Теофил Готие
Капитан Фракас (8)

VIII глава
Работите се объркват

На заранта след представлението Беломбр дръпна Блазиус настрана и като разхлаби връзките на една дълга кожена кесия, изсипа в ръката си, като от някой рог на изобилието, стотина лъскави нови пистоли и ги подреди в стълбица за голямо възхищение на Наставника, който стоеше, потънал в съзерцание пред това разстлано съкровище, и въртеше очи, пълни с металическа похот.

С великолепен размах Беломбр подбра наведнъж всичките пистоли и ги мушна в ръката на стария си приятел.

— Ти се досещаш — рече той, — че не вадя тази пара само да те дразня и да гъделичкам страстите ти по примера на Тантал. Вземи златото без всякакви угризения. Аз ти го давам или ти го заемам, ако гордостта ти настръхва при мисълта да приемеш подарък от един стар приятел. Парите са двигателят на войната, на любовта и на театъра. Между впрочем тези монети са направени да се търкалят, тъй като са кръгли, и се отегчават да лежат по корем на сянка в тази пунгия, където с течение на времето щеше да им порасте брада, да се покрият с ръжда и гъбеста плесен. Тук аз не харча нищо, тъй като живея по селски и суча от бозката на земята, кърмачка на всички човеци. Тъй че няма да усетя липсата на тази сума.

Блазиус не намери какво да отговори на това красноречие, тикна пистолите в джоба си и сърдечно прегърна Беломбр. Пъстрите очи на Наставника блестяха по-силно от обикновено между мигащите му клепачи. Там светлината се къпеше в една сълза и усилията, които старият комедиант полагаше да не пророни този бисер на признателността, го караха да движи по най-комичен начин своите вежди храсталаци. Те ту подскачаха чак до сред челото между вълните на нагънатите бръчки, ту надвисваха ниско и почти засенчваха погледа му. Но тези мероприятия не попречиха на сълзата да се откъсне и да потече надлъж по един нос, нагорещен до вишневочервено от снощните жертвоизлияния, и там бавно да се изпари.

Решително вятърът на злочестините, който духаше над трупата, беше променил посоката си. Сборът от представлението, прибавен към пистолите на Беломбр, съставляваше една доста закръглена сумица, тъй като между продоволствията бяха постъпили и известно количество дребни парици, и сега колесницата на Теспид, до неотдавна така проскубана, беше богато запасена с всичко необходимо. За да не върши работата до половина, щедрият Беломбр зае на комедиантите два яки работни коня, натъкмени както трябва, с ярко навапцани хамути, обнизани със звънчета, които позвънваха най-приятно под отмерения и твърд тропот на чудесните животни.

Тъй че нашите комедианти, отпочинали и развеселени, влязоха тържествено в Поатие, може би не чак толкова великолепно, както Александър във Вавилон, но все пак достатъчно представително. Ратаят от чифлика, който трябваше да върне конете обратно, вървеше пред тях и ги попридържаше, защото те напираха, подушвайки отдалеч топлото ухание на конюшните. През криволичещите улици на града, по неравния калдъръм колелетата тракаха, подковите чаткаха с весел звън, който привличаше хората на прозорците и пред портата на странноприемницата; за да ги чуят и да им отворят, коларят изпълни пред хана цял залп от жизнерадостни удари с камшика във въздуха, в отговор на които животните рязко потръпваха, хлопките им се раздвижваха и екливо звънтяха.

Това съвсем не приличаше на оня жалък, свит и почти скришен начин, по който комедиантите до неотдавна пристигаха и пред най-навъсената селска кръчмарница. Сега съдържателят на „Французкия герб“ разбра по тържествената врява, че новопристигналите имат пари, и сам изтича да отвори широко и двете крила на коларската порта.

Хотелът „Французкия герб“ беше най-добрата странноприемница в Поатие и в нея знатните и богати пътници охотно отсядаха. Дворът, в който вкараха каруцата, имаше добре поддържан вид. Обграждаха го твърде чисти постройки, окръжени и от четирите страни с един покрит чардак или пристроен коридор, който беше подпрян с железни стълбове във формата на буквата „Г“ удобно разположение, позволяващо лесно да се стигне до стаите, чиито прозорци гледаха към външното лице на сградата и което твърде улесняваше обслужването. В дъното на двора се отваряше сводест проход, през който се минаваше към служебните помещения, кухните, конюшните и складовете.

Всичко това имаше благоденстващ вид. Стените, варосани неотдавна, радваха окото; по дървените части на стълбите, по перилата на чардаците нямаше нито една прашинка. Новите керемиди на покрива, запазили още из жлебовете си тънки ивици снежец, блестяха весело и яркочервено под зимното слънце. От комините се вдигаха като добро предзнаменование къдрави пушеци. А долу, пред стълбището, с шапка в ръка, стоеше съдържателят, един здравеняк с могъща снага, който сам служеше за възхвала на кухнята си с трите дипли под брадичката си, както и на избата си с хубавия виненочервен цвят на лицето, което изглеждаше изтъркано със зрели черници, като образа на Силен, оня чудесен пияница, наставника на Бакхус. Усмивката му, която вървеше от едното ухо до другото, издуваше тлъстите му бузи и присвиваше лукавите му очички, ъглите на които се губеха във ветрила от присмехулни бръчици. Той изглеждаше толкова свеж, толкова тлъстичък, толкова румен, толкова вкусен, толкова добре угоен, че човек изпитваше желание да го сложи на шиша и да го изяде, полят със собствения му сос.

Когато съдържателят забеляза Тирана, когото познаваше от стари времена, и то като добър платец, доброто му настроение се удвои, защото комедиантите привличат свят и младите господа от града развързват кесиите си за закуски, вечери, угощения и всякакви други пиршества, за да ухажват актрисите и да спечелят благоволенията на тези палави дами с разни лакомства, избрани вина, бонбони, сладкиши и тем подобни изискани ядива.

— Каква добра сполука ви води насам, господин Ироде — рече съдържателят. — От много отдавна не сме ви виждали във „Французкия герб“!

— Вярно е — отговори Тиранът, — но няма смисъл да прави човек маймунджилъците си все на едно и също място. В края на краищата зрителите узнават всичките ви фокуси и биха могли сами да си ги изпълнят. Малко отсъствие е винаги добре дошло. Забравеният е също като нов. Има ли в момента много благороден свят в Поатие?

— Много, господин Ироде, ловният сезон свърши и сега не знаят какво да правят. Все пак човек не може само да яде и да пие. Ще имате много публика.

— Тогава — рече Тиранът — заповядайте да донесат ключовете на седем-осем стаи, свалете от шишовете три-четири угоени петли, измъкнете от най-дълбоките си запаси дузина бутилки от онова винце, дето знаете, и моля, пръснете из града следния слух: че знаменитата трупа на господина Ирода е слязла във „Французкия герб“ с новия си репертоар и възнамерява да даде редица представления.

Докато Тиранът и ханджията си разменяха тия речи, комедиантите слязоха от каруцата. Слугите грабнаха вързопите им и ги занесоха в означените покои. Стаята на Изабела се оказа малко отстранена от другите, тъй като по-близките бяха заети. Това усамотение съвсем не разочарова свенливата мома, която понякога се притесняваше от оная циганска смесица на мъже и жени, към която принуждава скитническият живот на комедиантите.

Благодарение на словоохотливостта на метр Било скоро целият град узна, че са пристигнали комедианти, които ще представят също тъй добре, както в Париж, ако не и по-добре, пиесите, съчинени от най-светлите умове на времето. Младите франтове, които се пръскаха с настойка от момина сълза, както и изтънчените господа, се осведомиха за красотата на актрисите, като сучеха краищата на мустаците си с крайно смехотворно изражение на непобедимост и самохвалство. Било им отговаряше сдържано и тайнствено, като съпровождаше отговорите си с многозначителни подмигвания и намигвания, предназначени да завъртят главите и да разпалят любопитството на мамините синчета.

Изабела нареди да подредят нещата й по дървените лавици на шкафа, който заедно с едно украсено с перденца легло, една маса с усукани крака, две кресла и една дървена ракла съставляваше обстановката в стаята й. После тя се зае с ония грижи за тоалета, които са необходими за една млада, изтънчена и взискателна към себе си жена, след като е изминала толкова дълъг път в обществото на мъже. Тя разпусна дългите си коси, по-тънки от коприна, разчеса ги, изчетка ги, пръсна отгоре няколко капки бергамотово масло и ги завърза с тесни панделки в син цвят, който отиваше на бледорозовия оттенък на кожата й. После тя смени бельото си. Ако някой я видеше така, щеше да си помисли, че гледа Дианина нимфа, хвърлила одеянията си на брега на потока, която тъкмо се кани да докосне водата с нога, в някоя гориста долчинка на Гърция. Но това беше само едно мълниеносно мигновение. Върху бялата й голота веднага се спусна един ревнив облак от тънко платно, тъй като Изабела бе целомъдрена и свенлива, дори когато беше сама. Отгоре тя облече една сива рокля, обшита със сини апликации, и като се погледна в огледалото, усмихна се с оная усмивка, която си разрешава и най-малко гизделивата жена, когато намери, че изглежда добре.

Под въздействието на омекналия въздух снегът навън се беше стопил и следи от него бяха останали само по изложените на север места. Грееше слънце. Изабела не можа да устои на изкушението да отвори прозореца и да покаже за малко красивото си носле навън, за да види каква гледка се открива от нейната стая; една невинна прищявка, която се оказа още по-невинна, защото прозорецът гледаше към една пустинна уличка, образувана от едната страна от странноприемницата, а от другата — от един дълъг градински зид, над който стърчаха голите върхари на дърветата. Погледът се рееше над градината и можеше да проследи рисунката на цветните лехи, оградени с подрязани чемшири; в дъното се издигаше един дворец, чиито почернели стени издаваха старинността му.

Двама кавалери се разхождаха по протежението на една алея от подкастрени габрови храсти, млади и двамата, и хубави, но не равни по достойнство, ако се съди по почтителната отстъпчивост, която единият засвидетелстваше на другия, като се държеше винаги малко по-назад от него и се отдръпваше всеки път, когато първият решеше да завият в края на алеята и да се върнат обратно. В тази приятелска двойка първият беше Орест, а вторият Пилад^[1]. Орест — нека го наречем засега така, тъй като още не знаем истинското му име — можеше да има от двайсет до двайсет и две години. Той се отличаваше с блед цвят на кожата, очите и косите му бяха силно черни. Късата му кадифена дреха с цвят на дъбова кора подчертаваше гъвкавата му и стройна снага; една къса наметка от също такова кадифе, обточена с троен златен ширит, висеше от рамото му, завързана там с един клуп, джувките на който падаха отпред връз гърдите му. Меки ботуши от бяла руска кожа обтягаха нозете му, на които не една жена би завидяла за малкия им размер и за изящната извивка на стъпалото, още по-добре очертана от високите токове на ботушите. По дръзката лекота на движенията му, по високомерната сигурност на неговата обноска се отгатваше високият велможа, уверен, че ще бъде добре приет навсякъде, и пред когото животът се разгръщаше безпрепятствено. Пилад, рижокос и рижобрад, облечен в черно от главата до петите, макар и да беше твърде хубав момък, далеч нямаше същата победоносна увереност.

— Казвам ти, драги мой, че Коризанда ме уморява — говореше Орест, като завиваше в края на алеята, продължавайки някакъв разговор, започнал още преди Изабела да бе отворила прозореца. — Аз вече забраних да я пускат в дома ми и ще й върна портрета, също тъй кисел на вид, както и цялата й особа, заедно с писмата й, които са още по-отегчителни, отколкото беседата с нея.

— Все пак Коризанда ви обича — плахо възрази Пилад.

— Какво ме засяга това, щом като аз не я обичам вече? — отвърна Орест донякъде сприхаво. — Тъкмо за това става въпрос! Дължа ли аз любовно милосърдие на всички патици и госпожички, на които им хрумне да се занесат по мене? Аз съм прекалено добър. Аз се оставям да ме подведат тези очи на примрели шарани, тези подсмърчания, тези въздишки, тези йеремиеви плачове и докато се огледам, вече са ме омотали през главата, а аз продължавам да се ругая за своята мекушавост и малодушие. От днес нататък ще бъда хирканийски жесток, студен като Иполит и ще отбягвам жените като Йосиф. Много ловка ще да е онази Потифар^[2], която съумее да впие ноктите си в полите на моята наметка! Аз се обявявам от днес и за вечни времена женомразец, тоест враг на фустите, все едно дали са от зебло или от тафта. Долу херцогините и царедворките, долу гражданките и овчарките! Жена — това означава главоболия, излъгани надежди и блудкави приключения. Аз ги ненавиждам от прическите до сандалките и ще се обвия в целомъдрие, като някое калугерче в расото си. Тази проклета Коризанда завинаги ми вдъхна отвращение към своя пол. И аз се отказвам от…

Орест бе стигнал до това място от речта си, когато, повдигайки глава, сякаш да повика небето за свидетел на своето решение, той неочаквано зърна Изабела на прозореца. Като побутна приятеля си с лакът, той му каза:

— Погледни там, на оня прозорец, онова възхитително и сладостно създание, свежо като Аврора на нейния източен балкон, което повече прилича на божество, отколкото на жена, с тия пепелнокестеняви коси, с ясното си лице и нежните си очи. Колко миловидно изящество у нея, както се е облакътила и леко подала напред, което пооткрива за наше щастие прелестните окръглености на нейната гръд от слонова кост! Аз се обзалагам, че тя има най-приятен характер и съвсем не прилича на останалите женски същества. Мислите й сигурно са скромни, любезни и учтиви, обноските й — приятни и очарователни!

— За бога! — отвърна Пилад със смях. — Какви силни очи трябва да имате вие, та да откриете всичко това оттук! Аз не виждам нищо друго освен една жена, застанала на прозореца си, твърде мила наистина, но която без съмнение не притежава всички несравними съвършенства, с които вие тъй произволно я дарявате.

— О! Та аз вече я обичам с цялата си страст! Аз съм прободен; тя ми трябва и аз ще я имам, ако и да ми се наложи за тази цел да прибягна към най-остроумни извъртания, да изпразня раклите си и да разсека на две стотина съперника!

— О-хо-хо, не се загрявайте така напрегнато — рече Пилад, — тъй може да хванете някое гръдно възпаление… Но какво стана с онази прекрасна ненавист към другия пол, която така наперено проповядвахте преди малко? Стигаше и първата срещната миловидна муцунка, за да я срази.

— Когато одеве говорех и хулех, аз съвсем не знаех, че съществува на света този ангел на красотата, и затова всичко, което казах, е само осъдително богохулство, чиста ерес и кощунство, което умолявам Венера, богинята на любовта, да ми прости.

— Тя ще ви прости, не се съмнявайте в това, защото е снизходителна към лудо влюбените, на които вие сте достоен да бъдете знаменосец.

— Аз ще започна бойните действия — извика Орест — и най-любезно ще обявя война на моята красива противница.

Като рече това, той се спря, впи поглед в Изабела, свали с едно колкото изящно, толкова и почтително движение шапката си, чието дълго перо замете земята, и с върха на пръстите си изпрати една целувка по посока на прозореца.

Младата комедиантка, която забеляза всичко това, придаде студено и строго изражение на лицето си, за да покаже на този нахалник, че той се мами по отношение на нея, затвори прозореца си и спусна пердето.

— Ето че облак скри Аврора — рече Пилад. — Това не е добро предзнаменование за остатъка от деня.

— Аз преценявам, напротив, че е благоприятен знак, дето хубавицата се отдръпна. Когато войникът избягва зад зъбчатите бойници на кулата, то означава, че стрелата на обсаждащия го е улучила. Тя носи вече стрела в крилото си, ти казвам, а тази целувка ще я накара да мисли за мен цялата нощ, дори само за да ме хули и да ме обвинява в наглост, недостатък, който обикновено се нрави на жените. Вече има нещо между мен и тази непозната. То е още много тънка нишка, но аз ще я удебелявам дотогава, докато изплета от нея въжето, по което ще се изкача до балкона на царкинята.

— Вие владеете отлично умозрението и военните хитрости на любовта — почтително рече Пилад.

— По някой път си приписвам тая заслуга — отвърна Орест. — А сега да се връщаме, наплашената красавица няма да се покаже скоро. Довечера ще пусна в действие моите сиви плащове^[3].

Двамата приятели се изкачиха бавно по стъпалата на стария дворец и изчезнаха. Да се върнем сега при нашите актьори.

Недалеч от странноприемницата се намираше едно помещение за игра с топки, чудесно пригодено да се преустрои в театрална зала. Комедиантите го наеха и един майстор дърводелец от града под ръководството на Тирана скоро го приспособи за новото му предназначение. Един бояджия стъклар, който се хващаше да понацапа някоя и друга хоругва или да изпише гербовете по вратичките на каляските, се зае да освежи избелелите и поувехнали декори и дори нарисува доста сполучливо един нов. Стаята, в която се събличаха и обличаха играчите на топка, беше подредена като гримьорна за артистите, с подвижни заслони, които обграждаха тоалетните масички на актрисите и образуваха нещо като отделни гримьорни. Всички седящи места бяха предварително запазени и сборовете обещаваха да бъдат добри.

— Колко жалко — казваше Тиранът на Блазиус, докато изброяваха пиесите, които би било добре да играят, — колко жалко, че ни липсва Зербина! Право да говорим, субретката е тъкмо щипката сол, mica salis^[4], и пиперецът на комедията. Нейната искряща веселост озарява сцената; тя съживява скучните места и подбужда смеха, който не се решава да се отпусне, като покаже своите тридесет и два бисера, обкръжени от ярък кармин. С бръщолевенето си, с безсрамието си и с възбудителната си скокливост тя придава стойност на срамежливите превзетости, изнежения език и гугуканията на влюбената наивка. Резките цветове на нейната дръзка селска пола развличат окото и тя може да заголи чак до жартиерите си или почти дотам един прелестно изваян крак в червен чорап със златни ръбове, гледка приятна както за млади, така и за стари, за старите особено, понеже събужда задрямалата им похотливост.

— Вярно — отвърна Блазиус, — субретката е една скъпоценна подправка, дори цяла кутия с подправки, която ръси, тъкмо където трябва, блудкавостта на днешните комедии. Но тъй или иначе, трябва да минем без нея. Нито Изабела, нито Серафина могат да играят тази роля. От друга страна, ние всякога имаме нужда от наивка и от примадона.

— Дяволите да го изтръшкат този маркиз дьо Брюйер, който ни отмъкна Феникса, бисера, най-чистия диамант сред субретките в лицето на несравнимата Зербина!

Разговорът между двамата комедианти беше стигнал дотук, когато откъм входа на хана долетя сребристо звънтене на хлопки; скоро бързи и отмерени стъпки прокънтяха по калдъръма на двора и събеседниците, като се облакътиха върху парапета на чардака, по който се разхождаха дотогава, забелязаха три мъски, натъкмени по испански, с китки пера на главите, с извезани поводи, вълнени пискюлчета, гроздове от звънчета и попони на ивици. Всичко им беше съвсем както трябва и великолепно на вид и с нищо не напомняше наети животни.

Върху първата мъска яздеше един едър лакей с вид на нехранимайко, в сива ливрея, който носеше на пояса си ловджийски нож, а мускетът му беше преметнат през дъгата на седлото. Той имаше наперен вид, като някой велможа, и ако беше облечен другояче, можеше да мине за господар. Той водеше след себе си с усукан около ръката си юлар втората мъска, натоварена с два огромни, денка, които бяха уравновесени от двете страни на самара и покрити с плащ от валенсийска муестра^[5].

Третата мъска, която имаше още по-добър вид и по-горда стъпка, отколкото първите две, носеше на гърба си една млада жена, топло закътана в широка, обшита с кожи пелерина, а на главата й стърчеше сива касторена шапка с червено перо, спусната ниско над очите й.

— Ха — рече Блазиус на Тирана, — това шествие съвсем ли не ти напомня нещо? На мене ми се струва, че не за първи път чувам да дрънкат тези хлопки.

— В името на свети Алипантин! — отговори Тиранът. — Та това са същите ония мъски, които отвлякоха Зербина на кръстопътя с големия Кръст. Тъкмо говорим за вълка…

— А той вече влязъл в кошарата — прекъсна го Блазиус. — О, тройно и четворно честит ден, достоен да бъде отбелязан с тебеширена черта! Ето ни я и самата сеньора Зербина, тя скача от своето ездитно животно с онова палаво врътване на бедрата, което само тя знае да прави, и хвърля наметалото си в ръцете на лакея. Ето я че дръпва шапката си и разтърсва коси, също както птичка би отърсила перата си. Да вървим при нея и да прескачаме стъпалата надолу по четири наведнъж!

Блазиус и Тиранът се спуснаха в двора и посрещнаха Зербина пред стълбището. Жизнерадостната девица се метна на врата на Наставника и обхвана с две ръце главата му.

— Трябва — провикна се тя, като прибавяше и действия към думите си, — трябва да те прегърна и да целуна старата ти муцуна право в устата, все едно че си някое хубаво момче, защото страшно се радвам, че пак те виждам. Не бъди ревнив, Ироде, и не мръщи дебелите си черни вежди, като че ли се готвиш да заповядаш избиването на Младенците^[6]. Ще те целуна и тебе. Аз започнах с Блазиус, понеже той е най-грозният.

Зербина изпълни честно обещанието си, тъй като беше жена, която държи на думата си, и по свой начин бе високо почтена. Като хвана под ръка и двамата актьори, тя се изкачи на чардака, където метр Било нареди да й приготвят стая. Едва влязла, тя се хвърли в едно кресло и шумно отдъхна като човек, който се е избавил от голямо бреме.

— Вие не можете да си представите — след минутно мълчание рече тя на двамата комедианти — какво удоволствие изпитвам, че се намирам отново между вас. Да не си помислите само, че съм влюбена в старите ви муцуни, изтъркани от белилото и червилото. В никого не съм влюбена, слава богу! Радостта ми иде от това, че отново се връщам в своята стихия, защото човек се чувства винаги зле вън от собствената си среда. Водата не подхожда за птиците, както и въздухът за рибите. Едните ще се удавят, а другите ще се задушат. А аз съм си комедиантка по природа и театърът е моят въздух. Само там дишам на воля; миризмата на пушливите свещи ми е по-сладка, отколкото благоуханието на цибетовата мас^[7], на смирната, на сивата амбра, на мускус и на испанска кожа. Застоялият мирис на кулисите лъхти в носа ми като благовоние. Слънцето ме отегчава и действителният живот ми се струва плосък. Трябва ми въображаема любов да я обслужвам, а за да разгърна дейността си, ми е необходим оня свят на романтични приключения, който се разиграва в комедиите. Когато поетите престанат да ми заемат гласовете си, все едно, че онемявам. Тъй че аз ида да си поема отново службата. Надявам се, че не сте наели някоя друга да ме замества. Мен между впрочем никой не може да ме замести. Но ако сте го сторили, тозчас ще си впия ноктите в лицето на повлеканата и ще й строша и четирите предни зъба в ръба на сцената. Когато някой посегне на правата ми, аз ставам зла като дявол!

— Няма да стане нужда — рече Тиранът — да се отдаваш на кланета. Ние нямаме субретка. Леонарда играеше твоите роли, съответно състарени и обърнати в роли на дойка — твърде прискърбно и блудкаво преображение, към каквото ни принуждаваше необходимостта. Ако с помощта на някой от ония магически мехлеми, за които говори Апулей^[8], ти беше се преобразила преди малко на птичка и бе дошла да кацнеш на стряхата и да послушаш разговора, който водихме с Блазиус, щеше да те сполети онова твърде рядко за отсъстващите щастие, да чуеш как те възхваляват на лирически, пиндарически^[9] и дитирамбически^[10] ладове.

— На добър час! — отговори Зербина. — Виждам, че вие сте си все същите добри другари като по-рано и че вашата малка Зербинета наистина ви е липсвала.

В стаята влязоха момчета — прислужници от странноприемницата, и внесоха вързопи, кутии, куфари, които Зербина изброи и после ги отвори в присъствието на двамата си другари с помощта на множество малки ключета, окачени на една сребърна халка.

Те бяха пълни с красиви женски гиздила, с тънко бельо, с всякакви видове дантели, драгоценности, парчета кадифе и китайски атлаз: цяла прикя, колкото изящна, толкова и богата. Освен всичко това имаше и една кожена торба, дълга, широка и тежка, натъпкана догоре със звонк. Зербина й развърза ширитите и я изсипа върху масата. Рекъл би човек — цял златен рудник с монети. Субретката пъхаше малките си мургави ръце в купчината злато, подобно на някоя веячка, която загребва от купчината пшеница; повдигаше толкова, колкото можеха да съберат двете й шепи, събрани като паница, после ги разтваряше и пускаше луидорите, които валяха като ослепителен дъжд, по-силен от оня, с който била прелъстена Даная^[11], Акрисиевата щерка, в бронзовата си кула. Очите на Зербина изпускаха същия яростен блясък, както и златните монети, ноздрите й се разшириха, ситен тръпчив смях оголи белите й зъби.

— Серафина ще се пукне от злоба, ако ме види с толкова пари — рече Субретката на Ирод и на Блазиус. — Аз ви ги показвам, за да ви докажа, че в кошарата не ме връща нищетата, ами чистата любов към изкуството. Що се отнася до вас, мили старчоци, ако са ви поизтънели джобовете, пъхнете си лапите в купа и си вземете, колкото петте ви пръста загребат, и даже бръкнете по-надълбочко, както правят по Немско.

Комедиантите й благодариха за щедростта и я увериха, че нямат нужда от нищо.

— Щом е така — рече Зербина, — ще си запазите правото за друг път, а аз ще ви го вардя в касата си като вярна казначейка.

— Значи ти изостави горкия маркиз — рече Блазиус със съкрушен вид, — тъй като не си от онези, дето ги изоставят. Ролята на Ариадна^[12] съвсем не ти подхожда, за тебе е ролята на Цирцея^[13]. Все пак той беше великолепен велможа, добре сложен телесно, с царедворска външност, духовит и достоен във всяко отношение да бъде обичан по-дълго време.

— Намерението ми е — отговори Зербина — да си го държа като пръстен на малкото пръстенце и като най-скъпоценен накит в ковчежето си. Аз съвсем не съм го изоставила, ако го напуснах, то е, само за да ме последва.

— Fugax sequax, sequax fugax — подзе Наставникът. — Тези четири латински думи с кабалистическо съзвучие, които приличат на жабешко крякане, заето из комедията „Жабите“ на почтения Аристофан, атинският поет, са сърцевината на всички любовни умозрения и могат да служат като ръководно правило за половете, както за мъжкия, така и за женския.

— И какво ми пее твоят латински, стари Наставнико — извика Зербина. — Ти пропусна да го изтълкуваш по френски, забравяйки, че не всеки е бил като тебе учител в колеж и е раздавал наказания с лопатката.

— Би могло да се преведе — отговори Блазиус — с два стиха от по четири думи или чрез двустишна строфичка със следното съдържание:

Който бяга, гонят го;

който гони, бягат му.

— Ето ти — рече Зербина със смях — истинска поезия за шарени панаирджийски свирки или за ония тестени рогчета, поръсени със захар, каквито забучват в сладкишите. Това трябва да върви по гласа на „Робин и Робина“.

И палавото създание запя с пълно гърло стихчетата на Наставника, и то с такъв ясен, сребрист и сякаш посипан с Маргарит глас, че беше истинско удоволствие да я слушаш. Тя съпровождаше песента си с такива изразителни гримаси, ту засмяна, ту нацупена, че човек сякаш гледаше отдръпванията и гоненицата на двама влюбени, единият пламнал, другият пренебрежителен.

Като се налудува до насита, Зербина се умири и стана сериозна.

— Чуйте сега моята история. Маркизът бе наредил на онзи лакей и на ратая с мъските, които дойдоха да ме вземат на кръстопътя при големия Кръст, да ме заведат в един малък замък или по-скоро ловна хижа, каквато той притежава посред един от лесовете си, съвсем закътана и трудна за откриване, дори и да знаеш, че съществува, защото е притулена зад един черен гъсталак от борове. На това място обикновено милият господин ходи да се поразпусне заедно с неколцина приятели — верни другари. Там може свободно да се реве „Наздраве!“ и „До дъно!“, без да чуе никой, освен един стар слуга, който подновява шишетата. На това място също той приютява държанките си и любовните си приумици. Там има едни покои, където стените са целите изпонакичени с фламандски губери, от ония с шарки от зеленина и цветя. Стаята е мебелирана с едно вехто-вехто легло, но широко, меко, с хубави завеси и цялото отрупано с възглавници; с една украсена тоалетна масичка, на която не липсва нищо необходимо за една жена, пък била тя и херцогиня: гребени, гъбки, шишенца с благовония, мазила за зъбите, кутийки с бенки, червила за устни, бадемови помади; с кресла, столове и сгъваеми столчета, меки колкото си искаш, и с един турски килим на пода, толкова дебел, че където и да паднеш, няма да се убиеш. Това убежище заема потайно втория кат на павилиона. Казвам потайно, защото отвън е невъзможно да ти мине през ума, че вътре е толкова разкошно. Стените са почернели от времето и изглеждат, като че ли всеки миг ще се сгромолясат, ако да не е бръшлянът, който ги обгръща и крепи. Ако само минеш покрай замъчето, ще помислиш, че е необитаемо; кепенците и завесите на прозорците вечерно време не пропускат светлината на свещите и огъня и нищо не се забелязва откъм гората.

— Това би било — прекъсна я Тиранът — прекрасна декорация за петото действие на някоя трагикомедия. В такава къща биха могли да се колят на воля.

— Навикът от трагическите роли — рече Зербина — ти замъглява въображението. Напротив, това е едно твърде весело жилище, защото маркизът е всичко друго, но не и свиреп.

— Продължавай разказа си, Зербина — рече Блазиус с нетърпеливо движение.

— Когато се озовах пред тази дива кула — продължи Зербина, — не можах да потисна у себе си някаква боязън. Нямаше какво да се страхувам за добродетелта си, но за миг ми мина мисълта, че маркизът иска да ме зазида в тая своего рода тъмница, откъдето ще ме изважда само от време на време, според както му скимне. Аз нямам никакъв вкус към кулите със зарешетени прозорчета и не бих могла да понеса пленничеството, дори и за да стана любима султанка на негово върховенство падишаха. Но, рекох си тогава, аз съм субретка по занаят и толкова пъти в живота си съм помагала на разни Изабели, Леонори и Доралиси да си плюят на петите, че всякак ще изнамеря някоя хитрина да се измъкна самичка, ако въпреки всичко рекат да ме задържат. И таз хубава, някакъв си ревнивец да направи от Зербина затворница! Тъй че аз смело влязох и бях изненадана по най-приятен начин, като видях как тази навъсена къща, която се мръщеше на минувачите, се усмихва на гостите си. Съсипия отвънка, разкош отвътре. Хубав огън пламтеше в камината. Розови свещи отразяваха пламъчетата си в огледалцата на стенните свещници, а на трапезата посред купища кристал, сребро и стъклария чакаше една колкото изобилна, толкова и изискана вечеря. Парчета платове, небрежно нахвърляни по края на леглото, сякаш мачкаха в гънките си отблясъците на светлината. Драгоценностите, положени на тоалетната масичка — гривни, огърлици, обеци, — мятаха палави огънчета и внезапни златисти пръски. Аз се почувствах съвсем успокоена. Една млада селянка, като повдигна завесата пред вратата, дойде да ми предложи услугите си и ме освободи от пътническото облекло, за да ми надене по-подходящо, което чакаше съвсем готово в дрешника; скоро се появи и маркизът. Той ме намери очарователна в домашната ми роба от тафта на бели и черешови, преливащи се цветя, и ми се закле, че ме люби наистина до лудост. После ние вечеряхме и аз трябва да ви призная, каквото и да струва то на скромността ми, че бях ослепителна. Като че в мен беше влязъл някакъв дяволски дух: остроумията ми бликаха, острословията се сипеха сред изблици от смях, който сякаш пръскаше искри; въобще то беше едно настроение, един пламък, една лудешка буря, каквато човек не може и да си представи. Сигурно можех да накарам мъртвите да танцуват и да възпламеня пепелта на стария цар Приам. Маркизът, ослепен, омагьосан, опиянен, ме наричаше ту ангел, ту демон; предлагаше ми да убие жена си и да се ожени за мен. Милият човечец! Той щеше да извърши всичко, каквото говореше, но аз не дадох и дума да стане и му казах, че всички тия кланета са работа проста, блудкава и еснафска. Не вярвам никога Лаиса^[14], красивата Империя^[15] или госпожа Ваноца^[16], която е била любовница на един папа, да са въодушевявали по-сладостно някой среднощен пир. И така беше много дни наред. Малко по-малко обаче маркизът стана замислен, имаше вид, че търси нещо, което му липсва, но не си дава сметка какво е то. Той излезе няколко пъти на разходка с кон и дори покани двама-трима приятели, като че ли искаше да се разсее. Като го знаех колко е суетен, аз се нагиздих, както си знам, удвоих любезностите си, изящностите и лицеприятието пред тези провинциални благородничета, които никога в живота си не бяха попадали на такова празненство. При сладкото, като си направих кастанети с една строшена чиния от китайски порцелан, аз им изиграх една такава луда, сладострастна и главозамайваща сарабанда, която би прелъстила и един светец. То бяха ръце, захласнати над главата, нозе, които блясват като светкавици сред вихрушката на фустите, бедра, по-трепетни от живак, кръст, огънат като дъга, за да могат раменете да докоснат паркета, гърди, които безразсъдстват и всичко това опожарено от погледи и от усмивки, които стигаха да подпалят цяла зала, само да можех някога да танцувам така на сцената. Маркизът сияеше на върха на славата си, горд като цар, че има такава любовница; но на другата заран беше отново мрачен, отпуснат, като човек, който не знае какво да прави. Аз опитах и най-силните си чародейни билки — уви! — те вече нямаха никаква власт над него. Това състояние изглежда го учудваше и самия него. Понякога той се вглеждаше в мен твърде внимателно и съсредоточено, като че ли изучаваше чертите ми и търсеше под тях приликата с някакво друго лице. Дали пък не ме е взел, мислех си аз, за да му въплътя някой спомен; дали не му напомням някоя загубена любов? Не, отговарях си аз, такива меланхолични приумици съвсем не са му в природата. Подобни бълнувания подхождат на злъчни хипохондрици и съвсем не на такива жизнелюбци с румени бузи и червени уши като него.

— Да не е било пресищане? — рече Блазиус. — Защото и от амброзия на човек му идва до гуша, затова и боговете слизат на земята да си хапнат от черния хляб на людете.

— Узнайте, господин глупако — отвърна Зербина, като перна леко Наставника по пръстите, — че на мен човек никога не може да ми се насити, вие сами преди малко ми го казахте!

— Прости ми, Зербина, и ни кажи какво си беше наумило лошото настроение на господин маркиза; аз цвърча от нетърпение да го чуя.

— Най-сетне — подзе отново Субретката, — след дълги размишления аз разбрах какво опечалява маркиза посред щастието му и открих каква тънкост не му достигаше, за коя гънчица от листчето на розата въздишаше този себеугодник в своята постеля от наслади. Той имаше жената, но съжаляваше за комедиантката. Оная бляскава особеност, която придават светлините, гримът, костюмите, разнообразието и смисълът на ролите, беше изчезнала също така, както угасва изкуственото сияние на сцената, когато чистачът на свещите идва и ги духва една по една. Връщайки се зад кулисите, аз бях загубила за него част от своите съблазни. Сега му принадлежеше само Зербина, а това, което той обичаше в мен, беше Лизета, беше Мартон, беше Маринета, светкавицата на усмивките и блясъкът на окото, пъргавата реплика, дръзката муцунка, чудноватата премяна, желанието и възхищението на публиката. Под делничното ми лице той търсеше театралното, тъй като ние, актрисите, стига да не сме грозни, притежаваме по две хубости, едната съчинена, а другата естествена; една маска и едно лице. Често се случва да предпочитат маската ни, макар и лицето да е красиво. Жената, която маркизът желаеше, беше Субретката, която бе видял в „Самохвалствата на капитан Матамор“, и която аз сега му предоставях само наполовина. Прищявката, която често привързва някои велможи към комедиантки, е много по-малко чувствена, отколкото се мисли. Тя е страст духовна по-скоро, отколкото телесна. Те вярват, че като прегръщат действителното, постигат съвършеното, но образът, който преследват, непрестанно им се изплъзва; актрисата прилича на картина, която трябва да се съзерцава от известно разстояние и под благоприятна светлина. Ако приближите, обаянието се разпръсва. Аз самата почвах вече да се отегчавам. Твърде често бях си мечтала да бъда обичана от велможа, да имам богати гиздила, да живея безгрижно сред изтънченостите и охолството на разкоша и често бях проклинала тази жестока съдба, която ме заставяше да скитам по градове и паланки в открита каруца, потънала в пот лете, премръзнала зиме, за да упражнявам занаята си на смешница. Аз само чаках случая, за да свърша веднъж завинаги с този просяшки живот, и нито за миг не ми минаваше през ума, че тъкмо той е моят истински живот, моето право на съществование, моята дарба, моята поезия, моят чар и моят особен блясък. Без този лъч изкуство, който хвърля малко позлата по мен, аз щях да си бъда само една уличница от простолюдието като толкова други. Талия, девствената богиня, ме закриля с полите на туниката си и стиховете на поетите, живи въглени, които докосват устните ми, ги пречистват от всички похотливи и престорени целувки, които съм дала. Престоят ми в ловната хижа на маркиза ме просветли. Аз разбрах, че този славен благородник не е влюбен само в очите ми, в зъбите ми или в кожата ми, но най-вече в тази мъничка искрица, която трепти в мен и кара людете да ми ръкопляскат. И една хубава утрин аз му казах направо, че пак искам да си размахам крилата, че никак не ми е по душа да бъда вовеки веков любовница на един велможа, че първата срещната жена чудесно ще изпълнява тази роля и че той трябва благосклонно да ме пусне на свобода, като, разбира се, го уверих горещо, че го обичам, и че съм му дълбоко благодарна за всичките му добрини. Маркизът отначало изглеждаше изненадан, но не и ядосан и като поразмисли малко, рече: „А какво мислите да правите, миличка?“ Аз му отговорих: „Да догоня по пътя трупата на Ирод или да я намеря в Париж, ако вече са стигнали там. Искам да поема отново службата си на Субретка, много време стана, откакто не съм пращала за зелен хайвер някой Геронт.“ Това разсмя маркиза. „Добре тогава — рече той, — тръгнете напред с моите мъски, които оставям на ваше разположение. След някой ден или друг ще ви последвам и аз. Занемарил съм някои работи, които налагат присъствието ми в двора, а и без това отдавна вече ръждясвам из провинцията. Вие ще ми позволите да ви ръкопляскам, нали, и ако почукам лекичко по вратата на гримьорната ви, ще ми отворите, надявам се.“ Тогава аз направих една свенлива муцунка, в която, разбира се, нямаше нищо отчайващо. „Ах, господин маркизе, какви неща искате вие от мене!“ С една дума, след като се простихме най-нежно, аз се метнах на мъската си и ето ме във „Французкия герб“.

— Но — рече Ирод със съмнение, — ако маркизът не дойде, ти ще бъдеш страшно изиграна!

Тази мисъл се видя толкова смешна на Зербина, че тя отметна глава в креслото си и започна да се смее с цяло гърло, като се държеше с ръка за сърцето.

— Маркизът да не дойде! — провикна се тя, когато си възвърна способността да говори. — Ти би могъл да му поръчаш предварително покоите. Най-вече ме беше страх да не би в разгорещеността си да ме е изпреварил. Гледай го ти, той се съмнява в силата на чаровете ми, този колкото глупав, толкова и безсърдечен Тиран! Ти безусловно затъпяваш от твоите трагедии, Ирод. По-рано беше къде по-съобразителен.

Леандър и Скапен, които бяха чули от слугите за пристигането на Зербина, влязоха в стаята й да я поздравят с добре дошла. Скоро се появи госпожа Леонарда и нейните очи на кукумявка запламтяха при вида на златото и драгоценностите, разпилени по масата. Тя се разсипа пред Зербина в най-долни угодничества. Дойде и Изабела, и Субретката благосклонно й подари един отрязък тафта. Само Серафина остана заключена в стаята си. Самолюбието й не бе могло да прости на съперницата необяснимото предпочитание на маркиза.

Разказаха на Зербина как Матамор бе замръзнал по пътя и че го е заместил барон дьо Сигоняк, който бе взел за театрален псевдоним името капитан Фракас, твърде подходящо за това амплоа.

— Ще бъде голямо щастие за мен да играя заедно с един благородник, чиито прадеди са скитали с кръстоносните походи — рече Зербина, — и аз ще направя усилия уважението да не задуши творческия ми пламък. За добра чест аз вече попривикнах към знатните особи.

Тъкмо тогава Сигоняк влезе в стаята.

Като подви крак така, че фустите й да бухнат колкото се може по-широко, Зербина му направи един истински дворцов реверанс, съразмерен, изящен и издържан според правилата.

— Това — рече тя — е за господин барон дьо Сигоняк, — ето сега за капитан Фракас, моя другар — прибави тя, като го целуваше твърде свободно по двете бузи, което едва не разстрои Сигоняк, непривикнал още на тези театрални волности, и когото още повече смущаваше присъствието на Изабела.

Връщането на Зербина позволяваше да се разнообрази приятно репертоарът и цялата трупа с изключение на Серафина беше до немай-къде доволна да я види отново.

Сега, като видяхме Зербина удобно настанена в стаята й, сред радостните й другари, нека се осведомим какво правят Орест и Пилад, които ние оставихме в мига, когато се прибираха в къщи след разходката им из градината.

Орест, сиреч младият херцог дьо Валомбрьоз, тъй като такъв беше титулът му, хапна на обяд само няколко залъка и неведнъж забравяше на трапезата чашата си, която лакеят току-що бе напълнил — толкова мисълта му беше заета с красавицата, зърната на прозореца. Кавалерът дьо Видаленк, неговият доверен приятел, напразно се опитваше да го разсее; Валомбрьоз отговаряше само с едносрични слова на дружеските шеги на своя Пилад.

След като сладкото беше вдигнато, кавалерът каза на херцога:

— Най-кратките лудории са и най-хубавите. За да не мислите повече за тази красавица, стига ви само да си осигурите притежанието й. Тя скоро ще се окаже в положението на Коризанда. Вие сте от ония ловци, които обичат само гонитбата, а като убият дивеча, дори не се погрижват да приберат трупа му. Аз ще устроя една хайка, за да подгоним птичката към вашите мрежи.

— Дума да не става — подзе Валомбрьоз, — аз сам ще си наредя работите. Както го каза ти, само гонитбата ме забавлява и аз бих преследвал до края на света и най-жалкото животно с козина или с пера, от бърлога на бърлога, чак докато падна мъртъв от умора. Не ми отнемай това удоволствие. О! Ако имах щастието да срещна някоя жестока, сигурен съм, че ще я боготворя, но такива няма върху този глобус от пръст и вода.

— Някой, който не знае за вашите победи — рече Видаленк, — би могъл да ви обвини в самохвалство. Но раклите ви, пълни с нежни записчици, с портрети, възли от панделки, изсушени цветя, къдрици от черни, руси или червеникави коси и тям подобни любовни залози, доказват прекрасно, че вие дори скромничите, като говорите така. Може би този път ще получите тъкмо каквото желаете, защото дамата от прозореца ми изглежда крайно целомъдра, свенлива и студена.

— Ще проверим. Метр Било приказва с удоволствие; той също така знае да слуша и познава историите на хората, които отсядат в странноприемницата му. Да идем да изпием при него едно шише вино от Канарските острови. Аз ще го накарам да проговори и той ще ни осведоми, за тази пътуваща инфанта.

Няколко минути по-късно двамата млади мъже влязоха във „Французкия герб“ и попитаха за метр Било. Достойният съдържател, като знаеше високото положение на гостите си, поведе ги сам към една стая на долния кат, облепена с хубави тапети, където в широката камина пламтеше и пращеше ярък огън. Той взе от ръцете на виночерпеца посивялата от прах и подплатена с паяжини бутилка, освободи я с безкрайна предпазливост от восъчния й шлем, измъкна от гърлото й, без да я разклати, упоритата запушалка и с ръка твърда, като че беше излята от бронз, изля по една струйка светла като топаз течност във венецианските чаши с усукани на сплитки стойки, които му протегнаха херцогът и кавалерът. Докато показваше изкуството си на виночерпец, Било съхраняваше някаква, благоговейна строгост; би рекъл човек, че е някой, жрец на Бакхус, който отслужва литургия и освещава тайнствата на божествената бутилка; не му достигаше само венецът от бръшлян и лозови листа. Цялата тази тържествена обредност повдигаше стойността на виното, поднасяно в заведението му, което наистина беше отлично и по-достойно за царска трапеза, отколкото за кръчма.

Той се канеше да се оттегли; когато Валомбрьоз с едно многозначително смигване го спря на прага.

— Метр Било — му рече той, — вземете една чаша от лавицата, напълнете я догоре и я изпийте за мое здраве.

Звукът на гласа не допускаше възражения, а между впрочем Било не чакаше да го молят, за да подпомогне някой гост в потреблението на съкровищата от неговата изба. Той вдигна чашата си с наздравица и изпразни съдържанието й до последната драгоценна капчица.

— Хубаво вино! — рече той, като вкусно примляска с език о небцето си, а после застана прав, опрян с ръка в ръба на масата, втренчил очи в херцога, в очакване да му кажат какво искат от него.

— Имаш ли много гости в странноприемницата си? — рече Валомбрьоз. — И какви са те?…

Било се канеше да отговори, но младият херцог предвари думите на съдържателя и продължи:

— Но за кой дявол да лукавствам с един стар нечестивец като теб?… Коя е жената, която живее в онази стая, чийто прозорец гледа към уличката срещу двореца Валомбрьоз, третият прозорец, като броиш от ъгъла? Говори бързо, ще получиш по златна монета за всяка сричка!

— При тая цена — рече Било с широк смях — трябва човек да е крайно добродетелен, за да си послужи с лаконичния слог, така ценен на древните. Но тъй като аз съм изцяло предан на ваше господство, ще употребя само една-едничка дума: Изабела!

— Изабела! Какво очарователно и романтично име! — рече Валомбрьоз. — Няма защо да си служиш с тази лакедемонска сдържаност. Бъди многословен и ми разкажи най-подробно всичко, каквото знаеш за тази инфанта.

— Ще се придържам към заповедите на негово господство — отвърна метр Било, като се поклони. Моята изба, моята кухня и езикът ми са на негово разположение. Изабела е комедиантка, принадлежаща към трупата на господин Ирод, понастоящем отседнала в хотел „Французкия герб“.

— Актриса? — рече младият херцог с леко разочарован вид. По нейния скромен и сдържан изглед бих я взел по-скоро за някоя знатна дама или поне заможна буржоазка, отколкото за скитаща комедиантка.

— Човек лесно може да сбърка при нея — продължи Било. — Госпожицата има крайно благоприлично държание. Тя играе в театъра ролята на наивката и я продължава в живота. Добродетелта й, макар и твърде изложена на домогвания, понеже тя е красива, още не е получила никакво петно и би имала правото да се увенчае с девственическа шапчица. Никоя не умее по-добре от нея да изпроводи прелъстителя с една точна и ледена учтивост, която не оставя място за надежда.

— Това ми се нрави — извика Валомбрьоз, — нищо не мразя повече от тия прекалено откровени улеснения и от тия крепости, които тръбят за предаване и се предлагат, преди още да е започнал пристъпът.

— Един пристъп няма да ви стигне, за да овладеете тази крепост — рече Било, — макар че вие сте смел и блестящ пълководец, непривикнал да среща съпротива… Още повече че тя е пазена от зорката стража на една свенлива любов!

— Та тя си имала любовник, тази целомъдрена Изабела! — провикна се младият херцог, едновременно тържествуващ и раздразнен, тъй като, от една страна, той съвсем не вярваше в женската добродетел, а, от друга, му беше неприятно да научи, че има съперник.

— Аз казах любов, а не любовник — продължи съдържателят с почтителна настойчивост, — което не е едно и също. Ваше господство е твърде опитен във връзките с женския свят, за да не прецени тази разлика, макар и тя да изглежда твърде тънка. Жена, която има един любовник, може да си има и двама, както се пее в песента, но жена, която има любов, е недостъпна или поне твърде неподатлива за овладяване. Тя притежава онова, което й предлагате.

— Ти разсъждаваш по тия въпроси — рече Валомбрьоз, — като че ли си изучавал любовни трактати или сонетите на Петрарка^[17]. Аз не те мислех просветен в друго освен за сосове и за вина… И кой е предметът на тази платоническа нежност?

— Един комедиант от трупата — отговори Било, — когото аз охотно подозирам, че е тръгнал от любов, понеже никак не изглежда да се държи като прост смешник.

— Чудесно тогава — рече кавалерът дьо Видаленк на приятеля си, — вие трябва да сте доволен. Ето че изникват непредвидени препятствия. Една добродетелна комедиантка, такова нещо не се среща всеки ден, и то е тъкмо работа за вас. То ще ви отмори от знатните дами и от царедворките.

— Ти сигурен ли си — продължи младият херцог, като следваше мисълта си, — че тази целомъдрена Изабела не позволява никакви волности на оногова самохвалко, когото аз вече ненавиждам от цялата си душа?

— Вижда се, че никак не я познавате — подзе метр Било. — Тя е като хермелина, би предпочела да умре, отколкото да носи петно върху бялото си кожухче. Когато комедията изисква целувки, видно е как тя почервенява под грима, а понякога даже си изтрива бузата с опакото на ръката.

— Да живеят гордите, жестоки и непокорни красавици — провикна се херцогът, — които приличат на злонравни кобили и не позволяват на ездача да ги яхне! Аз тъй добре ще я укротя с нагайката, че тя ще се научи и ходом, и тръс, и раван, и галоп, и да се покланя по моята воля, като прикляка на задните си крака.

— Вие няма да постигнете нищо по този начин, господин херцог, разрешете ми да ви го кажа — рече метр Било, като направи един поклон, отбелязан с най-дълбоко унижение, както подобава на човек с нисък произход, който противоречи на някой високороден, разделен от него чрез толкова много стъпала на обществената стълбица.

— Ами ако й изпратя в красива кутия от шагренова кожа висулки за ушите от едри бисери, златна огърлица от няколко наниза и със закопчалки от драгоценни камъни и една гривна, изкована като змия с два големи розови рубина вместо очи?

— Тя ще ви върне всичките тия съкровища, отговаряйки, че вие без съмнение я вземате за някоя друга. Тя съвсем не е користолюбива, както мнозинството от нейните другарки и нещо рядко за жена, очите й не се запалват от огньовете на скъпоценностите. Тя гледа и най-тънко инкрустираните диаманти така, като че ли са мушмули върху сламата.

— Ето ти една наистина странна и невероятна мостра на женския пол! — рече херцог дьо Валомбрьоз малко удивен. — Без съмнение тя иска с тия целомъдрени превземки да накара оня нехранимайко, който трябва да е натъпкан с пари, да се ожени за нея. Понякога тези създания ги обзема приумицата да дадат потекло на порядъчни люде и да седят на семейните тържества между другите добродетелни лицемерни, навели очи над дантелените си нагръдници, сякаш са света вода ненапита.

— Добре тогава, оженете се за нея — извика Видаленк със смях, — щом като няма друго средство. Този титул на херцогиня ще вчовечи и най-опърничавата.

— По-полека! По-полека! — започна Валомбрьоз — Да не се впускаме в необмислени дела! Първо трябва да преговаряме. Да потърсим най-напред някоя военна хитрост, за да стигнем до красавицата, но която няма да я изплаши прекалено: много.

— Това е по-лесно, отколкото да я накарате да ви обича — рече метр Било. — Тази вечер в залата за игра на топка има репетиция на пиесата, която трябва да се играе утре; неколцина любители от града ще бъдат допуснати и вие трябва само да кажете името си, за да разтвори вратата и двете си крила пред вас. От друга страна, аз ще пошепна две думи господину Ироду; той ми е голям приятел и няма да ми откаже нищо. Но според моето скромно разумение, щяхте да направите по-добре, ако отправехте въжделенията си към госпожица Серафина, която е не по-малко красива от Изабела и чиято суетност ще се разтопи от удоволствие при подобни домогвания.

— По Изабела лудея аз — рече херцогът с оня остър сух гласец, който той чудесно владееше и с който прекъсваше всякакво желание за по-нататъшни разговори. — По Изабела, а не по някоя друга, метр Било!

И като пъхна ръка в джоба си, той нехайно разсипа по масата една доста дълга ивица златни монети:

— Обезщетете се за вашата бутилка и задръжте останалите пари!

Съдържателят събра луидорите с разкаян вид и ги пусна един след друг в своята тясна дълга кесия. Двамата благородници станаха, нахлупиха шапки до веждите, хвърлиха наметките си навръх рамо и напуснаха стаята. Валомбрьоз мина много пъти по уличката, като повдигаше нос всякога, щом се изравнеше с благодатния прозорец, но то си бе напразен труд, Изабела, вече нащрек, не се показа никаква. Пердето беше спуснато и можеше да се помисли, че в стаята няма никого. Уморен да чака толкова дълго в тази безлюдна и твърде добре проветрявана от северния вятър уличка, на каквото не беше привикнал, херцог дьо Валомбрьоз скоро се разгневи и пое пътя към жилището си, като ругаеше нахалното лицемерие на тази глезла, твърде уверена в себе си, за да кара един млад и красиво сложен херцог така да чезне по нея. Той си спомни даже с известна благосклонност за онази добра Коризанда, доскоро тъй презирана, но самолюбието му тозчас му пошепна на ухото, че стигаше му да се появи, за да възтържествува като Цезар. Що се отнася до съперника, ако онзи се пречкаше повече, отколкото трябва, той щеше да го премахне с помощта на неколцина от своите въоръжени слуги със сиви плащове или чрез наемни главорези; достойнството не му позволяваше да се излага сам с подобен хубостник.

Вярно, Валомбрьоз не можа да зърне Изабела, която се беше отдръпнала в дъното на стаята си, но докато той караулеше в уличката, едно ревниво око го дебнеше през стъклата на друг прозорец, окото на Сигоняк, комуто увъртанията на въпросната особа дълбоко не се харесваха. Десет пъти поред баронът се изкушаваше да слезе и да се нахвърли върху нахалния женкар с извадена шпага, но успя да се въздържи. Нямаше нищо изрично оскърбително в прищявката да се разхождаш покрай един зид, за да оправдае подобна нападателност, която щеше да бъде сметната за смешно безумие. Подобна разпра можеше да увреди доброто име на Изабела, съвсем невинна за тези погледи, вдигани нагоре все на едно и също място. Той си обеща все пак да следи отблизо фустопоклонника и запечата чертите му в паметта си, за да го разпознае, ако се явеше нужда.

 

 

Ирод беше избрал за утрешното представление, оповестено и раздумкано с барабани из целия град, „Лигдамон и Лидиас или Приликата“, трагикомедия от някой си Жорж дьо Скюдери, благородник, който след дългогодишна служба в Кралската гвардия бе изоставил шпагата заради перото и си служеше тъй добре с едното, както и с другото; и „Самохвалствата на капитан Фракас“, в която Сигоняк трябваше да дебютира пред една настояща публика, тъй като досега беше играл само пред телетата, рогатите животни и селяните в хамбара на Беломбр. Всички комедианти бяха твърде заети с изучаването на ролите си; тъй като пиесата на господин дьо Скюдери неотдавна бе излязла на бял свят, те въобще не я познаваха. Замечтани и мърдащи устни като маймуни, които безспирно повтарят безсмислените си брътвежи, те се разхождаха по чардака на странноприемницата, като ту мънкаха под носа си, ту показваха пълната сила на гласовете си. Който ги видеше, щеше да си помисли, че са мръднали и не са с всичкия си разсъдък. Те спираха рязко, после тръгваха с широки крачки, размахвайки ръцете си като изпуснати вятърни мелници. Леандър особено, който трябваше да играе Лигдамон, търсеше стойките си, опитваше нови сценични удари и се мяташе като дявол, попаднал в съд със светена вода. Той залагаше много на тази роля, за да осъществи старата си мечта да внуши любов на някоя високопоставена дама и да се възмезди за тоягите, получени в замъка дьо Брюйер, които бяха оставили следите си много по-дълбоко в сърцето му, отколкото по гърба. Тази роля на залинял от копнеж стеснителен любовник, който простира красивите си чувства в нозете на една коравосърдечница, излени в твърде изящен стих, предлагаше големи възможности за потайни погледи, за въздишки, за побледнявания и за всякакви други разнежващи преструвчици, с които най-вече блестеше почтеният Леандър, един от най-добрите първи любовници на провинциалната сцена въпреки всичките му домогвания и смешни приумици.

Сигоняк, комуто Блазиус се беше назначил за професор, учеше в стаята си заедно със стария комедиант и бавно навлизаше в тайните на трудното театрално изкуство. Образът, който той представяше, по своя прекалено невероятен характер се отдалечаваше от естеството и все пак под преувеличението трябваше да се чувства истината и под куклата да се мержелее живият човек. Блазиус му даваше съвети в този смисъл и го учеше да започне просто, с истинския си глас, за да стигне постепенно до чудноватите огласки, или пък да преминава към обикновена реч, щом се накрещи като оскубан на живо паун, защото няма на света толкова възбудено лице, което всякога да е възбудено. Между впрочем тъкмо такива неравности са свойствени за лунатиците и за людете с помътен разум; те се откриват и в разстроените им движения, които не съответстват съвсем точно на смисъла на думите — а от такова несъответствие умелият артист може да изтръгне чудесни комични внушения. Блазиус беше на мнение Сигоняк да възприеме полумаската, сиреч да скрие челото и носа си, за да запази традицията на външния облик и да размеси върху лицето си невероятното с действителното — голямо предимство в такива наполовина измамни, наполовина истински роли. Те са целокупни карикатури на човечеството, но то съвсем не им се сърди, както би се разсърдило на своя портрет. В ръцете на един опростял комедиант такава роля може да си остане само плоска палячовщина, способна да разсмее простолюдието и да накара порядъчните люде да повдигнат рамене, но един актьор със стойност може да вложи в нея черти естествени и представящи живота още по-вярно, отколкото ако са били предварително домислени от списователя.

Хрумването за полумаската твърде допадна на Сигоияк. Маската му осигуряваше инкогнито и му вдъхваше смелост да застане лице срещу лице с тълпата. Този тънък картон му се струваше да е някой шлем със спусната мрежа, през която той щеше да говори с гласа на призрак. Защото именно лицето е самата личност, тялото няма име и скритият лик не може да се разпознае: това решение примиряваше уважението към дедите с потребностите на живота. Той нямаше да се изложи веществено и пряко под блясъка на свещите. Той щеше да бъде само непознатата душа, която вдъхва живот на една голяма кукла, nervis alienis mobile lignum^[18]; само че щеше да обитава вътрешността на тази марионетка, вместо да й дърпа конците отвън. Неговото достойнство нямаше какво да пострада от тази игра.

Блазиус, който много обичаше Сигоняк, сам му изряза маската и я измайстори така, че да му създаде един театрален облик, съвършено различен от неговото истинско лице. Един грамаден нос, изпъстрен с брадавици и червен на края като вишна, ъглести вежди, космите на които се увиваха като запетайки, мустаци с остри краища, извити като лунни рогове — всичко това правеше неузнаваеми правилните черти на младия барон. Цялото съоръжение, натъкмено като броня за конска глава, покриваше само челото и издатината на носа, но въпреки това променяше се из основи и останалата част на лицето.

Отправиха се на репетицията, която трябваше да бъде с костюми, за да си дадат сметка за общото въздействие. За да не минават през града като някое карнавално шествие, комедиантите бяха изпратили дрехите си в залата за игра на топки и актрисите вече се гласяха в помещението, което ние описахме. Много люде с положение, градските фустопоклонници, както и местните ценители на изкуството бяха изровили праговете, за да проникнат в този храм или по-скоро дарохранилище на Галия, където жриците на Музата обличаха одеждите си, за да осветят тържествено тайнствата. Всички те се суетяха около комедиантките. Някои им държаха огледалото, други им навеждаха свещите, за да се видят по-добре. Този даваше мнението си дали добре е поставен някой възел от панделки, онзи протягаше кутията с пудра; там някой друг, по-плах, седнал на раклата, поклащаше крака и сучеше мустак, за да прикрие смущението си.

Всяка актриса си имаше своя кръг от почитатели, чиито жадни очи търсеха късмета си в издайничествата и случайностите на премяната. Ту хлъзналият се щастливо халат откриваше един гръб, гладък като мрамор; ту пък някое снежно или изваяно от слонова кост полукълбо изгубваше търпение от строгостите на корсета и се налагаше по-топло да бъде закътано в дантеленото му гнездо; или пък една красива ръка, вдигната, за да пооправи някоя неточност на прическата, се показваше гола чак до рамото. Ние ще ви оставим да си представите колко мадригали, колко благопожелания и колко митологически блудкавости изтръгна от тези провинциалисти видът на такива съкровища; Зербина се смееше като луда, като слушаше тия глупости; Серафина, по-суетна, отколкото остроумна, им се наслаждаваше; Изабела въобще не ги чуваше и пред очите на всичките тия мъже се гласеше със скромност, като отказваше учтиво, но студено услугите, които й предлагаха господата.

Валомбрьоз се появи придружен от приятеля си Видаленк; той за нищо на света не би пропуснал тази възможност да види Изабела. Тя му се стори още по-красива отблизо, отколкото отдалече, и страстта му пламна още по-силно. За случая младият херцог се беше нагиздил, както подобава, и наистина беше възхитително красив. Той носеше великолепен костюм от бял атлаз, обточен с везба и целият бухнал в черешовочервени джувки, прикрепени с диамантени закопчалки. Вълни от изящно бельо и дантели преливаха от ръкавите на горната му дреха; шпагата му висеше на един разкошен шарф от сребротъкано сукно; бяла касторена шапка със светлоалено перо се полюшваше в ръката му, стегната в една от ония италиански ръкавици, чиято кожа издъхва мирис на бадеми.

Дългите му черни коси, навити на тънки къдрици, се спускаха покрай прекрасно окръглените му бузи и още повече подчертаваха горещата им бледост. Под тънките мустачки устните му блестяха червени като нарове, а очите му мятаха искри изпод двете гъсти ресни на миглите. Вратът му, бял и кръгъл като мраморен стълб, се въздигаше над нагръдника и яката, надиплени от най-скъпа венецианска дантела, и гордо носеше главата му.

И все пак имаше нещо неприятно в цялото това съвършенство. Тези тъй тънки, тъй чисти, тъй благородни черти бяха загрозени от едно човеконенавистническо изражение, ако може да се употреби това слово. Очевидно людските мъки и радости само съвсем бегло докосваха носителя на това неумолимо красиво лице. Личеше си, че се мисли, и той действително се мислеше, за умесен от особено тесто.

Валомбрьоз беше застанал мълчаливо до тоалетната масичка на Изабела, подпрял ръката си в рамката на огледалото, така че очите на актрисата, принудени всеки миг да се повдигат за съвет към огледалото, бяха заставени твърде често да се срещат с неговите.

Това беше един опитен ход, който показваше чудесна любовна съобразителност, и той несъмнено щеше да успее при всяка друга освен при нашата наивка. Преди да проговори, младият херцог искаше да нанесе един предварителен удар с хубостта си, с горделивия си вид и с цялото си великолепие.

Изабела, която беше познала дръзкия млад човек от уличката и се притесняваше от този властно пламенен поглед, съхраняваше крайна въздържаност и не отместваше взор от огледалото си. Сякаш не забелязваше, че пред нея стърчи един от най-красивите велможи на Франция… Но тя си беше особено момиче, тази Изабела…

Отегчен от стойката си, Валомбрьоз внезапно взе решение и рече на актрисата:

— Нали вие, госпожице, играете Силвия в пиесата „Лигдамон и Лидиас“ от г-н дьо Скюдери?

— Да, господине — отговори Изабела, която не можеше да отбегне този ловко невзрачен въпрос.

— Никога роля няма да бъде изпълнена по-добре — продължи Валомбрьоз. — Ако тя е лоша, вие ще я направите хубава; ако е хубава, вие ще я направите превъзходна. Честити са поетите, които поверяват стиховете си на такива прекрасни устни!

Тия празнословни ласкателства не излизаха от границите на ония любезности, които люде, нелишени от вежливост, отправят обикновено към актрисите, и Изабела трябваше да ги приеме, като поблагодари на херцога с едно леко кимване на главата.

Сигоняк, който с помощта на Блазиус бе привършил облеклото си в стаичката при залата за игра на топки, запазена за актьорите, влезе в гримьорната на актрисите, за да дочака започването на репетицията. Той бе маскиран и вече беше закопчал грамадната сабя с тежка предпазна яка и която завършваше с телена паяжина, наследство от клетия Матамор. Жълто-червената му мантия, съшита от разни парчета плат и набраздена като опашката на рак, се вееше чудновато от раменете му, а краят на сабята повдигаше пешовете й. За да влезе в духа на ролята си, той вървеше с изпъчени напред хълбоци и разкрачен като пергел, предизвикателен и безочлив, както и подхождаше на един капитан Фракас.

— Вие сте наистина много сполучлив! — каза му Изабела, която той отиде да поздрави. — Никога не е имало испански капитан с по-бляскаво надута физиономия.

Херцог дьо Валомбрьоз измери с най-презрително високомерие новодошлия, комуто младата комедиантка говореше с толкова сладък глас; ето го по всяка вероятност негодникът, в когото говорят, че е влюбена, рече си той, целият вкиснат от досада; защото умът му не побираше как една жена би могла да се колебае дори за миг между младия и блестящ херцог дьо Валомбрьоз и този смешен палячо.

Впрочем той се престори, че не забелязва Сигоняк, и се съобразяваше с присъствието му толкоз, колкото би се съобразявал с някоя мебел. За него другият не беше човек, а вещ и той действаше пред барона така свободно, сякаш беше сам, обгръщайки Изабела с пламенните си погледи, които се спираха върху горната част на гърдите й, оставени открити от полукръглата извивка на елечето.

Обърканата Изабела усещаше, че се изчервява, без да иска, под този нагло втренчен поглед, горещ като струя разтопено олово, и бързаше да привърши премяната си, за да се отърве от него, още повече че виждаше как ръката на разярения Сигоняк се свива, треперейки, върху дръжката на сабята.

Тя си сложи една изкуствена бенка над ъгъла на устните и се приготви да стане, за да премине на сцената, понеже Тиранът вече няколко пъти беше изревал със своя глас на бик:

— Госпожици, готови ли сте?

— Позволете, госпожице — рече херцогът, — вие забравихте да сложите и една „убийца“!

И като бръкна с пръст в кутийката с изкуствени бенки, поставена върху тоалетната масичка, Валомбрьоз извади от нея една мъничка звезда от черна тафта.

— Потърпете — продължи той — да ви я сложа аз; тук, съвсем близо до пазвата; тя ще изтъкне нейната белота и ще изглежда като естествена бенка — зърно на хубостта.

И действието тъй бързо придружи речта, че Изабела, ужасена от тази прекомерна самоувереност, едва намери време да се дръпне към облегалката на стола си, за да избегне наглото прикосновение. Но херцогът не беше от ония, които лесно се смиряват, и пръстът му с бенката на върха си вече почти допираше гръдта на младата комедиантка, когато една желязна ръка се спусна върху китката му и я стегна като в клещи.

Зашеметен от гняв, херцог дьо Валомбрьоз извърна глава и видя капитан Фракас, изстъпил се така, че нямаше и помен от комедийния страхливец.

— Господин херцог — рече Фракас, като продължаваше да стиска китката на Валомбрьоз, — госпожицата сама поставя бенките си. Тя не се нуждае от ничии услуги.

Като рече това, той отпусна ръката на младия велможа, първото движение на когото беше да потърси дръжката на шпагата си. Въпреки красотата си в този миг главата на Валомбрьоз беше по-ужасяваща от главата на Медуза^[19]. Страхотна бледост покриваше лицето му, черните му вежди надвисваха над налените с кръв очи. Пурпурният цвят на устните му беше станал възморав, по тях се белееше пяна; ноздрите му трептяха, като че ли вдъхваха мирис на кръв. Той се хвърли към Сигоняк, който не отстъпи нито крачка, очаквайки нападението; но изведнъж се закова на място. Една внезапна мисъл, сякаш струя ледена вода, угаси кипящата му ярост. Чертите му полека се отпуснаха, естествените цветове бавно изплуваха по тях. Той се овладя напълно и сега лицето му изразяваше най-леденото презрение, най-върховното пренебрежение, което едно човешко същество може да изпитва спрямо друго. Той току-що беше си спомнил, че противникът му не е благородник и че едва не се е злепоставил с някакъв си шут. Цялата му болярска гордост се бунтуваше срещу тази представа. Оскърбление, тръгнало толкова от ниско, не можеше да го достигне: мигар човек се бие с калта, която пръска по краката му? Обаче не му беше в природата да оставя ненаказана обидата, откъдето и да идваше тя, и като се приближи до Сигоняк, той му рече:

— Негоднико, ще пратя лакеите си да ти строшат кокалите!

— Внимавайте, ваша светлост — отвърна Сигоняк с най-спокоен глас и най-нехаен вид, — внимавайте, защото моите кокали са корави и тоягите ще се строшат в тях като стъкло. Аз ям пердах само в комедиите.

— Колкото и да си нагъл, нехранимайко, аз не ще ти сторя честта да те набия сам. Това стремление надхвърля достойнствата ти — рече Валомбрьоз.

— Тъкмо това ще да видим, господин херцог — възрази Сигоняк. — Може би пък, понеже гордостта ми е по-малка, аз да ви набия със собствените си ръце.

— Аз не отговарям на маски — извърна се херцогът и хвана под ръка приближилия се Видаленк.

— Ще ви покажа лицето си, херцоже, в подходящо време и на подходящо място — подзе Сигоняк — и вярвам, че то ще ви бъде още по-неприятно, отколкото фалшивият ми нос. Но да спрем дотук, още повече че чувам да бие звънецът и рискувам при такова закъснение да пропусна излизането си на сцената.

Комедиантите се възхищаваха от смелостта на барона, но като знаеха произхода му, не й се учудваха така, както останалите зрители на тази сцена, смаяни от подобно дръзновение. Изабела беше толкова силно развълнувана, че дори гримът й сякаш се стопи, и Зербина, като забеляза мъртвешката бледост, която покриваше бузите й, се видя принудена да й положи още един пласт червило. Тя едва се държеше на нозете си и ако Субретката не я прикрепяше за лакътя, сигурно щеше да се спъне и да забие нос в дъските, когато излизаше на сцената. Дълбоко неприятно й беше на нежната, добросърдечна и скромна Изабела да бъде повод за кавга между мъже, защото тя повече от всичко се плашеше от буйствата и шумотевиците около една жена, от което винаги страда доброто й име; освен това, макар и решена да не му отстъпи, тя нежно обичаше Сигоняк и мисълта за някоя засада или дори за дуел, на каквото той се излагаше, я тревожеше повече, отколкото би могло да се каже.

Въпреки това произшествие репетицията поде своя ход и действителните вълнения на живота не можаха да отвлекат комедиантите от техните измислени страсти. Дори Изабела игра много добре, макар и сърцето и да беше толкова угрижено. Що се отнася до Фракас, възбуден от разправията, той цял искреше от въодушевление. Зербина пък надмина себе си. Всяка нейна реплика възбуждаше смехове и продължителни ръкопляскания. От ъгъла при оркестъра някой започваше да й ръкопляска преди всички други и спираше последен и това възторжено упорство в края на краищата привлече вниманието на Зербина.

Като изобразяваше раздвижена сценична игра, Субретката излезе твърде напред към редицата от свещи, протегна шия като някоя любопитна птичка, която провира глава между две шумки, гмурна поглед в залата и откри маркиз дьо Брюйер, целият почервенял от удоволствие, а очите му, пламтящи от желание, светеха като два живи въглена. Той беше намерил отново Лизета, Мартон и Смералдина от сънищата си! Той беше сега на седмото небе.

— Господин маркизът е пристигнал — пошепна съвсем тихичко Зербина на Блазиус, който играеше Пандолф, между един въпрос и отговора му, с оня говор със затворени уста, който актьорите така добре владеят, когато си приказват помежду си на сцената и не желаят да ги чуе публиката. — Виж го само как ликува, как сияе, колко е възпламенен! Не го сдържа на едно място и да не го спираше срамът, щеше да прескочи рампата и да ме нацелува пред всички! Ах, господин дьо Брюйер, вас ви се харесват субретките? Добре тогава, ще ви поднесем от това ястие със солчица, с пиперец и с мускатово орехче!

И от това място на пиесата нататък Зербина плесна с ръце и се превърна в огън и пламък. Тя изглеждаше цялата просветлена от веселост, от остроумие и жар. Маркизът разбра, че занапред не би могъл вече да се лишава от това остро усещане. Всичките други жени, с благоволенията на които беше се ползвал досега и които той мислено сравняваше със Зербина, му изглеждаха безцветни, отегчителни, блудкави.

Пиесата на господин дьо Скюдери, която репетираха след това, се хареса, макар и да беше по-малко забавна, а Леандър, натоварен с ролята на Лигдамон, беше очарователен; но тъй като ние отдавна сме наясно по въпроса за дарбите на нашите комедианти, нека ги оставим да си гледат работата и да последваме херцога дьо Валомбрьоз и приятеля му Видаленк.

Извън себе си от бяс след сблъсъка, в който не бе излязъл победител, младият херцог се върна в двореца Валомбрьоз заедно с довереника си, като прехвърляше в главата си хиляди способи за отмъщение; най-меките се свеждаха ни повече, ни по-малко до мисълта да прати слугите си да бият с тояги нахалния капитан, докато го прострат на място като труп.

Видаленк напразно се мъчеше да го успокои; херцогът си кършеше ръцете от ярост и тичаше из стаята като безумен, удряше с юмруци креслата, които се катурваха комично нагоре с краката, събаряше масичките и вършеше всякакви други пакости, за да му мине по-скоро ядът; най-сетне той грабна една японска ваза и я бухна в паркета, където тя се разби на хиляди късове.

— О — провикна се той, — да можех да строша оня проклетник като тая ваза, да го тъпча, да го газя и да измета остатъците му на бунището! Окаяник, който се осмелява да застане между мене и предмета на желанието ми! Само да беше благородник, щях да се бия с него с шпага, с кинжал, с пищови, пешком, на кон, чак докато сложа ногата си на гърдите му и се изхрача в лицето на неговия труп!

— А може би той е благородник — намеси се Видаленк — и аз съм твърде склонен да го вярвам поради неговата самоувереност. Метр Било говореше за някакъв комедиант, тръгнал с трупата по любов, и когото Изабела поглеждала с благосклонно око. Това трябва да е именно този, ако се съди по ревността му и по смущението на инфантата.

— Как може да ти го побере умът — подзе Валомбрьоз, — една особа от род и потекло да се размеси с тези шутове, да излиза на сцената, да се пляска с мазила и червила, да получава плесници и ритници по задника! Не, дума да не става, това е невъзможно.

— Юпитер драговолно се е превръщал в животно и даже в съпруг^[20], за да се наслаждава от обикновени смъртни — отговори Видаленк, — а такива отстъпления са по-унизителни за величието на един олимпийски бог, отколкото участието в комедии — за достойнството на един благородник.

— Няма значение — рече херцогът, като натисна с палеца си един звънец. — Аз ще накажа най-напред палячото, като си запазвам правото да възмездя по-късно и мъжа, ако има такъв зад онази смешна маска.

— Ако има такъв!… Не се и съмнявайте — подзе приятелят на Валомбрьоз. — Очите му блестяха като лампи под космите на изкуствените вежди и въпреки картонения си нос, нацапан с киновар, той имаше величествен и страшен вид, нещо твърде мъчно при това смешно облекло.

— Толкова по-добре — рече Валомбрьоз, — тогава отмъщението ми няма да удари като сабя във вода, а ще срещне гърди под ударите си.

Един прислужник влезе, поклони се дълбоко и зачака заповедите на господаря, неподвижен като истукан.

— Накарай да събудят, ако са си легнали, Баск, Азолан, Мерендол и Лабриш, кажи им да се въоръжат с дебели криваци и да вървят да чакат при изхода от залата за игри на топки, където са комедиантите на Ирод, някой си капитан Фракас. Да го нападнат, да го наложат добре и да го оставят да лежи на калдъръма, без обаче да го убиват; този или онзи може да си помисли, че се страхувам! Аз ще се погрижа за последствията. Докато го бият, да му викат: „От името на херцог дьо Валомбрьоз!“ — да не би да не се досети!

Това поръчение, твърде свирепо и дебелашко, изглежда не изненада много лакея, който се оттегли, като увери господин херцога, че заповедите му ще бъдат изпълнени незабавно.

— Неприятно ми е — рече Видаленк, когато слугата излезе, — дето изпращате да се разправят по такъв начин с комедианта, който в края на краищата се държа необичайно сърцато за човек от неговото съсловие. Искате ли да ида и под един или друг предлог да се скарам с него, за да го убия? Всяка кръв е червена, когато се пролее, макар и да казват, че благородническата била синя. Аз съм от добро и старинно потекло, но нямам такова високо положение като вашето и моето достойнство няма защо да се бои, че ще се злепостави. Кажете една дума и аз отивам. Този капитан ми изглежда по-достоен за шпагата, отколкото за кривака.

— Благодаря ти — отговори херцогът — за това предложение, което ми доказва съвършената вярност, с която вземаш присърце доброто ми, но въпреки това не бих могъл да го приема. Онова чучело посмя да ме докосне. Подобава му позорно да изкупи това си престъпление. Ако е благородник, той ще намери към кого да се обърне за разговор. Аз винаги отговарям, когато ми зададат въпрос с шпага.

— Както обичате, господин херцог — рече Видаленк и опъна нозете си върху едно столче като човек, който няма какво друго да прави, освен да остави нещата да вървят от само себе си. — Между другото знаете ли, че тази Серафина е очарователна! Аз й пошепнах няколко сладки приказки и вече получих среща. Метр Било имаше право.

И като потънаха в мълчание, херцогът и приятелят му зачакаха завръщането на побойниците.