Теофил Готие
Капитан Фракас (15)

XV глава
Малартик на работа

Ако гневът на херцога, когато се върна у дома си, беше страшен, не по-малка беше и яростта на барона, като научи за необмисления набег на Валомбрьоз при Изабела. Наложи се Тиранът и Блазиус да му държат дълги вразумителни речи, за да му попречат да изтърчи до двореца на въпросния велможа с намерението да го предизвика на бой. Херцогът бездруго щеше да откаже, понеже Сигоняк, щом като не е нито брат, нито съпруг, нито признат любовник на актрисата, нямаше никакво право да търси удовлетворение за едно действие, което между впрочем се оправдаваше от само себе си. Във Франция всякога е имало свобода да се ухажват хубавите жени. Нападението на наемника по Новия мост беше несъмнено по-незаконосъобразно; но макар и да бе вероятно, че ударът идеше от страна на херцога, как да се изследват всичките тъмни разклонения, които свързваха оногова обесник с блестящия велможа? И дори да се предположи, че се разкрият, как да бъдат доказани и към кого да се обърне човек, за да търси правосъдие срещу тия подли попълзновения? Пред очите на света Сигоняк, криещ произхода си, беше само един нискороден комически актьор, един долноразреден смешник, когото благородник като Валомбрьоз можеше според приумиците си да праща да бият с тояги, да го затвори в тъмница или да го убие, щом той го дразни или му пречи с нещо, и никой нямаше да възрази каквото и да е. А Изабела заради честната си съпротива би изглеждала в очите на всички една превзета лицемерка, която се прави на светица, тъй като за добродетелността на жените от театъра имаше много Тома Неверници^[1] и съмняващи се Пироновци^[2] на тоя свят. Следователно нямаше начин да се излезе открито срещу херцога, което най-много вбесяваше Сигоняк, и той признаваше против волята си, че Ирод и Наставникът са най-разумни, като съветваха да се правят на по-ниски от тревата, но зорко да се озъртат и да се ослушват: ясно беше, че този проклет велможа, красив като ангел и зъл като дявол, няма да се откаже от предначинанието си, макар и досега навсякъде да беше удрял на камък. Един нежен поглед на Изабела, която взе в белите си длани треперещите ръце на Сигоняк, заклинайки го да смири безстрашната си гордост от любов към нея, окончателно умиротвори барона и нещата подеха всекидневния си ход.

Първите прояви на трупата бяха възнаградени със заслужен успех. Свенливата миловидност на Изабела, искрящото сценично въодушевление на Субретката, изисканата закачливост на Серафина, невероятността на капитан Фракас, величествената тържественост на Тирана, белите зъби и розовите венци на Леандър, гротескното добродушие на Наставника, лукавото остроумие на Скапен, комическото съвършенство на Дойката произвеждаха и в Париж същото впечатление, както и в провинцията; сега вече, след като имаха одобрението на града, липсваше им само признанието на Двора, където се намираха людете с най-добър вкус и най-големите познавачи на театралното изкуство. Ставаше въпрос да ги повикат дори в Сен Жермен, понеже кралят по слуховете, които се носеха, желаел да ги види; което силно радваше Ирод, ръководител и ковчежник на дружината. Често високопоставени особи ги канеха в дворците си по случай някое празненство или пиршество, за да покажат на любопитните дами тези актьори, които се равняваха на комедиантите от Бургундския дворец и на трупата от квартала Маре.

Тъй че Ирод, привикнал вече на подобни заявления, не беше изненадан, когато една заран в странноприемницата на улица Престолонаследническа се яви някакъв интендант или майордом с благолепната външност, каквато имат служители, остарели в служба сред челядта на големите дворянски домове, който помоли за разговор от името на господаря си, граф дьо Помрьой, по въпроси, засягащи театъра.

Този майордом, облечен в черно кадифе от главата до петите, носеше копринени чорапи и обувки с широки джувки, с четвъртити фортове, малко по-широки от мярката му, както приляга на старец, който понякога страда от подагра, а на врата му висеше златна верига от дукати. Една надиплена яка, която преминаваше в нагръдник, разстилаше белите си талази върху чернотата на дрехата и подчертаваше загорелия цвят на лицето, обветрено от чистия полски въздух, а над него като сняг, навалял над някоя старинна скулптура, надвисваха веждите, мустаците и брадичката. Дългите му, съвършено побелели коси се спускаха чак до раменете и му придаваха във висша степен почтен и патриаршески вид. Той трябва да беше един от ония интенданти, чието племе отдавна е измряло, които вардят имуществото на господаря си по-строго, отколкото своето собствено, постоянно мърморят срещу разсипническите разходи и в превратни времена принасят мършавите си спестявания, за да подпомогнат семейството, което ги е хранило в своето благоденствие.

Ирод не можеше да се нарадва на чудесния и велемъдър вид на майордома, а онзи, след като го поздрави, обърна се към него с лъстиви думи:

— Вие сте следователно този Ирод, който ръководи с ръка твърда, както ръката на Аполон, тоя сбор на Музите, тази превъзходна дружина, чиято слава се разнася из града и вече е прехвърлила крепостните стени, тъй като стигна чак до имението, в което живее моят господар.

— Имам тази чест — отговори Ирод, като изпълни най-благосклонното приветствие, което му позволяваше навъсеният и трагичен израз на лицето му.

— Граф дьо Помрьой — подзе старецът — би желал много, за да развлече влиятелни гости, да им покаже в замъка си комедия. Той реши, че никоя друга трупа няма да изпълни тази задача по-добре от вашата, и ме изпраща да ви попитам дали ще ви бъде възможно да дадете едно представление в имението му, което е отстранено оттук само на няколко левги. Графът, моят господар, е великолепен велможа, за когото разноските нямат значение, и който не би се поскъпил за нищо, за да има у дома си вашата знаменита трупа.

— Ще направя всичко, за да удовлетворя един толкова щедър и любезен господин — отговори Тиранът, — макар и да ни е трудно да напускаме Париж, дори и за няколко дни само, тъкмо когато сме на върха на славата си.

— Три дена ще бъдат напълно достатъчни — рече майордомът; — един за пътуването, другият за представлението и последният за връщане. В замъка има театър снабден с всякакви устройства, в които вие трябва само да наредите декорациите си; освен това ето сто пистоли, които граф дьо Помрьой ме натовари да предам в ръцете ви, за да покриете с тях дребните разноски около пренасянето; ще получите още толкова след комедията, а актрисите без съмнение ще имат по някой подарък, пръстени, брошки или гривни, към каквито женската гизделивост си е всякога чувствителна.

Присъвкупявайки действието към думите, майордомът на граф дьо Помрьой извади от джоба си една дълга и тежка кесия, подута от пари като болна от водянка, развърза я и изсипа върху масата сто новички екюта с най-съблазнителен блясък.

Тиранът гледаше със задоволство тези монети, полегнали една връз друга, като гладеше широката си черна брада. Като им се нагледа, той ги събра, нареди ги на стълбци, после ги напъха в джобчетата на пояса си и кимна в знак на съгласие.

— Следователно — рече интендантът — вие приемате и аз мога да уведомя господаря си, че ще се отзовете на поканата му.

— Аз съм на разположението на негова милост заедно с всички мои другари — отвърна Ирод. — А сега означете ми деня, в който трябва да се състои представлението и пиесата, която желае господин графът, за да вземем със себе си костюмите и необходимите реквизити.

— Добре ще да е — отговори майордомът, — ако това бъде в четвъртък, понеже голямо е нетърпението на моя господар; що се отнася до пиесата, той предоставя избора й на вашия вкус и угодност.

— Например „Комическата илюзия“ — рече Ирод, — от един млад нормандски автор, който обещава много, е най-новото днес и най-търсено нещо.

— Не е зле да бъде „Комическата илюзия“; стиховете й съвсем не са лоши и там има една чудесна матаморовска роля.

— А сега остава само да ни посочите и опишете най-точно, та да не можем да сбъркаме, местонахождението и разположението на замъка, както и пътя, който трябва да хванем, за да стигнем там.

Майордомът на граф дьо Помрьой даде толкова точни и толкова подробни сведения, че биха стигнали и на слепец, който опипва земята с тоягата си; но явно страхувайки се, че като тръгне на път, комедиантът няма да си спомни всичките онези: вървете направо, после извийте наляво, а сетне вземете надясно, той прибави:

— Не претоварвайте паметта си, натежала от най-хубавите стихове на най-добрите ни поети, с такива прости и прозаични знания; аз ще изпратя един лакей, който да ви служи за водач.

Сделката беше сключена и старецът се оттегли с множество поклони, на които Ирод му отвръщаше, а той ги повтаряше, като се навеждаше още по-ниско. Те приличаха тъй на две скоби, обхванати от гърчовете на светивитово хоро^[3] и тресящи се една срещу друга. Като не искаше да остане победен в този двубой на вежливост, Тиранът слезе по цялото стълбище, премина през двора и се спря чак на прага на странноприемницата, откъдето отправи към дядкото един върховен поклон: с превит гръб и гърди, хлътнали, доколкото му позволяваше коремът, с увиснали ръце и глава, която почти допираше земята.

Ако Ирод беше проследил с поглед майордома на граф дьо Помрьой до края на улицата, може би щеше да забележи едно явление, странно противоречащо на законите на перспективата: вместо да намалява, снагата на стареца растеше, колкото повече се отдалечаваше. Превитият му гръб се изпружи, изчезна старческото треперене на ръцете и той съвсем не изглеждаше тъй подагричен с бодрата си походка; но Ирод беше си вече влязъл и не видя нищо от това странно превращение.

В сряда сутринта, докато слугите от странноприемницата товареха декорите и вързопите в една впрегната в два силни коня каруца, която Тиранът беше наел за превозването на трупата, пред портите на хана, като плющеше с бича си, се яви един едър дангалак в много чиста лакейска ливрея, възседнал едно першеронско конче, за да подкани комедиантите да побързат с тръгването и да им служи като предводител. Жените, които винаги са си лениви в леглото и хабят много време да се нагласят, дори и комедиантките, свикнали да се обличат и събличат в миг за смяната на костюмите, които налага театърът, най-сетне слязоха и се настаниха колкото можаха по-сгодно на дъските, постлани със слама и опрени в ритлите на каруцата. Джуджето от Самарянката удряше вече осем часа на камбанката си, когато тежкото превозно средство най-сетне се разклати и потегли на път. За по-малко от половин час задминаха портата на Свети Антоний и Бастилията^[4], която оглеждаше сноповете си от кули в черните води на рововете си. Прекосиха след това предградието и необработените му площи, засети с къщички, и поеха през полето по посока на Венсенския замък^[5], който извишаваше в далечината главната си кула, обвита в леко було от синкава пара, остатък от нощната влага, що се топеше под слънчевите лъчи като пушек от артилерийска стрелба, разпръсквана от вятъра.

Тъй като конете бяха отпочинали и вървяха с добра стъпка, скоро стигнаха старата крепост, чиито готически съоръжения още имаха добър външен вид, макар и да не можеха вече да устояват на топовете и на новите катапулти. Позлатените полумесеци, които увенчаваха минаретата на параклиса, построен от Пиер дьо Монтро^[6], блестяха весело над крепостните стени, сякаш се гордееха, че стоят редом с кръста, знак на изкуплението. След като се удивляваха няколко минути пред този паметник за древната слава на нашите крале, комедиантите навлязоха в гората, където измежду гъсталаците и младиняка величествено се издигаха стари дъбове, без съмнение връстници на онзи, под който свети Луи е раздавал правосъдие^[7], занятие съвсем благолепно за един владетел.

Тъй като пътят никак не беше оживен, понякога колата изненадваше лудуващи или потъркващи с лапичка мустаците си зайци, които не бяха я усетили, защото тя се търкаляше почти безшумно по мократа и мека земя, често постлана с трева. Те си духваха под опашката, колкото им държеше сила, сякаш по петите им търчаха кучета, което забавляваше комедиантите. По-нататък един сръндак уплашено прекоси пътя и за известно време погледът можеше да следи неговия бяг между оголените от листак дървета. Сигоняк особено се вълнуваше от тези неща, тъй като беше възпитан и отрасъл на полето. Той се радваше да гледа поляни, храсталаци, лесове, диви животни на свобода; зрелище, от което беше лишен, откакто живееше в града, където има само къщи, кални улици, комини, които изпущат дим, творения на човека, а не божи творения. Той страшно би се отегчил досега, ако не беше обществото на тази кротка девойка, която имаше в очите си достатъчно синева, за да замести небето.

На излизане от гората пътят поемаше по неголям стръмен склон. Сигоняк рече на Изабела:

— Скъпа душичке, докато каруцата бавно пълзи по тази стръмнина, няма ли да предпочетете да слезете и да сложите ръката си върху моята, за да се поразтъпчем? Ходенето пешком ще ви сгрее нозете и ще ви поразкърши. Пътят е гладък, имаме чудесно ясно зимно време, свежо и ободрително, но не твърде студено.

Младата комедиантка прие предложението на Сигоняк и като сложи пръстчетата си в ръката, която той й протегна, скочи леко на земята. Това беше начин да позволи на своя любим един невинен разговор насаме, който нейната свенливост би му отказала в усамотението на една затворена стая. Те ту вървяха, окрилени от любовта си, едва докосващи земята като птичките, ту се спираха на всяка крачка, за да се погледнат и да се порадват, че са заедно, рамо до рамо, със сплетени ръце и с погледи, потънали в очите на другия. Сигоняк казваше на Изабела колко я обича; тези думи, които той повтори повече от двайсет пъти, изглеждаха на младата жена всеки път така нови, както трябва да е била първата дума за Адам, опитващ Словото на другата заран след мирозданието. Тъй като Изабела беше най-чувствителната и най-безкористната в чувствата си жена на света, тя се стараеше чрез сръдни и галещи отрицания да удържа в границите на дружбата тази любов, която не искаше да увенчае, защото я смяташе вредоносна за бъдещето на барона.

Но тези прелестни спорове и възражения само разгаряха любовта на Сигоняк, който в този миг не се и сещаше за пренебрежителната Йоланда дьо Фоа, сякаш тя никога не беше съществувала.

— Каквото и да правите, сърчице мое — казваше той на възлюблената си, — вие няма да сполучите да изтощите моето постоянство. Ако трябва, аз ще чакам угризенията ви да се разпръснат от само себе си, дори чак додето красивите ви златни коси се превърнат в сребърни.

— О! — извика Изабела. — Тогава аз ще да бъда същинско лекарство против любов и тъй грозна, че да изплаша и най-гордото безстрашие. Боя се, че възнаграждавайки вашата вярност, аз ще я накажа.

— Дори и на шестдесет години вие ще запазите чаровете си като прекрасната старица на Мейнар^[8] — отговори изтънчено Сигоняк, — защото вашата красота извира от душата, която е безсмъртна.

— Все едно — подзе младата жена, — вие ще бъдете страшно изигран, ако аз се хвана за думата ви и ви обещая ръката си за онова време, когато годините ми ще наброяват не повече от десет петилетия. Но — продължи тя, като стана отново сериозна — да престанем вече с тези детинщини; вие знаете моето решение, защо не се задоволите да бъдете обичан повече, отколкото е бил обичан някой смъртен за всичкото време, откакто на земята тупкат сърца?

— Едно такова очарователно признание би трябвало да ме задоволи, съгласявам се; но тъй като моята любов е безконечна, тя не би могла да потърпи и най-дребната преграда. Господ бог лесно може да каже на морето: „Ти няма да идеш по-надалече!“ — и да бъде послушан. Но една страст като моята не познава брегове и безконечно расте, макар и вие с небесния си глас да й казвате: „Спри дотук!“

— Сигоняк, вие ме сърдите с такива речи! — каза Изабела, като се понацупи на барона, но при това личицето й беше толкова мило, колкото не можеше да бъде и при най-очарователната усмивка; защото въпреки волята й душата й преливаше от радост при тези негодувания на една любов, която никаква студенина не можа да отблъсне.

Те направиха няколко крачки, без да си говорят. Сигоняк се боеше, че ако настоява повече, ще обиди онази, която обичаше повече от живота си. Изведнъж Изабела пусна рязко ръката му и изтича към окрайнината на пътя с лекотата на кошута, надавайки детски викове.

Тя беше забелязала на склона под един дъб, между сухата шума, натрупана през зимата, една теменужка, съвсем сигурно първата теменужка, цъфнала през тази година, защото беше още едва месец февруари. Тя коленичи, отстрани внимателно мъртвите листа и стръковете трева, откъсна с нокътя си крехката дръжка и се върна с цветенцето в ръка, по-щастлива, отколкото ако беше намерила брошка от драгоценни камъни, забравена в мъха от някоя принцеса.

— Вижте колко е миличка — рече тя, като я показа на Сигоняк, — с листенцата си, току-що разтворени от този първи слънчев лъч.

— Не слънцето — отговори Сигоняк, — ами вашият поглед я е накарал да разцъфне. Цветецът й съвсем точно има оттенъка на вашите зеници.

— Уханието й не се усеща, защото и е студено — подзе Изабела, като закичи на нагръдника си зиморничавото цвете. След няколко минути я взе пак, вдъхна дълбоко и я подаде на Сигоняк, след като я целуна мимолетно.

— Как сладко мирише сега! Топлината на пазвата ми я кара да изпуска своята душица на плахо и скромно цвете!

— Вие сте й дали вашия дъх — отговори Сигоняк, като поднесе теменужката към устните си, за да вземе от нея целувката на Изабела. — В този нежен и сладък мирис няма нищо земно.

— Ах, ужасен! — извика Изабела. — Аз му давам най-чистосърдечно да помирише едно цвете и ето го готов да точи италиански остроумия в маринистически стил^[9], като че ли не се намира на пътя сред полето, ами се задява в преддверието на спалнята й с някоя прочута светска дама. Не, невъзможно е да се издържа вече: на всяка дума, дори и на най-простата думичка на света, той отговаря с мадригал!

Обаче въпреки тази привидна сръдня младата комедиантка явно не се мусеше много на барона, защото отново сложи ръката си на неговата и може би дори се опираше върху нея малко по-силно, отколкото налагаха вървежът й, обикновено тъй лек, и пътят, равен и гладък на това място като градинска алея. Което доказва, че и най-непорочната добродетел не е нечувствителна към хвалбите и че дори въплътената скромност знае да възнагради ласкателството.

Колата се катереше бавно по един доста стръмен скат, в подножието на който се бяха сгушили няколко покрити със слама хижи, сякаш искаха да си спестят усилието да го изкачат. Крепостните, които живееха в тях, бяха се пръснали из полето да свършат някоя и друга работа по посевите и край пътя се виждаше само някакъв слепец, придружен от едно младо момче, бездруго останал в селцето, за да проси милостиня от пътниците.

Този божек, който изглеждаше грохнал от старост, мрънкаше през носа си някаква напевна жалба, с която окайваше слепотата си и си изпросваше милосърдието на минувачите, като им обещаваше да се моли за тях и им обезпечаваше рая в замяна на техните подаяния. От доста време вече жаловитият му глас достигаше до ушите на Изабела и на Сигоняк като някакво досадно и неприятно бръмчене посред сладкото им любовно бъбрене и баронът дори почна да губи търпение; защото когато до тебе чурулика славей, не е приятно да чуваш как отдалече грачи гарван.

Когато стигнаха до стария клетник, той, предупреден от водача си, удвои стенанията и жалбите си. За да подбуди милосърдието им към щедрост, той отсечено разклащаше една дървена копанка, в която подрънкваха няколко гологана, медни динари, бели пари и други дребни монети. Един прокъсан парцал обвиваше главата му, а през гърба му, превит като дъгата на мост, беше заметната дебела аба от черна вълна, много груба и много тежка, по-добра за товарно животно, отколкото за християнин, и която той навярно беше наследил от някое муле, умряло от краста или от шуга. Обърнатите му очи показваха само бялото си и бяха страшни за гледане върху това потъмняло и сбръчкано лице, чиято долна част беше погребана под широка сива брада, достойна за калугер капуцин или за отшелник, която се спускаше чак до пъпа му в противовес на косите. От тялото му се виждаха само ръцете, които се протягаха треперещи из разрезите на ямурлука, за да стискат, подрусвайки, просяшката паничка. В знак на благочестие и на смирение пред волята на Провидението слепецът стоеше коленичил върху купчина слама, по-накълцана и прогнила и от древното торище на Йов. Пред тази човешка дрипа състраданието неминуемо потръпваше от погнуса, а милостинята й подхвърляше лептата си, извръщайки глава.

Детето, изправено край слепеца, имаше някакво диво и свирепо изражение. Лицето му беше наполовина скрито от дългите кичури коси, които висяха покрай бузите. Една стара издънена шапка, прекалено голяма за него и стеснена отзад с един тегел, заливаше със сянка горната част на лицето, като оставяше осветени само брадичката и устата, в която зъбите блестяха със зловеща белота. Някакво подобие на войнишки плащ от грубо сукно, целият в кръпки, съставляваше цялото му облекло, а под него се очертаваше едно мършаво и тръпкаво телце, стройно и изящно въпреки цялата тази нищета. Чистите и нежни крачета се червенееха боси върху студената пръст без чорапи, нито обуща.

Изабела се трогна от плачевния вид на тази двойка, дето се струпваха наедно злочестините на старостта и на детството, и се спря пред слепеца, който редеше безсмислените си молитвени припеви с все по-нарастваща излиятелност, а сред тях се примесваше и острият гласец на водача му. Изабела потърси в джобчето си някоя пара, за да я даде на божека, но не намери кесийката си и като се обърна към Сигоняк, помоли го да й заеме един-два тестона, на което баронът с охота се съгласи, макар че този слепец с йеремиевите си плачове никак не му се понрави. Като човек кавалер и за да не позволи на Изабела да се приближи до такава гадост, той сам отиде и пусна монетата в копанката.

И тогава, вместо да поблагодари Сигоняку за лептата му, сгърбеният до преди миг божек се изправи, за велик ужас на Изабела, и като разпери ръце, подобно на някой орел лешояд, който размахва крила, за да набере тласък, разгърна грамадното тъмно покривало, под което изглеждаше грохнал, прехвърли го през раменете си и го метна с онова движение, с каквото рибарят хвърля серкмето си в блатото или в някоя река. Тежката аба се разстла като облак над главата на Сигоняк, обви я и тежко обгърна тялото му до петите, като му отне наведнъж и зрението, и дъха, и възможността да си служи с ръцете и краката, тъй като краищата й бяха обшити с парчета олово, досъщ като рибарска мрежа.

Младата актриса, вкаменена от ужас, искаше да вика, да бяга, да крещи за помощ, но преди да успее да издаде звук от гърлото си, тя почувствува, че бързо и ловко я повдигат над земята. Старият слепец, превърнал се за миг в млад и зорко зрящ мъжага по силата на някакво по-скоро пъклено, отколкото небесно чудо, я беше обхванал под ръцете, докато младото момче я държеше за краката. И двамата пазеха мълчание и я отнасяха навътре от пътя. Спряха се зад една полуразрушена колиба, където чакаше някакъв маскиран мъж, възседнал силен кон.

Двама други мъже, също тъй на коне и с маски, въоръжени до зъби, чакаха зад една стена, която ги скриваше откъм пътя, готови в случай на нужда да се притекат в помощ на първия.

Изабела, почти бездиханна от страх, беше сложена да седне върху предната дъга на седлото, постлана с някакво много пъти сгънато наметало, та да се образува нещо като възглавница. Конникът прехвърли през кръста й един кожен ремък, достатъчно широк, за да го обвърже и около своята снага, и след като свърши тази работа с бързина и сръчност, издаващи забележителна опитност в такива рисковани похищения, той смушка с шпори коня си, който приклекна и се понесе отведнъж, сякаш за да докаже, че този двоен товар ни най-малко не му тежи; вярно е наистина, че младата комедиантка не беше много обременителна.

Всичко се разви за много по-късо време, отколкото е нужно, за да бъде описано. Сигоняк още се блъскаше под тежкото покривало на лъжливия слепец, като някой рациарий^[10], усукан в мрежата на противника си. Той беснееше при мисълта за новото подло посегателство на Валомбрьоз спрямо Изабела и се изтощаваше от напразни усилия да се освободи. За добра чест хрумна му да изтегли кинжала си и да разреже с него дебелата аба, която тегнеше над него като някое от ония оловни раса, каквито носят вечно осъдените на Данте^[11].

С два-три удара на кинжала той разтвори тъмницата си и като някой ловджийски сокол, на който са свалили мрежестата качулка, огледа с бърз и пронизителен поглед полето и видя похитителите на Изабела: те прекосяваха поляните и по всичко изглеждаше, че се стремяха да достигнат една китка дървета, недалеч оттам. Слепецът и детето бяха изчезнали, сигурно бяха се скрили в някой трап или зад храсталаците. Но не за този дребен дивеч беше настървен Сигоняк. Като отхвърли наметката си, която само щеше да му пречи, той се втурна с някаква отчаяна ярост след злодеите. Баронът беше гъвкав, много добре сложен, като че ли създаден за бегач, и в детските си години често беше се съревновавал в бързина с най-пъргавите момчета от селото. Похитителите, които се извръщаха от седлата, виждаха как разстоянието, което ги делеше от барона, непрекъснато намалява и един от тях дори изпразни пищова си срещу него, за да прекрати преследването. Но не улучи, защо то Сигоняк, както бягаше, скачаше наляво или надясно, та да не могат да се прицелят точно. Конникът, който носеше Изабела, се опитваше да вземе преднина, оставяйки на прикритието си грижата да се оправя със Сигоняк, но младата жена, наместена върху предницата на седлото, не му позволяваше да направлява животното си, както му се искаше, блъскаше се и се извиваше, мъчейки се да се изхлузи на земята.

Сигоняк все повече и повече се приближаваше, тъй като почвата не беше много благоприятна за конете. Без да забавя бега си, той издърпа шпагата си навън и вече я размахваше високо над главата си; но той беше спешѐн, сам, срещу трима въоръжени ездачи, а и почваше да не му достига дъх. Но той направи още едно върховно усилие и с два-три скока застигна конниците, които прикриваха бягството на похитителя. За да не си губи времето да се бие с тях, той бодна по два-три пъти с шпагата си задниците на конете им, разчитайки, че така добре пришпорени, животните ще ударят на бяг. И наистина, обезумели от болка, конете се вдигнаха на задните си крака, почнаха да хвърлят къчове и като захапаха зъбалците си, каквито и усилия да полагаха ездачите им да ги удържат, понесоха се в такъв луд галоп, сякаш дяволът ги гонеше, без да гледат нито трапове, нито прегради, и за минутка изчезнаха от погледа.

Задъхан, облян в пот, с пресъхнали уста, като си мислеше, че сърцето му всеки миг ще се пръсне в гърдите, Сигоняк най-сетне застигна маскирания мъж, който държеше Изабела пред себе си, положена напряко върху шията на коня. Младата жена викаше:

— На помощ, Сигоняк, на помощ!

— Ето ме! — изхриптя баронът със свирещ глас и на пресекулки и с лявата си ръка се хвана и увисна за ремъка, който свързваше Изабела с разбойника. Той се мъчеше да смъкне ездача долу, като подтичваше край коня, подобно на ония изкусни джигити, които латинците наричаха desultores^[12]. Но конникът стискаше коленете си и толкова лесно щеше да бъде да отделиш човешката половина на някой кентавър^[13], колкото да изтръгнеш оногова от седлото му. А в същото време той търсеше с петите си корема на животното, за да го пришпори, и се опитваше да изтърси от себе си Сигоняк, когото не можеше да удари, защото ръцете му трябваше да стискат юздите и да удържат Изабела. Конят, на който му се пречкаха и го дърпаха по такъв начин, забави бега си, което позволи на Сигоняк да си поеме малко дъх; той дори се възползва от това отпускане да намушка противника си. Но страхът да не нарани Изабела, която непрекъснато и буйно се блъскаше, го принуди лошо да премери удара си. Конникът, като отпусна за миг поводите, измъкна от жилетката си един нож и преряза ремъка, за който отчаяно се държеше Сигоняк; после веднага заби до кръв назъбените шипове на шпорите си в хълбоците на бедното животно, което се понесе напред с неудържима сила. Дългият кожен каиш остана в ръката на Сигоняк, който, лишен от опора и изненадан от измамливия удар, се тръшна с всичката си тежест на гърба си; колкото чевръсто да скочи и да вдигна шпагата си, отхвръкнала на четири крачки от него, този промеждутък беше достатъчен на конника да вземе такава преднина, която баронът не можеше и да се надява да преодолее, както беше уморен от неравната борба и лудия си бяг. Въпреки това обаче той се впусна отново след все по-слабите викове на Изабела в гонитба на похитителя; безплодно усилие на едно велико сърце, на което пред очите отнемат онова, което то люби. Но той забележимо изоставаше, а конникът вече бе стигнал гората, чиято грамада, макар и оголена от листата си, беше достатъчна с плетеницата на стволовете и клоните си да затули посоката, в която се изгуби разбойникът.

Макар и луд от гняв и смазан от болка, Сигоняк трябваше да спре, оставяйки своята премила Изабела в ноктите на дявола, защото вече не можеше да й се притече на помощ, дори и с пресните сили на Ирод и на Скапен, които при ехото от изстрелите бяха скочили от каруцата, подозирайки някое внезапно нападение, премеждие или засада, макар че негодникът лакей се опитваше да ги задържи.

С няколко къси приказки, на пресекулки, Сигоняк ги постави в течение на Изабелиното отвличане и на всичко, което беше се случило.

— Тук виждам пръста на Валомбрьоз — рече Ирод. — Дали е подочул нещо за нашето пътешествие в замъка дьо Помрьой и ни е причакал с тази засада или пък цялата тая комедия, за която получих и пари, не е била някаква военна хитрост, целяща да ни привлече вън от града, където подобни удари са трудни и опасни за изпълнение? В такъв случай мошеникът, който изигра ролята на почтения майордом, е най-големият актьор, който съм виждал в живота си. Бих се заклел, че този хитрец е някой наивен интендант от знатен дом, целият натъпкан с качества и добродетели… Но да оставим това и както сме тримата, да претърсим по всички посоки тази дъбрава, за да открием поне някоя следа от тази мила Изабела, която аз, колкото и да съм тиранин, обичам повече от моите любими дреболии на скара и пълнени чревца. Уви! Твърде се боя, че наивната пчелица е попаднала в мрежите на един чудовищен паяк, който може да я затрие, преди да успеем да я изтръгнем от хитро наснованата му паяжина.

— Ще го сплескам! — извика Сигоняк, като размазваше земята с петата си, сякаш паякът се намираше под ботуша му. — Ще я сплескам, отровната гадина!

Страховитото изражение на лицето му, обикновено толкова спокойно и приятно, показваше, че това не е само пусто самохвалство, а и готовност да извърши каквото говори.

— Така — рече Ирод, — да не губим повече време в празни приказки, ами да влезем в гората и да я претърсим. Дивечът не може да е избягал много далеч.

И наистина от другата страна на високата гора, която комедиантите прекосиха, без да обръщат внимание на храсталаците и на младиняка, що ги препъваха и шибаха с клони по лицата, една каляска със спуснати пердета препускаше с всичката бързина, която можеше да изтръгне от четири пощенски коня истински залп от камшични удари. Двоицата конници, на които Сигоняк бе намушкал конете, бяха успели да ги успокоят и сега галопираха отстрани, до вратичките на каляската, а единият от тях държеше за поводите коня на маскирания мъж; без съмнение въпросният приятел беше влязъл в колата, за да попречи на Изабела да вдигне завеските и да вика за помощ или дори да не скочи на земята с опасност за живота си.

Тъй като никой нямаше на нозете си бързоходните ботуши, които Палечко толкова хитроумно бе откраднал от Морското чудовище^[14], безсмислено беше да се тича пешком след каляска, теглена от такъв впряг и така добре охранявана. Най-многото, което можеха да направят Сигоняк и другарите му, беше да запомнят посоката, в която се отправяше шествието — твърде слаба следа, за да намерят по нея Изабела. Баронът се опита да тръгне по дирите на колелетата, но пътят беше изсъхнал и наплатите им бяха оставили само едва забележими отпечатъци върху твърдата земя; освен това те скоро се заплитаха със следите на други каляски и каруци, минали предишните дни по друма. Когато стигна до един кръстопът, където пътят се разклоняваше в много направления, баронът съвсем загуби дирята и застана неподвижен и по-объркан от Херкулес между Страстта и Добродетелта^[15]. Налагаше се да се върнат обратно, защото едно невярно съждение можеше още повече да ги отдалечи от целта. И тъй, малката дружина с окаян вид се отправи към каруцата, където останалите комедианти очакваха с безпокойство и тревога изясняването на тайнствената случка.

Още от началото на произшествието съпровождащият лакей беше препуснал напред с каруцата, за да лиши Сигоняк от помощта на комедиантите, макар че те му крещяха да спре; а когато при пукотевицата Тиранът и Скапен скочиха въпреки него, той заби в кончето си и двете шпори, прескочи канавката и удари напряко през полето, за да се присъедини към съучастниците си, без да го е грижа оттук нататък дали комическата трупа ще стигне или не замъка дьо Помрьой, ако въобще такъв замък съществуваше — въпрос най-малкото съмнителен след всичко, което се случи.

Ирод попита една старица, която се клатушкаше по пътя с вързоп дръвца на гърбицата, дали има още много левги до Помрьой. Бабата отговори, че не е чувала да има селище, замък или имение с такова име на много левги околовръст, макар че тя от дете, та до седемдесетата си година е изходила целия край, тъй като занаятът й бил да попросва и да си изкарва хляба по стъгди и по пътища.

Ставаше съвършено очевидно, че историята с представлението беше клопка, скроена от коварни и тъмни злодеи в полза на някой велможа, който можеше да бъде само влюбеният в Изабела Валомбрьоз, тъй като са били нужни много люде и много пари, за да се разиграе това сложно съзаклятие.

Каруцата възви обратно към Париж; но Сигоняк, Ирод и Скапен останаха на мястото, разчитайки да наемат в някое близко селце коне, с които да продължат по-плодотворно търсенето и преследването на похитителите.

 

 

Когато баронът падна, Изабела я докараха в покрайнината на някаква гора, свалиха я от коня и я качиха на една каляска, макар че тя се дърпаше колкото можеше, и всичко това стана за по-малко от три-четири минути. После каляската потегли сред гръмотевично тракане на колелета, сякаш беше колесницата на Капаней^[16] върху бронзовия мост. Срещу младата жена почтително седеше маскираният мъж, който беше я отвлякъл на седлото си.

По едно време тя се наведе да погледне навън през вратичката, но човекът протегна ръка и я задържа. Нямаше никакъв начин да се бориш срещу тази желязна ръка. Изабела се дръпна назад и започна да вика, надявайки се, че ще я чуе някой минувач.

— Госпожице, успокойте се за бога — обади се тайнственият похитител и гласът му звучеше с най-изтънчена вежливост. — Не ме заставяйте да прилагам телесна принуда към една толкова прекрасна и очарователна особа. Никой не ви желае злото, напротив, може би ви очаква голямо щастие. Не упорствайте в безплодни вироглавства; ако бъдете разумна, аз ще се отнасям към вас с най-високо внимание и дори една пленена кралица няма да може да се похвали, че са се грижили по-добре за нея. Но ако не мирувате, ако се борите и викате, за да привлечете помощ, каквато никога няма да дойде, аз имам с какво да ви вразумя. Ей това ще ви направи няма, а онова пък ще ви усмири.

И мъжът извади от джоба си един намордник за запушване на устата, твърде художествено изработен, и едно дълго копринено въженце, навито на клъбце.

— Би било истинско варварство — продължи той да се използва такова приспособление, каквото слагат на злонравни и хапливи коне, срещу една толкова свежа, толкова розова и медоречива устица. Усуканото въже също така няма да подхожда, съгласете се, на тия мънички и нежни китки, създадени да носят златни гривни, обсипани с диаманти.

Младата комедиантка, колкото и разгневена и отчаяна да беше, сложи оръжие пред тези доводи, между впрочем разумни. Телесната съпротива не можеше да послужи за нищо. И Изабела се сгуши в дъното на каляската и притихна. Но тежки въздишки издуваха гърдите й, а от красивите й очи се стичаха сълзи по бледите бузи, като дъждовни капки по листцата на някоя бяла роза. Тя си мислеше за опасностите, на които беше изложена нейната добродетел, и за отчаянието на Сигоняк.

„След буйния пристъп — рече си маскираният — иде влажният; нещата следват редовния си ход. Толкоз по-добре, би ми било неприятно да постъпвам грубо с такова прелестно момиче.“

Свита в своя ъгъл, Изабела хвърляше от време на време по някой боязлив поглед към своя стражник; маскираният забеляза това и й проговори с глас, който се стремеше да направи мек, макар че той по природа си беше дрезгав:

— Няма защо да се страхувате от мен, госпожице, аз съм кавалер и няма да сторя нищо, което да ви оскърби. Ако Фортуна ме беше облагодетелствала малко повече, сигурно нямаше да ви отвличам заради другиго, каквато сте хубава, порядъчна и одарѐна; но несправедливостите на съдбата принуждават понякога и вродената изтънченост към малко странни действия.

— Вие признавате значи — рече Изабела, — че са ви подкупили, за да ме похитите, което е безчестно, противозаконно и жестоко дело!

— След всичко, което направих — отговори най-спокойно мъжът с маската, — би било съвсем безполезно да го отричам. Намират се и такива като нас по калдъръмите на Париж, неколцина души безстрастни философи, които за пари обслужваме страстите на другите и дори им поднасяме възможността да ги задоволят, като им даваме под наем ума и смелостта си, мозъците и ръцете си. Но за да променим разговора, колко прелестна бяхте в последната комедия! Вие изрекохте сцената на признанието с изящество, що няма равно на себе си. Аз ви ръкоплясках до забрава. Този чифт ръце, които тупаха като бухалките на перачка, бях аз!

— А аз ще ви кажа на свой ред: хайде да оставим настрана тези приказки и неуместни ласкателства. Къде ме водите против волята ми и нарушавайки всякакъв закон и приличие?

— Нямам право да го кажа, а, от друга страна, то ще бъде съвсем безполезно за вас. Ние сме задължени да пазим тайна както изповедниците и лекарите; безусловно и ненарушимо с нищо мълчание е необходимо при тези потайни, опасни и необичайни начинания, които се осъществяват от безименни маскирани сенки. Често за по-голяма сигурност ние не познаваме този, по чиято заръка действаме, а и той не ни познава.

— Сиреч вие не знаете коя ръка ви е подтикнала към такова оскърбително и наказуемо действие, да отвлечете на царския друм едно младо момиче от другарите му?

— Дали зная или не зная, ползата е една и съща, понеже моето съзнание за дълг ми затваря човката. Потърсете измежду вашите обожатели оногова, който е най-пламенен и най-малко ощастливен. Сигурно е той.

Като видя, че няма да изтръгне от стражника си нищо по-определено, Изабела не проговори вече. Между впрочем тя не се и съмняваше, че Валомбрьоз стои в дъното на заговора. Оня заплашителен вид, с който той й подхвърли от прага на стаята думите: „Довиждане, госпожице!“, когато бе я посетил на Престолонаследническата улица, беше се запечатал в паметта й; а при човек с неговия нрав, тъй буен в желанията си, тъй непреклонен във волята си, това просто приветствие не пророкуваше нищо хубаво. Убеждението, че я водят при херцога, удвояваше страховете на злочестата комедиантка и тя бледнееше, като си помислеше на какви посегателства ще бъде изложено целомъдрието й в ръцете на онзи надменен болярин, още по-наранен в гордостта си, отколкото от любов. Тя се надяваше, че Сигоняковото безстрашие ще й се притече на помощ. Но ще успее ли този верен и доблестен приятел да я открие, преди да стане късно, в онова скрито от людските очи убежище, където я водеха нейните похитители?

„Каквото и да стане — рече си тя, — ако този зъл херцог поиска да ме насили, аз нося в пазвата си ножа на Чикита и ще пожертвам живота си заради честта!“

Това решение, веднъж взето, я поуспокои.

От два часа насам каляската се носеше напред със същия бърз ход, без да спира никъде, освен три-четири минути за смяна на конете, които чакаха отрано на определено място по пътя. Тъй като спуснатите перденца не позволяваха да се види нищо, Изабела не можеше да отгатне в каква посока я откарваха. Макар и да не познаваше местността, ако можеше да погледне навън, слънцето щеше да я упъти; но завеските оставаха спуснати и в тъмнината тихо я отнасяха към неизвестното.

Най-сетне колелетата на каляската изкънтяха по обкованите с желязо греди на някакъв подвижен мост и известиха Изабела, че са пристигнали на местоназначението си. И наистина колата спря, вратичката се отвори и мъжът с маската предложи ръката си на Изабела, за да й помогне да слезе.

Тя се озърна и видя обширен четвъртит вътрешен двор, образуван от четирите крила на голяма сграда, изградена от тухли, чийто ясночервен цвят времето беше заменило с някакъв възтъмен, доста злокобен оттенък. Дълги и тесни прозорци разсичаха вътрешните фасади, а зад зеленикавите квадратчета на стъклата им се виждаха спуснати щори, верен знак, че стаите, които получаваха светлина през тях, отдавна са необитаеми. Рамка от мъх обхващаше всеки камък от дворната настилка, в подножието на стените беше покарала трева. В началото на стълбището два египтоподобни сфинкса върху каменни подставки източваха притъпените си нокти, а едри петна от оня сиво-жълт лишей, който расте по овехтелия камък, изпъстряха окръглените им задници. Макар и засегнат от онази тъга, която отсъствието на господарите налага като печат върху жилищата, непознатият замък все още имаше внушителен вид и лъхаше велможеска охолност. Той беше пуст, но не и изоставен и никъде не се забелязваше и най-малкият признак на разрушение. Тялото беше непокътнато, само душата я нямаше.

Човекът с маската предаде Изабела в ръцете на някакъв лакей в сива ливрея. Лакеят я поведе по една широка стълба, чийто изящно изработен парапет от ковано желязо преплиташе завъртулките и арабеските си според вкуса от времето на предишното царуване, и разтвори пред нея едни покои, които някога трябва да са изглеждали като nes plus ultra-та на разкоша, но и сега увехналата им пищност не отстъпваше на съвременните изтънчености. Ламперии от старо дъбово дърво покриваха стените на първата стая, богато раздвижени с колонки, полуколонки, корнизи и рамки от резба на листа и цветя, в които бяха поставени фламандски губери, от ония, наречени „зеленолистни“. Във втората стая, също така облицована с дъб, но украсена с по-сложна и тук-там позлатена резба, губерите бяха заменени с картини, изобразяващи антични алегории, чийто смисъл беше много трудно да се долови под пластовете жълт лак и димните наслоения на времето: по-тъмните места бяха се слели в един черен фон и само светлите части все още се различаваха. Тези образи на божества, на нимфи и на герои, полуизпъкващи от мрачините и видими само откъм осветената си страна, правеха странно впечатление, което вечер, под трепливите лъчи на лампата, можеше да стане страшно. Леглото заемаше един дълбок алков и беше застлано с плътна покривка, тъкана на много ситни бодове, набраздена отгоре с ивици от кадифе, великолепна, но с полинели цветове. Няколко златни и сребърни нишки проблясваха измежду прогнилите от старост коприни и вълни и синкави цепнатини насичаха гладко червената някога повърхност на тъканта. Една чудесно резбована тоалетна масичка накланяше към Изабела венецианското си огледало и тя зърна в него побледнялото си и хлътнало лице. Голям огън, който показваше, че младата комедиантка е била очаквана, гореше в камината, грамадно строение, подпирано от два Хермеса^[17] във вид на стълбове и цялото отрупано с плетеници, конзолни, венци и орнаменти в някакво тежко изобилие; в средата му беше вграден портретът на един мъж, изражението на когото странно удиви Изабела. Не й бе непознато това лице; струваше и се, че си го спомня, както на събуждане си спомняме някое видение, появило се в съня ни, но което не изчезва с него, а дълго ни следва в живота. Мъжът имаше блед лик с черни очи, с ясночервени устни и тъмни коси, което издаваше около четиридесетгодишна възраст; той целият беше пронизан от една пълна с благородство гордост. Ризница от потъмняла стомана, набраздена с дълги плочки от злато и чер емайл и препасана през рамото с бял шарф, покриваше гърдите му. Въпреки твърде законните страхове и тревоги, които й вдъхваше нейното положение, Изабела не можеше да си наложи да не гледа този портрет и като обаяна не откъсваше очи от него. Имаше в образа някаква прилика с лицето на Валомбрьоз, но изражението му беше толкова различно, че подобието веднага изчезваше.

Изабела беше потънала в това съзерцание, когато лакеят със сивата ливрея, който беше излязъл за няколко минути, се върна с още двама прислужници, носещи масичка с прибори за ядене, и съобщи на пленницата:

— За госпожицата е поднесено.

Единият от новодошлите лакеи мълчаливо придвижи кресло, другият вдигна капака на един супник от старо масивно сребро и оттам се вдигна облак приятно ухаеща пара, който предвещаваше гъст и вкусен бульон.

Въпреки скръбта, в която я хвърляше премеждието й, Изабела усещаше силен глад и се упрекваше за него, като че ли бе възможно природата да изгуби своите права. Но спря я мисълта, че тези ястия може би съдържат някакво упойващо средство, което би я предоставило без защита в нечии ръце, и тя отблъсна блюдото, където вече бе потопила лъжицата си.

Лакеят със сивата ливрея изглежда отгатна този страх и пред очите на Изабела опита виното, водата и поред всички ястия, поднесени на масата. Затворницата, малко поуспокоена, изпи глътка бульон, хапна залък хляб, изсмука едно пилешко крилце и с това привърши лекия си обед. И тъй като от вълненията през деня усещаше някакви леки трескави тръпки, тя сама премести креслото си до огъня и притихна там, подпряла лакът на дръжката, с брадичка на дланта си и дух, блуждаещ в някакви смътни и мъчителни мечтания.

След известно време тя стана и се приближи до прозореца, за да види какъв кръгозор се открива оттам. Нямаше никаква решетка или пръчки, нищо, което да напомня затвор. Но като се наведе, тя видя под стените застоялата и зеленясала вода на дълбокия ров, който опасваше замъка. Подвижният мост, по който беше минала каляската, бе вдигнат и всяка възможност за общение с външния свят беше изключена, освен ако човек не речеше да преплува рова. Но дори и тогава щеше да бъде много трудно да се изкатери отвесният каменен ръб на канала. Нещо като крепостна стена от вековни дървета, засадени по насипите около замъка, закриваше напълно кръгозорите. От прозорците се виждаха само преплетените им клони, които, макар и безлистни, препречваха погледа. Трябваше да отхвърли всякаква надежда за бягство или за освобождение и да чака развитието на събитията с онова трескаво безпокойство в сърцето, което може би е по-лошо и от най-страшната развръзка.

И клетата Изабела чакаше и се разтрисаше от най-лекия шум. Подплисването на водата, някоя въздишка на вятъра, изпукване в ламперията, изпращяването на съчка в огъня я караха да се облива в студена пот. Всеки миг тя очакваше някоя врата да се отвори, някой плот от облицовката да се отмести безшумно, разкривайки подземен ход, и от тази тъмна рамка да изскочи някой, човек или привидение. Може би дори призракът щеше по-малко да я изплаши. Заедно със здрача, който се сгъстяваше, нарастваха и страховете й. Когато един едър лакей влезе, носейки един свещник, отрупан със свещи, тя едва не изгуби свяст.

Докато Изабела трепереше от страх в усамотените си покои, в една от долните зали похитителите й пируваха и се веселяха, тъй като трябваше да останат в замъка и да го отбраняват, в случай на нападение от страна на Сигоняк. Те всички пиеха като смокове, но един измежду тях особено разгръщаше нашироко забележителния си дар да поглъща течности. Той беше мъжът, който отвлече Изабела на коня си, и тъй като беше си свалил вече маската, позволено беше всекиму да гледа колкото си иска бялото му като сирене лице, сред което пламтеше един нагрят до червено нос. По този нос с цвета на вишна сигурно сте познали Малартик, Лампурдовия приятел.