Теофил Готие
Капитан Фракас (3)

III глава
Странноприемницата „Синьото слънце“

Мястото, където воловете се спряха сами, като поклащаха доволно дългите нишки слюнка, които висяха по влажните им муцуни, представляваше такава жалка купчинка от колиби, каквато в някоя друга, по-малко дива местност никой не би се сетил да нарече селище.

Паланката се състоеше от пет-шест хижи, пръснати под китка високи и силни дървета, които бяха избуяли върху педя плодородна земя, подсилена с гюбре и всякакви други остатъци. Тези къщурки, построени от плет, измазан с кал и слама, от камънаци, от полуокастрени трупи и груби парчета дъски, покрити с големи сламени покриви, потъмнели от мъх и спускащи се почти до земята, с навесите им, където се търкаляха захвърлени и окаляни земеделски сечива, изглеждаха пригодени по-скоро да подслоняват безсловесните скотове, отколкото същества, създадени по образ и подобие божие; и наистина няколко черни прасета ги деляха с господарите си, без ни най-малко да се гнусят, което показваше, че тези опитомени глигани не са достатъчно изтънчени.

Пред портите стояха неколцина сополанковци с издути кореми, с тънки и дълги крайници, с трескав цвят на лицата, облечени в дрипави ризи, твърде къси отпред или отзад, или дори само с една кошуля, превързана с връв. Тази голота изглежда не смущаваше невинността им повече, отколкото ако си живееха в земния рай. През гъсталаците на непокътнати от гребена коси, като очи на нощни птици сред клонака, блестяха зениците им, святкащи от любопитство. По стойката им личеше, че се раздират между страха и желанието; много им се искаше да хукнат и да се скрият зад някое плетище, но колесницата и товарът й ги задържаха на място, като че ли ги обайваха.

Малко по-назад, на прага на сламената си колиба, седеше една мършава бледа жена с черни кръгове около очите и подрусваше в ръце едно прегладняло кърмаче. Детето мачкаше с мъничката си вече потъмняла ръчица пресъхналата ненка на майката, малко по-бяла от останалата част на гърдите и все още напомняща младата жена у това същество, разсипано от нищетата. Жената гледаше комедиантите с някакво безлично скотско вцепенение, без, изглежда, да си дава сметка какво вижда. Клекнала край дъщеря си, по-прегърбена и по-сбръчкана от Хекуба^[1], съпругата на Приам, царя на Илион^[2], бабата дремеше с брада върху коленете си, скръстила ръце пред щръкналите кости на краката си, в стойката на някой древен египетски кумир. Междуставия, които приличаха на кокалчета за ашици, мрежа от изпъкнали вени, сухожилия, опънати като струните на китара, превръщаха тези бедни, стари, потъмнели ръце в някакъв анатомичен образец, отдавна забравен в шкафа от някой небрежен хирург. Пищялките на ръцете представляваха просто пръчки, около които отпуснато висеше пергаментовата кожа, набрана около ставите на едри напречни гънки, сякаш накълцана със сатър. Китки от дълги косми се ежеха на брадата; космат побелял мъх задръстваше ушите; веждите, като пълзящи растения пред входа на пещера, надвисваха над хлътналите орбити, където дремеха очите, полузабулени от набръчканата ципа на клепачите. Що се отнася до устата, хлътналите венци бяха я погълнали и мястото й се познаваше само по една звездообразна мрежа от бръчки.

Като съгледа това столетно страшило, Наставникът, който вървеше пешком, се провикна:

— О, ужас! О, гибелна и достойна за божие наказание старуха! Пред нея Парките^[3] са румени куклички; тя е тъй ощавена от вехтост, тъй изхабена и плесенясала, че никой извор на вечна младост не би могъл да я подмлади. Тя е самата майка на Вечността; когато тя се е раждала, ако въобще се е раждала някога на света, защото началото й сигурно предшества мирозданието. Времето вече е имало брада до пояс. Защо ли метр Алкофрибас Назие^[4] не я е видял, преди да изобрази своята панзустка сибила^[5] или старухата, намушкана от лъва с лисича опашка? Той би знаел тогава колко бръчки, дълбеи, бразди, деруги, ровове и насипи могат да се удържат върху една човешка развалина и би й съставил едно магистрално описание. Тая вещица без съмнение е била красива в своя месец април, защото именно най-хубавите момичета се превръщат в най-страшните бабушкери. За ваше сведение, госпожици! — продължи Блазиус, обръщайки се към Изабела и към Серафина, които бяха се приближили да го слушат. — Като си помисля само, че стигат шейсетина зими, метнати върху вашата пролет, за да ви превърнат в също такива грозни, отвратителни и невъобразими бабички като тази мумия, избягала от саркофага си, наскърбявам се дълбоко наистина, но още повече обиквам собствената си безобразна месечина, която не би могла в никакъв случай да се превърне в трагическа маска на нежит^[6], а напротив, годините все по-комически усъвършенстват грозотата й.

Младите жени не обичат да им напомнят, макар и в най-далечно и мъгливо бъдеще, изгледите да остареят и да погрознеят, което е едно и също нещо. Затова двете комедиантки обърнаха гръб на Наставника с едно леко, презрително повдигане на рамената, с което искаха да кажат, че са свикнали на подобни глупости, и като застанаха до колесницата, откъдето вече разтоварваха сандъците, показаха се твърде загрижени да не им повредят нещата, нямаше какво да отговорят на Наставника. Блазиус, като принасяше предварително в жертва собствената си грозота, премахваше всякаква възможност за реплика. Той често прибягваше към такива извъртания, за да бодне някого, без да получи ответното жилване.

Къщата, пред която воловете бяха спрели с усета си на животни, които никога не забравят мястото, където са им дали кърма и настилка, беше една от най-личните в селото. Тя стърчеше с известна увереност досами пътя, докато другите колиби, сякаш засрамени от окаяния си вид, се дърпаха навътре и закриваха голотата си с по няколко стиски шумак, като несретни грозни момичета заварени в банята. Сигурна, че е най-хубавата къща в селището, странноприемницата като че ли се стремеше нарочно да привлича погледите и хоругвата й сякаш протягаше ръце през пътя, като да спре всеки минаващ „пешком или на кон“.

Тази хоругва, изнесена напред от стряхата чрез една желязна греда във формата на буквата „Г“, на която при нужда спокойно можеше да бъде обесен човек, представляваше един ръждясал тенекиен лист, скърцащ върху куките си при всяко подухване на вятъра.

Някой минал оттук мазач бе изписал върху нея дневното светило, но не така, както то изглежда със златната си нимба, ами като кръжило с изхождащи от него сини лъчи, подобно на ония „слънчеви сенки“, с които хералдическото изкуство^[7] осейва понякога полетата на гербовете. По какъв повод бяха избрали „синьото слънце“ за отличителен белег на тоя крайпътен хан? Покрай царските друмища се срещат толкова много златни слънца, че човек вече не може да ги различава едно от друго, та малко необичайност не вреди, що се отнася до названието. Но макар да изглеждаше правдоподобен, този не беше истинският повод. Всъщност изографчията, който бе нацапал тоя образ, имаше на палитрата си само синя боя, а за да се снабди с багрила, трябваше да направи пътешествие до някой по-голям град. Затова той проповядваше превъзходството на лазура над всички други багри и изписваше в този небесен оттенък сини лъвове, сини коне и сини петли върху хоругвите на разни странноприемници, за което китайците биха го похвалили, защото те толкова по̀ уважават художника, колкото повече той се отдалечава от естеството.

Странноприемницата на „Синьото слънце“ имаше покрив от керемиди, някои потъмнели, други още ясночервени, което свидетелстваше за неотдавнашни поправки и показваше, че в стаите поне не вали.

Лицевата страна, обърната към пътя, бе прясно баданосана с вар, която скриваше пукнатините и развалата и придаваше на къщата донякъде чист вид. Гредите, които поддържаха пълнежа на стената, се виждаха, образувайки хиксове и ромбове, и бяха боядисани в червено, както правят в страната на баските. Останалите стени бяха лишени от този разкош и там откровено преобладаваше землистият цвят на пълнежа от суров кирпич. Стопанинът на този дом, навярно не тъй див и не толкова беден като другите обитатели на паланката, бе направил някои отстъпки пред изнеженостите на градския живот. Прозорецът на горницата имаше стъкла — нещо рядко за този край в тия времена; останалите отвори носеха рамки, на които беше опънато зебло или намаслена хартия, или пък бяха затворени с кепенци, боядисани със същия червен цвят на волска кръв, както гредите на лицевата страна.

Един навес, опрян до къщата, свободно можеше да подслони животни и коли. Изобилни руна сено стърчаха през пречките на яслите като през зъбите на грамаден гребен, а дълги улеи, издълбани в труповете на стари борове и поставени върху колове, съдържаха най-незамърсената вода, която можеше да се достави от околните вонливи блата.

Прочее с право метр Ширигири настояваше, че на десет левги околовръст няма друга странноприемница така добре построена, така добре снабдена с фураж и продоволствие, така добре отоплена, така мека за спане, тъй добре притъкмена със завеси, завивки и посуда като неговото „Синьо слънце“; и той не се мамеше, нито мамеше ония, които го слушаха, защото най-близкият хан се намираше поне на два дни път.

Въпреки волята си барон дьо Сигоняк усещаше някакъв срам, че се е събрал с тази трупа скитащи комедианти, и се колебаеше да прекрачи прага на странноприемницата (защото, за да му направят чест, Блазиус, Тиранът, Матамор и Леандър се отдръпнаха да мине той пръв и го чакаха), когато Изабела, отгадала честолюбивата му скромност, пристъпи към барона решително и с изражение на нацупено дете:

— И таз добра, господин бароне! Та вие сте спрямо жените по-леден и от Йосиф^[8], и от Иполит^[9]… Няма ли да ми предложите ръката си, за да влезем в тази странноприемница?

Сигоняк се поклони и побърза да подаде китката си на Изабела, която постави върху протъркания му маншет нежните си пръстчета, и то така, че лекият им допир да бъде същевременно и насърчаваща подкрепа. С тази поддръжка смелостта на барона се възвърна и той стъпи в странноприемницата славно и победоносно — сега му беше все едно дали го гледа цялата земя. В това приятно кралство, наречено Франция, онзи, който съпровожда една красива жена, никога не би могъл да изглежда смешен, той може само да възбужда ревност.

Метр Ширигири излезе пред гостите си и представи своето жилище на разположение на пътниците с такова преувеличено красноречие, което силно напомняше за близостта на Испания. Един кожен жакет по модата на Марегатите, пристегнат на хълбоците с надиплен меден пояс, очертаваше могъщите форми на гърдите му; ала завърнатият от едната страна пеш на престилката му и един широк готварски нож, втъкнат в дървена ножница, омекотяваха възсвирепия му вид и придаваха на бившия контрабандист в една успокоителна степен външността на готвач. По същия начин благодушната му усмивка уравновесяваше тревожното впечатление от един дълбок белег на рана, който почваше от средата на челото му и се губеше нагоре под ниско остриганите му коси. Този белег, който Ширигири, покланяйки се за поздрав с барета в ръка, като че ли нарочно подлагаше пред погледите на гостите, се открояваше от кожата му по своя възморав цвят и с едно хлътване на телесната тъкан, която не бе могла да изпълни отново чудовищния зев. Трябваше да си много як мъжага, за да не пуснеш душата си да изскочи през такава цепнатина; Ширигири беше тъкмо такъв як мъжага и душата му без съмнение съвсем не бързаше да види какво ще й предложи оня свят. По-придирчиви и богобоязливи пътници сигурно биха намерили, че гостилничарството е твърде миролюбив занаят за един ханджия с подобна външност, но както вече казахме, „Синьото слънце“ беше в тази пустиня единствената странноприемница, годна да посрещне гости.

Залата, в която се озоваха Сигоняк и комедиантите, съвсем не беше толкова великолепна, колкото ги уверяваше Ширигири; подът представляваше утъпкана земя, а в средата на помещението, върху нещо като издигната площадка от едри камъни, се намираше огнището. Едно отвърстие, пробито в потопа и препречено с железен корниз, откъдето висеше веригата, завършваше с кука за окачване на котлите, заместваше капата и комина на огнището, тъй че цялата горна част на стаята почти се губеше в мъглата на пушеците, чиито валма бавно намираха път към отвора, ако случайно нямаше вятър, които да ги връща назад. Тия пушеци бяха покрили гредите на покрива с един тънък пласт дзифт, подобен на оная тъмна патина, която се наслагва по старите картини и който рязко се отделяше от прясно варосаните стени.

Около огнището, от три страни само, за да има готвачът свободен достъп до тенджерите, бяха наредени дървени пейки, подпрени с чирепи от паници или парчета тухли, за да пазят равновесие върху гърбиците на пода, който беше грапав като кожата на чудовищен портокал. Тук-там се търкаляха няколко трикраки столета, нагласени от по три колчета, които бяха завинтени в една дъсчица, но тъй, че едното от тях я пробиваше, за да се закрепи на него напречно парче дърво; то в краен случай можеше да послужи за облегалка на люде, нечувствителни към удобствата. Някой изнежен себеугодник сигурно щеше да помисли, че то е уред за изтезание. Нещо като ракла за хляб, притисната в един ъгъл, допълваше тази наредба, чиято недодялана изработка можеше да се сравни само с грубостта на дървото или на камъка, от който бяха направени вещите. Разцепени чамови летви, забучени в железни клинове, горяха и хвърляха из цялото помещение пушлива червена светлина, а завъртулките на пушеците им се събираха на известна височина с облаците от огнището. Два-три тигана, окачени надлъж по стените, като щитове по хълбоците на трирема^[10] (ако само това сравнение не е прекалено благородно и прекалено хероично в случая), смътно лъщяха срещу светлината и мятаха през сенките кърваво обагрени отражения. Наполовина изпразнен мях вино лежеше на една дъска, отпуснат и замрял като обезглавен човешки гръден кош. От потона мрачно висеше дълъг къс сланина, забучен на кука, и както беше обвит от валмата пушек, надигащи се от огнището, обезпокоително заприличваше на обесено тяло.

Несъмнено този вертеп въпреки хвалбите на стопанина си представляваше зловеща гледка и някой самотен пътник, без да бъде непременно страхливец, би могъл да усети как въображението му започва да съчинява злокобни премеждия и дори да се уплаши да не намери в редовното ядене на кръчмата някой от ония пастети с човешко месо, направени за сметка на самотните пътници. Но трупата на комедиантите беше многобройна и подобни ужаси не можеха и да минат през ума на тези славни смехотворци, привикнали впрочем в скитническия си живот да срещат и още по-чудновати подслони.

Когато комедиантите влязоха, свито в ъгъла на една от пейките спеше едно момиченце на осем-девет години, или поне наглед не по-голямо — толкова беше хилаво и мършаво. Подпряло рамене на облегалката на пейката, то бе отпуснало на гърдите главата си, откъдето падаха напред дълги и разрошени кичури коси, които пречеха да се различат чертите му. Жилите по детското й вратле, тънко като шийката на оскубано пиле, се опъваха и сякаш с мъка задържаха рунтавата маса на косите да не се търколи на земята. Отпуснатите ръце на детето лежаха от двете страни на тялото с разтворени длани, а нозете бяха твърде къси, за да достигнат пода и висяха във въздуха, кръстосани един връз друг. Тия нозе, тънки като вретена, бяха придобили тухленочервен цвят от студовете, слънцето и дъждовете. Многобройните драскотини, някои зараснали, други съвсем пресни, показваха, че малката е свикнала да се промъква направо през сечищата и гъсталаците. Стъпалата й, тесни и нежно изваяни, носеха терлици от сив прах, без съмнение единствения вид обуща, които познаваха.

Що се отнася до дрехите й, те бяха от прости по-прости и се състояха от две парчета: една платнена риза, толкова груба, че и платната на ветроходите сигурно са по-тънки, и една жълта бархетна арагонска фуста^[11], скроена някога от най-неизхабеното парче на майчина пола. Птицата, извезана от различни цветове, която обикновено украсява тия поли, съставляваше част от широчината, взета за фустата на малката, навярно защото вълнените конци държаха по-добре износената тъкан. Сега тази везана птица правеше странно впечатление, понеже човката й се опираше в пояса, а лапките й стигаха ръба на подгъва, докато тялото, огънато и смачкано от диплите, добиваше странно членостроение и приличаше на химеричните хвъркати от средновековните сборници с приказки или от старите византийски мозайки.

Изабела, Серафина и Субретката седнаха на същата пейка и тежестта им заедно с твърде лекото телце на момиченцето едва стигаше, за да уравновеси туловището на Дойката, която се отпусна в противоположния край на пейката. Мъжете се настаниха по другите скамейки, оставяйки от предупредителност известно празно пространство между себе си и барон дьо Сигоняк.

Няколко стиски дребен клонак съживиха пламъците и пукането на сухите пръчки, които се гърчеха в жарта, развесели пътниците, поотпаднали от дневната умора и подложени, без да знаят, на влиянието на зловонния въздух, който царуваше над това землище, обкръжено от застояли води, които непропускливата почва не можеше да всмуче.

Ширигири се приближи към гостите си любезно и с всичкото добросърдечие, което му позволяваше природно свирепата му външност, започна:

— Какво да предложа на ваши господства? Къщата ми е запасена с всичко, каквото може да угоди на благородни господа. Колко жалко, че не пристигнахте вчера например! Бях приготвил с фъстъци една глиганска глава с такава дивна миризма на дивеч, така маринована с подправки, толкова нежна по вкус, че за зла чест от нея не остана с какво да се запълни и хралупата на един кух зъб!

— Това е наистина твърде мъчително — рече Наставникът и си облиза устните, представяйки си тия въображаеми блаженства. — Аз предпочитам главата, пълнена с фъстъци, пред всички други лакомства; на драго сърце бих си разрешил едно стомашно разстройство след такова ядене!

— А какво бихте рекли за онзи пастет от дивеч, дето господата, които бях подслонил тази сутрин, го изядоха заедно с корите, след като оплячкосаха без милост и пощада всичко, каквото имаше между тях?

— Бих рекъл, че е бил чудесен, метр Ширигири, и бих похвалил, както се полага, безподобното майсторство на готвача; но какъв смисъл да си дразним жестоко щенията с лъжовни блюда, смлени вече в този час, тъй като вие не сте пощадили за тях нито черния, нито червения пипер, нито мускатовото орехче и всичките други нещица, които възбуждат глада и жаждата. На мястото на тези покойни ястия, чиято сочност не може да бъде подложена на съмнение, но които не биха могли да ни наситят с жизнени сокове, кажете ни какво има днес. Понеже миналото продължително време е поначало досадно в кухнята, а гладът обича на трапезата сегашното изявително. По дяволите миналото време! — то означава отчаяние и пост; бъдещето поне разрешава на стомаха приятни мечтания. Имайте милост! Не разправяйте повече за тия бивши чревоугодни чудеса на клетници като нас, изгладнели и капнали като ловджийски кучета.

— Имате право, метр, споменът не е питателен — рече Ширигири, като кимна в знак на съгласие. — Но не мога да си забраня да не съжалявам, че тъй неблагоразумно изразходвах запасите си. Вчера килерът ми пращеше, а само преди два часа извърших безразсъдството да проводя в замъка шест гювеча с последния си чер дроб; чудесен патешки чер дроб, изумителен! Истински царски хапки!

— Ох, каква сватба на Гамаш^[12] или в Кана Галилейска^[13] би станала от всички тези ястия, които вече нямате, и които са изгълтани от по-честити гости! Но стига сте ни карали да примираме; признайте си без повече извъртания какво имате наистина, след като така хубаво ни описахте какво нямате.

— Това е справедливо. Имам борш, свински бут и мерлуза — отвърна гостилничарят, като се опита свенливо да се изчерви, като някоя добра домакиня, на която съпругът й без предупреждение е довел троица-четворица приятели за вечеря.

— Дайте тогава — провикна се в хор изгладнялата дружина, — дайте ни мерлуза, свински бут и борш!

— Ама какъв борш! — продължи гостилничарят, който отново навири глава и гласът му зазвънтя като трели на тромпет. — Хлебчета, запържени в най-фина гъша мас, къдраво зеле с вкус на амброзия^[14], каквото и в Милано няма да намерите, и сварено със сланинка, по-бяла от снега навръх Маладета^[15]; чорба, достойна за трапезата на богове!

— Устата ми се напълни със слюнка. Хайде, подавайте бързо, защото умирам от глад — викна Тиранът с вид на чудовище, което е подушило прясна кръв.

— Загарига! Бързо нареди масата в горницата! — извика Ширигири на прислужника, който може би съществуваше само във въображението му, тъй като не подаде знак на живот въпреки наблягането в гласа на стопанина.

— Що се отнася до свинския бут, надявам се, че ваши господства ще останат доволни от него; той може да съперничи на най-знаменитите ламаншки и байонски бутове; киснат е в разсол, приготвен с каменна сол, а месото му, на ивички бяло и розово, е най-вкусното на света.

— Вярваме, както ни предписва евангелието — рече отчаяният Наставник. — Само че поднасяйте по-бързо това бутово чудо, иначе тук ще се разиграят страшни канибалски сцени, както се случва по претърпелите корабокрушение галеони и каравели^[16]. Ние не сме извършили престъпления като уважаемия Тантал, та да ни измъчват с видения на мимолетни блюда!

— Право казвате — отвърна най-спокойно Ширигири. — Хопала! Всички там в кухнята, готвачи и помощници, на крак, живо, размърдайте се, по-бързо! Тези благородни пътници са гладни и не могат да чакат.

Но кухненският отбор не помръдна, също като споменатия одеве Загарига, по простата причина, по-уважителна, отколкото благородна, че не съществуваше и въобще не беше съществувал. Цялата прислуга на странноприемницата се състоеше от една едра, чорлава и кльощава мома, наречена Мионета; но този сонм от въображаеми слуги, които метр Ширигири непрекъснато зовеше, според него придаваше по-благопристоен вид на заведението, оживяваше го, населяваше го и оправдаваше повишената цена на престоя. Принуден да се обръща към тези химерични прислужници с имената им, ханджията на „Синьото слънце“ бе почнал вече да вярва, че те наистина съществуват, и почти се учудваше, че никога не го безпокоят за платата си, въздържаност, за която той им беше благодарен между впрочем.

По глухия екот на посуда, който се разнасяше откъм съседната стая, гостилничарят отгатна, че масата още не е сложена, и за да спечели време, започна възхвала на мерлузата, предмет твърде безплоден и изискващ значителни усилия на красноречието. За добра чест Ширигири знаеше как да увеличава стойността на блудкавите си ястия с подправките на своето слово.

Ваши милости без съмнение мислят, че мерлузата е просто ядене, и не се лъжат; но има мерлуза и мерлуза. Тази, която ще ви поднеса, е ловена покрай самия бряг на Нова земя^[17] от най-смелия рибар в Гасконския залив^[18]. Тя е отбрана мерлуза, бяла, не жилава, вкусна, прекрасна, когато е изпържена с дървено масло от Екс, за предпочитане пред сьомгата, рибата тон или рибата меч. Нашият свети отец папата, да низпосли над нас снизхождението си, пред постите не вкусва друга риба; той я употребява също в петък и в събота, както и във всички останали постни дни, когато се умори да яде диви патици и пъдпъдъци. Пиер Лесторба, който ми я носи, снабдява също и негово светейшество. Папска мерлуза е! Майка му стара, това не е за изхвърляне и ваши господства са люде, които няма да се откажат от такова нещо; иначе нямаше да бъдат добри католици.

— Никой от нас не е вързан за кравата на Кола̀^[19] — отговори Наставникът — и всички ще бъдем поласкани да се налапаме с тази папска мерлуза; но, по дяволите, нека най-сетне тази чудотворна риба благоволи да скочи от тигана в чинията или ние всички ще се превърнем в дим, както ларвите и лемурите^[20], щом запее петелът и се покаже слънцето.

— Не подобава да ядете пърженото преди супата; от кулинарна гледна точка това значи да впрегнеш ралото пред воловете — възрази метр Ширигири с израз на величайшо презрение. — Ваши господства са твърде добре възпитани, за да си позволят подобни несъобразности. Търпение, боршът има нужда да клокне още веднъж или дваж.

— Триста рога на дяволи и на папата пъпа! — изрева Тиранът. — Ще ми стигне и лакедемонска саламура^[21], само да ми я дадат веднага!

Барон дьо Сигоняк не говореше нищо и не проявяваше никакво нетърпение: той беше ял предната вечер! През дългите пости в своя гладен замък той открай време беше навикнал да тримири като отшелник и тия чести яденета учудваха трезвия му стомах. Изабела и Серафина не се оплакваха, тъй като проявлението на лакомия никак не подхожда на млади дами, за които се предполага, че се хранят с роса и цветен сок като пчеличките. Матамор, винаги загрижен за своята мършавина, изглеждаше очарован, понеже току-що стегна колана си с още един бод и езичето на токата свободно хлопаше в кожената дупка. Леандър се прозяваше и си показваше зъбите. Дойката беше задрямала и под наведената й брадичка се навиваха като кървавици три дипли увиснала плът.

Момиченцето, което спеше на другия край на пейката, беше се събудило и надигнало. Сега се виждаше лицето на малката, което тя бе освободила от косите си, а те изглеждаха като обезцветени над челото й, толкова бе то опърлено и диво. Но под загара на лицето й се отгатваше една матова и дълбока, една восъчна бледост. Нямаше и помен от руменина по бузите й, само скулите стърчаха над тях. Кожата на посинелите устни се ронеше на тънки люспици, а между тях една болнава усмивка разкриваше зъби със седефена белота. Всичкият живот на това същество изглежда беше се събрал в очите.

Мършавината на лицето й правеше тези очи огромни и широките саждивочерни кръгове, които ги ограждаха като нимби, им придаваха някакъв трескав и неповторим блясък. — Бялото на очите изглеждаше почти синьо, толкова остро се очертаваха зениците с мрачната си чернота и толкова гъста и сплъстена беше двойната черта на ресниците. В този миг тези странни очи бяха изпълнени със смесица от детинско удивление и жестока алчност, както се бяха втренчили упорито в накитите на Изабела и на Серафина, чиято нищожна стойност малката дивачка без съмнение и не подозираше. Сиянието на някой ширит, извезан с фалшиво злато, измамният блясък на една бисерна огърлица от венециански стъкълца я заслепяваха и я държаха в някакъв дълъг захлас. Очевидно тя не бе виждала в живота си нищо по-красиво. Ноздрите й се разшириха, трептейки, слаба червенина се появи по бузите й, зловещ смях затрептя върху бледите й устни, прекъсван от време на време от трескаво, бързо и сухо изтракване на зъбите.

За добра чест никой от комическата дружина не поглеждаше към тази клета купчинка дрипи, разтърсвана от нервни тръпки, защото щеше да се изплаши от свирепото и мрачно изражение, застинало върху чертите на мъртвешки бледото лице.

Като не можа да надвие любопитството си, детето протегна тънката си тъмна ръка, студена като лапата на маймуна, и пипна роклята на Изабела. Пръстите й потъркаха плата с видимо наслаждение и с някакъв сладострастен гъдел. Това измачкано кадифе, протрито по всичките си гънки, й се струваше най-новото, най-мекото и най-разкошното на света.

Макар досегът да беше съвсем лек, Изабела се обърна, и видя какво правеше малката и майчински й се усмихна. Като почувства чуждия поглед, детето мигновено изобрази простовато личице, изразяващо тъпо смайване, с такава несъзнателна дарба за мимика, която би направила чест на всяка изкушена и обучена в изкуството си комедиантка, и с жаловит гласец рече на своето местно наречие:

— Също като мантията на светата дева на олтара!

След това, като спусна миглите си, чиито черни ресни сякаш стигаха до скулите й, тя подпря рамене на облегалката на пейката, събра ръцете си, сплете палци и се престори, че заспива, налегната от умора.

Едрата, занесена мома Мионета дойде да каже, че вечерята е готова, и гостите минаха в съседното помещение.

Според силите си, комедиантите направиха чест на яденето, с което ги гости метр Ширигири, и без да намерят обещаните чудесии, утолиха глада си и особено жаждата си с дълги глътки от меха, почти изсмукан и увиснал вече като гайда, от която са издухали въздуха.

Те се канеха да стават от трапезата, когато лай на кучета и шум от конски копита отекнаха пред странноприемницата. Три удара на вратата, издумкани нетърпеливо и властно, дадоха да се разбере, че там стои пътник, който не е свикнал дълго да чака. Мионета се спусна към дверите, измъкна резето и един кавалер, като блъсна крилото на портата почти в лицето й, влезе сред цял водовъртеж от кучета, които едва не събориха слугинята и се пръснаха из стаята, като скачаха, рипаха, търсеха остатъци от ядене по събраните чинии и за минутка свършиха с езиците си работата на три миячки на съдове.

Няколко удара с камшик, здраво наложени върху гръбнаците и на виновните, и на невинните, успокоиха като по чудо това вълнение; кучетата се навряха под пейките, разпъхтени, с изплезени езици, сложиха глави върху лапите си или се свиха на кълба и кавалерът, като дрънчеше шумно с шиповете на шпорите си, влезе в горницата, където се хранеха комедиантите, с увереността на човек, който се чувства у дома си, където и да се намира. Ширигири вървеше след него с барета в ръка и с раболепен и почти боязлив вид, а той между впрочем не беше от страхливите.

Изправен на прага на стаята, кавалерът докосна леко периферията на шапката си и спокойно обходи с погледа си кръга на комедиантите, които отвърнаха на поздрава му. Той можеше да има трийсет-трийсет и пет години; русите му коси, накъдрени на масури, обрамчваха кръвеното му и жизнерадостно лице, чийто цвят от розово преминаваше в червено под влиянието на чистия въздух и телесните упражнения. Очите му, твърдосини, нито вдлъбнати, нито изпъкнали, ярко блестяха; носът му, леко извит на края, завършваше с една рязко отсечена плоскост. Малки рижи мустачки, напомадени по краищата и засукани нагоре, се завиваха под този нос като запетайки, в противовес на една остра, прилична на лист от ангинара брадичка под долната устна. Между мустачките и брадичката се очертаваше устата; малко тясната горна устна поправяше впечатлението за прекалена чувственост, което долната — широка, червена и набраздена с отвесни резки, можеше да остави на пръв поглед. Брадата му свършваше внезапно и чупката й караше китката косми по нея да стърчи напред. Челото, което той откри, захвърляйки шапката си върху едно трикрако столче, беше бяло и гладко, като атлазено, тъй като сянката на шапката обикновено го пазеше от слънчевия пек; преди да напусне двора, за да дойде на село, този благородник сигурно е имал твърде нежна кожа. Изобщо, обликът му беше приятен и в него веселостта на сърдечния другар на място смекчаваше горделивостта на дворянина. С изяществото си костюмът на новодошлия показваше, че макар и в дълбоката провинция, маркизът (такъв беше неговият титул) не бе прекъснал връзките си с добрите столични майстори.

Една яка от изрязана дантела оставяше врата му свободен и се отгръщаше върху горната дреха от лимоненожълто сукно, посърмена със сребро, която беше твърде къса, та между нея и панталона се диплеше на вълни изящното бельо. Ръкавите на тази връхна дреха или по-скоро на този елек откриваха ризата чак до лактите; сините панталони, украсени с нещо като престилчица от навити на масури сламеножълти ленти, се спускаха почти до над коляното, където потъваха в кончовите на меките ботуши, снабдени със сребърни шпори. Един къс син плащ, обшит със сребро, наметнат през рамо и закрепен с клуп от гайтани, допълваше този костюм, може би малко по-гиздав, отколкото подхождаше за това годишно време и за това място, но който ние само с една дума ще оправдаем. Маркизът тъкмо се връщаше от лова с хубавата Йоланда и се беше наконтил колкото можеше повече, желаейки да поддържа старата си слава на кавалер и франт, защото по Кралицината разходка^[22] в Париж той наистина се славеше като един от най-изтънчените и най-добре облечени мъже.

— Чорба на кучетата ми, торба овесен зоб на коня ми, парче хляб и шунка за мен, някакви поберки за кучкаря ми! — рече маркизът жизнерадостно и зае място в края на трапезата, до Субретката, която още щом съгледа този красив и тъй добре нагизден велможа, беше му метнала един възпламенителен поглед и една обезоръжаваща усмивка.

Метр Ширигири постави една тенекиена чиния и една купа пред маркиза; с грацията на някоя Хеба^[23] Субретката му наля пълна чаша, която той изпразни наведнъж. После посвети първите минути да заглуши рева на ловджийския си глад, най-свирепия глад на света, равен по остротата си на онова, което елините наричат булимия; сетне маркизът дигна поглед и се огледа около трапезата и тогава забеляза до Изабела барон дьо Сигоняк, когото той познаваше по лице и когото бе зърнал, препускайки с ловната си дружина, край волската кола на комедиантите.

Изабела се усмихваше на барона, който й говореше нещо тихо, с оная неопределена и чезнеща усмивка, по-скоро свидетелство за душевна близост и милувка, отколкото израз на веселост, която не можеше да измами людете, свикнали да имат работа с жени, а тази опитност съвсем не липсваше на маркиза. Присъствието на Сигоняк сред тази трупа от скитащи актьори вече не го изненадваше, а презрението, което му вдъхваше запуснатото облекло на бедния барон, значително намаля. Една такава стъпка, да последваш изгората си на колесницата на Теспид през случайностите на всякакви трагични и комични приключения, му се стори пълна с кавалерско въображение и с рицарска решителност. Той едва забележимо, съучастнически кимна към Сигоняк, за да му покаже, че го е познал и отгатва намерението му; но като истински дворянин той уважи инкогнитото му и оттук нататък се занимаваше само със Субретката, която обсипваше с любезности в превъзходна степен, наполовина верни, наполовина присмехулни, а тя ги приемаше по същия начин, с изблици от смях, разкриващи чак до гърлото великолепната низа на зъбите й.

И като желаеше да придвижи напред едно тъй сгодно представило се приключение, маркизът реши, че няма да бъде зле изведнъж да се покаже крайно влюбен в театъра и вещ съдник по въпросите на комедията. Той се оплака, че в провинцията му липсва това удоволствие, тъй добре пригодено да възвисява духа, да изтънчва езика, да разпространява вежливостта и да усъвършенства нравите, и като се обърна към Тирана, който изглеждаше глава на трупата, попита го дали нямат задължения, които биха им попречили да дадат няколко представления на най-добрите пиеси от репертоара си в замъка дьо Брюйер, където щяло да бъде лесно да се приспособи сцена в празничната зала или в цветарника.

Тиранът, който се усмихваше добродушно в широката си брада, направена сякаш от конски косми, отговори, че няма нищо по-лесно и че неговата трупа, една от най-добрите, които кръстосват провинцията, се намира на услугите на негово господство в пълния си състав, от Царя до Субретката включително, прибави той с престорено благодушие.

— Ето как всичко се нарежда от хубаво по-хубаво — отвърна маркизът. — А за условията няма да спорим; вие сам ще определите сумата. Не бива да се пазарим с Талия^[24], която е муза, високо ценена от Аполон, а освен това гледана с добро око както при двора, така и в столичния град, и в провинцията, където людете не са чак толкова като племето топинамбу^[25], както обичат да си представят в Париж.

Като рече това, маркизът притисна многозначително коляното на Субретката, която никак не се разсърди, после стана от трапезата, нахлузи шапката си чак до веждите, поздрави останалите с едно махване на ръката и си тръгна сред джафканията на своята глутница кучета; искаше да вземе преднина, за да подготви в замъка посрещането на комедиантите.

Беше вече късно, а на заранта трябваше да тръгнат много рано, защото замъкът дьо Брюйер беше твърде далеч; ако един породист кон може да покрие лесно по преките пътища едно разстояние от три-четири левги, то една тежко натоварена кола, теглена от уморени вече волове по песъчливия царски друм, употребява за същото нещо много по-значително време.

Жените се оттеглиха в едно преградено килерче, където бяха нахвърляни няколко наръча слама; мъжете останаха в залата, като се нагласиха кой както може по пейките и трикраките столчета.