Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (29)

Глава 28

Девън се вледени от ужас. Изпаднала в паника, погледна към вратата. Хвърли се към нея, но Хари беше по-бърз. Твърди като желязо пръсти се забиха в меката плът на ръката й. Разбойникът я дръпна към себе си.

— Пусни ме! — извика тя. Опита да се освободи, но без успех.

Мъжът я стисна в здравата си хватка, след което я блъсна в стената. После взе свещта и я вдигна високо. Пламъкът толкова силно се наклони на една страна, че Девън се уплаши, да не би косата и роклята й да се подпалят. Той втренчи в нея наглите си черни очи. Внезапният му брутален смях я накара да потрепери.

— Не мисля така, миличка. Ъ-ъ, не мисля така.

— Какво искаш от мен? — попита го студено.

Тънките му устни се извиха в отвратителна усмивка.

— О, хайде сега, миличка. Ти уби Фреди! Наистина ли си мислиш, че ще позволя това да ти се размине?

— Как ме намери?

Като продължаваше да се хили, той измъкна от джоба на жакета си смачкано парче вестник. Девън с мъка потисна стона си. Рисунката от клюкарската хроника!

— Е, не беше много трудно, след като веднъж видях това! — Той се разкикоти. — Дам, точно когато бях започнал да си мисля, че никога няма да те открия, и хоп, ето ти това! И голям късмет, че имам приятели, които могат да четат! — Гадният му поглед зашари по тялото й. После потърка между мръсните си пръсти плата на роклята й. — Не знам как си го направила, миличка, но твоето положение се е променило доста от нощта, когато уби брат ми.

Девън навлажни устни.

— Какво искаш? — попита отново.

— О, мисля, че знаеш какво искам. — Той й намигна и с изразителен жест прокара ръка през гърлото си.

Девън повика на помощ цялото си самообладание. Няма да крещи. Няма да плаче. Би доставила прекалено голямо удоволствие на този мерзавец, ако покаже страха си.

Беше имала късмет, че той не я уби там и тогава. Девън не си правеше никакви илюзии по отношение на намерението му.

— Пари ли искаш? Баба ми ще ти плати.

Гласът й беше силен и ясен. Вратата беше леко открехната. Стаята й не беше далеч от стълбищната площадка. Молеше се на Бог, Себастиан да не е отишъл в гостната да я чака…

— Точно така, тя ще плати и тогава и ти ще си платиш за това, дето направи на Фреди. Аз ще бъда богат — изграчи той, — а ти ще бъдеш мъртва! — Черните му очи блестяха. Той стисна болезнено Девън за ръката. — Сега, кучко, мисля, че е време да тръгваме.

— Очакваш да излезеш от тук толкова бързо и лесно, както си влязъл? — Вътрешно се тресеше. Чудеше се на себе си, че има тази смелост да го провокира по този начин!

Очите му блестяха.

— О, ние ще се измъкнем не по пътя, по който влязох. Така, къде е сега баба ти?

— Спи в дъното на коридора — излъга тя.

— Е, тогава ще можем спокойно да си излезем от тук, нали така? — Той се ухили, отвори вратата и бутна Девън в коридора.

Тя се препъна умишлено.

— Опитай се да направиш това отново — усети зловонния му дъх, когато прошепна в ухото й, — и аз ще те изкормя тук и сега!

— Но тогава няма да си получиш парите, нали?

В отговор на думите й, Хари изви китката силно зад гърба й. Остра болка прониза ръката й и тя се уплаши, че костта е излязла от ставата.

Разбойникът спря, взирайки се надолу към антрето. Девън също се напрегна, за да види нещо. Боже милостиви, Себастиан не се виждаше никъде!

Зад себе си, младата жена усети как пръстите на Хари се прокраднаха под жакета му и извадиха нож.

— Себастиан! — изкрещя тя. Когато звукът напусна гърлото й всичко вътре в нея беше жива рана. Стегна се в очакване острието на Хари да я прободе — о, тя много добре си спомняше усещането за изгарящия огън, обхванал тялото й, когато ножът я беше намушкал. Молеше се да бъде бързо, милостиво бързо този път…

Но нямаше никаква болка.

Само най-благословения звук на света… звука от гласа на Себастиан.

— Няма нужда да крещиш, любов моя. Аз съм точно тук.

Хари се завъртя. Очите й едва бяха привикнали към мрака, когато съзря една висока мъжка фигура да излиза от сенките.

Един юмрук се стрелна мълниеносно и улучи Хари точно в челюстта. Главата на разбойника отхвръкна назад. Последва изсумтяване и той се свлече на пода в безсъзнание.

 

 

Следващите няколко часа минаха като в мъгла. Извикаха полиция. Хари беше отведен от двама яки униформени. Оказа се, че е влязъл в къщата през покрива. След това Девън и Себастиан имаха дълъг разговор с полицая. Тя успя да си припомни само половината от онова, което бе казал, но всичко излезе наяве — смъртта на Фреди и как той се бе опитал да я убие. Полицаят бързо я увери, че срещу нея няма да бъдат повдигнати никакви обвинения. „В действителност — посочи той, — добре, че светът се е отървал от един разбойник. Нито пък Хари — добави той убедително, — или някой друг ще ви притесняват повече. Аз ще се погрижа за това.“

Себастиан придружи полицейския служител до вратата. Херцогинята обяви намерението си да се оттегли, целуна внучката си по челото и погледна към младия мъж.

— Вярвам, че си в състояние сам да намериш пътя — каза тя отчетливо.

Той мълчаливо се поклони. В същото време, Девън отиде в гостната и седна в едно от креслата, все още замаяна. Тя вдигна поглед, когато Себастиан влезе в стаята. Той затвори вратата и се обърна към нея. Въздухът внезапно оживя от силата на неговото присъствие. Сърцето й замря. Никога преди не й се беше струвал толкова красив, колкото сега, осветен от сиянието на огъня в камината.

Четири крачки — и той беше до нея. Седна и взе ръцете й в своите толкова топли и силни длани. Дълго време не проговори нищо, само дългите му пръсти лениво си играеха с нейните.

— Е — каза накрая, — това най-после свърши.

Девън кимна.

— Ти добре ли си? — попита я нежно.

— Да — прошепна тя. Но сърцето й изведнъж се разтрепери.

Той се намръщи.

— Какво има?

— Себастиан — произнесе безпомощно и задиша трескаво. — О, Себастиан — проплака тя, — има толкова много неща, които трябва да ти кажа, а дори не знам откъде да започна!

— Не е нужно да казваш нищо. — В гласа му имаше толкова нежност, че сърцето й се разтопи, а от очите й потекоха сълзи.

— О, но аз трябва да го направя. Трябва!

Без да става, той я придърпа в скута си.

— Не плачи, любима. Сърцето ми се къса, когато правиш така… Обичам те, Девън! Обичам те…

Заля я вълна от емоции, която я остави замаяна и слаба. Гърлото й се стегна болезнено. Тя обви ръце около тялото му и се притисна силно в него.

— И аз те обичам — каза тя ридаейки. — Но ти знаеше, нали?

Очите му потъмняха. Погледът му шареше по обърнатото й към него лице.

— Знаех — призна той и се засмя. — Но бога ми, ако знаеш колко е хубаво да го чуя от теб!

Той дълго я целува, една продължителна целувка на безкрайна сладост. После неохотно откъсна уста от нейните. Отдръпвайки се назад, проследи усмивката на устните й.

— За какво е това? — попита я шепнешком и също леко се усмихна.

Девън се сгуши в неговата топлина.

— Мислех си за последния път, когато бяхме сами в тази стая. — Някакво малко дяволче в нея я принуждаваше да го дразни безмилостно. — Спомняш ли си?

Себастиан смръщи вежди.

— Специално този спомен бих искал да забравя — отвърна сухо.

— Да, но ти ми зададе въпрос.

— Спомням си този въпрос.

Тя плахо сложи длани върху бузите му.

— Би ли ме попитал отново — прошепна. — Моят отговор може да е доста по-различен сега.

— Ясно. — Тонът му беше сериозен, но очите му бяха започнали да блестят. — И какъв ще бъде този отговор?

— Ами да, ще се омъжа за теб! Ти си толкова убедителен, нали знаеш?

— По-скоро си мисля, че правилната дума е настойчив.

— Е, това също — призна тя.

Себастиан щеше да я целуне отново, но тя го спря, като постави пръст на устните му.

— Чакай! — каза задъхано.

— Тя все още казва „чакай“ — промърмори той. — Трябва ли да чакам цяла вечност?

— Да, но ти си търпелив човек, нали?

— Не и когато става въпрос за теб — възрази недоволно.

— Разбирам. А какво ще кажеш, когато става въпрос за деца? — Тя почти се боеше да погледне към него, така както я беше страх, ако не го гледа в очите.

Последва покъртително мълчание.

— Девън — започна той много внимателно, — нима искаш да кажеш това, което си мисля, че ти си…

— Да. — Притисна ръката му към корема си. — Ще станеш съпруг… и баща, Себастиан. Нямаш нищо против, нали?

— Против? — Пръстите му се движеха по корема й с ласка, лека като перце, която я развълнува твърде много. Той се засмя, смехът му прозвуча дрезгаво. — Имаш думата ми, не. Винаги съм искал къща, пълна с деца.

Девън се усмихна.

В неговите очи затанцуваха весели искрици.

— Сега, моя бъдеща съпруго, мога ли да те целуна?

Тя се пресегна, вплете пръсти в косата му и го придърпа към устните си.

— Да — прошепна Девън. — О, да…