Теофил Готие
Капитан Фракас (12)

XII глава
Коронясаната репичка

Още щом остави Мерендол, някакво безпокойство зачовърка Жакмен Лампурд и когато стигна до другия край на Новия мост, той се спря и стоя известно време раздвоен, като Буридановото магаре^[1] между двете си купчини овес или, ако това сравнение не ви се харесва, като желязна подкова между два магнита с еднаква сила. От една страна, властно го привличаше ландскнехтът с далечното позвънване на златните монети; от друга, във въображението му изплуваше кръчмата, накитена с не по-малки съблазни, изпълнена с мелодичния звънтеж на купи и стакани. Затруднителен избор! Макар богословите да твърдят, че свободната воля е най-хубавото от изключителните предимства на човека, Лампурд, разкъсван между две непреодолими слабости, тъй като беше колкото комарджия, толкова и пияница, и колкото пияница, толкова и комарджия, наистина не знаеше към кое да се определи. Той направи три крачки към комарджийницата; но кореместите бутилки, покрити с прах, забулени с паяжини, увенчани с червен шлем от восък, се появиха пред очите му така ярко засияли, че той направи три крачки към кръчмата. Тогава Комарът омайно раздруса пред ухото му чашка, пълна с оловни зарове, огъна пред погледа му един полукръг от белязани карти, пъстър като паунова опашка, вълшебно видение, което прикова петите му в земята.

„Хайде де! Така ли ще си остана да стърча тук като статуя в черква! — рече си дуелистът, раздразнен от собствените си колебания. — Със стреснатата си и въпросителна мутра трябва да приличам на някой чистокръвен заплес, който зяпа как по небето хвърчат змейове и змеици. По дяволите! Ами ако не отида нито в кръчмата, нито в комарджийницата, ами сторя посещение на моята богиня, на моята Ирида, на несравнената красавица, която ме държи в примките си? Но може би по този час тя да е заета на някой бал или полунощен пир вън от дома си? И после любовните наслади размекват смелостта, и най-великите пълководци горчиво са се каяли, че твърде много са си губили времето с жените. Което потвърждават с примера си Херкулес с неговата Деянира^[2], Самсон със своята Далила, Марк Антоний със своята Клеопатра^[3], без да броим останалите, които вече не си спомням, защото много пъти са брани сливите, откакто ходех на училище. Следователно да се откажем от това произволно, похотливо и осъдително хрумване. Но що да правя тогаз между ония две чаровни възможности? Ако избереш едната, рискуваш да съжаляваш за другата.“

Докато отмерваше този монолог, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, подпрял лице на кръглата си плисирана яка, тъй че острата му брадичка се запретваше нагоре, Жакмен Лампурд изглеждаше като че пуска корени в калдъръма и се вкаменява, превръщайки се в статуя, както се случва не с един приятел в „Метаморфозите“^[4] на Овидий. Изведнъж той подскочи толкова рязко, че един закъснял гражданин, който минаваше наблизо, се стресна и от страх забърза крачките си, защото си помисли, че оня ще го нападне или най-малкото ще му смъкне дрехата. Но Лампурд нямаше никакво намерение да обира тогова глупак, когото в унеса на мечтите си дори не забелязваше; ала тъкмо му мина през ума една победоносна мисъл. Беше дошъл край на колебанията му.

Той бързо извади един дублон от джоба си и го подхвърли във въздуха, след като нарече:

— Ези за кръчмата, тура за комарджийницата!

Монетата се завъртя многократно във въздуха и когато тежестта й я свали на земята, обърна се връз един камък, лъсвайки със златното си колелце под сребристите лъчи, които се изсипваха от месечината, в този миг очистена от всякакви облаци. Дуелистът коленичи, за да разчете гаданието, изпратено от съдбата. Монетата беше отговорила с ези на поставения въпрос. Бакхус надви Фортуна.

— Добре, ще се натряскам! — рече Лампурд, като вдигна дублона, изтри го от калта и го прибра в кесията си, дълбока като бездна, тъй като беше предназначена да побира много и всякакви неща.

И с грамадни крачки се отправи към кръчмата, наречена „Коронясаната репичка“, обичайното свърталище, в което той принасяше жертвоизлиянията си пред бога на лозите. За Лампурд „Коронясаната репичка“ имаше и това преимущество, че беше разположена до ъгъла на Новия пазар, на две крачки от жилището му, до което той се добираше с няколко зигзагообразни лъкатушки, когато се налееше с вино от подметките на ботушите чак до адамовата си ябълка.

Тя беше наистина най-гнусният вертеп, който човек може да си представи. Откъм улицата ниски и дебели стълбове, измазани с кървавовинена червена боя, поддържаха грамадната греда, която образуваше нещо като фриз, а по него редуващите се издатини с вдлъбнатините си напомняха някаква старинна, полуизтрита от времето резба. И наистина след много взиране човек успяваше да различи някакви спираловидно усукани лозини с листа и гроздове, между които подскачаха маймуни, хванали за опашките лисици. Над сводестата порта висеше една огромна репичка, но досъщ като истинска, листата й боядисани в хералдическо зелено, а над нея една златиста корона — всичко силно потъмняло от времето, — която от поколения пиячи насам служеше за надпис и отличителен белег на кръчмата.

Пролуките между стълбовете образуваха нещо като прозорци, които в този момент бяха задънени от капаци с тежки железни обкови, годни да издържат обсада, но не чак тъй плътно прилепнали, че да не процеждат жилки червеникава светлина или да не пропускат глуха гълчава от кавги и песни. Тези отражения, проточени върху калдъръма, попръскан с кал, произвеждаха странно впечатление, но Лампурд не усещаше живописната му стойност; за него това означаваше само, че дружината в „Коронясаната репичка“ е все още многобройна.

Дуелистът заблъска вратата с дръжката на сабята си, а по отмереността на ударите отвътре познаха, че е някой редовен посетител на заведението, и дверите се открехнаха, за да го пуснат да влезе.

Помещението, където седяха пиячите, доволно много приличаше на пещера. То беше ниско, а главната греда, която пресичаше потона, беше се издула под тежестта на горните катове и изглеждаше готова да се разцепи всеки миг, макар да беше толкова здрава, че можеше да издържи цяла камбанария заедно с камбаната, по което си приличаше с кулата в Пиза^[5] или с кулата на Азинелиевци в Болоня^[6], които са все наклонени и никога не падат. Пушекът от лулите и от свещите беше почернил потона почти толкова, колкото са черни стрехите на огнищата, където готвят бутарга^[7] или опушват херинги и шунка. Някога си стените на залата са били боядисани в червен цвят и изписани с лозови ластари и листа от четката на някой италиански декоратор, дошъл във Франция със свитата на Екатерина Медичи^[8]. Рисунките бяха се запазили по горната част на стените, макар и силно потъмнели и по-скоро напомнящи локви съсирена кръв, отколкото оня жизнерадостен яркоален цвят, с който трябва да са блестели в първите си дни. Влагата, търкащите се гърбове и омазнените глави, които бяха се подпирали по тях, бяха развалили и унищожили цялата долна част, където сега гипсът се показваше оголен, мръсен и разкъртен. Някога кръчмата бе посещавана от по-други люде; но лека-полека нравите бяха ставали все по-изтънчени, царедворците и кралските капитани ги замениха комарджии, уличници, джебчии и главорези, една постоянна публика от безогледни скитници, които сложиха своето ужасно клеймо върху мястото и превърнаха веселата пивница в мрачно свърталище. Едно дървено стълбище заемаше срещуположната стена на входа и водеше към един чардак, където се отваряха вратите на няколко стаички, толкова ниски, че в тях можеше да се влезе само ако си прибереш главата и рогата като охлюв. Под стълбището, в сянката на чардака, стояха няколко бъчви, едните пълни, другите вече наченати, наредени по големина с една равномерност, която е по-приятна за очите на пияницата от всяко друго украшение. В камината, захлупена от грамаден навес, пламтяха цял товар цепеници, чиито горящи краища стигаха чак до пода, но тъй като той се състоеше от наредени в четириъгълници стари тухли, нямаше опасност за пожар. Отраженията на огъня трептяха по калаената плоча на тезгяха, разположен точно срещу камината, където царуваше кръчмарят зад своята крепостна стена от гърнета, пинти, бутилки и кани за преливане. Ярката светлина от огнището, като гасеше жълтите нимби на свещите, които мъждукаха сред пушека, отхвърляше надлъж по стените танцуващите сенки на пиячите, разкривено изрисувани, с чудовищни носове, с брадички като цървули, с перчеми като на Рике Качулатия^[9] и с такива причудливи уродства, каквито се описват в „Развлекателните сънища“ на метр Алкофрибас Назие. Това дяволско сборище от черно изрязани фигури, които гъмжаха и ръкомахаха зад действителните люде, сякаш нарочно повтаряше всяко тяхно движение, за да се гаври. Постоянните посетители на вертепа, седнали на пейки, се облягаха с лакти на масите, чиито дървени плотове, прорязани от дълбоки драскотини, нашарени от имена, издълбани с ножове, татуирани с петна от изгорено, бяха мазни от яхниите и от разляното вино; ала по-голямата част от ръкавите, които ги търкаха, не можеха да бъдат нацапани повече, а някои от тях бяха с продънени лакти и излагаха на замърсяване само плътта, която бяха предназначени да покриват. Разбудени от врявата в кръчмата, две-три кокошки, същински пернати възкръснали Лазари^[10], които в този час трябваше да са си накацали по прътовете в курника, бяха се промъкнали в залата през задната врата откъм двора и кълвяха по масите и между краката на пияниците трохите от угощението.

Когато Жакмен Лампурд влезе в „Коронясаната репичка“, в заведението царуваше непобедима глъчка. Мъжаги с груби лица, като протягаха празните си глинени купи, удряха юмруци по масите с такава сила, че можеха вол да оставят на място, от което потреперваха лоените свещи, втъкнати в железни настолни свещници. Други крещяха „Наздраве!“ и „До дъно!“ в отговор на вдигнати вече наздравици. В единия край ревяха в хор някаква вакхическа песен^[11], с такива плачевно фалшиви гласове, с каквито кучетата вият срещу месечината, като тракаха с ножове по чашите си и въртяха чиниите като точиларски камъни. На другия край тревожеха срамливостта на Мариторните, които с вдигнати високо над тълпата ръце носеха блюда с димящи ястия и не можеха да се бранят от галантните попълзновения на мъжете, загрижени повече да запазят здрави чиниите, отколкото добродетелността си. Някои пък си подръпваха от дълги холандски лули и се развличаха да издухват пушека през ноздрите си.

В тази блъскотня имаше само мъже, нежният пол беше представен тук едва с няколко твърде грозни мостри; защото порокът си позволява понякога да носи външност толкова безобразна, колкото и добродетелта. Тези Филиси, за които първият срещнат посредством една кръгла монета можеше да стане Тирзис^[12] или Титирий^[13], се разхождаха две по две, като се запираха от маса на маса и пиеха като опитомени гълъбици от чашата на всекиго. Изобилните глътки, прибавени към горещината, която цареше в кръчмата, превръщаха бузите им в кърмъзеночервени петна под червилото от тухлен прах, с което бяха се вапсали предварително, тъй че сега приличаха на идоли, боядисани на два пласта. Изкуствени или истински коси, завити на „похитено сърце“, прилепваха над лъснатите от оловно белило чела или накъдрени с машата, спускаха висулките си чак до широко откритите гърди, минати и те с четката белило; но все пак тук-там някоя синкава жила очертаваше пътя си сред тая привидна белота. Премените им сякаш се надпреварваха коя от коя по-гиздава. То бяха само панделки, пера, везби, ширити, лъскави колченца, шнурове, ярки цветове; но лесно беше да се открие, че целият този разкош, правен за показ, нямаше нищо истинско в себе си и миришеше на вехтошарница; бисерите бяха само духано стъкло, златните накити — бакър, копринените рокли — стари поли, обърнати и пребоядисани; ала това съмнително изящество стигаше, за да заслепи помътените от виното очи на юначагите, сбрани в тоя вертеп. Що се отнася до миризмата, тия дами, ако и да не лъхаха на рози, миришеха като леговища на порове на мускус, единственото благовоние, достатъчно силно да надвие смрадливите изпарения на тази дупка, и което някои при сравнение намираха за по-приятно от балсам, амброзия и смирна. Често някой мускетар, разгорещен от похот и от пиене, дръпваше на коляното си някоя от тия съвсем не жестокосърдечни красавици и с дебелашки целувки й шушнеше на ухото анакреонистически предложения, изслушвани с превзети смехове и едно „не“, което означаваше „да“; после по стълбището се виждаха изкачващи се двойки, мъжът обгръщаше с ръка снагата на жената, а тя се опираше на перилата и все не преставаше с детинските си превземки, защото дори и в най-отявления разврат не може без някакво външно подобие на свян. Други слизаха обратно, малко гузни, докато тяхната Амарилис^[14] от тази вечер разбухваше фустата си с най-непринуден вид.

Лампурд, привикнал открай време на тия нрави, които между впрочем му изглеждаха съвсем естествени, не обръщаше никакво внимание на картината, която току-що екипирахме набързо. Седнал на една маса, подпрял гръб на стената, изпълнен с нежност и сладострастие, той съзерцаваше една бутилка вино от Канарските острови, която прислужницата току-що донесе, една старинна и достойна за уважение бутилка, от най-дълбоките запаси на избата, пазени само за люде с яка глътка и заслужили смукачи. Макар дуелистът да беше сам, на масата бяха сложени две чаши, защото в кръчмата знаеха неговия ужас от самотното поглъщане на течности, а всеки миг можеше да изскочи под ръка някой другар по чаша. Докато чакаше този непредвиден гост, Лампурд бавно вдигаше до височината на погледа си бокала с дълго и тънко столче, излят във вид на цветче от съвлек, дето искреше, поръбена със зрънца от светлината, златистата и благородна течност. Като задоволи зрението си, възхищавайки се от тая топла багра на опален топаз, той премина към обонянието и като разклащаше виното с леки, пестеливи тласъци на ръката, които му придаваха въртеливо движение, той поемаше благоуханието му с ноздри, разтворени широко като носните кухини на хералдически делфин. Оставаше вкусът. Съсците на небцето, настръхнали от възбуда, се напоиха с глътка от този нектар; езикът го разля по венците и към устните и най-накрая го изпрати в гърлото с едно одобрително примлясване. Така метр Жакмен Лампурд посредством една-едничка чаша наслади три от петте сетива, дадени на човека, което беше подвиг на завършен епикуреец^[15], извличащ до последната капка удоволствието, което се съдържа в нещата. Той твърдеше освен това, че и осезанието, и слухът можели да вземат своя дял от наслаждението: осезанието — чрез гладкостта, определеността и чистите линии на кристала; слухът — чрез музиката, трептежа и съвършените съзвучия, които той издавал, когато го чукнеш с опакото на ножа си или когато търкаш в кръг намокрените си пръсти по ръба на чашата. Но това са парадокси, приумици и измишльотини на една прекалено изобретателна изтънченост, която от желание да докаже твърде много, не доказва нищо друго освен собствената извратена изтънченост на тогова безделник.

Нашият дуелист чакаше вече от няколко минути, когато вратата на кръчмата се пооткрехна; някой си, облечен в черно от главата до петите освен белия нагръдник и бельото, бухнало върху корема му между жилетката и панталона, се появи в заведението. Няколко ширита с чер кехлибар, наполовина изнизани, се силеха, но безуспешно, да понагиздят раздърпания му костюм, чиято кройка все пак говореше за остатъци от някогашно изящество.

Въпросната личност имаше тази особеност, че докато лицето му беше бяло, като че ли поръсено с брашно, носът му бе червен като пламтящ въглен. Малки морави жилчици се преплитаха по този нос и свидетелстваха за едно ревностно преклонение пред божествената бутилка. Пресмятането на бъчвите вино и стъклениците с ракия, които са били необходими, за да го доведат до тая степен на възпаленост, можеше да изплаши въображението. Това странно лице приличаше на буца сирене, в която някой е затъкнал вишна. За да се довърши портретът му, стигаха две ябълкови семчици на мястото на очите и един тънък белег от порязано, представляващ устата, цепната като отвора на спестовна касичка. Такъв беше Малартик, сърдечният приятел, Пилад, Евриал^[16] fidus Achates^[17] на Жакмен Лампурд; той не беше красавец бездруго, но нравствените му качества изкупваха многократно тия дребни телесни несъвършенства. След Жакмен, спрямо когото той изповядваше най-дълбоко възхищение, Малартик беше най-добрата шпага в Париж. В картоигрането той вадеше поповете с един късмет, който никой не си позволяваше да окачестви като нахалство; той пиеше непрекъснато, но никога не изглеждаше пиян и макар да не бе известно кой е шивачът му, той беше по-добре снабден с плащове и от най-пременения царедворец. Освен това беше човек чувствителен по свой начин, с всичката честност, която може да се срещне из вертепите, способен да загине, за да помогне на някой приятел, както и да изтърпи, без да издаде звук, мъчения на стожер, на триножник, стягане на краката, дори изпитанието чрез вода, най-мъчителното за един смукач от неговата мярка, отколкото да навреди на шайката си с някоя непредпазлива дума. Един посвоему очарователен негодник безспорно и който се радваше на всеобщо уважение в света, където упражняваше занаята си.

Малартик отиде направо към масата на Лампурд, дръпна един трикрак стол, седна срещу приятеля си, мълчаливо обхвана с пестник пълната чаша, която сякаш го чакаше, и я изпразни наведнъж. Неговата школа бе различна от Жакменовата, но не по-малко действена, както доказваше кардиналската багрилка по носа му. В края на всяко заседание двамата приятели брояха еднакъв брой тебеширени чертици върху плочата на съдържателя и добрият отец Бакхус, възседнал бурето като кон, им се усмихваше и на двамата без предпочитание, като на двоица праведници, вярващи по разному, но еднакво ревностно. Единият бързаше с литургията си, другият я бавеше, но и в двата случая литургията биваше отслужвана.

Лампурд, който познаваше нрава на другаря си, много пъти му пълни чашата чак до ръба. Този обред наложи появяването на една втора бутилка, която, както и първата, скоро беше подсушена; от своя страна тя бе последвана от трета, която се задържа по-дълго и доста се подърпа, преди да се предаде. След което, за да си поемат дъх, двамата дуелисти поискаха да им донесат лули и захванаха да пушат към потона през гъстата мъгла на главите си дълги завъртулчици от пушек, прилични на ония, дето децата ги рисуват над комините на къщите, които драскат по учебниците и по школските си тетрадки. След няколко поемания и издухвания те се обвиха по подобие на Омировите и на Вергилиевите богове в облак, сред който едничък носът на Малартик пламтеше като червен метеор.

Загърнати в тази мъгла и откъснати от другите пиячи, двамата приятели захванаха един разговор, който би било опасно да го дочуе Кавалерът на нощната стража^[18]; за добра чест „Коронясаната репичка“ беше място сигурно, нито един таен доносник не би дръзнал да дойде, а капакът на зимника би се продънил под нозете на оня пристав, който би излязъл достатъчно смел да нахълта в това свърталище. Той нямаше да излезе оттук другояче освен ситно накълцан като кайма за пастет.

— Както вървят работите — казваше Лампурд на Малартик с глас на някой търговец, който се осведомява за цените на бакалските стоки, — ние сме сега в мъртво затишие. Кралят се премести в Сен Жермен и царедворците отидоха с него. Това нанася вреди на търговията: в Париж са останали само еснафи и люде маловажни или пълни нищожества.

— Не ми говори! — отговори Малартик. — Това е чисто безобразие! По̀ оная вечер спирам на Новия мост един юначага с твърде приличен вид, искам му кесията или живота, той ми хвърля кесията си и какво мислиш — вътре имаше три-четири бели пари от по шест гроша, а наметалото, което му свлякох, беше от прост шаяк с ширит от фалшиво злато. Вместо да съм крадец, окраденият бях аз. В комарджийницата срещаш вече само лакеи, адвокатски писари и недозрели дечурлига, които са отмъкнали от чекмеджето на баща си някоя и друга пистола, за да си опитат късмета. С две раздавания на картите и три мятания на заровете човек им вижда сметката. Оскърбително е да си разпиляваш дарованията за такава постна награда. Лусиндите, Доримените и Сидализите^[19], обикновено тъй милостиви към храбреците, отказват да плащат полиците и сметките, макар и да ги потупваме, както се полага, под предлог, че откакто дворът е напуснал града, те не получават вече нито подаръци, нито почерпки и за да живеят, били принудени да си залагат партушините. Ако не беше един стар ревнив рогоносец, който ме наема да налагам с тояги любовниците на жена му, този месец нямаше да спечеля и за вода за пиене, нещо, към което и най-голямата немотия няма да ме насили, тъй като и смъртта във висящо положение ми се струва сто пъти по-приятна. Не съм получавал поръчка и за най-нищожната засада, и за най-лекото похищение, за най-дребното убийство. В какви времена живеем, боже господи! Ненавистта омекна, злопаметството отива към провал, чувството за отмъщение изчезва; обидите се забравят, както и благодеянията; оеснафелият век се изражда все повече и нравите се обезличават до погнуса.

— Отминаха добрите времена — отвърна Жакмен Лампурд. — По-рано някой велможа щеше да вземе смелостите ни на служба при себе си. Ние щяхме да го подпомагаме в неговите набези и тайни трудове, а сега сме принудени да работим за широката публика. Но все пак още се явяват изгодни случаи.

И като каза това, той раздрънка златните монети в джоба си. Този благостно-наперен звън запали странен трепет в очите на Малартик, но скоро погледът му възвърна миролюбивия си израз, тъй като парите на другаря са нещо свято; той се задоволи с една въздишка, която можеше да бъде преведена със следните думи: „Късметлия си ти, късметлия!“

— Мисля, че в скоро време — продължи Лампурд — ще мога да ти намеря работа, защото теб не те мързи, когато трябва да се свърши нещо, и бързо запретваш ръкави, за да удариш със сабя или да гръмнеш с пищов. Ти си човек на реда, винаги изпълняваш поръчките в искания срок и поемаш върху себе си възможните усложнения с полицията. Аз се удивлявам, дето Фортуна още не се е спуснала от своята стъклена топка пред вратата ти; но вярно е, че тази повлекана, с лошия вкус, присъщ на жените, отрупва с благосклонностите си цяла сган от нищожества и глупави жълтоусти младоци, в ущърб на достойните люде. А докато чакаме на тази безсрамница да й текне на ума за тебе, да убием времето, пийвайки си, papa liter, та чак докато ни подгизне коркът по подметките.

Това философско решение беше толкова неоспоримо мъдро, че Жакменовият сътрапезник не направи и най-малкия опит да възрази. Двамата дуелисти натъпкаха отново лулите си, напълниха чашите и се облакътиха на масата като люде, които се наместват удобно и уютно в едно благато състояние на духа и не желаят никой да потревожи душевния им покой.

И все пак ги потревожиха. Многогласа врява се вдигна в ъгъла на помещението, откъм една купчина, която обграждаше двама мъже; двоицата уговаряха помежду си условията на облог, тъй като единият не искаше да повярва на нещо си, което другият твърдеше, ако не го види със собствените си очи.

Купчината се поразреди. Малартик и Лампурд, чието любопитство се събуди, забелязаха един мъж със среден ръст, но необикновено пъргав и силен, с обгоряло лице като някой испански мавър, косите му забрадени с кърпа, заметнат с жълъдовоцветен дъждобран, който, разтваряйки се отпред, откриваше прилепнал към тялото полукафтан от биволска кожа и тъмни панталони, обнизани по шевовете с бакърени копчета във вид на хлопки. Широк пояс от червено вълнено сукно опасваше кръста му и оттам беше измъкнал той една валенсианска наваха, която, отворена, достигаше дължината на сабя. Мъжът врътна колелцето, с което я затягаше, опита острието й с върха на пръста си и изглежда остана доволен от проверката, защото рече на противника си:

— Готов съм!

После с някакво гърлено придихание той извика, сякаш изсвири с уста едно чудновато име, което пиячите от „Коронясаната репичка“ никога не бяха чували, но което неведнъж вече се е появявало по тия страници:

— Чикита! Чикита!

При второто повикване едно изпито и мършаво момиченце, заспало в един тъмен ъгъл, се измъкна от клашника, в който зиморничаво беше се усукало, та приличаше на купчина парцали, и се приближи до Агостин, защото това беше той; и като впи в разбойника големите си искрящи очи, още по-бляскави от сажденочерните кръгове около тях, малката му рече със сериозен и дълбок глас, който странно противоречеше на хилавия й вид:

— Какво искаш от мен, господарю мой? Аз съм готова да те слушам и тук, както в ландите, защото ти си храбър и навахата ти брои много червени резки.

Чикита произнесе тези думи на езика ескуара, или по-точно баско наречие, също тъй непонятно за французите, както и горнонемският език, древноеврейският или китайският.

Агостин хвана Чикита за ръката и я накара да застане права пред вратата, като й заръча да стои, без да мръдва. Малката, привикнала на подобни упражнения, не проявяваше нито страх, нито изненада; тя стоеше там, където я оставиха, със спуснати ръце, като гледаше право пред себе си със съвършено ясен поглед как Агостин, застанал в другия край на залата, издал напред единия си крак, полюляваше дългия си нож, дръжката на който се опираше в свивката на лакътя му.

Един двоен плет от любопитни образуваше нещо като алея от Агостин до Чикита и ония от зяпачите, които имаха изпъкнали търбуси, ги поприбраха навътре, като задържаха дъха си, да не би коремът да излезе от чертата на редицата. И носовете, източени като цевите на ракиджийско казанче, се попридръпнаха благоразумно назад, за да не ги отсече летящият нож.

Най-сетне ръката на Агостин отскочи като пружина, блесна мълния и страшното оръжие се заби във вратата, току над главицата на Чикита, без да й отреже нито един косъм, но с такава точност, сякаш човекът беше искал да й премери ръста.

Когато навахата прелетя, съскайки, зрителите не утраяха да не стиснат клепачи; ала гъстата ресна от миглите на малкото момиче дори не трепна. Сръчността на разбойника предизвика възхитено шумолене и възгласи у тази трудна публика. Дори противникът на Агостин, който беше се съмнявал, че такъв удар е възможен, запляска с ръце, изпълнен с въодушевление.

Агостин извади ножа, който още трепереше на вратата, върна се на мястото си и този път закова острието между ръката и телцето на безстрашната Чикита. Ако ножът беше мръднал три-четири пръста, щеше да попадне право в сърцето. И макар зрителите да ревяха, че толкова стига, Агостин повтори опита си от другата страна на гърдите, за да покаже, че сръчността му не дължи нищо на случая.

Чикита, възгордяна от ръкоплясканията, които бяха отправени колкото към умението на Агостин, толкова и към нейната смелост, се оглеждаше наоколо с победоносен поглед; подпухналите й ноздри с мъка поемаха въздуха, а в полуотворените уста зъбите й, чисти като резците на младо диво животно, лъщяха със свиреп бял блясък. Тия блеснали зъби и припламващите с огънчета зеници открояваха върху тъмното детско лице, опърлено от ветровете, три източника на светлина, които го осияваха цялото. Непипнатите й коси се усукваха около челото и около бузите й като дълги черни змии, едва сдържани от една светлоалена панделка, над която изскачаха и тук-там я скриваха непокорни къдрици. На врата й, по-тъмножълт от кордовска кожа, лъщяха като млечни капки бисерите на огърлицата, дарувана от Изабела. Облеклото й беше променено, ако и да не беше станало по-хубаво. Чикита не носеше вече оная жълта като канарче пола, извезана с папагали, която в Париж щеше да изглежда твърде странна и много да се хвърля на очи. Сега тя беше с една къса тъмносиня рокля на ситни дипли, набрани около хълбоците, а отгоре носеше нещо като жилетка или блузка с ръкави от дебела черна домашна вълна, закопчана на шията с две-три рогови копчета. Нозете й, привикнали да газят из разцъфтелите и ухаещи диви метли, сега бяха обути в някакви прекалено големи за нея обуща, тъй като кърпачът не бе могъл да намери достатъчно мънички в бараката си. Този последният разкош изглежда я притесняваше; но трябваше да се направи тази отстъпка на студените парижки калища. Тя все още си беше дива, както в странноприемницата „Синьото слънце“, но личеше си, че повече мисли кръстосват сега пряко тая дивотия и че в детето вече пониква някакъв намек за бъдеща мома. Тя беше видяла много неща, след като остави ландите, и от тези зрелища наивното й въображение беше запазило като спомен някакво ослепение.

Тя се върна в ъгълчето, където се гушеше преди, и като се загърна в наметалото си, продължи прекъснатия си сън. Човекът, който беше загубил облога, заплати Агостину пет пистоли, стойността на залога. Другарят на Чикита пусна монетите в пояса си и седна пак на масата си пред една полуизпразнена кана, която бавно доизпи, тъй като, нямайки постоянен подслон, той предпочиташе да остане по-дълго в кръчмата, отколкото да мръзне под сводовете на някой мост или под манастирските тремове в очакване на деня, тъй безконечно бавно изгряващ в това годишно време. Такъв беше изглежда жребият и на мнозина други бедняци, които хъркаха като заклани, някои легнали по пейките, други — под тях, увити само в плащовете си. Развлекателно зрелище представляваше гледката на всички тия ботуши, размятани по пода като нозе на трупове след някое сражение. Наистина сражение, в което сразените от Бакхус търсеха, клатушкайки се, някой тъмен ъгъл и с подпряна на стената глава жалостиво деряха пръча, подигравани от другарите си с по-издръжливи стомаси, и проливаха вино вместо кръв.

— В името на триста трийсет и трите дявола — рече Лампурд на Малартик, — ето един хитрец, който не е с две леви ръце и когото аз си го вземам под око, за да го намеря при нужда за някои по-трудни предприятия. Този удар с нож от разстояние ще да е по-добър при особи, до които е опасно да се доближиш, отколкото изстрела с пищов, който вдига огън, пушек и шум, сякаш нарочно иска да повика стражата на помощ.

— Вярно — отговори Малартик, — това е чиста работа и добре изпипана; но ако не улучи от първия път, той остава обезоръжен и натясно. Лично мен в това упражнение на сръчност и хладнокръвие най-вече ми допада юначеството на момичето. Това врабченце! То няма две мръвки месце по кокалците си, но крие в мършавите си гърдички истинско сърце на лъв или на античен герой. Малката ми харесва между другото и с големите си трескави и пламтящи като въглени очи, и със спокойно-безумния си вид. Сред всички тези дропли, патици, гъски и тям подобни хвъркати от задния двор тя ми прилича на някакво младо соколче, спуснало се в курника. Аз разбирам от жени и мога да позная цветето още по пъпката. Тази Чикита, както я нарича оня загорял от слънцето нехранимайко, за две-три години ще се превърне в парче, достойно за крале…

— Или за крадци — продължи философски Жакмен Лампурд. — Освен ако съдбата не примири тези две крайности, като направи от тази morena, както казват испанците, любовница едновременно и на крадец, и на княз. Такива работи са се случвали и невинаги князът е бил по-обичаният, дотолкова приумиците на тези безсрамници са непостоянни и извратени. Но стига вече повърхностни разговори и да се върнем към сериозните работи. Може би ще имам нужда в скоро време от неколцина смелчаги, готови на всичко, за един набег, с който ми предлагат да се заема, но не чак толкоз надалеч, колкото са ходили Аргонавтите^[20] да търсят златното руно.

— Хубаво руно! — отбеляза Малартик, като пъхна носа си в чашата, където виното сякаш започна да ври и да шуми от съприкосновението с такъв горящ въглен.

— Предприятието е твърде сложно и опасно — продължи мисълта си дуелистът; — аз съм натоварен да премахна някой си капитан Фракас, комедиант по занятие, който възпрепятства, както изглежда, любовните домогателства на един твърде висок велможа. За тази работа стигам аз самичък, но трябва още да се подготви и осъществи отвличането на девицата, любена едновременно и от велможата, и от смешника, и която людете от трупата й ще защитават срещу похитителите. Да съставим един списък на приятели, люде сериозни и без много задръжки. Какво ще кажеш за Заземления?

— Превъзходен! — отвърна Малартик. — Но не бива да разчиташ на него. Той се кандилка в Монфокон, окачен на една желязна верига, и чака кога разръфаният от птиците му скелет ще падне в ямата под бесилката, върху костите на другарите, които са паднали там преди него.

— Такава била работата значи — рече Лампурд с най-красивото хладнокръвие на света. — Затова го няма никакъв от известно време насам. Какво нещо е животът! Някоя вечер спокойно си правиш гуляя с един приятел в някоя почтена кръчма; после се разделяте и всеки си тръгва по пътя, да си гледа работицата. Осем дни по-късно, когато попиташ: „Какво прави еди-кой си?“, отвръщат ти: „Обесиха го“.

— Уви! Така е — въздъхна Жакменовият приятел, като възприе една трагически елегична или елегически трагична стойка. — Точно така, както го казва почтеният Малерб^[21] в утешението си към Дюперие:

Той бе от този свят, където

най-светлото е със съдба най-черна…

— Да не се отпускаме до женски хленчове — рече дуелистът. — Да покажем мъжествена и стоическа твърдост и да продължим пътя си през живота с шапка, нахлупена до веждите, и пестник, подпрян на кръста, без да ни е еня за бесилото, което в края на краищата не е много по-страшно, освен за честта, от огъня на топовете, на катапултите, дългобойните и стенобитните машини, срещу които тръгват без страх войниците и пълководците, без да смятаме залповете на мускетите и хладните оръжия. Като го няма Заземления, който трябва да е на небето до добрия разбойник^[22], да вземем Волския рог. Той е бабанко, плещест и набит, добър за тежката работа.

— Волският рог — отговори Малартик — понастоящем се намира в пътешествие покрай варварските брегове, под заповедите на Каде Ла Перл^[23]. Кралят се отнася към него с такова необикновено уважение, че е накарал да го обгербват с една лилия върху рамото^[24], за да го намери където и да е, в случай че се изгуби. Но ето, например Таралян-крак, Кривата джука, Дрипела и Конската ноздра са свободни и „а la disposicion de usted^[25]“

— Тези имена са ми достатъчни; те принадлежат на храбри мъже, и ти ще ме сведеш с тях, когато му дойде времето. Да се спрем на това и да довършим тази четвърт бутилка, че да си измъкваме гащите оттука. Мястото започва да става по-зловредно за дишане от Авернското езеро^[26], над което птица не може да прехвръкне, без да падне мъртва от зловонните изпарения. Тук смърди на немити подмишници, на прегоряла мас, на непрани чорапи, на бълвоч и всякаква друга воня. Чистият нощен въздух ще ни се отрази добре. Впрочем къде ще спиш тази вечер?

— Забравих да изпратя напред интенданта си, за да ми приготви покоите — отговори Малартик, — а шатрата ми не е издигната никъде. Бих могъл да почукам в хана на Голия охлюв, но паметта ми е дълга като шпагата ми и няма по-неприятно нещо за гледане на света от намръщената мутра на някой дърт ханджия, рано заран при събуждане, който отказва с ръмжене и най-нищожния харч и си иска дължимото, като тръска над главата си цял сноп сметки, както почтеният Юпитер светкавиците си. Внезапното появление на някой полицейски пристав ще да ми бъде по-малко досадно.

— Чисто нервно разстройство, допустима слабост, защото всеки велик човек си има своята — любомъдро отбеляза Лампурд. — Но щом като се гнусиш да ходиш в Голия охлюв и тъй като хотел Поляна е малко прекалено разхладителен предвид текущата зима, то аз ти предлагам древното гостоприемство на моето възвисено във въздуха леговище, а за постеля — половината от моя кепенк.

— Приемам — отговори Малартик, — и то с искрена признателност. О, трижди и четирижди блажен смъртният, който си има лари и пенати^[27] и може да настани край огъня си един сърдечен приятел!

Жакмен Лампурд бе сдържал обещанието, което беше си дал след отговора на жребия в полза на кръчмата. Той беше пиян като дрозд по гроздобер; но никой не можеше така да господарува над пиенето си, както Лампурд. Той управляваше виното, а не виното него. И все пак, когато се надигна, стори му се, че нозете му тежат като оловни кюлчета и затъват в настилката на пода. С един мощен тласък на прасците си той откърти натежалите си стъпала и решително се насочи към вратата с високо вдигната глава и като вдървен. Малартик вървеше след него с твърде сигурна крачка, защото нищо не бе в състояние да го направи по-пиян, отколкото винаги си беше. Потопете в морето гъба, напоена с вода, и тя няма да поеме нито капка повече. Така беше и с Малартик, само с тая разлика, че при него течността не бе вода, ами чист лозов сок. И тъй, излизането на двоицата приятели се осъществи без спънки и те смогнаха да се възнесат, макар и да не бяха ангели, по стълбата на Якова^[28], която се възкачваше от улицата до Лампурдовия таван.

В този час кръчмата представляваше жалко и смешно зрелище. Огънят в огнището гаснеше. Свещите, които никой не почистваше, бяха набъбнали от лоени нарастъци, а над пламъчетата фитилите им полюшваха едри черни гъби. Лоени сталактити се стичаха надолу по свещниците и там, изстивайки, замръзваха. Пушилката от лулите, от гозбите и дишането на толкова люде беше се събрала под потона като гъста мъгла; подът, покрит с всякакви мръсотии и калища, имаше нужда да пуснат през него някоя река, за да го изчистят, както е било с Авгиевите обори^[29]. Масите бяха осеяни с остатъци от ядене, с гръбнаци на риби и кокали от шунка и човек би рекъл, че са ги глозгали с острите си зъби зли овчарски псета. Тук-там някоя кана, обърната по време на бъркотията при кавгите, бавно отцеждаше останалото в нея вино и капките, които падаха в разляната отдолу локва, приличаха на капки кръв от отрязана глава, които се стичат в някое легенче; шумът им, равен и отсечен, отмерваше като тиктакането на часовник хъркането на пияниците.

Малкият Мавър на Новия пазар удари четири часа. Кръчмарят, който беше задрямал, подпрял глава върху кръстосаните си ръце, се събуди, огледа изпитателно помещението и като видя, че потреблението е намаляло, повика момчетата от прислугата и им рече:

— Късно е вече; изметете тия скитници и пачаврите им заедно с боклука: тъй или иначе, не пият вече!

Момчетата размахаха метлите си, лиснаха три-четири ведра вода и за по-малко от пет минутки с помощта на псувни и удари кръчмата беше изметена на улицата.