Теофил Готие
Капитан Фракас (10)

X глава
Една глава в едно прозорче

Херцог дьо Валомбрьоз бе настанен внимателно в един стол носилка, ръката му беше превързана от хирурга и положена върху преметнат през врата шарф. Раната му, макар и да го лишаваше от възможността да си служи с шпагата за няколко седмици, съвсем не беше опасна; без да засегне нито кръвоносен съд, нито нервна жила, острието само бе разсякло плътта. Без съмнение посеченото място го болеше, но много повече кървеше гордостта му. Тъй че към леките гърчове, които болката от време на време отпечатваше по черните вежди на младия херцог, примесваше се едно изражение на ледена ярост, а здравата му ръка дращеше със сгърчени пръсти кадифето, с което беше подплатена носилката. Често, докато траеше пътят, той подаваше навън бледата си глава, за да нахока носачите, които и тъй вървяха с най-равномерната си стъпка, като търсеха равни места, за да избягнат всяко разтърсване. Но това не пречеше на ранения да ги нарича „дръвници“ и да им обещава бой със стременници, защото го друсали, както казваше той, като кошница с марули.

Като стигна у дома си, херцогът не поиска и да чуе за лягане в креват и се отпусна върху един лежащ стол, подпрян с четвъртити възглавници, а нозете му завиха с едно плътно копринено одеяло, изтъкано на ситни квадратчета, което донесе Пикар. Камериерът беше страшно изненадан и объркан, като видя господаря си да се връща победен, което съвсем не беше в реда на нещата, като се има предвид боевата сръчност на младия херцог.

Седнал на едно сгъваемо столче до приятеля си, кавалерът дьо Видаленк му подаваше всеки четвърт час да пие по една супена лъжица от укрепителното лекарство, предписано от хирурга. Валомбрьоз пазеше мълчание, но виждаше се как глухата ярост кипи вътре в него въпреки спокойствието, което си налагаше. Най-сетне гневът му избликна с необуздани думи:

— Побира ли ти се в ума, Видаленк, че този кльощав проскубан щрък, плеснал с крила и хвръкнал от разкъртената кула на замъчето си, за да не умре там от глад, успя да ме продупчи с дългия си клюн, мене, който съм си мерил силите с най-добрите шпаги на нашето време и който винаги съм се връщал от поляната без нито една-едничка драскотина, а, напротив, всякога съм оставял там някой онесвестен женолюбец, преметнал очи в ръцете на секундантите си!

— И най-щастливите, и най-сръчните имат своите опаки дни, както ви се случи и на вас — отговори любомъдро Видаленк. — Лицето на госпожа Фортуна невинаги е едно и също; тя ту се усмихва, ту се цупи. До днес вие не сте имали основание да се оплаквате от нея, защото тя ви люлкаше в скутите си като най-драгото си чедо.

— Не е ли срамотно — продължи Валомбрьоз, като все повече се възбуждаше, — че това смешно чучело, че това смехотворно благородниче, което получава на сцената колкото си щеш юмруци и ритници в долнопробни фарсове, надви до днес непобеждавания херцог дьо Валомбрьоз? Та той трябва да е някой наемен главорез, дуелист по занаят, скрит под кожата на скитащ акробат.

— Вие знаете неговото истинско произхождение, за което поръчителства маркиз дьо Брюйер — възрази Видаленк. — Но въпреки това несравнимото му владение на шпагата ме удивлява, то надхвърля обикновените човешки способности. Нито Джироламо, нито Парагуанте, прочутите майстори на фехтовалното изкуство, могат да се похвалят с толкова непроницаема игра. Аз го наблюдавах внимателно в тая среща и ще ви кажа, че и най-прославените ни дуелисти можеха само да побелеят от досада. Необходима беше цялата ваша сръчност и уроците на Неаполитанеца, за да не бъдете тежко ранен. Вашето поражение е още победа. Марсийѝ и Дюпортал, които обичат да се перчат като фехтовчици и се броят измежду добрите шпаги в града, без всякакво съмнение щяха да останат на земята срещу подобен противник.

— Късно ще бъде да чакам раната ми да се затвори подзе херцогът след кратко мълчание, — за да го предизвикам пак и да получа възмездие.

— Това би било твърде несигурно начинание, за каквото никак не ви съветвам — рече кавалерът. — В ръката ви може да остане някаква слабост, която ще намали изгледите ви за победа. Този Сигоняк е страшен съперник, срещу когото не бива да се излиза неблагоразумно. Сега той познава вече играта ви и увереността, която придава едно първо надмощие, ще удвои силите му. Засега честта е удовлетворена, срещата беше сериозна. Спрете дотук.

В себе си Валомбрьоз чувствуваше справедливостта на тези основания; Той сам достатъчно беше изучавал фехтовалното изкуство, в което смяташе, че блести, за да разбере, че неговата шпага, колкото и да е сръчна, никога нямаше да достигне гърдите на Сигоняк, запазени от оная непроницаема защита, в която бяха се разбили всичките му усилия. Макар и да се възмущаваше от дън душа, той му признаваше това учудващо превъзходство. Беше принуден даже да си пошепне съвсем тихичко, че баронът, не желаейки да го убие, беше му нанесъл точно такава рана, която да му попречи да продължи борбата. Подобно великодушие, което би могло да трогне другиго, не тъй горделив по нрав, само дразнеше високомерието на херцога и подлютяваше злопаметството му. Победен! Едната мисъл за подобно нещо го караше да свирепее. Той привидно се съгласи със съветите на приятеля си, но по мрачния и кръвожаден израз на лицето му би могло да се отгатне, че в главата му вече се заражда някакъв черен кроеж за отмъщение, който трябваше дълго да бъде мътен от ненавистта и злобата, за да бъде докаран до успешен край.

— Сега съм чудесна картинка за пред Изабела — рече той, като се мъчеше да се смее, ала стипчив бе смехът му, — с тази ръка, пронизана от любовника й. Един осакатен Купидон няма никакъв успех, пред Грациите^[1].

— Забравете тази неблагодарница — отвърна. Видаленк. — В края на краищата тя не би могла да предвиди, че на един херцог ще му хрумне да се влюби в нея. Вземете си пак тази добра Коризанда, която ви обича с цялата си душа и по цели часове плаче пред портите ви като изпъдено кученце.

— Не произнасяй това име, Видаленк — извика херцогът, — ако искаш да си останем приятели. — Нейните мерзки нежности, които никакво оскърбление не може да отблъсне, ме уморяват и отвращават. Нужни са ми надменни хладини, непокорни гордости, непревземаеми добродетели! Колко ми изглежда прекрасна и достойна за обожание тази пренебрежителна Изабела! Колко съм й признателен, загдето отхвърля любовта ми, която несъмнено щеше да е преминала вече, ако беше приета! Наистина трябва душата й да не е съвсем низка и обикновена, че да си позволи да отблъсне при нейното положение първите нежни стъпки на един велможа, който й прави чест и който никак не изглежда зле сам по себе си, ако трябва да вярваме на дамите от града. В страстта ми се промъква някакво уважение, каквото аз не съм свикнал да отдавам на жените; но как да отстраня от пътя си този проклет дворянски дребосък, този злокобен Сигоняк, когото сам дяволът намесва в делата ми!

— Работата няма да бъде лесна — рече Видаленк, — особено сега, когато той е нащрек. Но дори и да сполучи човек да го премахне, пак ще остане любовта на Изабела спрямо него, а вие знаете по-добре от когото и да е, тъй като много пъти сте страдали, колко са жените упорити в чувствата си.

— О! Стига да можех да убия барона — продължаваше Валомбрьоз, когото доводите на кавалера ни най-малко не убедиха, — аз скоро ще укротя госпожичката въпреки всичките й лицемерни превземки и добродетелни преструвки. Нищо не се забравя по-бързо от един покоен обожател.

Мнението на кавалера дьо Видаленк съвсем не беше такова, но той не сметна за уместно да влезе по този повод в пререкание, което би могло още повече да подлюти раздразненото умонастроение на Валомбрьоз.

— Оздравейте най-напред, пък тогава ще помислим пак; тия приказки ви уморяват. Опитайте се да поотдъхнете и да не се измъчвате така; хирургът ще ме смъмри и ще ме обяви за лош болногледач, ако не ви препоръчам спокойствие както за духа, така и за тялото.

Раненият, съгласявайки се с тази забележка, замълча, затвори очи и скоро заспа.

 

 

Сигоняк и маркиз дьо Брюйер се върнаха необезпокоявани във „Французкия герб“ и като благородници, които знаят да пазят тайна, не пророниха нито дума за дуела; но стените, за които казват, че имали уши, си имат и очи: те виждат поне тъй добре, колкото и чуват. На оная усамотена наглед полянка не едно изпитателно око дебнеше перипетиите на битката. Провинциалното безделие ражда рояци от ония невидими или незабележими мушици, които прехвърчат над местата, където трябва да се случи нещо, а сетне, като бръмчат с крилцата си, отлитат да разнесат навсякъде новината за случилото се. На закуска целият Поатие знаеше вече, че херцог дьо Валомбрьоз е бил ранен в схватка с един непознат съперник. Сигоняк, който живееше много уединено в хотела, беше показал на обществото само маската си, не и лицето. Тази тайнственост дразнеше силно любопитството и въображенията деятелно работеха, за да разкрият името на победителя. Безполезно е да даваме отчет за всички чудновати допущания, които се правеха. Всеки трудолюбиво изграждаше собственото си предположение, като го подкрепяше с най-произволни и най-смешни измислици, но никому не мина през ума неприличната мисъл, че истинският победител е капитан Фракас, на когото толкова бяха се смели предишната вечер. Един дуел между толкова знатен велможа и някакъв си комедиант би изглеждал нещо нелепо и прекалено чудовищно, за да може някой да го подозре. Мнозина дами и господа от високото общество изпратиха люде в двореца Валомбрьоз, за да се осведомят за здравето на херцога, разчитайки да се доберат до някое указание посредством обичайната бъбривост на лакеите; но лакеите останаха безмълвни като нямата прислуга по харемите по простата причина, че не знаеха какво да кажат.

С богатството си, с високомерието си, с красотата си и успехите си пред жените Валомбрьоз възбуждаше много ревниви омрази, които не смееха да се изявят открито, но чието тъмно коварство се ласкаеше от поражението му. То бе първата несполука, която той претърпяваше, и сега всички ония, които неговата надменност беше мачкала, се радваха на удара, нанесен в най-чувствителното място на самолюбието му. Макар и никой да не беше виждал съперника, разговорите за неговата доблест, ловкост и представителна външност не спираха за миг. Дамите, които всички повече или по-малко можеха да се оплачат от обхожденията на младия херцог — тъй като той беше от ония жертвоприносители, които често по зла прищявка оскверняват олтара, пред който са кадили тамян, — бяха изпълнени с въодушевление към оногова, който отмъщаваше за тайните им обиди. Те на драга воля биха го увенчали с лаври и с мирти; изключваме от множеството нежната Коризанда, която помисли, че ще полудее при тази новина, и плачеше открито. Рискувайки да бъде посрещната с най-груби хули, тя сполучи да превъзмогне забраната и да види ако не херцога, твърде добре пазен от нея, то поне кавалера дьо Видаленк, по-мек и милостив, който с голяма мъка можа да успокои тази влюбена, по-чувствителна към злощастията на един неблагодарник, отколкото бе допустимо.

Но тъй като нищо върху това кълбо от пръст и вода, окачено под луната, не може да остане скрито, узна се чрез метр Било, който го беше научил от Жак, лакея на маркиза, присъствал на разговора между Сигоняк и господаря си на вечерята при Зербина, че непознатият херой, победителят на младия херцог дьо Валомбрьоз, е без всякакво съмнение капитан Фракас или по-точно казано, някой си барон, постъпил по любов в пътуващата трупа на Ирод. Колкото до името, Жак беше го забравил. Било някакво име, завършващо на „няк“, общ белег за провинцията Гаскония; но Жак беше сигурен за титула.

Тази макар и романтична, но истинска случка има голям успех в Поатие. Любопитстваха за тогова благородник, толкова храбър и такъв чудесен боец, и когато вечерта на сцената се появи капитан Фракас, продължителни ръкопляскания засвидетелстваха благоволението, с което го отрупваха, дори преди да е отворил уста. Някои дами, измежду най-именитите и най-високопоставените, не се побояха да размахат кърпичките си. Ръкопляскания имаше и за Изабела, по-гръмки от обикновено, които едва не объркаха тази млада особа и я накараха да покаже по бузите си изпод грима естествения ален цвят на срамежливостта. Без да прекъсва ролята си, тя отговори на тези прояви на благосклонност със скромен реверанс и с едно миловидно кимване на глава.

Ирод си потъркваше ръцете от радост и широкото му бледо лице грееше като пълнолуние, тъй като сборовете бяха блестящи и касата заплашваше да се пръсне вследствие на парично многокръвие: всеки искаше да види този прословут капитан Фракас, актьор и благородник, когото не плашеха нито криваци, нито шпаги, доблестен защитник на красотата, който не се боеше да премери силите си с един херцог, страшилище и за най-смелите. Блазиус обаче не предричаше нищо хубаво от тия тържества; той се страхуваше и не без основание от отмъстителното умонастроение на Валомбрьоз, който можеше да изнамери начин да се отплати и да изиграе някоя лоша шега на трупата. Грънците, казваше той, трябва да избягват да се чукат в железни съдове, още повече щом не са се строшили при първия сблъсък, тъй като металът всякога си остава по-твърд от глината. За което Ирод, който имаше доверие в подкрепата на Сигоняк и на маркиза, го наричаше страхопъзльо, треперко и бъзливец.

Ако баронът не беше искрено влюбен в Изабела, той би могъл лесно да й изневери, дори неведнъж, защото не една красавица му се усмихваше умилно, без да обръща внимание на чудноватия му костюм, на мукавения му нос, лъснал от киновар, и на смешната му роля, която ни най-малко не предразполагаше към романтични копнежи. От това пострада дори успехът на Леандър. Всуе обтягаше той красивия си крак, напразно се пъчеше като гащат петел, нахалост увиваше на пръста си къдриците на своята перука, показваше едрия камък на пръстена си и разкриваше зъбите си чак до венците: всичко това вече не оказваше никакво въздействие. Той би могъл да побеснее от яд, ако la dama tapada не беше на поста си, галейки го с поглед, отговаряйки на знаците, които той й правеше с очи, чрез леки потупвания на ветрилото в парапета на ложата и чрез всякакви други тайни белези на любовно разбирателство. Скорошната му сполука изливаше балсам върху малката раничка на самолюбието му и блаженствата, които нощта му обещаваше, го утешаваха, загдето не е светило на вечерта.

Комедиантите се върнаха в странноприемницата и Сигоняк проводи Изабела до стаята й, където младата актриса, противно на обичая си, го пусна да влезе. Една прислужница запали свещта, притури дърва в огъня и чинно се оттегли. Когато завесата на вратата се спусна зад гърба й, Изабела пое ръката на Сигоняк и я стисна с по-голяма сила, отколкото можеше да се предположи в тези крехки и нежни пръсти; но с глас, който вълнението приглушаваше, му каза:

— Закълнете се, че повече няма да се биете заради мен. Ако ме обичате, както говорите, закълнете ми се!

— Такава клетва не мога да дам — рече баронът. — Ако някой дръзне да прояви непочтителност към вас, аз ще го накажа, разбира се, както ми повелява дългът, все едно дали е херцог, дали е княз.

— Помислете — подзе Изабела, — че аз съм само една бедна комедиантка, изложена на произвола на първия срещнат. Мнението на света, уви, прекалено оправдано от нравите на театъра, гласи, че зад всяка актриса се крие блудница. Щом една жена стъпи с крак на сцената, тя вече принадлежи на публиката; алчните погледи подробно се вглеждат в прелестите й, изучават красотите й, а въображенията се докопват до тях като до любовница. Всеки, понеже я познава, се смята поради това неин познат и ако е допуснат зад кулисите, удивлява свенливостта й с внезапни признания, които тя съвсем не е подбудила. Целомъдрена ли е тя? Добродетелта й се приема за чиста превземка или за лихвоносна пресметливост. Тези неща трябва да се търпят, защото човек не може да ги измени. Занапред доверете ми се; нека аз отблъсквам със сдържана обноска, със сухи ответи, със студен израз нахалствата на дворяните, на чиновниците и на самохвалците от всички видове, които се навеждат над тоалетната ми масичка или между действията дращят с гребен по вратата на моята гримьорна. Едно сухо перване с банела по пръстите, които злоупотребяват със свободата си, се равнява на удара от вашата сабя.

— Позволете ми да вярвам, прекрасна Изабела — рече Сигоняк, — че шпагата на кавалера ще може да подкрепи банелата на порядъчната жена, когато стане нужно, и не ми отнемайте службата на ваш защитник и рицар.

Изабела все така държеше ръката на Сигоняк и впиваше в него сините си очи, пълни с нежност и няма молба, за да изтръгне желаната клетва; но баронът не даваше ухо на такива молби, той беше необуздаем като испански идалго по въпросите на честта и по-скоро хиляди пъти би презрял смъртта, отколкото да претърпи някакво непочитание към любимата си; той искаше Изабела на сцената да бъде уважавана като някоя херцогиня в салона си.

— Хайде, обещайте ми поне — настоя младата актриса — да не се подхвърляте на опасност по лекомислени поводи. О! в каква тревога, в какво мъчително безпокойство очаквах аз завръщането ви! Аз знаех, че щяхте да се биете с тогова херцог, за когото всеки говори само с ужас. Зербина ми беше разправила всичко. Какъв сте лош, да изтезавате сърцето ми по такъв начин! Тия мъже, те съвсем не помислят за клетите жени, когато гордостта им е засегната; те отминават, без да чуят риданията, без да видят сълзите, оглушали, ослепели, освирепели. Знаете ли вие, че ако бяха ви убили, аз щях да умра?

Сълзите, които блясваха в очите на Изабела само при мисълта за опасностите, надвиснали над Сигоняк, а и сухото потреперване на гласа й показваха, че нежното създание говори истината.

Трогнат повече, отколкото би могло да се изкаже, от това искрено чувство, барон дьо Сигоняк обви снагата на Изабела със свободната си ръка, притегли я към гърдите си, без тя да се съпротивлява, и устните му докоснаха леко приведеното чело на младата жена, а до сърцето си той усещаше задъханото й дишане.

Те останаха така няколко минути, безмълвни, в забрава, която някой по-малко почтителен любовник, отколкото беше Сигоняк, несъмнено би използвал; но него го отвращаваше мисълта да злоупотреби с това целомъдрено самоотдаване, породено от мъката.

— Утешете се, скъпа Изабела — рече той с нежно игрив глас, — аз не съм мъртъв и дори нараних противника си, макар че той минава за твърде опитен дуелист.

— Аз знам, че имате доблестно сърце и твърда ръка — подзе Изабела, — но освен това аз ви обичам и не се срамувам да го кажа, защото съм сигурна, че вие ще уважите откровеността ми и няма да извлечете от нея никаква облага. Когато ви видях тъй тъжен и самотен в онзи мрачен замък, където вехнеше младостта ви, усетих спрямо вас една нежна и печална жалост. Щастието не ме съблазнява, неговият блясък ме плаши. Ако бяхте щастлив, щях да се побоя от вас. По време на онази разходка из градината, когато разчиствахте къпините пред мен, вие ми откъснахте една мъничка дива роза, едничкия подарък, който можехте да ми направите; тогава аз пророних една сълза над нея, преди да я забода на гърдите си, и безмълвно ви дадох душата си в замяна…

Като слушаше тия сладостни слова, Сигоняк поиска да целуне хубавите устни, които ги произнасяха; но Изабела се откъсна от прегръдката му — не с буйна и показна непорочност, а с оная скромна твърдост, на която един кавалер не бива да противоречи.

— Да, аз ви обичам — продължи тя, — но не както другите жени; вашата слава е моя цел, а не собственото ми удоволствие. На драго сърце приставам да ме смятат за ваша любовница, това е единствената причина, която може да оправдае присъствието ви сред тази група комедианти. Какво значение имат злословията, стига да запазя самоуважението си и сама да зная, че съм добродетелна? Едно петно ще ме убие. Навярно благородническата кръв, която имам в жилите си, ми вдъхва тази горделивост, доста смешна, нали, у една комедиантка, но такава съм създадена.

Макар и свенлив, Сигоняк беше млад. Тези прелестни признания, които не биха казали нищо на някой самомнителен красавец, го изпълваха с блажено опиянение и го смущаваха до крайна степен. Силна червенина изби по бузите му, обикновено тъй бледи; струваше му се, че пламъци се вихрят пред очите му; ушите му звънтяха и той усещаше чак в гърлото си ударите на сърцето си. Бездруго той не поставяше под съмнение добродетелността на Изабела, но вярваше му се, че малко дерзание ще да победи угризенията й; беше чувал да казват, че часът на овчаря^[2], щом пробие веднъж, никога вече не се повтарял. Младото момиче стоеше пред него в пълния блясък на красотата си, сияйно, искрящо, с прозирна душа, ангел, изправен пред райските прагове на любовта; той пристъпи няколко крачки към нея и я обви с ръцете си, треперещ от пламенност.

Изабела не се опита да се бори; но като се отметна назад, за да избегне целувките на младия човек, тя впи в него поглед, пълен с укор и болка. От хубавите й сини очи избликнаха сълзи чисти, ясни бисери на целомъдрието, които потекоха по внезапно побледнелите и бузи чак до устните на Сигоняк, едно потиснато ридание изпъна гърдите й и снагата й се отпусна, като че ли щеше да падне в несвяст.

Баронът слисан я положи върху едно кресло и като коленичи пред нея, обхвана ръцете й, които тя му остави, молеше се за прошка, извиняваше се с порива на младостта, с някакъв миг на шемет, за който се разкайва и е готов да го изкупи с най-пълно подчинение.

— Вие ми причинихте силна болка — рече най-сетне Изабела и въздъхна. — Аз толкова се доверявах на вашата чувствителност! Не ви ли бе достатъчно признанието ми? То би трябвало да ви стигне и да ви подскаже, дори с откровеността си само, че аз съм решена да не отстъпя в нищо. Бях повярвала, че ще ме оставите да ви обичам по моето си разбиране, без да безпокоите нежността ми с груби прехласвания. Вие ми отнехте тази сигурност; не че се съмнявам в словото ви, но не смея вече да слушам сърцето си. А така приятно ми беше да ви виждам, да ви чувам, да следя вашите мисли по очите ви! Вашите скърби исках да споделя аз, оставяйки насладите за другите. Измежду всички тия груби, нахални, покварени мъже има един, казвах си аз, който вярва в невинността и знае да уважава това, което обича. Аз си мечтаех да намеря чиста обич, аз, щерката на театъра, неспирно преследвана от гнусни задиряния. Аз искам само да ви доведа до прага на щастието и да се върна после пак в бездните на своя здрач. Вие виждате, че не съм била много взискателна.

— Обожаема Изабела, всяка дума, която изричате — провикна се Сигоняк, — ме кара още по-силно да усещам колко съм недостоен; аз трябва да целувам следите от стъпките ви, загдето не зачетох това ангелско сърце. Но вече няма какво да се боите от мен: съпругът ще съумява да сдържа поривите на любовника. Аз притежавам само името си; то е чисто и неопетнено като вас. Аз ви го предлагам, ако склоните да го приемете.

Сигоняк все още стоеше на колене пред Изабела; при тези думи младото момиче се наведе към него и като обхвана главата му с порив на преливащо чувство, тя залепи върху устните на барона една мимолетна целувка; после скочи и пристъпи няколко крачки из стаята.

— Вие ще бъдете моя жена — рече Сигоняк, опиянен от прикосновението на тия устни, свежи като цвете, жарки като пламък.

— Никога, никога — отвърна Изабела с необикновена възбуда. — Аз ще се покажа достойна за тази чест, като я отхвърля. О, приятелю мой, в какво небесно блаженство плува душата ми! Значи вие ме уважавате? И ще посмеете да ме въведете с високо вдигната глава в залите, където стоят портретите на вашите прадеди, и в оня параклис, където е гробницата на майка ви? Аз бих издържала без страх погледа на мъртвите, които знаят всичко, и девственият венец връз челото ми няма да лъже.

— Но как така! — извика баронът. — Вие казвате, че ме обичате, а не искате да ме приемете нито като любовник, нито като съпруг?

— Вие ми предложихте името си и това ми стига. Аз ви го връщам, след като го задържах една минутка в сърцето си. За един миг аз бях ваша жена и никога вече няма да бъда другиму. През всичкото време, докато ви целувах, аз казвах „да“ вътре в себе си. Но аз нямах право на толкова много земно щастие. За вас, приятелю скъпи, би било голяма грешка да обремените съдбата си с една бедна комедиантка като мен, на която никога няма да простят нейното театрално минало, колкото и достойно и чисто да е то. Студените лица и строго отмерените погледи, с които знатните дами ще ме посрещат, ще ви карат да страдате, а няма да можете да предизвикате тези зловидници на дуел. Вие сте последният потомък на болярски род и над вас тегне задължението да въздигнете вашия дом, съкрушен от враждебна съдба. Когато с един нежен поглед аз ви накарах да напуснете вашата кула, вие си представяхте някаква любовна връзчица, кавалерски подвизи и приключения: и това е съвсем естествено. Но аз, изпреварвайки бъдещето, аз мислех за съвсем друго нещо. Аз ви виждах да се връщате от двора, великолепно облечен и с някаква хубава служба. Замъкът дьо Сигоняк добиваше някогашния си блясък; аз мислено скубех бръшляна от стените, покривах с нови плочи старите кули, изправях на местата им падналите камъни, поставях стъкла на прозорците, позлатявах отново олющените щъркели на герба ви и след като ви доведях до границите на вашите земи, изчезвах, задушавайки една въздишка.

— Вашият блян ще се сбъдне, благородна Изабела, но не точно така, както го разправяте, тази развръзка е много тъжна. Първа вие ръка в ръка с мен ще пристъпите тоя праг, от който къпинаците на занемарата и на злощастието ще са изчезнали завинаги.

— Не, не, тя ще бъде някоя красива, благородна и богата наследница, във всичко достойна за вас, която ще можете да покажете с гордост на приятелите си и за която никой няма да каже с коварна усмивка: „Аз я освирквах“ или „Аз й ръкоплясках на еди-кое си място“…

— Жестоко е да се показваш тъй прекрасен и тъй съвършен и в същото време тъй да обезнадеждаваш — рече Сигоняк; — да разтваряш дверите на небето и да ги затваряш: няма нищо по-безсърдечно. Но аз ще преломя това решение.

— Не се и опитвайте — подзе Изабела с нежна непреклонност, — то е неизменно. Аз бих се презирала, ако отстъпя. Задоволете се само с любовта, най-чистата, най-истинската, най-преданата любов, която някога е разтуптявала сърцето на една жена, но не искайте нищо повече. Сигурно е много мъчително — прибави тя, като се усмихваше, — да бъдеш боготворен от една наивка, която мнозина имат лошия вкус да намират очарователна! Дори самият Валомбрьоз би бил горд от това.

— Да се отдаваш и да се отказваш така цялостно, да сипваш в един и същи стакан тази сладост и тази горчилка, тоя мед и тоя пелин, само вие сте способна на такива противоположности!

— Да, аз съм една странна девица — рече Изабела, — това го имам от майка си; но трябва да ме приемат такава, каквато съм. Ако вие настоявате и ме измъчвате, бих съумяла да избягам в някое прибежище, където никога няма да ме намерите. И така, разбрахме се, нали? И тъй като е вече късно, идете в стаята си и пригодете за мен тия стихове, които не подхождат нито за осанката ми, нито за нрава ми в пиесата, която трябва да играем наскоро. Аз съм вашата малка приятелка, бъдете моят голям поет.

Изабела се порови в дъното на едно чекмедже, извади от там един свитък, превързан с тясна розова копринена панделка, и го подаде на Сигоняк.

— Сега целунете ме и вървете — рече тя, като му поднесе бузата си. — Вие ще работите за мен, а за всеки труд се полага награда.

След като се върна в стаята си, Сигоняк дълго не можа да дойде на себе си от вълнението, в което го беше хвърлила тази сцена. Той беше едновременно отчаян и очарован, сияещ и мрачен, на небето и в преизподнята. Той се смееше и плачеше, разкъсван от най-бурни и противоречиви чувства: радостта, че е обичан от едно толкова красиво и благородно сърце, го караше да ликува, а уверението, че никога няма да получи нищо повече, го хвърляше в дълбоко униние. Но лека-полека тия луди талази притихваха и успокоението настъпи. Мисълта му се върна към думите на Изабела, за да ги тълкува една по една, и картината на възродения замък дьо Сигоняк, която тя бе призовала, израсна пред сгорещеното му въображение с най-ярки и живи краски. Той виждаше всичко с яснотата на някакъв необикновен сън:

Фасадата на замъка сияеше прясно белосана под слънцето, а ветропоказателите, позлатени като нови, блестяха на фона на синьото небе. Пиер, облечен в богата ливрея, стоеше прав под портата с гербовете между Миро и Велзевул и очакваше господаря си. От тъй отдавна изгасналите комини се издигаше весел дим и показваше, че замъкът е населен с многобройна прислуга и че тук се е върнало благоденствието.

Той видя сам себе си, облечен в изящна и разкошна одежда, по която искряха и трептяха везбите, виждаше се да води към замъка на прадедите си Изабела, пременена като принцеса, а цветовете и знаците на герба й като че ли принадлежаха на един от най-знатните домове на Франция. Една херцогска корона блестеше над челото й. Но младата жена не изглеждаше по-горда от това. Тя имаше съшия нежен и скромен вид и държеше в ръката си мъничката роза, подаръка от Сигоняк, на която времето не бе отнело свежестта; и както вървеше, тя вдъхваше благоуханието на цветето.

Когато младата двойка се приближи до замъка, един висок старец с достопочтен и величествен вид, върху гърдите на когото святкаха множество ордени, но лицето му беше съвършено непознато на Сигоняк, излезе няколко крачки пред трема, като че да приветства с „добре дошли“ младоженците. Но най-вече се изненада баронът, че до стареца стоеше един млад мъж с най-горда осанка, на когото той изпърво не различаваше твърде добре чертите, но който скоро му заприлича на херцог дьо Валомбрьоз. Младият мъж му се усмихваше приятелски и нямаше вече надменното си изражение.

Наоколо изполичарите от имението викаха „Да живее Изабела! Да живее Сигоняк!“, като изразяваха най-сърдечна радост. Над гълчавата на приветствията отекнаха звуци на ловджийски рог и скоро из едно бранище, като удряше с нагайката си великолепния необуздан жребец, на поляната изскочи една амазонка, чиито черти силно напомняха Йоланда дьо Фоа. Тя погали с ръка шията на коня си, накара го да тръгне с по-спокойна стъпка и бавно премина пред замъка: Сигоняк следеше с поглед, сякаш против волята си, великолепната ловджийка, чиято кадифена пола се развяваше като крило, но колкото повече я гледаше, толкова видението избледняваше и повяхваше. Тя добиваше прозрачността на сянка и през нейните почти изличени очертания се различаваха с подробности дърветата, тревите и небето. Йоланда се стопяваше като някакъв смътен спомен пред действителността на Изабела. Истинската любов разпръсваше във въздуха първите юношески блянове…

И наистина в тази полуразрушена кула, където очите нямаше с какво друго да усладят взора му освен със зрелището на запустението и на нищетата, баронът бе живял унил, сънлив, безтрепетен, по-приличен на сянка, отколкото на жив човек, чак до деня, когато за първи път срещна Йоланда дьо Фоа на лов сред безлюдните ланди. Дотогава той беше виждал само изпърлени от зноя селянки, само овчарки с изкаляни крака, само женски същества, но не и жени; и това видение го заслепи, като че ли беше погледнал към слънцето. Непрекъснато виждаше пред очите си, дори и когато ги затвореше, как танцува онази лъчиста фигура, която му се струваше, че е дошла от друга някаква планета, Йоланда наистина беше несравнимо красива и създадена да омагьосва и по-опитни кавалери от този беден провинциален благородник, който се разхожда на дръгливото си конче в прекалено широките за него дрехи на баща си. По усмивката, предизвикана от неговата чудновата премяна, Сигоняк бе почувствувал колко смешно е да храни и най-малката надежда да завоюва благоволението на тази пренебрежителна красавица. Той избягваше Йоланда или се изхитряше да я зърне, без да бъде забелязан, потулен зад някой плет или боров дънер край пътеките, където тя обичаше да минава със свитата си от кавалери; той изпитваше такова остро самопрезрение, че те всички му се струваха жестоко красиви, великолепно облечени, блестящо любезни. В такива дни той се връщаше в замъка с натежало от горест сърце, блед, посърнал, съкрушен, като едва дигнал се от леглото болник, и по цели часове седеше безмълвен, подпрял брадичка на дланта си, в ъгъла пред камината.

Появлението на Изабела в замъка бе донесло цел на онази смътна необходимост от любов, която измъчва младостта и в безделието се отдава на халосни блуждения. Миловидността, нежността и скромността на младата комедиантка докоснаха най-нежните струни в душата на Сигоняк и той действително я обичаше много. Тя беше изцерила раната, нанесена от презрението на Йоланда.

След като се полюля по течението на тия измамливи мечтания, Сигоняк се упрекна за леността си и сполучи не без мъка да съсредоточи вниманието си над пиесата, която Изабела беше му поверила, за да донагласи някои места из нея. Той зачеркна няколко стиха, които не подхождаха за младата актриса, и прибави от своя страна няколко други; преправи любовното обяснение на младия красавец, което му се стори студено, високопарно, усукано и невразумително. Онова, с което той го замени, бездруго беше по-естествено, по-вълнуващо, по-горещо; той мислено го отправяше към самата Изабела.

Тази работа го задържа до късно през нощта, но той се справи с нея успешно и с вътрешно задоволство и на другата заран бе възнаграден с една признателна усмивка от Изабела, която веднага почна да заучава стиховете, наредени от нейния поет, както тя го наричаше. Арди или Тристан нямаше да ги наредят по-добре.

На вечерното представление навалицата беше още по-голяма от предишната вечер и малко остана вратарят на театъра да бъде задушен от натиска на зрителите, които всички едновременно искаха да влязат в залата, страхувайки се, че вътре няма да намерят място, макар и да са си платили. Славата на капитан Фракас, победителя на Валомбрьоз, растеше от час на час и приемаше невероятни и баснословни размери; биха му приписали на драга воля делата на Херкулес и подвизите на дванайсетимата рицари на Кръглата маса. Неколцина млади благородници, врагове на херцога, се уговаряха да потърсят дружбата на този доблестен воин и да го поканят на гуляй в някоя кръчма, по шест пистоли на глава. Не една дама обмисляше изящните словеса на любовна записчица, предназначена нему, и беше вече хвърлила в огъня пет-шест несполучливи черновки. Накратко казано, той беше на мода. Кълняха се вече само в него. Той нехаеше за този успех, който го измъкваше на бял свят от тъмнината, където би искал да си остане, но не беше в негова власт да се отърве от него; трябваше да го търпи. По едно време му хрумна мисълта да избяга и въобще да не се появява на сцената. Но като си помисли за отчаянието, в което щеше да изпадне Тиранът, съвсем въодушевен от огромните сборове, които се получаваха, отказа се. Не трябваше ли тези порядъчни комедианти, които бяха му се притекли на помощ в нищетата, да бъдат възнаградени поне от непредвидената слава, връхлетяла над главата му? И затова, като се помири с положението си, той нагласи маската си, запаса пояса си, надипли наметалото на рамото си и зачака предупредителят да мине да му каже, че е дошъл неговият ред.

Тъй като сборовете бяха добри и посещението голямо, Ирод, като щедър директор на театър, беше наредил да удвоят осветлението и сега залата сияеше в такива ярки блясъци, сякаш беше представление за пред двора. С надеждата да съблазнят капитан Фракас, дамите от града се бяха вдигнали на всеоръжие и както казват в Рим, бяха in fiocci^[3] Нито един диамант не бе останал в ковчежетата за драгоценности, за да блесне и да размята искрите си върху повече или по-малко бели гърди, върху повече или по-малко красиви глави, всичките въодушевени от силното желание да се харесат.

Само една ложа още беше празна, най-изгодно разположената, най-добре изложена към залата и очите любопитно се извръщаха нататък. Липсата на нетърпение от страна на ония, които бяха я наели, учудваше благородниците и гражданите на Поатие, на пост отпреди повече от час. Ирод, който надзърташе иззад завесата, изглежда чакаше да дойдат и тези нехайни посетители, за да удари трите осветени от обичая удара, тъй като няма по-досадно нещо в театъра от тия закъснели и силно дразнещи промъквания на зрители, които търсят местата си, раздвижват седалките, шумно се настаняват и отвличат вниманието.

Докато завесата се вдигаше, една млада жена зае мястото си в ложата, до нея с мъка се приведе, за да седне, стар велможа с благонравен и патриархален вид. Дълги бели коси, чиито краища се увиваха в сребристи къдрици, се спускаха надолу от слепоочията на стария благородник, докато нагоре се оголваше едно теме с оттенък на слонова кост. Тия кичури обграждаха лицето, сякаш попръскано с ярки петна, които свидетелстваха за живот на чист въздух и може би за едно раблезианско преклонение пред божествената бутилка. Веждите, все още черни и много гъсти, засенчваха очите, у които възрастта не беше угасила жизнеността, и те от време на време пак лумваха сред кръжилата си от тъмни бръчки. Мустаците му заедно с една остра брадичка под долната устна се ежеха извити като запетаи около чувствената му и бърнеста уста; на тях леко можеше да им се прикачи оня старинен епитет „вепри“, с който средновековните рицарски жести^[4] неизменно удостояват брадата на Карл Велики. Една двойна гуша свързваше лицето с налятия му врат и общият вид би бил доста обикновен, ако не беше погледът, който придаваше значителност на цялото и не допускаше съмнения в родовитостта на старика. Яка от венецианска дантела се отгръщаше над жилетката му от златист брокат, а ослепително бялото бельо, приповдигнато от един твърде изхвръкнал корем, се разливаше и покриваше пояса на късите му кадифени панталони с цвета на дъбова кора. Една наметка от същия цвят със златни ширити се гънеше небрежно прехвърлена връз облегалката на стола му. Лесно беше да се отгатне в лицето на този старец един чичо-придружвач, сведен до положението на дойка от някоя обожавана въпреки всичките си прищевки племенница; и рекъл би човек, като ги гледаше двамата, тя — стройна и лека, той — натежал и начумерен, че някоя Диана води на верижка един стар полуопитомен лъв, който би предпочел да си дреме в леговището, отколкото да го разхождат така пред света, но който в края на краищата се покорява на съдбата.

С изяществото си одеянието на младото момиче свидетелстваше за богатството и високото положение на онази, която го носеше. Една синкавозелена рокля с оня оттенък на морска вода, който само русите жени, съвършено сигурни в цвета на лицето си, могат да облекат без страх, изтъкваше снежната белота на една гръд, целомъдрено пооткрита, а алабастрово-прозрачната шия се издигаше като плодник от венчето на някое цвете посред една колосална, ажурно изрязана яка. Фустата от сребърен плат тръпнеше от светлина, а меко блещукащи искрици напомняха за благородството на бисерите, които обнизваха роклята и корсажа. Косите, напоени с лъчи и навити на дребни къдрици над челото и слепоочията, сякаш бяха излени от живо злато; за възславата им нямаше да стигнат двадесет сонета с всичките италиански остроумия и испански тънкости в тях. Цялата зала вече гледаше заслепена към тази красавица, макар че тя още не беше свалила маската си; но което се виждаше, говореше за останалото. Нежната и чиста линия на брадичката, безупречният разрез на устата, чиято малинова червенина още повече печелеше от съседството на черното кадифе, удълженият, тънък и изящен овал на лицето, съвършенството на едно мъничко ушенце, за което можеше да се помисли, че го е издялал от ахат самият Бенвенуто Челини^[5] — всичко това подсказваше прелести и чарове, на които биха могли да завидят и самите олимпийски богини.

Скоро, притеснена от горещината в залата или може би решила да прояви към смъртните великодушие, за каквото те съвсем не са достойни, божествената свали безобразното парче мукава, което затъмняваше половината от нейния блясък. Тогава людете видяха прекрасните й очи, чиито полупрозрачни зеници сияеха като лазуритови късчета между дълги мигли от потъмняло злато, видяха носа й, полугръцки, полуорлов и ланитите^[6] й, отсенени с едва доловима карминова багра, пред която би изглеждал землист цветът и на най-свежата роза. Тя беше Йоланда дьо Фоа.

Ревнивият усет на жените, които бяха почувствали заплахата за бъдещите си успехи, беше я познал, преди още тя да бе махнала маската си.

Като обгърна със спокойния си поглед развълнуваната зала, Йоланда се облакъти връз перваза на ложата, леко подпряла ръка до бузата си, в една стойка, която би създала славата на някой скулптор или ваятел на образи, стига той, елин или римлянин, да можеше да измисли такова разсеяно-миловидно и естествено-изящно положение на тялото.

— И най-вече, чичо, не задрямвайте — рече тя полугласно на стария велможа, който веднага ококори очи и се понадигна на седалката си. — Това ще бъде нелюбезно към мен и противоречиво спрямо законите на старинното кавалерство, с което вие винаги сте се хвалили.

— Бъдете спокойна, племеннице. Когато бръщолевенията и бабините деветини, които дрънкат тия палячовци, ме отегчат пряко сили, аз ще ви поглеждам и тозчас ще отварям широко очи като вещер.

Докато Йоланда и чичо й разменяха тези приказки, на сцената излезе капитан Фракас и с походката на чифт разчекнати ножици се приближи чак до свещите, като въртеше буреносно очи и си придаваше най-оскърбителното и най-надменно изражение на света.

При появата на любимеца от всички страни гръмнаха лудешки ръкопляскания и за миг всеобщото внимание се отвърна от Йоланда. Бездруго Сигоняк не беше суетен, а неговата гордост на благородник презираше тоя палячовски занаят, до който беше го довела необходимостта. Обаче не бихме желали да твърдим, че неговото самолюбие не е било поне мъничко погъделичкано от това всеобщо горещо и бурно одобрение. Славата на комедиантите, гладиаторите, мимиците понякога е възбуждала ревността на твърде високопоставени особи, на римски императори и цезари, господари на света, които никак не са се свенели да оспорват на цирковата арена или в театъра лавровите венци на певци, актьори, борци и колесничари, ако и да са имали толкова други венци на главите си, да вземем за пример Рижобрадия Нерон^[7], за да не говорим за по-малко знаменитите…

Когато ръкоплясканията спряха, капитан Фракас плъзна над залата оня поглед, който не пропуска да хвърли актьорът, за да се увери, че скамейките са добре попълнени, и да отгатне настроението на публиката, весело или свирепо, въз основа на което той строи играта си, позволявайки или отказвайки си различни волности.

Изведнъж като че ли нещо заслепи барона: светлините наедряха като слънца, после станаха черни кръгове върху светлива основа. Главите на зрителите, които той смътно различаваше пред краката си, се разтопиха в някаква разкашкана мъгла. Пареща пот го обля от главата до петите и тозчас се вледени. Нозете му, меки като памук, се огъваха под него и стори му се, че подът на сцената се вдигна чак до пояса му. В изсъхналата му, гореща уста не беше останала капчица слюнка; една желязна брънка стягаше гърлото му точно така, както испанското garote^[8] загърля шията на някой престъпник и думите, които трябваше да произнесе, изхвърчаха от главата му изплашени, кресливи, като се блъскаха и си пречеха една на друга, досущ като птички, които литват на свобода от разтворена клетка. Хладнокръвие, стоеж, памет — всичко го напусна наведнъж. Рекъл би човек, че някаква невидима гръмотевица го е ударила, и малко остава да се строполи мъртъв, забивайки нос в свещите. Той току-що беше забелязал в ложата й Йоланда дьо Фоа, спокойна и лъчиста, приковала в него красивите си синьо-зелени очи.

О, срам! О, безумие! О, зла шега на съдбата! О, зла среща, тъй страшна за една благородна душа! Да го видят в това невероятно смешно одеяние как недостойно развлича сганта с кълчене и кривене, да го види тъкмо оная надменна, дръзка, презрителна дама, пред която, за да я унижи и да пречупи гордостта й, той би искал да върши само величествени, героически, свръхчовешки дела! И да не може да избяга, да изчезне, да се продъни в утробата на земята! За миг на Сигоняк му мина мисълта да удари на бяг, да се метне през платното в дъното на сцената и да пробие в него дупка с главата си като със стенобойна каменохвъргачка; но на нозете му тежаха такива оловни подметки, каквито говорят, че обували за упражненията си някои бегачи, за да се чувстват по-леки после; той не можеше да се откъсне от пода и стоеше там зяпнал, слисан, оглупял, за голямо учудване на Скапен, който си помисли, че капитан Фракас е загубил паметта си, и тихичко му подсказваше първите думи от знаменитата тирада.

Публиката реши, че, преди да започне, актьорът чака още един залп от ръкопляскания и захвана да удря с ръце, да тропа с крака, да вдига най-ликуващата врява, която някога е била чувана в някой театър. Това даде време на Сигоняк да дойде на себе си. Той напрегна до краен предел волята си и насила овладя чувствата и сетивата си.

„Да понесем поне славата на нашия позор! — рече си той, като се закрепи здраво на нозете си. — Оставаше още само да ме освиркат пред нея и в нейно присъствие да ме засипят с градушка от гнили ябълки и развалени яйца. А може би тя въобще не ме е познала зад тази гнусна маска. Кой би могъл да допусне, че един Сигоняк се крие под тая дреха на циркаджийска маймуна, нашарена с червено и с жълто? Хайде, смелост, помози бог! Да напрегнем сили, че искри да изскочат под краката ми! Ако играя добре, тя ще ми ръкопляска. Това наистина ще бъде победа, като се има предвид колко е надменна тя!“

Тия съображения минаха през ума на Сигоняк за по-малко време, отколкото ние употребихме, за да ги напишем, тъй като перото не може да следва бързината на мисълта. А в това време той вече лееше голямата си тирада с такива необикновени възземания на гласа, с такива неочаквани запеви, с толкова неудържима комическа вихреност, че публиката избухна във викове „браво!“ и дори самата Йоланда, макар и да намекваше с държанието си, че не са и твърде по вкуса такива фарсове, не можа да се сдържи и се усмихна. Чичо й, дебелият командор, беше се съвсем разбудил и търкаше дланите на подагричните си ръце от удоволствие. Злочестият Сигоняк, обзет от отчаяние, искаше сякаш с прекомерността на смехориите, с безумието на самохвалствата си да се подиграе жестоко сам със себе си и да докара този горчив присмех със съдбата си до последната граница, до която можеше да се стигне; той хвърляше в краката си достойнство, благородство, самоуважение, спомена за прадедите си и тъпчеше с нозе отгоре им с някаква изстъплена и безпощадна радост!

„Трябва да си доволна вече, о, вража съдбино! Не съм ли вече достатъчно унижен, достатъчно дълбоко затънал в позора? — мислеше си той, докато го шляпаха по носа, удряха му плесници и го ритаха по задника. — Ти ме докара до просяшка тояга, ти ме правиш смешен, с подла хитрост ме принуждаваш да се безчестя пред тази горделива особа! Какво искаш повече?“

Понякога гневът го надмогваше и той се надигаше изпод тоягата на Леандър толкова страшен и заплашителен, че оня се дръпваше назад от страх; но спомняйки си с внезапно потърсване духа на ролята си, той започваше пак да трепери с цялото си тяло, да трака със зъби, да подгъва крака, да заеква и въобще за голямо удоволствие на зрителите се превръщаше в още по-долен страхливец.

Тия прекалености, които биха изглеждали жалки в друга роля, не чак такова откровено посмешище, каквото беше Матамор, публиката ги приписваше на вдъхновението на актьора, влязъл напълно в кожата на действащото лице, и те непрекъснато се ползваха с шумен успех; Изабела едничка отгатна какво причиняваше вълнението на барона: в залата присъстваше онази дръзновена ловджийка, чиито черти бяха се запечатали твърде дълбоко в паметта й. И както играеше ролята си, тя крадешком обръщаше очи към ложата, където с пренебрежителна и спокойна горделивост на уверено в себе си съвършенство седеше на престола си надменната красавица, която в смирението си тя не смееше да нарече своя съперница. Младата комедиантка намираше някаква горчива сладост да признава пред себе си непреодолимото надмощие на другата и непрекъснато си повтаряше, че никоя жена не би могла да се бори срещу прелестите и очарованието на такава една богиня. Това височайше обаяние я накара да разбере безумната влюбеност, която избухва понякога сред негодяите от простолюдието спрямо някоя млада кралица, появила се на публично тържество или на празничен събор; влюбеност, последвана от безумия, затвори и изтезания.

Що се отнася до Сигоняк, той се беше зарекъл да не поглежда към Йоланда от страх да не го обземе оня внезапен захлас и като загуби ума си, да направи пред очите на всички някое безразсъдство, което ще го опозори. Напротив, той се опитваше да се успокоява, като държи погледа си прикован, стига ролята да го позволяваше, в тази нежна и добра Изабела. Прелестното личице, отбелязано с печата на лека тъга, която се обясняваше с грозната тирания на един баща, според комедията решен да я омъжи против волята й, вливаше в душата му малко покой; любовта на едната го утешаваше заради презрението на другата. Той възвръщаше самоуважението си и намираше сили да продължи играта си.

Най-после на това изтезание дойде край. Пиесата завърши и когато зад кулисите задушаващият се Сигоняк смъкна маската си, другарите му бяха смаяни от странната промяна, която изкривяваше чертите му. Баронът беше смъртноблед и се свлече като безжизнен труп върху пейката, която се случи край него. Като видя, че той всеки миг може да се лиши от свяст, Блазиус донесе шише вино, говорейки, че няма нищо по-добро за такива случаи от една-две мъжки глътки силно винце. Но Сигоняк му направи знак, че иска само вода.

— Осъдително ограничение! — рече Наставникът. — Тежка храносмилателна грешка! Водата е добра само за жабите, за рибите и за дивите патици, съвсем не и за човешките същества. В порядъчните аптеки върху гарафите с вода трябва да слагат надпис: „Лекарство за външно употребление“. Аз бих си умрял на място, ако погълнех една-едничка капка от това блудкаво питие!

Разсъжденията на Блазиус не попречиха на барона да изгълта до дъно цяла паница вода. Освежителната течност му подейства добре и като се озърна наоколо, очите му вече нямаха оня блуждаещ израз.

— Вие играхте по един удивителен и своеобразен начин — рече Ирод, като се приближи към капитана, — но не бива човек да се отдава така безпределно. Такъв огън скоро ще ви изпепели. Изкуството на комедианта се състои в това да се щади и да показва само видимостта на нещата. Той трябва да бъде леден, докато дъските на сцената горят под него, да остава спокоен посред най-силните сценични бури. Никога досега актьор не е представял тъй живо преувеличението, нахалността и безумието на Матамор и ако вие бихте могли да затвърдите тия импровизационни открития, ще грабнете под носа на всички палмовото клонче за най-добър комически актьор.

— Нали — горчиво отговори баронът, — нали добре се въплътих в лицето, което представлявах? Аз самият усещах колко съм комичен и смехотворен в сцената, където муцуната ми изскочи през китарата, която Леандър счупва в главата ми.

— И наистина — подзе Тиранът — вие докарвахте най-чудашкото разядосано и смешно лице, което човек може да си въобрази. Дори госпожица Йоланда дьо Фоа, тази тъй горда, тъй благородна и сериозна красавица, благоволи да ви се засмее. Аз я забелязах.

— Това е за мен голяма чест — рече Сигоняк и бузите му мигновено се покриха с червенина, — дето съм поразвлякъл тази хубавица.

— Простете — рече бързо Тиранът, като забеляза червенината. — Този успех, който опиянява нас, бедните комедианти от занаята, трябва да е съвсем безразличен за особа от вашето потекло, която стои високо над ръкоплясканията, дори и да изхождат от знаменити ръце.

— Не, вие не ме обидихте, добри ми Ироде — рече Сигоняк, като протегна ръка на Тирана. — Човек трябва да върши добре всичко, каквото прави. Но аз не можах да не си помисля, че младостта ми лелееше надежди за по-други победи.

Изабела, облечена вече за другата пиеса, мина покрай Сигоняк и му хвърли, преди да излезе на сцената, поглед на ангел-утешител, поглед, напоен с толкова нежност, съчувствие и обич, че той мигновено забрави Йоланда и вече не се чувстваше тъй злочест. Това бе божествен балсам, който затвори раните на гордостта му поне за миг, защото тези рани често се отварят и винаги кървят.

Маркиз дьо Брюйер беше на поста си, но колкото и да бе зает да ръкопляска на Зербина по време на представлението, не пропусна да иде да поздрави през антракта Йоланда, която той познаваше и понякога придружаваше на лов. Той й разказа, без да назове барона, за дуела на капитан Фракас с херцог Валомбрьоз, подробностите на който той знаеше по-добре от всекиго, тъй като бе секундант на едного от двамината съперници.

— Вие напразно се правите на толкова тайнствен — отговори Йоланда, — аз чудесно отгатнах, че капитан Фракас може да бъде само барон дьо Сигоняк. Не го ли видях да тръгва от своята кула с бухали в обществото на тази бъбривка, на тази скитница, която играе ролите на наивка така сладникаво — прибави тя с малко пресилен смях, — а освен това не беше ли той въз вашия замък по петите на комедиантите? По овчедушното му изражение никога не бих предположила, че е бил такъв съвършен комик и такъв смелчага.

Както си бъбреше с Йоланда, маркизът оглеждаше залата, която се откриваше оттук много по-добре, отколкото от мястото досами цигулките, където той обикновено се разполагаше, за да следи по-отблизо играта на Зербина. Вниманието му бе привлечено от дамата с маска, която досега съвсем не бе съгледал, понеже сам той на първия ред стоеше почти винаги обърнат с гръб към зрителите, като не държеше твърде много да го забелязват. И макар тя да беше като погребана под черните си дантели, стори му се, че разпознава в осанката и държанието на тази тайнствена красавица нещо, което смътно му напомняше госпожа маркизата, собствената му жена.

„Има си хас! — рече си той. — Та тя трябва да си е в замъка дьо Брюйер, където я оставих!“

Обаче на безименния пръст на ръката, която тя с нарочна изящност държеше върху перваза на ложата, като че ли да се възмезди, загдето не може да покаже лицето си, искреше един много едър диамант, който маркизата имаше обичая да носи. И тъй като тази улика смущаваше мислите му, маркизът реши да иде и да провери подозрението си; той се сбогува с Йоланда и със стария велможа с рязка вежливост, но не чак толкоз бърза, колкото му се чинеше, защото, като стигна до ложата, птичката бе вече изхвръкнала от гнездото. Дамата, обезпокоена, беше си отишла. От което той остана твърде озадачен и разочарован, макар и да беше съпруг философ.

„Нима тя е влюбена в този Леандър? — промърмори той. — За добра чест аз пратих да натупат тогова самохвалко предварително, тъй че с него сметките ми са чисти.“

Тази мисъл възвърна ведростта на духа му и той отиде зад кулисите да потърси Субретката, която вече се чудеше защо го няма никакъв, и го посрещна с онова престорено лошо настроение, с каквото тоя вид жени раздразват мъжете.

След представлението, обезпокоен, дето маркизата ненадейно изчезна посред действието, Леандър побърза да се озове на черковния площад, на ъгъла, откъдето пажът идваше да го вземе с каляската. Но там сега чакаше само пажът, който му подаде писмо, придружено с една твърде тежка кутийка, и изчезна тъй бързо в мрачината, че комедиантът би могъл да се усъмни в действителността на срещата, ако не държеше в ръцете си пратката и посланието. Като повика един лакей, който отиваше с фенер да вземе господаря си от някаква съседна къща, Леандър разчупи печатите с припряна и трепереща ръка, приближи хартията до фенера, който слугата му държеше високо пред носа, и прочете следните редове:

„Скъпи Леандър, страхувам се, че съпругът ми ме позна на представлението въпреки маската; той беше впил очи с такава настойчивост в ложата ми, че аз си тръгнах колкото можех по-бързо, за да не бъда изненадана. Благоразумието, тъй враждебно на любовта, ни предписва да не се срещаме тази нощ в павилиона. Може да ви издебнат, да ви преследват, да ви убият дори, без да говорим за опасностите, на които аз самата ще бъда подхвърлена. В очакване на по-честити и по-благосклонни времена бъдете така добър да носите тази златна верига на три витки, която моят паж ще ви предаде. Дано тя всеки път, когато я наденете на врата си, ви спомня за онази, която никога няма да ви забрави и винаги ще ви обича.

Онази, която за вас е само Мария.“

„Уви! Ето че моят красив роман завърши — казваше си Леандър, докато отброяваше няколко медни пари на лакея, от когото беше заел фенера. — Колко жалко! Ах, очарователна маркизо, как дълго бих ви обичал! — продължи той, когато слугата се отдалечи. — Но завистливата орис на моето щастие не ни го позволи. Бъдете спокойна, госпожо, аз никога няма да ви злепоставя с несдържания си плам. Този звяр-съпруг ще ме смаже без милост и ще забие острието на кинжала си в бялата ви гръд. Не, не, стига вече с тия свирепи човекоубийства, по-подходящи за трагедиите, отколкото за всекидневния живот. Нека кърви сърцето ми, аз няма да се стремя да ви видя пак и ще се задоволявам да покривам с целувки тази верига, не тъй крехка и много по-тежка от онази, която ни съедини за миг. Колко ли може да струва тя? Най-малкото хиляда дукати, ако се съди по тежината й! Колко прав съм, дето се влюбвам все във високопоставени дами! Те нямат други недостатъци освен боя с тояги и ударите с шпага, които човек рискува, докато им служи. Изобщо приключението спира на хубаво място, нека не се оплакваме.“

И любопитен да погледа как на светлината пламти и прелива в различни отблясъци неговата златна верига, той тръгна към „Французкия герб“ с походка твърде самонадеяна за един любовник, който току-що е бил отпратен.

 

 

Като влезе в стаята си, Изабела намери насред масата едно ковчеже, сложено по такъв начин, че да привлече и най-разсеяния поглед. Една хартия, сгъната на две, бе пъхната под един от ъглите на кутията, която трябваше да съдържа твърде драгоценни вещи, защото тя самата беше вече една скъпоценност. Хартията не беше запечатана и съдържаше следните думи, написани с треперливия и мъчително свързан почерк на човек, който не може да си служи свободно с ръката:

„За Изабела.“

Руменина от възмущение обагри бузите на младата комедиантка при вида на тези подаръци, от които не една добродетел би била сломена. Без дори да отвори ковчежето, поне от женско любопитство, тя прати да повикат метр Било, който още не си беше легнал, тъй като приготовляваше вечеря за някакви велможи, и му заяви да отнесе кутията и да я предаде, комуто се полага, понеже тя не желае да я търпи нито минутка повече в стаята си.

Съдържателят се показа удивен и се закле в рогата на тристате дяволи — клетва, която беше толкова тържествена за него, колкото името на Стикс^[9] за Олимпийците^[10], — че не знае кой е донесъл тук тази кутия, макар и да се догажда откъде произхожда тя. В действителност виновницата за това беше госпожа Леонарда, към която херцогът се беше обърнал, мислейки си, че една стара жена може да успее там, дето и дяволът е претърпял поражение; тя измамнически бе поставила драгоценностите на масата в отсъствието на Изабела. Но този път зловредната старуха беше продала нещо, което не можеше да достави, възлагайки твърде големи надежди върху разложителната сила на драгоценните камъни и на златото, които въздействат само над недостойни души.

— Изнесете това оттук — рече Изабела на метр Било, — върнете тази безчестна кутия на този, който я изпраща, и особено не обелвайте зъб пред Капитана за случката; не че се чувствам виновата пред него за поведението си, но той може да изпадне в ярост и да вдигне голяма врява, от което само ще пострада името ми.

Метр Било се възхити от безсребърничеството на тази млада комедиантка, която дори не бе погледнала накити, годни да завъртят главата на една херцогиня, и ги връщаше пренебрежително, като че ли бяха варакосани гипсови дрънкулки или черупки от орехи; и като си излизаше, той й отправи един от най-почтителните си поклони, какъвто би сторил пред някоя кралица, тъй удивен беше пред тая добродетелност.

Развълнувана, пламнала, Изабела отвори прозореца, веднага щом метр Било си излезе, за да угаси с хладината на нощта огньовете по бузите и по челото си. Една светлинка блещукаше през клоните на дърветата връз черната фасада на двореца Валомбрьоз, без съмнение в покоите на ранения млад херцог. Уличката изглеждаше пуста. Но въпреки това с оня тънък слух на актриса, привикнала да долавя летящия шепот на суфльора, Изабела като че ли дочу един съвсем тих глас, който казваше:

— Още не си е легнала.

Твърде озадачена от тези думи, тя се наведе малко и стори й се, че различава в сянката, в подножието на стената, две човешки фигури, загърнати в наметала и неподвижни като каменните статуи пред дверите на църква; в другия край на уличката въпреки тъмнината разширените й от страха очи откриха едно трето привидение, което сякаш стоеше в засада.

Като усетиха, че са наблюдавани, загадъчните същества изчезнаха или се скриха по-умело, тъй като Изабела не забеляза и не чу нищо повече. Уморена да слухти и да се взира повече и като си помисли, че може би е станала жертва на някоя нощна измама, тя тихичко затвори прозореца си, пусна резето на вратата, постави светлината до леглото си и си легна с някакво смътно безпокойство, което не можаха да разпръснат разумните обяснения, които си привеждаше сама. И наистина, от какво можеше да се страхува в една пълна с люде странноприемница, на две крачки от приятелите си, в собствената си стая, залостена както се полага и заключена с тройно превъртане? Какво общо можеха да имат с нея ония полусенки, зърнати случайно под стените на хана, и които сигурно бяха обирници, от ония, дето смъкват палтата на минувачите, дебнещи някоя жертва и смутени от светлината на прозореца и?

Всичко това беше смислено и правдосъобразно, но не я успокояваше: някакво тревожно предчувствие стягаше гърлото й. Ако не се боеше да не й се присмеят, тя би се вдигнала да се приюти при някоя от другарките си, ала Зербина не беше сама, Серафина никак не я обичаше, а Дойката й вдъхваше някакво несъзнателно отвращение. И тя си остана пленница на необяснимите си ужаси.

Най-тихичкото скръцване по дървената ламперия, най-лекото трепване на свещта, чийто непочистен фитил вече образуваше черна гъбка отгоре си, я караха да се стряска и да се загръща още по-дълбоко в завивките си, защото й се струваше, че ще зърне из тъмните ъгли някое чудовищно очертание; но после, като изследваше обстойно с поглед стаята, смелостта й се връщаше, тъй като нищо нямаше подозрителен или свръхестествен вид.

Високо на една от стените в стаята й беше пробито малко кръгло прозорче, навярно за да осветява някакъв тъмен килер. Под немощните отблясъци на свещта този отдушник се окръгляше върху сивкавата стена като огромната черна зеница на циклоп, и сякаш дебнеше движенията на младата жена. Изабела не можеше да откъсне втренчения си поглед от това дълбоко и мрачно отвърстие, зарешетено между впрочем с две железни пръчки, пресечени на кръст. Следователно нямаше какво да се страхува откъм тази страна; и все пак по едно време на Изабела й се стори, че в дъното на кръглата сянка блестят две човешки очи.

Скоро една помургавяла от слънцето глава с дълги разрошени черни коси се показа в едно от четирите тесни деления, очертани от кръстосването на железните пръчки; една мършава ръка я последва, после се плъзнаха и раменете, като се ожулиха по грубо изкованото желязо, и ето че едно момиченце на девет-десет години, вкопчило ръце в перваза на отдушника, увисна по цялата дължина на хилавото си телце край стената и после скочи върху пода, без да вдигне повече шум от някое перце или от снежинка, която леко пада на земята.

По неподвижността на вцепенената и вкаменена от ужас Изабела детето беше я помислило за заспала и когато се приближи до леглото, за да провери дълбок ли е сънят й, крайна изненада се изписа по сиво-черното му лице.

— Дамата с огърлието! — рече момиченцето, като докосна бисерите, която шумоляха по неговата мършава шия. — Дамата с огърлието!

От своя страна Изабела, полумъртва от страх, също позна малката, която срещнаха в странноприемницата „Синьото слънце“ и после по пътя за замъка дьо Брюйер заедно с Агостин. Тя се опита да викне за помощ, но детето й затисна устата с ръка:

— Не викай, никаква опасност не те заплашва! Чикита е казала, че никога няма да пререже шията на дамата, дето й подари бисерите, които тя искаше да открадне.

— Но какво правиш тук, злочесто дете? — попита Изабела, като дойде малко на себе си при вида на това слабо и немощно създание, което не можеше да бъде кой знае колко страшно и между другото й засвидетелстваше някаква дива и странна признателност.

— Дойдох, за да отворя резето, което ти пускаш всяка вечер — започна Чикита с най-спокоен глас, сякаш нито за миг не се съмняваше в законността на действията си. — Избраха ме, защото съм чевръста и тънка като смок. Няма дупка, през която да не мога да се провра.

— Но защо искаха от тебе да дръпнеш резето? За да ме ограбят?

— О, не — отговори Чикита пренебрежително. — За да могат мъжете да влязат в стаята ти и да те отнесат.

— Боже мой, загубена съм! — извика Изабела, като плачеше и кършеше ръце.

— Не си — рече Чикита, — защото аз ще оставя резето затворено. Те няма да посмеят да изкъртят вратата, понеже това ще вдигне шум, ще дойдат други и ще ги хванат; не са толкова загубени!

— Но аз щях да викам, щях да се вкопча в стените и людете щяха да ме чуят.

— Един парцал в устата задушава виковете — рече Чикита с гордостта на художник, който обяснява на някой невежа тайните на занаята си, — а едно одеяло около снагата пречи много-много да мърдаш. Съвсем лесно е. Момчето от конюшнята беше подкупено и то щеше да отвори задната порта.

— Кой скрои този гнусен заговор? — извика клетата комедиантка, цяла изтръпнала от заплахата, що беше висяла над нея.

— Господарят, който даде парите, ой, много пари, ей толкова, да си напълниш шепите! — отговори Чикита, а очите й блестяха с користолюбив и жесток пламък. — Но все едно, ти ми подари бисерите и аз ще кажа на другите, че си била будна, че в стаята ти е имало някакъв мъж и че въобще работата е пропаднала. И те ще си идат. Може ли да те погледам малко; ти си красива и аз те обичам, о да, много, почти толкова, колкото Агостин. Виж ти! — извика тя, като съгледа върху масата ножа, намерен в каруцата. — У тебе бил ножът, дето го изгубих по пътя, ножът на баща ми. Пази го, той е добро оръжие:

Когато таз усойница те бодне,

в аптеката лекарства няма годни.

Виждаш ли, халката се завърта така и сетне се удря ей така, отдолу нагоре, така острието влиза по-надълбоко. Носи го в пазвата си; когато някой проклетник рече да ти се бърка — хък! — и ще му порнеш корема!

И докато говореше, детето поясняваше думите си със съответните махове.

Този среднощен урок по въртене на нож, който малката полудива и почти луда крадла преподаваше при такава странна обстановка, действаше на Изабела като някое страшно съновидение, каквото човек всуе се мъчи да отърси от себе си.

— Дръж ножа в ръката си ей така и здраво стискай пръстите! Тогава нищо няма да ти сторят. Сега аз си отивам. Сбогом, спомняй си за Чикита!

И малката съучастница на Агостин пренесе един стол до стената, качи се на него, повдигна се на пръсти, хвана пречките, изви се като лък и като опря пети в стената, с рязък подскок се метна връз перваза на кръглото прозорче, откъдето тозчас изчезна, като си тананикаше нещо като неясна песничка в немерена реч:

„Чикита се провира през дупките на ключалките, танцува по шиповете на железните огради и върху чирепи от счупени шишета и нищо й няма, и нищо й няма. Голям дявол е, който я хване!“

Изабела с нетърпение дочака да се съмне, без да може да склопи очи, толкова силно я потресе странното произшествие; но остатъкът от нощта мина необезпокоявано.

Само че когато младата жена слезе в трапезарията, другарите й бяха поразени от бледостта й и от мраморноцветните кръгове около очите й. Засипаха я с въпроси и тя разказа за нощното си приключение. Сигоняк, разярен, искаше, ни повече, ни по-малко, да нападне и да обърне с главата надолу дома на херцог дьо Валомбрьоз, комуто той без колебание приписваше това злодейско покушение.

— Чини ми се — рече Блазиус, — че е крайно време да сгънем декорите си и да побързаме да изчезнем или по-скоро да се спасим в оня парижки океан. Работата става дебела.

Комедиантите подкрепиха мнението на Наставника и тръгването бе определено за следната заран.