Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (21)

Глава 20

Девън усети невероятна, задушаваща тежест в гърдите си. Това й напомни за един случай от детските й години, когато тичаше по улицата и едно сипаничаво момче й подложи крак. Тя се препъна, стъпи върху подгъва на роклята си и падна по лице на паважа. Не можеше да си поеме дъх, ушите й пищяха. Беше безкрайно ужасена, защото дробовете й изгаряха за въздух, а всичко, което бе в състояние да направи, беше да лежи там, без да може да помръдне, отчаяно опитвайки се да диша. Но това не беше най-лошото. Изгарящ срам заливаше цялото й същество, чак до неговата сърцевина. Когато най-сетне успя да се опомни и да поеме глътка въздух, тя със залитане се изправи на крака и хукна в обратната посока.

По същия начин се чувстваше и сега.

Мускулите на лицето й сякаш бяха замръзнали. Крайниците й — като сковани от лед. Беше сигурна, че ако се раздвижи, кожата й ще се напука.

Всичко вътре в нея се бунтуваше. Младата жена отказа да повярва на онова, което току-що бе чула. Себастиан не би могъл да бъде толкова жесток, толкова подъл! Но нямаше никакво съмнение, не можеше да отрече истината. Все още чуваше думите му, които отново и отново отекваха в съзнанието й, докато й се доповръща.

Мисля, че е по-лесно да се намери подходящ съпруг, ако се добавят малко монети в джоба му.

Вътрешностите й се стегнаха в болезнен, отвратителен възел. Усещаше лицето си ужасно горещо. Тя отчаяно се бореше с пороя от сълзи. По някакво чудо успя да преглътне риданието, напиращо в гърлото й.

Сковано вдигна поглед към него. За миг почувства, че и той е зашеметен също като нея. Не искаше да повярва, че това е Себастиан, на когото имаше доверие. Себастиан, когото обича.

— Вие ще… платите на мъж, за да се ожени за мен?

В ужасната тишина гласът й прозвуча като ръждясал.

Господи, наистина болеше да произнесе думите на глас!

Напрежението беше почти непоносимо. В мъртвата тишина тя стоеше срещу него и го гледаше с очи, които го изгаряха.

През цялото това време Себастиан остана неподвижен. Стойката на тялото му изразяваше тихо примирение.

— Отговорете ми, Себастиан! Вие ще платите на мъж, за да ме заведе в дома си и в леглото си?

Мълчание. Себастиан остана неподвижен като статуя, сивите му очи бяха вперени в лицето й. Той дори не мигна. И някак си, това потискащо мълчание бе далеч по-опустошително от всичко онова, което би могъл да каже.

Девън стисна очи, след миг ги отвори. За секунда по мургавото му лице премина нещо. Нещо, което би могло да бъде вина. Заля я огромна вълна от болка и тя притисна леденостудените си пръсти до треперещите си устни.

— О, Боже! — промълви съкрушено, след това отново: — О, Боже!

Развяла поли като вихър, тя се втурна през глава нагоре по стълбите. Зад нея се чу тиха ругатня, последвана от стъпки. Младата жена се затича още по-бързо.

Защо не може да я остави на мира? Не беше ли направил достатъчно? Всичко, което тя искаше, беше да я оставят на спокойствие. Но точно когато прекрачи прага на спалнята си, върхът на едната й пантофка се замота в подгъва на дрехата й и Девън се просна на пода, също както някога. Дъхът излезе от дробовете й. Помъчи се да си поеме въздух и да възвърне силите си, за да може да се изправи.

Но Себастиан вече беше до нея. Обхващайки с ръце талията й, той се опита да й помогна да стане.

— Оставете ме! — извика тя и диво замахна с лакът.

Маркизът се наведе точно навреме, за да спаси носа си. И внезапно я пусна.

Изправила се вече на крака, Девън се извърна към него решително:

— Излезте!

Той не го направи. Вместо това, с присъщото му спокойствие и невъзмутимост, внимателно затвори вратата. С пестеливи движения завъртя ключа, извади го и го пусна в джоба на жилетката си.

Погледът й първо фиксира джоба му, а после се насочи към лицето му.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

— Вие сте разстроена — тихо заяви той.

— А вие сте копеле! — извика тя разпалено, преминавайки от състояние на шок и вцепенение към бурна ярост. После притисна ръка до гърдите си и с хапещ сарказъм каза: — О, да, как можах да забравя! Въпреки вашите усърдни, неуморни усилия да ме превърнете в дама, аз съм тази, която си остава копеле, нали така?

Погледите им се срещнаха и задържаха.

— Не подценявайте себе си, Девън! Вие сте дама и го знаете. Тази вечер го доказахте. Пък и произходът ви няма нищо общо с това…

— О, моля ви, нека не се заблуждаваме! Моят произход, както вие го наричате, има много общо с това. Веднъж ви казах, че дадох обещание на мама, че никога няма да стана курва или крадла, или просякиня. Вие не ми повярвахте тогава, и е очевидно, че мнението ви за мен не се е променило. — Тя се нахвърли яростно върху него. — Не съм си вадила хляба по гръб тогава, няма да го направя и сега. Няма да ви позволя да направите курва от мен!

— Курва?! Боже милостиви, Девън…

— Възнамерявате да платите на мъж, за да ме заведе в дома си и в леглото си! Ще му платите! — извика тя. — Това не е ли същото като проституцията? Е, аз няма да ви позволя! Чувате ли? Няма да ви позволя!

Себастиан пристъпи по-близо до нея.

— Девън — каза с глух и напрегнат глас. — Девън, моля ви!

Но младата жена само леко поклати глава. Дори и сега, когато беше толкова ядосана и отчаяна, близостта му я караше да изпитва болка дълбоко вътре в душата си. Изведнъж се почувства така, сякаш стоеше на ръба на много дълбока пропаст и не знаеше, дали да скочи в непрогледния мрак…

Или да се хвърли право в ръцете на Себастиан.

Но беше твърде наранена. Твърде ядосана. И много огорчена.

Вдигна глава и погледна в очите му.

— Тази вечеринка не беше случайна, просто така за развлечение, нали? Това беше нещо съвсем друго. Нещо замислено и разчетено. О, би трябвало да се досетя! Естествено, вие сте я планирали, както планирате всичко останало. Може би трябва да съм поласкана, че не сте решили да ме продадете на търг на онзи, който предложи най-висока цена след днешната вечер.

Нейното презрение го прониза жестоко. Под бронзовия тен на кожата му изби червенина.

— Девън, вие трябва да ме изслушате…

— Няма! Вие ме излъгахте, Себастиан! Измамихте ме! Исках да бъда гувернантка или компаньонка и вие много добре го знаете. Нима съм толкова жалка неудачница, че не ставам дори за това? Е, такава ли участ предвиждахте за мен?

— Не! Не!

— Ако сте искал да се отървете от мен, всичко, което трябваше да направите, е да ми го кажете!

— Да се отърва от вас… Боже мой! — едва промълви, зашеметен. — Нищо подобно! — Когато посегна към нея, тя се отдръпна. Но той беше непоколебим, хвана я за раменете и леко я разтърси. — Девън, трябва да ме изслушате. Не е това, което си мислите. Вие сте толкова сладка и красива, и след като разбрах, че сте девствена… ние се страхуваме, Джъстин и аз… че може да се превърнете в играчка и жертва на някой безскрупулен нещастник, който ще се опита да се възползва от вашата невинност! И знам, че вие няма да търпите такава съдба, сигурен съм в това! Не можех да понеса мисълта, че отново ще се озовете на улицата… Исках да ви защитя, да ви предпазя от злото. Имах нужда да знам, че винаги ще сте в безопасност. Че няма да ви е студено… че няма да сте гладна…

Девън знаеше, че той казва истината, че иска да я защити. И може би с някаква далечна част от съзнанието си го разбираше.

Но раните от предателството бяха все още твърде пресни.

Изведнъж, неочаквано и за самата себе си, тя заговори:

— Бях толкова развълнувана тази вечер… Мислех си, че… искате да ме запознаете с вашите приятели! И исках да не ви злепоставя, Себастиан! Исках да ви накарам да се гордеете с мен! Исках да бъда всичко онова, което ме научихте да бъда!

— Вие сте — отвърна той яростно. — Вие бяхте. И аз се гордеех с вас. Изглеждахте толкова красива. Прекрасна сте. И знаете ли, всеки мъж би се радвал да ви има до себе си?

Сърцето й изкрещя: Всеки мъж, но не и вие!

— Спомняте ли си онази нощ в стаята ми, когато ме заведохте в леглото?

Изведнъж на устните му се появи усмивка.

— Казахте ми, че съм красив. Че съм откраднал дъха ви.

— Тогава щях да ви се отдам. — Признанието, дошло дълбоко от сърцето, се изплъзна от устата й. — Казахте ми, че никога не бива да казвам на друг мъж това, което току-що ви бях казала. Аз… аз толкова се срамувах и си мислех, че ще умра. Не можех да разбера, какво толкова погрешно съм направила!

Усмивката на Себастиан изчезна от лицето му, сякаш никога не е била там.

— Вие не сте направила нищо нередно. — Гласът му беше странно напрегнат. — Вината е моя. И аз го исках, прекалено много, кълна се. Това е просто… ако нещата бяха различни… ако аз бях по-различен. — Гласът му заглъхна.

Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Господи! — каза той хрипливо. — Не плачете! — Звучеше грубо и изтерзано и тя го усети. Себастиан я хвана през кръста и я привлече в обятията си. Започна да я люлее напред-назад като малко дете. — Не плачете, любов моя! Това ме разкъсва отвътре.

Пръстите й стиснаха тъканта на ризата му. Това бе всичко, за което някога си бе мечтала: да бъде обвита от яките ръце на Себастиан, да се чувства защитена в силната му прегръдка. Но не по този начин. Не и когато той е изпълнен със съжаление, а тя с болка. Не и когато бе наранена до дъното на душата си. Девън се опита да сдържи сълзите си, но въпреки това от гърлото й се изтръгна сърцераздирателно тихо ридание.

Ръцете му се стегнаха, хватката му стана яростна. Пръстите му се плъзнаха под косата й, призовавайки лицето й да се сгуши във вдлъбнатината между шията и рамото му. Една-единствена сълза потече изпод миглите й.

— Никога не съм искал да ви нараня. Това е последното нещо, което бих желал. Ще можете ли да ми простите? — Прекара пръсти по челюстта й и отстрани залепналите кичури по бузата й. Безмълвно хвана брадичката й и повдигна лицето й, докато погледите им се срещнаха. След това наведе глава, устните му се поколебаха на един дъх разстояние от нейните. — Девън, моля ви, кажете, че ще ми простите.

И двамата се изпиваха с очи.

— Искам. Но… — Хваната във водовъртежа на противоречиви чувства, тя пое дълбоко трепетен дъх. — Не знам какво да мисля — избухна младата жена, гласът й се задави в сълзи. — Не знам в какво да вярвам.

Топлите му пръсти нежно очертаха еднаквите арки на веждите й, спуснаха се по извивката на чипото й носле, минаха по бузата и проследиха фината извивка на шията й.

Сърцето й ускори ритъма си. Девън стоеше като парализирана под докосването му — толкова нежно, толкова непоносимо нежно.

Устните му погалиха нейните. Дъхът им се смеси.

— Повярвайте в това — прошепна той. — Повярвайте в мен — каза срещу устните й.

И тогава я целуна.

Сърцето й се сви — целувката му беше много повече, отколкото бе очаквала, но не повече отколкото би желала. От усещането за топлите му твърди устни върху нейните, стегнатият възел на страха вътре в нея се отпусна. И тя се зачуди — как, за бога, една целувка може да бъде едновременно нежна и страстна, огнена и сдържана.

Но тя беше всичко това, и Девън се боеше, че моментът ще свърши. Невероятната сладост на устата му върху нейната беше балсам за наранената й душа. Бурята в нея се укроти и на нейно място остана огнен копнеж, който прониза тялото й като горещ, златен лъч слънчева светлина.

Съществуваше само Себастиан.

Гладни за повече от това сладко усещане, гладни за него, устните й се разтвориха под безмълвното му търсене.

Опитният му език успя да примами нейния да излезе от скривалището си. Когато езикът й докосна неговия, дълбоко в гърдите му се разнесе ниско вибриращо ръмжене. Усещаше как ръцете му, обхванали гърба й, я притискат все по-близо и по-близо, докато не остана частица от тялото му, която тя да не почувства. Нейните длани лежаха разперени върху широките му гърди. Беше напълно наясно с неговата възбуда — издутината на твърдата му мъжественост опираше в мекотата на корема й.

Върховете на пръстите му проследиха деликатната извивка на ключицата й, след това се спуснаха надолу, в почти влудяваща ласка, по голата кожа над деколтето на роклята й.

Сърцето на Девън подскочи и започна лудо да бие. Дишането й се учести. Стонът на Себастиан отекна дълбоко в гърлото й. Кокалчетата на пръстите му леко се плъзнаха над заоблените върхове на гърдите й и сякаш я опариха. Гърдите я заболяха и натежаха, зърната й настръхнаха.

Младата жена затаи дъх, изпаднала в агония от копнеж. Мили Боже, той никога не би…

Изведнъж, почти с нетърпение, една жилеста, мургава ръка се потопи под деколтето на роклята й. Силни пръсти обхванаха пълнотата, поемайки тежестта й в шепи. Самотен палец закръжи с влудяващ ритъм около зърното й, приближавайки към тъмното, напрегнато връхче, но без да го докосва. И когато най-сетне пръстът му погали подутата пъпка, тялото й се разтърси от чисто удоволствие.

Всичко вътре в нея прималя. Тя се разтопи срещу него, чувствайки как зърната й се стягат и напират под тази възбуждаща, неуловима ласка.

Когато най-после освободи устата й, тя се вкопчи в него, да не би да се срине на купчина в краката му.

Той облегна чело на нейното. В очите му блестеше изгаряща жар.

— Желая те — прошепна й. Думите бяха произнесени с нисък, почти дрезгав тон. Задъханият му глас изпрати странни малки тръпки по цялото й тяло. Погледът й бе прикован в неговия, нямаше сили да го отмести.

— Девън — прошепна отново той, — разбирате ли какво ви казвам?

Сърцето й блъскаше толкова силно, че едва ли можеше да чуе нещо. Тя преглътна, без да му отговори.

Погледът му я прониза още по-дълбоко.

— Желая те — каза повторно. — Искам да правя любов с теб.

Неговата откровеност накара всичко в нея да тръпне. В този момент Себастиан я притежаваше цялата — и тялом и духом. Изпълваха я толкова много емоции, че тя си помисли, че ще се удави в тях. Опита се да каже нещо, но всичко, което излезе от устата й, беше един приглушен звук. Безмълвно постави длан на бузата му, като с този жест искаше да му каже онова, което не можеше да произнесе.

В следващия момент краката й се отлепиха от пода и тя се оказа в ръцете на Себастиан. Той я понесе към леглото в ъгъла, но внезапно спря. Погледът му обходи цялото помещение — от пъстрата цветна завивка до вратата.

Девън успя да намери гласа си и проговори неуверено:

— Себастиан, какво има? Аз… аз си мислех, че…

— Не тук — отвърна той и поклати глава. Погледът му улови нейния. — Искам те в моята стая — очите му потъмняха, — и в моето легло.

Младият мъж вече крачеше към вратата.

На Девън отново й се доплака… но този път от щастие.