отмъщение и отплата; него хич не го е еня за гадта. Камилите си лижат козината и се ръсят с прах като перуникова пудра; те, между другото, имат по няколко стомаси и преживят храната си; този тук и това не знае да прави, защото гушата му е винаги празна като главата му. Подхвърлете му милостиня; той ще я вземе, като крещи, ругае и ви проклина. Непременно е човек, защото е луд, мръсен и неблагодарен.

Сигоняк извади от кесията си една бяла пара и я подаде на поета, но той, потънал в някакво дълбоко мечтание, както обикновено людете с повредени мозъци и с блуждаеща мисъл, отначало не обърна внимание на щръкналия отпреде му барон. Най-после го съгледа, и като прекъсна празните си съзерцания, с рязко движение грабна парата и я тикна в джобчето си, като ръмжеше някакви неразбираеми оскърбления. После изведнъж демонът на стихоплетството отново го облада и той започна да мърда бързо бърните си, да върти очи, да си криви лицето не по зле, отколкото скулптурните маски, изваяни от Жермен Пилон под корниза на Новия мост, и през всичкото време си движеше пръстите, за да отмерва стъпките на стиховете, които продължаваше да мърмори през зъби. Това го караше да прилича на някой играч на мора^[48] и страшно развеселяваше уличните хлапета, които бяха се събрали в кръг около него.

Този поет, трябва да го кажем, беше по-странно натруфен, отколкото карнавалното чучело от Тлъсти вторник^[49], когато го носят на Пепелна сряда^[50] да го изгарят или пък от ония плашила, дето ги окачат из овощните градини или лозята, за да отпъждат лакомите птици. Човек можеше да си помисли, като го види, че звънарят на Самарянката, малкият Мавър от Новия пазар или Жакмар от камбанарията на Свети Павел^[51] са отишли и са се преоблекли в някоя вехтошарница. Една стара филцова шапка, порижавяла от слънцето, изпрана от дъждовете, опасана с ширит от мазнина, увенчана във вид на украшение с едно изгризано от молците петльово перо, повече приличаща на аптекарска цедилка, отколкото на човешка шапка, се спущаше чак до веждите му, като го принуждаваше да вири носа си, за да вижда, защото очите му бяха почти затулени под сплесканата и кирлива периферия. Връхната му дреха, на която и платът, и цветът бяха неопределими и неописуеми, изглеждаше с по-добро настроение, отколкото самият той, защото се смееше с всичките си шевове. Това облекло, като че ли направено за шега, се пукаше от веселост, а също и от старост, тъй като сигурно бе живяло по-дълго от Матусаил^[52]. Ивица мъхнато фризийско сукно му служеше за пояс и за презрамник и от нея висеше една рапира без предпазно топче на върха, който се влачеше оголен като палешник на орало и дращеше калдъръма зад него. Къси бухнати грети от жълт атлаз, който някога трябва да бе покривал маските в някоя балетна интродукция, бяха натъпкани в ботушите, единият рибарски, каквито носят събирачите на стриди, от черна кожа, другият — с наколенник, от бяла руска кожа; единият с плоско стъпало, другият — с извито, и снабден с шпора, а разпърпаната му подметка отдавна да беше се откъснала, ако не я задържаше една връвчица, увита много пъти около крака като навоите на антична котурна. Един къс червен плащ от грубо домашно сукно, който всичките годишни времена намираха на поста му, допълваше тази премяна, която би срамила някой берач на ябълки от областта Перш, но от която нашият поет изглеждаше твърде горд. Под гънките на наметалото, до дръжката на рапирата, която без съмнение беше овластена да го защитава, надничаше крайшникът на комат хляб.

По-нататък, на един от извитите като полумесец издатъци, надвесени над всеки подпорен стълб на моста, седеше слепец, придружаван от една дебела стринка, за да му служи за очи, и си дереше гърлото да пее разпуснати куплети, в които с комически гробовен глас редеше жалба за живота, подвизите и смъртта на един прочут престъпник. На друго място някакъв шарлатанин, облечен в дрехи от червено зебло, вилнееше с клещи в ръка върху невисоко скеле, разкрасено с гирлянди от зъби — кучешки, резци и кътници, нанизани на пиринчена тел. Той лееше над натрупаните зяпльовци една тържествена реч, с която известяваше, че се наема да извади без болка (за самия него) и най-дълбоко загнездените и упорити корени от счупени зъби с удар на сабя или изстрел от пищов по избор на потърпевшия, в случай че последният не предпочете да бъде изцерен с обикновените средства.

— Аз не ги изтръгвам!… — провикваше се той с лаещ глас. — Аз ги обирам! Хайде насам, който от вас се радва на лоши зъби, да влезе в кръга без страх и аз тутакси ще го излекувам!

Някакъв дебеланко със селски вид, чиято надута буза свидетелстваше за тежко възпаление, седна на стола и зъбарят пъхна в устата му страшната щипка от излъскана стомана. Нещастникът, вместо да стиска с ръце дръжките на креслото, следваше зъба си, който не искаше лесно да се отдели от него, и тъй се издигна на повече от две стъпки във въздуха, което страшно допадна на тълпата. Едно внезапно силно дръпване тури край на мъките му и зъбарят тържествено издигна над главите окървавения си трофей!

През всичкото време на тази чудновата сценка една маймунка, завързана за скелето с верижка, захваната в кожения й пояс, който й разкървавяваше слабините, повтаряше смешно виковете, движенията и гърчовете на дебеланкото.

Но смехотворението не задържа задълго Ирод и Сигоняк, които по-охотно се запряха при търговците на вестници и продавачите на вехти книги, настанени по парапетите. Тиранът дори обърна вниманието на спътника си върху един съвсем одрипавял божек, който беше се наредил отвън моста, на тесния корниз, патериците и паничката му до него, и оттам протягаше ръце, тикаше кирливата си шапка под носа на людете, които се навеждаха над парапета, за да погледнат течението на реката или да попрелистят някоя книга, и ги заклеваше да му подхвърлят пара или паричка или и повече, ако им харесва, той не се отказваше от никакви пари, тъй като явно беше способен да прокара и фалшивите.

— У нас — рече Сигоняк — само ластовичките живеят на корнизите, а тук и людете!

— Вие наричате тогова обесник човек! — извика Ирод. — Това си е чиста учтивост, макар и по християнски да не трябва да презираме никого. Впрочем на този мост може да се види всичко, дори и порядъчни люде, щом като ние сме тук… Както казва пословицата, човек не би могъл да премине моста, без да срещне калугер, бял кон и разпасана жена. Ето тъкмо един чернокапец, който бърза, та чак сандалите му плющят; конят не е далече. О, дявол да го вземе, гледайте точно пред вас: онази кранта, която прикляка на задните си крака, като че ли да надникне зад преградите на конюшнята. Остава само разпътницата. Няма да чакаме дълго. Да, вместо една, ето че идат трички, с разголени шии, намазани като каруцарски колелета, и се смеят високо и превзето, та да си покажат зъбите… Пословицата не излъга.

Изведнъж някаква глъчка се чу откъм другия край на моста и тълпата се спусна нататък. Някакви дуелисти побойници се биеха с шпаги върху насипа, в подножието на статуята, където мястото беше най-свободно и сгодно за такава работа. Те викаха: „Убий! Убий!“, и се силеха да се нападат с ярост. Но това бяха само привидни удари, само прекъсвани насред път и учтиви пристъпи, както в дуелите на сцената, където при толкова убити и ранени никога никой не умира. Тези се биеха двама срещу двама и изглеждаха обладани от върховен гняв, отблъсквайки шпагите, с които другарите им искаха да ги разделят. Целта на тази привидна разпра беше да привлече, навалица, за да могат джебчиите и крадците на дрехи необезпокоявано да си свършат работата. И наистина не един любопитен, вмъкнал се в човешката купчина да погледа, с хубава наметка на рамо, подплатена с плюш и с добре натъпкани джобове, излезе от блъсканицата само по дреха и похарчил парите си, без да знае. След което побойниците, които въобще не бяха се карали, се разбраха като панаирджийски хайдуци, каквито си и бяха, помириха се и раздрусаха ръце, като показваха голямо кавалерство един към друг, заявявайки, че честта им е удовлетворена. Което наистина не беше трудно; честта на такива негодници не ще да е от най-чувствителните…

По съвета на Ирод Сигоняк не беше се твърде приближавал до сражаващите се, така че можа да ги съгледа само отчасти и смътно, през пролуките, които оставяха главите и раменете на любопитните. Стори му се обаче, че разпознава в лицето на тия четворица хитреци мъжете, чиито тайнствени влизалия и излизания в хана на Престолонаследническата улица беше следил през изтеклата нощ, и той сподели подозренията си с Ирод. Но побойниците благоразумно се бяха размесили с тълпата и беше вече по-мъчно да ги намериш, отколкото игла в купа сено.

— Възможно е — рече Ирод — тази караница да е била нагласена нарочно, за да ви привлече на това място, тъй като трябва да сме следени непрекъснато от наемниците на херцог дьо Валомбрьоз. Някой от сражаващите се побойници щеше да се престори, че е раздразнен или оскърбен от вашето присъствие, и без да ви остави време да изтеглите шпагата си, щеше да ви нанесе като по недоглеждане някой смъртоносен удар, а при нужда другарите му щяха да ви довършат. И всичко това щеше да бъде приписано на едно случайно и непредвидено сбиване. В такива внезапни схватки онзи, който е получил ударите, си ги пази за себе си. Предумисълът и засадата не могат да се докажат.

— Отвращава ме — отговори великодушният Сигоняк, — само като си помисля, че един благородник е способен на такава низост — да убие съперника си чрез наемници. Ако той не е удовлетворен от една първа среща, аз съм готов отново да кръстосам оръжие с него, чак додето последва смъртта на единия или на другия. Така се уреждат въпросите между люде с чест.

— Без съмнение — отвърна Ирод, — но херцогът отлично знае, колкото и да е обсебен от гордост, че изходът на такова сражение не може да не бъде гибелен за него. Той опита вече вашето острие и му усети върха. Повярвайте ми, той помни поражението си с такава сатанинска злопамет, че му е все едно какви средства ще използва, стига да си отмъсти.

— Ако той не иска с шпага, да се бием тогава на коне и с пищови — рече Сигоняк, — тогава няма да може да се оправдава с моята сила във фехтовката.

Като беседваха така, двамата спътници стигнаха Школния кей и там една каляска едва не премаза Сигоняк, макар че той навреме отскочи встрани. Тънката му снага го спаси да не бъде сплескан в стената, дотолкова отблизо го притисна кочията, макар от другата страна да имаше достатъчно място, и кочияшът, ако беше подръпнал леко конете си, би могъл да се отклони от този пешеходец, когото той изглежда нарочно преследваше. Стъклата на каляската бяха вдигнати и вътрешните й завески — спуснати, но ако някой беше ги разгърнал, щеше да види един великолепно облечен велможа, с преметната през рамото ивица черна тафта, която му поддържаше ръката. Въпреки червеникавите отражения от затворените завески той беше блед и тънките дъги на черните му вежди се очертаваха сред една матова белота. Със зъбите си, по-чисти от бисери, той хапеше до кръв долната си устна, а тънките му мустачки, намазани с помада, се ежеха с трескави потрепвания, като мустаците на тигър, който е подушил близка плячка. Той беше необикновено красив, но лицето му носеше такова изражение на жестокост, че по-скоро би вдъхнало ужас, отколкото обич, поне в този миг, когато го обезобразяваха омерзителни и злобни страсти. По този портрет, екипиран бегло, повдигайки завеските на една кола, която препуска с пълна бързина, без съмнение всички са познали младия херцог дьо Валомбрьоз.

— И този опит удари на камък — рече той, докато каляската го носеше покрай Тюйлерийските градини към Съвещателната порта. — Макар че бях обещал на кочияша си двайсет и пет луидора, ако бъде достатъчно сръчен да блъсне този проклет Сигоняк и да го премаже в някой километричен камък като по случайно нещастие. Моята звезда решително погасва; това дребно селско благородниче непрекъснато ми излиза наглава. Изабела го обожава и ме ненавижда. Той наби въоръженниците ми, мене самия ме рани. Но нека да е неуязвим, нека да го закрилят талисмани и амулети, той трябва да умре или аз ще погубя името си и херцогския си титул!

— Хъм! — обади се Ирод, като изпусна една дълга въздишка от дълбоките си гърди. — Конете на тази каляска изглежда, че имат същия нрав като конете на Диомеда^[53], които връхлитали връз людете, разкъсвали ги и се хранели с плътта им. Не сте ли ранен? Този злокобен кочияш ви виждаше чудесно и аз бих се обзаложил срещу най-хубавия си сбор, че той нарочно искаше да ви прегази, насочвайки впряга си право срещу вас с някакъв скришен умисъл или потайна мъст. В това съм сигурен. Забелязахте ли дали по вратичките на каляската имаше изписан герб? Като дворянин вие познавате благородната хералдическа наука и гербовете на по-първите семейства са ви известни.

— Не бих могъл да кажа — отговори Сигоняк. — Дори един учен херолд при тия обстоятелства не би могъл да различи цветовете и позлатата на един щит, а още по-малко деленията му, образите и почетните знаци. Аз бях твърде много зает да избегна търкалящата се срещу мен машина, за да мога да гледам дали тя е изписана с леопардоподобни лъвове или с лъвове до кръста^[54], с крилати орли или с птици без човки, с металически или с гледжосани образи, с окръглени или назъбени кръстове или каквито и да са там други белези.

— Това е досадно — отвърна Ирод, — този признак щеше да ни насочи по дирите и може би щеше да ни помогне да хванем нишката на този черен заговор; защото очевидно е, че търсят да ви премахнат от пътя си, guibuscumgue viis^[55], както би рекъл наставникът Блазиус със своя латински… Макар и да липсва доказателството, аз никак няма да бъда учуден, ако тази каляска принадлежи на херцог дьо Валомбрьоз, който е искал да си достави удоволствието да мине с кочията си връз трупа на своя враг.

— Какви мисли ви минават през ума, ваша милост Ироде! — извика Сигоняк. — Та това би било деяние низко, позорно и злодейско, прекомерно недостойно за един благородник от знатно семейство, какъвто въпреки всичко е този Валомбрьоз. А между впрочем не го ли оставихме ние в двореца му в Поатие в твърде лошо състояние поради раната му? Как така ще се намира той вече в Париж, където самите ние пристигнахме едва вчера?

— Не се ли запирахме доста дълго в Орлеан и в Тур, където давахме представления, че да му стигне времето да ни последва с впряговете и колите, които са му на разположение, и дори да ни задмине? Що се отнася до раната му, тя отдавна трябва да се е затворила и зараснала под грижите на най-превъзходни лекари. Тя не беше между впрочем от толкова опасно естество, че да попречи на един млад и пълен със сили човек да пътува колкото си иска в каляска или с носилка. Налага се прочее, скъпи капитане, да бъдете постоянно нащрек, защото търсят да ви приложат някой Жарнаков удар или да ви подмамят в някоя клопка, под видимостта на нещастна случка. Вашата смърт ще предостави Изабела без защита на домогателствата на херцога. Какво бихме могли да сторим ние срещу такъв един велможа, ние, бедните комедианти? Ако все още е съмнително дали Валомбрьоз е в Париж, наемниците му поне го заместват, тъй като едва миналата нощ, ако не бяхте бодърствали под оръжие, разтревожен от вярно подозрение, те щяха любезно да ви удушат в стаичката ви.

Доводите, които привеждаше Ирод, бяха твърде необорими, за да се спори по тях; и затова баронът му отговори само с едно кимване в знак на съгласие, постави ръка върху дръжката на шпагата си и я издърпа наполовина, за да се увери, че играе свободно и не е залепнала за ножницата.

Както разговаряха, двамата спътници бяха стигнали, все покрай Лувъра и Тюйлерийските градини, чак до Съвещателната порта, откъдето се излиза към Кралицината разходка. И там право пред себе си те видяха една голяма прашна вихрушка, сред която трептяха блясъци на оръжие и лъщяха брони. Те се отдръпнаха до стената, за да направят път на тази конница, която яздеше пред колесницата на краля, на връщане в Лувъра от Сен Жермен. Стъклата на каляската бяха спуснати и завеските й дръпнати, без съмнение за да може простолюдието да се нагледа до насита на владетеля — разпоредител със съдбините му, и двамата видяха вътре един блед призрак, облечен в черно, със синята лента през гърдите, неподвижен като восъчно изваяние. Дълги тъмни коси обрамчваха това безжизнено лице, помръкнало от неизлечимо отегчение, едно испанско отегчение, като на Филип II^[56], каквото само някой Ескориал^[57] може да измъти в мълчанието и самотата си. Очите му сякаш не отразяваха предметите; никакво желание, никаква мисъл, никаква воля не припламваше с огънче из тях. Едно дълбоко отвращение от живота беше отпуснало долната му устна, която висеше мрачно, с някакъв израз на сръдливо цупене. Белите и мършави ръце лежаха върху коленете, досущ като ръцете на някои египетски кумири. И все пак все още имаше някакво кралско величие в този унил образ, който олицетворяваше Франция и в който замръзваше великодушната кръв на Анри IV.

Колата мина като шемет, последвана от главното ядро на конницата, с което завършваше почетната стража. Сигоняк стоеше замислен след отминалото видение. В наивното си въображение той си представляваше краля като някакво свръхестествено същество, осияно от могъществото си сред слънчев кръг, изкован от злато и драгоценни камъни, горд, бляскав, победоносен, по-красив, по-велик, по-силен от всички други; а беше видял само една хилаво-тъжна, отегчена, болнава фигура, почти с бедна външност, в тъмен костюм, като че ли в жалейка, която сякаш не забелязваше околния свят, потънала в някакво злокобно мечтание.

„И какво! — казваше си той на себе си. — Ето го краля, този, в когото са събрани толкова милиони люде, който възшества на върха на пирамидата, към когото толкова ръце се протягат умоляващо отдолу, който кара топовете да млъкнат или да затрещят, въздига или снизява, наказва или възнаграждава, който, ако поиска, казва «живот!», когато правосъдието е казало «смърт!», и който с една дума може да промени една съдба! Ако погледът му падне върху мен, от бедняк аз ще се превърна в богат човек, от слаб ще стана силен; един неизвестен ще се възвиси, приветстван и обласкан от всички. Грохналите кулички на замъка Сигоняк отново ще вирнат горди чела; нови имения ще се присъединят към стопената ми бащиния. Аз щях да бъда господар на хълма и на равнината! Но как да си помисля, че някога си той ще ме открие сред този човешки мравуняк, който смътно гъмжи в нозете му, а той дори не го поглежда? А даже и да беше ме видял, каква човешка близост може да се породи между нас?…“

Такива размишления и много други още, които ще бъде дълго и отегчително да привеждаме, занимаваха Сигоняк, който вървеше мълчаливо до спътника си. Ирод почете това самовглъбение, като се развличаше да наблюдава екипажите, които минаваха и в двете посоки по Кралицината разходка. След малко той обърна внимание на барона, че наближава вече пладне и че е време да обърнат стрелката на компаса към полюса на чорбата, тъй като няма нищо по-лошо от студен обяд, ако не се смята притопленият обяд.

Сигоняк се подчини на това неоспоримо умозаключение и те поеха обратния път към странноприемницата. Нищо особено не беше се случило в тяхно отсъствие. Бяха изминали само два часа. Изабела, спокойно седнала на трапезата пред една чиния супа, напъстрена от стопеното масло с повече звездички, отколкото са били очите по тялото на Аргус, посрещна приятеля си с обичайната си нежна усмивка, подавайки му бялата си ръка. Комедиантите го обсипваха със закачливи и любопитни въпроси за разходката му през града, питаха дали се е върнал с наметката си, с кесията си и с носната си кърпичка. На което Сигоняк развеселен отговаряше утвърдително. Този приятен бъбреж скоро го накара да забрави мрачните си мисли и той в края на краищата се запита дълбоко в себе си дали пък не е жертва на някакво налудничаво въображение, което навсякъде открива само клопки.

Той обаче беше прав и неприятелите му съвсем не мислеха поради няколкото несполучливи покушения да се отказват от тъмните си кроежи. Мерендол, заплашен от херцога, че ако не го отърве от Сигоняк, ще бъде върнат в кралските галери, откъдето негова светлост беше го измъкнал, се реши да прибегне към помощта на един юначага, негов приятел, който не отхвърляше никакво дело, колкото и съмнително да беше то, стига само да е добре платено. Самият Мерендол усещаше, че не му достигат сили да одолее барона, който между впрочем вече го познаваше и беше нащрек, та ставаше още по-трудно да се доближи до него.

И тъй Мерендол тръгна да търси тогова наемен главорез, който живееше на площада пред Новия пазар, близо до Малкия мост, място, населено предимно с побойници дуелисти, измамници, крадци на дрехи и всякаква човешка измет.

Като съгледа между високите черни къщи, които се подпираха с рамене като пияници, страхуващи се да не паднат, една още по-черна, още по-запусната и по-олющена от другите, сякаш прокажена, чиито прозорци, натъпкани с провиснали гнусни дрипели, приличаха на разпорени търбуси, откъдето са потекли вътрешностите, Мерендол се отправи към тъмния проход, който служеше за вход на този вертеп. Скоро светлината, идваща откъм улицата, помръкна и Мерендол, като опипваше стените, овлажнени и лепливи, като че ли охлюви бяха ги огнусили с лигите си, напипа най-сетне в мрака въжето, което служеше вместо парапет на стълбището — въже, за което можеше да се помисли, че е отвързано от бесилката и лоясало от човешка мазнина. Той се изкатери, както можа, помагайки си и с ръцете, и с краката, по тази воденичарска стълба, като се препъваше на всяка крачка в гърбиците на струпеите, образувани на всяко стъпало от изсъхналата и втвърдена кал, натрупана там, пласт след пласт, още от времето, когато Париж се е наричал Лутеция^[58].

Все пак колкото Мерендол по̀ напредваше в своето съпроводено с опасности възшествие, толкова мрачината по се разредяваше. Една мъждукаща и размътена светлина проникваше през жълтите замазани стъкла на отдушниците, пробити, за да осветяват стълбището към някакво дворче, черно и дълбоко като рудничен кладенец. Най-после той се изкачи на последния кат, полузадушен от заразните изпарения, които се носеха от помийните ведра. Две-три врати се отваряха към площадката, а мръсният гипсов потон беше разкрасен с непристойни арабески, с витлообразни орнаменти и слова раблезиански или дори още по-откровени^[59], изписани с въглен и с пушека от свещите — стенописи, твърде достойни за подобен бордей.

Една от тези врати беше полуоткрехната. Мерендол я ритна с крак, тъй като не искаше да я пипа с ръце, и нахълта без повече условности в единствената стая, която съставляваше Лувъра на побойника и дуелиста Жакмен Лампурд.

Лютив пушек защипа очите и гърлото му толкова остро, че той започна да кашля като котка, която е погълнала и перата заедно с птичето, и минаха повече от две минути, преди да може да проговори. Благодарение на отворената врата пушекът се устреми към стълбището и се разреди и тъй като видимостта в стаята стана по-добра, посетителят горе-долу можа да огледа вътрешността й.

Това обиталище заслужава отделно описание, тъй като е съмнително дали порядъчният читател някога през живота си е стъпвал в подобна кочина и не би могъл сам да си създаде представа за такава немотия.

Бордеят беше мебелиран главно с четирите си стени, по които просмукванията откъм покрива бяха разчертали надлъж и нашир непознати острови и реки, които не могат да се срещнат в никоя географска карта. Дотам, докъдето стигаше човешка ръка, поредните наематели на бърлогата бяха се разтушавали да дълбаят с нож своите невъобразими, непристойни или уродливи имена, в изблик на оная тъмна склонност, която тласка и най-безпросветните да оставят някаква диря от пребиваването си на тоя свят. Към тия имена често беше прилепено и някое женско име, Ирида от кръстопътя, а над нея сърце, прободено със стрела, която най-често приличаше на рибена кост. Други, с по-художнически заложби, бяха се опитали с парче въглен, извадено от пепелта на огнището, да нахвърлят някой чудноват профил, захапал лула, или пък обесен с изплезен език, който напразно се премята под бесилката.

По перваза на огнището, в което димяха, като изпускаха пяна, съчките на вързоп откраднати подпалки, беше натрупан цял панаир от странни предмети, потънали в прах: една бутилка с втъкната в гърлото до половина изгоряла свещ, чиято лой беше протекла на широки деруги по стъклото — достоен свещник на блуден син и на пияница; една чашка за хвърляне на зарове, три оловни зара, Часослова на Робер Бениер^[60], за в помощ на играта на ландскнехт^[61], един вързоп парчета от стари тръби, едно гърне от песъчлива глина за тютюна, един пантоф, в който беше втъкнат ощърбен гребен, да има какво да закачиш, като се развъртиш из стаята, един заслонен фенер, който окръгляше окото си като зеница на нощна птица, връзки ключове, без всякакво съмнение фалшиви, тъй като в стаята нямаше нито едно чекмедже за отваряне, една желязна щипка за мустаци, парче от огледало, олющено, като че ли някой дявол беше драскал живака с ноктите си, и в което човек можеше да си огледа наведнъж само едното око, стига то да не прилича на Юнониното и хиляди други дрънкулки, твърде досадни за описване.

Точно срещу огнището, върху стената, не чак толкова влажна на това място и между впрочем подплатена с парцал зелено зебло, блестеше цял сноп от шпаги, грижливо излъскани, с изпитана закалка, а върху стоманата им личаха знаците на най-прочутите испански и италиански майстори на оръжие. Имаше там стомани с две остриета, шпаги с триъгълен разрез, острия с жлеб, по който да се оттича кръвта, къси мечове с широки предпазни яки, големи касапски ножове, кинжали, ханджари и всякакви други ценни оръжия, чието богатство странно се хвърляше на очи сред просяшката голота и запуснатост на бордея. Нито едно ръждиво петно, нито една прашинка не ги затъмняваше; те бяха работни сечива на убиец и дори и в някоя княжеска оръжейница нямаше да бъдат по-добре поддържани, мазани с масло, търкани с вълнени парцали и съхранявани в първоначалния си блясък. Рекъл би човек, че току-що са излезли, прясно наточени, от оръжепродавницата. Лампурд, тъй небрежен към всичко останало, изглежда им отдаваше цялото си усърдие и честолюбие. Ала щом си помислеше човек за неговия занаят, тази взискателност придобиваше някакъв зловещ смисъл и сякаш по тия тъй изящно излъскани железа припламваха червеникави отблясъци.

Столове съвсем липсваха и посетителят беше свободен да стои прав, за да попорасне, ако не предпочетеше, за да не си търка напразно подметките, да седне на един стар издънен кош, на един куфар или на един калъф от лютня, който се търкаляше в едно кьоше.

За маса служеше един откачен кепенк, положен върху две дървени магаренца. Той изпълняваше също така ролята на легло. След като се напиеше яко, владелецът на жилището се опъваше на него, хващаше единия край на покривката, която не беше нищо друго, ами долнището на плаща му, тъй като горнището той беше продал, за да понапълни с нещо корема си, и правеше едно полуобръщане към стената, та да не гледа празните бутилки, които са особено тъжно зрелище за пияниците.

Тъкмо в такова положение завари Мерендол уважаемия Жакмен Лампурд, който хъркаше като тръба, на църковен орган, макар че всички часовници в околността бяха ударили вече четири часа след пладне.

Един огромен пастет от дивеч, в алените развалини на който се мержелееха арахисови^[62] жилки, почиваше изтърбушен върху плочите на пода, изяден повече от половината, като някой труп, нападнат от вълци вдън горите; дружина му правеха баснословен брой шишета с изсмукани души, превърнали се вече в призраци на бутилки, кухи обвивки, годни само за счупено стъкло.

Някакъв друг юначага, когото Мерендол не беше забелязал отначало, спеше под масата мъртвешки сън, като все още стискаше със зъби тръбичката на една лула, чиято главичка беше се търколила на земята, натъпкана с тютюн, който оня в пиянството си бе забравил да запали.

— Хей, Лампурд — викна оръжейникът на Валомбрьоз, — стига си спал такъв! Не ме гледай с тия очища като билярдни топки. Не съм нито пристав, нито стражар и не съм дошъл да те водя в крепостта Шатле^[63]. Касае се за важна работа: потруди се да си намериш разсъдъка, удавен в шишетата, и да ме чуеш!

Тъй призованата особа се понадигна със сънлива леност, изправи се на седалището си, разпери, протягайки се, дългите си ръце, които почти достигнаха двете срещуположни стени на стаята, разтвори една грамадна уста с остри кучешки зъби, и като разчекна челюстите си, тегли му една страхотна прозявка, като някой отегчен лъв, всичко това съпроводено с нечленоразделни гърлени ръмжения.

Той съвсем не беше някой Адонис^[64], този Жакмен Лампурд, макар и да твърдеше, че жените търчат по него както по никого другиго, и то, ако го слушаш, не какви да са жени, ами най-високопоставени. Едрата му снага, с която се гордееше, дръгливият гръбнак, кокалестите и поморавели от пиенето гърди, които в тоя миг се виждаха през разгърдената му риза, маймунските ръце, толкова дълги, че можеше да си закопчее подколенниците почти без да се навежда, не съставляваха една много приятна телесна външност; колкото до лицето му, то сред него главно място заемаше един нос, напомнящ носа на Сирано дьо Бержерак^[65], повод за толкова дуели. Но Лампурд се утешаваше с народната поговорка: „Голям нос лице не разваля“. Очите му, макар и още размътени от пиянството и съня, проблясваха със студени жилчици в зениците, които говореха за смелост и решителност. Две-три отвесни бръчки, прилични на белези от саблени удари, изрязваха коравите си жлебове по измършавелите му бузи. Рошави и твърди черни коси, страшно разчорлени, стърчаха около това лице, достойно да бъде издялано върху грифа на цигулка; и все пак никой не изпитваше желание да се подиграва с него — толкова изражението му беше обезпокоително, присмехулно и свирепо.

— Черната да тръшне това животно, дето иде да ми смущава наслажденията и да гази с калните си копита посред анакреонистичните^[66] ми сънища! Аз бях честит, най-красивата принцеса на земята благосклонно ме срещаше! Ти ми пропъди съня!

— Стига врели-некипели! — прекъсна го нетърпеливо Мерендол. — Отдели ми две минутки и се превърни в слух и внимание!

— Аз не изслушвам никого, когато съм махмурлия — отговори величествено Жакмен Лампурд, като се подпря на лакътя си. — Между другото сега имам пари, много пари. Тази нощ оскубахме един английски милорд, целият червив с пистоли, и сега аз ям и пия дела си. Но едно малко ландскнехтче, и скоро ще им видя сметката. Тъй че сериозните работи — за довечера. Бъди около полунощ по насипа на Новия мост, под бронзовия кон. Там ще ме намериш свеж, бистър, пъргав, господар на всичките си дарби. Ще си настроим свирките на един глас и ще се споразумеем за сумите, които трябва да са закръглени, тъй като ми се ще да вярвам, че никой няма да потревожи смелчага като мен за дребни мошеничества, нищожни кражбици или всякакви там ситни грехове. Решително кражбите ме отегчават, аз се занимавам вече само с убийства, това е по-благородно. Когато човек е хищник от лъвска порода, не може да бъде просто някакво си грабливо животно. Ако става въпрос да се убие някой, аз съм твой човек, но освен това жертвата трябва да се защищава. Те са толкова страхливи понякога, че цял настръхвам от погнуса. Малко съпротива придава душа на работата.

— О, по тая част бъди спокоен — отговори Мерендол с крива усмивка. — Ще намериш, каквото търсиш.

— Толкоз по-добре — прозина се Жакмен Лампурд, — много отдавна не съм си кръстосвал шпагата с някой равен. Но стига толкова. Хайде лека нощ и ме оставяй да спя!

Когато Мерендол си отиде, Жакмен Лампурд се опита отново да заспи, но напразно. Прекъснатият сън не се върна. Дуелистът стана, разтърси яката на другаря си, който хъркаше под масата, и двамата заедно отидоха в едно комарджийско свърталище, където се играеше на ландскнехт и на петорка с банка. Публиката там се състоеше от мускетари, бивши войници, побойници с шпаги, дребни мошеници, лакеи, адвокатски писари и неколцина наивни еснафи, доведени от уличните момичета, бедни гълъбчета, осъдени да бъдат живи оскубани. Чуваше се само потракването на заровете в чашките, с които ги мятаха, и тихо пляскане на разбивани карти, тъй като играчите са обикновено мълчаливи и само когато губят, изпускат по някое и друго богохулно междуметие. След като ту му вървеше, ту не му вървеше, празното пространство, от което природата и особено човекът изпитват ужас, плътно изпълни джобовете на Лампурд. Той поиска да продължи на честна дума, но това не беше пара в обращение на това място, където играчите, като си получаваха печалбата, опитваха монетите със зъби, за да видят дали луидорите не са само позлатено олово, а тестоните^[67] от калай, годен само да бъде стопен за лъжици. И Лампурд, ще не ще, трябваше да напусне играта, гол-голеничък като някой мъничък свети Йоан^[68], след като беше влязъл като тежък туз, подрънкващ пълна шепа с пистоли!

— Уф! — изпръхтя той, когато пресният въздух на улицата го удари в лицето и му възвърна хладнокръвието. — Най-сетне се отървах! Чудна работа, колко парите ме впиянчват и оскотяват! Вече не се удивлявам защо откупвачите на данъци са такива простаци. Сега, като нямам вече пукната пара, чувствам как целият преливам от ум, хрумванията бръмчат около мозъка ми като пчели около кошер. От Ларидон аз отново се превръщам в Цезар^[69]. Но ето че звънарят на Самарянката отмерва дванайсет удара; Мерендол трябва да ме чака вече пред бронзовия крал.

И той се отправи към Новия мост. Мерендол беше на място, потънал в съзерцание на сянката си под лунна светлина. След като хубаво се озърнаха, за да видят дали не ги чува някой, двоицата наемници говориха съвсем тихо доста дълго време. Ние не знаем какво са си казали, обаче, като остави човека на херцог дьо Валомбрьоз, Лампурд подрънкваше в джобовете си злато с една безочливост, която показваше колко се боят от нето по Новия мост.