Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (16)

Глава 15

За Девън беше трудно да отиде до кабинета на Себастиан на следващата сутрин. Подозираше, че няма да й е лесно да застане лице в лице с него, защото все още беше огорчена от порицанието му. В действителност, най-малко три пъти тръгва и се връща, докато измине дори и половината път до вратата на стаята си. Независимо от това, което се бе случило предишната нощ, все някога трябваше да се изправи пред него. Изпитваше ужас с всяка фибра на съществото си, но какво щеше да спечели като удължава агонията си?

Разсъждавайки по този начин, тя отвори вратата на спалнята си и тръгна надолу по стълбите. На прага на кабинета му се спря. Той седеше зад бюрото си и усърдно пишеше нещо. Утринната светлина огряваше благородния му горд профил, очертавайки го в ярък контраст. Сърцето й се устреми към него, защото той изглеждаше много уморен — около устата му имаше леки бръчици.

Погледът й се плъзна по ръцете му, толкова големи и силни. Пулсът й леко забърза. За миг си спомни начина, по който я бяха докосвали снощи. Това я накара да изпита болка дълбоко в себе си и едва не побягна обратно, преди да беше успял да я забележи. Но нещо я задържа на място, някаква сила, която беше извън нейния контрол. И когато той вдигна глава и я видя, тя не се обърна. Не можа.

За секунда погледите им се срещнаха. Себастиан не трепна, когато я видя. Девън не можеше да разбере какво си мисли той. Затаи дъх и се стегна вътрешно, в очакване на онова, което щеше да последва.

Гъстите му вежди се повдигнаха. На устните му се появи лека усмивка.

— Няма защо да стоите там — изрече той почти весело. — Едва ли се нуждаете от покана.

Преглъщайки мъчително, Девън пристъпи напред. Държанието му беше… ами, съвсем нормално. Това беше успокояващо… или точно обратното, не толкова успокояващо. Той се държеше така, все едно нищо не се беше случило предишната нощ.

Не знаеше как да се отнесе към това и съвсем не знаеше как да се държи със Себастиан.

Но така или иначе, под покрива на дома Стърлинг животът продължаваше, както и преди. Дните се превръщаха в седмици, а седмиците — в месец.

Повече от всякога, Девън беше решена да не се проваля в обучението. Щеше да си намери място като гувернантка или като компаньонка. Въпреки че се беше заела с образованието си, щеше да успее.

Четенето, което усвои, откри пред нея свят, за който никога не би могла да си мечтае.

Историята й беше любима. Изобщо не я намираше за суха или скучна. Обичаше да се пренася назад във времето и да научава за миналото на далечни страни. Към математиката изпитваше определена неприязън, но полагаше усилия и Себастиан бе доволен от успехите й.

Увлечена от новопридобитите си интереси, Девън започна да чете всяка нощ. Беше твърдо решена, докато е тук, напълно да се възползва от библиотеката на Себастиан.

Тази вечер затвори малката, подвързана с кожа книга малко след полунощ. Това беше нов том с фолклорно творчество, донесен й от Себастиан, и тя му се радваше извънредно много. Не беше уморена, знаеше, че няма да може да заспи, дори и да опитва, тогава защо да се тормози?

Ще посети библиотеката, реши тя. Погледна към Бухтичка, легнала в кутията до камината. Кучето наостри уши, когато Девън отметна завивката и стъпи на килима, но остана на мястото си. Но не и Генерал, чието име много му подхождаше — винаги беше пръв във всичко. Когато видя, че става, той се измъкна от кутията и се спусна напред. Полковник го последва. Майор и Капитан останаха в крепостта, подадоха малките си главици над ръба на кутията, а после сънливо ги килнаха на една страна. Младата жена се засмя, грабна двойката авантюристи и бързо ги пъхна обратно при братята им.

— Вие двамата стойте, където ви е мястото — смъмри ги тя и внимателно затвори вратата след себе си. Игриви и любопитни, с всеки изминал ден кученцата се осмеляваха да отиват все по-далече от кутията и майка си.

Нощта беше ужасна. Навън вятърът виеше, а по стъклата на прозорците дъждът се стичаше като река.

Вратата на библиотеката беше отворена. Вътре проблясваше светлина. Девън се поколеба. Дали Себастиан се беше върнал по-рано от операта? Не искаше да го безпокои, ако работеше.

— Влизайте, Девън. Не се стеснявайте.

Беше Джъстин. Изтегнат в креслото до писалищната маса, той държеше в ръката си чаша от фино резбован кристал. Съдейки по външния му вид и облаците лютив цигарен дим във въздуха, той беше много пиян.

Младият мъж забеляза погледа й, отправен към бутилката бренди върху масичката от палисандрово дърво, отстрани на креслото.

— Отлична година. Нищо друго, освен най-доброто за моя брат, нали знаеш? — На една глътка пресуши съдържанието на чашата.

Младата жена го изгледа. Щом се наслаждава толкова много на алкохола, защо тогава се мръщи?

Гласът му прозвуча много сърдечно:

— Ще се присъедините ли към мен, Девън? Не? Е, тогава останете, колкото искате, или напуснете, ако така ви харесва. — Той се пресегна за бутилката.

— Джъстин — проговори тя съвсем спокойно, — мисля, че ви е достатъчно.

— Нищо подобно. Съвсем не ми е достатъчно.

Тя се намръщи.

— Доста сте противоречив тази вечер.

— Винаги съм противоречив, когато съм пиян.

— Тогава, защо пиете?

— Защо някой пие? За да избяга от действителността.

— Защо ще искате да бягате? — Младата жена беше напълно объркана. — Вие имате всичко. Богат сте и…

Той избухна в нерадостен смях.

— Девън, вие сте изключително наивна! Не знаете ли, че животът на привилегированите невинаги е толкова приятен, в края на краищата?

— Съвсем не ви разбирам, Джъстин. За вас това не е като…

— О, да, но е така, Девън. Така е. Искате да ми кажете, че не ме виждате такъв, какъвто съм? Аз не съм самарянин като Джулиана — бедното момиче, вижте докъде я докара! Да се крие в Европа!

Девън го погледна невярващо. Тя знаеше, че Джулиана пътува из континента, но… да се крие? Само преди няколко дни Себастиан беше получил писмо от сестра си, в което тя му заявяваше, че е решила да удължи престоя си за неопределено време. Той не изглеждаше доволен от това, бе забелязала в очите му леко безпокойство.

— Не съм и като Себастиан. Никога не съм бил. И никога няма да бъда.

Изненадана от грубостта му, Девън се вторачи в него.

— Не мога да живея по стандартите за съвършенство на брат ми, Девън. Боже мой, може ли изобщо някой, така че защо трябва дори да се опитвам? Аз съм безделник. Развратник. Нищо не правя така, както е угодно на брат ми, точно както не успях да направя нещо, което някога да се хареса на баща ми. Дори Себастиан не можа да му угоди.

Девън беше твърде зашеметена, за да помръдне.

— Спомням си как татко му казваше, че няма право да пренебрегва своите задължения. Че един ден той ще бъде маркизът. Ето защо винаги е длъжен да прави само онова, което е правилно и достойно. И ако Себастиан не се държеше по подходящия начин, татко взимаше бастуна си и го биеше с него. Трябва да се обучава, казваше той. Трябва да бъде подготвен за определеното му положение. Спомням си, веднъж се опитах да го спра. Мислех, че ще ме убие. Мислех, че ще убие и двама ни. И след това Себастиан ме преби, защото съм дръзнал да се намеся. Твърдеше, че може да го понесе, защото това е негов дълг.

Девън почти не чу последните думи. Главата й беше все още замаяна. Баща им беше бил Себастиан. Беше го пребивал. Искаше й се да повърне.

Джъстин беше прав. Животът на привилегированите не беше толкова приятен в края на краищата.

— Добре, че брат ми не е тук — завърши той с мрачна усмивка. — Не би одобрил приятелството ми с чашката.

— Прав си, брат ти не одобрява твоето пиене.

Себастиан влезе в библиотеката, облечен в изискана тъмночервена пелерина и вечерен костюм. Кожата върху скулите му беше изпъната, а устните ми бяха стиснати в тънка черта.

Изглеждаше заплашително. Джъстин сякаш не го забелязваше. Или изобщо не му пукаше. Младата жена сериозно подозираше, че е последното.

Гърлото на бутилката се удари със звън в ръба на чашата.

— И така, нека продължим с нашата история…

Себастиан се обърна към Девън:

— Моля да ни извините — каза той рязко. — Бих искал да поговоря с брат си.

— О, нека да остане — провлече по-младият мъж. — Има право да бъде посветена в семейните тайни на Стърлинг — на практика тя вече е от семейството. — Той повдигна вежда. — Знае ли за мама, че избяга с любовника си и остави децата си сами? Не? Предполагах, че не знае. — Джъстин продължи, обръщайки се само към Девън. — Скандалът беше ужасен, както можете да си представите. Що за жена би изоставила децата си? Разбира се, това не беше първата изневяра на мама. Макар че, трябва да й се признае, поне изчака, докато ние се появихме на бял свят. Тя и нейният спътник, така да се каже, са били убити при пресичане на Ламанша.

— Джъстин…

Той не му обърна внимание.

— Когато татко почина, Себастиан пое в свои ръце юздите на властта — оттам, откъдето татко беше спрял. Той успя да възстанови нещата така, че отново започнаха да ни приемат в най-добрите салони на Англия. И никакви скандали повече, с изключение на историята с Джулиана. Въпреки че никой не смее да каже нито дума за това. Все едно всички са забравили за скандала… освен бедната Джулиана, разбира се!

— Достатъчно! — предупреди го Себастиан с леден глас.

Неприятна усмивка изкриви устните на Джъстин.

— Така ли? Не се нуждая от съветите ти как да живея живота си, Себастиан.

— Нито пък имаш нужда от съветите ми как да го съсипеш.

Девън имаше чувството, че бяха забравили за нейното присъствие.

— Спести ми лекцията си. Аз съм мъж, а не момче.

— Тогава може би е крайно време да се държиш като такъв. Ти нямаш никакво чувство за дълг. Нито пък за отговорност…

— Така е, защото ти имаш достатъчно и за двама ни. — Джъстин сви устни. — Ти си същият като татко, разбираш ли?! Титлата трябва да е на първо място. Дългът трябва да е на първо място. О, да, ботушите на татко, както се казва, ти паснаха съвсем добре. Всичко е наред, винаги на своето място… всички са добре.

Себастиан направи крачка напред. Гръбнакът му беше изправен, позата — непоколебима.

— За бога! — каза той напрегнато. — Бих искал да…

— Какво? Да ме натупаш? — Тих, подигравателен смях изпълни стаята. — О, да. Хайде, покажи, че си истински син на баща си…

Във въздуха надвисна зловеща тишина. Погледите на братята се срещнаха. Девън затаи дъх. За един безкрайно дълъг момент мъжете Стърлинг водеха мълчалива ожесточена битка.

Себастиан беше този, който я прекрати. Той се врътна рязко на пети и излезе от библиотеката, с лице като непроницаема маска.

Викът му вдигна всички слуги от леглата им.

— Докарайте каретата! — нареди той и се отправи към задния вход и сградата за карети.

Девън се спусна след него.

— Себастиан, почакайте!

Той с нищо не показа, че я е чул.

Влажен, студен въздух нахлу в коридора, когато отвори широко входната врата. Девън някак си успя да застане на прага, между рамката на вратата и него, преди той да излезе.

— Дръпнете се, ако обичате!

Беше безупречно учтив, държеше лицето си под абсолютен контрол. Дори не я погледна.

— Себастиан, къде отивате?

— Отдръпнете се! — отсече той.

Гласът му прозвуча така, все едно младият мъж искаше да разкъса някой на парчета. Девън се надяваше, че това няма да е тя.

— Добре ли сте?

Той не отговори. Силните му ръце обхванаха кръста й. Вдигнаха я и внимателно я отместиха встрани. Мина й мисълта, че той гледа право през нея.

Непоколебима, тя се втурна след него и хвана една от диплите на наметалото му.

Той се обърна.

— Да не би да се опитвате да ме задушите?

Тя го пусна.

— Не ми отговорихте, Себастиан. Добре ли сте?

Девън се взря се в очите му. Той също я погледна — и тя разбра всичко. През дъжда, в тъмнината, тя видя опустошението от борбата в душата му.

Прилив на емоции стисна гърдите й… Заболя я, като знаеше, че той е наранен.

И все пак, не и на половината, колкото него го болеше.

Защото точно сега той се чувстваше и вцепенен, и уязвим, и самотен.

Небесата се отвориха, също както и сърцето й. Плисна дъжд, пороен като поток.

Тя стоеше на място, без да се интересува, че дъждът шиба лицето й, мокри нощницата й и я вледенява до кости.

После смело направи крачка напред.

— Не изглеждате добре.

Ругаейки под нос, Себастиан свали наметалото си и го метна върху раменете й.

— Влезте вътре — нареди грубо. — Тук ще настинете.

Погълната от топлината му, погълната от него, тя поклати глава. Гърлото й беше толкова болезнено стегнато, че не можеше да говори.

— Девън…

Преодолявайки душевната болка с невероятни усилия, Себастиан каза:

— Не мога да остана, Девън. Не мога. Не сега. Не и тази вечер.

Тя почувства разочарованието му, то се усещаше във всяка фибра на тялото му, чу отчаянието в накъсаното му дишане.

Той не знаеше дали да я отблъсне, или да плъзне ръце около нея и да я прегърне. Не му остави никакъв избор, когато пристъпи към него.

— Тогава ме вземете със себе си — проговори най-сетне. — Където и да отивате, вземете ме с вас.