Теофил Готие
Капитан Фракас (19)

XIX глава
Коприва и паяжини

Съветът на Ирод беше мъдър и Сигоняк реши да го последва; между впрочем, след като Изабела се превърна от комедиантка в знатна дама, нищо вече не го привличаше и не го свързваше с трупата. За известно време трябваше да изчезне, да потъне в забрава, додето позатихнеха болката и злопаметството, причинени от вероятната смърт на Валомбрьоз. И затова, след като се прости не без вълнение с тези славни актьори, които се бяха показали такива добри другари спрямо него, Сигоняк напусна Париж, яхнал едно яко младо конче, а джобовете му бяха прилично натъпкани с пистоли, що съставляваха неговият дял от сборовете. Като правеше малки преходи, той се насочваше към своето запустяло гнездо; защото след бурята птичката всякога се завръща в гнездото си, ако и да е то изградено само от клечки и прогнила сламица. Там беше единственото убежище, където можеше да се подслони, и посред отчаянието си той изпитваше някакво удоволствие, че се завръща пак в бедната кула на дедите си, която може би щеше да бъде по-добре да не беше и напускал. И наистина благосъстоянието му не бе се подобрило с нищо, а последното приключение можеше само да му навреди.

„Е, хайде — казваше си той, докато се полюшваше на седлото, — писано ми било да умра от глад и от скука сред тия напукани стени, под тоя покрив, откъдето дъждът вали като през сито. Никой не може да избяга от съдбата си, и аз ще се покоря на моята: ще бъда последният от Сигоняковци.“

Безполезно е да описваме надълго и нашироко цялото му пътуване, което продължи двайсетина дни и не бе разведрено от никаква любопитна среща. Достатъчно е да кажем, че един хубав ден Сигоняк съгледа отдалеч двете наблюдателни кулички на замъка си, озарени от залеза и светло изрязани върху моравия фон на хоризонта. От тая игра на светлината те изглеждаха много по-близки, отколкото в действителност бяха; а из едно от редките стъкла по фасадата слънцето изтръгваше необикновено ярък червен отблясък. Рекъл би човек, че е някакъв чудовищно голям карбункул^[1].

Тази гледка странно разнежи барона; вярно е, той много беше страдал в този полуразрушен замък, но въпреки това изпита вълнението, що поражда в гърдите ни завръщането на някой стар приятел, чието дълго отсъствие ни е накарало да забравим недостатъците му. Животът му беше протекъл тук беден, безпросветен, самотен, но нелишен и от някои потайни радости; защото младостта никога не може да бъде по настоящему нещастна. И най-обезсърченият млад човек е пълен още с мечти и надежди. Когато човек привикне към някоя скръб, в края на краищата почва да намира и очарование в нея, затова и понякога се тъжи повече за отминали печали, отколкото за отлетели радости.

Сигоняк смушка коня си с шпорите, за да го подкара по-бързо и да пристигне преди падането на нощта. Слънцето беше слязло твърде ниско и над тъмната линия на ландите, очертана връз небето, оставаше само едно тънко резенче от разсеченото му кръжило. Червеният блясък на стъклото беше угаснал и замъкът полека се превръщаше в голямо сиво петно, което почти се сливаше с дрезгавината. Но Сигоняк познаваше отлично пътя и скоро пое по някога оживения, сега безлюден коловоз, който водеше към замъка. Избуялите клонки на плетищата го шибаха по ботушите, а пред копитата на коня му плашливите листни жаби подскачаха из влажните от росата треви. Слаб и далечен лай на куче, което сякаш самичко гонеше дивеча, за да се поотърси от скуката, долиташе из дълбоката тишина на полето. Сигоняк запря коня си, за да чуе по-добре. Стори му се, че разпознава прегракналия глас на Миро. Скоро лаят се приближи и се превърна в преливащо се радостно джафкане, насечено от запъхтян бяг: Миро беше подушил господаря си и търчеше насам с всичката бързина, що можеше да изтръгне от старите си лапи. Баронът изсвири по особен начин и след минутка доброто и славно животно се провря стремително през една пролука на плета, като виеше, ридаеше и надаваше почти човешки викове. Макар и останал без дъх и сили, Миро подскачаше до ноздрите на коня, мъчеше се да се изкатери на седлото, за да стигне господаря си, и въобще засвидетелстваше кучешката си радост с най-необикновените излияния, които някога е показвало някое животно от неговия вид. Самият Аргус дори, когато е познал Одисей при Евмей^[2], надали е бил толкова честит, колкото беше сега Миро. Сигоняк се наведе и погали с ръка главата му, за да усмири това сърдечно безумие.

Доволен от този прием и като искаше да занесе добрата вест на обитателите на замъка, сиреч на Пиер, на Байяр и на Велзевул, Миро полетя обратно като стрела, втурна се в кухнята и захвана да лае пред стария слуга по такъв начин, че Пиер разбра: става нещо необикновено.

„Дали пък младият господар не се завръща?“ — рече си той, като стана и тръгна подир Миро, който го подръпваше за пеша на войнишкия му плащ. Тъй като беше се мръкнало вече, Пиер запали от огнището, където вареше оскъдната си вечеря, една треска смолиста борина и когато излязоха на пътя, червеникавият й пламък изведнъж озари Сигоняк и коня му.

— Вие ли сте, господин барон! — извика радостно славният Пиер, щом съгледа господаря си. — Миро ми го каза вече на своя честен кучешки език. Ние сме толкова самички тук, че и животни и люде си говорим само помежду си, и накрая почваме да се разбираме. Но все пак, понеже не бяхте ме предупредили, че се връщате, аз се боях да не се излъжа. Очакван или неочакван, бъдете добре дошъл във вашето владение; ще се помъчим да отпразнуваме пристигането ви колкото се може по-добре.

— Да, наистина съм аз, добри ми Пиер, Миро не те е излъгал, аз съм, ако и не по-богат, то поне жив и здрав; хайде, стъпяй напред с факлата си да се приберем у дома.

Не без усилие Пиер разтвори двете крила на старата порта и барон дьо Сигоняк мина под дъгата й, чудновато осветлена от отраженията на факлата. Под този блясък трите изпъкнали щъркела от герба над свода сякаш оживяха и размахаха крила, като че ли искаха да приветстват възвръщането на последния потомък от рода, който те бяха олицетворявали в продължение на толкова столетия. Чу се дълго изцвилване, като че някой тръбеше с тръба. Вдън обора си Байяр беше усетил господаря си и изтръгваше от старите си, измъчени от задуха дробове този гръмлив боен зов!

— Добре, добре, чувам те, клети ми Байяр — рече Сигоняк, като слезе от коня си и хвърли поводите в ръцете на Пиер. — Ей сега ще дойда да ти кажа добър ден.

И той се отправи към конюшнята, но насмалко щеше да падне; някаква възчерна купчина се оплете в краката му, като мяукаше, мъркаше, извиваше гърба си като лък. Това беше Велзевул, който изразяваше радостта си с всички способи, що естеството е дало в разположение на котешкото племе. Сигоняк го взе в ръце и го вдигна високо до лицето си. Котаракът беше на върха на щастието; кръглите му очи искряха от фосфорически блясъци; дългите, извити навътре нокти на лапките му се свиваха и разпускаха от някакви преливащи тръпки. Той предеше тъй бързо с чекръчето си, че имаше опасност да се задуши, и в някаква самозабрава тикаше черния си, зърнест като трюфел нос към мустаците на Сигоняк. След като го намилва хубаво, тъй като не биваше да пренебрегва тия излияния на чувства от страна на смирените си приятели, баронът внимателно сложи Велзевул на земята и сега дойде редът на Байяр, когото той погали многократно, като го потупваше с длан по врата и по задницата. Доброто животно полагаше глава на рамото на господаря си, дращеше пода с копито и дори се опита скокливо да се изправи на задните си крака. Той учтиво прие кончето, което настаниха до него, тъй като се чувстваше сигурен в обичта на господаря си, а може би беше доволен най-сетне да влезе в сношение с представител на своя род, каквото много отдавна не беше му се случвало.

— А сега, след като отвърнах на вежливостите на моите зверчета — обърна се Сигоняк към Пиер, — може би няма да бъде зле, ако идем в кухнята да надзърнем какво се крие в твоя килер; аз закусих горе-долу тази заран, но въобще не съм обядвал, защото бързах да стигна до края на пътешествието си, преди да се е мръкнало. В Париж поотвикнах малко от въздържаността си и нямам нищо против да повечерям, пък дори и с остатъците от обеда ти.

— Господарю, останало е малко пача, парче сланина и козе сирене. Това са прости и селски яденета, които вие май вече няма да можете да ядете, след като сте вкусили от чудесата на голямата кухня. Но ако и да не галят небцето, те все пак няма да дадат човеку да умре от глад.

— А това е всичко, което човек може да иска от храната — отговори Сигоняк, — и аз съвсем не съм неблагодарен, както ти изглежда мислиш, спрямо ония прости гозби, които отхраниха младостта ми и ме направиха здрав, пъргав и силен; поднасяй твоята пача, твоята сланина и твоето сирене с гордостта на някой майордом, който носи върху златно блюдо паун с разперена опашка!

Успокоен по готварските въпроси, Пиер бързо застла масата, където Сигоняк бе свикнал да поглъща скромните си обеди и вечери, с една позачернена, но чисто изпрана покривка; постави от едната страна канчето, от другата — гърне от песъчлива глина, пълно с кисело вино от джибри, а в средата разположи за красота парчето пача и застана прав зад стола на господаря си като майордом, който обслужва някой княз. Според древния церемониал, Миро, седнал на задницата си отдясно, и Велзевул, клекнал отляво, гледаха в захлас барон дьо Сигоняк и с трепет следяха пътешествията, що ръката му извършваше от блюдото до устата му и от устата му до блюдото, в очакване на късчетата, които той безпристрастно подхвърляше ту на единия, ту на другия.

Тая странна картина беше осветена от борината, която Пиер беше забучил на едно желязно колче от вътрешната страна на камината, та да не се разстила пушекът й из стаята. И тъй точно се повтаряше сцената, описана в началото на нашата история, че баронът, сепнат от тази прилика, си помисли дали не е сънувал, дали въобще някога е напускал своя замък.

Времето, което в Париж бе текло толкова бързо, отрупано със събития, сякаш беше спряло в замъка дьо Сигоняк. Заспалите часове сякаш не си бяха правили труда да обръщат потъналия си в прах пясъчен часовник. Всичко си стоеше на старото място. Паяците все така дремеха из ъглите в сивкавите си люлки, очаквайки да дойде някоя невероятна муха. Някои даже бяха се обезсърчили от чакане и не бяха изкърпили мрежите си, а може би нямаха вече лепливо вещество да точат нишките на паяжините от коремите си. Върху бялата пепел на огнището един въглен, който изглежда гореше от преди тръгването на барона и още не беше изгорял, изпускаше лек и крехък чад, също като дима на лула, която скоро ще загасне. Само копривата и бучинишът бяха избуяли още повече в двора и тревата, що обрамчваше плочите на калдъръма, бе порасла по-високо; една вейка, която по-рано не стигаше до прозореца на кухнята, сега пъхаше шумнатия си ластар през оловната обковка на едно счупено квадратче. И това беше всичкото ново.

Въпреки волята си Сигоняк усещаше как застоялият въздух на тая обстановка отново го обхваща. Някогашните мисли се връщаха на сбуни и той чезнеше в безмълвни мечтания, които Пиер уважаваше, а Миро и Велзевул не смееха да им пречат с ненавременните си ласки. Всичко, що беше се случило, сега му приличаше на приключения, които е прочел в някоя книга, и в съзнанието му смътно е останал споменът за тях. Капитан Фракас, вече полуизтрит, се мержелееше някъде в далечината само като блед призрак, излъчен и отлъчен завинаги от него. Схватката му с Валомбрьоз се чертаеше в паметта му във вид на някакви странни ръкомахания, спрямо които волята му бе останала чужда. Нито едно от деянията, извършени през този отрязък от време, не му изглеждаше да има нещо общо с него; завръщането в замъка сякаш бе скъсало нишките, които ги свързваха с живота му. Едничка любовта му към Изабела не беше отлетяла, той я усещаше все така жива в сърцето си, но по-скоро като някакво копнение на душата, отколкото като действителна страст, защото онази, към която се стремеше тя, никога нямаше да му принадлежи. Той разбираше, че колелото на неговата колесница, за миг отместено върху друг път, отново беше се хлъзнало в съдбовния си коловоз, и се примиряваше със спокойно униние. Укоряваше се само, загдето няколко минутки си бе позволил да лелее празни мечти и надежди. Защо, дявол да го вземе, и злочестите искат да бъдат честити? Каква глупост!

Все пак той успя да се отърси от това вцепенение и тъй като виждаше как в очите на Пиер покълват плахи въпроси, разказа накратко на достойния слуга ония главни произшествия в тази история, които можеха да събудят любопитството му; при описанието на двата дуела с Валомбрьоз милият човечец сияеше от удовлетворение, горд, че е създал такъв ученик, и с помощта на една тояга изобразяваше срещу стената ударите, които му описваше Сигоняк.

— Уви, верни ми Пиер — рече баронът с въздишка, — ти ме научи повече, отколкото трябва, показвайки ми всичките ония тайни на фехтовалното изкуство, които никой не владее като тебе. Тази победа ме погуби и ме отпрати задълго, ако не и завинаги в тази бедна и тъжна кула. Аз имам такъв странен жребий, че победата ме поваля и разсипва всичките ми кроежи, вместо да ги нарежда по моя воля. По-добре щеше да бъде, ако бях ранен или даже убит в тази проклета среща.

— Сигоняковци — обади се поучително старият слуга — не могат да бъдат побеждавани. Каквото и да се случи, господарю, аз съм щастлив, дето сте убили оногова Валомбрьоз. Работата ще да е станала според правилата, сигурен съм, и това е всичко, що се иска. Какво би могъл да възрази един мъж, който, заел стойка, умира от един хубав саблен удар?

— Нищо, има си хас! — отговори Сигоняк, когото войнишкото мъдрословие на стария майстор по фехтовка накара да се усмихне. — Но аз се чувствам малко уморен. Запали лампата и ме заведи в стаята ми.

Пиер се подчини. Предшестван от слугата си и сподирен от кучето и от котката си, баронът бавно изкачи старото стълбище с полуизтритите и избелели стенописи. Подпиращите херкулесовци, все по-бледи и по-бледи, правеха явни усилия да поддържат нарисувания корниз, чиято тежест сякаш ги смазваше. Те отчаяно напъваха изтощените си мишци, обаче не бяха смогнали да попречат на няколко парчета от мазилката да се откъртят от стената. Римските императори с нищо не бяха по-добре и макар да се надуваха в нишите си като фанфарони и победоносци, и те бяха загубили кой короната си, кой скиптъра, кой багреницата си. Лозницата, изписана по свода, беше се пропукала на много места и зимните дъждове, проникнали през пукнатините, бяха нарисували нови Америки редом със старите континенти и островите, нанесени по-рано.

Това запустение, към което Сигоияк, преди да напусне дворянското си гнездо, не беше особено чувствителен, сега го порази и още докато се изкачваше, го хвърли в дълбоко униние. Той виждаше в него неизбежния и съдбоносен упадък на своя род и си казваше:

„Ако този свод има малко милост към семейството, което досега е засланял, той би трябвало да рухне и да ме смаже на място!“

Когато стигна до вратата на покоите си, баронът пое лампата от ръцете на Пиер, поблагодари му и го отпрати, защото не искаше той да забележи вълнението му.

Сигоняк прекоси бавно първата зала, където само преди няколко месеца беше се състояла вечерята с комедиантите. Споменът за онази весела вечер я правеше да изглежда още по-зловеща. Потревожена само за миг, тишината сякаш беше се настанила отново и завинаги тук, още по-навъсена, още по-дълбока, още по-страшна. Дори някое проскърцване на плъх, що гризе нещо с резците си, проехтяваше странно в тази гробница. Осветлени от слабия зрак на лампата, старите портрети, облакътени на потъмнелите си златни рамки като на балкони, започваха да стават обезпокоителни. Сякаш искаха да се изтръгнат от мрачните дълбочини на платната си и да слязат да поздравят своя злощастен потомък. Някакъв призрачен живот оживяваше тия древни изображения: нарисуваните им устни мърдаха, шепнейки слова, които ушите не чуваха, но ги долавяше душата; очите им печално се издигаха към потона и по лакираните им бузи потта на влагата се сгъстяваше в едри капки, които лъщяха на светлината като сълзи. Без съмнение душите на прадедите блуждаеха около тези образи, олицетворяващи земните обвивки, на които те някога бяха вдъхвали живот, и Сигоняк усещаше невидимото им присъствие в тайнствения ужас на този полумрак.

Всички тия фигури в доспехи или в набрани старинни рокли имаха окаян и безутешен вид. Само последният портрет, на който беше изобразена майката на Сигоняк, сякаш се усмихваше. Светлината падаше право отгоре му и дали защото живописта беше по-скорошна и изпълнена от по-изкусна ръка, та мамеше или защото душата за миг се беше върнала да съживи тоя лик, но портретът гледаше Сигоняк с доверчива и весела нежност, която много го учуди и му се стори добра поличба, тъй като винаги по-рано беше му се струвало, че изражението на майчиното му лице е много скръбно.

Най-сетне Сигоняк влезе в стаята си и остави лампата на масичката, където още си лежеше томчето Ронсарови стихове, които той четеше в мига, когато комедиантите затропаха посред нощ връз портите на кулата. Листът хартия, изпъстрен със зачерквания, чернова на един недовършен сонет, все още стоеше на мястото си. Леглото, неоправено от никого, още пазеше като отлени вдлъбнатините от телата на онези, които последни бяха почивали на него. Изабела беше спала тук. Хубавата й главица беше се облягала на тая възглавница, довереница на толкова сънища и мечти!

При тази мисъл Сигоняк усети, че сърцето му сладостно изтръпва от някаква приятна болка, стига да могат да се присъвокупят едно към друго тия две природно враждебни слова. Въображението му живо си представи прелестите на прекрасната девойка; разумът му с досаден и скръбен глас повтаряше, че Изабела е завинаги загубена за него, обаче нему му се струваше по силата на някакъв любовен унес, че вижда между гънките на разкрехнатите завеси нейното чисто и прекрасно лице в образа на една целомъдра съпруга, която очаква завръщането на съпруга си.

За да сложи край на тези видения, които размекваха мъжеството му, той се съблече и си легна, като целуна мястото, където някога беше лежала Изабела; но въпреки умората сънят дълго не идваше и очите повече от час блуждаха из запустялата стая, ту следейки някой странен лунен лъч, промъкнал се през помътнелите стъкла, ту спирайки се в несъзнателно вцепенение върху ловеца на диви патици в гората от сини и жълти дървеса по стария стенен губер.

Ако господарят будуваше, то животното си спеше. Свит на топка в краката на Сигоняк, Велзевул похъркваше като Мохамедовия котарак върху ръкава на пророка. Дълбокото успокоение на животното най-сетне подейства и на човека и младият барон отпътува за страната на сънищата.

Когато се сипна зората, Сигоняк бе поразен още повече, отколкото вечерта, от запустението, в което тънеше замъкът му. Светлината няма капка състрадание към съсипиите и вехториите; тя безсърдечно изважда на показ нищетата, бръчките, петната, избелялото, праха и плесента; нощта, по-милосърдна, смекчава всичко със своите сенки приятелки и с пеша на булото си бърше сълзите на вещите. Стаите, по-рано тъй обширни, сега изглеждаха Сигоняку мънички и той се чудеше, че в спомените му те са останали толкова големи. Но скоро младият барон отново възприе мерките на своя замък и влезе в стария си живот, както човек се вмъква пак в старата си дреха, която е оставил, за да облече нова премяна; и той се чувстваше добре в това изтъркано облекло, чиито гънки бяха се образували от собствените му навици. Денят му се подреждаше по следния начин. — Той отиваше да се помоли в полуразрушения параклис, където почиваха прадедите му, после изскубваше някоя къпина измежду натрошените надгробни камъни, бързо привършваше оскъдния си обед, кръстосваха оръжия с Пиер, сетне възсядаше Байяр или кончето си, с което беше си дошъл и бе задържал, и след дълга езда се връщаше в замъка, мълчалив и унил както някога, после вечеряше между Миро и Велзевул и си лягаше, прелиствайки, за да заспи, някое прокъсано и сто пъти четено томче от библиотеката си, опустошена от гладуващите плъхове. Както се вижда, нищо не бе останало от блестящия капитан Фракас, от храбрия съперник на Валомбрьоз; Сигоняк беше се превърнал отново в господаря на замъка на Нищетата.

Един ден той слезе в градината, където беше развеждал двете млади комедиантки. А градината беше по-запустяла, по-заглъхнала и набуяла с бурени, отколкото когато и да е. Обаче оня шипков храст, който бе дал една розичка за Изабела и една пъпка за Серафина, за да не се каже, че две дами излизат от един цветарник, без да бъдат поне малко понакичени с цвете, и този път сякаш, както и оня, се беше постарал.

Върху същата вейка цъфтяха две прелестни малки рози с нежни листенца, разпукнали се заранта, и в пазвите им все още поблясваха две-три маргарни зрънца роса.

Тази гледка особено разнежи Сигоняк със спомена, що будеше у него. Той сякаш чу думите на Изабела:

„По време на онази разходка в градината, когато разчиствахте къпините пред мен, вие ми откъснахте една мъничка дива роза, единствения подарък, що можехте да ми направите; тогава аз пророних една сълза над нея, преди да я забода на гърдите си, и безмълвно ви дадох душата си в замяна…“

Той се наведе над розата, вдъхна упоен мириса й и положи устни върху нейните листца, като си представяше, че са устните на неговата възлюбена, също такива нежни, румени и благоуханни. Откакто беше се разделил с Изабела, той през всичкото време мислеше за нея и разбираше вече колко необходима е тя за живота му. В първите дни замайването от струпалите се едно след друго премеждия, слисването при тия странни обрати на съдбата и принудителното разсейване при пътуването бяха му попречили да си даде сметка за истинското си душевно състояние. Но когато потъна отново в самотата, в покоя на тишината, той откриваше Изабела в дъното на всеки свой блян. Тя изпълваше главата и сърцето му. Образът на Йоланда дори беше се разнесъл като лека пара. Баронът даже не се запитваше дали е обичал някога тази горделива красавица: той въобще не се сещаше за нея.

„И все пак Изабела ме обича“ — казваше си той, след като беше изброил за стотен път всичките препятствия, които препречваха пътя към щастието му.

Два-три месеца изтекоха така и Сигоняк седеше в стаята си и търсеше ударния завършек на един сонет за възхвала на любимата, когато Пиер влезе да извести господаря си, че някакъв благородник чака отвън и желае да говори с него.

— Благородник, който иска да ми говори? — извика Сигоняк. — Ти сънуваш или той е сбъркал! Никой на света няма що да ми каже; но все пак заради необичайното събитие въведи този необикновен смъртен. Как се казва поне?

— Той не пожела да назове името си, твърдейки, че то нямало да ви каже нищо — отговори Пиер и отвори двете крила на вратата.

На прага се появи един красив млад мъж, облечен в изящен костюм за езда от сукно с лешников цвят, поръбено със зелено; обут беше той в сиви плъстени ботуши със сребърни шпори и държеше в ръката си шапка с широка периферия, окичена с дълго зелено перо, тъй че гордата му глава беше осветена изцяло, изящно изваяна и прекрасна, с тънки черти, достойни за антична статуя, на които не една жена би завидяла.

Този съвършен кавалер сякаш не произведе върху Сигоняк благоприятно впечатление, тъй като баронът леко побледня и с един скок се хвърли към шпагата си, окачена над възглавието на леглото, изтегли я от ножницата и зае стойка.

— По дяволите, господин херцог, аз си мислех, че съм ви убил! Вие ли сте наистина или сянката ви?

— Аз съм лично, Анибал дьо Валомбрьоз — отговори младият херцог, — аз самият от плът и кръв, толкова малко покойник, колкото това е възможно. Но приберете незабавно в ножницата тази сабя. Ние вече се бихме два пъти. Достатъчно е. Както казва пословицата, два пъти едно и също нещо се харесва, но третия път омръзва. Не идвам като враг. Ако и да имам на съвестта си няколко малки провинения спрямо вас, то вие ми се отплатихте доволно. Следователно сметките ни са чисти. За да повярвате в добрите ми намерения, ето ви една грамота, подписана от краля, който ви поверява един полк. Баща ми и аз напомнихме на негово величество за предаността на Сигоняковци към неговите венценосни прадеди. Аз поисках да ви донеса лично тази радостна вест; а сега, тъй като съм ваш гост, заповядайте да извият врата на каквото и да е животно, сложете на шиша, каквото желаете, само за бога, дайте ми да ям. Странноприемниците по този друм са цяло бедствие, а моите товарни коли, които карат продоволствените ми запаси, затънаха в пясъка на няколко левги оттук.

— Много ме е страх, господин херцог, че моят обяд ще ви заприлича на отмъщение — отговори Сигоняк със закачлива любезност, — но не приписвайте на злопаметството бедната гощавка, която ще ви предложа. Вашата сърдечност и откровеност ме трогват до дъното на душата и от днес нататък не ще имате по-предан приятел от мен. Макар и да нямате никаква нужда от моите услуги, те са изцяло и винаги на ваше разположение. Хей, Пиер! Бързо намери пилета, яйца, месо и положи всички усилия да нагостиш както трябва този господин, който умира от глад, но не е свикнал като нас на такова нещо.

Пиер пусна в джоба си няколко от пистолите, що господарят беше му изпратил и които той още не беше пипнал, яхна кончето и препусна с всички сили към най-близкото селце да търси храна. Той намери няколко пилета, бут шунка, една дамаджана старо вино, а у местния свещеник откри един пастет от патешки дроб и с голяма мъка го придума да му отстъпи това лакомство, достойно да заеме място върху трапезата на някой владика или княз.

След около час той се върна, предостави грижата за шиша на една дрипава и мършава мома, която срещна по пътя и изпрати в замъка, и нареди трапезата в залата с портретите, като избираше измежду порцелановите съдини по лавиците ония, дето бяха нащърбени само на едно място или имаха само по една звездообразна пукнатина — тъй като за сребърни прибори не можеше и да се мисли, и последното парче от тях отдавна беше предадено за разтопяване. Като сложи масата, той отиде да извести господаря си, че „на господата е поднесено“.

Валомбрьоз и Сигоняк седнаха един срещу друг на двата най-запазени от шестте куцащи стола и младият херцог, когото тази нова за него обстановка развеселяваше, се нахвърли върху събраните с такава мъка от Пиер ястия с една наистина кръвожадна охота. Хубавите му бели зъби, след като разкъсаха цяло едно пиле, което, вярно е, приличаше на умряло от недояждане, жизнерадостно заръфаха един розов резен байонска шунка, тъй че дето се вика, чак ушите му пращяха. Той провъзгласи патешкия дроб за ястие великолепно, изтънчено, с вкус на амброзия и намери, че това козе сиренце, изпъстрено с жилчици като мрамор и посипано със зелени петънца, било чудесно мезе за пиене. Той похвали и виното, което беше старо и от добра година и аленееше като пурпур в старинните венециански чаши. По едно време гостът едва не избухна в смях, в такова хубаво настроение беше, като видя уплашеното лице на Пиер, слисан, че чува господаря си да нарича „господин херцог дьо Валомбрьоз“ този жив човек, когото смятаха за мъртвец. А Сигоняк, като се стараеше колкото може да не остава назад от младия херцог, се чудеше, че вижда у дома си, свойски облакътен на трапезата му, тогова изискан и горделив велможа, доскоро негов съперник в любовта, когото два пъти бе държал на върха на шпагата си и който неколкократно беше се опитвал да го прати на оня свят с помощта на наемни убийци.

Херцог дьо Валомбрьоз схвана мисълта му, без да става нужда баронът да я изрази, и когато старият слуга се оттегли, като положи на масата една стъкленица благородно вино и две чашки, по-малки от другите, за да вкусят господата от драгоценната течност, той нави на пръст края на тънкия си мустак и се обърна към Сигоняк с дружеска откровеност:

— Виждам, скъпи Сигоняк, въпреки всичката ви любезност, че моята постъпка ви се чини малко странна и внезапна. Вие си думате: „Как е възможно същият този Валомбрьоз, надменен, нагъл и необуздан, какъвто си е, да се превърне изведнъж от тигър в агне, което и едно момиченце би могло да води, завързано за панделка?“ През тия шест седмици, докато бях прикован към леглото, аз поразмислих за много неща, каквито и най-смелият може да си позволи да премисли пред лицето на вечността; защото смъртта е нищо за нас, благородниците, дето прахосваме живота си с изящество, на което еснафите никога няма да се научат. Аз почувствах суетността на много неща и дадох обет пред себе си, ако оздравея, да захвана нов живот. След като любовта, що ми вдъхваше Изабела, се превърна в чисто и свято приятелство, аз вече нямах причини да ви ненавиждам. Вие не бяхте вече мой съперник. Един брат не би могъл да ревнува сестра си; аз ви бях благодарен за почтителната нежност, която вие непрестанно засвидетелствахте пред Изабела, и то още тогава, когато положението й разрешаваше волности. Вие първи разгадахте тази нежна и прекрасна душа, предрешена като комедиантка. Беден, вие бяхте предложили на отхвърлената жена най-голямото богатство, което може да притежава един благородник — името на прадедите си. И тъй, тя ви принадлежи сега, когато вече е знатна и богата. Любимият на Изабела трябва да бъде и съпруг на графиня дьо Линьой.

— Но — възрази Сигоняк — тя винаги и най-упорито ми отказваше, когато можеше да вярва в безусловното ми безкористие.

— Тя е самата порядъчност, самият чист дух на самопожертвованието; с ангелската си чувствителност тя се е бояла да не възпрепятства съдбата ви и да повреди на вашето бъдеще; но това припознаване обърна издъно положението.

— Да, сега аз съм оня, който ще бъде препятствие в нейната висока съдба. Имам ли правото да бъда по-малко предан от нея?

— Обичате ли още сестра ми? — сериозно и строго попита херцог дьо Валомбрьоз. — Като брат аз имам право да ви задам този въпрос.

— От цялата си душа, с цялото си сърце, с всичката си кръв — отговори Сигоняк. — Толкова и повече дори, отколкото някога мъж е обичал жена на тази земя, където нищо не е съвършено освен Изабела.

— В такъв случай, господин капитане на мускетарите, в близко бъдеще губернатор на провинция, заповядайте да оседлаят коня ви и елате с мен в замъка Валомбрьоз, за да ви представя по надлежния ред на княза, баща ми, и на сестра ми, графиня дьо Линьой. Изабела отхвърли като съпрузи кавалера дьо Видаленк и маркиз дьо Л’Естан, двама твърде красиви млади господа, бога ми; но чини ми се, че, без да се остави много да я молят, тя ще приеме барон дьо Сигоняк.

На другата заран херцогът и баронът яздеха коляно до коляно по пътя за Париж.