Теофил Готие
Капитан Фракас (13)

XIII глава
Двойното нападение

Херцог дьо Валомбрьоз не беше от ония люде, които ще пренебрегнат любовта си заради отмъщението. Ако мразеше смъртно Сигоняк, то към Изабела той изпитваше една от ония бурни страсти, които у такива надменни и необуздани души, свикнали никога нищо да не им се противопоставя, се разгарят до свръхвъзбуда от усещането за неодолимост. Да възтържествува над комедиантката ставаше преобладаваща мисъл в живота му; разглезен от лесните победи, които беше печелил в любовното си поприще, той не можеше да си обясни последното поражение и често посред разговорите, разходките, упражненията, както в театъра, така и в божия храм, из града, както и в двора, обзет от едно внезапно учудване сред дълбоката си замисленост, той се питаше:

„Как е възможно тя да не ме обича?“

И наистина трудно беше да го разбере някой, който не вярваше в добродетелността на жените, и още по-малко в добродетелта на актрисите. Той се питаше дали студенината на Изабела не е някаква пресметлива игра, за да изтръгне от него повече, тъй като нищо не разпалва толкова желанието, както тия престорени свенливости и тоя израз на света вода ненапита. Обаче пренебрежителният начин, по който бе отпратила ковчежето с драгоценности, оставено в стаята й от Леонарда, доказваше преизобилно, че тя не е от ония жени, които се пазарят, за да се продадат по-скъпо. И още по-богати накити нямаше да окажат въздействие. Какво значение имаше дали кутиите съдържат бисери и диаманти, способни да изкушат и кралица, щом Изабела дори не ги отваряше? Епистоларната любов^[1] нямаше да я трогне повече, колкото и изящество и страстност да вложеха секретарите на младия херцог, за да изобразят пламенността на господаря си. Тя не разпечатваше любовни писма. По този начин проза и стихове, монолози и сонети щяха да отидат на вятъра. Между впрочем тия глезливи средства, добри за стеснителните любовници, никак не подхождаха за предприемчивия дух на Валомбрьоз. Той изпрати да повикат госпожа Леонарда, с която не бе престанал скришом да поддържа връзки, тъй като винаги е разумно да имаш издайник в крепостта, дори и когато тя е непревземаема. Понякога защитниците се поотпускат и някой таен проход може да бъде оставен отключен, откъдето да пропълзи неприятелят.

По една скрита стълба Леонарда бе въведена в частните покои на херцога, където той приемаше само най-близките си приятели и най-верните си слуги. Стаята представляваше едно продълговато помещение, изцяло облицовано с дървена ламперия, която беше разделена на четвъртити набраздени йонически пиластри^[2]. Пространството между тях се заемаше от яйцевидни рамки, резбовани претрупано и разточително от цяло дърво, които изглеждаха окачени за силно изпъкналия корниз с изкусно преплетени възли от златни панделки и фльонги във вид на полегнали осмици. В тези яйцевидни медальони бяха представени под митологическия облик на Флори, Венери, Харити^[3], Диани, ловни и горски нимфи любовниците на младия херцог в елински премени; една показваше алабастровата си шия, друга — изляния си крак, тази тук — рамене с трапчинки, онази — още по-тайнствени чарове. Платната бяха изписани с такова тънко майсторство, сякаш бяха чист плод на въображението на художника, а не портрети на живи жени. Най-лицемерно добродетелните от дамите бяха позирали пред Симона Вуе^[4], прочутия майстор на времето, въобразявайки си, че проявяват особена благосклонност и не допускайки нито за миг, че ще бъдат само част от една галерия.

На потона, окръглен и вдлъбнат като раковина, беше изобразено обличането на Венера. Богинята, нагиздена вече от нимфите си, се оглеждаше с крайчеца на окото в едно огледало, което й държеше един едър, стоящ вън от картината Купидон, комуто художникът беше придал чертите на херцога, и отлично се виждаше, че неговото внимание е заето много повече с любовта, отколкото с огледалото. Писалищни маси, инкрустирани с флорентински самоцвети, натъпкани със записчици, с кичури коси, с гривни и пръстени и с други свидетелства за забравени страсти; една маса със същата изработка, където върху чер фон от черен мрамор се открояваха яркобагрени цветя, задиряни от пеперуди с крилца от драгоценни камъни; кресла с изструговани от абаносово дърво крака, облечени в брокат с цвета на сьомга, нашарени със сребристи линии; един плътен смирненски килим, на който може би бяха сядали султанските жени, донесен от френския посланик в Цариград — такава беше богатата и сластолюбива наредба на усамотеното убежище, което Валомбрьоз предпочиташе пред тържествените си покои и където обикновено живееше.

Херцогът махна с ръка в знак на снизхождение към Леонарда и й посочи едно ниско столче да седне. Леонарда беше образец на стара дойка и свежият и млад разкош наоколо още повече подчертаваше оня цвят на пожълтял от старост восък и отблъскващата грозота на лицето й. Черното облекло, обточено с чер кехлибар, и прибраната прическа на пръв поглед й придаваха строг и почтителен вид; но двусмислената усмивчица, която играеше сред китките косми, които засенчваха ъглите на устата й, лицемерно-похотливият поглед на очите, окръжени с тъмни бръчки, подлото, алчно и раболепно изражение на лицето скоро разкриваха заблудата и предупреждаваха, че пред вас не стои една госпожа Пернел^[5], ами една госпожа Масет^[6], от ония, дето къпят младите момичета за среднощните сборища на вещиците и в събота вечер отлитат нанякъде с метла между краката.

— Госпожо Леонара — рече херцогът, прекъсвайки мълчанието, — наредих да дойдете, понеже знам, че вие сте особа твърде веща в любовните работи, тъй като доволно сте ги вършили на младини и сте ги подпомагали в зрелите си години, за да обмислим заедно с вас как да съблазним тази жестока Изабела. Една дойка, която е била примадона, трябва да познава повече възможни хитрини.

— Господин херцогът — отговори старата комедиантка, като си придаваше тежест — прави голяма чест на слабото ми разумение и не може да се съмнява в моето усърдие да му бъда полезна във всичко.

— Ни най-малко не се съмнявам — небрежно отбеляза Валомбрьоз, — но от това обаче работите ми не са мръднали нито крачка напред. Какво прави тази неподатлива красавица? Все тъй упорито ли е пристрастена към своя Сигоняк?

— Все тъй — отвърна госпожа Леонарда, като изпусна една въздишка. — Младостта понякога тъй странно се заинатява, че с нищо не можеш да си го обясниш. Изабела между впрочем никак не изглежда да е замесена от обикновената глина. Никакво изкушение няма власт над нея и в земния рай тя щеше да бъде онази, която нямаше да послуша змията^[7].

— Как тогава — провикна се херцогът с гневно замахване — оня проклет Сигоняк е могъл да накара това ухо, тъй плътно запушено за речите на другите, да чуе само него? Да не би да има някакво чародейно любовно питие, някаква муска или талисман?

— Никаква, ваша светлост, но той беше злочест, а за такива нежни, романтични и горди души най-голямото щастие на света е да могат да утешат; те предпочитат да дават, вместо да получават, а милостта с овлажнели от сълзи очи отваря вратата на любовта. Такава е Изабела.

— Вие ми разправяте неща от оня свят. Как така, да бъдеш мършав, без пукната пара, жалък, зле облечен, в окаяно положение, смешен — и това са, според вас, причини да бъдеш обичан? Дамите от двора хубаво щяха да се посмеят на такова учение.

— Наистина то не е всеобщо, за добра чест, и човек среща твърде малко жени, тръгнали по този път. Ваша светлост е попаднал на едно изключение.

— Но човек може да полудее от яд, като си помисли как това провинциално благородниче успява там, дето аз удрям на камък, и от обятията на любовницата си се гаври с унизителната ми несполука.

— Ваша светлост може да си спести тези терзания. Сигоняк съвсем не се наслаждава на нейната любов в смисъла, който подразбира господин херцогът. Добродетелта на Изабела не е получила нито едно петно. Нежността на тези съвършени любовници, макар и силна, е съвсем платоническа и се задоволява с някоя и друга целувка по ръката или по челото. Затова и трае толкова дълго; ако беше задоволена, тя щеше да угасне от само себе си.

— Госпожо Леонарда, сигурна ли сте вие в това? Мислимо ли е те да живеят в такова целомъдрие, когато са постоянно заедно сред разпуснатостта на кулисите и на пътешествията, когато спят под един и същи покрив, хранят се на една и съща трапеза и непрекъснато се докосват един другиго поради неизбежностите на репетициите и при сценичните игри? Би трябвало да са ангели тогава?

— Изабела е без всякакво съмнение ангел, само че й липсва горделивостта, която провали Луцифер от небето. Що се отнася до Сигоняк, той се подчинява сляпо на любимата си и приема драговолно всички жертви, които тя му налага.

— Щом е така — рече Валомбрьоз, — какво можете тогава да сторите за мен? Хайде, потърсете в някоя тайна преграда на вашата кутия с лукавства някоя стара и неотразима военна хитрост, някое винаги победоносно коварство, някакво ловко устройство със сложни зъбчати колела, която да ми дари победата; вие знаете, че златото и среброто не струват нищо за мен.

И той зарови ръката си, още по-бяла и не по-малко изящна от женска ръка, в една ваза от Бенвенуто Челини, поставена на масичката до него и пълна със златни монети. При вида на тези пари, които подрънкваха с убедителен звънтеж, кукумявчите очи на дойката пламнаха, пронизвайки с две лъскави дупки потъмнялата кожа на мъртвото й лице. Тя като че ли се замисли дълбоко и остана няма няколко мига.

Валомбрьоз чакаше с нетърпение плодовете на този размисъл; най-сетне старата проговори:

Като не може душата й, дано съумея да ви доставя тялото й. Един восъчен отпечатък от ключалката, един подправен ключ и някакво добро упоително средство ще свършат работата.

— Това не! — прекъсна я херцогът, който не можа да сдържи една тръпка на отврата. — Хайде де! Да обладаваш една заспала жена, едно отпуснато тяло, един мъртвец, една статуя без свяст, без воля, без памет, да имаш любовница, която ще се събуди и ще те погледне с удивени очи, като че ли иде отдалеч, и веднага ще се върне към своето омерзение спрямо теб и своята любов към другиго! Да бъда едно злокобно видение или един сладострастен сън, който се забравя на заранта! Никога няма да падна тъй ниско!

— Ваша светлост има право — рече Леонарда, — обладанието е нищо, ако нямаш и съгласието. Аз предлагах този способ само за в случай, че всички други са изчерпани. Аз също не обичам тия тъмни средства, тия напитки, които намирисват на церове и на отровителство. Но защо, бидейки красив като Адонис, любимеца на Венера, бляскаво нагизден, богат, могъщ в двора, одарѐн с всичко, което се харесва на жените, чисто и просто не поухажвате малко Изабела?

— Ей, дявол да го вземе! Старата има право! — провикна се Валомбрьоз, хвърляйки самодоволен поглед към едно венецианско огледало, поддържано от две скулптирани амурчета, които пазеха равновесие върху една златна стрелка, тъй че огледалото свободно се изправяше и навеждаше, за да може човек да се огледа, както му е удобно. — Изабела напразно ще бъде студена и добродетелна, тя не е сляпа, а природата не е била за мен такава мащеха, че присъствието ми да вдъхва ужас. Аз най-малкото ще й направя впечатление като някоя статуя или картина, от която се възхищават, макар и още да не я обичат, но която задържа окото и го очарова с благородните си линии и с приятните си багри. И после аз ще й кажа някои от ония нещица, на които жените никак не могат да устояват, с ония погледи, които стапят леда на сърцата и чиито огньове, казано без самохвалство, са опожарявали най-вледенените и хиперборейски красавици при двора. Тази комедиантка между впрочем е горда, а настойчивостта на един херцог може само да поласкае гордостта й. Аз ще я поддържам да влезе в комедията и ще устроя благоприятни отзиви за нея. Ще бъде истинско чудо тогава, ако тя помисли пак за своя мъничък Сигоняк, от когото аз ще съумея да се отърва.

— Господин херцогът няма ли да ми каже нищо повече? — попита госпожа Леонарда, която се беше изправила в почтително очакване, кръстосала ръце върху пояса си.

— Не — отговори Валомбрьоз, — можете да се оттеглите, но най-напред вземете! — И той й подаде една шепа луидори. — Не е ваша вината, ако в трупата на Ирод има една невероятна срамливка.

Старицата поблагодари на младия херцог и се оттегли заднишком до вратата, без да заплете нозе във фустите си, с дългогодишния навик, придобит на сцената. Там тя се обърна наведнъж като вдървена и скоро изчезна в дълбините на стълбището. Останал сам, Валомбрьоз позвъни на камериера си да дойде да го облече.

— Днес, Пикар — рече херцогът, — ти трябва да надминеш себе си и да ми измислиш една победителска премяна; аз искам да бъда по-красив от Бъкингам^[8], когато се е стремял да се хареса на кралицата Ана Австрийска. Ако се върна с празни ръце от моя лов за красавицата, ще получиш стременници, тъй като нямам никакъв недостатък или телесен порок, който да се прикрива изкуствено.

— Ваша светлост има най-прекрасното сложение на света — отговори Пикар — и при него изкуството няма друга задача, освен да покаже естеството в пълния му блясък. Ако господин херцогът съизволи да седне пред огледалото и да остане спокоен няколко минутки, аз ще го среша и разкрася така, че той няма да срещне нито една жестокосърдечна.

И като рече това, Пикар пъхна машите за къдрене в една сребърна ваза, където, покрити с нежна пепел, тлееха костилки от маслини и поддържаха такъв тих огън, какъвто има само в испанските мангали, наречени брасерос; а когато железата се нагряха, доколкото трябваше, което той установи, като ги доближи до бузата си, Пикар започна да подхваща за краищата им тези красиви абаносови къдри, които бяха толкова меки и чупливи, че не искаха нищо повече, за да се навият глезено на палави масури.

Когато прическата на господин херцога дьо Валомбрьоз беше готова, а едно благовонно мазило, по-приятно на дъх от балсама, засука и притисна тънките му мустачки, подобни на Купидоновия лък, камериерът, доволен от работата си, се отдръпна малко назад, за да го огледа, досущ като някой живописец, що съзерцава, прижумявайки с око, последното цветно петно, което е поставил на картината си.

— Какви дрехи желае господин херцогът да сложи днеска? Ако смеех да си позволя дързостта да давам мнения томува, който няма никаква нужда от тях, аз бих посъветвал негова светлост да вземе костюма от черно кадифе с разрези и с атлазени джувки от същия цвят, при копринени чорапи и една изящно скромна яка от дубровнишка дантела. Брокатите, посърмените атлази, златотъканите и сребротъкани коприни, както и драгоценностите, биха могли с несвоевременния си блясък да отвлекат погледите, които трябва да бъдат нацелени единствено върху лицето на господин херцога, чиито чарове никога не са били така неотразими; черното ще подчертае онази изтънчена бледост, която е последица от раняването и която придава на ваша светлост такава привлекателна загадъчност.

„Хитрецът има добър вкус и знае да ласкае не по-зле от царедворец — промърмори на себе си Валомбрьоз. — Да, черното ще ми отива! А Изабела между впрочем съвсем не е жена от тия, които се захласват пред поръбени със злато брокати и от блясъка на диамантите…“

— Пикар — продължи той на висок глас, — подайте ми кадифената дреха и кадифените панталони и ми донесете шпагата от потъмнена стомана. А сега кажете на Ла Раме да се разпореди да впрегнат конете в каляската, четворката червени жребци, и по-бързо. След четвърт час искам да изляза.

Пикар изчезна незабавно, за да изпълни заповедите на господаря си. Докато чакаше колата, Валомбрьоз се разхождаше нагоре-надолу из стаята и всеки път, щом минеше пред венецианското огледало, хвърляше към него един въпросителен поглед; а то за разлика от другите огледала всеки път отговаряше с ласкателно утвърждение.

„Тази въртиопашка би трябвало да е дяволски високомерна, невъзприемчива и отвратена от живота — мислеше си херцогът, — та тозчас да не се влюби до полуда в мен въпреки всичките й добродетелни превземки и платоническите й копнежи по Сигоняковеца. Да, красавице моя, вие скоро ще заемете мястото си в една от тия яйцевидни рамки, нарисувани от натура под образа на Феба^[9], която въпреки студенината си е принудена да целуне Ендимион. Вие ще се озовете между тези божества, които отначало бяха не по-малко лицемерно добродетелни, неопитомени и хирканийски свирепи от вас, и които съвсем сигурно са по-големи дами, отколкото вие ще бъдете когато и да е. Не след много и вашето поражение неизбежно ще украси моята слава; защото знайте, малка ми комедиантка, че нищо не може да се възпречва пред волята на един Валомбрьоз. Frango nec frangor^[10], такова е моето правило!“

Един лакей се появи да извести, че каляската е изведена пред портите. Разстоянието, което разделяше улицата на Куличките, където живееше херцог дьо Валомбрьоз, от Престолонаследническата улица, бе преминато в бърз тръс от четворката могъщи мекленбургски жребци, карани от един велможки кочияш, който не би дал път и на принц от кралска кръв и който дръзко изпреварваше всички застигнати коли. Колкото и сърцат и самоуверен да беше херцогът, той не можа по пътя да потисне вълнението си, твърде рядко у него. Неизвестно беше как ще го приеме тази пренебрежителна Изабела и това караше сърцето му да бие малко по-учестено от обикновено. Чувствата, които той изпитваше, бяха от твърде противоречиво естество. Те се колебаеха и скачаха от омразата до любовта, според това дали той си представяше младата комедиантка опърничава или покорна на желанията му.

Когато красивата позлатена каляска, теглена от породисти коне и отрупана с лакеи в ливреите на дома Валомбрьоз, влезе в двора на странноприемницата на Престолонаследническата улица, чиито порти се разтвориха докрай, за да я пропуснат, съдържателят с шапка в ръка не слезе, ами стремглаво се втурна по каменното стълбище да посрещне този великолепен посетител и да узнае с какво може да му бъде полезен.

Колкото и припряно да тичаше съдържателят, Валомбрьоз вече беше скочил от каляската, без да стъпва на подвижното стъпало, и с бързи крачки се приближаваше към стълбището. Челото на ханджията, раболепно наведено, почти се сблъска с коляното му.

С онзи остро скърцащ и отсечен глас, който у него беше белег на силна страст, младият херцог му рече:

— Госпожица Изабела живее в този дом. Аз бих желал да я видя. В стаята ли си е тя сега по този час? Няма нужда да я предизвестявате за посещението ми. Дайте ми само един лакей, който да ме заведе до вратата й.

Съдържателят отговаряше на всеки въпрос с почтително кимване и после прибави:

— Ваша светлост, разрешете ми честта сам да ви заведа; такова отличие не е дадено за негодници лакеи. Най-много домовладиката да е достоен за него.

— Както ви е угодно — рече Валомбрьоз с надменно нехайство, — само стъпяйте по-чевръсто; виждам вече глави, които надничат по прозорците и се навеждат навън да ме зяпат, сякаш съм турският султан.

— Аз ще вървя пред вас, за да ви показвам пътя — рече съдържателят, като държеше с две ръце шапката си притисната към сърцето.

Като се изкачваха по стълбището, херцогът и водачът му поеха по един дълъг коридор, към който се отваряха врати, както по чардаците на манастир. Щом стигнаха до стаята на Изабела, домакинът се спря и рече:

— За кого ще имам честта да доложа?

— Сега можете да се оттеглите — отговори Валомбрьоз, като сложи ръка върху дръжката на бравата, — аз сам ще се известя.

Изабела седеше до прозореца в един висок стол в утринна роба, небрежно опънала нозе върху едно тапицирано столче и потънала в изучаването на ролята, която трябваше да изпълнява в новата пиеса. Със затворени очи, за да не гледа думите, написани в тетрадката, тя си повтаряше полугласно като ученичка осемте или десетте стиха, които беше прочела няколко пъти гласно. Светлината от прозореца очертаваше с кадифена мекота профила й, попръскваше със златисти искрици непокорните къдрици, които се виеха по тила й, и сияеше по прозрачния седеф на зъбите в полуотворената й уста. Нежни отблясъци омекотяваха със сребристия си зрак ония части от бялата плът и от облеклото, които бяха в сянка, и произвеждаха онова магическо въздействие, тъй търсено от художниците, което те наричат „светлосянка“ с езика на своя занаят. В тоя си вид младата жена представляваше една прекрасна картина, която трябваше само да бъде изкопирана от сръчен рисувач, за да стане чест и слава на някоя галерия.

Като мислеше, че някоя прислужница от хотела влиза да си свърши работата из стаята, Изабела не повдигна клепките си, чиито дълги ресници, пронизани от светлината, приличаха на златни влакна, и продължаваше в мечтателна сънливост да реди несъзнателно римите си, както човек прехвърля зърната на броеница, почти без да мисли за това. Но посред бял ден, в тази пълна с люде странноприемница, сред другарите си и като не знаеше, че Валомбрьоз е в Париж, тя не изпитваше и най-малкото подозрение за нещо лошо. Покушенията срещу Сигоняк не бяха се подновявали и младата комедиантка, колкото и плаха да беше, започваше да става по-уверена. Без съмнение нейната хладина беше изстудила прищявката на младия херцог и в този миг тя толкова мислеше за него, колкото за първосвещеника Йоан или за китайския император.

Валомбрьоз беше дошъл чак до средата на стаята, сдържайки крачките си, запирайки дъха си, за да не потревожи тая дивна картина, която той съзерцаваше с твърде понятна омая; и докато чакаше Изабела да вдигне очи и да го забележи, той допря коляно в земята и държеше в едната си ръка шапката си, чието перо метеше пода, а с другата притискаше сърцето си; по-почтително не би могъл да застане дори и пред кралица.

Ако младата комедиантка беше красива, то и Валомбрьоз, трябва да му го признаем, не й отстъпваше по красота; светлината падаше право върху лицето му, което със съвършените си линии наподобяваше лицето на някой млад гръцки бог, превърнал се в херцог след залеза на Олимп. В този миг любовта и възхищението, изписани на него, бяха прокудили оттам онова властно-жестоко изражение, което човек понякога със съжаление откриваше. Очите му излъчваха пламъци, устата му изглеждаше сияеща; по бледите му бузи като розова светлина избиваше лек руменец. Синкави светкавици пробягваха по накъдрените му и намазани с благовония коси, сякаш тръпки светлина по повърхността на излъскан чер кехлибар. Шията му, едновременно изящна и силна, като че беше изваяна от бял мрамор. Осиян от любовта си, той целият грееше — целият пръскаше искри, и човек наистина разбираше, че един такъв херцог не можеше и да допусне мисълта някоя жена, била тя богиня, кралица или комедиантка, да му устои.

Най-сетне Изабела обърна глава и видя херцог дьо Валомбрьоз, коленичил на шест крачки от нея. Персей да беше й поднесъл главата на Медуза, положена на щита му и разкривена от гърчовете на смъртта сред сплитъци от змии, тя пак нямаше да се вцепени така. Стоеше вледенена, вкаменена, с разширени от ужас очи, с полуотворена уста и пресъхнало гърло и нито можеше да помръдне, нито да издаде глас. Мъртвешка бледост се разля по страните й, гърбът й се покри със ситни капчици студена пот; тя помисли, че ще изгуби съзнание, но с едно необикновено усилие на волята овладя чувствата си, за да не се остави във властта на този дързък човек.

— Значи аз наистина ви вдъхвам такъв непреодолим ужас — рече Валомбрьоз с най-нежен глас и без да изменя положението си, — че едничък видът ми ви действува тъй зле. Някое африканско чудовище, което изскача от пещерата си с раззината червена паст, щръкнали остри зъби и с извадени нокти, сигурно би ви изплашило по-малко. Влизането ми, признавам, беше малко неочаквано и рязко, но не бива да виним страстта за невежливостите, които тя ни кара да извършваме. За да ви видя, аз не се побоях да презра гнева ви и моята любов, дръзвайки да не ви се понрави, умоляваща и плаха, се простира в нозете ви.

— За бога, господин херцог, станете — рече младата комедиантка, — това положение никак не ви подхожда. Аз съм само бедна провинциална актриса и слабите ми чарове не заслужават такова завоевание. Забравете една мимолетна прищявка и отнесете другаде любезностите, които толкова жени ще бъдат честити да чуят. Недейте кара кралиците, херцогините и маркизите да ви ревнуват от мен.

— Какво значение имат за мен всички тия жени — отвърна стремително Валомбрьоз, като се изправи, — ако именно вашата гордост обожавам аз, ако вашата непреклонност ми е по-скъпа от благосклонността на другите, ако вашето целомъдрие ме опива, ако скромността ви разпалва страстта ми до безумство, ако ми трябва да ме обичате или да умра! Не се бойте от нищо — прибави бързо той, като видя, че Изабела отваря прозореца, сякаш да се хвърли, ако прибегне той към някакво насилие, — аз не искам нищо друго, само да потърпите присъствието ми, да ми позволите да ви говоря за чувствата си и да умилостивя сърцето ви, както правят най-почтителните влюбени.

— Спестете ми тези безполезни гонения — отговори Изабела — и аз ще изпитвам към вас по липса на любов една безпределна признателност.

— Вие нямате нито баща, нито съпруг, нито любовник — рече Валомбрьоз, — който би могъл да се противопостави, ако един благовъзпитан мъж ви търси и се стреми да ви стане приятен. Моите преклонения не са обида. Защо да ме отблъсквате? О! вие не знаете какъв бляскав живот ще разкрия пред вас, ако се съгласите да ме приемете. Вълшебствата на театралните феерии ще помръкнат пред онова, което любовното въображение ще сътвори, за да ви се понрави. Вие ще стъпвате по облаци, като богиня. Нозете ви ще газят само лазур и светлина. Всички рогове на изобилието ще изливат съкровищата си пред вашите стъпки. Желанията ви няма да имат време да се раждат, аз ще ги улавям още в очите ви и ще ги изпреварвам. Останалият свят ще избледнее като далечен сън, а ние двамата, политнали през лъчите, ще се възнесем към Олимп, по-красиви, по-честити, по-омаяни от Амур и Психея^[11]. Моля ви, Изабела, не си извръщайте така главата, не пазете това смъртно мълчание, не хвърляйте в отчаяние една страст, която е способна на всичко, освен да се откаже от себе си и от вас.

— Тази страст, в която всяка друга би намерила извор на гордост — отговори скромно Изабела, — аз не бих могла да я споделя. Добродетелта, която съм научена да ценя по-високо от живота, няма да се противопостави, ако аз отклоня и тази опасна чест.

— Погледнете ме с благосклонно око — продължи Валомбрьоз — и аз ще направя да ви завиждат и най-знатните, и най-високо стоящите. На друга жена бих казал: вземете каквото ви се хареса в моите замъци, в моите имения, в моите дворци, оплячкосайте съкровищниците ми, пълни с диаманти и бисери, пъхнете чак до рамото ръцете си в раклите ми, облечете прислугата си в дрехи, пребогати и за князе, накарайте да подковат с чисто сребро конете, които впрягате в каляските си, живейте нашироко като кралица; заслепете Париж, който все пак не се учудва лесно. Но всички тия примамки са твърде груби за душа като вашата. Тогава може би ще ви трогне славата, че сте унизили и победили Валомбрьоз, че го влачите като пленник след триумфалната си колесница, че ще можете да наречете ваш слуга и ваш роб оногова, който никога не се е подчинявал и когото никакви окови не са могли да задържат.

— Този неволник ще бъде прекалено знаменит за моите вериги — отговори младата актриса — и аз не бих желала да държа в принуда една толкова драгоценна свобода.

Дотук херцог дьо Валомбрьоз беше се сдържал; той насилваше вродената си необузданост с една престорена мекота, но почтителното и твърдо съпротивление на Изабела започваше да разкипява яростта му. Той усещаше друга любов зад тази добродетел и гневът му нарастваше от ревността. Херцогът направи няколко крачки към младото момиче, което стисна желязната дръжка на прозореца. Чертите му бяха се изкривили, той хапете устните си и онова злобно изражение отново беше се появило на лицето му.

— Кажете по-добре — подзе той с променен глас, — че сте луда по Сигоняк! Ето причината на тази добродетел, с която се кичите. Какво има у него, та така ви е омагьосал този честит смъртен? Не съм ли аз по-красив, по-благороден, по-богат, също тъй млад, също тъй умен и също тъй влюбен като него?

— Той има най-малкото едно качество — отговори Изабела, — което ви липова: да уважава онова, което обича.

— Защото не обича достатъчно! — викна Валомбрьоз, сграбчвайки в обятията си Изабела, която се беше вече наклонила над прозореца; обхваната в прегръдката на нахалника, тя нададе слаб вик.

В същия миг вратата се отвори. Тиранът, като се кланяше и превиваше доземи, нахълта в стаята и тръгна към Изабела, която Валомбрьоз веднага пусна, побеснял от яд, че го прекъсват насред любовните му подвизи.

— Извинете, госпожице — рече Тиранът, като хвърли един крив поглед към херцога, — не знаех, че сте в такова добро общество; но часът за репетицията отзвъня на всички часовници и чакаме само вас, за да започнем.

И наистина през открехнатата врата се виждаха Наставникът, Скапен, Леандър и Зербина — натрупване, достатъчно успокоително за застрашената невинност на Изабела. За миг на херцога му мина мисълта да връхлети с шпага в ръка срещу тая паплач и да я разпръсне, но щеше да се вдигне ненужна врява; и да убиеше или ранеше двама-трима от тия шутове, работите му нямаше да се оправят; между впрочем тяхната кръв беше твърде нечиста, за да цапа с нея благородните си ръце. Тъй че той се сдържа и като поздрави с ледена учтивост Изабела, изтичала цялата разтреперана до приятелите си, излезе от стаята, но от прага се обърна, махна с ръка и рече:

— Довиждане, госпожице!

Един съвсем обикновен израз наистина, но от звука на гласа, с който беше произнесен, той добиваше заплашителни и страшни значения. Главата на Валомбрьоз, така прекрасна преди малко, отново доби своя израз на пъклена извратеност; Изабела не можа да сдържи една тръпка, макар че присъствието на комедиантите я защищаваше от всякакво покушение. Тя изпита онова чувство на смъртно безпокойство, което задушава гълъбицата, над която черната каня чертае във въздуха все по-стесняващи се кръгове.

Валомбрьоз се върна в каляската си, последван от съдържателя, който се разтапяше зад него в излишни и досадни любезности. Скоро тракането на колелетата извести, че опасният посетител най-сетне си е тръгнал.

А ето сега как се обяснява помощта, дошла тъй навреме за Изабела. Пристигането на херцог дьо Валомбрьоз с позлатена каляска на Престолонаследническата улица породи из цялата странноприемница мълви на учудване и възхищение, които скоро стигнаха до ушите на Тирана, зает по това време като Изабела да учи ролята в стаята си. Сигоняк отсъстваше, задържан в театъра да премери едно ново облекло, и славният Ирод, като знаеше низките домогвания на херцога, се завтече да отбие удара. Той прилепи ухо до дупката на ключалката и с похвална нескромност слухтеше опасното събеседване, запазвайки си правото да се намеси, щом станеше твърде горещо. Тъй неговата предвидливост спаси честта на Изабела от посегателствата на този зъл херцог, оскърбител и развратник.

 

 

Писано беше този ден да бъде буреносен. Лампурд, както си спомняме, беше получил от Мерендол заръката да отпрати на оня свят капитан Фракас; и затова дуелистът, като дебнеше случай да го нападне, се въртеше все по изравненото място пред моста, където се издигаше бронзовият крал, понеже Сигоняк, за да се върне в странноприемницата, трябваше да мине по Новия мост. Жакмен чакаше там повече от час, като си духаше на пръстите да не вкочанясат, докато дойде време за действие, а за да си сгрее краката, потропваше с обуща по калдъръма. Времето беше мразовито и слънцето залязваше зад Червения мост, отвъд Тюйлерийските градини, сред кърваво обагрени облаци. Здрачът бързо се спускаше и минувачите вече оредяваха.

Най-после Сигоняк се зададе. Той вървеше с широки крачки, защото го глождеше някакво смътно безпокойство за Изабела, и бързаше да се прибере в странноприемницата. Така устремен, той не забеляза Лампурд, който докопа пеша на наметалото му и го дръпна тъй силно и рязко, че шнуровете му се скъсаха. В миг Сигоняк се намери по дреха. Без да се опитва да си вземе обратно плаща от нападателя, когото отначало помисли за най-обикновен крадец на дрехи, той изтегли шпагата си с бързината на светкавица и зае стойка. Лампурд от своя страна не по-малко бързо беше готов за бой. Той остана доволен от стойката на противника си и си рече:

„Ще се поразвлечем!“

Оръжията се кръстосаха. След няколко опипвания оттук и оттам Лампурд опита едно нападение, което мигновено беше отбито.

„Добра защита — продължи мисълта си той. — Този млад човек си знае работата.“

Сигоняк завъртя с шпагата си острието на дуелиста и му нанесе един страничен удар, който онзи отблъсна с отдръпване на тялото, като в същото време се възхити от съвършенството и академичната му чистота.

— А този за вас! — извика той и шпагата му описа един пръскащ искри кръг, но срещна шпагата на Сигоняк, която вече беше се върнала на мястото си.

Като дебнеха пролука, за да проникнат през нея, кръстосаните остриета се въртяха едно около друго, ту бавни, ту светкавични, опитваха коварства и проявяваха благоразумия, които доказваха силата и на двамата бойци.

— Знаете ли вие, господине — рече Лампурд, като не можеше повече да сдържа възхищението си от тая толкова уверена, непроницаема и честна игра, — знаете ли, че имате великолепна школа!

— На вашите услуги! — отговори Сигоняк, като удари в дълбочина към дуелиста, който отби с дръжката на шпагата си с такъв рязък тласък на китката си, сякаш отпусна пружина за обтягане на самострели.

— Разкошно нападение! — извика Лампурд, все повече и повече въодушевен. — Чудесен удар! Логически аз трябваше да съм убит. Виноват съм: отбраната ми е отбрана на случайни хрумвания, неправилна, дива, добра най-много да ме отърве от някое намушкване при краен случай. Аз почти се изчервявам, че си послужих с нея срещу такъв чудесен боец като вас.

Всичките тия приказки бяха размесени с чаткане на стомана, с кварти, с терци^[12], с полукръгове, с отсечени отмахвания, с отдръпвания, които само увеличаваха уважението на Лампурд към Сигоняк. Този наемник не признаваше на света нищо друго освен фехтовката и тачеше или презираше людете според силата и умението им да боравят с оръжието. В очите му Сигоняк все повече добиваше значителност.

— Ще бъде ли нескромност, господине, ако ви попитам за името на вашия учител? Джироламо, Парагуанте и Стоманеното ребро щяха да се гордеят с такъв ученик.

— Единствен учител ми е бил един стар войник, наречен Пиер — отговори Сигоняк, когото това чудновато бърборене забавляваше. — Заповядайте, отбийте този; това е един от любимите му прийоми.

И баронът изнесе напред десния си крак.

— По дяволите! — извика Лампурд, като отстъпи крачка назад. — Едва не ме засегна! Острието се хлъзна по ръката ми. Денем вие щяхте да ме победите, но изглежда още нямате опит в тия здрачни и нощни схватки, за които трябват котешки очи. Няма значение, нападението беше добре подготвено, добре поднесено, добре нанесено. Сега внимавайте добре, няма да постъпя предателски. Ще опитам срещу вас тайния си прийом, плодът на дългите ми проучвания, nec plus ultra^[13]-та на моята наука, чудодейната напитка на живота ми. Досега този безпогрешен удар винаги е убивал човека си. Ако го отбиете, ще ви науча как се прави. Това е едничкото ми наследство и аз ще ви го завещая; иначе ще отнеса този велик прийом в гроба, защото още не съм срещал човек, способен да го изведе, ако това не бъдете вие, чудесни млади човече! Но искате ли да си починете малко и да си поемете дъх?

Като изрече това, Жакмен Лампурд наведе върха на шпагата си. Сигоняк направи същото, а след няколко минути двубоят започна отново.

След няколко разменени нападения Сигоняк, който познаваше всичките хитрини във фехтовката, почувства по особените действия на Лампурд, чиято шпага се отскубваше с някаква ослепителна бързина, че прословутият прийом скоро ще се разрази срещу гърдите му. И наистина дуелистът изведнъж се простря напреки във въздуха, като че ли политна да падне по носа си, а баронът не виждаше вече пред себе си противник, но някаква развихрена мълния със съскане се понесе тъй стремглаво към тялото му, че той можа само да я пресече с един полукръг, който строши на две стоманата на Лампурд.

— Ако другата половина на шпагата ми не е в корема ви — рече Лампурд, като се изправи и разлюля пречупения отломък в ръката си, — то вие сте велик човек, герой, бог!

— Не — отговори Сигоняк, — не съм засегнат и ако исках, можех дори да ви забода за някоя стена като бухал; но такъв род действия ме отвращават по природа, а освен това вие ме забавлявахте с чудачествата си.

— Бароне, позволете ми от днес нататък да бъда ваш почитател, ваш роб, ваше куче. Заплатиха ми, за да ви убия. Дори получих задатък, който изядох. Все едно! Ще открадна, за да върна парите.

И като рече това, той вдигна от земята наметката на Сигоняк, заметна му я върху раменете като услужлив камериер, поклони се дълбоко и се отдалечи.

И двете нападения на херцог дьо Валомбрьоз не се увенчаха с успех.