Теофил Готие
Капитан Фракас (14)

XIV глава
Чувствителността на Лампурд

Лесно можем да си представим яростта на Валомбрьоз след поражението, което му нанесе Изабелината добродетел, подкрепена така навреме от намесата на комедиантите. Когато се върна в двореца, лицето му, побеляло от леден бяс, накара прислугата да се разтрепери и да затрака със зъби от страх, защото при такива крайни ожесточения вродената му жестокост се стоварваше с нероновски захлас връз главата на първия злощастник, който му се мернеше пред очите. Той съвсем не беше лесен господар, този херцог, дори в хубаво настроение; но когато биваше ядосан, по-добре бе да се сблъскаш с някой изгладнял тигър посред моста на буйна река. Валомбрьоз затръшваше след себе си с такава сила вратите, които се отваряха пред него, че те едва не изскачаха от пантите си, а позлатата на орнаментите се сипеше на люспи.

Като стигна в стаята си, той удари шапката си в земята тъй яростно, че тя се смачка и остана сплескана върху пода, а бухналото перо се строши на две. За да даде малко въздух на гнева си, той си разкопча предника, без да се грижи за диамантените копчета на жакета, които се разхвърчаха наляво и надясно и заподскачаха по паркета като зърна сушен грах по кожата на барабан. Дантелите на ризата скоро се превърнаха под трескавите му пръсти в топка ситно накъсани и разнищени парцали. С един ритник преобърна с краката нагоре едно кресло, което му се изпречи пред нозете, докато сновеше злъчно насам-нататък из стаята, тъй като той изливаше гнева си дори и върху неодушевените предмети.

— Безсрамно същество! — провикна се той, като продължаваше да се разхожда в крайно възбуждение. — Иде ми да пратя стражниците да я завлекат вдън подземията на някоя тъмница, откъдето няма как да излезе освен бита с камшик и обръсната, за да иде в болницата или в някой манастир за разкаяни девици. Няма да ми бъде трудно да получа заповедта. Но не, упорството й само ще се затвърди от тия преследвания и любовта й към Сигоняк ще възрасне с всичката омраза, която ще си навлека аз. Не, това не струва; но що да правя?

И той продължаваше свирепата си разходка от единия край на кабинета до другия като див звяр в клетка, но не успяваше да омаломощи безсилния си бяс.

И докато той безумстваше, без да обръща внимание на часовете, които винаги вървят с равна стъпка, все едно дали сме доволни или ядосани, нощта се спусна и Пикар, макар че не бяха го повикали, реши на своя глава да влезе и да запали свещите, защото не искаше да остави господаря си да се терзае в мрачината, майка на всички черни умонастроения.

И действително като че ли светлините на канделабрите му проясниха донякъде разсъдъка и Валомбрьоз, дотогава разпъван на кръст от любовта си към Изабела, изведнъж си спомни за омразата към Сигоняк.

— Но как е възможно това опросяло благородниче, носител на беди, още да не е отпратено на оня свят? — извика той и се закова на място. — Та аз дадох на Мерендол изрична заповед да го очисти сам или посредством някой друг, по-способен и по-храбър наемник от него, ако сам не може да свърши тази работа! „Умрял кон не рита“, каквото и да си приказва Видаленк. Веднъж Сигоняковецът очистен, Изабела остава в ръцете ми, тръпнеща от ужас и освободена от една вярност, която ще бъде вече безпредметна. Без съмнение тя си държи в запас оногова голтак с мисълта да го накара да се ожени за нея и тъкмо затова прекалява с тия преструвки на хирканийска свенливост и на непревземаема добродетел, отхвърляйки любовта на най-прекрасно сложени херцози, сякаш са калугери просяци от ордена на Жертвоприношението. Когато остане сама, аз скоро ще взема връх; и във всеки случай ще си отмъстя на един непоносимо нагъл нахалник, който ме рани в ръката и когото винаги намирам изпречен между мен и желанието ми. Така, а сега да повикаме Мерендол и да разберем докъде са стигнали нещата.

Мерендол, повикан от Пикар, застана пред херцога по-блед от някой крадец, когото водят към бесилката, със ситно поръсени от пот слепоочия, засъхнало гърло и надебелял език. Щеше да бъде добре за него в този миг на дълбок смут, ако имаше в устата си някое речно камъче като Демостен, атинския оратор, когато приветствал морето, за да му се отделя повечко слюнка, да му проясни произношението и развърже красноречието, още повече че лицето на младия господар беше по-буреносно, отколкото всякакво море или народно събрание на Агората^[1]. Като полагаше усилия да се държи прав върху прасците си, които се огъваха, сякаш беше пиян, макар от заранта да не беше турял в устата и толкова, с колкото да удави една муха, клетникът си въртеше шапката пред гърдите, отъпял от смущение; той не смееше да повдигне очи към господаря си, само усещаше как погледът на херцога пада върху него като някаква силна струя, ту от огън, ту от лед.

— Е, добре, животно! — проговори внезапно Валомбрьоз. Дълго ли още ще ми стърчиш така с това лице на обесник, като че ли имаш вече на врата си яка от кълчищно въже, каквато ти заслужаваш повече за малодушие и за некадърност, отколкото за злодеянията си!

— Аз очаквам заповедите на ваша светлост — заекна Мерендол, опитвайки се да се усмихне. — Господин херцогът знае, че съм му предан чак до въжето включително: аз си позволявам тази шега по причина на милостивия намек, който току-що благоволи да направи…

— Хубаво, хубаво — прекъсна го херцогът, — но не те ли бях натоварил да очистиш пътя ми от тоя проклет Сигоняк, който ми пречи и ме угнетява! Ти не си го сторил, защото по радостта и душевната ведрина на Изабела аз преотлично разбрах, че този негодяй още диша и че заповедите ми не се изпълняват. И в действителност струва ли си трудът да имаш на своя служба наемни убийци, щом ще те обслужват по този начин? Не сте ли длъжни вие, без да има нужда да говоря, да отгатвате чувствата ми по блясъците в очите ми, по трепкането на ресниците ми и да убивате мълчаливо, когото не харесвам? Но вие не сте годни за нищо, освен да се врете из кухните, а сърцатост ви стига само колкото да извиете врата на някое пиле. Ако работите вървят все така, ще ви предам всичките в ръцете на палача, който ви очаква с нетърпение, мерзка паплач, страхливи злодеи, негодни убийци, измет и позор на каторгата!

— Господин херцогът — възрази Мерендол с кротък и проникновен глас, — с прискърбие го отбелязвам, не познава усърдието и бих посмял да го кажа, дарованията на верните си служители. Но Сигоняковецът съвсем не е от оня вид обикновен дивеч, който гониш и сваляш след няколкоминутен лов. При първата ни среща малко остана да ми разцепи калъпа на шапката чак до брадичката, и то благодарение, че в ръцете му беше само една театрална сабя, изхабена и с притъпен връх, с която добре ме нареди. Една втора клопка го завари нащрек, и то така добре подготвен да действа, че едва успяхме с другарите ми да се измъкнем, без да се заплетем в някоя безполезна схватка, при която той щеше да получи помощ и да се вдигне нежелана врява. Сега вече той познава лицето ми и аз не бих могъл да го доближа, без да посегне мигновено към дръжката на сабята си. Тъй че бях принуден да потърся един наемен дуелист, мой приятел, най-доброто оръжие в престолния град, който го дебне и ще го очисти под предлог да му открадне дрехата при първия сгоден случай по здрач или нощем; и при това името на господин херцога няма да се продума около тази работа, което щеше да бъде неизбежно, ако нападението извършехме ние, дето принадлежим на негова светлост.

— Замисълът не е лош — небрежно отвърна омекналият Валомбрьоз, — и може би наистина е по-добре, ако нещата протекат по този начин. Но ти доверяваш ли на сърцето и ръката на оногова наемник? Нужен е храбрец, за да излезе наглава със Сигоняк, който, признавам го, макар и да го мразя, съвсем не е страхливец, щом дръзна да се мери с мен.

— О! — отвърна Мерендол подчертано и уверено. — Жакмен Лампурд е настоящ герой… комуто не провървя. Той надминава по храброст ахилесовците от басните и александровците от историята. Той не е без упрек, но несъмнено е без страх.

Пикар, който от известно време се въртеше из стаята, като усети, че настроението на Валомбрьоз се е поразведрило, не се опита да премълчи, че някакъв човек с твърде странна външност чакал в преддверието и много настоятелно искал да говори с господин херцога по важна работа.

— Въведи този чудак — отговори Валомбрьоз, — но горко му, ако ме безпокои за врели-некипели; ще накарам да го напердашат така жестоко, че да му смъкнат кожата от гърба.

Лакеят излезе, за да въведе новия посетител, а Мерендол тъкмо се канеше предупредително да се оттегли, когато влизането на една странна личност прикова нозете му в пода. И наистина имаше защо да се вцепени, оглупял от учудване, тъй като човекът, когото Пикар водеше при херцог дьо Валомбрьоз, беше тъкмо приятелят Жакмен Лампурд собственолично. Неочакваната му поява на такова едно място налагаше да се предположи някакво събитие изключително и неподдаващо се на предвиждане. Мерендол силно се обезпокои, дето така направо пред господаря, без ничие посредничество, изникваше този наемник от втора ръка, този добавъчен винт, чиято работа трябваше да се извърши и да остане в сянка.

Сам Жакмен Лампурд между впрочем не изглеждаше никак смутен; от вратата той дори намигна приятелски на Мерендол, а сега стоеше изправен на няколко стъпки от херцога, облян целият в светлината на свещите, под която още по-ясно изпъкваха подробностите на необикновеното му лице. По челото му, покрито с още неизсъхнали капки пот, където ръбът на шапката му беше прокарал една червеникава напречна ивица, прилична на белег от рана, си личеше, че дуелистът беше вървял бързо или че току-що беше вършил някаква тежка работа; очите му, сиво-синкави и проблясващи с металически жилчици, гледаха право в очите на младия херцог с едно спокойно безсрамие, от което тръпки побиваха Мерендол. Що се отнася до носа му, чиято сянка покриваше половината от лицето му, както сянката на Етна покрива една голяма част от Сицилия, то този знаменит полуостров от човешка плът като на шега изрязваше един невероятен и чудовищен профил, позлатен по ръба от яркия сноп светлина, от което той целият лъщеше. Мустаците му, насмолени с някакво евтино масло, приличаха на малък ръжен, с който бе прободена горната му устна, а острата брадица под устата му се повдигаше нагоре като запетайка, поставена наопаки. Всичко това съставляваше най-своеобразното лице, каквото човек може да си представи, от ония, които Жак Кало^[2] обича да изчегъртва върху медната плоча с яркия си и неповторим резец.

Облеклото на дуелиста се състоеше от една горна дреха от биволска кожа, от сиви гащи и яркочервен плащ, чиито златни ширити изглежда неотдавна са били отпорени, както се виждаше от деругите с по-свеж цвят, които си личаха върху поизбелялата тъкан. Една шпага с тежка предпазна яка беше окачена на широк, извезан с бакърени жички пояс, който стягаше костеливата, но яка снага на разбойника. Особено занимаваше Мерендол една необяснима подробност: ръката на Лампурд, която се подаваше изпод пеша на наметалото му досущ като някоя от ония подставки за свещи, дето стърчат от ламперията по стените, стискаше в пестника си една кесия с окръглено коремче, издаващо достойна за уважение сума. Да предлага пари, вместо да ги взема, беше нещо толкова несъвместимо с телесните и нравствени навици на метр Жакмен, че той го вършеше с някаква пресилено-тържествена и вдървена непохватност, която беше направо смешна. И освен това мисълта, че Жакмен Лампурд търси херцог дьо Валомбрьоз, сякаш за да го възнагради за някаква услуга, беше толкова чудовищно-невероятна, че Мерендол основателно пулеше очи и разтваряше цялата си уста, което, по думите на живописците и физиономистите, е точният израз на изненадата в най-висшата й степен.

— Е добре, дръвнико — рече херцогът, след като достатъчно се нагледа на тази забавна личност, — да нямаш случайно намерение да ми подхвърляш милостиня, та ми тикаш под носа тази кесия с дългата си ръка, която човек може да вземе за дръжка на пряпорец?

— Най-напред, господин херцог — рече дуелистът, а по дългите бръчки, които браздяха като белези от саблени удари бузите в ъглите на устата му, преминаха нервни тръпки, — ако ваша пресветлост няма нищо против, аз не съм дръвник. Наричам се Жакмен Лампурд и шпагата е моят занаят. Общественото ми положение е почтено; никакъв ръчен труд, никаква търговия или промишленост не са ме опозорявали. Аз дори никога, и в най-тежките си неволи, не съм духал стъкло, занятие, което не лишава човека от качеството му на благородник, защото съдържа опасност, а селяндурите не обичат да гледат в очите смъртта. Аз убивам, за да живея, като рискувам кожата си и шията си, понеже винаги работя сам и предупреждавам, когато нападам, тъй като изпитвам погнуса от подлостта и предателството. Какво по-благородно от това? Оттеглете следователно тази думичка дръвник, която аз бих могъл да приема само като приятелска шега; тя накърнява прекалено осезаемо изнежената чувствителност на моето честолюбие.

— Тъй да бъде, метр Жакмен Лампурд, щом толкова държите — отговори херцог дьо Валомбрьоз, който, без да ще, се забавляваше с чудаческите придирчивости на този тъй наперен дангалак. — А сега обяснете ми за какво сте дошли при мен с кесия в ръка и тръскате грошовете си, както някой шут жезъла си или някой прокажен — кречеталото си^[3].

Жакмен, задоволен от тази отстъпка спрямо чувствителността му, приведе глава, оставайки обаче с изправени рамене, и изпълни с шапката си няколко високи размаха, които изразяваха, според неговите понятия, едно приветствие, примиряващо мъжествената волност на войника с гъвкавостта на царедвореца.

— Ето в какво се състои работата, господин херцог: аз получих от Мерендол задатък, за да отправя на оня свят някой си Сигоняк, наречен капитан Фракас. По обстоятелства, независещи от моята воля, аз не можах да изпълня тая заръка и понеже държа на честността в занаята си, донасям, комуто се следва, парите, които не съм спечелил.

И докато говореше, с едно движение на ръката, на което не липсваше достойнство, той постави кесията на ъгъла на красивата масичка, инкрустирана с флорентински самоцвети.

— Ето ви ги — рече Валомбрьоз — тия хвалопръди, дето ги бива само за в комедиите, дето знаят да насилват само отворени порти, тези Иродови войници, чиято храброст избуява само срещу младенци кърмачета и които си плюят на петите, щом жертвата им си покаже зъбите, магарета в лъвски кожи, които не реват, ами хълцат. Хайде признай си на доверие: Сигоняковецът те е уплашил!

— Жакмен Лампурд никога в живота си не се е плашил — отвърна дуелистът с глас, който въпреки смешната външност на лицето не бе лишен от благородство. — И това казано без самохвалщини и надлъгвания или по гасконски^[4]. В нито една схватка противникът не е видял лика на раменете ми; откъм гърба си аз съм непознат и бих могъл да си бъда гърбав като Езоп^[5], без никой да разбере. Онези, които са имали възможност да ме преценят по работата ми, знаят, че лесните задачи ме отвращават. Опасността ми се нрави и аз плувам в нея като риба във вода. Аз нападнах Сигоняк secundum artem^[6], с една от най-добрите си толедски шпаги, работа на Алонсо де Саагун Старши.

— И какво се случи — рече младият херцог — в тая необикновена битка, в която ти не изглежда да си получил надмощие, щом като идеш да възстановиш сумите?

— В двубои, както и в схватки или нападения срещу едного или срещу мнозина изведнъж аз съм повалил на земята тридесет и седем души мъже, които не са се вдигнали оттам; оставям настрана осакатените или ранените, повече или по-малко тежко. Но Сигоняковецът е затворен в защитата си като в някаква бронзова кула. Аз опитах срещу него всички оръжия на фехтовката: преструвки, изненади, лъжливи стъпки, отдръпвания, непозволени удари, всичко! Той има отбрана и ответ за всяко нападение, и то каква твърдост, съчетана с каква бързина! Какво дръзновение, калено с благоразумие! Какво красиво хладнокръвие! Какво невъзмутимо самообладание! Това не е човек, това е един бог с шпага в ръка. Подхвърляйки се на опасността да ме наниже на острието си, аз се наслаждавах на тази толкова изящна, толкова честна, толкова висша игра. Имах насреща си съперник, достоен за мен; но тъй като трябваше да се тури някакъв край на това, след като продължих битката колкото е възможно, за да имам време да се наситя на тази великолепна школа, аз издебнах момента и опитах тайния прийом на Неаполитанеца, която аз едничък на света владея, защото Джироламо вече е мъртъв и ми го завеща в наследство. Никой друг освен мен между впрочем не е способен да го изпълни в цялото му съвършенство, от което всъщност зависи успехът му. Аз нанесох удара тъй точно и тъй дълбоко, че и сам Джироламо не би могъл да го направи по-хубаво. Е добре, този дяволски капитан Фракас, както го наричат, отблъсна напада с ослепителна бързина и с такъв страшен страничен удар, че ми остави в ръката само едно парче от шпагата, с което да се сражавам като някоя бабичка, която заплашва хлапаците с готварска лъжица. Вижте, ето какво направи той от моя Саагун.

И Жакмен Лампурд опечалено извади от ножницата половинката на една сабя, върху която беше изгравирано едно увенчано с короната „S“, и показа на херцога прясното и лъскаво място на счупването.

— Не е ли това един баснословен удар — продължи дуелистът, — който може да бъде приписан на Роландовия Дюрандал^[7], на Сидовата Тизона^[8] или на Светкавицата на Амадис Галски^[9]? Да убия капитан Фракас надхвърля моите дарби, признавам си го с всичката възможна скромност. Ударът, който му нанесох, досега имаше само един начин да бъде посрещнат, най-лошият от всички, с тялото. Който го е опитвал, е получавал на дрехата си един илик в повече, през който душата му е излитала. Освен това като всички храбреци капитанът бе великодушен: аз стоях пред острието на шпагата му, достатъчно обезсърчен и слисан от унизителната си несполука, и той можеше да ме наниже на шиш като яребична, стига да си протегнеше ръката, но той не го направи, което е твърде изтънчено от страна на един благородник, нападнат в тъмното насред Новия мост. Аз му дължа живота си и макар това да не е кой знае що, като се има предвид, че много не държа на него, аз съм му обвързан с признателност; няма да предприема вече нищо срещу капитан Фракас, той е свещен за мен. Между другото, дори и да имах тази възможност, съвестно щеше да ми бъде да повредя или да унищожа един такъв прекрасен боец, още повече че те все по-рядко се срещат в тия времена на прости дрънкачи на старо желязо, дето държат шпагата като дръжка на метла. Ето защо идвам да предупредя господин херцога да не разчита повече на мен. Бих могъл може би да задържа парите като обезщетение за опасностите и рисковете си, но съвестта ми го отхвърля.

— В името на всички дяволи, прибирай си парите колкото можеш по-скоро — рече Валомбрьоз с глас, който не допускаше възражение, — или ще заповядам да те изхвърлят през прозорците, без да ги отварят, и тебе, и парите ти. В живота си не бях виждал такъв добросъвестен негодник. Ти, Мерендол, ти не си способен на тази красива постъпка, достойна да бъде вписана за пример на младежта.

И като видя, че дуелистът се колебае, той прибави:

— Дарявам ти тези пистоли да пиеш за мое здраве!

— Това, господин херцог, ще бъде набожно изпълнено — отговори Лампурд, — но все пак аз мисля, че ваша светлост няма да се почувства незачетен, ако проиграя няколко от тях…

И още недовършил речите си, той прекрачи към масата, протегна кокалестата си ръка, грабна кесията със сръчността на фокусник и тя като по магия изчезна в дълбините на джобовете му, откъдето се чу някакъв металически звук, тъй като тя тупна върху една чашка за хвърляне на зарове и една колода карти. Лесно можеше да се види, че това движение му беше много по-естествено, отколкото първото.

— Аз се оттеглям от случая, доколкото той засяга Сигоняк — рече Лампурд, — но ако бъде угодно на ваша светлост, ще го поеме и продължи моят alter ego^[10], кавалерът Малартик, комуто могат да бъдат доверявани и най-опасни начинания, той е сигурен и способен мъж. Главата му сече и ръката му си знае работата. Той е между впрочем най-свободният от предразсъдъци и суеверия ум, който може да си представи човек. За отвличането на комедиантката, която вие удостоявате с внимание, аз бях нахвърлил нещо като предварителен кроеж, който той ще осъществи с онази изтънченост и съвършенство в подробностите, които са отличителни за неговата работа. О! Не един съчинител на комедии, комуто ръкопляскат в театъра за умелата нагласа в пиесите му, би трябвало да се посъветва с Малартик и да се поучи от остроумната изтънченост на козните му, от неговата изобретателност в хитрините, от разиграването на ходовете му. Мерендол, който го познава, може да поръчителства за рядкостните му качества. Наистина господин херцогът не би могъл да стори по-добър избор, аз му правя истински подарък. Но повече не желая да злоупотребявам с търпението на негова светлост. Когато той реши да действа, трябва само да прати свой човек да драсне с тебешир един кръг върху левия стълб в „Коронясаната репичка“. Малартик ще съобрази и предрешен, както се полага, ще се яви в двореца Валомбрьоз да получи последните заповеди и да си настрои свирката.

Като завърши тази тържествена реч, метр Жакмен Лампурд изпълни с шапката си същите ония усложнени фигури, които веднъж вече беше очертал, приветствайки херцога в началото на беседата; после нахлупи шапката на главата, дръпна периферията над очите си и излезе от стаята с отмерени и величествени крачки, доволен от красноречието си и от тънкото си държание пред един такъв голям велможа.

Тази чудновата среща, по-малко странна между впрочем в този век на изтънчени царедворци и на дуелисти, отколкото във всяко друго време, поразтуши младия херцог дьо Валомбрьоз и го увлече. Своеобразният нрав на Жакмен Лампурд, честен по свой начин, съвсем не го отблъскваше; той му прощаваше дори, дето не е успял да убие Сигоняк. Щом като баронът беше устоял срещу този дуелист по призвание и по занаят, значи действително беше непобедим и срамът да бъдеш ранен от него не тъй остро пареше честолюбието. И после, колкото и обсебен да беше Валомбрьоз, все пак струваше му се малко прекалено да прати убийци при Сигоняк, и то не поради някакво разнежване или от чувствителна съвест, а понеже противникът му беше благородник. Нямаше да му мигне окото да изпонамуши и да избие половин дузина люде еснафи, ако му пречеха, тъй като в неговите очи кръвта на тая пасмина струваше колкото чешмяната вода. Той би предпочел да премахне сам съперника си, ако не беше превъзходството на Сигоняк във фехтовката, за което едва заздравялата му рана още пазеше спомена; поради нея той не биваше да рискува, дори и да имаше благоприятни изгледи, някой нов дуел или нападение с оръжие в ръка. Тъй че мислите му се насочиха към отвличането на Изабела; то му се усмихваше и с любовните надежди, които разгръщаше пред въображението му. Той не се съмняваше, че веднъж разделена от Сигоняк и от другарите си, младата комедиантка щеше да се вчовечи и да стане чувствителна към чаровете на един толкова прекрасен херцог, по когото лудееха най-високопоставените дами при двора. Самомнението на Валомбрьоз беше неизправимо, но никога не бе имало по-обосновано самомнение. То оправдаваше всичките му претенции и дори и най-безочливите му самохвалства бяха истина. Тъй че въпреки скорошната неудача пред Изабела, на младия херцог му се струваше безсмислено, невероятно и крайно оскърбително да не бъде поне малко обичан.

„Ако няколко дни я подържа — казваше си той — в някое скрито убежище, откъдето няма да ми избяга, ще съумея чудесно да я укротя. Ще бъда толкова мил, толкова пламенен, толкова убедителен, че тя самата скоро ще се учуди, дето тъй дълго е била жестока към мен. Аз ще я видя да се смущава, да променя цвета си, да свежда дългите си ресници, когато се появя, а после, когато я държа в обятията си, да сгушва главица в рамото ми, за да скрие там своя свян и своето стеснение. С една целувка тя ще ми каже, че винаги ме е обичала и че е бягала от мен, за да ме разпали още повече, или по-скоро, че това са били страхове и уплах на обикновена смъртна, преследвана от един бог, или пък други там всякакви очарователни нежности, каквито жените знаят да измислят в такива случаи, дори и най-целомъдрените… Но когато овладея душата и тялото й! Ах! Тогава ще си отмъстя за всичките й стари грехове!“