Теофил Готие
Капитан Фракас (1)

I глава
Замъкът на нищетата

Върху обърнатия към сушата склон на един от голите хълмове, които покриват с гърбици Ландите^[1] между Дакс и Мон дьо Марсан, се издигаше по времето на Луи XIII^[2] едно от ония благороднически жилища, тъй често срещани в Гаскония^[3], които селяните величаят с името замъци.

Две кръгли кули, увенчани с островърхи покриви, притискаха ъглите на постройката, върху чиято фасада два дълбоко врязани жлеба издаваха, че тук някога е имало подвижен мост, отдавна станал безполезен поради затрупването на рова. С кръглите си наблюдателни еркери, подобни на солнички, и с ветропоказателите си, изрязани като лястовичи опашки, те придаваха на сградата твърде феодален вид. Плащаница от бръшлян увиваше до половината едната от кулите и рязко оживяваше с тъмнозеления си цвят сивотата на камъка, вече остарял по онова време.

Пътникът, който зърнеше отдалече замъка да очертава островърхите си покриви на фона на небето, над жълтугите и дивите метли, би помислил, че това е приличен дом на селски благородник; но ако дойдеше по-наблизо, щеше да си промени мнението. Пътят, който водеше от царския друм до жилището, обрасъл с мъх и бурени, беше се превърнал в тясна бяла пътечка, подобна на избелял ширит върху износена дреха. Две бразди от коловоз, пълни с дъждовна вода и населени с жаби, показваха, че някога тук са минавали коли; но безгрижието на земноводните обитатели говореше за дълго владение и за една увереност, че няма кой да ги безпокои. По пътеката, лъкатушеща сред бурените и разкаляна от неотдавнашен порой, не се виждаше никаква следа от човешки стъпки и вейките на храсталаците, натежали от искрящи капчици, не изглеждаше да са били разгръщани от много време насам, за да мине някой.

Широки петна жълт лишей изпъстряха потъмнелите и разместени керемиди по покривите, където прогнилите мертеци бяха пропаднали тук-там; ръждата пречеше на ветропоказателите да се въртят и всеки от тях сочеше различен вятър; капандурите бяха закрити с изметнати и напукани дървени кепенци. Трошляк изпълваше улеите на кулите; от дванайсетте прозореца на фасадата осем бяха заковани с дъски; два други блещукаха с грубите си, вълнообразни стъкла, които трепереха в оловните си рамки при най-лекия напор на северния вятър. Мазилката между прозорците, изпопадала като люспи от болна кожа, оголваше разкъртени тухли и песъклив камък, изронен под пагубното въздействие на месечината. Портата беше обрамчена от каменен перваз; правилно редуващите се грапавини по него подсказваха, че някога е бил украсен с дълбани орнаменти, изтрити от времето и немарата. Над входа висеше един недодялан герб, който и най-опитният херолд^[4] не би могъл да разчете, а резбованите украшения и панделките на короната му, не без чести прокъсвания, се увиваха чудновато около щита. В горната си част двете крила на портата още пазеха някакви следи от боя с цвета на волска кръв и изглеждаше, че се червят от разнебитеното състояние, в което се намират; гвоздеи с ковани глави придържаха пропуканите им дъски и очертаваха някакъв симетричен рисунък, тук-там изличен. Само едното крило се отваряше и това задоволяваше очевидно немногобройните гости на замъка. На стената до портата беше подпряно едно разкривено и разсъхнато колело, последен остатък от някаква каляска, престанала да съществува навярно още при царуването на предишния крал. Лястовичи гнезда задръстваха комините и корнизите на прозорците и можеше да се помисли, че жилището е необитаемо, ако не беше тънката нишка дим, която излизаше от един зидан кюнец и се виеше като мустачки на лоза, също както над ония нарисувани къщички, които малките ученици драскат по белите полета на учебниците си. Постничка трябва да беше гозбата, която вреше на това огнище — някой стар войник би вдигнал с лулата си повече пушилка от нея. Това беше единственият признак на живот, който издаваше къщата — като ония умиращи, чието съществуване личи само по парата от дъха им.

Като се натиснеше подвижното крило на портата, което не отстъпваше, без да възнегодува, и злонравно се извърташе върху своите ръждясали и скърцащи панти, влизаше се под нещо като остроъгълен свод, по-стар от останалата част на сградата, разделен с четири полуцилиндрични корниза от синкав гранит, които се срещаха в една каменна издадина, а върху нея, малко по-запазен, се виждаше същият оня герб, който беше издялан отвън — три златни щъркела на светлосиньо поле или нещо подобно, тъй като сянката на свода не позволяваше да се разгледат добре. В стената бяха взидани тенекиени гасила, почернели от факлите, както и железни брънки, където някога са привързвали конете си пристигащите — събитие, твърде рядко днес, ако се съди по праха, който ги покриваше.

От тоя трем, дето се отваряха две врати, едната водеща към стаите на приземния етаж, а другата — в една зала, която на времето е могла да служи за помещение на стражата, човек попадаше в тъжен, гол и студен двор, обграден с високи зидове, целите на дълги черни деруги от зимните дъждове. В ъглите на двора, между парчетиите, изпопадали от нащърбените корнизи, растяха коприва, див овес и бучиниш и камъните на калдъръма бяха очертани с рамки от зелена трева.

В дъното широко стълбище с каменен парапет, украсен с каменни топки и поставени над тях каменни шипове, водеше към една градина, разположена по-ниско от двора. Изпочупените и разместени стъпала пропадаха под краката или ги крепяха само яките коренища на мъховете и пълзящите растения; върху подпорите на терасата бяха избуяли ревен, диви репи и диво зеле.

Що се отнася до самата градина, тя бавно се възвръщаше към състоянието на гъсталак или на девствена гора. С изключение на една четвъртита леха, където няколко зелки переха сиво-зеленикавите си набраздени листа и пламтяха златни слънчогледи с черна средина, природата възвръщаше правата си над тази изоставена площ, заличавайки следите от труда на човека, които тя изглежда винаги се стреми да изтрие.

Неподрязаните дървета препречваха във всички посоки алчни клони. Чемширите, предназначени да очертават бордюрите и алеите, с години недокосвани от ножици, бяха станали дръвчета. Донесени от вятъра семена бяха покълнали, където сварят, и с присъщата на всички диви злакове жизнена сила буяха на мястото, заемано някога от благородни цветя и редки растения. Къпинаци кръстосваха от край до край пътеките и с бодливите си шипове ви дърпаха на минаване, за да ви попречат да навлезете по-навътре и да потулят от вас някаква печална и безутешна тайна. Самотата не обича да бъде изненадвана разсъблечена и посява около себе си всякакви препятствия.

Все пак, ако човек настоеше, без да се бои, че клоните ще го шибат и храсталаците ще го дерат, и проследеше до края старинната алея, станала по-глуха и по-непроходима и от горска пътека, той щеше да стигне до нещо като ниша от шуплест камък, представляваща пастирска пещера. Към растенията, посети някога в дупките между камъните — перуники, гладиоли, чер бръшлян, бяха се появили нови — повет, папрати, дива лоза, които висяха като бради и почти закриваха мраморната статуя на някакво митологическо божество, Флора^[5] или Помона^[6], която трябва да е била много изящна на времето си и да е правела чест на създателя си, но сега беше безноса като смъртта, тъй като носът й беше строшен. Злочестата богиня носеше в кошницата си вместо цветя мухлясали гъби с отровен вид; а и тя самата приличаше на отровена, защото петна от кафеникав лишей бяха нашарили тъй бялото й някога тяло. В нозете й, в една каменна раковина под зелен пласт водна леща, глъхнеше тъмна локва вода, останала от дъждовете — тъй като лъвската паст, която при желание все още можеше да се разпознае, не изливаше вече нито капка вода от задръстените или разбити водопроводи.

Този развлекателен кът, както се казваше на времето, колкото и разрушен да беше, свидетелстваше за едно изчезнало благополучие и за известна склонност към изкуствата у някогашните владетели на замъка. Ако се изчистеше и възстановеше както трябва, статуята щеше да разкрие навярно оня флорентински стил на Възраждането, свойствен на италианските скулптори, дошли във Франция по стъпките на маестро Росо Фиорентано^[7] или Приматиче^[8], по времето, което вероятно е било и златният век на тая сега западнала фамилия.

Пещерата се опираше на един зеленясал и разрушен от влагата зид, по който се кръстосваха още остатъците от решетките на потрошени асми, несъмнено предназначени при строежа на стената да я прикриват под завеса от листата на пълзящи растения. Този зид, едва забележим през разчорления шумак на извънмерно разрасналите дървета, затваряше градината откъм тази страна. Отвъд него се простираха ландите с ниския си и тъжен хоризонт, начупен от дивите метли.

На връщане към замъка човек можеше да види вътрешната му фасада, още по-запусната и по-разнебитена, отколкото онази, която току-що описахме; последните господари явно бяха се опитвали да запазят поне външния вид и бяха насочвали немощните си усилия към онази страна.

В конюшнята, където спокойно можеха да се ширят двайсетина жребци, сега само едно мършаво ездитно конче, над чиято задница стърчаха острите кокали на хълбоците му, подръпваше от празните ясли някое и друго стръкче слама с пожълтелите си и оголени зъби и от време на време обръщаше към портата око, хлътнало в орбитата си, в дъното на която дори и плъховете от Монфоконската тъмница^[9] нямаше да могат да намерят капчица мазнина. Пред кучкарника клюмаше едно-едничко куче, сякаш плуващо в твърде широката си кожа, под която халтаво се очертаваха слабите му мишци. То дремеше, положило муцуна връз коравата възглавница на лапите си; изглеждаше така привикнало към безлюдието на мястото, че сякаш беше се отказало от всяка бдителност и не трепваше, както правят всички кучета, дори и задрямали, при най-леко доловимия шум.

За да се проникне в жилището, трябваше да се изкачи една огромна стълба с дървен парапет, с дебело изрязани перила. По тази стълба имаше само две площадки, тъй като сградата беше двукатна. Тя беше каменна до първия етаж, а оттам нататък — от тухли и дърво. Черно-белите фрески по стените, изгризани от влагата, изглежда е трябвало да предадат с възможностите на светлосянката и на перспективата релефността на една богато украсена с изваяния архитектура. Все още се отгатваше някаква редица херкулесовци^[10], поддържащи корниз с двойно извити конзоли, откъдето тръгваше, закръгляйки се, сводеста решетка, обнизана със стилизирани лозови листа, а между тях прозираше едно лишено от цвят небе, картографирано с непознати острови от просмукалите се дъждовни води. Между херкулесовците, в изписани ниши, се пъчеха бюстове на римски императори и други знаменити исторически личности: но всичко това бе толкова неопределено, толкова повехнало, толкова изличено, толкова блуждаещо, че приличаше повече на призрак на живопис, отколкото на действителна живопис, и за него би трябвало да се говори със сенки на думи, тъй като обикновените слова са премного веществени за тая цел. Ехото на тая празна клетка отекваше учудено, когато трябваше да повтори звука на някоя стъпка.

Една зелена врата, чиято тапицировка беше пожълтяла и се държеше само на няколко гвоздея с олющена позлата, водеше в стая, която би могла да служи за трапезария в баснословните времена, когато още се е обядвало в този пуст дом. Дебела греда разделяше потона на две части, набраздени с тънки изпъкнали гредички, пространството между които някога е било измазано с пласт синя боя, неразличима вече от праха и паяжините, които никоя метла, колкото и дълга да е дръжката й, нямаше да смути на такава височина. Над старинната на вид камина разгъваше клоните на рогата си черепът на един седемгодишен елен, а по стените се кривяха върху потъмнели платна одимени портрети, които изобразяваха пълководци в тежки доспехи и със свалени шлемове, държани от пажове, с втренчени право напред бездънно черни очи, едничкото живо нещо в тия мъртви лица; или облечени в кадифени тоги господа с глави, положени върху кръгли и твърдо колосани яки, сякаш главата на свети Йоан Кръстител^[11] върху сребърно блюдо; или знатни вдовици в старомодни одеяния, страшни с мъртвешката си бледност и заприличали поради разлагането на боите на вампирици, на лами и на медузи. Тия картини, правени от провинциални кавалери на четката, бяха получили още от варварската си изработка своя странен и страшен вид. Някои от тях бяха без рамки; други имаха обковки от помръкнало и порижавяло злато. В ъгъла на всеки портрет стоеше гербът на семейството и възрастта на изобразеното лице; но все едно дали броят на годините беше малък или голям, не съществуваше особено доловима разлика между тия глави, нацапани с жълти светлини и овъглени сенки, лакирани от пушеци и напудрени с прах; две-три от тия прогнили и покрити с мъха на плесента платна имаха тоновете на разлагащ се труп и доказваха пълното безразличие на последния потомък на тия храбри и родовити мъже спрямо ликовете на благородните му прадеди. Вечер, под несигурните отражения на светилниците, тази няма и неподвижна галерия сигурно се превръщаше в някаква върволица от призраци, едновременно ужасяващи и смешни.

Няма нищо по-тъжно от тия забравени портрети в пустите зали; те са не само изображения на телесни форми, отдавна стопени под земята, но и самите те са вече полуизтрити.

Такива, каквито си бяха, тъкмо тези нарисувани призраци бяха истинските стопани, приспособени към безутешната самотност на къщата. Действително съществуващите обитатели щяха да изглеждат прекалено живи за този мъртъв дом.

Посред залата стоеше маса от почерняло крушово дърво, с извити на дебели спирали крака, като колоните на Соломоновия храм^[12], която мушиките бяха наболи с хиляди дупчици, без да бъдат смущавани в мълчаливото си дело. Един тънък сив пласт, върху който би могло да се пише с пръст, покриваше повърхността й и показваше, че там не се слага често за ядене.

Два бюфета от същия материал, украсени с едро издялана резба и купени навярно заедно с масата в по-честити времена, заемаха от край до край двете срещуположни стени на залата; нащърбени порцеланови съдини, стъклария от различни сервизи и две-три буколически фигурки от Бернар Палиси^[13], представляващи риби, раци и раковини, гледжосани върху фон от зеленина, жалко се силеха да запълнят пустото пространство на лавиците.

Пет-шест стола, покрити с кадифе, някога навярно възалено, но от годините и употребата порижавяло с оттенъка на пикоч, пропускаха фъндъци дреб през дупките на обшивката си и се клатушкаха върху нееднакво дългите си крака като хромите стихове на спондея^[14] или като окуцели войници, които се връщат у дома си след боя. Не беше безопасно да се сяда на тях освен за духове, но без съмнение тези кресла се употребяваха само от съвета на прадедите, когато те, слезли от рамките, заемаха местата си около пустата маса и пред една въображаема гощавка, през дългите зимни нощи, тъй благоприятни за тайните вечери на привиденията, си приказваха за упадъка на семейството.

От тази зала се минаваше в друга, по-малка. Един от ония огромни фламандски губери, наричани „зеленолистни“, покриваше цялата стена. Но нека думата губер не извиква във въображението ви и най-малката представа за някакъв неуместен разкош. Килимът на стената беше изтъркан, изхабен, с избелели багри; разшитите му платна зееха на сто места и се държаха само на няколко нишки или по силата на навика. Обезцветените дървета бяха жълти от едната страна и сини от другата. Жеравът, изправен на един крак сред тръстиките, беше значително пострадал от молците. Фламандският чифлик със своя кладенец, увит в хмел, почти не личеше вече, а от изтритото лице на ловеца, преследващ диви патици, само червената уста и черното око, явно боядисани с по-силна краска от другите, еднички бяха запазили първоначалния си цвят, та ловецът приличаше на някакъв восъчнобледен труп, комуто са начервили устните и почернили веждите. Между стената и килима минаваше въздушно течение и придаваше на тъканта подозрителни вълнообразни движения. Хамлет, принц Датски, ако разговаряше с някого в тази стая, щеше да извади шпагата си и да прониже Полоний^[15] зад губера, викайки: плъх! Хиляди дребни шумове, недоловимите шушукания на самотата, що правят тишината по-ясна, биха смутили ухото и духа на оня посетител, който се осмелеше да проникне чак дотук. Зад килима мишките гладно гризяха краищата на вълнените му нищелки. Червеите стържеха дървото на гредите, като че глухо поскърцваше пила, а по плотовете на ламперията отбиваше часовете часовникът на смъртта^[16].

От време на време някоя дъска от мебелите изскърцваше неочаквано, като че ли сама отегчената самота протягаше ставите си, и човек, без да иска, нервно потрепваше. Един креват с колонки във формата на хурки, със спуснати, протъркани по ръбовете брокатени завеси, щамповани със зелено и с бяло, но сега придобили един общ жълтеникав тон, заемаше единия ъгъл на стаята и посетителят би се поколебал да отгърне краищата им, от страх да не открие в мрачината на леглото някой клекнал таласъм или някоя вцепенена фигура, която очертава под белината на чаршафа изострен нос, кокалести скули, скръстени ръце и опънати нозе като ония статуи, които полагат върху гробниците; така бързо нещата, направени за човека, приемат свръхестествен вид, когато самия човек го няма! Можеше да се помисли също, че някоя млада омагьосана царица спеше там вековен сън като Спящата красавица, но гънките бяха толкова злокобно и тайнствено неподвижни, че това отпъждаше всякаква нежна представа.

Една маса от черно дърво с раздрънкани медни инкрустации; едно мътно и кривогледо огледало, на което амалгамата беше се излющила, уморена, че не оглежда човешко лице; едно кресло, облечено с везана на ситен бод тъкан, творба на свободното време и на търпението на някоя прабаба, но от която сред избелелите вълни и коприни личаха само няколко сърмени нишки, допълваха мебелировката на тази стая, където в краен случай можеше да живее някой, стига да не се страхуваше нито от духове, нито от привидения.

Двата незазидани прозореца от фасадата бяха прозорци на тия две помещения. Болезнено бледата зеленикава светлина проникваше през мътните стъкла, които бяха чистени за последен път навярно преди повече от сто години и изглеждаха намазани отвън с калаена амалгама. Тежки пердета, изтъркани по гънките, и които сигурно биха се раздрали, ако човек речеше да ги плъзне по разядените от ръжда корнизи, замъждяваха още повече тази здрачна светлина и увеличаваха печалното униние на залите.

Отваряйки вратата, която се намираше в дъното на последната стая, човек попадаше в пълен мрак, стъпваше в празнотата, в тъмнината и в неизвестността. Лека-полека обаче окото привикваше към тази мрачина, пронизана от няколко бледи струи светлина, които се просмукваха през зевовете на дъските, заковани по прозорците, и смътно откриваше една поредица от изоставени стаи с разсъхнал се, посипан със строшени стъкла паркет, с оголени стени, тук-там полуприкрити от разнищени по краищата парчета килими, с потони, по които се виждаха летвите и откъдето спокойно си минаваше небесната вода — чудесно подредени, за да се свикват в тях синедрионите^[17] на плъховете и общите събрания на прилепите. На няколко места не беше безопасно да се продължава напред, защото подът се издигаше и огъваше под стъпките, обаче никой никога не се впущаше в тази Тиванска пустиня^[18] на мрака, на праха и на паяжините. Още от прага мирис на спарено, дъх на плесен и на запустение, влажният и черен хлад, присъщ на тъмните помещения, удряше в ноздрите, както когато човек повдигне плочата на някоя подземна гробница и се наведе над нейния леден мрак. И наистина трупът на миналото се разпадаше на прах в тези зали, дето кракът на настоящето не стъпваше, и заспалите години се люлееха като в люлки по сивите паяжини, насъбрани из ъглите.

Горе, на тавана, почиваха през деня бухали, кукумявки и сови с пера вместо уши, с котешки очи и кръгли фосфоресциращи зеници. Покривът, продънен на двайсет места, позволяваше свободно на тези мили птици да си влизат и да си излизат и те се чувстваха тук така удобно, както в развалините на Монтери^[19] или на замъка Гайяр^[20]. Всяка вечер прашното ято излиташе, като пищеше и надаваше крясъци, които смущаваха суеверните души, и се отправяше да търси надалече храна, каквато нямаше да намери в тази кула на глада.

В стаите на приземния етаж нямаше нищо друго освен няколко разхвърляни снопи слама, стъргала за ронене на царевица и дребни градинарски сечива. В една от тях се виждаше сламеник, натъпкан със сухи царевични листа, и една завивка от сериева вълна, което изглежда беше леглото на единствения слуга на замъка.

Тъй като читателят трябва да се е уморил вече от тая разходка през самотата, нищетата и запустението, нека да го заведем в едничката що-годе жива стая в този безлюден замък, т.е. в кухнята, отдето огнището изпращаше към небето оня лек белезникав облак, споменат при външното описание на замъка.

Хилав огнец гладеше с жълти езици плочата на огнището и от време на време лизваше дъното на едно лято котле, окачено на веригата. Слабото му отражение едва успяваше да блесне в сенките с някоя и друга червеникава люспица по ръбовете на две-три паници, закрепени на стената. Светлината, която падаше през широкия комин, който стигаше без чупки чак до покрива, се уталожваше върху пепелта на огнището в синкави сенки и от нея огънят ставаше още по-бледен, така че в този студен жертвеник дори и пламъкът изглеждаше замръзнал. Ако нямаше капак, дъждът щеше да си вали в тенджерата и бурята щеше да кръщава чорбата.

Бавно нагряваната вода най-накрая почна да къкри и котлето захърка в тишината като някой болен от задух. Няколко листа зеле, които изскачаха с пяната, показваха, че обработваемата част на градината бе дала щедро своята дан за това твърде спартанско вариво.

Един стар черен котарак, мършав, ожулен като износен маншон и толкова проскубан, че на места се виждаше синкавата му кожа, седеше на задницата си тъй близко до огъня, колкото беше възможно, без да си опърли мустаците, и с користна бдителност бе втренчил в тенджерката зелените си очи, разсечени от зеници във формата на римската цифра I. Ушите му бяха отрязани до дъно, както и опашката, което му придаваше вида на някое от ония японски чудища, които людете държат в кабинетите си между другите любопитни рядкости, или по-скоро на ония фантастични животни, които вещиците, преди да отидат на самодивско сборище, оставят в къщи да обират пяната от менчето, където ври омайното биле.

Този котарак, съвсем самичък в кухнята, сякаш сам готвеше супата за себе си и той без съмнение бе сложил върху дъбовата маса една чиния, изписана със зелени и червени цветчета, едно калаено тасче, излъскано сигурно от неговите нокти — толкова беше то надраскано, и едно гърне от черна песъклива глина, отстрани на което, грубо нарисуван със синьо, се очертаваше познатият герб от входа, от сводестия трем и от портретите.

Кой трябваше да седне пред тоя скромен прибор, сложен в тази кула без обитатели? Може би семейният дух на къщата genius loci^[21], верният Коболд^[22] на закриляния дом, а черният котарак с ония дълбоко тайнствени очи го чакаше да дойде, за да му поднесе ястието с кърпа върху лапата?

Котлето все така си къкреше и котаракът стоеше неподвижно на поста си, като страж, когото са забравили да сменят. Най-сетне се чуха стъпки, тежки и провлечени, стъпки на възрастен човек; отдалече отекна ситна кашлица, ключалката на вратата изскърца и един дядка, наполовина селянин, наполовина слуга, влезе в кухнята.

При появяването на новодошлия черният котарак, който изглежда отдавна поддържаше приятелски връзки с него, напусна пепелта на огнището и дойде да се потърка дружелюбно о нозете му, като извиваше гърба си на кобилица, отваряше и затваряше ноктите си и издаваше с гърлото си оня пресипнал ропот, който е най-висш израз на доволство у котешкото племе.

— Добре, добре, Велзевуле — рече старецът, като се наведе да прекара два-три пъти слинестата си ръка по проскубания гръб на котката, за да не се покаже по-малко вежлив от едно животно. — Знам, че ме обичаш, а ние сме твърде самички тук, бедният ми господар и аз, за да останем глухи към милувките на едно зверче, лишено от душа, но което все пак изглежда, че разбира какво му говориш.

След като взаимните вежливости бяха разменени, котката тръгна пред човека, водейки го към огнището, сякаш искаше да му покаже къде се намира тенджерката; животното поглеждаше към котлето с такава прегладняла алчност, че можеше да разтъжи всекиго: защото Велзевул почваше да старее, слухът му не беше вече така тънък, окото — така остро, лапата — така чевръста, както някога, и източниците за прехрана, които по-рано му предлагаше ловът на птички и на мишки, вече чувствително намаляваха; затова не изпускаше изпод око той тази гозба, от която се надяваше да получи своя пай и която го караше да си облизва бърните в приятни предчувствия.

Пиер, тъй се наричаше старият слуга, взе стиска съчки, хвърли ги върху полуизгасналия огън; пръчките изпукаха, заогъваха се и скоро, изпускайки валмо пушек, от тях изскочи жив и ясен пламък сред весел залп от искри. Би рекъл човек, че саламандрите, духовете на огъня, са се разлудували и танцуват своите сарабанди^[23] сред пламъците. Един клет охтичав щурец, развеселен и той от толкова много топлина и светлина, дори се опита да отмерва такта им със своя тимпан, но не успя и издаде само един пресипнал звук.

Пиер седна под капата на камината, обшита с извехтяла корона от зелен шаяк с неравномерно назъбени краища, съвсем пожълтял от пушека, намести се на едно трикрако дървено столче, а Велзевул се настани край него.

Отблясъкът на огъня осветляваше лицето му, което годините, слънцето, ветровете и смяната на годишните времена бяха изсушили и опушили, тъй да се каже, и то бе станало по-тъмно от лицето на някой карибски индианец^[24]; няколко кичура бели коси, изскочили изпод синята му барета и прилепнали към слепоочията, подчертаваха още повече керемидения цвят на това загоряло лице; черните му вежди рязко се открояваха от снежнобялата му коса. Като всички мъже от племето на баските^[25] той имаше удължено лице и нос като човката на хищна птица. Едри успоредни бръчки, подобни на удари от сабя, браздяха бузите му от горе до долу.

Нещо като ливрея с избелели ширити и с цвят, който и професионален живописец мъчно можеше да определи, покриваше наполовина жилетката му от обработена козя кожа, почерняла и изпъстрена с тъмни петна по местата, където о нея се е търкала ризницата, тъй че жълтият основен цвят на кожата бе получил богатите оттенъци, които зеленясват в утробата на окачена да отлежава яребица; защото Пиер дълго време бе служил войник и използваше някои остатъци от военното си снаряжение във всекидневното си облекло. Вътъкът и основата на неговите възшироки греги^[26] си личаха тъй ясно, както при канава за бродиране, и бе невъзможно да се узнае дали те са направени от сукно, от власат вълнен плат или просто от шаяк. Отдавна всяка мъхнатост беше изчезнала от тия плешиви гащи; брадата на никой евнух не е била по-гладка. Доста забележими кръпки, и то пришити от ръка, свикнала да държи шпагата, а не иглата, укрепяваха слабите им места и свидетелстваха за грижата на притежателя им да продължи до последната възможна граница тяхното дълголетие. Подобно на Нестор^[27], тези вековни греги бяха преживели три човешки живота. Имаше голяма вероятност да се предполага, че те са били червени на цвят, но тази важна точка не може да се смята за доказана.

Въжени подметки, привързани със сини върви към вълнени чорапи с изрязани пети, които, общо взето, наподобяваха испански алпаргати, служеха на Пиер за обуща. Тези груби котурни^[28] без съмнение бяха предпочетени пред обувките с панделки или ботушите с високи токове от пестеливост: една точна, студена и чиста бедност проличаваше и в най-малките подробности от премяната на дядкото и дори чак в стойката му, от която лъхаше някакво мрачно примирение. Опрял гърба си о вътрешната стена на камината, той беше кръстосал над коляното грубите си почервенели ръце, възморави като лозови листа към края на есента. И така, неподвижни и двамата, те бяха си лика-прилика с котарака. Велзевул, седнал в пепелта срещу него, гладен и жалостен, следеше с дълбоко внимание астматичното къкрене на котлето.

— Младият господар май доста закъснява днес — измърмори Пиер, гледайки през опушените и пожълтели стъкла на единствения прозорец, който осветяваше кухнята, как гасне и последната светла диря на залеза по краищата на натежалото от дъждовни облаци небе. — Какво удоволствие намира той в тия самотни разходки из ландите? Вярно е наистина, че този замък е толкова печален, та на човек няма как да му доскучае повече другаде.

Чу се радостно-пресипнал лай; в конюшнята конят заудря с копита и веригата, с която бе завързан, задрънча по дървения ръб на яслата; черният котарак прекъсна леката баня, която си правеше, като потъркваше лапичка, предварително овлажнена със слюнка, по подбрадника си и зад скъсените си уши, и направи няколко крачки към вратата като обичливо и учтиво животно, което знае задълженията си и се съобразява с тях.

Крилото на портата се отвори; Пиер се изправи, свали почтително баретата си и новодошлият се появи, предшестван от старото куче, вече споменато от нас, което се опитваше да скача и да се премята, но тромаво падаше, натежало от възрастта. Велзевул не показваше към Миро ни най-малко оная неприязън, която неговите подобни обикновено изпитват към кучешкия род. Напротив, гледаше го твърде приятелски, като въртеше зелените си зеници и извиваше гърба си като обръч. Виждаше се, че двамата се познават отдавна и че твърде често са си правили дружина в самотата на замъка.

Барон дьо Сигоняк, защото тъкмо господарят на този полуразрушен замък влезе в кухнята, беше млад човек на двайсет и пет или двайсет и шест години, макар че на пръв поглед човек би му дал повече, толкова строг и сериозен изглеждаше той. Чувството за безсилие, което съпровожда бедността, беше изгонило веселостта от чертите му и погубило оня пролетен мъшец, който прави кадифени младите лица. Тъмноръждиви кръгове вече ограждаха помръкналите му очи, а хлътналите му бузи много силно подчертаваха изпъкналостта на скулите. Мустаците му, вместо юнашки да се засукват нагоре, свеждаха върховете си надолу и изглеждаше, че плачат край тъжната му уста. Косите му, небрежно сресани, висяха на черни кичури около бледното му лице; в прическата му нямаше и помен от грижа за красота, нещо твърде рядко за млад човек, който можеше да мине за хубавец; напротив, това говореше, че той се е отказал от всякакво желание да се харесва. Постоянството на някаква тайна скръб беше очертало болезнени гънки по този лик, който искрица щастие навярно би направило прекрасен, а естествената за тази възраст решителност изглежда се огъваше пред една зла участ, с която дълго и безплодно бе воювала.

Макар да беше по-скоро с яко телосложение, отколкото слаб, и достатъчно гъвкав, младият барон се движеше отпуснато и бавно, като човек, който се е оттеглил от живота. Жестовете му бяха заспали и мъртви, стойката му — вяла, и ясно се виждаше, че му е съвършено безразлично тук ли се намира или другаде, отива ли някъде или се връща оттам.

На главата му бе нахлупена стара плъстена шапка, цялата на буци и цялата изпомачкана, много по-широка от мярката му, та падаше чак до веждите и го принуждаваше да си вирва носа, за да гледа. Едно перо, което с редките си влакънца приличаше по-скоро на рибешки гръбнак, беше забучено на шапката с видимото намерение да й придаде блясък, но вяло висеше назад, като че ли се срамуваше от себе си. Старинна дантелена яка, дълголетието на която не се дължеше на умението на майстора и по която годините бяха прибавяли дупка след дупка, изпадаше над жакета му, кроен да прилепва по тялото, но по широките му гънки си личеше, че за някого другиго е бил кроен той, по-висок и по-дебел от стройния барон. Ръкавите на дрехата скриваха ръцете му като ръкавите на расо и той потъваше чак до корема в неимоверно широките си ботуши, от ония, дето ги наричат ботуши-ведра, и които бяха снабдени с железни шпори. Това вехто и разнородно облекло беше останало от покойния му баща, починал преди няколко години, а младият човек доизносваше дрехите, готови за вехтошаря още при кончината на първия им притежател. Тъй наконтен с тези премени, може би твърде на мода в началото на предишното царуване, младият барон имаше едновременно смешен и трогателен вид; би могъл да го вземе човек за собствения му прадядо. Макар да изпитваше към паметта на баща си дълбоко синовно почитание и сълзите често да пълнеха очите му, когато нахлузваше тия скъпи реликви, запазили сякаш в диплите си жестовете и стойката на стария покоен благородник, младият Сигоняк не по собствено желание се труфеше с вехториите от бащиния си дрешник. Той не притежаваше друго облекло и беше страшно щастлив, когато изрови от дъното на един сандък тази част от наследството си. Юношеските дрехи бяха му окъсели и отеснели. В бащините си поне се чувствуваше свободно. Селяните, които бяха привикнали да ги тачат върху гърба на стария барон, не ги намираха смешни и върху раменете на сина и ги поздравяваха със същото уважение; те забелязваха дупките по жакета толкова, колкото и пукнатините по стените на замъка. Колкото и беден да беше Сигоняк, в очите им той си оставаше господарят и упадъкът на това семейство не ги поразяваше така, както поразяваше чужденците… И все пак невероятно странно и потискащо зрелище беше да видиш младия барон да минава, облечен в старите си дрехи, възседнал стария си кон, придружен от старото си куче, подобен на оня рицар на Смъртта от гравюрата на Албрехт Дюрер^[29]…

Баронът мълчаливо седна пред малката маса, след като отвърна с едно благосклонно махване на ръка на почтителния поздрав на Пиер…

Последният откачи котлето от веригата, изсипа съдържанието му върху хляба, предварително начупен в една проста глинена паница, и я постави пред барона; това беше оная селска чорба, която и до ден-днешен е известна в Гаскония под името борш. После Пиер извади от шкафа един резен пача, трептящ върху посипаната с царевично брашно кърпа, и го сложи на масата заедно с дървената му подложка. Това местно блюдо заедно с борша, облажен от парче сланина, което без съмнение беше откраднато от някой капан за мишки, ако се съди по величината му, съставляваше скромният обед на барона, който се хранеше с разсеян вид между Миро и Велзевул, и двамата в захлас и вдигнали муцуни от двете страни на стола му, в очакване да похапнат и те няколко трошици от угощението. От време на време баронът подхвърляше на Миро залък хляб, потъркан о сланината, та поне да замирише на мръвка, а кучето не оставяше парчето да стигне до земята. Кожицата от сланината се падна на черния котарак, който изразяваше задоволството си, като поизръмжаваше глухо и протягаше напред лапа с извадени нокти, сякаш за да защищава плячката си.

Като свърши мършавия си пир, баронът изглежда потъна в печални размишления или най-малкото в някаква разсеяност, поводът на която не криеше нищо приятно. Миро бе сложил главата си върху коляното на своя господар и го гледаше с очи, които възрастта беше забулила със синкави сенки, но една почти човешка искрица разум сякаш се мъчеше да ги прониже. Би рекъл човек, че той чете мислите на барона и иска да му покаже своята преданост. Велзевул бръмчеше със своя чекрък почти тъй шумно, както Берта Предачката^[30], и от време на време тихо и жалостиво измяукваше, за да привлече към себе си отлетялото внимание на барона. Пиер стоеше прав на известно разстояние, неподвижен като ония дълги и бездиханни гранитни статуи, каквито поставят пред входовете на катедралите, бдеше над замечтаността на своя господар и чакаше да получи някаква заповед.

През това време нощта беше настъпила и едри сенки се трупаха из ъглите на кухнята, сякаш прилепи, увиснали по ръбовете на стените с пръстите на ципестите си крила. Догарящият огън, съживяван от поривите на вятъра, който връхлиташе от комина, обагряше със странни отблясъци групата, събрана около масата с някаква тъжна сплотеност, която още повече подчертаваше унилата самотност на замъка. От могъщото и богато някога семейство беше останал само един-едничък усамотен потомък, който блуждаеше като сянка в тази кула, населена с прадедите му; от някога многобройната прислуга оставаше само един-единствен слуга, прислужник от преданост, който не можеше да бъде заместен; от цялата ловджийска глутница от трийсет скачащи кучета бе доживяло само едно-едничко, почти ослепяло и посивяло от старост, а една черна котка сякаш беше душата на пустия дом.

Баронът направи знак на Пиер, че иска да се оттегли. Пиер, като се наведе над огнището, запали една цепушка от борово дърво, напоена със смола, една от ония спорни свещи, каквито употребяват бедните селяни, и тръгна пред младия си господар. Миро и Велзевул се присъединиха към шествието: пушливата светлина на факела разлюшкваше бледните фрески по стълбището и сякаш съживяваше одимените портрети в трапезарията, чиито черни втренчени очи изпращаха с болезнено-милостив поглед своя потомък.

Като влезе във фантастичната спалня, която описахме, старият слуга запали малка бакърена лампа с едно пламъче, фитилът на която се огъваше в маслото като спиртосана тения, оставена на показ при някой аптекар. Сетне се оттегли, последван от Миро. Велзевул, който се ползваше с право на достъп по всяко време в тази стая се настани на едно от креслата. Баронът се отпусна на другото, потиснат от самотата, безделието и скуката.

Ако стаята имаше вид на убежище за привидения през деня, положението беше още по-лошо вечер, под невярната светлина на лампата. Багрите на губера изглеждаха още по-мъртвешки бледи и ловецът на диви патици, върху фона на мрачната зеленина, се превръщаше под това осветление в почти живо същество. Както се беше прицелил с мускета си, той приличаше на убиец, който дебне жертвата си, и червените устни изпъкваха още по-странно върху бледото му лице. Сякаш уста на вампир, обагрена с кръв.

Обгърната от душния и влажен въздух, лампата мигаше често и хвърляше пресекливи отражения, вятърът въздишаше като черковен орган из коридорите и чудновати и страшни шумове се чуваха в изоставените стаи.

Времето беше се развалило и едри капки дъжд, шибани от вятъра, почукваха по стъклата, които трепереха в своите оловни ризници. Понякога изглеждаше, че черчевето ще се огъне и ще се отвори, като че ли някой го натискаше отвън — коляното на бурята наблягаше върху тази крехка преграда. От време на време, за да прибави още една нота към общото съзвучие, някой от бухалите, сгушени под покрива, изкрещяваше — сякаш писък на дете, което душат; или пък, зашеметен от светлината, се блъскаше в прозореца и пляскаше силно с крила.

Владетелят на този тъжен замък, привикнал към подобни зловещи симфонии, не им обръщаше никакво внимание, Само Велзевул с безпокойството, присъщо на животните от неговия вид, раздвижваше при всеки шум долната част на отрязаните си уши и поглеждаше втренчено към тъмните ъгли, като че ли беше забелязал там със своите прозиращи тъмнината зеници нещо невидимо за човешкото око. Този котарак-ясновидец с дяволско име и дяволски вид би могъл да разтревожи всеки човек, по-малко храбър от барона; защото Велзевул изглежда знаеше много неща, научени по време на нощните му походи из таваните и необитаемите зали на замъка; често навярно в дъното на някой коридор той бе имал срещи, от които косите на човека биха побелели.

Сигоняк взе от масата едно малко томче, на чиято протъркана подвързия бе щампован гербовият щит на семейството му, и разсеяно го запрелисти с един пръст. Ако и очите му да следяха редовете, мисълта му беше далече или само съвсем слабо се интересуваше от одите и от любовните сонети на Ронсар^[31] въпреки хубавите им рими и изкусно възкресените в тях елински измислици. Скоро той захвърли книгата и започна да разкопчава жакета си бавно, като човек, комуто още не се спи, но който си ляга от немай-къде, защото не знае какво да прави и иска да се опита да удави скуката си в съня. Зрънцата пясък падат тъй тъжно в пясъчния часовник през една такава черна и дъждовна нощ в глъбините на един разрушен замък, заобиколен от цяло море диви метли, без нито едно живо същество на десет левги^[32] в окръжност?

Младият барон, едничък жив от семейството на Сигоняк, имаше наистина много поводи за униние. Неговите прадеди се бяха разорявали по различни начини, кой от комар, кой на война или от празното желание да блесне, тъй че всяко поколение беше завещавало на следващото все по-малко и по-малко наследство.

Феодалните владения, земите, давани на изполица, чифлиците и имотите, принадлежащи към замъка, бяха се изплъзвали парче по парче; и предпоследният Сигоняк след нечувани усилия да събере отново богатството на семейството — усилия безплодни, защото винаги е късно да запушиш дупките на кораб, който потъва — остави на сина си само този пропукан замък и няколкото арпана^[33] безплодна земя, които го обкръжаваха; останалото трябваше да бъде изоставено в ръцете на лихвари и евреи.

Бедността прочее беше люляла малкото дете в мършавите си ръце още от първите му дни и устицата му бяха се протягали към пресъхнала ненка. Останал съвсем малък без майка си, умряла от мъка в този запуснат замък с мисълта за нищетата, която трябваше по-късно да легне върху плещите на сина й и да му затвори всяко поприще, той не познаваше нежните милувки и сладките грижи, с които е обкръжено детството, дори и в най-злочестите семейства. Загрижеността на баща му, за когото все пак му беше мъчно, беше се изразявала само в някой и друг ритник по задника или в заповедта да му се подаде камшикът. В тоя момент младият барон скучаеше така страшно, че би бил честит да получи пак някое от тия бащински напътствия, споменът за които докарваше сълзи в очите му; един бащин ритник за сина е все пак някакво човешко отношение, а от четири години насам, откак старият барон спеше, легнал под каменната си плоча в семейната гробница на Сигоняк, момъкът живееше посред дълбока и пълна самота. Младата му гордост се отвръщаше от мисълта да се появи сред благородничеството на провинцията по празненствата и ловните хайки в такъв вид, който не отговаряше на достойнството му.

И наистина какво биха рекли людете, ако видеха барон дьо Сигоняк, облечен като някой калугер-просяк от ордена на Жертвоприношението^[34] или като ябълкоберач от провинцията Перш^[35]? Това съображение го беше спряло да не отиде да предложи услугите си като наемен слуга при някой владетелен княз. По този начин мнозина мислеха, че родът на Сигоняк е угаснал, и забравата, която избуява над мъртвите по-бързо и от тревата, се стелеше над това някога известно и богато семейство. Съвсем малцина знаеха, че съществува още една издънка от това погинало племе.

От известно време Велзевул изглеждаше разтревожен, повдигаше глава, като че ли подушваше нещо обезпокоително; той се изправи срещу прозореца и опря лапите си о стъклата, като че ли искаше да прониже мрачната чернота на нощта, набраздена от бързите щрихи на дъжда; а носът му мърдаше и се мръщеше.

Един продължителен вой на Миро се издигна сред тишината и мигновено потвърди безгласната догадка на котарака; решително ставаше нещо необичайно в околностите на замъка, обикновено така спокойни.

Миро продължаваше да лае с всичката изразителност, която му позволяваше неговата хроническа пресипналост. За да бъде готов, ако се случи нещо, баронът закопча отново жакета си, който вече събличаше, и се изправи на нозе.

— Какво му става на Миро, който хърка като кучето на Седмината спящи^[36] върху сламата в колибката си, още от залез-слънце, та вдига такава врява? Дали някой вълк не броди около стените? — рече младият човек, като опаса една шпага в тежка желязна ножница, която беше откачил от стената, и закопча пояса й на последната дупка, защото кожената ива беше мерена по снагата на стария барон и можеше да се увие два пъти около кръста на сина.

Три силни удара по портата на замъка отекнаха на равномерни промеждутъци и стреснаха ехото в пустите зали.

Кой би могъл по тоя час да смущава самотата на замъка и нощната тишина? Кой неблагоразумен пътник блъскаше тази порта, която не бе отваряна толкова отдавна пред гостенин не поради липса на гостоприемство у стопанина, а понеже никой не идваше? Кой бе пожелал да бъде приет в тази странноприемница на глада, в този събор на поста, в този замък на нищетата и недоимъка?