Теофил Готие
Капитан Фракас (17)

XVII глава
Аметистовият пръстен

Като изкачваха стъпалата по четири, Малартик, Конската ноздра, Таралян-крак и Кривата джука дотърчаха в Изабелината стая, за да посрещнат нападението и да се притекат на помощ Валомбрьозу, докато Дрипелът, Мерендол и другите редовни въоръженници на херцога, които той бе довел със себе си, пресичаха с лодката канала, за да излязат на брега и да ударят неприятеля в тил. Стратегия умна и достойна за един добър кралски генерал.

Върхарът на дървото запречваше прозореца, и без това доста тесен, а клонакът му се простираше почти чак до средата на стаята, тъй че нападателите не разполагаха с широко поле за борба. Малартик застана заедно с Таралян-крак до стената от едната страна, а от другата заповяда да се наредят Кривата джука и Конската ноздра, за да не се подложат срещу първия устрем на пристъпа и да действат с по-развързани ръце. За да влезе човек в крепостта, трябваше да си отвори път през тоя жив плет от свирепи мъжаги, които чакаха с шпага в едната ръка и с пищов в другата. Всички бяха сложили отново маските си, защото никой от тия порядъчни люде не държеше да бъде видян, за в случай че работите вземеха лош обрат, и сега тези четирима мъже с черни лица, неподвижни и безмълвни като призраци, представляваха твърде застрашителна гледка.

Благоволете да излезете оттук или се маскирайте — рече тихо Малартик на Валомбрьоз. — Съвсем безсмислено е да ви познаят при тази схватка.

Какво ме е грижа! — отговори младият херцог. — Аз не се боя от никого на света, а и ония, които ме видят, няма да се върнат, за да го разкажат — прибави гой, като размаха заплашително шпагата си.

— Заведете поне в някоя друга стая Изабела, Елената на тази втора Троянска война^[1], която някой заблуден куршум случайно може да засегне, а ще бъде жалко.

Херцогът, намирайки съвета за уместен, пристъпи към Изабела, която беше се прислонила до Чикита зад един едро резбован дъбов скрин, и я вдигна на ръце, макар че тя се вкопчи със сгърчени пръсти за издатините на резбата и оказа най-буйна съпротива срещу усилията на Валомбрьоз; тази добродетелна девица, превъзмогвайки плашливостта на пола си, предпочиташе да остане на бойното поле, изложена на куршумите и острията на шпагите, които можеха да отнемат само живота й, вместо да бъде сама с Валомбрьоз, запазена от сражението, но изложена на начинания, които щяха да отнемат честта й.

— Не, не, оставете ме! — викаше тя, като се мяташе и с отчаяно усилие се мъчеше да се задържи за рамката на вратата, защото усещаше, че Сигоняк не може да бъде далеч.

Най-сетне херцогът успя да открехне едното крило на вратата и щеше да завлече Изабела в другата стая, когато младата жена се изтръгна от ръцете му и изтича към прозореца; но Валомбрьоз я застигна, вдигна я над земята и я понесе към вътрешността на покоите.

— Спасете ме! — извика тя с немощен глас, усещайки, че силите й се изчерпват. — Спасете ме, Сигоняк!

Чу се шум на мачкани клони и един силен глас, който сякаш идваше от небето, прокънтя в стаята:

— Ето ме!

И с бързината на мълния една черна сянка се стрелна между четворицата наемници, понесена от такъв устрем, че беше вече насред стаята, когато четирите пищова гръмнаха почти едновременно. Облаци дим се вдигнаха на гъсти валма и за няколко секунди скриха от очите последиците на този четворен залп; а когато се поразпръснаха, наемниците видяха Сигоняк или, по-точно казано, капитан Фракас, защото те го познаваха само под това име: прав, с шпага в ръка и без друга рана освен пречупеното перо на шапката му — защото кремъците на пищовите не бяха успели да възпламенят толкова бързо барута, та куршумите да го улучат при онова ненадейно и мълниеносно прелитане.

Но Изабела и Валомбрьоз не бяха там. Херцогът беше се възползвал от шумотевицата, за да отнесе полуоневестената си жертва. Една яка врата и едно спуснато мандало стояха между клетата комедиантка и самоотвержения й защитник, комуто и без това предстоеше да се разправи с тая шайка, дето му висеше на врата, преди да се добере до нея. За добра чест Чикита, гъвкава и пъргава като смок, с надеждата да бъде в услуга на Изабела, беше се промъкнала през процепа на вратата по петите на херцога, който посред бъркотията на пристъпа и пукотевицата на огнестрелните оръжия не й обърна никакво внимание, още повече че тя тутакси се скри в един тъмен ъгъл на обширната зала, съвсем слабо осветлена от една лампа, положена на масата.

— Окаяници, къде е Изабела? — извика Сигоняк, като видя, че младата комедиантка я няма в стаята. — Аз ей сега чух гласа й!

— Вий не сте ни я поверявали да я пазим — отговори Малартик с най-чудесно самообладание, — а ние между другото сме твърде лоши бавачки.

И като рече така, той се спусна с вдигната шпага връз барона, който посрещна удара му, както подобава. Но Малартик не беше противник за подценяване; след Лампурд той минаваше за най-сръчния боец в Париж, ала въпреки това не можеше издържа дълго срещу Сигоняк.

— Вардете на прозореца, докато аз се занимавам с този приятел — рече той, чаткайки с оръжие, на Таралян-крак, Кривата джука и Конската ноздра, които бързаха да заредят отново пищовите си.

В същия миг още един обсадник връхлетя в стаята, прелитайки през прозореца с опасен скок. Той беше Скапен, комуто старите занаяти като фокусник и войник му даваха особени преимущества при обсадното катерене. С едно мълниеносно око той съгледа, че ръцете на наемниците са заети да насипват барут в оръжията и да ги тъпчат с куршуми, а шпагите им са сложени край тях; бърз като светкавица, той издебна мига на колебание у враговете си, удивени от странната му поява, събра шпагите и ги хвърли през прозореца; после веднага се метна връз Конската ноздра, сграбчи го през кръста и направи от него щит, като го държеше пред себе си и го обръщаше към дулата на пищовите, насочени насреща му.

— В името на всички дяволи, не стреляйте — виеше Ноздрата, полузадушен от жилестите ръце на Скапен, — не стреляйте! Ще ми ударите слабините или главата и ще ми бъде крайно тежко да бъда осакатен от другари!

За да не даде възможност на Кривата джука и на Таралян-крак да се целят в него откъм гърба му, Скапен благоразумно беше се загърбил към стената и им подлагаше Конската ноздра като защитна преграда; а като искаше да ги кара постоянно да сменят прицелната си точка, той разтърсваше наемника и го въртеше насам-нататък и макар че нозете на нещастника от време на време допираха земята, той не добиваше от това нови сили като Антей.

Тази хитрост беше твърде на място; защото Таралян-крак, който недолюбваше много Ноздрата и ценеше човешкия живот колкото счупен гологан, все едно дали ставаше въпрос за негов другар или не, се примери в главата на Скапен, който по ръст надхвърляше малко пленника си; изстрелът изтрещя, но комедиантът се наведе, издигайки Ноздрата, за да се предпази, и куршумът се заби в ламперията, като отнесе ухото на хубостника, който зарева:

— Умрях! Умрях! — Но той виеше с такава сила, която доказваше неопровержимо, че е жив.

Скапен нямаше настроение да чака втори изстрел от пищова, защото знаеше отлично, че куршумът ще го засегне, минавайки през тялото на Ноздрата, пожертван от безчувствените си приятели, и може тежко да го нарани. Затова той си послужи с ударения като със снаряд и го метна тъй силно срещу Кривата джука, който пристъпваше, насочвайки дулото на оръжието си, че пищовът изхвръкна от ръката му и наемникът се стовари на пода, приплетен с другаря си, чиято кръв бликаше връз лицето му и го заслепяваше. Той падна толкова тежко, че няколко минути остана проснат, зашеметен и натъртен, което даде на Скапен време да подритне с крак пищова му под един шкаф и да измъкне кинжала си, за да посрещне Таралян-крак, който връхлетя яростно върху него с нож в ръката, побеснял, дето изстрелът му излезе несполучлив.

Скапен се наведе и с лявата си ръка сграбчи китката, в която Таралян-крак стискаше камата си, и я задържа във въздуха, докато с въоръжената си ръка нанесе на противника си един такъв удар с кинжала, че сигурно би го убил, ако оня не беше с дебела жилетка от биволска кожа, която умъртви силата на удара. Острието все пак проби кожата, потъна в тялото, но се хлъзна по едно ребро. Макар и да не беше смъртоносно, нито дори опасно, нараняването удиви Таралян-крак и той се олюля; тъй че комедиантът, като наблегна с внезапен тласък ръката на наемника, която все още не беше пуснал, лесно събори противника си и без това вече подгънал коляно. И като последна, май излишна вече предохранителна мярка, чукна го няколко пъти по главата с тока си, за да му втълпи да си седи мирно и спокойно.

Докато се разиграваше всичко това, Сигоняк се сражаваше срещу Малартик със студената ярост на човек, който може да постави едни дълбоки знания в служба на една голяма смелост. Той посрещаше и отхвърляше всички пристъпи на дуелиста и дори вече беше засегнал ръката му, както пролича от внезапно разлялото се по Малартиковия ръкав червено петно. Усещайки, че ако схватката продължи, той е загубен, Малартик реши да опита едно последно усилие и връхлетя отдолу, за да нанесе на Сигоняк един удар в упор. Двете стоманени острия се срещнаха с такова сухо и мълниеносно движение, че искри изскочиха от сблъсъка им; но шпагата на барона, като че завинтена за някаква бронзова ръка, отведе навън превитата шпага на дуелиста. Острието се хлъзна под мишницата на капитан Фракас, като закачи плата на горната му дреха, без да пореже мишцата. Малартик се изправи, но преди още да заеме отбранителна стойка, Сигоняк му изби шпагата от ръката, настъпи я с крак и като надвеси острието си над гърлото му, извика:

— Предайте се или сте мъртъв!

И тъкмо в този върховен миг едно едро туловище, като чупеше дребния клонак, скочи от прозореца в разгара на битката и новодошлият, преценявайки с един поглед затруднителното положение на Малартика, му каза с глас на познавач:

— Ти можеш да се покориш на този юнак, без да загубиш честта си; животът ти виси на върха на шпагата му. Ти честно изпълни дълга си; считай се като военнопленник.

После, като се обърна към Сигоняк:

— Можете да се доверите на думата му, той е кавалер посвоему и занапред няма да предприеме нищо срещу вас.

Малартик кимна в знак на съгласие и баронът сведе острието на страшната си сабя. Що се отнася до дуелиста, той вдигна оръжието си с твърде жалък вид, пъхна го в ножницата и мълчаливо седна в едно кресло, дето се погрижи да превърже ръката си, по която червеното петно се разширяваше.

— А за тия дангалаци, ранени кой повече, кой по-малко или убити — рече Лампурд (защото новодошлият беше той), — добре е да се подсигурим и затова ако обичате да им завържем лапките като на кокошки, дето ги носят за продан на пазара надолу с главата. Иначе биха могли пак да станат и да хапят, ако и само по петата. Те са си чисти негодяи, способни да се преструват, че стоят вън от борбата, за да спасят кожите, които, все едно, не струват кой знае колко.

И като измъкна от джобовете на гащите си кълбо тънки и здрави връвчици, гой се наведе над проснатите по пода туловища и с необикновена сръчност свърза ръцете и краката на Кривата джука, който от кумова срама се опитваше да се съпротивлява, на Конската ноздра, който закрещя като сврака, що я скубят жива, и дори на Таралян-крак, макар и оня да лежеше като труп, мъртвешки блед и непомръдващ.

Ако някой се учудва да види Лампурд в числото на обсаждащите, ние ще отговорим, че дуелистът беше обзет от такова сляпо възхищение спрямо Сигоняк, чиято прекрасна школа плени въображението му при срещата им на Новия мост, че доброволно постави услугите си на разположение на Капитана; услуги, които не бяха за пренебрегване в тия сложни и пълни с опасности обстоятелства. Между впрочем често се случваше при такива рисковани набези да се срещат с изтеглени мечове или шпаги в ръка добри приятели, наети и платени от враждуващи воли, но това не смущаваше съвестта на никого.

 

 

Сигурно не сте забравили, че Дрипелът, Агостин, Мерендол, Азолан и Лабриш, които преминаха с лодка канала още в началото на нападението, бяха излезли от замъка с намерението да ударят противника в гръб и да отвлекат силите му. Те мълчаливо заобиколиха покрай рова и стигнаха до мястото, където, отделено от дънера си и паднало пряко водната преграда, голямото дърво беше едновременно и висящ мост, и стълба за освободителите на младата комедиантка. Славният Ирод, както трябва да се предполага, не беше пропуснал да предложи ръцете си и смелостта си на Сигоняк, когото той ценеше много високо и когото би последвал в самата паст на преизподнята, дори и да не се касаеше за милата Изабела, обичана от цялата трупа, а от него особено много. Ако още не сме го видели в кипежа на битката, то най-малко се дължи на страхливост, защото Тиранът, макар и комически актьор, беше сърцат като пълководец. Както всички други и той беше възседнал дънера на дървото като конче и като се повдигаше с ръцете, напредваше на тласъци за сметка на гащите си, чието дъно се закачаше и разнищваше по съковете на дървесната кора. Пред него, възседнал и той ствола, де добре, де зле, се катереше и вратарят на театъра, решителен мъжага, свикнал да си отпуска юмруците и умело да се разправя с наплива на тълпите. Като стигна до мястото, където дървото се разклоняваше, вратарят се хвана за един дебел клон и продължи изкачването си; но когато там се намери Ирод, надарен с телосложението на Голиат, твърде подходящо за роли на тирани, но непригодно за катерачество, той почувства, че клонакът се огъва под него и припуква по твърде обезпокоителен начин. Погледна надолу и в тъмнината му се мярна, на около трийсетина стъпки под него, черната вода на рова. Тази гледка го накара да се поразмисли и да се премести на по-удобно място върху дървото, достатъчно здраво, за да удържи тежестта на тялото му.

„Уф! — рече си той наум. — Все едно някой слон да се разтанцува върху нишка от паяжина, че и аз да вися по тия вейчици, дето може да ги превие едно врабче. Това е работа за влюбени, за Скапеновци и тям подобни пъргави люде, принудени да мършавеят поради своето амплоа. Аз съм цар и тиранин от комедиите, повече съм привързан към трапезата, отколкото към жените, и нямам акробатически и въжеиграчески наклонности. Ако направя още една стъпка, за да се притека на помощ на капитана, който трябва да има нужда от такава, тъй като схващам по гърмежите на пищовите и по чаткането на шпагите, че там работата е гореща, ще цопна в тази гъста и черна като мастило стигийска вода^[2], зеленясала от лигави водорасли, гъмжаща от жаби и жабоци, и ще се забия в тинята до над главата, смърт безславна, зловонен гроб, край твърде жалък и без полза никаква, понеже няма да извадя от строя нито един неприятел. В такъв случай няма нищо срамно да се върна. Смелостта тук с нищо не може да помогне. Дори и да бях Ахил, Ролан или Сид, нямаше как да си попреча да не натежа с двестате и четиридесет ливри и няколко унции върху някое клонче, дебело колкото малкия ми пръст. Тук не става вече въпрос за героизъм, а за науката статика. И тъй, пълно завъртване, моля! Все ще намеря някое хитроумно средство да проникна в твърдината и да се притека в помощ на този славен барон, който сигурно вече се съмнява в приятелството ми, стига да има време да мисли за някого си или за нещо си.“

Като свърши този монолог със скоростта на вътрешната реч, сто пъти по-бърза от другата, която добрият Омир въпреки това величае с епитета „крилата“, Ирод внезапно и ловко възседна наопаки дървения си кон, сиреч ствола на дървото, и предпазливо започна да се спуска надолу. Изведнъж той спря. Един лек шум, сякаш някой търкаше колене в кората на дървото, и учестено дишане на катерещ се човек достигнаха до ухото му и макар че нощта бе тъмна и по-непрогледна от силуета на замъка, стори му се, че различава една неясна сянка, която образуваше гърбица по правата линия на стеблото. За да остане незабелязан, той се сниши, притисна се към дървото, колкото му позволяваше величественият му корем, и зачака, неподвижен и стаил дъха си. След около две минути понадигна глава и като видя противника си съвсем близко пред себе си, изправи се изведнъж и лъсна с широкото си лице право пред очите на вероломника, който мислеше да го издебне и да го удари в гърба.

Мерендол, който водеше нападението, стискаше ножа си между зъбите, за да не затруднява ръцете си, заети с катеренето, и в мрачината изглеждаше, че носи някакви невероятни мустаци. Ирод го хвана за врата с желязната си ръка и така му стегна гърлото, че Мерендол усети да се задушава, като че ли пъхнаха главата му в примката на бесилото; той отвори човка, за да поеме малко въздух, и изпусна ножа, който цамбурна в рова. И тъй като Ирод продължаваше да стиска гърлото му, коленете му се разтвориха, размаханите му ръце описаха гърчещи се криволици; и скоро плясъкът на нещо голямо и тежко отекна в тъмнината и пръски от водата на канала стигнаха чак до петите на Ирод.

„Един! — рече си Тиранът. — Ако не е удушен, ще да се удави. Изборът между тези две възможности ми е твърде приятен. А сега да продължим това проклето спускане.“

Той се смъкна още няколко стъпки. На неголямо разстояние от него затрепка синкава искрица от запалката на пищов; палецът на огнивото изтрака сухо и остро, светлина прониза мрака, чу се гърмеж и един куршум писна на два-три пръста над Ирод, който се сниши още щом зърна блестящата точица, и прибра главата си между раменете, както костенурка се прибира в корубата си, което му свърши чудесна работа.

— Трите рога на рогатия! — изръмжа един дрезгав глас, който принадлежеше тъкмо на Дрипела. — Не улучих!

— За малко, мойто момченце — отговори Ирод, — макар че аз съм доста големичък. Ти трябва да си голям левак. Ха сега заповядай пък ти.

И Тиранът надигна един кривак, който беше завързан за китката му с кожено ремъче — едно не твърде благородно оръжие, но той го владееше с възхитително съвършенство, тъй като неведнъж по време на скитанията му из провинцията беше му се случвало да го върти като някой руански сопаджия. Сега кривакът му срещна шпагата, която наемникът беше изтеглил от ножницата, след като пъхна в пояса си ненужния вече пищов, и я натроши като стъкло, тъй че само дръжката и остана в пестника на Дрипела. Върхът на сопата даже засегна рамото му и го понатърти, твърде леко наистина, понеже силата на удара беше вече умъртвена.

Сега двамата противници, застанали лице в лице, тъй като единият продължаваше да се смъква, а другият се мъчеше да се изкатери, се сграбчиха през кръста и всеки се стремеше да катурне другия в черната и зееща бездна на рова под тях. Макар че Дрипелът беше едър нехранимайко и пращеше от сила и сръчност, не беше лесно да се разкърти такава грамада като Тирана. Все едно да се мъчиш да изтръгнеш някоя кула от земята. Ирод беше преплел краката си под стъблото на дървото и се държеше на него като занитен с куки. Стегнат между ръцете му, жилести и могъщи като обятията на Херкулес, Дрипелът се обливаше в пот и пъхтеше като ковашки мях. Почти сплескан върху широката гръд на Тирана, той се подпираше с ръце за раменете му, в крайно усилие да се измъкне от тая страшна прегръдка. Използувайки една хитра уловка, Ирод разхлаби малко менгемето и наемникът се надигна да вдиша една широка и дълбока глътка, през което време Ирод, като го пусна за миг, обхвана го отново през хълбоците, откъсна го от опората му и го вдигна във въздуха. Сега Тиранът трябваше само да разтвори ръце, за да отпрати Дрипела да направи дупка сред водната леща в канала и той разпери до край ръцете си и наемникът полетя надолу; но Дрипелът беше силен и гъвкав мъжага, както вече споменахме, и успя да се вкопчи със сгърчени пръсти в дървото, като люшкаше тялото си, увиснало над пропастта, и се мъчеше да се залови с крака и с колене за дънера. Но не успя и остана да виси като главно латинско „I“ на ръката си, разтегната страхотно от тежестта на тялото. Пръстите, ужасени да не се откопчат, се впиваха в кората като железни нокти, а сухожилията по лакътя се опъваха до скъсване, сякаш струните на някоя цигулка, дето й натягат ключовете пряко сили. Ако беше светло, щеше да се види как кръвта блика от посинелите нокти.

Положението не беше весело. Човекът висеше на едната си ръка, която тежестта на туловището обтягаше като уред за изтезания. Освен телесните болки Дрипелът се измъчваше и от оня шеметен ужас от падането, примесен с мамещия зов на бездната, с който тя привлича всеки надвесен над нея. Разширените му очи втренчено гледаха тъмната глъбина; ушите му бучаха; през слепоочията му сякаш преминаваха съскащи стрели; обземаха го желания да се хвърли, които все още жизненият усет за самосъхранение обуздаваше: той не знаеше да плува и за него този ров щеше да бъде и гроб.

Въпреки свирепия си вид и черните си като въглен вежди в дъното на душата си Ирод беше твърде мекосърдечен. Той почувствува жалост към тогова клетник, който се люлееше в празното от няколко дълги като вечност минути и чиято предсмъртна борба се удължаваше с жестоки вътрешни терзания. И като се наведе над дънера на дървото, той рече на Дрипела:

— Обеснико, ако ми обещаеш в името на живота си на оня свят, тъй като на тоя животът ти ми принадлежи и без това, че няма да се бъркаш вече в сражението, аз ще те освободя от позорния стълб, дето висиш като злия разбойник.

— Заклевам се — изхърка глухо Дрипелът, стигнал до края на силите си. — Но по-бързо, за бога, че падам!

С херкулесовската си лапа Ирод хвана ръката на нехранимайкото и благодарение на необикновената си сила издигна тялото му чак на дънера, където го сложи да седне на конче срещу себе си, като го въртеше с такава лекота, сякаш си играеше с някаква парцалена кукла.

Въпреки че Дрипелът не беше някоя превзета госпожичка, склонна към припадъци, той бе почти в несвяст, когато честният комедиант го измъкна от бездната, и ако не беше голямата Иродова ръка, която го подкрепяше, той отново щеше да се изтърси долу като омекнал вързоп.

— Нямам нишадър да ти дам да помиришеш, нито перца да ти ги горя под носа — му рече Тиранът, като ровеше из джоба си, — но ето ти едно лекарство за сърце, което ще те подсили; това е чиста андайска ракия, изстискан слънчев сок.

И той пъхна гърлото на бутилката между устните на губещия съзнание наемник.

— Хайде побозай ми това млечице, още две-три глътки, и ще ми се ококориш като ловно соколче, когато му свалят качулката.

Щедрата напитка скоро подейства на побойника, който поблагодари Ироду, помахвайки, и се зае да раздвижи схваналата си ръка, та да й възвърне гъвкавостта.

— А сега — рече Ирод, — без да се занимаваме повече с глупости, да се смъкнем от тоя прът за кокошки, където не се чувствам твърде удобно, и да слезем на триж светата твърда земица, която повече подхожда за телосложението ми. Върви отпред! — прибави той, като обърна Дрипела и го сложи пак да възседне дървото, само че в обратна посока.

Той се хлъзна надолу и Тиранът — след него. Като стигнаха земята и се изправиха, наемникът и Ирод зад него, Дрипелът различи върху брега на канала стражевия патрул, съставен от Агостин, Азолан и Баск.

— Свой! — извика им той високо и като извърна глава, тихо рече на комедианта: — Не обелвайте нито дума и вървете по петите ми!

Когато приближиха, Дрипелът пристъпи към Азолан и му пошепна на ухото паролата. После прибави:

— Този приятел и аз сме ранени и ще се дръпнем малко настрана да си почистим раните и да ги превържем.

Азолан кимна в знак на съгласие. Нямаше нищо по-естествено от тази басня. Дрипелът и Тиранът се отдалечиха. Когато потънаха под стряхата на дърветата, които, макар и голи, ги скриха с помощта на тъмата, наемникът рече Ироду:

— Вие великодушно ми дарихте живота. Аз току-що ви спасих от сигурна смърт, защото тия трима мъжаги щяха да ви затрият. Аз си платих дълга, но не смятам, че съм се разплатил напълно; когато ви се случи да имате нужда от мен, ще ме намерите. Сега вървете да си гледате работата. Аз поемам оттук, вие тръгнете натам.

Като остана сам, Ирод продължи да върви по същата алея, като гледаше през дърветата проклетия замък, където за голямо свое съжаление той не успя да проникне. Никаква светлинка не блещукаше по прозорците освен откъм нападнатото крило, а цялото останало здание беше погребано в мрак и мълчание. Обаче като зави, Тиранът видя, че изгряващата месечина е започнала да облива с меката си светлина фасадата зад ъгъла и да заледява със сребро моравите плочки на покрива. В тоя блед полузрак се различаваше фигурата на един часовой, който разхождаше сянката си по едно неголямо открито пространство на брега на рова. Това беше Лабриш, останал да варди лодката, с която Мерендол, Дрипелът, Азолан и Агостин преплаваха канала.

Тази гледка накара Ирод да се замисли.

„За какъв дявол този човек стои съвсем самичък тука, докато другарите му въртят ножовете? Бездруго за да предварди някоя изненада или за да подсигури оттеглянето им, той охранява някой таен проход, някакъв потулен излаз, откъдето, дай боже, като го шашардисам с един кривак по главата, аз ще сполуча да се вмъкна в този проклет замък и да покажа на Сигоняк, че не съм го забравил.“

Докато разсъждаваше по този начин, Ирод забави крачките си и вървежът му стана толкова безшумен, като че ли подметките му бяха подковани с плъст. Той се приближаваше до стражата с оная мека котешка стъпка, с която често са надарени дебелите мъже. Когато стигна на подходящо разстояние, той му стовари връз черепа един удар, достатъчен да извади от строя, но не и да убие потърпевшия. Както вече забелязахме, Ирод по душа не беше жесток и съвсем не желаеше смъртта на грешника.

Изненадан така, като че ли върху главата му беше ударил гръм от ясно небе, Лабриш се преметна с краката нагоре и не помръдна повече: силата на удара го зашемети и той загуби съзнание. Ирод пристъпи до парапета на рова и видя един тесен прорез в перилата, до който достигаше една косо изсечена в зидарията на канала каменна стълбица, спускаща се чак до дъното на рова или поне до равнището на водата, която подплискваше в последните стъпала. Тиранът слезе предпазливо по басамаците и щом усети, че кракът му се намокри, спря, опитвайки се да пробие с поглед тъмнината. Той скоро различи очертанията на ладията, притихнала в сянката на стената, и я притегли за веригата, с която беше привързана към подножието на стълбичката. За снажния трагик беше игра да строши верижката и той стъпи в лодката, която едва не се преобърна под тежестта му. Когато клатушкането поутихна и се възстанови равновесието, Ирод леко завъртя единственото весло, което беше прикрепено към кърмата, за да служи едновременно и за гребло, и за кормило. Отстъпвайки на тласъка, ладията скоро излезе от ивицата на сянката, за да навлезе в отрязъка на светлината, където върху масленочерната вода блещукаха като люспи на рибки блескуни златните жички на месечината. Бледите лъчи на нощното светило отбулиха пред Ирод друга стълбичка на отсрещния бряг, иззидана в цокъла на сградата под един тухлен свод. Той стъпи на нея и като тръгна по ниския сводест проход, без всякакви спънки излезе във вътрешния двор, съвършено пуст в този миг.

„Ето ни значи в сърцето на крепостта — рече си Ирод, като си потъркваше ръцете. — Моята храброст е по-устойчива върху тези широки, добре споени плочи, отколкото връз оная пръчка за папагали, откъдето се смъкнах. Тъй, да определим сега посоките и да вървим по-скоро при другарите!“

Той съгледа стълбището, пазено от двата каменни сфинкса и съвсем вярно разсъди, че този тържествен вход води към по-охолните помещения на сградата, където без съмнение Валомбрьоз беше настанил младата комедиантка и където вероятно се разиграваше битката в чест на тази Елена без Менелай и добродетелна най-вече спрямо Парис. Сфинксовете не поревнаха да извадят ноктите си, за да го спрат.

 

 

Победата изглежда беше в ръцете на нападателите. Конската ноздра, Кривата джука и Таралян-крак се въргаляха по пода като телета в сламата. Малартик, главатарят на шайката, беше обезоръжен. Но на дело победителите бяха пленници. Вратата на стаята, залостена отвън, стоеше между тях и онази, която бяха дошли да търсят, и тази врата, направена от як дъб, украсена с изящни обковки от излъскана стомана, можеше да се превърне в непреодолимо препятствие за люде като тях, които не носеха със себе си нито брадви, нито клещи, за да я разбият. Сигоняк, Лампурд и Скапен, подпрели рамене срещу двете й крила, напираха да я изкъртят, но тя не помръдваше, обединената сила на тримата се огъваше пред нея.

— А ако я подпалим? — рече Сигоняк, който вече се отчайваше. — В огнището има горещи цепеници.

— Тая ще е много дълга — отговори Лампурд, — дъбовата сърцевина гори трудно. По-добре да издърпаме този скрин и да го превърнем в нещо като катапулта или „овен“, с какъвто обсадниците пробиват вратите на крепостите, и който ще може да продъни и тази досадна преграда.

Речено-сторено, и изящната мебел, украсена с изкусна резба, грубо сграбчена и запокитена с все сила, изтрещя върху яката врата без други последици, освен че се издраска лакът й и се откърти една хубавка, нежно изваяна главица на ангелче или на амур, която образуваше един от ъглите на скрина. Баронът беснееше само като си помислеше, че Валомбрьоз е излязъл от стаята, отнасяйки Изабела, въпреки отчаяното съпротивление на младото момиче.

Изведнъж се чу страшен шум. Клонаците, които задръстваха прозореца, изчезнаха и дървото падна във водите на рова с пращене и трясък, сред които се примесваха и човешки викове — писъците на вратаря на театъра, който беше спрял да се катери, тъй като клонът бе станал твърде тънък, за да го удържи. На Азолан, Агостин и Баск беше им дошла блестящата мисъл да блъснат дървото във водата, за да отрежат пътя за отстъпление на нападателите.

— Ако ние не съборим тази врата — рече Лампурд, — хванати сме като мишки в капан. Дяволите да ги вземат тия отколешни майстори, дето са работили толкова здраво. Ще се опитам да изрежа дървото около ключалката с кинжала си, за да я избутам, щом знае толкова яко да държи. Трябва да излезем оттук на всяка цена; вече нямаме възможността да увиснем на нашето дърво като мечките по дънерите си в крепостните ровове на града Берн^[3] в Швейцария.

Лампурд се готвеше да пристъпи към работа, когато едно леко скърцане, наподобяващо въртенето на ключ, отекна в ключалката и безплодно щурмуваната врата се отвори от само себе си.

— Кой добър ангел ни идва на помощ! — провикна се Сигоняк. — Или по силата на някакво чудо тази врата се отваря сам-самичка, след като толкова време ни се опираше?

— Няма нито ангел, нито чудо — отговори Чикита, като се показа в пролуката на вратата и впи в барона тайнствения си и спокоен поглед.

— Къде е Изабела? — извика Сигоняк, като претърсваше с очи помещението, слабо осветлено от трепкащия зрак на една малка лампа.

Той не я видя отначало. Херцог дьо Валомбрьоз, изненадан от внезапното отваряне на двете крила, се беше стъписал в един тъмен ъгъл, криейки зад себе си младата комедиантка, полуприпаднала от страх и от изтощение; тя беше се свлякла на колене, подпряла глава на стената, косите й бяха развързани и разпилени, дрехите — в безпорядък, мънистената обшивка по пазвата на елечето й — скъсана: толкова отчаяно беше се борила и извивала тя в ръцете на похитителя си, който, усещайки, че жертвата му се изплъзва, напусто беше се опитвал да й открадне няколко лигави целувки, като преследван фавън, който отмъква вдън горите някоя млада девица.

— Тя е тук — рече Чикита, — в онова кьоше, зад господаря Валомбрьоз; но за да вземеш жената, трябва да убиеш мъжа.

— Това да е мъката, ще го убия! — извика Сигоняк и пристъпи напред с извадена шпага срещу младия херцог, който вече бе заел стойка.

— Ще видим, господин капитан Фракас, кавалере на циганки — отговори със съвършено презрение младият херцог.

Оръжията се кръстосаха и се преследваха, въртейки се едно около друго с оная благоразумна забавеност, с която майсторите на фехтовката навлизат в двубоите, които трябва да бъдат смъртоносни. Валомбрьоз не беше равен по сила на Сигоняк; но както подобаваше на човек от неговата среда, той дълго беше посещавал академиите, беше измокрил с потта си не една риза във фехтовалните зали и беше работил под ръководството на най-добрите майстори. Тъй че той не държеше шпагата си като метла, според презрителния израз на Лампурд спрямо некадърните дрънкачи на оръжие, които по неговото мнение само позоряха занаята. Като знаеше колко страшен е противникът му, младият херцог се затвори в плътна отбрана, отблъскваше ударите и съвсем не нападаше. Той се надяваше да изтощи Сигоняк, и без това изморен вече от щурма на замъка и двубоя му с Малартик, тъй като беше чул чаткането на шпагите зад вратата. Но все пак, докато отклоняваше оръжието на барона, с лявата си ръка той трескаво търсеше по гърдите си една малка сребърна свирка, окачена на верижка около врата му. Когато я напипа, той я поднесе към устните си и пронизително и дълго изсвири. Това движение едва не му коства скъпо; малко остана шпагата на барона да закове ръката му за устата; отбито от един малко закъснял отпор, острието само одраска палеца му. Валомбрьоз бързо зае стойката си. Очите му мятаха свирепи погледи като очите на злите вълшебници и на вещерите, които имат дарбата да убиват; една дяволски ехидна усмивка гърчеше ъглите на устата му, той цял сияеше от удовлетворена жестокост и като не се разкриваше, имаше сякаш някакво надмощие над Сигоняк, отбивайки безпогрешно всеки негов пристъп.

Малартик, Лампурд и Скапен наблюдаваха с възхищение тази съдбоносна битка, от която зависеше изходът на сражението, понеже тяло срещу тяло се биеха вождовете на двете враждуващи сили. Скапен дори донесе свещници от другата стая, та съперниците да виждат по-добре. Трогателно внимание!

— Херцогчето я кара добре — рече Лампурд, безпристрастен оценител на всяка заслуга. — Не го мислех способен на такава защита; но ако започне да напада, той е загубен. Капитан Фракас има по-дълга ръка от него. Ах, дявол, този полукръгов отвод е прекалено широк. Какво ви казвах! Ето че шпагата на противника се вмъква в пролуката. Валомбрьоз е засегнат; не, той се отдръпна тъкмо навреме.

В същия миг се чу шумно тропане на крака, което приближаваше. Един плот от ламперията се отвори с трясък и пет-шестмина въоръжени лакеи стремително нахлуха в залата.

— Отнесете тази жена — им извика Валомбрьоз — и се заемете с тия негодници. Аз си имам работа с Капитана. — И той се втурна срещу него с вдигната шпага.

Нахълтването на нехранимайковците изненада Сигоняк. Той поотпусна малко защитата си, защото следеше с очи съвсем онесвестената Изабела, която двоица лакеи, охранявани от херцога, мъкнеха към стълбището, и острието на Валомбрьоз докосна китката му. Тази драскотина го стресна и той нанесе на херцога един удар в дълбочина, който засегна велможата над ключицата и го олюля.

В това време Лампурд и Скапен посрещаха лакеите, както подобава; Лампурд ги мушкаше като плъхове с дългата си сабя, а Скапен им цепеше главите с дръжката на един пищов, който беше грабнал от земята. А като видяха, че господарят им е ранен и се обляга на стената, подпрян на шпагата си, и лицето му се покрива с мъртвешка бледост, тези окаяни нехранимайковци с подли души и страхливи сърца изоставиха битката и си плюха на петите. Вярно е наистина, че Валомбрьозовите слуги никак не обичаха своя херцог, който се отнасяше с тях по-скоро като тиранин, отколкото като господар и ги изтезаваше с някаква своеобразна жестокост.

— Насам, негодяи, насам! — извика той с отслабнал глас, що повече приличаше на въздишка. — Така ли оставяте вашия херцог без помощ и подкрепа?

 

 

Докато се развиваха тия събития, Ирод влезе в замъка, както казахме, и с всичката пъргавина, която му позволяваше телосложението, изкачваше голямото стълбище, от пристигането на Валомбрьоз в замъка насам осветено от един грамаден, прекрасно изработен фенер, който висеше на копринено въже. Той стигна площадката на втория кат в същия миг, когато там се появиха лакеите, отнасящи разрошената, бледа, бездиханна Изабела, както се носи мъртвец. Ирод си помисли, че младият херцог я е убил или е заповядал да я убият заради добродетелната й съпротива, и побеснял от ярост и отчаяние при тази мисъл, връхлетя със сопата си връз дангалаците; изненадани от това внезапно нападение, срещу което не можеха да се бранят, понеже ръцете им бяха заети, лакеите изпуснаха жертвата си и хукнаха, където им видят очите, сякаш ги гонеше дяволът. Ирод се наведе над Изабела, положи главата и на коляното си, сложи ръка на сърцето й и се увери, че то още бие. Не личеше да има някаква рана по нея и ето че тя едва забележимо започна да въздиша, като човек, у когото лека-полека се връща съзнанието за живот.

В това положение ги завари Сигоняк, който беше се отървал от Валомбрьоз чрез оня дълбок стремителен удар, високо оценен от Лампурд. Баронът коленичи до приятелката си, взе й ръцете и й заговори с глас, който Изабела дочуваше смътно, сякаш думите идеха от дълбините на някакъв сън:

— Елате на себе си, скъпа душичке, и вече не се бойте от нищо. Вие сте в ръцете на вашите приятели и никой вече не може да ви стори зло.

Макар Изабела още да не беше отворила очи, върху безцветните й устни се очерта една безсилна усмивка и бледите й пръсти, още влажни от студената пот на безсъзнанието, едва доловимо стиснаха ръката на Сигоняк.

Лампурд наблюдаваше разнежено тази трогателна влюбена двойка, понеже сам плащаше дан на подобни увлечения и се смяташе по-вещ в сърдечните дела от когото и да било.

И изведнъж едно властно изсвирване строго се втурна в тишината, която беше се възцарила след шумотевицата на сражението. След няколко минути свиренето се повтори с остра и проточена ярост. Зовеше господар и трябваше да му се подчинят. Чу се изтракване на вериги. После един глух шум възвести, че подвижният мост се спуска; вихрушката на колелетата отекна под свода и тозчас зад прозорците на стълбището пламнаха червените светлини на факли, които се пръснаха из двора. Вратите на преддверието с трясък се отвориха и се блъснаха в стената, забързали крачки отекнаха в звънката коруба на стълбището.

Веднага след това се появиха четворица лакеи, облечени в тържествени ливреи, които носеха запалени восъчни свещи с оня вид на безразличие и на няма готовност, който отличава прислугата на големите благороднически родове. Зад тях бавно се изкачваше един мъж с господарски вид, облечен от главата до петите в черно кадифе, обточено с чер кехлибар. Един от ония ордени, които кралете и владетелните князе запазват за себе си или награждават с тях само най-знаменитите личности, блестеше на гърдите му върху тъмния фон на кадифето. Като стигнаха до площадката, лакеите се наредиха покрай стената като статуи, които държат факли в ръцете си, и нито едно потрепване на клепачи, нито едно помръдване на мишци не показваше, че са забелязали гледката, сама по себе си твърде необикновена, която се разстилаше пред очите им. Господарят още не беше проговорил, те не биваше да имат мнение.

Облеченият в черно велможа се изправи навръх стълбището. Макар възрастта да беше прибавила бръчки по челото и по бузите му, да бе ожълтила цвета на кожата му и избелила косите му, в негово лице все още можеше да се разпознае първообразът на оня портрет, който беше привлякъл погледите на Изабела в часовете на нейното отчаяние и към когото тя беше се обръщала за утеха като към светец закрилник. Той беше князът, бащата на Валомбрьоз. Синът носеше името на едно херцогство, очаквайки естествения ред на наследяване да го направи глава на рода.

Като видя Изабела, придържана от Ирод и от Сигоняк, безкръвно бледа и сякаш мъртва, князът вдигна ръце към небето и скръбно въздъхна.

— Пристигнал съм твърде късно — рече той, — колкото и да бързах!

И той се наведе над младата комедиантка и пое безжизнената й ръка.

На тая бяла ръка, сякаш изваяна от алабастър, на безименния й пръст блестеше пръстен, в чашката на който беше вкован един твърде едър аметист. Старият велможа изглежда твърде се смути при вида на този пръстен. Той го извади с трескаво треперещи ръце от пръста на Изабела, направи знак едному от лакеите факлоносци да се приближи и на по-силната светлина на восъчната свещ разчете герба, издълбан върху камъка, като доближаваше халката съвсем близо до светилника, а после я отдалечаваше, за да различи по-ясно подробностите със старческото си зрение.

Сигоняк, Ирод и Лампурд безпокойно следяха блуждаещите движения на княза и промените върху лицето му при вида на тази драгоценност, която той изглежда добре познаваше, и все я обръщаше и преобръщаше между пръстите си, като че ли не можеше да се реши да възприеме една мъчителна догадка.

— Къде е Валомбрьоз? — извика най-сетне той с гръмлив глас. — Къде е това чудовище, недостойно за моя род?

Той беше познал в този пръстен, и в това не можеше да има никакво съмнение, оная халка, украсена с един измислен герб, с която той подпечатваше някога писъмцата, що пишеше на Корнелия, майката на Изабела. По какъв начин тази халка беше се отзовала върху пръста на тази млада актриса, отвлечена от Валомбрьоз, и от кого беше я получила тя?

„Мигар тя е дъщерята на Корнелия — мислеше си князът, — а следователно и моята? Тоя занаят на комедиантка, с който тя изкарва препитанието си, възрастта й, лицето й, върху което откривам омекотени някои от чертите на майка й, всичко се съгласува, за да ме накара да го повярвам. Но тогава той е преследвал сестра си, този проклет разгулник, и тази любов е била кръвосмешение! О, аз съм жестоко наказан за оня стар грях!“

Най-сетне Изабела отвори очи и първият й поглед падна върху княза, който държеше пръстена, взет от ръката й. Стори й се, че е виждала вече това лице, но още младо, без белите коси и посивялата брада. Сякаш той беше остарелият двойник на портрета, вграден над камината. И при вида му в сърцето на Изабела нахлу някакво чувство на дълбоко благоговение. Тя видя до себе си и верния Сигоняк, и добрия Ирод, и двамата живи и здрави, и ужасите на битката отстъпиха пред увереността в избавлението. Вече нямаше от какво да се страхува нито за приятелите си, нито за себе си. Като се понадигна, тя наклони глава към княза, който я наблюдаваше с участливо внимание, и сякаш търсеше в чертите на младото момиче прилика с един някога скъп образ.

— От кого, госпожице, имате този пръстен, който ми навява някои спомени. Отдавна ли е той ваше притежание? — попита старият велможа с развълнуван глас.

— Притежавам го от детинство и той е единственото наследство, което получих от майка си — отговори Изабела.

— А коя беше майка ви, с какво се занимаваше тя? — продължи князът с удвоено любопитство.

— Тя се наричаше Корнелия — отвърна скромно Изабела — и беше бедна провинциална комедиантка, която играеше ролите на царици и владетелки в трагедиите, представяни от трупата, където аз и досега участвам.

— Корнелия! Няма никакво съмнение! — извика князът потресен. — Да, тя е! — Но като овладя чувствата си, той отново прие един величествен и спокоен вид и се обърна към Изабела: — Разрешете ми да задържа този пръстен. Ще ви го върна, когато потрябва.

— Той е в ръцете на ваша светлост — отговори младата комедиантка, а в съзнанието й през мъглявините на детинските спомени се очертаваше все по-ясно възпоминанието за едно лице, което тя, съвсем мъничка още, беше виждала да се навежда над люлката й.

— Господа — каза князът, като закова своя твърд и ясен поглед върху Сигоняк и другарите му, — при всякакви други обстоятелства бих могъл да намеря странно вашето въоръжено присъствие в замъка ми; но аз съм известѐн за повода, който ви е накарал да нахълтате в това жилище, до днес неприкосновено. Насилието поражда насилие и го оправдава. Аз ще затворя очи за всичко, което се е случило тук. Но къде е херцог дьо Валомбрьоз, този изроден син, който безчести старините ми?

Като че ли в отговор на бащиния си зов в същия миг Валомбрьоз се появи на прага на залата, подкрепян от Малартик; той беше страхотно блед, а сгърчената му ръка притискаше една кърпичка към гърдите му. Все пак той вървеше, но така, както вървят призраците, без да си повдига нозете от пода. Само усилието на една страшна воля, което придаваше на чертите му неподвижността на мраморна маска, го държеше изправен на крака. Той беше чул гласа на баща си, от когото, колкото и да беше покварен, все още се боеше, и се мъчеше да скрие от него раняването си. Той хапеше устни, за да не крещи от болката, и поглъщаше отново кървящата пяна, която стигаше до ъглите на устата му; той дори свали шапка въпреки безпощадната болка, що му причини повдигането на ръката, и застана така, гологлав и безмълвен.

— Господине — рече князът, — вашите лудории надхвърлят всички допустими граници, а изстъпленията ви стигнаха дотам, че ще бъда принуден да измоля за вас от краля милостта за някое доживотно запиране в тъмница или вечно изгнание. Похищението, задържането против волята, изнасилването вече не са кавалерски любезности и ако аз мога да отдам дължимото на увлеченията на една поразпусната младост, то никога няма да простя хладно обмисленото престъпление. А знаете ли вие, чудовище — продължи той, като се приближи съвсем плътно до Валомбрьоз и заговори до ухото му, за да не го чуе никой друг, — знаете ли коя е тази девойка, тази Изабела, която вие отвлякохте без оглед на добродетелната й съпротива? Ваша сестра!

— Дано тя замести сина, когото ще загубите — отговори Валомбрьоз, обзет от внезапно премаляване, от което по мъртвешки бледото му лице избиха капки пот, като в предсмъртен гърч. — Но аз не съм виновен, както мислите. Изабела е чиста, кълна се в името на бога, пред когото скоро ще се представя. Смъртта не е свикнала да лъже и на един издъхващ благородник може да се повярва.

Последните думи той произнесе с глас достатъчно висок, за да бъде чут от всички. Изабела извърна овлажнените си от сълзи очи към Сигоняк и откри върху лицето на този съвършен любовник, че той не е чакал свидетелството in extrems^[4] на Валомбрьоз, за да повярва в непорочността на тази, която обичаше.

— Но какво ви е? — извика князът, протягайки ръка към младия херцог, който се олюляваше въпреки поддръжката на Малартика.

— Нищо, татко — отговори, по-скоро едва чуто прошепна Валомбрьоз… — … нищо… само умирам! — и той се строполи като подсечен върху плочите на площадката тъй внезапно, че Малартик не можа да го задържи.

— Не падна на носа си — поучително рече Жакмен Лампурд, — това е само припадък; още може да прескочи трапа. Ние, людете на оръжието, разбираме тези работи по-добре, отколкото людете с хирургически нож в ръката и аптекарите.

— Лекар! Веднага лекар! — викаше князът, забравил всичкия си яд при тази гледка. — Може би все още има някаква надежда. Цяло състояние за този, който спаси сина ми, последната издънка на едно благородно племе! Но вървете, какво правите още там? Тичайте, бързайте!

Двоица от безстрастните лакеи, които бяха освещавали тая сцена с факлите си, без дори да мигнат с око, се отделиха от стената и се спуснаха да изпълнят заповедите на господаря си.

Други слуги вдигнаха тялото на Валомбрьоз с всичката възможна предпазливост и по заповед на баща му го принесоха в неговите покои, където го положиха върху леглото му.

Старият велможа следеше това печално шествие с поглед, в който болката вече бе угасила гнева. Той виждаше как родът му свършваше с този син, обичан и мразен в едно и също време, и в този миг беше забравил пороците му, за да си спомни само блестящите му качества. Една дълбока мъка се надигна в душата му и той остана няколко минути потънал в мълчание, което всички уважиха.

Изабела, съвзела се напълно от припадъка си, стоеше права между Сигоняк и Ирод, свела очи, като се мъчеше със свенлива ръка да оправи безпорядъка на облеклото си. Лампурд и Скапен, застанали малко по-назад, чезнеха в сянката като лица от втори ред, а в рамката на вратата се мяркаха любопитните глави на наемниците, които бяха участвали в сражението и не бяха съвсем спокойни за участта си — бояха се да не ги изпратят в кралските галери или на бесилото, задето са подпомагали Валомбрьоз в злочинствата му.

Най-сетне князът прекъсна това тежко мълчание и рече:

— Напуснете незабавно този замък, вие всички, които сте турили шпагите си в служба на долните страсти на моя син. Аз съм твърде много благородник, за да изпълнявам служебните задължения на стражник или на палач; махайте се, изчезвайте, потънете в леговищата си. Правосъдието ще намери начин да ви открие и там!

Прощалният поздрав на княза не беше много милостив; но и дума не можеше да става да се вади на показ някаква си остра чувствителност. Наемниците, които Лампурд беше развързал още в началото на тая сцена, се изсулиха, ни лук яли, ни лук мирисали, начело с Малартик, своя главатар.

Когато те изчезнаха, бащата на Валомбрьоз хвана Изабела за ръката, отдели я от купчината люде, сред които тя стоеше, и я задържа до себе си, като й рече:

— Останете тук, госпожице; от днес нататък вашето място е до мен. Това е наистина най-малкото, което трябва да направите: да ми върнете една дъщеря, понеже ми отнемате един син.

И той обърса една сълза, която, без да иска, набъбна под клепача му. После, като изви глава с едно движение на несравнимо благородство, той се обърна към Сигоняк:

— Господине, вие можете да си отидете заедно с другарите си. Изабела няма от какво да се страхува до баща си и от днес нататък този замък ще бъде нейно жилище. Сега, когато тайната на произхода й е вече известна, не подобава дъщеря ми да се връща в Париж. Твърде скъпо плащам, за да нямам право да я задържа. Аз ви благодаря, ако и това да ми струва надеждата за продължение на рода, дето сте спестили на сина ми едно срамно деяние, какво говоря аз, едно чудовищно престъпление! Върху герба си предпочитам да има петно кръв, отколкото петно кал. Тъй като Валомбрьоз беше безчестен, добре сторихте, дето го убихте; вие постъпихте като истински благородник, а уверяват ме, че наистина сте такъв, закрилник на слабите, невинните и добродетелните. Да убиете е било ваше право. Спасената чест на дъщеря ми изкупва смъртта на брат й. Ето какво ми говори разумът; но бащинското ми сърце роптае и несправедливи мисли за отмъщение биха могли да ме обхванат, а аз няма да им бъда господар. Изчезнете, аз няма да предприема никакво преследване и ще се постарая да забравя, че една сурова необходимост е насочила стоманата ви срещу гърдите на моя син!

— Ваша светлост — отговори Сигоняк с израз и глас на най-дълбока почит, — аз споделям мъката на бащата с такова участие, че, без да пророня дума, бих приел и най-горчивите хули, и най-стръвните оскърбления, макар и в този пагубен сблъсък честта ми да не ми отправя и най-малкия укор. За да се оправдая във вашите очи, аз не бих искал да ви кажа нищо такова, което би могло да прозвучи като обвинение срещу този злочест херцог дьо Валомбрьоз; но повярвайте ми, че аз съвсем не съм го търсил, че той сам връхлетя на пътя ми и че аз правех всичко, що беше по силите ми в срещите ни с него, да го защитя. Дори тук само неговата сляпа ярост го хвърли срещу шпагата ми. Оставям във вашите ръце Изабела, която ми е по-скъпа и от живота, и си отивам завинаги безутешен от тая тъжна победа, за мен истинско поражение, защото тя разрушава щастието ми! Ах! Колко по-добре щеше да бъде аз да бях убит и жертва, вместо да съм изтребител!

След това Сигоняк поздрави почтително княза и като хвърли към Изабела един дълъг поглед, натежал от любов и от мъка, слезе по стъпалата на стълбището, последван от Ирод, Скапен и Лампурд, и много пъти обърна назад главата си. Той видя младото момиче, което се подпираше на парапета, за да не припадне, и поднасяше кърпичката си към своите пълни със сълзи очи. Какво оплакваше тя, смъртта на брат си или разлъката на Сигоняк? Ние мислим, че раздялата със Сигоняк, тъй като още не бе имало време омерзението, що й вдъхваше Валомбрьоз, да се превърне в нежност поради внезапно разкритото им родство. Поне баронът, колкото и скромен да беше, разсъди така и — какво странно нещо е човешкото сърце — си тръгна утешен от сълзите на девойката, която обичаше.

Сигоняк и другарите му минаха по подвижния мост и поеха покрай рова, за да стигнат до конете си, оставени в оная отстранена горичка; и както вървяха, чуха как от рова се надига един плачлив глас, тъкмо на мястото, заприщено от събореното дърво. Оказа се, че това е вратарят на театъра, който не бе могъл да се освободи от оплелите го клони и жалостиво проплакваше за помощ, подал само глава над водата и подложен на опасността всеки път, щом отвори човката си да викне, да се нагълта с тази блудкава течност, която той ненавиждаше повече и от отрова. Скапен, който беше много чевръст и лекостъпен, дръзна да се спусне по дървото и скоро измъкна като риба вратаря, от когото се стичаше вода и който беше целият омотан във водни растения.

Конете не бяха помръднали от своя заслон и скоро, възседнати от ездачите си, бодро се понесоха по пътя за Париж.

— Как ви се струват, господин барон, всичките тези събития? — говореше Ирод на Сигоняк, който яздеше крак до крак с него, тъй че ботушите им се поотъркваха. — Всичко се нареди като в някой финал на трагикомедия. Кому можеше да мине през ума посред пукотевицата царствената поява на този баща, предшестван от факлоносци, който иде да сложи край на малко прекалените младежки лудории на господин сина си? А припознаването на Изабела посредством един пръстен с печат във вид на герб? Не сме ли виждали такива неща в театъра? В края на краищата, щом театърът е отражение на живота, и животът трябва да му прилича, тъй както първообразът прилича на своя портрет. В трупата открай време се приказваше, че Изабела е от благороднически произход. Блазиус и Леонарда дори си спомняха да са виждали княза, който е бил още само херцог, когато е ухажвал Корнелия. Леонарда неведнъж караше младото момиче да потърси баща си; но Изабела, скромна и мекосърдечна, каквато си е, не направи нищо, защото не искаше да се натрапва в едно семейство, което може би щеше да я отхвърли, и се задоволяваше със скромния си жребий.

— Да, аз знаех всичко това — отговори Сигоняк. — Без иначе да придава някакво особено значение на този знаменит произход, Изабела беше ми разказала историята на майка си, беше ми говорила и за пръстена. Между впрочем личеше си по изтънчеността на чувствата, които проявяваше тази прекрасна девица, че в жилите й тече прославена кръв. Аз щях да го отгатна, дори и да не беше ми го казала. Нейната целомъдрена красота, крехка и чиста, разкриваше сама потеклото си. Затова и любовта ми спрямо нея винаги е била примесена с плахост и с уважение, колкото и охотно кавалерството да си позволява свобода с комедиантките. Но каква зла съдба, че тъкмо този проклет Валомбрьоз се оказа неин брат! Сега между нас двамината стои един труп; поток от кръв ни разделя, при все че не можех да спася честта й другояче освен чрез тази смърт. О, злочестник аз! Сам издигнах преградата, в която трябва да се разбие любовта ми, сам убих надеждите си с шпагата, що бранеше моето достояние. За да запазя това, което обичам, аз завинаги се лиших от него. С какви очи бих застанал сега пред Изабела, облечена в жалейни дрехи, когато ръцете ми са червени от кръв? Уви, тази кръв аз пролях в нейна защита, но тя се оказа братска кръв! Дори и тя да ми прости и да ме погледне без ужас в очите, князът, който сега има бащински права над нея, ще отхвърли, проклинайки го, умъртвителя на своя син. Ох, аз съм роден под някоя неумолима звезда!

— Всичко това е наистина твърде печално — отговори Ирод, — ала делата на Сид и на Химена^[5] са били още по-заплетени, както се вижда от пиесата на господина Пиер дьо Корней, и въпреки това след много сблъсъци между любовта и дълга в края на краищата те се нареждат по любовному, не без някои противоречия и ръбатости, малко попресилени според испанския вкус, но които твърде сполучливо въздействат от сцената. Валомбрьоз е само наполовина брат на Изабела. Те не са дошли на тоя свят от една и съща утроба, а като роднини се узнаха едва в продължение на няколко минути, което твърде силно притъпява горчивината. Не забравяйте още, че нашата млада приятелка мразеше като чумата тогова обсебен от бесове благородник, който я преследваше със своите необуздани и възмутителни задиряния. Князът сам никак не е бил доволен от сина си, който беше жесток като Нерон, покварен като Хелиогабал^[6], извратен като Сатанаил и който двайсет пъти да е бил обесен досега, ако не беше херцогското му достойнство. Тъй че не се отчайвайте напълно. Работите могат да вземат неочаквано много по-добър обрат, отколкото си мислите.

— Дай боже, добри ми Ироде — отговори Сигоняк, — но аз от край време си нямам късмет. Богът на неудачата и злите гърбави орисници са стояли над люлката ми, когато съм се раждал. Наистина много по-голямо щастие щеше да бъде за мен, ако аз бях убитият, защото с пристигането на баща й добродетелта на Изабела беше спасена и без смъртта на Валомбрьоз; и после, трябва да ви го призная, не мога ви описа какъв потаен ужас пролази с леден мраз чак до мозъка на костите ми, като видях как този красив млад човек, така кипящ от живот, от огън и страсти, се строполи като сноп, бездиханен, студен и блед пред нозете ми. Ироде, страшно нещо е смъртта на човек и макар да нямам никакви угризения, тъй като не съм извършил престъпление, все пак виждам пред себе си проснатия Валомбрьоз, с разпилени връз мрамора на стълбището коси и едно червено петно на гърдите…

— Разпалено въображение — рече Ирод, — вие го убихте по всички правила. Съвестта ви може да бъде спокойна. Няколко часа добра езда ще разпръснат тия угризения, които произлизат от едно трескаво състояние и от хладните тръпки на нощта. Онова, за което трябва да се помисли незабавно, то е да напуснете Париж и да намерите някое убежище, където скоро ще ви забравят. Смъртта на Валомбрьоз ще вдигне шум в двора и из града, каквито и мерки да вземат, за да я скрият. Колкото и да не го обичат, все биха могли да ви потърсят сметка. Тъй че, без повече да разсъждаваме, нека пришпорим конете си, че да изгълтаме бързо тази еднообразна сивкава лента, която се е проточила пред нас между две редици дръжки за метли, под студения блясък на месечината…

Подтиквани неуморно с пети, конете препускаха по-живо; но докато те топуркат по пътя, нека се върнем в замъка, толкова по-тих сега, колкото беше шумен преди малко, и да влезем в стаята, където слугите положиха Валомбрьоз. Осветяваше я един многорък свещник, чиято светлина падаше връз леглото на младия херцог, неподвижен като труп и още по-блед върху кърмъзения фон на завесите, сред червеникавите отражения на коприната. Ламперия от абаносово дърво, инкрустирана с преплитащи се бакърени жички, стигаше до височината на човешки ръст, а оттам нагоре стените бяха застлани с грамадни губери, разказващи историята на Медея и на Язон, цялата изпълнена с убийства и злокобни магии. Тук се виждаше как Медея разрязва на късове Пелей^[7], под предлог, че ще го подмлади като Езон^[8]. По-нататък тая ревнива съпруга и извратена майка душеше собствените си деца. На трето място се виждаше бягството й, тя се носеше сляпа от отмъщение на колесницата си, теглена от огнедишащи дракони. Бездруго губерите бяха красиви и ценни, изработени от изкусна ръка, но имаше в тия кръвожадни митологически сцени нещо неопределимо зловещо и жестоко, което издаваше безсърдечие у оногова, що беше ги избирал. В дълбочината на леглото повдигнатите завеси откриваха Язон, който се сражава с чудовищните бронзови бикове, пазители на Златното руно, и рекъл би човек, че Валомбрьоз, проснат бездиханен под тях, е някоя от многобройните им жертви.

Навсякъде по столовете бяха разхвърляни разкошни дрехи, опитвани и после презрително отмятани, а в една голяма лакирана японска ваза, нашарена със сини и червени фигури и поставена върху маса от абаносово дърво, от каквото бяха и всички останали мебели в стаята, бе натопен един великолепен букет от най-редки цветя, предназначен да замести оня, който Изабела беше отхвърлила, но не успял да стигне до назначението си поради неочакваното нападение на замъка. Тези разкошно разпламтели се цветове, свидетелство още прясно за любовно задиряне, изглеждаха твърде несъобразни редом с простряното неподвижно тяло и някой нравоучител сигурно щеше да намери в това съседство поводи да се намъдрува до насита.

Князът, седнал в едно кресло пред леглото, гледаше унило лицето на сина си, бяло като дантелената възглавница, която се издуваше около него. Тази бледост правеше чертите му още по-изящни и по-чисти. Всичко онова недостойно и неприятно, което животът можеше да наслои върху едно човешко лице, сега беше се стопило в някакво мраморно умиротворение и Валомбрьоз никога не бе изглеждал по-красив. Сякаш никакво дихание не излизаше от полуотворените му устни, където наровете бяха отстъпили място на теменугите на смъртта. Като съзерцаваше тази прекрасна тленна обвивка, която скоро щеше да се разплуе, князът забравяше, че от нея беше излетяла душата на демон, и тъкмо си мислеше за онова велико име, което миналите векове почтително бяха си предавали един на друг и което нямаше да стигне до бъдещите столетия. Той оплакваше нещо много повече от смъртта на сина си, той оплакваше смъртта на своя род: една болка, непозната на еснафите и на селяните. Князът държеше в дланите си вледенената ръка на Валомбрьоз и като усещаше в нея някаква мъничка топлинка, не съобразяваше, че тя се е преляла от него, и се отдаваше на въображаеми надежди.

Изабела стоеше изправена в долния край на леглото, скръстила ръце, и се молеше богу с всичката пламенност на душата си за този брат, комуто тя безвиновно бе причинила смъртта и който плащаше с живота си за престъплението, че твърде силно бе обичал, престъпление, що жените на драга воля прощават, особено ако те са били жертвата му.

— Ох, и този лекар, който не идва — изпъшка князът нетърпеливо, — може би все още има някакъв цяр.

Но докато произнасяше тези думи, вратата се отвори и влезе хирургът, придружен от един свой ученик, който му носеше чантата с инструментите. След един кратък поздрав, без да каже нито дума, той пристъпи направо към ложето, където почиваше младият херцог, опипа пулса му, сложи ръка върху сърцето му и поклати обезсърчително глава. И все пак, за да придаде на заключението си една научна непоклатимост, той извади от джоба си едно малко стоманено огледалце и го допря до устните на Валомбрьоз, а после внимателно го изследва; едно леко облаче беше се появило по повърхността на метала и го замъгляваше. Учуден, лекарят повтори опита си. И отново мъглица покриваше стоманата. Изабела и князът тревожно следяха движенията на хирурга, чието лице се понабръчка.

— Животът не е напълно изгаснал — рече най-сетне той, като се обърна към княза и изтри огледалцето си. — Раненият все още диша, а докато смъртта не е турила ръка над някой болен, все има надежда. Обаче не се отдавайте на една преждевременна радост, която после би могла само да вгорчи още повече болката ви; аз казах само, че господин херцог дьо Валомбрьоз още не е изпуснал последния си дъх; и това е всичко, което може да се каже. От това състояние до оздравяването е далече. А сега ще изследвам раната му, която може би съвсем не е смъртоносна, щом не го е убила на място.

— Не стойте тук, Изабела — обади се бащата на Валомбрьоз, — такива гледки са прекалено трагични и съкрушителни за едно младо момиче. Ще ви уведомят за присъдата, която ще произнесе докторът, щом той свърши прегледа си.

Изабела се оттегли, подкрепяна от един лакей, който я заведе в други покои, тъй като тези, които заемаше досега, бяха още в пълен безпорядък и разломени от сражението, разиграло се там.

Подпомогнат от ученика си, хирургът свали горната дреха на Валомбрьоз, раздра ризата и разголи гърдите му, бели като слонова кост, където се изрязваше тясна триъгълна рана, оросена от няколко капчици кръв. От прореза беше текло малко кръв, кръвоизлиянието беше вътрешно. Последователят на Ескулап^[9] разтвори ръбовете на раната и я изследва в дълбочина. Леко потръпване сгърчи лицето на ранения, макар че очите му си оставаха затворени, а той беше неподвижен като мраморна статуя, положена върху гробницата в някой семеен параклис.

— Това е добре — продума хирургът, като наблюдаваше болезнените потрепвания на лицето. — Той страда, значи живее. Тази чувствителност е благоприятна поличба.

— Нали ще живее? — извика князът. — Ако го спасите, аз ще ви направя богат човек, ще изпълня всичките ви желания. Всичко, каквото поискате, ще го получите.

— О, нека не избързваме толкова напред — рече лекарят. — Аз все още не поемам никаква отговорност. Сабята е пронизала върха на десния бял дроб. Случаят е тежък, твърде тежък. Но все пак, тъй като потърпевшият е млад, здрав, силен, създаден така, че ако не беше тази проклета рана, би могъл да живее сто години, възможно е да прескочи смъртта, стига да не се появят непредвидени усложнения: известни са случаи на изцеление при такива ранявания. Природата е толкова неизчерпаема у младите хора! Бликащите буйни сокове на живота тъй бързо възстановяват загубите и напълно заличават нанесените опустошения. С вендузи и повърхностни нарези аз ще се опитам да освободя гърдите от кръвта, която се е разляла навътре и би могла в последна сметка да задуши господин херцога, ако той не беше попаднал за добра чест в ръцете на учен лекар, нещо твърде рядко из тия села и замъци, отдалечени от Париж. Хайде, безделнико — продължи той, обръщайки се към ученика си, — вместо да ме гледаш като циферблат на стенен часовник с тия твои големи кръгли очи, развий бинтовете и приготви компресите, за да направя първата превръзка.

Когато свърши с превързването, хирургът рече на княза:

— Ако обичате, ваша светлост, заповядайте да ни разпънат едно походно легло в някой ъгъл на стаята и да ни донесат лека закуска, защото аз и моят ученик ще бдим, редувайки се, над господин херцога дьо Валомбрьоз. Наложително е да бъда постоянно тук, да дебна всеки признак, за да се боря с него, ако е неблагоприятен, и да го подпомагам, когато е за добро. Имайте доверие в мен, ваша светлост, и вярвайте, че всичко, що човешката наука може да дръзне, за да спаси един живот, ще бъде сторено със смелост и благоразумие. Върнете се в покоите си, аз отговарям пред вас за живота на господин сина ви… до утре заранта.

Малко поуспокоен от тези уверения, бащата на Валомбрьоз се оттегли в стаите си, където всеки час един лакей идваше да му носи известия за състоянието на младия херцог.

В новите покои, които й бяха отредени, Изабела намери същата онази безлична и саможива камериерка, която я чакаше, за да я съблече; само че изражението по лицето на тая жена беше издъно променено. Очите й святкаха с особен блясък и сиянието на една удовлетворена омраза сякаш облъчваше бледото й лице. Най-сетне настъпилото възмездие за някаква неизвестна обида, мълчаливо преглъщана в студения бяс на безпомощността, беше превърнало немия призрак в жива жена. Тя подреждаше красивите коси на Изабела със зле прикрито ликуване, държеше й любезно ръкавите на нощния халат, за да си пъхне ръцете в тях, коленичеше, за да я събуе, и въобще беше толкова гальовна сега, колкото предната вечер се беше показала неподатлива. Устните й, тъй плътно запечатани тогава, сега трептяха от въпроси.

Но Изабела, погълната от шумните събития през вечерта, не й обърка особено внимание, нито пък забеляза как момичето смръщи вежди и помръкна, когато един прислужник дойде да съобщи, че не всяка надежда е загубена за живота на господин херцога. При тази вест радостта изчезна от мрачния лик на камериерката, озарен само за миг, движенията й отново станаха вяли, чак докато господарката й я отпусна с едно благосклонно кимване.

Изтегната в пухкавото легло, направено да служи за олтар на Морфей, но което тая вечер сънят не бързаше да посети, Изабела се мъчеше да си даде сметка за чувствата, които извика у нея този внезапен завой на съдбата. До вчера още тя беше само една бедна комедиантка, без друго име освен псевдонима, с който беше означена в театралните обяви по ъглите и кръстопътищата. Днес един голям велможа я признаваше за своя дъщеря и тя се виждаше изведнъж скромно цветенце, присадено върху клонаците на това могъщо дърво, чиито корени слизаха толкова дълбоко в миналото и което носеше на всяка своя вейка по някой знаменит мъж, някой герой! Този достолепен княз, над когото стояха само венценосните глави, беше неин баща. Този страшен херцог дьо Валомбрьоз, толкова красив въпреки всичката си поквара, се превръщаше от любовник в брат и ако оцелееше, страстта му без съмнение щеше да изтлее в едно чисто и смирено приятелство. Този замък, доскоро нейна тъмница, беше станал нейно жилище; тук тя беше у дома си и слугите й се подчиняваха с една почтителност, в която нямаше вече нищо принудено или прикрито. Съдбата бе поела грижата да осъществи заради нея всички мечти, що можеше да породи и най-невъздържаното честолюбие, и то без всякакво участие от нейна страна. От онова, което изглеждаше, че цял живот трябва да бъде нейно бреме, бе изникнало благоденствието й, сияйно, невероятно, надхвърлящо всички очаквания.

Така отрупана с благоволения, Изабела се учудваше, дето не изпитва по-голяма радост; може би душата й имаше нужда да се приспособи към този тъй нов ред на мисли. Може би дори, без сама да си дава сметка, тя тъгуваше за своя живот в театъра; ала над всичко властваше мисълта за Сигоняк. Отдалечаваше ли я тази промяна в положението й или я приближаваше към този толкова съвършен любовник, толкова предан, толкова храбър? Бедна, тя беше го отхвърлила като съпруг от страх да не попречи на бъдещето му; сега, когато беше богата, за нея беше твърде скъп дълг да му предложи ръката си. Припознатата дъщеря на един княз можеше спокойно да стане баронеса дьо Сигоняк. Ала баронът беше умъртвителят на Валомбрьоз. Ръцете им не биха могли никога да се съединят над един гроб. Ако младият херцог не загинеше, навярно щеше да запази задълго лош спомен от раняването си и особено от поражението си, защото неговата гордост беше по-чувствителна от плътта му. Князът от своя страна, колкото добър и великодушен да беше, нямаше да погледне с добро око оногова, който едва не беше го лишил от син и наследник; той би могъл също така да пожелае за Изабела друг брачен съюз. Но в себе си младата девица си даде обет да остане вярна оногова, който беше я обичал като комедиантка и по-скоро да отиде в манастир, отколкото да приеме ръката на някой херцог, маркиз или граф, ако ще женихът да бъде хубав като светлината и одарѐн като някой принц от приказките.

Омиротворена от това решение, Изабела вече се унасяше в сън, когато един лек шум я накара да отвори отново очи и тя видя Чикита, изправена пред леглото й. Детето стоеше безмълвно и замислено я гледаше.

— Какво искаш, мило дете? — рече й Изабела с най-нежния си глас. — Значи не си си тръгнала с другите? Ако искаш да останеш при мен, аз ще те взема, защото ти ми направи толкова услуги!

— Аз те обичам много — отговори Чикита, — но не мога да остана с теб, докато Агостин е жив. Оръжията, дето ги правят в Албасете, казват: Soy de un dueño, което означава: „Имам само един господар“, чудесна приказка, достойна за вярната стомана. Но аз имам едно желание. Ако мислиш, че съм си платила за бисерната огърлица, целуни ме. Никога не са ме целували. Трябва да е много хубаво!

— О! От все сърце! — извика Изабела, обхвана главата на детето и го целуна по мургавите бузки, които веднага се покриха с руменина, толкова силно беше вълнението на малката.

— А сега сбогом! — рече Чикита, като възвърна обичайното си спокойствие.

Тя се канеше вече да си тръгне, както бе дошла, когато забеляза на масичката ножа, с който беше учила младата комедиантка да се брани срещу домогателствата на Валомбрьоз. Тя рече на Изабела:

— Върни ми ножа, ти вече нямаш нужда от него!

И изчезна.