Теофил Готие
Капитан Фракас (6)

VI глава
Какво става, когато вали сняг

Както и може да се помисли, комедиантите бяха доволни от престоя си в замъка дьо Брюйер. Такива неочаквани печалби не им се падаха често в скитническия им живот; Тиранът вече бе разпределил дяловете и всеки, като ги гъделичкаше любовно с пръстите си, подрънкваше по няколко пистоли в дъното на джоба си, свикнал обикновено да не задържа и счупена пара. Зербина, сияеща от някаква тайнствена и сдържана радост, приемаше добродушно язвителните шеги по повод на всемогъщите й чарове, които пускаха спътниците й. Тя тържествуваше, от което Серафина си мислеше, че ще побеснее. Само Леандър, целият натъртен от тоягите, които бе получил нощес, сякаш не споделяше всеобщата веселост, макар и да се мъчеше да се усмихва; но то беше смях на ударено куче, смях през зъби, тъй да се каже. Движенията му бяха неестествени и тръскането на колата от време на време го караше издайнически да се мръщи. Когато мислеше, че не го виждат, той потъркваше с длан раменете и лактите си — потулени движения, които можеха да измамят останалите комедианти, но не и да убегнат от присмехулната наблюдателност на Скапен; всякога дебнещ из засада злощастията на Леандър, чиято глупава самомнителност му беше особено непоносима.

Тъкмо по това време колелетата на каруцата се удариха в един доста голям камък, който кочияшът не беше забелязал, и любовникът изохка високо от болка и досада; Скапен веднага насочи разговора към него, преструвайки се, че го жали:

— Бедни ми Леандър, какво ти е, та тъй стенеш и се вайкаш? Ти изглеждаш съвсем пребит, досъщ като рицаря на Печалния образ^[1], когато е подскачал гол-голеничък из Сиера Морена, подложен на любовно самоизтезание, подобно на Амадис върху Нищата скала. Човек може да си помисли, че леглото ти е било направено от препречени тояги, а не от меки дюшеци, възглавници и атлазени покривки на квадратчета. Искам да кажа, сякаш е било нарочно пригодено да ти натърти членовете, а не да ги отмори — толкова изглеждаш пребит, и цветът на лицето ти е болезнен, и около очите ти има синини. По всичко си личи, че май господин Морфей^[2] не те е посетил тая нощ.

— Морфей може да си е останал в пещерата, но малкият бог Купидон е такъв скитник, който няма нужда от фенер, за да открие някоя порта в един тъмен коридор — отговори Леандър, надявайки се да отклони подозренията на своя неприятел Скапен.

— Аз съм само един прост комедиен лакей и никак нямам опит в любовните дела. Никога не съм правил любов с красиви дами; но все пак съм научил достатъчно, за да знам, че бог Купидон, според както разказват поетите и съчинителите на романи, си служи спрямо ония, които иска да рани, със стрелите си, а не с дървената част на лъка си.

— Какво искате да кажете? — побърза да го прекъсне Леандър, обезпокоен от обрата, който вземаше беседата. — Какво искате да кажете с тези неясни намеци и митологически извлечения?

— Нищо друго, освен че имаш на врата си, мъничко над ключицата, колкото и да се стараеш да го скриеш с кърпичката си, един черен белег, който утре ще стане син, вдругиден — зелен, и после жълт, докато се превърне в естествения цвят на кожата; един белег, казвам, който дяволски прилича на истински подпис от удар с тояга, положен върху телешка кожа, или върху велен, ако предпочиташ това слово.

— Без съмнение — отвърна Леандър, от блед станал червен чак до извивката на ушите си, — без съмнение някоя мъртва красавица, влюбена в мен, още когато е била жива, трябва да ме е целунала, докато съм сънувал. Целувките на мъртвите оставят върху човешката плът, както всеки знае, синини, на които човек се чуди, когато стане от сън.

— Тази покойна и въображаема красавица се явява тъкмо навреме — отговори Скапен, — но аз мога да се закълна, че тази снажна целувка са я оставили устни, направени от зелено дръвце…

— О, злобни присмехулнико и заядливи смешнико — рече Леандър, — вие тласкате моята скромност към крайния предел. От свян аз прехвърлям за сметка на мъртвите дами това, което с по-голямо право биха си присвоили живите. Колкото и да се преструвате, че сте неумел и простодушен, вие не може да не сте чули за ония мили белези, петна, синини, следи от зъби — спомени от лудешките игри, на които любовниците обичат да се отдават?

— Memorem dente notam^[3] — прекъсна ги Наставникът, щастлив, че може да цитира Хораций.

— Това обяснение ми се струва разсъдливо — отговори Скапен, — и освен това е подкрепено от съответните авторитети. Но все пак белегът е толкова дълъг, че тази нощна красавица, мъртва или жива, трябва да е имала в устата си оня единствен зъб, който Форхидите^[4] са си заемали една на друга.

Леандър, извън себе си от гняв, имаше желание да се нахвърли върху Скапен и да го смаже от бой, но споменът за тоягите беше тъй жив по многострадалните му ребра и по плешките му, набраздени като гърбината на зебра, че той се усмири и отложи отмъщението си за по-добри времена. Тиранът и Наставникът, привикнали на тия кавги, които ги развеселяваха, ги накараха да се сдобрят. Скапен обеща никога вече да не намеква за подобни неща.

— Аз ще изхвърля — каза той — от речта си дървото под какъвто и да е вид — било то неодялано дърво, дърво от паркови дъбрави, дърво за кревати и дори разклоненото дърво на еленовите рога…

Докато траеше тази весела свада, каруцата продължаваше да потраква по друма и скоро стигнаха един кръстопът. Грубо издялан дървен кръст, напукан от слънцето и дъждовете, подпираше един Христос, на когото едната ръка се беше отделила от тялото и закачена за един ръждясал гвоздей, зловещо висеше надолу. Разпятието се издигаше над едно затревено хълмче и бележеше разклоняването на четири пътя.

Една дружинка, състояща се от двама мъже и три мъски^[5], се беше спряла на кръстовището и изглежда чакаше някого, който трябваше да мине оттук. Една от ослиците, сякаш отегчена от неподвижността си, поклащаше глава, увенчана с разноцветни попони и пискюлчета, и се чуваше сребърният трепет на хлопките й. Макар че кожени наочници, извезани с мъниста, й пречеха да извръща поглед наляво и надясно, тя бе усетила приближаването на каруцата; дългите й уши стрижеха с безпокойно любопитство, а бърнестите устни оголваха зъбите й.

— Средната мърда рогца и показва венците си рече единият от мъжете, — колесницата трябва да не е далеко.

Наистина каруцата на комедиантите вече пристигаше на кръстовището. Зербина, седнала в предницата на колата, хвърли бърз поглед върху купчинката люде и животни и тяхното присъствие на това място изглежда не я изненада.

— Триста дяволи! Ето един гиздав екипаж! — рече Тиранът. — И хубави испански мъски, които вземат като нищо петнайсет-двайсет левги на ден. Ако ние имахме такива чудесни животни, скоро щяхме да пристигнем в Париж. Но за какъв дявол чакат на това място? Те ще да са без съмнение смяна, приготвена за някой господар.

— Не — подзе Дойката, — мъската е оседлана с възглавници и покривки като за жена.

— Тогава — рече Тиранът — подготвя се някакво отвличане, защото двамата коняри в сиви ливреи имат твърде тайнствен вид.

— Може би — отговори Зербина, като се усмихна двусмислено.

— Нима дамата е между нас? — подскочи Скапен. — Ето че един от конярите се отправя към каруцата ни. Като че ли иска да преговаря, преди да приложи насилие.

— О, няма да стане нужда — прибави Серафина, хвърляйки към Субретката един презрителен поглед, който другата издържа със спокойна наглост. — Срещат се и такива меки сърца, които сами се хвърлят в обятията на похитителите.

— Невинаги отвличат този, който иска — възрази Субретката. — За това не стига едното желание, трябва още и съгласието на ответната страна.

Разговорът беше стигнал дотук, когато конярят, като направи знак на каруцаря да спре конете, попита с шапка в ръка дали госпожица Зербина не се намира в колата.

Зербина, чевръста и гъвкава като смок, подаде мургавата си главица изпод чергилото и сама отговори на запитването; после тя скочи на земята.

— Госпожице, аз съм на вашите заповеди — рече конярят с любезен и почтителен глас.

Субретката раздруса полите си, за да бухнат, прекара пръст по изреза на елечето си, сякаш да позволи на гърдите си да отдъхнат по-свободно, и като се обърна към комедиантите, държа им следната тържествена реч:

— Скъпи ми другари, простете ми, че ви напускам по такъв начин. Понякога Случаят ви принуждава да го уловите, като ви спуща кичур от перчема си досами ръката, и то така сгодно, че ще си бъде чиста глупост да не го сграбчите и с двете ръце. А веднъж изпуснат, той не се връща втори път. Лицето на Фортуна, което досега само ми се е мръщило и чумерило, днес благосклонно ми се усмихва. Аз се възползвам от добрата й воля, навярно мимолетна. В скромното ми положение на субретка, аз можех да разчитам само на някой Маскарильо или на някой Скапен. Само лакеите ме ухажваха, докато господарите се обясняваха в любов на Люсиндите, на Леонорите и на Изабелите; господата едва благоволяваха, минавайки покрай мен, да ми повдигнат брадичката и да закрепят с една целувка по бузата сребърния половин луидор, който пускаха в джобчето на престилката ми. Но намери се един смъртен с по-добър вкус, който откри, че вън от театъра Субретката я бива за любовница, и тъй като моето амплоа не изисква твърде свирепа добродетел, аз отсъдих, че няма защо да отчайвам този любезен мъж, който много се притесняваше от заминаването ми. Или, с други думи, оставете ме да измъкна вързопите от дъното на каруцата и приемете прощалните ми поздрави. Някой ден сигурно ще ви намеря в Париж, защото аз съм комедиантка в душата си и никога за твърде дълго не съм изневерявала на театъра.

Мъжете извадиха сандъците на Зербина и ги натъкмиха, уравновесявайки тежестта, на оседланата със самар мъска. Субретката, подпомогната от коняря, който й подложи шепите си да стъпи, скочи на гърба на средната мъска така леко, сякаш беше изучавала волтижировка^[6] в някоя яздитна академия; после, като пришпори с пети по хълбока животното, тя се отдалечи, помахвайки с ръка на другарите си.

— Сполука, Зербина! — викаха след нея комедиантите с изключение на Серафина, която й имаше зъб.

— Това заминаване е досадно — рече Тиранът, — аз бих предпочел да задържа тази превъзходна субретка; но тя е обвързана само с прищевките си. Ще трябва да пренагласим в пиесите ролите за прислужнички в дойки или придружвачки, което е по-малко приятно за окото от една дяволита муцунка; но госпожа Леонарда носи комичното в кръвта си и познава из основи сцената. Тъй или иначе, ще се справим.

Каруцата тръгна отново на път и се движеше с малко по-бърз ход от волската кола. Тя прекосяваше един край, който беше съвсем различен на вид от гледката на ландите. Червеникави почви, доставящи повече хранителни сокове за растителността, бяха сменили белите пясъци. Тук и там се срещаха каменни къщи, което говореше за по-голяма заможност, а около тях имаше градинки, заградени с обезлистени вече живи плетове, из които червенееха пъпките на дивите шипки и синкаво лъщяха месестите плодове на трънките. Покрай пътя издигаха снажни стволове добре развити дървета с яки клони и тяхната пожълтяла шума изпъстряше на петна тревата наоколо или се носеше с прищевките на ветреца пред очите на Изабела и на Сигоняк, които, схванати от неподвижното седене в каруцата, се отморяваха, като от време на време вървяха пеш. Матамор вече бе взел преднина и в руменината на залеза можеше да се забележи как върху гребена на склона се очертава в черно крехкият му скелет, който отдалече изглеждаше като набучен на сабята му.

— Как е възможно — говореше Сигоняк на Изабела, както си вървяха, — как е възможно вие, която имате всички белези на госпожица от високо потекло със скромното си поведение, с благоразумните си речи и с добрия избор на словата, да сте свързани с тази трупа от скитащи комедианти, чудесни хора без съмнение, но съвсем не от същата порода и със същите качества като вас?

— Недейте — подзе Изабела — поради известна миловидност, каквато ми приписват, да ме смятате за някоя принцеса със зла съдба или изгонена от царството си кралица, изпаднала до жалкото положение да изкарва насъщния си върху дъсчения под на сцената. Моята история е съвсем проста и понеже животът ми поражда известно любопитство у вас, аз ще ви я разкажа. Никакви съдбовни крушения, нечувани падения или други романтични премеждия не са ме довели до състоянието, в което съм; аз съм родена в театъра и съм, както се казва, дете на сцената. Колесницата на Теспид е рождената ми люлка и моя пътуваща родина. Майка ми, която играеше трагическите царици, беше много красива жена. Тя вземаше ролите си сериозно и дори вън от сцената не искаше да слуша разговори за нищо друго освен за крале, князе, херцози и грандове, сякаш смяташе за истински тенекиените си корони и скиптрите си от позлатено дърво. Когато се връщаше зад кулисите, тя тъй величествено влачеше зад себе си фалшивото кадифе на роклите си, че би рекъл човек, това са талази от истински пурпур или самият шлейф на някоя кралска мантия. С тази си надменност тя упорито запушвала ушите си за признанията, молбите и обещанията на ония млади женолюбци, които всякога подхвърчат около актрисите, като пеперудки около свещта. Една вечер дори, когато в гримьорната й някакъв рус красавец поискал да злоупотреби с доверието й, тя скочила на крака и се провикнала също като някоя Томирис^[7], на Скития царица: „Стража! Да бъде задържан!“ — и то с такъв властен, презрителен и тържествен глас, че любовникът, съвсем объркан, избягал изплашен, без да посмее да й се подиграе дори. И тъй, когато тая нейна гордост и грубите й откази, тъй странни у една комедиантка, винаги подозирана в леконравие, дошли до знанието на един много високопоставен и могъщ княз, той ги намерил за изискани и си рекъл, че подобно презрение към светското поганство може да произлиза само от една благородна душа. И тъй като неговото място в света било равно на нейното царствено положение в театъра, той бил приет по-меко и с не тъй свирепо смръщени вежди. Той бил млад, хубавец, говорел красиво, бил настойчив и притежавал грамадното предимство на високородието си. Какво да ви разказвам повече? — Този път кралицата не повикала стражите си и вие виждате в мое лице плода на тази прекрасна любов.

— Което — изискано рече Сигоняк — чудесно обяснява неповторимото изящество, що ви краси. Та в жилите ви тече княжеска кръв. Аз почти го бях отгатнал!

— Тази връзка — продължи Изабела — траяла по-дълго, отколкото обикновено траят театралните романи. Князът намерил у майка ми една вярност, която идвала колкото от гордостта, толкова и от любовта и която никога не изменила на себе си. За зла беда високи държавни съображения се изпречили на пътя им: той трябвало да тръгне на войни и в далечни посланичества. Висока женитба, която той бавил, доколкото можел, била уговорена за него от семейството му. Трябвало да отстъпи, защото нямал правото да прекъсне по една любовна прищявка онази дълга редица прадеди, която възлизала чак до Карл Велики, и в свое лице да сложи край на този достославен род. Твърде крупни суми били предложени на майка ми, за да смекчат разлъката, станала необходима, да я заслонят от нуждата и да покрият разходите по моята издръжка и възпитание. Но тя не искала да чуе за нищо, като казвала, че не приема кесията без сърцето и че предпочита князът да й бъде задължен, отколкото тя да бъде длъжница на княза, тъй като му е дала в крайната си щедрост онова, което той никога не би могъл да й върне. „Нищо преди, нищо сетне!“ — такова било нейното ръководно начало. Тя продължила прочее своя занаят на трагическа владетелка, но с мъртва душа и оттогава нататък само крееше, до кончината си, която никак не закъсня. Аз бях тогава момиченце на седем-осем години; играех децата и амурчетата или други малки роли, съобразни на ръста и на разума ми. Смъртта на майка ми ми причини една скръб, която надхвърляше възрастта ми, и аз си спомням, че в тоя ден трябваше да ме набият с ремък, за да ме накарат да играя едно от децата на Медея^[8]. По-късно тази голяма болка се уталожи под милувките на комедиантите и на комедиантките, които сякаш се надпреварваха да ме глезят, кой от кого повече, и все гледаха да ми мушнат някое лакомство в кошницата. Наставникът, който беше в нашата трупа и още тогава ми изглеждаше толкова стар и сбръчкан, колкото и днес, се зае с мене, научи ме на рецитация, на хармония и на ритъма на стиховете, показа ми как се говори и как се слуша, позите, жестовете, израженията на лицето, които подхождат на речта, и всички останали тайни на едно изкуство, в което той превъзхожда другите, макар и да е само провинциален комедиант, понеже е образован, бил е учител в колеж, откъдето са го изгонили за непоправимо пиянство. Сред външния безпорядък на един скитнически живот аз живеех непорочна и чиста, защото за моите другари, които ме помнеха от люлката, аз си оставах сестра или дъщеря, а що се отнася до младите франтове, които се навъртаха около нас, аз чудесно знаех да ги държа на разстояние със студеното си, сдържано и скромно поведение, както подобава, и продължавах вън от сцената ролята си на наивка, без лицемерие или лъжлива свенливост.

Тъй, както си вървяха, Изабела разказваше на очарования Сигоняк историята на своя живот и своите злоключения.

— А името на онзи княз — рече Сигоняк, — знаете ли го или сте го забравили.

— Ще бъде може би опасно за спокойствието ми да го кажа — отговори Изабела, — но то е останало запечатано завинаги в паметта ми.

— Съществува ли някакво доказателство за неговата връзка с вашата майка?

— Аз притежавам един пръстен с печат, който представлява неговия герб — рече Изабела. — Това е единствената скъпоценност, която майка ми е запазила от него поради благородството и хералдическото й значение, които изключват мисълта за веществена облага; и ако това ви забавлява, някой ден ще ви го покажа.

Би било много отегчително да следваме от нощувка до нощувка колесницата на комедиантите, още повече че пътешествието се извършваше на малки еднодневни преходи, без приключения, за които да трябва да се запази спомен. Ние ще прескочим прочее няколко дни и тъй ще стигнем до околностите на Поатие. Последните сборове не бяха много плодоносни и за трупата настъпиха тежки времена. Парите от маркиз дьо Брюйер в края на краищата се свършиха, както и пистолите на Сигоняк, който щеше да бъде уязвен в най-добрите си чувства, ако не подпомогнеше, доколкото му позволяваха оскъдните възможности, своите другари по бедствие. Каруцата, теглена на тръгване от четири яки животни, сега имаше само един-едничък кон, и то какъв кон! — една жалка кранта, която изглеждаше да се е хранила вместо със сено и с овес с обръчи за бурета — толкова силно изпъкваха ребрата й. Кокалите на хълбоците й сякаш пробождаха кожата, а отпуснатите мишци на бутовете й висяха на големи омекнали гънки; мазолести израстъци подуваха нозете й и по тях се ежеха дълги косми. Под хамута, чиято подплата от дреб беше паднала, по врата й се бяха подлютили кървави ожулени рани, а камшичните удари браздяха като с нарези натъртените слабини на клетото животно. Главата му беше цяла поема на унилост и страдание. Зад очите му се вдлъбваха необикновени надочни кухини, за които можеше да се помисли, че са изчегъртани с хирургически нож. Синкавите му зеници имаха безцветния, безропотен и замислен поглед на пресилен добитък. В тях тъжно се четеше безразличие към ударите, породено от безполезността на всяко усилие, и дори плющенето на дългия ремък не можеше да събуди в тях искрица живот. Клюмналите уши на животното, едното от които беше разцепено на върха, окаяно висяха от двете страни на челото му и с поклащането си отмерваха неравния ритъм на неговия ход. Един кичур от гривата му, от бял станал жълт, беше се заврял из оглавника, кожата на който бе протъркала кокалестите издатини на скулите, остро изпъкнали от мършавост. Хрущялите на ноздрите оцеждаха капки от едно мъчително дишане, а уморените венци, оголени от зъбалеца, сякаш се цупеха като сърдити устни.

По белия му косъм, напъстрен с рижавина, потта бе прокарала ивици, подобни на ония деруги, които дъждът оставя по външната мазилка на стените, беше слепила под корема фъндъци козина, обмила долните крайници и спекла калта по тях в неразбиваем хоросан. Нищо не би могло да бъде по-жалко наглед от тая кранта и конят, който Смъртта язди в Апокалипсиса^[9], сигурно щеше да изглежда младо и буйно животно, достойно да се кипри по панаирите, ако го поставеха редом с този жалък и злощастен скот, чиито плешки сякаш се разлепяха при всяка крачка, и който с изпълнени от болка очи сякаш измолваше като милост страшния удар с боздугана на касапина. Въздухът започваше да става студен и крантата крачеше сред облака пара, който изпускаха слабините и ноздрите й.

В каруцата седяха само трите жени. Мъжете вървяха пеша, за да не претоварват печалното животно; съвсем не беше мъчно да го следват и даже да го надминават. Всички, като нямаха какво да споделят освен тежки мисли, мълчаха и крачеха усамотени, като се увиваха в плащовете си кой колкото можеше по-плътно.

Сигоняк, почти отчаян, се питаше дали все пак нямаше да бъде по-добре да беше си останал в запустелия замък на дедите си, където поне щеше да има правото да умре от глад до своя изтрит от времето герб, в мълчание и самота, вместо да броди по пътищата да си търси късмета заедно със скитниците комедианти.

Той си мислеше за славния Пиер, за Байяр, за Миро и за Велзевул, верните другари от дългата му скука. И каквото и да правеше, сърцето му се свиваше и от гърдите му към гърлото се надигаше оня треплив гърч, който обикновено се разтваря в сълзи. Но един поглед на Изабела, омотана в мантията си и сгушена в предницата на каруцата, отново му вдъхваше смелост. Младата жена му се усмихваше; тя не изглеждаше да се опечалява от тая нищета; душата й бе пълна, какво значение имаха тогава страданията и умората на тялото?

Местността, през която минаваха, съвсем не беше в състояние да разпръсне унилите мисли. Близко до пътя се усукваха сгърчените скелети на няколко стари бряста, измъчени, изкривени, с отсечени върхари, и чудноватите извивки на черните им клони се изрязваха върху сиво-жълтото, нависнало ниско и натежало от сняг небе, през което едва се процеждаше безжизнена светлина. По-нататък се простираха голи, необработени равнини, които достигаха към хоризонта до някакви проскубани хълмове или до рижавата черта на гори. Надалеч, на голямо разстояние една от друга, се мяркаха като тебеширени петна сламени колиби, поболи тънките завъртулки на пушеците си измежду дребния клонак на плетищата, които ги ограждаха. Коритото на някаква вада браздеше земята като дълга рана. През пролетта това поле, облечено в зеленина, сигурно щеше да изглежда приятно за окото; но сега, навлякло сивите одеяния на зимата, то предлагаше на погледа само еднообразие, нищета и тъга. От време на време минаваше някой изпит и парцалив селянин или някоя старица, прегърбена под вързоп сухи съчки, и те, вместо да оживят тази пустиня, сякаш още повече подчертаваха безбрежната й самотност. Свраките, които подскачаха по черната земя със забучени в трътките опашки, прилични на затворени ветрила, сякаш бяха нейните истински жители. Те се разкрещяваха при появяването на каруцата, като че ли споделяха една с друга мненията си за комедиантите, и танцуваха по пътя пред тях с някакви подигравателни стъпки, каквито си бяха злобни и безсърдечни птици, безчувствени към страданията и нищетата на този беден свят.

Духаше остър северен вятър, прилепяше тънките наметки о гърбовете на комедиантите, шибаше лицата им с червените си пръсти. Из вихрушките скоро се размесиха парцали сняг, които се издигаха, спускаха се и се превъртаха, без да стигнат до земята или да се задържат някъде, толкова беше силна виелицата. Скоро снежните фъндъци станаха толкова гъсти, че се превърнаха в нещо като бял мрак на няколко крачки от ослепените пешеходци. Сред тая сребриста гмеж и най-близките предмети губеха действителните си очертания и вече не се различаваха.

— Изглежда — рече Наставникът, който крачеше зад каруцата, за да се притули малко на завет, — изглежда, че небесните домакини скубят гъски там горе и после изтърсват над нас пуха от престилките си. На мене месото повече щеше да ми хареса и сега съм тъкмо на такъв ум, че го изяждам без лимон и без подправки.

— Дори даже без сол — отвърна му Тиранът; — защото стомахът ми отдавна вече не си спомня оня миш-маш от яйца, които пиукаха, когато ги чукаха в ръба на тигана, и който аз погълнах под измамното и саркастично название „обяд“, без да обръщам внимание на човчиците, които стърчаха из него.

Сигоняк също се беше заслонил зад каруцата и Наставникът му рече:

— Какво ужасно време, господин бароне, и мене ми е много мъчно за вас, като ви гледам как споделяте с нас злощастията ни; но това са мимолетни спънки и макар да не вървим никак бързо, все пак се приближаваме към Париж.

— Аз съвсем не съм отраснал върху коленете на уюта — отговори Сигоняк — и съвсем не съм от онези, които ще се изплашат от няколко шепи сняг. Аз жаля само тия клети жени, принудени въпреки слабостта на техния пол да понасят умората и лишенията като стари войници в поход.

— Те открай време са привикнали на тия работи и онова, което щеше да бъде тежко за благородни дами или за гражданки, на тях не им се струва твърде страшно.

Бурята се засилваше. Гонен от вятъра, снегът се въртеше като бели пушеци, докосваше земята и се спираше само когато го задържаше някакво препятствие, склон на могилка, каменна стена, жив плет, насип на ров. Там той се натрупваше с необикновена бързина, като преливаше на водопади от другата страна на временния яз. На други места го всмукваше въртопът на някой смерч и снегът се втурваше, въртейки се към небето, за да падне отново оттам на валма, които бурята тутакси разпръсваше. Само няколко минутки бяха достатъчни, за да посипят с бял прашец Изабела, Серафина и Леонарда, макар че те се бяха приютили чак в дъното на каруцата под плющящото чергило и бяха заслонили отвора с цяла стена от вързопи.

Замаян от ударите на снега и вятъра, конят напредваше едва-едва, със сетни усилия. Той се задъхваше, хълбоците му туптяха, а копитата му се подхлъзваха на всяка крачка. Тиранът пое поводите и като вървеше край него, поддържаше го от време на време с могъщата си ръка. Наставникът, Сигоняк и Скапен бутаха колелата. Леандър плющеше с камшика, за да въодушевява бедното животно: да го удря щеше да бъде чиста жестокост. Колкото до Матамор, той беше изостанал някъде назад, защото беше толкова лек с пословичната си мършавина, че насрещният вятър не му позволяваше да се движи напред — макар че бе взел по камък във всяка ръка и бе напълнил джобовете си с трошляк, за да натежи.

Снежната буря, вместо да утихва, от минута на минута се ожесточаваше, въргаляше се яростно сред валмата от бели парцали и ги увиваше в хиляди водовъртежи като пяната на морските вълни. Тя толкова разсвирепя, че комедиантите се принудиха да спрат, колкото и да бързаха да стигнат в следващото село, за да обърнат каруцата с гръб към вятъра. Горката кранта не можеше да направи нито крачка повече; нозете й се вкочанясваха, тръпки пробягваха по димящата й, окъпана в пот кожа. Още едно усилие, и тя щеше да падне мъртва; една кървава капка вече проблясваше в ноздрите й, разширени пределно от натиска в гърдите, и по кълбата на очите й преминаваха остъклени светлини.

Ужасът в мрака не е мъчен за разбиране. Тъмнините са удобно скривалище за човешкия страх; но белият ужас е по-малко понятен. И въпреки това нямаше нищо по-зловещо от положението, в което бяха изпаднали нашите клети комедианти: побледнели от глад, синкави от студ, ослепени от снега и загубени насред широкия друм, в прегръдките на тая шеметна вихрушка от вледенени зрънца, която ги обгръщаше от всички страни. Всички се бяха сгушили под платнището на чергилото, докато премине бурята, и се притискаха един към друг, за да се посгреят с взаимната си топлинка.

Най-после ураганът отслабна и снегът, увиснал във въздуха, започна да се стеле без излишна врява по земята. Далеч, докъдето поглед стигаше, полето чезнеше под сребриста плащаница.

— Къде всъщност е Матамор? — рече Блазиус. — Да не би случайно вятърът да го е духнал на луната?

— Наистина — прибави Тиранът, — не го виждам никакъв. Сигурно се е сгушил под някой декор в дъното на колата. Хей, Матамор! Размърдай си ушите, ако спиш, и се обади!

Но Матамор и не помисляше да се обади. Нито пък нещо се раздвижи под купчината стари платнища.

— Хе-ей! Матамор! — неколкократно изреза Тиранът със своя най-дебел трагически глас и с такава гръмовитост, че можеше да събуди и седмината спящи в пещерата им заедно с кучето.

— Ние не сме го видели — казаха актрисите — и тъй като снежната вихрушка ни заслепяваше, не ни и мина през ума да се безпокоим за него, мислехме го, че е на няколко стъпки от каруцата.

— Дяволщина! — избухна Блазиус. — Ето ти странна история! Дано само да не му се е случило нещо лошо.

— Без съмнение — рече Сигоняк — той трябва да се е прислонил зад някой дънер по време на най-силната виелица и сега скоро ще ни настигне.

Решиха да почакат няколко минути, след което да тръгнат да го търсят. Нищо не се появяваше по пътя, а на този бял фон, макар и да падаше вече здрач, една човешка фигура щеше да се открои ясно дори и на много голямо разстояние. Нощта, която така бързо се спуска в края на късите декемврийски дни, бе вече дошла, но без да доведе със себе си пълен мрак. Блещукането на снега се бореше с мрачините на небето и по някаква причудлива измама изглеждаше, че светлината идва от земята. Хоризонтът се очертаваше с бели линии и не се губеше в мъглявината на далечините. Напудрените дървета се изрязваха като ония ледени рисунки, с които студът калайдисва стъклата, и от време на време снежен кит, откъснал се от някоя клонка, политаше надолу и върху черния фон на мрака приличаше на ония сребърни сълзи, които пришиват по погребалните плащаници. Това беше скръбно зрелище; някакво куче почна да вие в далечините, сякаш да даде глас на безутешния пейзаж и с него да изрази угнетителната му унилост. Изглежда, че понякога природата, уморена от своята немота, поверява тайните си мъки на жалбите на вятъра или ги излива с риданията на някое животно.

Знайно е колко зловещо звучи сред нощното мълчание този безнадежден лай, който изтънява накрая до хрип и който сякаш е предизвикан от минаването на невидими за човешкото око призраци. Животинският усет, който общува с душата на нещата, предусеща злощастието и го оплаква, преди още то да е станало известно на людете. Има в този вой, размесен с ридания, и ужас пред бъдещето, и страх от смъртта, и слисване пред свръхестественото. И най-коравият смелчак не може да го чуе, без да потръпне; този вик кара космите на кожата да настръхват, също като оня лек повей, за който говори Йов^[10].

Отначало далечен, лаят беше се приближил и сега насред равнината можеше да се различи едно голямо черно куче, седнало на задницата си в снега, вирнало муцуна към небесата, което сякаш бълбукаше в гърлото си своето оплакващо стенание.

— Нещо трябва да е сполетяло горкия ни другар! — извика Тиранът. — Този проклет звяр вие като за смъртник.

Жените със стегнати от мрачно предчувствие сърца благочестиво направиха кръстния знак. Добрата Изабела зашепна началото на една молитва.

— Трябва да тръгнем да го търсим, без да чакаме повече — рече Блазиус, — и то с фенера, който ще му послужи за пътеводител и за полярна звезда, ако се е отклонил от пътя и се лута някъде из полето. При такъв снеговалеж, който покрива друмищата с бели савани, лесно е да се заблуди човек.

Зачаткаха кремъка и скоро фитилът на свещта, запалена в корема на фенера, хвърли през тънките рогови стъкла достатъчно ярка светлина, за да я забележат отдалече.

Тиранът, Блазиус и Сигоняк тръгнаха да търсят изгубения. Скапен и Леандър останаха да пазят каруцата и да успокояват жените, които почваха силно да се тревожат от произшествието. Като че да усили още повече зловещата мрачност на картината, черното куче все тъй безнадеждно виеше и вятърът търкаляше над полето своите въздушни колесници с глухи въздишки, сякаш в тях се возеха духове.

Ураганът беше въртял снега толкова яростно, че бе заличил всяка следа или поне бе направил всеки отпечатък несигурен. Нощта още повече затрудняваше търсенето и когато Блазиус навеждаше фенера до земята, виждаше се понякога дирята от големия крак на Тирана, вдълбана в снега и полузасипана с бял прашец, но не и стъпката на Матамор, който и да беше стигнал дотук, щеше да остави следи колкото едно птиче.

Те вървяха така почти четвърт левга, като издигаха фенера, за да привлекат вниманието на загубения, и крещяха с всичките сили на дробовете си:

— Матамор! Матамор! Матамор!

На този вик, подобен на зова, който древните отправяли към покойниците, преди да напуснат мястото на погребението, отговаряше само тишината или някоя плашлива птица изхвръкваше с внезапен плясък на крилата, като изкряскваше и изчезваше още по-дълбоко в нощта. Понякога някой бухал, заслепен от светлината, жално пиукаше… Най-сетне на Сигоняк, който имаше остро зрение, му се стори, че различава сред мрака една чудновата фигура, странно свита и злокобно неподвижна в подножието на едно дърво. Той предупреди спътниците си и тримата се спуснаха колкото можеха по-бързо нататък.

Това наистина беше клетият Матамор. Гърбът му се подпираше на дървото, а дългите му крака, прострени на земята, се губеха до половина под натрупания сняг. Огромната му сабя, с която той никога не се разделяше, стърчеше под чудноват ъгъл с изправената част на тялото му и това сигурно щеше да бъде смешно при всички други обстоятелства. Той не помръдна при приближаването на другарите му, като да беше някой пън. Разтревожен от тази неподвижност, Блазиус насочи светлината на фенера към лицето на Матамор и едва не го изпусна, толкова видяното го ужаси.

Осветленият лик бе изгубил вече всичките цветове на живота. Той беше бял като восък. Носът, изтънен на върха от възлестите пръсти на смъртта, лъщеше като кост на сепия; кожата беше опъната върху слепоочията. Парцали сняг бяха се запрели във веждите и по ресниците, а разширените очи гледаха така, сякаш бяха от стъкло. И по двата върха на мустаците му поблясваха ледени висулки, които ги превиваха надолу с тежестта си. Печатът на вечно мълчание заключваше тези устни, откъдето бяха излетели толкова жизнерадостни тиради и фанфаронства; и мъртвешката глава на скелет, изваяна от мършавината, вече прозираше през това бледо лице, по което навикът на хиляди гримаси бе издълбал чудовищно комични гънки — те оставаха неизменни дори върху трупа, понеже едно от проклятията на комедианта е, че при него и смъртта не може да запази тежката си строгост.

Като хранеше все още някаква надежда, Тиранът се опита да разтърси китката на Матамор, но вкочанената вече ръка се изхлузи и падна, без да се прегъне, със сух шум, като дървената ръчица на някоя марионетка, когато изпуснат конците й. Клетникът беше напуснал вече театъра на живота, за да отиде на сцената на оня свят. Обаче Тиранът не можеше да допусне, че Матамор е мъртъв, и попита Блазиус дали не носи манерката със себе си. Наставникът никога не се разделяше с тази безценна вещ. В нея все още имаше няколко капки вино и той пъхна гърлото й между моравите устни на Матамор. Но зъбите упорито оставаха стиснати и радушната течност изтече на червени капки от ъглите на устата. Жизненият дъх беше напуснал завинаги тази крехка глина — иначе и най-лекото дихание щеше да образува видима за очите пара в този леден въздух.

— Не измъчвайте повече клетите му останки — рече Сигоняк, — не виждате ли, че е мъртъв?

— Уви, да — отговори Блазиус, — мъртъв като Хеопс^[11] под голямата си пирамида. Без съмнение зашеметен от виелицата, не можейки да се бори вече срещу яростта на бурята, той се е спрял под това дърво и тъй като нямаше и две унции мръвки по кокалите си, скоро е замръзнал и костният му мозък. Нали за да направи впечатление в Париж, той всеки ден намаляваше дажбите си и беше се изтощил от постене повече от някоя хрътка след лов. Клети Матаморе, ето те вече завинаги защитен от плесниците, от перванията по носа, от ритниците и от тоягите, които твоите роли те принуждаваха да търпиш. Никой вече няма да ти се смее под носа!

— Какво ще правим с тялото? — прекъсна го Тиранът. — Не можем да го оставим тук в тоя трап, за да го разръфат вълците, кучетата и птиците, макар че то ще бъде твърде жалко пиршество за тях; дори и червеите няма да намерят с какво да закусят по него.

— Няма, разбира се — рече Блазиус. — Той беше добър и верен другар и понеже никак не е от тежките, ти го хвани за главата, аз ще го хвана за краката и двамата ще го занесем до каруцата. Утре, като се съмне, ще го закопаем в някое кьошенце колкото се може по-прилично; защото на нас, смешниците, църквата мащеха ни затваря дверите на гробищата^[12] и ни отказва сладостта да спим на осветена земя. Ние трябва да гнием, изложени на всеобщ позор, като псовисали кучета или умрели коне, след като през живота си сме разсмивали най-благонравните люде… Вие, господин бароне, ще вървите пред нас и ще носите фенера.

Сигоняк кимна утвърдително. Двамата комедианти се наведоха, избръснаха снега, който вече покриваше Матамор като преждевременен саван, дигнаха лекия труп, не по-тежък от телцето на дете, и поеха, предшествани от барона, който осветяваше пътя им с фенера.

За добра чест никой не минаваше по този час по друмищата, защото тайнствено и страшно зрелище щеше да бъде за пътника това погребално шествие, причудливо осветено от червеникавите отблясъци на фенера, което източваше след себе си дълги безформени сенки по снежната белина. Всекиму би минала през ума мисълта за престъпление или за магьосничество.

Черното куче бе престанало да вие, като че ли бе изпълнило вече ролята си на прорицател. Гробовна тишина царуваше надалече из полето, тъй като снегът има способността да поглъща звуковете.

От известно време Скапен, Леандър и комедиантките бяха забелязали малкото червено пламъче, което се люлееше в ръката на Сигоняк и обливаше предметите с неочаквани отражения, изтръгваше ги от сенките с причудливи и страшни очертания, докато те отново се разтопяха в мрачината. Както се показваха и скриваха последователно в тази несигурна светлина, Тиранът и Блазиус, свързани чрез хоризонталния труп на Матамор, сякаш две думи със съединителна чертичка между тях, изглеждаха загадъчно-злокобни. Подтикнати от тревожно любопитство, Скапен и Леандър тръгнаха да посрещнат шествието.

— Добре де, какво има? — рече комедийният лакей, когато стигнаха до другарите си. — Болен ли е Матамор, та го носите така, целият изпънат, сякаш си е глътнал сабята?

— Не е болен — отговори Блазиус — и дори се радва на ненарушимо здраве. Подаграта, треската, възпаленията, бъбречната болест вече нямат власт над него. Той се изцери вовеки веков от една болест, за която още никой лекар, бил той Хипократ, Галенус или Авицена^[13], не е намерил лек, искам да кажа, живота, от който човек в края на краищата се отървава чрез смъртта.

— Значи е мъртъв? — извика Скапен с болезнена изненада и се наведе над лицето на трупа.

— Много мъртъв, не може да бъде по-мъртъв, ако има степени за това състояние, защото към естествения студ на смъртта се прибавя и студът от замръзването — отвърна Блазиус с изменен глас, който издаваше много повече чувство, отколкото съдържаха думите.

— Той отживя своя дял, както се изразява довереникът на княза в епилозите на трагедиите — прибави Тиранът. — Но сменете ни за малко, ако обичате. Ваш ред е. Ние доста дълго време носим скъпия другар без надежда за черпня или за плата.

Скапен замести Тирана, а Леандър — Блазиус, макар тази гробарска работа съвсем да не му беше по вкуса; и шествието отново пое своя път. След няколко минути стигнаха каруцата, спряна насред големия друм. Въпреки студа Изабела и Серафина бяха скочили пред колата, откъдето само Дойката, сгушена, гледаше със своите големи, ококорени очи на кукумявка. При вида на бледия, вкочанен, вледенен Матамор, с оная неподвижна маска върху лицето му, през която вече душата не проглежда, комедиантките нададоха вик от уплаха и болка. Две сълзи дори избликнаха от чистите очи на Изабела и веднага се смръзнаха под хапещия нощен вятър. Хубавите й ръце, почервенели от студа, благочестиво се съединиха и една пламенна молитва за онзи, който преди малко тъй внезапно потъна в дълбея на вечността, политна с крилете на вярата към глъбините на тъмното небе.

Какво щяха да правят сега? Положението си оставаше все тъй затруднително. Паланката, в която смятаха да пренощуват, отстоеше на една-две левги и когато пристигнеха, всички къщи отдавна щяха да бъдат затворени и селяните — легнали. От друга страна, не можеха да останат насред пътя, затънали в снега без нито едно дръвце, за да напалят огън, без храна, за да се подкрепят, в твърде зловещото и мрачно общество на един труп и цяла нощ да чакат настъпването на деня, който изгрява твърде късно през това време на годината.

Решиха да тръгнат. Този час почивка и един зобник овес, който Скапен му даде, върнаха малко силица на клетия стар, изтощен кон. Той изглеждаше ободрен и в състояние да изкара пътя до селцето. Матамор бе положен в дъното на каруцата, под едно платнище. С някаква тръпка на страх комедиантките насядаха в предната част на колата, тъй като смъртта превръща в призрак приятеля, с когото си бъбрил преди малко, и този, който ви е развеселявал, сега ви ужасява, подобно някой зъл дух.

Мъжете крачеха пешком. Скапен осветяваше пътя с фенера, чиято свещ подновиха, Тиранът държеше поводите на коня, за да не се спъва. Не вървяха твърде бързо, защото пътят беше труден; все пак след около два часа започнаха да различават в края на един твърде стръмен склон първите къщи на селото. Снегът беше облякъл с бели ризи покривите им и затова те се открояваха въпреки нощта върху тъмния фон на небето. Като дочуха отдалеч дрънкането на железата на каруцата, разтревожените кучета вдигнаха врява, а техният лай събуди и песовете в усамотените чифлици, пръснати из полето. Гръмна истински концерт от вой и лай, кога по-дълбоки, кога кресливи, със сола, дуети и хорове, в които вземаше участие цялото кучешко население на селището. Тъй че когато каруцата пристигна там, паланката вече беше будна. Не една или две накачулени с нощни шапчици глави се показваха от рамките на някое кръгло прозорче или през открехнатия отдушник над портата, което улесни Наставника в преговорите, необходими, за да се осигури подслон на трупата. Посочиха му къде се намира странноприемницата или поне къщата, която служеше за такава, тъй като селото не беше твърде посещавано от пътниците, които обикновено отминаваха по-нататък. Ханът беше на противоположния край на паланката и горката кранта трябваше да направи още едно последно усилие; но тя вече подушваше обора и се напъна тъй, че копитата й изтръгнаха през снега искри от камънака. И ето, не можеше да се мамят: клонче див чемшир, твърде прилично на ония китки, които потапят в светена вода, беше затикнато под портата и Скапен, като повдигна фенера си, установи наличността на този гостоприемен знак. Тиранът забарабани с дебелите си юмруци по вратата и скоро отвътре се чу тракането на подпетени калеври, които слизаха по някаква стълба. Лъч червеникава светлина се процеди през цепнатините на дървото. Крилото на портата се отвори и една старица, като закриляше трепкащия пламък на лоена свещ със сухата си ръка, която сякаш щеше да се запали, се появи в целия ужас на нощната си немара. Двете й ръце бяха заети и тя държеше със зъбите си или по-скоро между венците краищата на конопената си риза, с целомъдреното желание да прикрие от разпуснати погледи такива прелести, каквито можеха да уплашат и разпъдят дори пръчовете от някое самодивско сборище. Тя въведе комедиантите в кухнята, закрепи свещта върху масата, разрови пепелта в огнището, за да раздуха няколко засипани въглени, които скоро разлумтяха наръч съчки; след това се качи в стаята си, за да си навлече фустата и една къса камизола. Едно дебело момче, като си търкате очите с кирливите си ръце, отиде да отвори портите на двора, вкара вътре каруцата, свали такъмите на коня и го настани в конюшнята.

— Все пак не можем да оставим клетия Матамор в колата като някой сръндак, с който се връщат от лов — рече Блазиус. — Кучетата от задния двор само това чакат. Най-после и той е получил свето кръщение и трябва да му направим всенощно бдение като на всеки добър християнин, какъвто си и беше.

Вдигнаха тялото на покойния комедиант, положиха го върху масата и благоговейно го покриха с едно наметало. Под платнището на едри гънки се извайваше мъртвешката скованост на трупа и лицето изрязваше острия си профил, може би дори по-страшен така, отколкото ако беше отбулен. Тъй че, когато ханджийката се върна, тя едва не падна по гръб от уплаха при вида на този мъртвец, когото помисли за някой заклан, а комедиантите за негови убийци. И ето че тя вече простираше старите си треперещи ръце към Тирана, когото смяташе за главатар на групата, и му се молеше да не я убиват, като обещаваше, че няма да продума никому нито думица, дори и да я подложат на изтезания. Изабела я успокои и с две приказки й разправи какво се беше случило. Тогава старицата донесе още две свещи и ги положи от двете страни на мъртвеца, като предложи да бди заедно с госпожа Леонарда, тъй като в селото тя често погребвала покойници и знаела добре какво трябва да се прави по тия скръбни обреди.

Като уредиха този въпрос, комедиантите се събраха в една съседна стая, където вечеряха надве-натри без особена охота след всичките зловещи сцени, които им бяха минали пред очите, и развълнувани от загубата на милия Матамор. Може би за първи път в живота си, макар и виното да беше добро, Блазиус остави чашата си наполовина пълна, забравяйки да пие. Трябваше да е наистина дълбоко съкрушен, защото той беше от ония смукачи, които си пожелават да ги погребат под някоя бъчва, за да може от чепа да им капе право в устата, и като нищо би се надигнал от ковчега, за да извика: „До дъно!“ в чест на някоя препълнена догоре чаша вино.

Изабела и Серафина се настаниха на един одър в другата стая. Мъжете се изтегнаха върху няколко наръча слама, които ратаят от конюшнята им донесе. Всички спаха лошо, с прекъсван от мъчителни съновидения сън и бяха на крак още рано заранта, защото трябваше да се погрижат за погребението на Матамор.

Тъй като нямаше друга плащаница, Леонарда и хазяйката го бяха увили в едно старо парче от декора, представляващ гора — саван, достоен за един комедиант, както някой боен плащ би бил достоен за пълководец. Някакви останки от зелена боя върху протъркания вътък изобразяваха листа и шума и приличаха на китка трева, която някой е посял в чест на мъртвеца, зашит и увит като египетска мумия.

Носилка направиха от една дъска, поставена върху два пръта, и за краищата им се хванаха Тиранът, Блазиус, Скапен и Леандър. Една широка тържествена мантия от черно кадифе, попъстрена със звездички и полумесечета от позлатен бакър, която използваха за ролите на първосвещеници и гадатели, твърде пристойно изпълняваше службата на погребален саван.

Като се приготвиха, малкото шествие излезе през задната порта, която водеше към полето, за да се избягнат погледите и одумванията на любопитните. Оттам се отправиха към едно пустеещо място, което ханджийката им посочи, удобно за гробище на Матамор, без никой да възрази, тъй като там хвърляли умрелите от болест животни — място недостойно и нечисто да приеме човешки останки, които са глина, сътворена по образ и подобие божие; но каноните на църквата са безпрекословни и афоресаният смешник не може да намери вечен покой в осветена земя, освен ако се е отрекъл от театъра, от неговите творения и от неговата суета — каквото не беше сторил Матамор.

Сивооката утрин тъкмо се събуждаше и със затънали в снега нозе слизаше по склона на хълмовете. Студена светлина се разливаше по равнината, чиято белота правеше небето да изглежда мъртвешки бледо. Учудени от странния изглед на шествието, пред което не вървяха нито свещеник, нито кръст и което съвсем не се отправяше към черквата, неколцина селяни, тръгнали към гората да събират сухи дърва, се спряха и гледаха накриво комедиантите, подозирайки ги, че са еретици, магьосници или безбожници, но въпреки това не посмяха да обелят думица. Най-после стигнаха на едно доста отстранено място и ратаят от конюшнята, който носеше една лопата, за да изкопаят гроба, рече, че ще е най-добре да спрат тук. Навсякъде околовръст земята се изгърбваше от полузасипани със сняг купчини от животински кости. Конски скелети, оглозгани от орлите лешояди и от гарваните, опъваха в края на наниз от прешлени дългите си оголени глави с кухи орбити, а ребрата им, очистени от месата, стърчаха като пръчките на някое ветрило, от което са разкъсали хартията. Произволно изваяни снежни гънки подсилваха изпъкналостите и разчлененията на костите и правеха тая изложба от лешове още по-ужасна. Рекъл би човек, че това са ония химерични животни, които вампириците препускат в среднощните кушии на дяволските сборища.

Комедиантите положиха тялото на земята и ратаят от странноприемницата се захвана мъжки да копае, като разхвърляше черните буци пръст между снега. Това изглеждаше особено зловещо, защото живите винаги си мислят, че на покойниците, макар и да не усещат вече нищо, ще им бъде още по-студено под снега през първата им нощ в гроба.

Тиранът смени ратая и ямата бързо растеше. Тя вече разтваряше челюстите си достатъчно широко, за да погълне наведнъж тънкия труп на покойника, когато струпалите се наоколо селяни започнаха да реват срещу хугенотите^[14] и като че ли се канеха да нападнат комедиантите. Дори няколко камъка изхвърчаха, но за щастие не засегнаха никого. Извън себе си от гняв срещу тази сган, Сигоняк измъкна шпагата си и се спусна връз дръвниците, като ги удряше с тъпата страна на оръжието си и ги заплашваше с острието. При шума на неочакваната крамола Тиранът изскочи от ямата, измъкна един от прътовете на носилото и се хвърли да налага по гърбовете онези, които събаряше стремителният тласък на барона. Сбирщината се пръсна, като надаваше крясъци и проклятия, и тъй можаха да довършат погребението на Матамор.

Положено в дъното на ямата и обшито със своето парче театрална гора, тялото приличаше по-скоро на някой мускет, загърнат със зелен шаяк, който заравят в земята, за да го скрият, отколкото на човек, когото погребват. Когато първите лопати пръст се затъркаляха връз мършавата тленна обвивка на комедианта, Наставникът, покъртен, не можа да задържи една сълза, която потече по червения му нос и падна в гроба, подобно на бисерна капка, дошла направо от сърцето. И старият комедиант с въздишка и със скръбен глас, като за надгробна реч, изпусна следното възклицание, което и беше всичкото опяване и погребален плач, които получи покойникът:

— О, бедни Матаморе!…

Като казваше тези думи, почтеният Наставник и не предполагаше, че повтаря дословно Хамлет, принца Датски, когато този последният държал в ръцете си черепа на Йорик, бившия дворцов шут, както ни известява за това трагедията на господин Шекспир, твърде известният в Англия и покровителстван от кралица Елисавета поет.

За няколко минути ямата беше зарита. Тиранът нанесе и разпръсна отгоре й сняг, за да прикрие мястото, да не би селяните да извършат някакво осквернение над тялото, и като свърши и тази работа, рече:

— Хайде да се махаме бързо от това място, нямаме вече какво да правим тук; да се върнем в странноприемницата. Да впрягаме каруцата и да офейкваме по-скоро, защото тези дръвници, ако се върнат с подкрепления, могат като нищо да ни ударят. Вашата шпага и моите пестници няма да ни стигнат да се справим с тях. Гмеж от пигмеи излиза наглава и с великан. Дори да ги надвием, то ще е безславна и безполезна победа. Ако промушите петима-шестима от тези голтаци, славата ви няма да порасне, но тия мъртъвци ще ни хвърлят в затруднение. Ще има плачове на вдовици, писъци на сираци, жалостни и неприятни гледки, от които адвокатите се възползват, за да въздействуват на съдиите.

Съветът беше добър и бе послушан. Час по-късно, след като заплатиха престоя си, каруцата затрака по пътя.