Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (4)

Глава 3

Когато Себастиан премина през мраморното фоайе и влезе в кабинета си, часовникът от орехово дърво удари четири пъти. Звукът се изгуби под високия купол на тавана. Лесно можеше да отгатне, че Джъстин е в стаята по острия мирис на пурите, които пушеше постоянно.

Той се обърна, когато влезе брат му, и веднага стана от мястото си до камината. Прекоси стаята, взе гарафата с бренди от масичката и я подаде на Себастиан, който се настани в креслото зад бюрото си. Събитията от вечерта бяха казали думата си.

— Е, как е тя?

Себастиан отпи голяма глътка от брендито, което опари гърлото му.

— Раната не е толкова дълбока, колкото мислех в началото — отвърна уморено и потърка брадичката си. „Трябва да се избръсна“, помисли разсеяно и добави: — Скоро ще се оправи.

— Отлично! — Без да бърза, Джъстин отиде и седна в креслото срещу брат си. — Да ти призная, много съм любопитен какво си правел ти в Сейнт Джайлс. Това е последното място на света, където очаквам да те видя.

— Спести ми сарказма си, Джъстин. Когато тръгвах за бала у Фъртингел, Стоукс ми каза за плановете ти да прекараш вечерта, играейки хазарт. На връщане реших да се отбия в „Уайтс“, за да те намеря, но открих само Гидиън, който ми каза, че си отишъл в Сейнт Джайлс, в един от тамошните така наречени „клубове“. — Маркизът не скри своето неодобрение.

Очите на Джъстин проблеснаха весело.

— И ти реши да дойдеш да ме спасиш?

— Нещо такова.

— Аз съм зрял човек, Себастиан. Не мисля, че трябва да контролираш всяка моя стъпка.

— Сейнт Джайлс е опасно място — отвърна рязко брат му. — Сигурен съм, че го знаеш.

— Да. Но с изключение на отвратителното вино, което пих, и лошия късмет, който имах в играта, нищо особено не ми се случи там.

Бог беше свидетел, че Джъстин винаги се бе противопоставял на строгостта на баща им или просто пренебрегваше упреците му в много по-голяма степен, отколкото го правеше капризната им, своеволна майка. И трите деца — Себастиан, Джъстин и Джулиана — бяха израснали, знаейки, че могат да разчитат единствено един на друг. Но ако уроците на живота бяха научили на нещо Себастиан, то бе, че човек не може да бъде моделиран… и че той не трябва да се опитва да го прави.

Никога не забрави скандала, който разруши техния свят, когато беше десетгодишно момче. Бог виждаше, че живее с последствията от него всеки ден. Джъстин притежаваше чара и жизнеността на майка им, но освен това беше наследил и необуздания й нрав, което притесняваше Себастиан.

Джулиана тогава беше твърде малка и не разбра какво се е случило. Тя тъгува по майка им, но за кратко. Но Джъстин… Баща им се опитваше да се бори с неговото своеволие. Искаше да обуздае сина си. Себастиан се стараеше да защитава брат си, но както майка им, Джъстин винаги искаше само едно: да върви по свой път и да постъпва така, както му харесва. За разлика от баща им, Себастиан беше разбрал, че всички опити да се обуздае и контролира по-малкия му брат, водят единствено до бунт и до нищо друго.

И все пак имаше случаи, когато не можеше да намери обяснение на това, което ставаше между баща му и брат му. Самият той невинаги успяваше да постигне желаното или да повлияе за разрешаването на някой проблем, докато Джъстин излизаше от ситуацията без да упорства и с обичайното си безгрижие.

В интерес на истината, Себастиан признаваше, че има неща, които мъжът трябва да запази дълбоко в себе си. Затова не се опитваше да превърне брат си в нещо, каквото той не можеше да стане.

— Лош късмет, казваш — промърмори Себастиан. — Това ли имаше тази вечер?

— Да. И съм длъжен да ти напомня, скъпи братко, че се прибрах вкъщи преди теб.

— Което си е вярно, вярно си е — засмя се той и напрежението между двамата изчезна без следа. — Достатъчно е да кажа, че никак не очаквах да намеря жена на улицата, или по-точно — крадла. Защо иначе ще бъде на улицата в този късен час?

Джъстин се намръщи.

— Ще съобщиш ли в полицията?

— Мислиш, че не трябва да го правя ли?

Джъстин го погледна строго.

— Да, така мисля.

— Но нима обстоятелствата не са подозрителни? Жената е била намушкана с нож. Защо? Какъв е бил проблемът? Кой го е направил? И къде е той сега?

— Именно. И това е още една причина да изчакаме, докато дойде на себе си и е в състояние да говори. Тогава ще решим как да действаме. — Когато Себастиан не каза нищо, Джъстин поклати глава: — В крайна сметка, ти никога не действаш импулсивно.

Вярно беше. Импулсивността бе качество, което маркизът не притежаваше. Той предпочиташе строгия ред. Беше методичен и внимателно планираше нещата. И вярваше, че затова постига всичко, което пожелае.

— Предполагам, че да съобщим в полицията, едва ли ще е импулсивен акт — каза той бавно. — Но мисля, че си прав, първо трябва да говорим с нея.

Джъстин наклони глава на една страна.

— Да си призная, изненадан съм, че се съгласи толкова лесно. Да не си хвърлил око на непознатата?

Себастиан се изсмя.

— Предпочитам жени от много по-висока класа от улична крадла.

— О, да. Всичко е въпрос на почтеност. Но поне признай, че тя има най-великолепните гърди. — Вместо отговор, брат му му хвърли възмутен поглед. — Какво, Себастиан, искаш да кажеш, че не си забелязал? Ти какво, не ги ли видя? — И този път маркизът запази мълчание, но прокле на ум предателската червенина, плъзнала по кожата му.

По-малкият брат се разсмя.

— Познавам те добре, Себастиан! Господ ми е свидетел, че се възхищавам на преценката ти, но аз съм ти брат и знам, че си имал не една любовница. Почакай да си спомня как се наричаше последната… — Сложи пръст на челото си, като даде вид, че е много съсредоточен. — А, да, сетих се! Лили, нали? — Себастиан въздъхна, но не отговори. А Джъстин не се нуждаеше от допълнително насърчаване. — Хайде, Себастиан! Знам колко много обичаш жените.

— Също като теб. — Боже, що за сдържано изказване! Себастиан допи брендито си и остави чашата встрани. — Има нещо, което трябва да узнаеш от мен, преди да го чуеш от друг — замълча, после решително съобщи: — Реших да си избера съпруга.

Джъстин избухна в смях, но изведнъж спря.

— Мили Боже — прошепна недоверчиво, — ама ти сериозно ли?

— Напълно.

— И го обяви тази вечер?

Себастиан се усмихна вътрешно.

— Може и така да се каже.

— Или си го направил, или не си.

Джъстин слушаше, докато Себастиан му разказа за сцената, която се беше разиграла по-рано вечерта, когато София Едуина Ричфийлд, вдовстващата херцогиня Карингтън обикаляла всички гости на бала, за да се сбогува. Когато приближила Себастиан, тя го погледнала твърдо и прямо изпод купола от белоснежни къдрици и заявила категорично, с откровеност, присъща на аристократичните вдовици: „Момчето ми, време ти е вече да имаш жена и деца“.

След тези думи се чула всеобща въздишка. Разговорите стихнали начаса. Не било нужно да обхожда залата с поглед, за да се увери, че всички глави са обърнати към него, и всички уши са наострени, за да чуят отговора.

Себастиан просто целунал ръка на херцогинята и казал тихо: „Ваша Светлост, мисля, че сте права“.

Знаеше какви ще бъдат последствията от това, защото никога не правеше нещо без да носи отговорност за постъпки си. Съгласието му с думите на херцогинята веднага щеше да бъде разнесено от уста на уста. Езиците мигновено щяха да заработят и присъствието му на всяко празненство или прием щеше да бъде отбелязвано с грандиозни клюки — с какво е облечен, какво яде, с кого разговаря и най-вече — с кои дами танцува. Всичко това щеше да даде храна на разговорите. „За съжаление, това е необходимост, без която не може“, помисли си той.

— Трябваше да видиш всичко това — завърши разказа си. — Сигурен съм, че подобна сцена би ти била много забавна.

— Приемите у Фъртингел винаги са били най-скучните и досадни, които можеш да си представиш! — По-младият Стърлинг завъртя очи. — Но съм поразен, че не си се посъветвал с мен преди да вземеш такова важно решение. Ти ужасно нарани моите чувства, Себастиан.

— Да, разбирам — отбеляза брат му сухо. — И знам какъв ще бъде твоят съвет.

Известно време Джъстин го изучава през завесата от цигарен дим.

— Какво се крие зад това твое внезапно решение?

— Решението едва ли е внезапно. Ако искаш да знаеш, отдавна го обмислям. Освен това повечето мъже се женят. Имат деца. То е въпрос на дълг.

— А, да… Дългът. Колко предвидимо — провлече Джъстин. — Може ли да полюбопитствам дали вече имаш списък с кандидатки за бъдеща съпруга?

— Можеш да ме питаш, но трябва да ти кажа съвършено честно, че нямам предвид нито една конкретна жена. Просто реших, както се казва, да стесня кръга.

— Разбирам. Но се питам, съществува ли жена на света, която би те устроила.

Себастиан го изгледа учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Прости ми — отговори Джъстин вежливо, — но ми се струва, че ако твоите изисквания не бяха толкова строги…

— Обясни ми, ако може.

— С удоволствие. Предполагам, че от жена си ще изискваш не по-малко, отколкото от самия себе си. Казано накратко — търсиш съвършената съпруга.

Себастиан веднага възрази.

— Не съвършена съпруга, а идеалната за мен жена.

— Добре — съгласи се Джъстин, — ти си майстор на точните определения. Дамите от висшето общество са склонни да те удостояват със своето внимание.

— Също, както са склонни да изпадат във възторг от теб.

— Способността да очароваме противоположния пол изглежда е в кръвта ни, нали? — Хаплив сарказъм, облечен в ласкава форма — колко характерно за Джъстин. Себастиан пропусна покрай ушите си намека за изневерите на майка им. А Джъстин продължи: — Отдавна твърдя, че ти си най-желаният ерген в Лондон. Сега това получи официално потвърждение.

— Така е — съгласи се Себастиян, — но нека не се заблуждаваме. В моя случай, те искат титлата. И състоянието. Което ми напомня — погледна брат си през облака тютюнев дим — не е ли време и ти да помислиш за съпруга?

Джъстин избухна в смях.

— Искаш да се освободиш наведнъж от всички отговорности! Никога няма да се откажа от удоволствията на ергенския живот и ти много добре го знаеш.

Младият мъж изгаси пурата и стана. Себастиан му пожела „лека нощ“, но не последва примера му. Разхлаби възела на шалчето си, наля си от останалото в гарафата бренди и удобно се настани в креслото пред камината. Разтри с пръсти тила си. Господи, що за нощ! Дълго време остана седнал, очаквайки тишината и усамотението да му донесат желаното спокойствие. Бог му бе свидетел, че след нощ като тази, имаше нужда от такова. Освен това, покоят му помагаше да прави планове и да разсъждава върху бъдещето си… и за решението да си намери съпруга.

Херцогинята беше права. Беше му време да се ожени. Противно на това, което си мислеше Джъстин, намерението му не беше спонтанно. Не, обмисляше го от седмици.

Време беше. Беше готов.

Но без грешки.

Без скандали.

Без дори петънце по репутацията му.

Това беше обетът, който си беше дал много отдавна, и който ръководеше всичките му постъпки.

Наследи титлата преди десет години. Оттогава се промениха много неща. Сега носеха с гордост името Стърлинг. Но други неща си останаха както преди. Той, като най-голям брат, продължаваше да покровителства Джъстин и Джулиана — нима тази вечер не беше доказателство за това? Брат му не бе доволен от неговото нахлуване в Сейнт Джайлс. Усмихна се леко. Беше му трудно да потуши този си инстинкт след толкова години. Много пъти си напомняше, че всеки от тях трябва да живее собствения си живот и на всеки трябва да бъде предоставено правото на избор… и на грешки.

Но Себастиан не можеше да си позволи нито една. Върху неговите плещи лежеше цялата отговорност, затова трябваше да се ръководи от чувството си за дълг.

Чувството за дълг.

Брат му го презираше. Сестра му — също, макар и по друг начин. Но на първородния си син, Уилям Стърлинг бе съумял да го внуши с пълна сила.

Да се ожени беше негово задължение. Задължение пред името. Задължение пред титлата. Този дълг наследи от баща си и от предишните поколения.

И все пак… Имаше и нещо повече. Това, което Джъстин не би разбрал и може би никога нямаше да разбере — приликата с нрава на майка им, което почти плашеше Себастиан.

Да, това беше повече от задължение. Обичаше Джулиана и Джъстин и се радваше, че близостта между тримата се запази, дори след като пораснаха, но вътре в себе си чувстваше необходимост, изпитваше копнеж за нещо повече. Искаше… свое собствено семейство. Свое собствено дете. По дяволите, искаше цяла дузина деца, на които да се постарае да даде това, което му бе липсвало в неговото детство. Всъщност, не можеше да си представи по-голямо удоволствие от усещането на малко топло телце, сгушено доверчиво до гърдите му… дете от собствената му кръв.

Син. Или дъщеря… Нямаше значение какво, но мисълта за това изпълваше сърцето му с емоции. Господи, какво щастие би било да се чува детски смях, ехото на който да се разнася из цялата му къща, тук в града и в Търстън Хол. Но преди да му се роди дете — било то син или дъщеря — трябваше да има жена.

Върховете на пръстите му от доста време обикаляха по ръба на чашата и продължаваха отново и отново, докато в главата му нахлуваше неочакван поток от мисли. През по-голяма част от детството му — благодарение на майка им — фамилното име на Стърлинг беше затънало в скандали, но последните няколко години бяха спокойни. Бяха устояли на бурите, нанесената вреда бе поправена. Смъртта на маркиза беше внезапна и Себастиан с изненада научи, че в последните години от живота си баща му беше прахосвал парите безцелно.

Сега Стърлинг отново бяха едно от най-богатите семейства в Англия. С известен цинизъм, присъщ повече на брат му, младият мъж се усмихна и си помисли, че властта, високото положение и парите даваха известно предимство на тези, които ги притежават.

И вдовстващата херцогиня е била замесена в скандал през годините — говореше се, че заслугата за това е на сина й, но въпреки това си оставаше най-влиятелната жена в града!

Настоящият маркиз Търстън нямаше да позволи скандалът да засегне жена му и децата му, така както беше предпазил брат си и сестра си. И така внимателно, както подхождаше към всички неща, трябваше да подходи и към избора на съпруга. Предпочиташе реда в живота и не харесваше изненадите.

Поне в едно Джъстин беше прав — не трябваше да се оглежда за жена. Не притежаваше класическата елегантност на брат си, за когото една мечтателка, виждайки го за първи път, бе казала, че е сякаш на небето и вижда ангел! За разлика от него, по-големият Стърлинг беше съвсем различен — смугъл, едър, силен и приличащ твърде много на циганин, както го дразнеха в детството му.

Не, не съм дяволски красив като брат си, реши Себастиан. Но ще бъда любящ баща и добър съпруг. Беше си извадил поука от студения, строг, непреклонен характер на баща си… и от лекомислието на майка си.

Но каква трябва да бъде жената, която ще му стане съпруга? Изборът му трябва да бъде правилен или изобщо няма да има смисъл от него. Не някоя превзета госпожичка, със сигурност. Съпругата му трябва да бъде грациозна и тактична, със знатен произход, твърд характер, благовъзпитана и добре образована. Жена с непоколебима вярност и преданост. Да притежава почтеност, сила и непреклонност, също като него. Да бъде любяща и грижовна майка.

Нещо трепна в него и го стисна за сърцето. „Моля те, Господи — помоли се пламенно, — преди всичко любяща майка!“

А красива? Не, такова бе изискването на повечето мъже, но не и неговото. Не. О, нямаше нищо против приятната външност. Ако е очарователна, миловидна и има хубаво тяло, толкова по-добре. Но най-важна беше вътрешната красота.

Усмихна се ненадейно. Джъстин щеше да го нарече глупак, затова че външната красота не стои толкова високо в неговия списък. Себастиан много добре познаваше вкусовете на брат си, който дори не би благоволил да погледне жена, която не блести като диамант, шлифован от кристалночиста вода.

Усмивката му помръкна. Сърцето му се сви. Господи, дори да прилича на крастава жаба, важното е да го обича и да не го изостави. Твърдо беше решен да не допусне същите грешки като баща си и майка си. Не и със своите деца. Или със съпругата си.

Когато напусна кабинета и се отправи нагоре по стълбите, в гарафата беше останало бренди, колкото да покрие дъното. На площадката спря и погледна към първата врата вдясно, която стоеше леко отворена. Трябваше да влезе и да види как е неканената му гостенка.

Внезапно си спомни думите на Джъстин. Може би трябваше да каже на Стоукс да скрие всички ценности. Всъщност, може би трябва да заключват вратите.

Нали знаеш, в къщата ни има една крадла. Тя може лесно да ни ограби или да ни пререже гърлата, докато спим в леглата си.

Спомни си за огърлицата, която непознатата стискаше здраво в ръката си, и която все още се намираше в джоба му. Невероятно, че жената беше запазила накита в такава ситуация: бе изтърпяла силни болки и неизвестно колко време бе лежала ранена на улицата, докато я намери. Впрочем, алчността е мощен стимул. Едва погледнал колието, беше разбрал, че е истинско, а не фалшиво.

Сви устни. Със сигурност имаше много въпроси, на които тя трябва да отговори.

Преди да осъзнае всичко това, Себастиан застана наведен над ранената. Светлината на проникващия през прозореца лунен лъч очертаваше формите на тялото й.

Какво друго беше казал Джъстин? Че я харесва? Това е нелепо! Същото бе отговорил и на брат си. Та тази жена е крадла. Джебчийка. Бог знае какво друго още! Особено го тревожеше фактът, че не знае при какви обстоятелства е била ранена. Когато бъде в състояние да говори, тя ще трябва да изясни всичко това.

Той я огледа. Малката длан, която толкова здраво стискаше огърлицата, сега лежеше върху гърдите й. Самият той беше отстранил внимателно мръсотията и вонята от тялото й и я беше облякъл в една от нощниците на сестра си. Странно, след като непознатата вече беше чиста, трябваше да си напомни, че тя е крадла. Уличница.

Досега никога не беше се сблъсквал с такава жена по толкова интимен начин. При тази мисъл устните му се извиха в усмивка.

Бавно я обходи с поглед. Тя спеше, но неспокойно. Беше изритала встрани завивката, с която я зави. Малката й уста потрепваше леко. Тънките й вежди се издигаха над необикновените очи, които му напомняха топази.

„По дяволите, почтеността!“, помисли си той. За улична крадла непознатата изглеждаше удивително деликатна. Не можеше да отрече дивната й красота и… О, Боже, едва не я пожела!

Позата й ли го привлече? Или самата жена? Под финия плат на дрехата, кожата й сякаш блестеше. Набраната нагоре нощница разкриваше стройни бели бедра. Непознатата раздвижи крака, опита се да вдигне ръка нагоре, но тя безсилно падна встрани. Гърдите й се повдигаха и спадаха ритмично, а кораловите зърна се подаваха нагло.

Сега Себастиан нямаше от кого да крие явната си чувственост. Пое си дълбоко дъх, за да отпъди неочакваното стягане в слабините. Държанието му не беше на джентълмен… Но нямаше нищо непочтено в това, че с чисто мъжко възхищение гледа гъстите копринени къдрици с цвят на слънчев мед, разпръснати в безпорядък върху възглавницата, изящните крайници; кадифената вдлъбнатина на корема… И да… О, да… тези чудесни, великолепни гърди.