Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (28)

Глава 27

Всеки следобед през следващата седмица Себастиан заставаше на прага на дома на херцогинята и подаваше картичката си на Реджиналд с любезната молба: „Бих искал да видя госпожица Сейнт Джеймс“.

Всеки път Реджиналд изчезваше във вътрешността на къщата и след това се връщаше с един и същи отговор: „Госпожица Сейнт Джеймс не може да ви приеме, милорд“. Наистина, последния път дори на каменното лице на иконома се появи леко притеснение.

— Милорд, госпожица Сейнт Джеймс моли да не идвате повече.

Себастиан се замисли за момент и попита:

— Реджиналд, какви бяха точните й думи?

Обикновено търпеливият и спокоен иконом изведнъж се смути.

— Милорд, нямам навика да използвам такъв…

— Аха, предполагам, че не е била особено учтива? — Себастиан не би принудил бедния човечец да повтори вероятно не особено милата тирада на сладката си малка любима.

Реджиналд въздъхна с явно облекчение.

— Вие предполагате съвършено правилно, милорд.

— Ясно — промърмори Себастиан замислено. — Ще можете ли да предадете едно съобщение на госпожица Сейнт Джеймс тогава?

— Разбира се, милорд.

— Предайте й, че когато събере смелост да ми го каже лично, може би ще обмисля молбата й.

И наистина, не Реджиналд беше този, който отвори вратата на следващия ден, а Девън. Тя каза на маркиза със съвсем недвусмислени изрази точно какво мисли за него.

— И повече не идвайте! — завърши яростно. — Никога! — И затръшна вратата в лицето му.

Очевидно така нямаше да постигне нищо, затова смени тактиката. Всеки ден в продължение на следващата седмица той пишеше писмо до своята любима.

Всички бяха върнати неразпечатани.

Нещо трябва да се направи, помисли си той мрачно. Дали да не я отвлече за малко, да я сложи да седне пред него със запушена уста и да я накара да го изслуша? По-добре не, тъй като знаеше как може да свърши това. Докато размишляваше над различните сценарии, Стоукс почука на вратата на кабинета му.

— Вдовстващата херцогиня Карингтън желае да ви види, милорд. Позволих си да я поканя в гостната.

Чудесно, помисли си Себастиан раздразнено. Дали и херцогинята е решила да си изкара яда върху него?

Той кимна на иконома и миг по-късно влезе в гостната. Поздрави възрастната дама, след това седна срещу нея.

— Ваша Светлост, нека преминем направо на въпроса. Предполагам сте дошли от името на Девън…

— Аз съм тук заради Девън, но не от нейно име.

Той я погледна остро.

Старицата скръсти ръце върху бастуна си.

— В интерес на истината, тя не знае, че съм тук.

— Това уловка ли е, Ваша Светлост?

— Предпочитам да го наричам стратегия, момчето ми.

Той се втренчи в нея.

— Ваша Светлост?

— Последния път, когато говорихме, момчето ми, ти даде ясно да се разбере, че не би одобрил моята намеса. Всъщност, мисля, че ми каза да не любопитствам. И може отново да ме изпратиш да вървя по дяволите, но преди да кажа повече, имам един въпрос към теб. Обичаш ли внучката ми?

Себастиан счете, че е длъжен да отговори честно.

— Все повече — отвърна той тихо, — с всеки изминал ден.

— Това е точно отговорът, на който се надявах.

— Имам намерение да я направя моя съпруга — заяви той без заобикалки. И за да няма някакви недоразумения възкликна: — За бога, тя ще бъде моя съпруга!

Херцогинята тихо се засмя.

Себастиан повдигна вежди.

— Мога ли да считам това за одобрение?

— Ще бъде ли от значение, ако не го получиш?

Той отговори на въпроса й с въпрос.

— Не е, така ли? — После продължи: — Всъщност, може би си спомняте, че вие бяхте тази, която ме накара сериозно да се заема с търсенето на невеста. Смея да твърдя, че никой от нас двамата не предполагаше, че точно вашата внучка ще имам намерение да отведа до олтара.

Херцогинята отново се засмя.

— И тя съвсем не е невестата, която си си представял, нали?

Той се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Клюкарите възприеха новината за незаконороденото дете на моя син като сочна, пикантна хапка.

— Да, забелязах. — Себастиан посочи вестника, който лежеше отворен на страницата, където се печаташе колонката със светските клюки. Там, в текста, беше поместена рисунка на Девън, седяща до баба си в отворена карета. — Невероятна прилика, не мислите ли?

— Така е — съгласи се възрастната жена. — Някои от моите приятели били ужасени, когато узнали, че съм приела Девън. — Ъгълчетата на устните й се извиха надолу. — Излишно е да казвам, че те не са ми приятели повече. Но това, разбира се, не е спряло потока на поканите, които получаваме всяка сутрин. — Тя внимателно наблюдаваше Себастиан. — А какво ще стане с теб, Себастиан? Знам, че си работил усилено, за да бъдеш приет в обществото отново, след смъртта на баща си. Ако направиш Девън своя съпруга, това може да предизвика раздвижване. Без съмнение името ти отново ще бъде в устата на хората.

Себастиан здраво стисна зъби.

— Обществото може да си говори всичко, което си поиска. Изобщо не ме интересува. Боже мой, каква ирония, но сега това е най-малкото, за което мога да мисля. — Изражението му стана болезнено. — Не искам да го приемате като неуважение, Ваша Светлост, но вярвам, че Девън би приела моето предложение, преди да открие, че е ваша внучка. Сега тя има…

— Да, знам — каза ласкаво херцогинята. Когато Себастиан вдигна рязко глава, тя леко се усмихна. — Съжалявам, моето момче. Подслушах, без да искам, вашия разговор. Опасявам се, че нищо не може да се направи. Ако това може да послужи като утеха, аз искрено съжалявам, че моето ненавременно появяване е имало такива ужасни последици.

— Едва ли вината е ваша. Но позволете да ви попитам — той сниши гласа си почти до шепот, — тя… говори ли за мен?

— Тя крие чувствата си — призна херцогинята. — Не ти завиждам, Себастиан. Изглежда нашата Девън си е упорита по рождение. Не се е изплъзнало от вниманието ми, че тя не иска да те види.

— Нито отговаря на писмата ми — заяви той мрачно. — Но аз ще чакам цял живот, ако се наложи.

Последва кратко мълчание. След това възрастната дама промълви:

— Може би, няма да се наложи.

— Ваша Светлост?

Но Нейно Благородие не отговори. Вместо това стана от креслото с помощта на бастуна си.

— Не се тормози — посъветва го тя. — Понякога трябва да се възползваме от всяка възможност, която ни се изпречва на пътя.

Себастиан я подхвана за лакътя и я придружи до вратата. Не се тормози, беше казала тя. Колко й е лесно да го каже!

Пред вратата херцогинята се обърна.

— Кларкстън са добри твои приятели, доколкото си спомням. Без съмнение си получил поканата им за вечеря другия петък.

Себастиан се намръщи. Мина му през ума, че може би старицата не е с всичкия си от възрастта. Защо, по дяволите, говореше за това, след като то нямаше ни най-малко отношение към неговото затруднено положение? А и тя почти сияеше!

— Получих — призна той, — и Джъстин също. Но се боя, че не съм в настроение за светски приеми…

— Жалко — отвърна старата жена весело. — А аз я чакам с такова нетърпение. Тъкмо повод да покажем с Девън новите си рокли!

И тогава тя му намигна. Херцогинята му намигна!

Себастиан все още стоеше вцепенен в рамката на вратата, когато каретата на вдовицата Карингтън отпътува.

 

 

Настъпи денят за вечерята у Кларкстън. Девън познаваше двойката Уилям и Емили от един от приемите, даден от баба й. Те бяха необичайно приветливи и внимателни и Девън много ги хареса. Но ако можеше да си позволи да откаже на поканата им, щеше да го направи. През изминалия месец баба й се отнасяше към нея, сякаш е безценно съкровище. Младата жена обичаше сърдечно тази дръзка, искрена старица. От време на време излизаха на разходка из Грийн парк, като херцогинята винаги се облягаше на ръката й; почти всеки ден се возеха с каретата по Ротън Роу. Миналата седмица баба й я заведе в Кралския театър, където за първи път в живота си гледа опера. И за първи път видя Прини, както всички наричаха принц регента.

Очевидно херцогинята нямаше намерение да я крие от света. Освен това се оказа, че никой не мислеше да ги отлъчва от обществото. Броят на поканите, които се изсипваха всеки ден в къщата, беше зашеметяващ. Девън не можеше да не си спомни какво беше казал веднъж Джъстин за херцогинята: Смея да кажа, че дори самият дявол може да бъде приет в обществото, ако е удостоен с честта да присъства на прием у херцогинята.

Но баба й приемаше само някои от многочислените покани. Девън беше наясно, че възрастната жена е съкратила светската си дейност, за да могат да се опознаят помежду си и, за да й даде време да се приспособи към новия си живот. Нейната баба беше мъдра жена, реши Девън. Що се отнася до Себастиан, тя нито задаваше въпроси, нито я поучаваше, нито я съдеше.

Но и тя не можеше да говори с баба си за Себастиан. Раните й бяха твърде пресни и прекалено дълбоки. Тя не искаше да го вижда и отначало беше много ядосана на неговата арогантност. Дали той наистина си мисли, че може да влезе отново в живота й, сякаш нищо не се е случило? Не искаше да има нищо общо с него! Всъщност, тя се радваше, когато ежедневните му посещения престанаха и писмата му спряха.

Хиляди пъти преиграваше на ум ужасната сцена в гостната на баба си — глупавите ужасни обвинения, които бе хвърлила в лицето му. Ех, само ако можеше да си ги вземе обратно!

И все пак от тези ужасни спомени, колкото и да е странно, започна да расте някаква, макар и нестабилна увереност, а новопридобитата й смелост й даваше надежда, която разцъфваше като млад филиз. Работата не беше в това, че Себастиан се чувстваше длъжен да я помоли да се омъжи за него. Нито че я принуждаваше да се съгласи. Той много добре знаеше, че ако се оженят, срамът и скандалът бяха неизбежни.

Но той не се интересуваше от това. Не се интересуваше.

Едва сега можеше да потърси в дълбините на сърцето си и да открие отговорите, които й убягваха. Едва сега откриваше за себе си най-дълбоката истина в живота — мечтите понякога имаха възможност да се променят. Или може би това беше така, защото самата тя се беше променила.

Без значение, колко много се опитваше, без значение, колко много искаше, тя никога нямаше да спре да го обича.

Никога.

Нито пък искаше… откакто узна, че носи под сърцето си неговото дете.

Девън седеше пред огледалото във вечерта на приема, облечена в блестяща сребърна рокля. Беше странно наистина, колко много животът й приличаше на този на майка й. Странно как настоящето понякога повтаряше миналото. И тя, като майка си, се беше влюбила в мъж със синя кръв. А Себастиан беше твърдо решен никога да не повтори срама и скандала, помрачили детството му.

Но имаше разлика. Огромна разлика. И в този момент Девън си даде обет, че няма да прекара живота си като майка си — потънала в съжаление. И Себастиан никога няма да се откаже от детето си. Никога няма да се откаже от нея.

През цялото си бедно съществуване се беше радвала на дълбоката преданост на майка си. Себастиан, от друга страна, през цялото си богато и привилегировано съществуване, никога не бе получил любовта на родителите си, по начина, по който Девън я имаше.

Не би могла да лиши детето си от единственото нещо, което те двамата не бяха имали — увереността, че мама и татко го обичат.

Беше длъжна да отиде при Себастиан. Беше длъжна да му каже.

Просто трябваше да събере смелост.

В каретата по пътя към Кларкстън, херцогинята обърна внимание на състоянието й.

— Толкова си тиха, мила моя. Добре ли се чувстваш?

Девън прехапа устни.

— Просто съм уморена. — Е, в края на краищата беше вярно. Не обичаше да има тайни от баба си, но едва ли би могла да й каже, преди да съобщи на него.

Очите й се разшириха от изумление, когато видя дългия низ от карети пред имението на Кларкстън, които чакаха да доставят своите пътници.

— Бабо, мисля, че каза, че това ще бъде малка интимна вечеря.

— О, това е така, мила моя. — Последва пауза. — За Кларкстън е такава.

Девън си пое дълбоко дъх.

— Бабо…

— Ще се справиш, мила моя. — Херцогинята стисна ръката й.

И някак си, Девън знаеше, че ще бъде точно така. О, но клюките със сигурност щяха да плъзнат из града утре! Наистина, тази перспектива съвсем не я зарадва. Беше много раздразнена, когато рисунката, на която бе седнала до баба си в каретата, се появи в клюкарската хроника. Всъщност, напълно можеше да разбере защо Себастиан презираше толкова много скандалите!

Вътре бяха посрещнати от Уилям и Емили. Веднага, след като двете прекрачиха прага, твърде много любопитни погледи се отправиха към тях, но Девън държеше главата си високо вдигната, а усмивката не слизаше от лицето й, докато проведоха малък разговор с любезните домакини. Уилям се отдалечи, за да размени няколко думи с друг новодошъл, а баба й остана да говори с Емили. Девън слушаше разсеяно, докато оглеждаше наоколо.

И тогава се случи… Сърцето й подскочи. Себастиан беше тук. Себастиан. Да го види, беше като удар в гърдите. Въздухът напусна дробовете й и тя не можеше да диша.

А на ръката му се беше облегнала най-поразително красивата жена, която бе виждала през живота си. С кестеняви коси и дребничка, облечена в тъмносиня рокля, тя беше още по-зашеметяваща от прекрасната Пенелопе. Пръстите й, в бяла ръкавица, бяха собственически увити около лакътя му. Точно в момента, в който ги съзря, пръстите на свободната ръка на дамата погалиха скулата му. В отговор Себастиан се засмя, след което се наведе и я целуна по бузата.

В този миг Девън усети, че малко по малко вътрешно умира. Бързо се извърна, за да не гледа повече, но нажежен до бяло гняв кипна в кръвта й. Нищо чудно, че не й се беше обадил през последните две седмици. Очевидно не си беше губил времето и бе възобновил търсенето си на невеста. О, не му бе отнело много време да й намери заместничка! Беше пределно ясно, че е напълно запленен от чаровницата, застанала до него.

С някаква далечна част от съзнанието си Девън отбеляза, че домакинята беше изчезнала. Точно тогава забеляза, че и Джъстин е там.

Щеше да го поздрави, само ако… Погледна към баба си. Не, тя не можеше да остане тук. Не можеше. Щеше да я моли, ако трябва. Да настоява…

— Здравей, Девън — каза познат глас. — Ваша Светлост.

Тя се вцепени. Кратък поклон към херцогинята, и след това той стоеше точно пред нея. Посегна, хвана ръката й и я поднесе към устните си.

Девън се вбеси. Как смееше да й целува ръка, след като беше целувал другата жена?! Тя издърпа и освободи пръстите си, веднага след като той се изправи.

— Ваша Светлост, имате ли нещо против, ако открадна внучката ви за няколко минути?

— Не, разбира се, че не. — Девън погледна объркано. Защо, за бога, баба й звучеше толкова весело. — А, ето я и лейди Робинсън! — Потропването на бастуна на херцогинята се разнесе из стаята.

Младата жена примигна и вдигна поглед към Себастиан. О! Как смееше да й се усмихва така любезно?! Прииска й се да го зашлеви по лицето.

— Хубаво е да те видя отново — промълви той.

Девън настръхна. Покрай тях мина лакей, предлагащ шампанско. Тя грабна една чаша от подноса и бързо я изпи до дъно, преди да го погледне в очите.

— Боя се, че не мога да отвърна със същото — заяви тя хладно.

— Все още си ядосана.

— Не съм ядосана. Дори и за секунда не съм си мислила за вас.

— Разбирам те напълно — отвърна й ласкаво.

Тя вдигна високо брадичка.

— Очевидно е, че не мога да кажа същото. Но разкажете ми за вашето търсене на невеста. Нима красивата Пенелопе бе оставена, заради прекрасната дама, увиснала тази вечер на ръката ви?

Усмивката му стана широка. О, този мъж нямаше ли съвест?!

— Моето търсене на съпруга приключи в нощта, когато те срещнах, Девън.

— Глупости! — каза тя дръзко. Погледът й се насочи към мястото, където бе оставил своята прекрасна спътница. — Мисля, че сте съвсем омаян.

Себастиан също се извърна към видението в синьо, след това отново се обърна към нея.

— Няма да лъжа, Девън. Аз я обичам. Обичам я дълбоко.

Младата жена си мислеше, че той не може да я нарани повече. Но думите му се забиха като нож в нея. И все пак, с много усилие, успя да прикрие болката, която я проряза.

— Тогава, може би, е по-добре да се върнете при нея — процеди през зъби, — защото сега тя е с Джъстин. И… О, Боже, оказва се, че имате конкуренция, милорд! Те са там, в ъгъла, сам-сами. Никога не бихте предположили, че имате съперник в лицето на брат си…

Той взе чашата от ръката й и сви пръстите й около извивката на лакътя си.

— Себастиан! — изсъска отново.

— Тихо! — каза й почти строго.

Това беше непоносимо. Невероятно. Защото той я поведе към онази жена. Би се отскубнала от хватката му, ако това беше възможно, без да предизвика сцена.

Те спряха пред Джъстин и красавицата.

— Девън, мисля, че не е нужно да ти представям брат ми.

Тя кимна на Джъстин в знак на поздрав. И — о, не искаше да поглежда към непознатата, която беше още по-прелестна, отколкото се виждаше от разстояние. Огромни сини очи се обърнаха към нея. Устни, с цвят на розови листенца й се усмихнаха леко.

— Девън, с най-голямо удоволствие ти представям моята сестра Джулиана, която едва вчера се завърна от континента. Джулиана, това е госпожица Девън Сейнт Джеймс.

Девън беше твърде шокирана, за да може да изрече дори и дума.

Но с Джулиана не беше така.

— Значи това е Девън! О, Девън, толкова много съм слушала за вас, че ми се струва, сякаш ви познавам отдавна! Моля ви, простете моята дързост, но едно просто ръкостискане не е достатъчно! — С тези думи, Джулиана се спусна и здраво я прегърна.

Най-после Девън дойде на себе си.

— Удоволствието е изцяло мое, уверявам ви. — Най-сетне на устните й се появи първата искрена усмивка за тази вечер. — Себастиан заяви веднъж, че гласът ви е чист като слънчева светлина и е имал право.

Въпреки това, тя беше все още замаяна, когато Себастиан я поведе към терасата. И не се усмихваше, когато се спряха близо до вратите.

Девън се огледа, за да се увери, че са сама на терасата.

— Може би трябваше да ми кажеш, че Джулиана се е върнала, вместо да ме оставиш да вярвам…

Той се засмя.

— О, но това беше една възможност, твърде ценна, за да мога да й устоя. Освен това, ми хареса да те видя, че ревнуваш.

— Не съм ревнувала! — отрече тя. Но беше. Боже мой, почти се беше изяла от ревност.

— Нека да изясним това. Ти не ме искаш, но не искаш и никоя друга да ме притежава.

— Да… искам да кажа — не!

Черните му вежди се вдигнаха високо в лукаво забавление.

— Какво става с теб, Девън? Объркваш се в собствените си мисли?

Всъщност главата й беше бистра. Но нещо странно ставаше със стомаха й, усещаше болки и гадене.

— Знаех си, че трябва да остана у дома — промърмори тя под нос. Тогава, внезапно я порази една мисъл. — Ти знаеше, че ще бъда тук, нали? — Тя присви устни. — Двамата с баба ми сте се уговорили, нали?

— Любов моя — отвърна той със смях, — силно се съмнявам, че баба ти или аз имаме някакво влияние при съставянето на списъка с гости на Кларкстън.

Как можеше да бъде толкова рационален? Девън избухна:

— Спри да ми се присмиваш!

Той се подчини на нейното искане, но сега я гледаше почти строго, с очи, изгарящи като пламък. Беше пристъпил толкова близо, че можеше да усети суровата физическа сила на присъствието му и да вдиша така познатия му аромат, който я обгръщаше. Изведнъж коленете й се разтрепериха.

Почувства се много странно, зави й се свят и тя повече не можеше да държи главата си гордо изправена.

— Трябва да поговорим, Девън. Ние трябва да…

— Не — простена младата жена. Господ да й е на помощ, гаденето започна да се издига от стомаха й и запари в гърлото й.

— Какво искаш да кажеш с това не? — Изражението му беше мрачно, гласът му прозвуча като гръм: — По дяволите, Девън…

— Не сега! — Притисна с ръка устата си и се втурна покрай него.

Изражението му претърпя промяна със скоростта на мълния.

— Ти, малка глупачке! Това е от шампанското! Не трябваше да изпиваш цялата чаша…

Девън поклати глава в пламенен отказ. Останалата част от избухването му подпали въздуха над главата й. Но тя не чуваше нищо, беше заета да повръща в храстите до пейката.

 

 

Никога през живота си Девън не беше попадала в по-неловка ситуация. Разбира се, можеше да бъде и по-зле. Някак си, Себастиан бе успял да извика Джъстин и да му поръча да докарат екипажа отпред. Джъстин дори не мигна, когато брат му я понесе на ръце, заобикаляйки къщата, и влезе направо в каретата си. Разбира се, младата жена беше твърде нещастна, за да я интересува нещо в този момент. Добре че никой от хората вътре не ги забеляза. Можеше да си представи бъркотията, която би настанала.

От имението на Кларкстън до резиденцията на баба й не беше далеч. Себастиан почти не проговори, лицето му беше мрачно, а устните — стиснати в тънка линия. Той много внимателно й помогна да слезе, но тя усети, че настроението му вече не беше толкова дружелюбно. В гърлото й напираше полуистеричен смях, докато я водеше под ръка в къщата. Може би, Себастиан трябваше отсега да приеме да не очаква от нея поведение, достойно за дама!

— В състояние ли си да се качиш сама по стълбите?

— Добре съм — прошепна младата жена. Сега, когато стомахът й беше празен, се чувстваше много по-добре.

— Тогава върви се преоблечи. Аз ще те чакам тук.

Девън прехапа устни.

— Може би трябва да уведомим баба…

— Вече е сторено. — Само това каза. — Очаквам да пристигне всеки момент.

Тя се изкачи по стълбите, сърцето й блъскаше в гърдите, в душата й бушуваше буря от противоречиви желания. В интерес на истината, тя се надяваше баба й да не се върне скоро. Имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Толкова много неща, които трябваше да й каже. Но, в действителност, не беше съвсем сигурна как да го направи — независимо от това дали щеше да бъде въодушевена, или ужасена.

В стаята й беше тъмно, тъй като бе предупредила прислужницата си Меги да не я чака. Лунната светлина, влизаща през прозореца, й помогна да види свещта върху нощното шкафче и да я запали. Но точно преди да затвори вратата, усети странен полъх, който накара косъмчетата на тила й да настръхнат.

— Здрасти, миличка! Чаках те!

Кръвта сякаш замръзна във вените й. Тя познаваше този мазен глас. Знаеше, още преди да се обърне, кой стои зад нея…

Хари.