Теофил Готие
Капитан Фракас (7)

VII глава
В която романът оправдава заглавието си

Вървяха толкова бързо, колкото позволяваха силите на стария кон, повъзстановен от прекараната в обора нощ, както и състоянието на пътя, покрит с падналия в навечерието сняг. Натупаните от Сигоняк и Тирана селяни можеха пак да налетят с по-големи сили и комедиантите трябваше да оставят между себе си и селото достатъчно голямо разстояние, което да направи безполезно всяко преследване. Цели две левги бяха изминати в мълчание, тъй като печалният край на Матамор придобавяше гробовни мисли към унинието от безрадостното им положение. Всеки си мислеше, че някой хубав божи ден и той може да бъде заровен по същия начин край пътя, сред лешовете, и изоставен на изуверски изстъпления. Тяхната тракаща по пътя си каруца олицетворяваше живота, който винаги крачи напред, без да се грижи за ония, които не могат да го следват и остават умиращи или мъртви из крайпътните ями. Именно олицетворението изваждаше наяве скрития в това смисъл и Блазиус, когото езикът го сърбеше, захвана дълго нравоучително разсъждение по този повод, употребявайки многото цитати, дълбокомислия и премъдрости, с които неговите роли на наставник бяха натъпкали паметта му.

Тиранът го слушаше, без да обели дума, и твърде намръщено. Неговите мисли следваха съвсем друг ход и най-после Блазиус, като забеляза разсеяното изражение на другаря си, го попита къде се е отнесъл.

— Мисля — отвърна Тиранът — за Милон Кротонски^[1], който убил с пестник един вол и го изял целия за един само ден. Този подвиг ми се нрави и аз се чувствам в състояние да го повторя.

— За съжаление липсва волът — намеси се в разговора Скапен.

— Да — отвърна Тиранът, — само пестникът ми е налице… и стомахът. О, блажени са камилските птици, които поддържат живота си с речни камъчета, с чирепи и копчета от крачоли, с дръжки от ножове, токи на колани и тям подобни продоволствия, за съжаление несмилаеми от човешките стомаси. Ей в тоя миг бих погълнал целия театрален реквизит. Чини ми се, че като копах ямата на горкия Матамор, изкопах и в себе си една такава дълга, широка и дълбока трапчина, че нищо не би могло да я запълни. Древните са били много мъдри, щом след погребенията са слагали богати трапези, отрупани с всякакви меса и полети с вино за по-веща слава на мъртвите и за по-крепко здраве на живите. Много ми се ще в този миг да изпълня пак този философски обред, твърде сгоден да изсушава сълзите.

— С други думи казано — рече Блазиус, — ти искаш да ядеш. Полифем, чудовище, Гаргантюа, Голиат^[2], ти ме отвращаваш!

— А ти, ти пък искаш да пиеш — отвърна Тиранът. — Пясък, гъба, мях, фуния, бъчва, сифон, тулум за вино, ти възбуждаш само жалост в мен!

— Колко сладко и полезно щеше да бъде едно преливане на двете начала върху някоя трапеза! — рече Скапен умиротворително. — Ето тъкмо край пътя една малка просечена горичка, сякаш създадена само за спиране. Бихме могли да извием нататък каруцата и ако е останало още нещо и друго за хапване, да позакусим, каквото е рекъл господ, на завет от северняка зад този естествен ветробран. Тая спирка ще даде на коня време да си почине, а ние ще се поразговорим спокойно и приятелски, както си хрускаме огризките, за решенията, които ни предстои да вземем относно бъдещето на трупата, което ми се чини дяволски затрупано с облаци.

— Ти имаш златни уста, приятелю Скапен — рече Наставникът. — Ще стръскаме от дъното на дисагите си — уви! — по-изтънели и хлътнали и от кесията на блудния син^[3] — няколко крайшника, остатъци от някогашно величие: кори от пастети, кокали от бутове шунка, обелки от наденици и трохи хляб. В сандъка има още две-три бутилки вино, последните от една могъща дружина. С всичко това не можем да заситим, но поне ще залъжем глада и жаждата си. Каква беда, че земята в тази негостоприемна община не е направена от оная глина, с която някои диви племена в Америка си тъпчат гушите, когато ловът и риболовът са злополучни.

Обърнаха каруцата, навлязоха в гъсталака и я заслониха, а разпрегнатият кон започна да търси под снега редките стръкчета трева, които отскубваше с дългите си жълти зъби. На едно оголено място постлаха черга. Комедиантите насядаха по турски около тази набързо стъкмена покривка и Блазиус нареди изискано върху нея остатъците от ядивата, измъкнати от каруцата, сякаш наистина се стягаха за сериозно пиршество.

— О, каква красива подредба! — извика Тиранът, зарадван от гледката. — Един княжески майордом^[4] не би могъл да разположи по-приятно нещата. Блазиус, макар да си чудесен Наставник, май че истинското ти призвание е било да бъдеш трапезник в някой замък.

— Аз имах такива стремления, но враждебната съдба ми попречи — отговори скромно Наставникът. — Най-вече, скъпи мои търбухчета, не се нахвърляйте лакомо върху блюдата. Дъвчете бавно и със съсредоточение. Впрочем аз ще ви нарежа всичко на дялове, както се прави по саловете на корабокрушенците. На тебе, Тиране — този кокал от бут, на който още виси някаква мръвка. С яките си зъби ти ще го строшиш и философски ще изсмучеш костния му мозък. На вас, госпожи, тази подложка от пастет, по гънките на която е останало още много плънка, а отвътре е укрепена с високо хранителен пласт мазнинка. Това е изискано, вкусно и сито блюдо, по-добро не може и да се желае. За вас, бароне дьо Сигоняк, този крайчец от наденичка; внимавайте само да не глътнете и връвчицата, която стяга края на кожата като връзка на кесия. Ще трябва да я спастрите за вечерята, тъй като обедът е едно мъчносмилаемо, несъстоятелно и излишно ядене, което ние ще отменим. Леандър, Скапен и аз, ние ще се задоволим с това достойно за уважение парче сирене, намръщено и брадясало, като някой отшелник в пещерата си. Колкото до хляба, то тези, които го намерят прекалено корав, предоставя им се възможност да си го размекват във вода, за да къртят от него тресчици и да си режат от тях клечки за зъби. За виното всеки има право на едно канче и аз, като виночерпец на трупата, ви моля най-покорно да си го изпивате до дъно, за да няма никакви разхищения на течности.

Сигоняк от край време си беше привикнал към подобна въздържаност в яденето, надминаваща испанската, и неведнъж в своя замък на нищетата бе сядал на обяд, чиито трохички мишките биха се затруднили да изгризат, защото той самият бе извършил работата на мишка. И все пак той не можеше да не се възхищава от доброто настроение и кипящата комическа изобретателност на Наставника, който намираше поводи за смях там, където други щяха да скимтят като телета и да реват като крави. Само Изабела го безпокоеше. Мраморна бледост покриваше бузите й, а между хапките зъбите й тракаха като кастанети, с трескави тръпки, които тя напразно се мъчеше да овладее. Тънките й дрехи зле я предпазваха от лютия студ и Сигоняк, седнал до нея, я заметна през раменете, въпреки че тя се дърпаше, с половината си наметало, като я привлече към тялото си, за да й вдъхне сили, да й прехвърли малко жизнена топлинка. Изабела се посгря край това любовно огнище и една слаба руменина се появи по свенливото й личице.

Докато комедиантите ядяха, разнесе се един твърде особен шум, на който те отначало не обърнаха никакво внимание, тъй като си помислиха, че така сигурно съска вятърът из голите клони на сечището. Но скоро шумът стана по-определен. Беше някакъв прегракнал и скърцащ хрип, едновременно глупав и гневен, на който бе много трудно да се обясни произходът.

Жените се поуплашиха.

— Ако това е змия — извика Серафина, — аз ще си умра на място, такава погнуса ми вдъхват тези ужасни животни.

— От този мраз — рече Леандър — змиите са се вцепенили и спят по-корави от криваци вдън леговищата си.

— Леандър има право — рече Наставникът; — това ще да е нещо друго, някаква горска животинка, изплашена или объркана от нашето присъствие. Няма защо да си прекъсваме яденето.

Още щом се чу съскането, Скапен наостри лисичите си уши, които, макар и да бяха почервенели от студа, не бяха загубили острия си слух, и втренчи живите си очички натам, отдето идеше звукът. Изсъхналата трева шумолеше и мърдаше, като че ли по нея вървеше някакво животно. Скапен махна с ръка на другарите си да стоят неподвижно и ето че от гъсталака изскочи един великолепен гъсок, опънал врат, вирнал глава, като се клатушкаше с величествено глупав вид върху широките си ципести лопатки. Две гъски, негови съпруги, вървяха подире му, доверчиви и наивни.

— Ето едно печиво, което сам-самичко се нанизва на шиша — рече полугласно Скапен — и което небето, трогнато от нашите гладни трепети, ни изпраща тъкмо навреме.

И хитрият чудак стана и се отдалечи от людете, описвайки един полукръг така леко, че под стъпките му не се чу нито едно-едничко изскърцване по снега. Вниманието на гъсока беше изцяло съсредоточено върху комедиантите; той ги гледаше с някакво недоверие, примесено с любопитство, и с тъмния си гъши мозък не можеше да си обясни тяхното присъствие в едно обикновено тъй пусто място. Като забеляза, че е така потънал в съзерцание, Скапен, който изглежда имаше богат опит в подобни налети, се приближи до гъсока изотзад и хвърли отгоре му плаща си с толкова точно, ловко и бързо движение, че всичко това трая по-малко време, отколкото ние употребихме, за да го опишем.

Той се метна върху затиснатата птица, докопа я за врата през наметалото, което задушаващото се животно иначе бързо би отхвърлило с няколко отчаяни плясъка на крилата си. В тази стойка Скапен приличаше на оная антична скулптура, която наричат „Детето с гъската“ и от която толкова се възхищават.

Скоро удушеният гъсок престана да се бори. Главата му безсилно се отпусна връз свития пестник на Скапен. Крилата му вече не пляскаха. Лопатките му, обути с ботушки от оранжев марокен, се опънаха в последна тръпка. Той беше мъртъв. Гъските, неговите вдовици, като се страхуваха от подобна съдба, изкряскаха с жаловито съскане вместо надгробен плач и се изгубиха в гъсталака.

— Браво, Скапен, това беше един добре разигран фокус — провикна се Тиранът, — достоен за най-добрите ти работи в театъра. Много по-мъчно е да изненадаш гъска, отколкото Геронтовците^[5] и Труфалдиновците, тъй като тя е птица по природа много зорка и винаги нащрек, както ни учи историята, където виждаме как капитолийските гъски^[6] първи усещат среднощното промъкване на галите и по тоя начин спасяват Рим. Сега този господин гъсок ни спасява по друг начин, вярно, но не по-малко чудодеен.

Птицата бе заклана и оскубана от старата Леонарда. Докато тя ощипваше най-внимателно пуха й, Блазиус, Тиранът и Леандър, пръснати из сечището, събираха сухи дърва, като ги отърсваха от снега и ги трупаха на купчина на едно сухо място. Скапен отряза с ножа си една дълга пръчка и я очисти от кората, за да я превърне в шиш. Две чаталести клонки, прерязани над разклонението, бяха забодени в земята, за да послужат за подпорки, върху които да се закрепи шишът. С помощта на стиска слама от каруцата, върху която удариха кремъка, огънят пламна бързо и скоро весело заигра, като обагряше с пламъците си нанизания гъсок и въодушевяваше с живителната си топлинка цялата дружина, насядала около огнището.

Скапен с вид скромен, както и подобава на героя на деня, седеше на мястото си, навел очи, със захаросано изражение, и от време на време обръщаше гъсока, който добиваше над жаравата красив златист цвят, твърде съблазнителен наглед, и разпространяваше такава вкусна миризма, че наистина можеше да въодушеви до самозабрава този Каталиджироне, който от целия престолен град Париж най-много почиташе месопекарните по Гъшата улица.

Тиранът беше станал и се разхождаше с широки крачки, за да се разсейва, както казваше той, и да отпъжда изкушението да се нахвърли върху недопеченото месо и да го нагълта заедно с шиша. Блазиус бе отишъл към каруцата да извади от сандъците една голяма тенекиена тава, която употребяваха за театралните пиршества. Гъската бе положена тържествено върху нея и докато я разрязваха, разливаше наоколо чудесния си кървящ сок с главозамайваща миризма.

Разкъсаха птицата на равни парчета и закуската бе подновена с пресни сили. Но този път храната не беше измамна залъгалка. Понеже гладът заглушава съвестта, никой не изпитваше угризения за начина, по който бе действал Скапен. Наставникът, който беше човек придирчив в кухнята, се извини, загдето няма под ръка горчиви портокали, за да ги подложи, нарязани на кръгчета, под гъската, което си беше една задължителна и общоприета подправка, но всички великодушно му простиха това кулинарно опущение.

— Сега, като се понаситихме — рече Тиранът, изтривайки си брадата с ръка, — няма да е зле да поумуваме малко върху това, какво да правим. В кесията на пояса ми има най-много три-четири пистоли, които свободно се въргалят на дъното, и службата ми на ковчежник съвсем скоро ще остане само на думи. Нашата трупа загуби двама ценни участници: Зербина и Матамор, а, от друга страна, ние не можем да даваме комични представления посред голо поле за забава на гарваните, враните и свраките. Те няма да заплатят местата си, тъй като нямат пари, с изключение може би на свраките, за които разправят, че обичали да задигат монети, скъпоценности, лъжици и тасчета. Ала няма да е разумно да разчитаме на такива сборове. С този кон от Апокалипсиса, който бере душа между стръките на каруцата ни, не ни е възможно да пристигнем в Поатие по-рано от два дена. Това е просто трагично, защото оттук нататък ние сме подложени на опасността да изпукаме от глад или от студ край някоя крайпътна яма. Всеки ден от гъсталаците не изскачат печени гъски.

— Ти твърде добре излагаш болката — рече Наставникът, — но не казваш нищо за цяра.

— Идва ми наум — отговори Тиранът — да се спрем в първото срещнато село; кърската работа отдавна е привършена. Настъпило е времето на дългите нощни седенки. Мисля, че лесно ще ни отстъпят някой плевник или яхър. Скапен ще събира парсата пред вратите, ще бие тъпана и ще обещава нечувано и невиждано представление на селянията, слисана от възможността да си плати входа с храна. Едно пиле, четвърт пушен бут или прясно месо, голяма кана вино ще дават право на място върху предните скамейки. За задните ще приемаме по чифт гълъби, дузина яйца, връзка зарзават, самун домашен хляб и всичко друго за ядене от тоя род. Селяните, които са стиснати за пари, съвсем не се скъпят за храната, която си държат у дома в раклата и която не им струва нищо, защото им е преподнесена от добрата майка природа. Всичко това няма да ни напълни кесиите, но добре ще ни натъпче коремите, нещо твърде важно, защото от Гастер^[7] зависи цялото устройство и здравето на тялото, както мъдро изтъкваше още Менений^[8]. След това няма да ни е трудно да се доберем до Поатие, където аз познавам един ханджия, който ще ни подслони на вересия.

— Добре, но коя пиеса ще играем — рече Скапен, — в случай че попаднем на подходящо село? Репертоарът ни е твърде разстроен. Трагедиите и трагикомедиите ще звучат на чист староеврейски за тези полски чада, които не познават нито историята, нито баснописанието и дори не разбират книжовния френски език. За тях ще трябва някой хубав веселяшки фарс, поръсен не с атическа сол^[9], а с обикновена счукана каменна сол, с много ритници в задника, бой с тояги, смешни премятания и дебели шеги по италиански. „Самохвалствата на капитан Матамор“ щяха да дойдат съвсем на място. Но за зла беда Матамор не е между живите и вече само пред червеите ще лее Своите тиради.

Когато Скапен свърши, Сигоняк направи знак с ръка, че иска да говори. Една лека червенина, последен лъх на благородническа гордост, изпратен от сърцето към бузите, оцветяваше лицето му, което иначе си оставаше бледо дори и под лютите пощипвания на северния вятър. Комедиантите стояха мълчаливи и го чакаха да започне.

— Ако и да нямам дарованието на клетия Матамор, аз съм почти толкова мършав, колкото беше и той. Аз ще взема неговото амплоа и ще го замествам колкото мога по-добре. Аз съм ваш другар и искам да бъда такъв не само на думи. Освен това аз се срамувам, че се ползвах от вашето имане, а в замяна на това ви бях съвсем безполезен. От друга страна, кой на света го е еня за Сигоняковци? Моята кула се руши над гробницата на предците ми. Забравата покрива нашето някога славно име и бръшлянът изтрива герба ми над пустия трем на замъка. Може би някой ден трите щъркела ще размахат весело посребрените си криле и животът отново ще се върне заедно с щастието в този тъжен запустял дом, където безнадеждно се топеше младостта ми. Но докато чакам, приемете ме вие, които ми протегнахте ръка, за да изскоча от онова гробовно подземие, приемете ме открито като един от вашите. Аз вече не се наричам Сигоняк.

Изабела сложи ръката си върху лакътя на барона, като че ли искаше да го прекъсне; но Сигоняк не обърна внимание на умоляващия поглед на младата жена и продължи:

— От днес аз сгъвам своя баронски титул и го полагам в дъното на куфара си като одежда, която вече няма да се носи. Занапред към мен не се обръщайте с него. Ще видим дали, като се маскирам по този начин, злощастието пак ще ме разпознае. И така, аз наследявам Матамор и вземам за бойно прозвище: капитан Фракас!

— Да живее капитан Фракас! — провикна се цялата трупа, което беше знак на съгласие. — Нека всякога и навсякъде го преследват ръкопляскания!

Това решение на барона, което отначало учуди комедиантите, не беше толкова прибързано, колкото изглеждаше. От доста време вече Сигоняк го обмисляше. Той се червеше, че е храненик на тези честни палячовци, които тъй великодушно деляха с него всичко, каквото имаха, без да му дадат нито за миг да се почувства натрапник; и струваше му се по-малко недостойно за един благородник да стъпи върху дъските на сцената, за да печели честно насъщния си, отколкото да приема парчето хляб заедно с ленивците като милостиня или благоволение. Мисълта да се върне в замъка Сигоняк често бе му идвала наум, но той я отхвърляше като подла и срамна. Не във време на поражения трябва да си отива войникът. Между впрочем, дори и да можеше да си тръгне, любовта му към Изабела щеше да го задържи; и сетне, макар и духът му съвсем да не беше склонен към химери, чинеше му се, че прозира в мъглявините на бъдещето всякакви изненадващи приключения, внезапни завои и превратности на съдбата, от които щеше да се откаже, ако се уединеше отново в своето дворянско гнездо.

Като уредиха така щастливо въпросите, впрегнаха коня в каруцата и пак поеха на път. Хубавото ядене вля нови сили в трупата и сега всички, с изключение на Дойката и на Серафина, които никога не ходеха пеша доброволно, вървяха зад колата, за да облекчат колкото могат клетата кранта. Изабела се облягаше на ръката на Сигоняк и от време на време повдигаше скришом към него разнежени очи, тъй като не се съмняваше, че само от любов към нея той се е решил да стане комедиант — нещо така противно за гордостта на благородника. Искаше й се да го упрекне за това, но не й достигаха сили да го кори за такова доказателство за преданост, което тя би му попречила да даде, ако беше го предвидила, понеже беше от ония жени, които се забравят в любовта си и мислят само за доброто на любимия. След известно време, като се почувства малко изморена, тя се качи в каруцата, загърна се с някаква покривка и се сви край Дойката.

Белоснежното поле се простираше, докъдето стигат очите, от двете страни на пътя и не се виждаше никакъв знак от село, паланка или махала.

— Ето че нашето представление увисна във въздуха — рече Наставникът, след като обиколи с поглед хоризонта. — Зрителите май не се натискат много и сборовете от домашни птици, осолено свинско и сплитове лук, с които Тиранът ни разпалваше охотата за ядене, ми се струват твърде съмнителни. Не виждам нито един комин да пуши. Докъдето ми стигат очите, нито една-едничка звънарня не вири петлето на върха си.

— Малко търпение, Блазиус — отговори Тиранът. — Гъсто разположените поселения развалят въздуха, затова е по-здравословно селата да се разреждат.

— По тая сметка людете от този край няма защо да се плашат от прилепчиви зарази, от черна чума, дизентерия, холера, зловредни трески и обриви, които, според приказките, на лекарите, произлизат от струпване на народонаселението в едни и същи места. Но твърде ме е страх, ако продължава все така, че нашият капитан Фракас няма да подрани много с дебюта си.

Докато траеше тази беседа, денят бързо клонеше към заник и под гъстия покров от оловни облаци едва се различаваше една слаба червеникава светлинка, която показваше мястото, където залязваше слънцето, отегчено да огрява все тоя намръщен, синкавоблед пейзаж, нацвъкан с гарвани.

Един леден вятър беше втвърдил и излъскал снега. Клетият стар кон напредваше вече с крайна мъка; при най-слабия наклон копитата му се хлъзгаха и той напразно обтягаше като колове ожулените си крака, напразно приклякаше върху мършавата си задница — тежестта на каруцата го тласкаше напред, въпреки че Скапен вървеше до него и го подкрепяше с юздите. Макар да беше много студено, потта се стичаше по немощните му крайници и по изпъкналите ребра и от търкането на поводите избиваше на бяла пяна. Дробовете му се задъхваха като ковашки мехове. Тайнствени страхове разширяваха синкавите му очи, които сякаш виждаха призраци, а понякога той дори се дърпаше да извие каруцата, като че ли пред него израстваха невидими препятствия. Този клатушкащ се скелет като пиян се блъскаше ту в едната стръка, ту в другата. От време на време повдигаше глава и се зъбеше, като откриваше венците си, после изведнъж я спущаше, като че искаше да захапе снега. Часът му беше ударил, той береше душа прав, като истински добър кон, какъвто сигурно е бил цял живот. Най-сетне той грохна на земята и като подритна няколко пъти — последна слаба защита срещу Смъртта, — изпъна се по хълбок, за да не стане никога вече.

Изплашени от това внезапно разтърсване, което едва не ги събори на земята, жените нададоха отчаяни писъци. Мъжете им се притекоха на помощ и скоро ги измъкнаха на открито. Леонарда и Серафина не бяха получили нито драскотина, но от силата на удара и от уплахата Изабела беше загубила съзнание. Сигоняк я вдигна на ръце безчувствена и отпусната, а в това време Скапен, навеждайки се, опипваше ушите на коня, проснат върху пътя и сплеснат като някоя изрязана от хартия кройка.

— Мъртъв е като пън — рече Скапен и се изправи обезсърчено. — Ухото е студено и в надушната жила вече не се усеща да бие сърцето.

— И в такъв случай ще бъдем принудени да се впрегнем сами — провикна се жално Леандър, — да се впрегнем с въжета като товарни животни или речни моряци, които теглят от брега лодката си, и сами да мъкнем нашата каруца. О! Трижпроклета моя приумица да стана комедиант!

— Намерил време да скимти и да се оплаква! — изрева Тиранът, разгневен от тия неуместни йеремиеви жалби^[10]. — По-добре като мъже и като люде, които съдбата с нищо не може удиви, да помислим какво да правим; а най-напред нека видим дали нашата мила Изабела не е тежко ударена… но не, ето я, че отваря очи и идва на себе си под грижите на Сигоняк и на госпожа Леонарда. И тъй, трябва трупата да се раздели на два отряда. Първият ще остане при каруцата с жените, вторият ще се пръсне из полето да търси помощ. Ние не сме руснаци, привикнали към скитските мразове, та да зимуваме тука до утре заранта със задници в снега. Нямаме си кожуси за тая цел и зората ще ни завари замръзнали, вкочанени и целите побелели от скреж, като захаросани плодове. Хайде, капитан Фракас, Леандър и ти, Скапен, които сте най-леките измежду нас и имате нозе бързи като нозете на Ахил Пелеев^[11]; размърдайте си задните лапки, тичайте като изгладнели котки и бързо ни доведете подкрепления! Блазиус и аз ще останем на стража при каруцата.

Тримата съгледвачи се канеха да тръгват, макар че нищо не предвещаваше успех в начинанието им, тъй като нощта беше черна като пастта на угаснала пещ и единствено по трепкането на снега можеше да се налучква пътят. Но ако тъмнината гаси очертанията на предметите, тя в същото време по-ярко пали светлините — и ето че една червеникава звездица затрептя в подножието на един хълм, на твърде далечно разстояние от пътя.

— Ето я — рече Наставникът — звездата спасителка, земното светило, така драго за изгубените пътници, както е полярната звезда за корабните in periculo maris^[12]. Тази звездица с благословени лъчи е свещ или лампа, поставена зад стъклото на прозорец, що предполага една добре закътана и добре затоплена стая, която пък от своя страна е част от къща, обитавана най-вече от човешки същества, а не от диви лестригони^[13]. Там без съмнение в камината ярко пламти огън и над този огън поклоква гърне, в което се вари тлъста чорба… о, благатко видение, с което моето въображение си облизва бърните и което аз мислено поливам с две-три бутилки от най-хубавото вино на стопанина, измъкнати от дъното на зимника и по старинному целите омотани в паяжина!…

— Ти дрънкаш глупости, старче Блазиус — извика Тиранът, — и студът, който смръзва мозъчната каша под плешивия ти череп, разлюлява танцуващи видения пред очите ти. В твоите бълнувания обаче има нещо вярно — че тази светлинка говори за обитаемо жилище. Това променя бойните ни разпоредби. Ще тръгнем всички към този спасителен фар. Никак не е за вярване, че тъкмо тази нощ по този пустинен път ще минат крадци, които да задигнат нашата гора, нашия градски площад и нашия салон. Нека всеки си вземе пъртушините — ничий вързоп не е прекалено тежък. Утре ще се върнем за каруцата. Още повече че аз почвам да замръзвам и вече не си усещам носа.

И комедиантите тръгнаха. Изабела се подпираше на ръката на Сигоняк, Леандър подкрепяше Серафина, Скапен мъкнеше Дойката, а Блазиус и Тиранът вървяха отпред. Те цепеха пряко през полето, направо към светлинката; понякога пред тях се изпречваха храсталаци и трапчини, а нозете им затъваха в снега до прасците. Най-сетне след доста падания и ставания дружината стигна до някаква голяма постройка, обградена от дълги стени, с порта за минаване на коли и доколкото можеше да се разбере в мрака, тя имаше вид на чифлик.

Посред черната стена лампата изрязваше един светъл четириъгълник; различаваха се стъклата на малко прозорче, кепенкът на което още не беше спуснат.

Като усетиха приближаването на непознати люде, кучетата пазачи почнаха да се вълнуват и да си пускат гласа. Сред нощната тишина се чуваше как те тичат, подскачат и се главоболят зад зидовете. Мъжки гласове и стъпки се размесиха с техните джафкания и скоро целият чифлик беше на крак.

— Всички останете тук, където сте — обади се Наставникът, — нашият брой може да изплаши тези добри люде и те да ни вземат за някоя шайка злосторници, които искат да нахлуят в техните селски пенати^[14]. Тъй като аз съм стар и с добродушна бащинска външност, аз сам ще потропам на вратите и ще захвана преговорите. От мене никой няма да се уплаши.

Съветът беше мъдър и бе послушан. Блазиус почука на портата с прегънат показалец и вратата се пооткрехна, после се отвори до край. И тогава от мястото, където бяха застанали с потънали в снега нозе, комедиантите видяха едно твърде изненадващо и необяснимо зрелище. Наставникът и чифликчията, вдигнал високо лампата си, за да освети лицето на оня, дето го безпокоеше посред нощ, след като размениха няколко думи, които актьорите не можаха да чуят, започнаха чудновато да размахват ръце и стремително да се хвърлят един другиму в прегръдките, както те правеха в театъра, когато трябваше да изобразят ненадейно разпознаване.

Насърчени от този прием, от който не разбираха нищо, но който по разиграната пред очите им радушна пантомима сметнаха за сърдечен и благоприятен, комедиантите се приближиха боязливо, с оня нажален и скромен вид, който подобава на изпаднали в беда пътници, молещи за гостоприемство.

— Хей, вие там! — провикна се Наставникът с весел глас. — Идвайте и не се страхувайте: попаднахме при едно чадо на кулисите, при един галеник на Теспид, при един любимец на Талия, комическата муза, с една дума, при прочутия Беломбр, тъй аплодиран някога от двора и престолния град, без да смятаме провинцията. Всички знаете неговата неувяхваща слава. Благословете случая, който ни насочи тъкмо към философското убежище, където този герой на театъра почива върху лаврите си.

— Заповядайте, влезте, госпожи и господа — рече Беломбр, като направи крачка напред към комедиантите с оная пълна с изящество любезност, която показваше, че под селските си дрехи този човек съвсем не е забравил своето изискано положение. — От студения нощен вятър могат да прегракнат вашите скъпоценни органи на речта, а колкото и скромно да е моето жилище, все пак ще бъдете по-добре в него, отколкото на открито.

Както може да се досетим, другарите на Блазиус не чакаха да ги молят и нахълтаха в чифлика, дълбоко очаровани от приключението, в което между впрочем нямаше нищо необикновено, освен случайността на срещата. Някога Блазиус бе участвал в трупата, където работеше и Беломбр, и тъй като техните амплоа не ги караха да си съперничат, те се ценяха един друг и бяха станали големи приятели благодарение на общата своя склонност към божествената бутилка. Беломбр, когото един твърде бурен живот бе довел в театъра, беше наследил при смъртта на баща си този чифлик с всичките му пристройки и беше се оттеглил от сцената. Ролите, които той играеше, бяха роли на млад човек и той нямаше нищо против да изчезне от сцената, преди бръчките сами да изпишат върху челото му неговата оставка. Отдавна го мислеха за покойник и старите любители на театъра често обезсърчаваха младите актьори със спомена за него.

Помещението, в което комедиантите влязоха, беше твърде обширно и както в повечето чифлици служеше едновременно и за спалня, и за кухня. Една камина с широк и полегат навес, украсен по ръба с фестон от изжълтял зеленикав шаяк, заемаше едната от стените. Над осаждения и гледжосан от дима заден зид описваше полукръг един тухлен свод, който сочеше отверстието на пещта, в момента захлупено с тенекиен капак. Върху огромни железни подпори кончета, завършващи отвън с кухи полукълба, в които спокойно можеше да се смести паница, горяха и уютно попукваха четири-пет грамадни пъна, по-скоро дънери на дървета. Пламъците на този хубав огън осветяваха стаята така ясно, че нямаше нужда от лампа; отблясъците на жаравата откриваха в полумрака един креват с готически очертания, мирно задрямал зад завесите си, хлъзгаха се като светливи мрежи по потъмнелите греди на потона, отмятаха в нозете на масата, разположена в средата на стаята, дълги и чудновато разкривени сенки и припламваха като внезапни златни люспи по изпъкналостите на посудата и сечивата, наредени по лавиците на шкафа или окачени по стените.

В ъгъла до прозореца, върху кръгла еднокрака масичка от резбовано дърво, бяха разхвърляни две-три подвързани книги, които показваха, че господарят на тази къща не беше се превърнал съвсем в селянин, а посвещаваше на четива, спомени от бившето му занятие, свободното си време и дългите зимни вечери.

Затоплени от тази мека уютност и от любезния прием, всички от трупата изпитваха някакво дълбоко чувство на благополучие. Розовите цветове на живота отново оживяваха бледите и напуканите от студа устни. Веселост възпламеняваше доскоро помръкналите очи, надеждата възправяше глава. Тази кривогледа, саката и свадлива богиня, която се нарича Несрета, най-сетне беше се уморила да преследва скитащата дружина и навярно укротена от кончината на Матамор, изглежда щеше да се задоволи с тази мършава плячка.

Беломбр бе повикал слугите си, които наредиха върху покривката на масата чинии и гърнета с издути коремчета, за велика радост на Блазиус, ненаситник по рождение, чиято жажда всякога беше будна, дори и в нощните часове.

— Виждаш — рече той на Тирана — колко моите предвиждания по повод на червената светлинна бяха логически точно изведени. Те съвсем не бяха видения или призраци. Тлъста пара се издига и се къдри над чорбата, изобилно дотъкмена със зеле, ряпа и всякакъв друг зеленчук. Винцето, червено и бяло, току-що наточено, искри в каните, увенчано с розова пяна. Огънят пламти толкова по-силно, колкото навън става по-студено. И отгоре на всичко наш домакин е великият, знаменитият никога в пълна мяра, невъзхваленият Беломбр, цветът и каймакът на всички бивши, сегашни и бъдещи комедианти — това речено, без да омаловажавам ничии дарби.

— Щастието ни щеше да бъде пълно, ако и клетият Матамор беше тук — въздъхна Изабела.

— Каква неприятност го е сполетяла? — попита Беломбр, който познаваше Матамор по име.

Тиранът му разправи за трагичното произшествие с капитана, затрупан от снеговете.

— Без честитата среща, която ни доведе при един стар и верен другар, тази нощ и ние щяхме да бъдем на косъм от подобна участ — рече Блазиус. — Щяха да ни намерят замръзнали като моряци в мрачините и мразовете кимерийски^[15].

— Щеше да бъде наистина жалко — подзе изтънчено Беломбр, като хвърли по едно око към Изабела и към Серафина. — Но без всякакво съмнение тези млади богини щяха да стопят снега и да размразят природата с огньовете на своите зеници.

— Вие приписвате твърде голяма сила на очите ни — отговори Серафина, — но те нямаше да могат да стоплят дори едно сърце в тази зловеща и ледена мрачина. Сълзите на студа щяха да угасят в тях пламъците на любовта.

Докато вечеряха, Блазиус осведоми Беломбр за състоянието, в което се намираше трупата. Беломбр ни най-малко не изглеждаше изненадан.

— Театралната съдба е още повече жена и още по-капризна, отколкото обикновената светска съдба — отвърна той. — Нейното колело се върти толкова бързо, че тя може да се задържи права на него само за няколко мига. Но ако и да пада често, затова пък тя се въздига с невероятна лекота и бързо възстановява равновесието си. Утре аз ще пратя да потърсят колесницата ви с моите орни коне, а след това ще построим театър в хамбара. Недалеч от чифлика има една доста голяма паланка, която ще ни достави достатъчно зрители. Ако представлението не стигне, то в дъното на моята вехта кожена кесия дремят няколко пистоли, които са насечени от по-чисто злато, отколкото комедийните пулове, които на сцената играят ролята на пари, и в името на Аполон аз няма да оставя моя стар Блазиус и неговите приятели в беда.

— Виждам — рече Наставникът, — че ти си си останал все същият щедър Беломбр и че не си ръждясал от своите земеделски и буколически занимания.

— Не — отговори Беломбр. — Като обработвам земята си, аз не оставям мозъка си под угар; препрочитам старите автори край тази камина, протегнал нозе на кончетата, и прелиствам пиесите, съчинявани от светлите умове на нашето време, които успея да си доставя вдън усамотението си. За да минава времето, аз уча ролите, които биха ми подхождали, и чак сега забелязвам, че съм бил истински самовлюбен глупак по времето, когато ме обсипваха с ръкопляскания на сцената само защото имах звучен глас, изящни обноски и красив крак. Тогава аз не се съмнявах в изкуството си и карах напряко, без размисъл, подобно на някоя врана, която брули орехи с крилата си. Глупостта на публиката осигуряваше успеха ми.

— Само великият Беломбр може да говори така за себе си — любезно рече Тиранът.

— Изкуството е вечно, животът е къс — продължи бившият актьор — и това особено важи за комедианта, който е принуден да превежда неговите понятия посредством собствената си особа. Аз тъкмо достигнах онова, което се нарича дарба, когато започнах да пущам коремче, нещо невероятно смешно за моето амплоа на мрачен красавец и трагичен любовник. Съвсем не ми се искаше да дочакам момчетата от театъра да идват на сцената и да ме повдигат под мишниците, когато ролята ми ме принудеше да падна на колене пред принцесата, за да й изкажа пламенната си любов, като хълцам от задуха и като блещя сълзливите си очи. Аз се хванах за случая, който ми представяше това наследство, и се оттеглих на върха на славата си, понеже никак не исках да подражавам на ония упорства, които чакат да ги изпъдят от сцената с помощта на огризки от ябълки, на портокалови кори и на развалени яйца.

— Ти постъпи мъдро, Беломбр — рече Блазиус, — макар слизането ти от сцената да беше преждевременно; ти спокойно можеше да останеш в театъра още десетина години.

И действително Беломбр, макар и загорял от полския въздух, бе запазил твърде величествен вид; очите му, привикнали да изразяват човешките страсти, възпламваха и се изпълваха с блясък под огъня на беседата. Ноздрите му трептяха, широки и добре изрязани. Когато устните му се полуотваряха, виждаха се зъби, заради които всяка палавница би държала да я ухажват. Брадичката му с трапчинка по средата гордо се повдигаше; изобилни коси, сред които проблясваха редки сребърни жилки, низпадаха на гъсти къдри чак до раменете му. Той още беше твърде красив мъж.

Блазиус и Тиранът продължаваха да пият в обществото на Беломбр. Комедиантките се оттеглиха в една стая, където слугите бяха запалили голям огън в камината. Сигоняк, Леандър и Скапен си легнаха в едно ъгълче на обора върху няколко навилеци прясна слама, топло завардени срещу студа с дъха на животните и козината на конските завивки, с които се загърнаха.

Докато едните пият, а другите спят, да се върнем за малко към изоставената каруца и да видим какво става там.

Все тъй тънеше между стръките и бездиханният кон. Само краката му бяха се вкоравили като колове, а дългата му глава лежеше върху земята откъм плоската си страна, сред фъндъците на гривата му; от мразовития нощен вятър потта по тях беше се стегнала на ледени зрънца. Надочната кухина, в която сякаш беше взидано остъкленото му око, хлътваше все повече и повече, а мършавата му буза изглеждаше като разсечена от хирургически нож.

Зората се сипна; зимното слънце показа между две дълги облачни къдели половината си кръжило, оловнобяло на цвят, и разля бледата си светлина връз помъртвелия пейзаж, сред който с погребалночерни линии се очертаваха скелетите на дърветата. Над белия сняг подскачаха няколко гарвана и водени от обонянието си, предпазливо се приближаваха към мъртвото животно, боейки се от някаква опасност, от примка или капан, тъй като тъмната и неподвижна купчина на каруцата ги тревожеше; и те си разправяха на своя кряскащ език, че това съоръжение спокойно може да крие някой ловец в засада, като се има предвид, че един гарван съвсем не е лоша прибавка в гърнето с бульон. Те пристъпваха, подхвръквайки, трескави от лакома похот; после отскачаха назад, гонени от страха, и тъй изпълняваха стъпките на някаква чудновата павана^[16]. Най-сетне един по-смел се откъсна от орляка, разклати два-три пъти тежките си крила, отдели се от земята и се спусна връз главата на коня. Той посягаше вече с клюна си да избоде и изсмуче очите на трупа, когато изведнъж се спря, перушината му настръхна и той сякаш се ослуша.

Снегът скърцаше под нечии тежки стъпки надалеч по пътя и този звук, който човешкото ухо може би нямаше да долови, прокънтя ясно за острия слух на гарвана. Опасността не беше близка и черната птица не напусна мястото си, но се държеше нащрек. Стъпките се приближаваха и скоро неясната фигура на един мъж, който носеше нещо на гръб, се очерта сред утринната мъгла. Тогава гарванът сметна за благоразумно да се отдръпне и хвръкна, като изграка проточено, за да предупреди другарите си за опасността.

Цялото ято с дрезгав и пронизителен грак отлетя към близките дървета. Мъжът беше стигнал вече до колата и се спря, твърде изненадан да срещне насред пътя каруца без стопанин, запрегната с едно животно, което подобно кобилата на Ролана имаше тоя главен недостатък, че беше мъртво; мъжът стоеше и хвърляше наоколо си крадливи, подозрителни погледи.

За да разучи по-добре каква е работата, той постави товара си на земята. Товарът остана изправен и после сам закрачи, защото беше едно момиченце на около дванайсетина години. То бе обвито от главата до нозете с дълго наметало и докато седеше прегънато над рамото на мъжа, спокойно можеше да мине за някакъв вързоп или за пътнически дисаги. Две черни трескави очи горяха с мрачен огън под гънките на качулката, която покриваше главата й — съвършено подобни на очите на Чикита. Наниз бисери изпускаха няколко лъскави искрици сред сиво червеникавите сенки около врата й, а по босите й крака, в противовес на този опит за разкош, се виеха усукани на връвчици парцали.

Това наистина беше самата Чикита, а другарят й не беше друг, ами Агостин, разбойникът с плашилата; отегчен да упражнява благородното си занятие по пустите пътища, той се бе насочил към Париж, града, където всички дарования намираха приложение, и нощем вървеше, а през деня се криеше, както правят всички хищници и грабливи зверове. Малката, изтощена от умора и премръзнала, въпреки всичката си смелост не би могла да върви по-нататък и Агостин, като поглеждаше за някакво прибежище, я носеше по същия начин, по който Омир или Велизарий^[17] са носили водачите си, с тая само разлика в сравнението, че той съвсем не беше сляп, а се радваше, напротив, на зрението на рис, който, както твърди Плиний Стари^[18], виждал предметите и през стените.

— Какво означава това? — рече Агостин на Чикита. — Обикновено ние спираме колите, а ето сега, че нас ни спира една кола. Да внимаваме да не би да е пълна с пътници, които ще ни поискат кесията или живота!

— Няма никой — отвърна Чикита, която бе провряла главицата си под чергилото на каруцата.

— А може би вътре има нещичко — продължи разбойникът. — Сега ще пристъпим към посещението.

И като бръкна из гънките на пояса си, той измъкна огниво, кремък и прахан. Щом получи огън, запали един от ония заслонени фенери, който той всякога носеше със себе си заради нощните си изследвания, тъй като денят все още не проникваше в мрачната вътрешност на колата. Чикита, забравила умората си поради надеждата за плячка, се вмъкна в каруцата и насочи снопа светлина към вързопите, които я задръстваха, но видя само вехти, нацапани с бои платнища, някакви картонени предмети и няколко парцала без всякаква стойност.

— Търси хубаво, добричка ми Чикита — казваше разбойникът, като пазеше отвън, — пребъркай чувалите и торбите, окачени по ритлите!

— Няма нищо, ама съвсем нищичко, което да си струва труда да го задигнеш… Ау, не, ето една торба, в която дрънчи нещо металическо.

— Дай я бързо! — извика Агостин. — И наведи фенера, за да разгледам находката. О, триста рога!… И опашката на Луцифер, нещастието ни преследва! Надявах се, че са монети от добро злато, а те били само позлатени бакърени и оловни колелца. Както и да е, да извлечем от срещата поне тая полза да си починем мъничко на завет от северняка под чергилото на каруцата. Горките ти крачета са целите разкървавени и вече не те държат, защото пътят е тежък и дълъг. Като се сгушиш под платнищата, ще дремнеш някой и друг час. През това време аз ще вардя и ако усетя нещо тревожно, бързо ще се измъкнем.

Чикита се закъта колкото можеше в дъното на каруцата, като придърпа над себе си вехтите декори, за да събере малко топлинка, и скоро заспа. Агостин остана в предницата на колата, навахата му лежеше отворена на седалката, да му е под ръка, и с оня дълъг разбойнически поглед, от който не убягва нито една подозрителна сянка, той се озърташе околовръст. Дълбока тишина царуваше над безлюдното поле. Преспите по склоновете на далечните могили блещукаха под мъждивите лъчи на зората като бели привидения или като мраморни плочи из някое гробище. Но всичко тънеше в най-успокоителна неподвижност. Въпреки волята си и желязната си снага Агостин усещаше как сънят го надвива. Няколко пъти вече клепачите му се отпускаха и той се стряскаше с рязка решителност. Околните предмети започваха да се разтапят между миглите му и той вече губеше представа за нещата, когато посред несвързаните наченки на съня му се стори, че някаква влажна и хладка струя полъхва в лицето му. Той се сепна, отвори очи и срещна в упор две фосфоресциращи зеници.

— Вълците не се изяждат един другиго, малкият — прошепна разбойникът. — На тебе още не са ти пораснали такива зъбки, че да ме ухапеш!

И с едно по-бързо от мисълта движение той сграбчи с лявата си ръка гърлото на звяра и като вдигна с дясната навахата си, заби я в сърцето му чак до дръжката.

Но въпреки победата си Агостин реши, че мястото не е сигурно, и събуди Чикита, която никак не се уплаши от мъртвия вълк, проснат на пътя.

— Най-добре е — рече разбойникът — да позасилим крачката. Тази леш привлича вълците, които побесняват от глад най-вече в такова снеговито време, когато не намират и бодка за ядене. Нищо не ми струва да убия няколко, както сторих с този красавец, но те могат да навалят с десетки и ако задремя, никак няма да ми е приятно да се събудя в търбуха на някой плътояден звяр. Щом ме схрускат мене, тебе ще те налапат на един залък, врабченце, твоите костици са съвсем нежни. Хайде, беж да ни няма, да офейкаме колкото можем по-бързо. Тази мърша ще ги задържи. Ти можеш да вървиш сега, нали?

— Да — отговори Чикита, която не беше дете разглезено и в пашкул отгледано. — Този кратък сън ми възвърна силите. Клети Агостин, няма вече да те принуждавам да ме носиш като някакъв отегчителен вързоп. Впрочем, когато нозете ми пак откажат да служат — добави тя с някаква дива решителност, — отсечи ми врата с твоя голям нож и ме хвърли в някой трап, ще ти бъда благодарна за това!

Разбойникът с плашилата и момиченцето се отдалечиха с бърз ход и само след няколко минути се стопиха в дрезгавината. Успокоени от заминаването им, гарваните хвръкнаха от околните дървета, спуснаха се връз умрялата кранта и започнаха лешоядното си пиршество. Скоро довтасаха и няколко вълка да си получат пая от тая дарствена трапеза, без да се смущават от плясканията на крила, от граченето и потракващите клюнове на черните си сътрапезници. Четириногите и хвъркатите труженици работеха така сърцато, че твърде скоро старият кон, очистен до кокалите, лъсна под утринните зари във вид на скелет, приготвен сякаш от ветеринарни хирурзи. От него останаха само опашката и копитата.

Когато съвсем се разсъмна, Тиранът дойде с един ратай от чифлика да прибере каруцата. Той ритна с крак полуизгризания труп на вълка и видя между стръките, под впрежилото, което нито острите зъби, нито клюновете бяха нахапали, анатомичните останки на бедното животно. Торбата с бакърените колелца разливаше измамния си златен блясък по пътя, където личаха ясно отпечатани върху снега човешки следи, едните големи, другите малки, които водеха към каруцата, а после се отдалечаваха от нея.

— Изглежда — рече Тиранът, — че колесницата на Теспид тая нощ е била удостоена с посещения от най-различен вид. О, благословено премеждие, което ни принуди да прекъснем нашата комична одисея, не ще мога никога да те възславя достатъчно! Само благодарение на тебе ние избягнахме двуногите и четириногите вълци, които не са по-малко опасни, а може би и повече. Какво лакомство щеше да бъде за тях нежната плът на тези ярчици, Изабела и Серафина, като не смятаме нашите стари жилави кожи!

Докато Тиранът уморазсъждаваше за себе си, слугата на Беломбр освободи каруцата и впрегна в нея коня, който бяха довели с тях, макар че животното пръхтеше и се дърпаше от страх пред ужасния за него конски скелет и дивата миризма на вълка, чиято кръв бе разляна по снега.

Каруцата настаниха в двора на чифлика, под един навес. Нищо не липсваше в нея, напротив, намери се там нещо в повече: един малък нож, от ония, дето ги майсторят в Албасете^[19]. Той бе изпаднал от джоба на Чикита през време на краткия й сън и носеше следния заплашителен надпис, издълбан на испански върху източеното му острие:

Cuando esta vivora pica,

No hay remedio en la botica.^[20]

Тази тайнствена находка твърде много озадачи Тирана и хвърли в безпокойни размисли Изабела, която си беше малко суеверна и охотно извличаше поличби, за добро или за лошо, от ония малки случки, незабележими за другите или без всякаква стойност в очите им. Младата жена се изясняваше на кастилски език, както всички що-годе образовани хора в ония времена, и тревожният смисъл на надписа върху ножа не й се изплъзна.

Скапен беше заминал за съседната паланка, облечен в своя красив, набразден с розови и бели ивици костюм, с широката си надиплена яка, надлежно плисирана и колосана, с нахлупена над очите фуражка, с наметка, закрепена на едното рамо, с горделиво и тържествуващо изражение на лицето. Както вървеше, той отмяташе с коляното си окачения за кръста му тъпан с едно несъзнателно отмерено движение, в което веднага си проличаваше бившият войник; и наистина Скапен дълго бе воювал, преди да стане комедиант. Когато стигна черковния площад в селото, вече сподирян от няколко улични хлапета, които чудноватата му премяна омайваше, той нагласи фуражката си, разкрачи се, повдигна се на пръсти и като удари магарешката кожа на тъпана с палките си, издаде един толкова рязък, толкова заповеднически, толкова внушителен тътнеж, който би събудил мъртвите не по-зле от тръбата на страшния съд. Съдете сами за въздействието, което произведе върху живите. Всички прозорци и врати наоколо се разтвориха, като че ли ги движеше една и съща пружина. Показаха се от тях накачулени, омотани с нещо си глави, които втренчиха любопитно-уплашени погледи към площада. Един втори тътен, който пукаше и сякаш пускаше искри като залп с мускети, но тежък като гръмотевица, изпразни къщите, където останаха само болните, сакатите и лехусите. Само след няколко минути целокупното село образуваше плътен кръг около Скапен. За да сащиса още повече публиката си, лукавият хитрец изпълни многократно върху тъпана си барабанния бой и ответния барабанен бой, и то тъй бодро, вярно и ловко, че палките не се виждаха от бързината, макар че китките на ръцете му сякаш въобще не се движеха. Когато видя, че широко раззинатите уста на добрите селяци са възприели онова очертание на буквата О, което според майсторите краснописци, както е записано в техните тетрадки с образци, е най-върховният израз на удивлението, Скапен изведнъж спря шумотевицата си. Сетне след късо мълчание той започна с креслив глас, като най-чудновато издуваше или изтъняваше звуковете, следната високопарна, пищна и смехотворна реч:

— Тази вечер, единствен случай! Невиждано зрелище! Необикновено представление! Знаменитите комедианти от обиколната трупа, ръководена от почтения Ирод, които са имали честта да играят пред венценосни глави и князе от царска кръв, минавайки из този край, ще представят само един-единствен път, защото бързат за Париж, където дворът ги очаква с нетърпение, една чудесно развлекателна и комична пиеса, озаглавена „Самохвалствата на капитан Фракас!“, с нови костюми, неизползвани досега сценически обрати и с установения брой боеве с тояги, най-увеселителните на света. В края на представлението Госпожица Серафина ще танцува мореска^[21], подобрена с бретонски стъпки, с извивки и премятания според последната дума на деня, като сама си съпровожда танца на баско дайре, на което тя е по̀ майсторка от която и да е испанска хитана! Ще бъде много насладително за гледане! Представлението ще се състои в хамбара на метр Беломбр, приспособен за тая цел и богато снабден със скамейки и осветление. Понеже работим за слава, отколкото за изгода, ще приемаме за вход не само пари, но също така и храна и всякакви съестни произведения за ядене, в чест на онези, които няма да имат дребни пари! Умоляват се всички да разкажат на близки и познати за представлението!

Като завърши речта си, Скапен задумка тъй яростно тъпана във вид на заключително витийство, че стъклата на църквата затрепераха в оловните си рамки и много кучета се разбягаха с вой, по-уплашени, отколкото ако им бяха завързали за опашките бронзови тасове.

В чифлика комедиантите, подпомогнати от Беломбр и слугите му, вече бяха поработили. В дъното на хамбара няколко наредени върху бурета дъски образуваха сцената. Три или четири пейки, взети назаем от кръчмата, изпълняваха ролята на седящи места; но като се има предвид цената, не можеше да се изисква те да бъдат тапицирани и покрити с кадифе. Паяци предачи и тъкачи бяха се наели със задачата да украсят потона и широките розетки на мрежите им висяха от една греда до друга.

Кой тапицер, та бил той и придворен доставчик, би могъл да изпипа по-тънка, по-изящна и по-въздушно нежна обшивка, дори и да употребеше китайски атлаз? Тези висящи мрежи приличаха на ония изпъстрени с гербове пряпорци, които могат да се видят по рицарските сборове или на прегледите на някой кралски орден. Зрелище твърде благородно за оногова, който би могъл да се наслади на въображението си на това съпоставяне.

Кравите и воловете, на които бяха сменили постелката с прясна слама, се дивяха на това необичайно ходене нагоре-надолу и често извиваха глави от яслите си и дълго гледаха към сцената, където комедиантите се вълнуваха, репетирайки пиесата, за да покажат на Сигоняк кога и откъде да влиза и да излиза.

— Моите първи стъпки върху сцената — рече, смеейки се, баронът — си имат и зрители: телета и други рогати животни. Има с какво да унижа честолюбието си, ако го притежавах.

— Но съвсем няма да ви бъде за последен път — рече Беломбр — да играете пред такава публика; в залата винаги има глупаци и съпрузи.

Сигоняк съвсем не играеше лошо за един новак и всички усещаха, че бързо ще си намери образ. Той имаше хубав глас, сигурна памет и твърде обучено въображение, за да вмъква в ролята си ония бързи реплики, които се раждат от случая и придават такава живост на играта. Пантомимата го затрудняваше повече, тъй като беше твърде силно размесена с удари на тояги, които бунтуваха доблестта му, макар и да ги нанасяха само с платнени боядисани калъфи, натъпкани с кълчища; другарите му, като знаеха знатния му произход, го щадяха колкото можеха; и все пак той се гневеше против волята си, правеше ужасни гримаси, мръщеше застрашително вежди и гледаше накриво.

После, като си спомняше изведнъж духа на ролята, бързо променяше изражението си и внезапно се превръщаше в уплашен самохвалко и страхопъзльо.

Беломбр, който го наблюдаваше с проницателното внимание на стар опитен комедиант и някогашен майстор, му извика от мястото си:

— Не се мъчете да потискате тия движения, които идват от природата ви; те са чудесни и ще създадат една нова разновидност на матаморовския тип. Дори когато вече няма да изпитвате тия гневни кипежи и яростни възмущения, изобразявайте ги изкуствено. Фракас, лицето, което ви предстои да създадете — защото, не забравяйте, че който върви след другите, винаги си остава само втори. Фракас от цялата си душа желае да е храбрец; той обича юначеството, смелчаците му харесват и той сам се възмущава от себе си, дето е толкова страхлив. Далеч от опасността, той бленува само за героични дела, за свръхчовешки и великански подвизи; но щом се изправи с лице срещу врага, твърде развитото му въображение ярко си представя болката от раните, безносото лице на смъртта, и смелостта му изневерява. Отначало той се противи на мисълта да се остави да го набият и яростта му налива стомаха с жлъчка, но още първият удар сломява решителността му. Този начин на действие струва много повече от ония преплитания на краката, блещене на очи и тем подобни гримаси, повече маймунски, отколкото човешки, с които лошите актьори си измолват смеха на публиката и погубват изкуството.

Сигоняк последва съветите на Беломбр и настрои играта си според неговата мисъл, и то тъй добре, че комедиантите му ръкопляскаха и му пророкуваха голям успех.

Представлението трябваше да започне в четири часа след пладне. Един час по-рано Сигоняк облече костюма на Матамор, който Леонарда беше разширила, като разпори бастите на свивките, наложили се поради последователните измършавявания на покойника.

Като се намъкваше в тази вехта одежда, баронът си мислеше, че несъмнено щеше да бъде много по-славно да облече ризница от желязо и биволска кожа като прадедите си, вместо да се предрешава по палячовски, за да представлява един лъжлив храбрец — той, който беше истински смелчак, способен на юначества и героични подвизи… Но враждебната съдба го смъкваше до такива грозни крайности, а той нямаше други средства за съществуване.

Народонаселението вече прииждаше и се трупаше в хамбара. Няколко фенера, провесени от гредите, които подпираха покрива, хвърляха червеникава светлина върху всичките тия тъмнокоси, руси, посивели глави, между които се открояваха няколко бели женски забрадки.

Други фенери бяха наредени по края на сцената вместо свещи, тъй като трябваше да се внимава да не се подпалят сламата и сеното.

Пиесата започна и бе слушана с внимание. Тъй като дъното на сцената не беше осветено, зад актьорите се движеха огромните им чудновати сенки, които сякаш разиграваха същата пиеса в някакво смешно подражание и повтаряха изкълчено и своенравно всичките им движения. Но тази причудлива подробност не бе забелязана от простодушните зрители, изцяло погълнати от действието на комедията и от играта на актьорите, които те мислеха за истински люде.

Няколко крави, на които глъчкаха пречеше да спят, гледаха към сцената с грамадните си очи, използвани от Омир, елинския поет, за оня хвалебствен епитет, прославящ красотата на Юнона^[22]; и дори в един пълен с напрежение момент едно теле жаловито измуча, което не можа да разруши могъщото и прекрасно заблуждение на тия добродушни шишковци, но едва не накара комедиантите да избухнат в смях горе на сцената.

Многократно ръкопляскаха на капитан Фракас, понеже изпълняваше твърде добре ролята си; пред тази простовата публика той не изпитваше оня трепет, който щеше да го вълнува, ако се намираше пред по-трудни и по-образовани зрители. Впрочем той беше сигурен, че никой от тези селяци не го познава. И останалите актьори бяха възнаградени, дето трябваше, с мощни ръкопляскания от тия покрити със слипове ръце, които не се жалеха; и то с много разбиране, според Беломбр.

Серафина изпълни своята мореска със страстна горделивост, с предизвикателни стойки, примесени с кръшни и гъвкави скокове, с бързи смени на стъпките и всякакви приятности, които биха накарали да примрат от удоволствие дори знатни особи и царедворци. Тя беше особено очарователна, когато, подрусвайки над главата баското си дайре, звънтеше с бакърените му плочки или пък когато, като търкаше с палец потъмнялата му кожа, изтръгваше от него едно глухо бръмкане с ловкостта на някоя професионална panderera^[23].

 

 

Обаче в изоставения замък на Сигоняк старите портрети на прадедите по стените бяха придобили още по-смръщено и строго изражение, отколкото обикновено. Воините изпускаха въздишки, които надигаха железните им нагръдници, и унило поклащаха глави; знатните вдовици се цупеха презрително над огромните си плисирани яки и още повече се вцепеняваха под старинните фусти техните стегнати с банели от китова кост снаги. Един нисък, провлачен, беззвучен глас, глас на привидения се откъсваше от нарисуваните им устни и шептеше: „Уви! Последният от Сигоняковци стана отстъпник!“

А в кухнята, седнал нажалено между Велзевул и Миро, които му хвърляха дълги въпросителни погледи, бленуваше Пиер. Той си казваше: „Де ли е сега горкият ми господар?…“ — и една сълза, която старото куче лизваше с език, потичаше по тъмната буза на стария слуга.