Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (25)

Глава 24

След като Девън заспа, Себастиан стана и облече халата си. Внимателно взе младата жена на ръце и я отнесе обратно в собственото й легло. Имаше нужда да помисли, а не можеше да го направи, докато тя лежи до него.

Младата жена се размърда, когато дръпна завивката върху раменете й. Затаил дъх, той я наблюдава и изчака, докато се успокои. После се наведе, нежно я целуна по устните и погали с пръст деликатната извивка на брадичката й.

От устата й се отрони лек стон.

Невероятна тежест притисна гърдите му и изгони всичкия въздух от дробовете му. Той беше направил това. Той беше виновен за тъмните сенки, появили се в очите й, и за мъката в душата й.

Господи, искаше му се да разбие с юмрук стената! Вместо това въздъхна треперливо и се изправи. Да си тръгне от нея беше най-трудното нещо, което някога е правил. Преди да успее напълно да го осъзнае, той се озова под дървото, където бе видял за последен път майка си преди толкова много години.

Странно, но не образът на майка му беше този, който го преследваше. Себастиан затвори плътно очи, но всичко, което можеше да види, беше Девън… с ореол от копринено мека коса, пусната надолу по гърба й. Девън, малка и деликатна, усмихната дяволито към него, с очи, блестящи като чисто злато.

Той отвори клепачи. Изведнъж, сякаш бе подет от яростен поток на вятър, който го вдигна, пренесе го над цялата земя и го върна обратно.

Нищо не би могло да изтрие спомена му за нея. Времето нямаше да притъпи остротата на жаждата му за нея.

Тя беше незабравима.

А това, което той бе направил, бе непростимо. Току-що сам си беше забил нож в гърба. Още по-лошо — беше забил нож в нейния гръб.

Язвителна самоирония помрачи душата му. Трябваше да си напомня отново и отново, че Девън никога не може да бъде негова. Нямаше право да я докосва, но го беше направил, и сега и двамата щяха да плащат цената. През цялото време си беше казвал, че има дял в нейното бъдеще. Но той нямаше място в него.

Ситуацията беше… невъзможна.

Всичко се свеждаше до въпроса за отговорността. Въпроса за дълга.

Дълг.

Думата остави отвратителен вкус в устата му, стисна гърлото му и започна да го задушава, докато не можеше повече да диша.

През целия си живот беше правил онова, което се очаква от човек в неговото положение. Трябваше да се ожени за жена от висшето общество, образована и имотна. Устните му се изкривиха. О, но той беше толкова самонадеян! Беше си въобразявал, че е обмислил всяка подробност, че е планирал всичко. Ще създаде наследник, за да запази семейната титла и богатството. Беше се убеждавал, че животът му ще е пълен, че той ще бъде доволен. Всъщност неговият дълг го принуждаваше да постъпи така.

Но сега, тези добре обмислени планове се изправяха срещу всичко, което искаше… или е казал, че иска. Той се разкъсваше между това, което е правилно и това, което е достойно. Между това, което иска да направи… и това, което трябва да направи.

Нещата не се развиваха така, както ги бе планирал.

Притисна пръсти в слепоочието си, сърцето му се стегна в мъртва хватка.

Ако зависеше от него, щеше да се ожени за Девън веднага. Нямаше значение, че е бедна. Махнете богатството, влиянието и титлата му, и кой тогава е той? Просто един човек като всеки друг.

Но Девън… Девън бе жена като никоя друга.

Думите на Джъстин зазвучаха в съзнанието му. Тя заслужава някой, който истински ще я обича. Някой, който ще се грижи за нея. Някой, който ще й даде всичко, което никога не е имала.

Но той, Себастиан, се грижеше за нея. Даваше й всичко, което тя никога не е имала.

И я обичаше. Бог да му е на помощ, обичаше я.

Но това не е толкова просто… или беше? Дали висшето общество ще я приеме като негова съпруга? Потръпна, като си представи как ще я нарича това същото общество. Без съмнение Джъстин нямаше да се притеснява, ако те с Девън бъдеха отритнати. Джъстин е циник и вероятно ще се наслаждава на това, което със сигурност щеше да възприеме като бунт на по-големия си брат срещу обществото.

От времето, когато майка им ги беше изоставила, Себастиан си беше обещал, че в живота му няма да има нито един скандал, нито едно петно върху семейната чест. Но изведнъж това, като че ли изгуби своето значение.

Двамата с Джъстин можеха да устоят на още един позор. Но Джулиана? Сладката, мила Джулиана. Ще може ли да понесе поредния скандал? Помисли си за ужасната случка, която я беше принудила да се укрива в продължение на месеци, далеч от дома. Ненавиждаше мисълта, че тя може да пострада още повече от поредния позор, според него прекрасната му сестра не заслужаваше нещастната съдба, която Провидението й беше изпратило.

Нито пък Девън.

Внезапно си спомни как изглеждаше тя онзи ден, когато слизаше по стълбите — изпълнена с жизненост, надежда и нетърпение. Толкова много разчиташе на него. Вярваше му.

А той я предаде. Предаде и двамата.

Изведнъж, сякаш нещо го озари и той разбра… нямаше да я предаде отново. Никога!

Убеждението отекна като гръм в сърцето му и ехото се разнесе по кръвта му.

Дълг, помисли си той отново. Да върви по дяволите, дългът! Господи, какво го е грижа за дълга? Беше готов да зареже всичко — и щастието си, и дома си — само Девън да му стане съпруга.

Той я желаеше. Искаше я до себе си. Утре. Завинаги. И не го интересуваше, какво може да каже светът.

Дължеше го на Девън, в името на справедливостта…

Дължеше го и на себе си, за да бъде щастлив.

Беше почти зори, когато най-сетне се строполи в леглото. Тежестта, която го притискаше, беше изчезнала.

Утре, реши той, затваряйки очи. Утре всичко щеше да бъде различно.

 

 

Себастиан стана по-късно от обичайното. Изкъпа се и бързо се облече с помощта на прислужника си, нетърпелив да види Девън. После бързо закрачи по коридора към спалнята й. Вратата беше отворена, а стаята празна, бельото на леглото й вече беше сменено. Имаше късмет да срещне една от камериерките в долната част на стълбите.

— Алис, знаете ли къде мога да намеря госпожица Девън?

Очите на момичето бяха огромни.

— Мисля, че е навън, на разходка. — То посочи с брадичка по посока на широките двойни врати.

Себастиан кимна и се отдалечи. Съдейки по реакцията на прислужницата, предположи, че слугите бяха успели да разменят доста клюки тази сутрин. Е, не можеше да се направи нищо по въпроса.

Тракането на токовете на ботушите му отекна, когато прекоси антрето. Един лакей припряно отвори вратата, и той излезе навън. Яростна ругатня излезе от устата му, щом съзря каретата, идваща насреща. О, ако това отново е Джъстин, щеше да…

Но не беше брат му.

Разкошната карета, боядисана в черно и украсена с червено и златно принадлежеше на вдовстващата херцогиня Карингтън. Тя имаше имение наблизо и понякога навестяваше Себастиан, когато си беше у дома. Той не беше особено доволен от посещението й. По дяволите, няма ли най-после да ги оставят на мира?

Един от лакеите слезе и застана в готовност до вратата на каретата, когато тя се отвори. Вдовицата слезе. Заглушил недоволството си, Себастиан се приготви да я поздрави.

Тогава видя Девън в подножието на стълбите. Тя стоеше като замръзнала, позата й беше отражение на нейната несигурност.

Херцогинята я забеляза и с комично движение на бастуна си я повика при себе си.

Маркизът затаи дъх. Дребната фигура, облечена в бяло, заговори, но той не успя да долови думите й. После възрастната жена огледа Девън от горе до долу, и й предложи лакътя си, за да я придружи вътре!

Себастиан остана на мястото си. След като херцогинята влезе вътре, той затвори вратата и се поклони ниско над ръката й.

— Ваша Светлост — промълви той, — колко е хубаво да ви видя отново.

— На път съм за Лондон — обяви тя отривисто. — Бях чула, че си в Търстън Хол и реших да намина, тъй като не съм те виждала отдавна. — Погледна към Девън с неприкрита прямота. — Коя е тази прекрасна млада дама?

Себастиан наклони глава.

— Ваша Светлост, позволете ми да ви представя госпожица Девън Сейнт Джеймс. Девън, това е вдовстващата херцогиня Карингтън.

Младата жена потъна в дълбок реверанс.

— Ваша Светлост, много ми е приятно да се запознаем.

Себастиан изпита невероятна гордост. Но херцогинята продължаваше да оглежда Девън.

— Сейнт Джеймс — повтори тя. — Името ми е познато. — Затърси с ръка монокъла си. — Мога да кажа, че очите ти са съвършено необичайни. Почти е свръхестествено, но те забележително много ми напомнят на… — Изведнъж вдовицата млъкна. Тя вдигна монокъла и се взря в Девън, която очевидно беше объркана. — Обърни се на тази страна, момиче! — заповяда тя. — Да, точно така. Сега на другата страна… — Погледът на херцогинята се спря на шията на Девън. — Това колие… — изрече тя с особен глас. — Откъде го имаш?

Пулсът на младата жена препусна лудо. Поведението на херцогинята беше много странно. Девън докосна с пръсти накита и вдигна високо брадичка.

— Това колие — заяви тя със спокойно достойнство — беше на майка ми. Тя го носеше винаги. Подарил й го е баща ми преди да се родя. — Погледна към Себастиан. Дали той очакваше, че ще промени своята история? Не, тя не можеше да промени истината! Но той само я погледна, съвършено спокоен. Вдовстващата херцогиня беше тази, която наруши мълчанието.

Старческите й пръсти стиснаха ръкава на Девън.

— Коя е майка ти, дете? Коя е тя?

Момичето си пое дълбоко дъх.

— Мама е мъртва. Но се казваше Аме…

Докато произнасяше името на майка си, то бе казано едновременно и от херцогинята.

— Амелия — довърши старицата. — Амелия Сейнт Джеймс.

Девън беше слисана. Как възрастната дама би могла да знае…

Херцогинята се олюля. Лицето й беше мъртвешки бледо. Разтревожена, младата жена я улови под лакът, за да я задържи. Себастиан я хвана от другата страна. Заедно, те я поведоха към едно кресло в гостната.

— Ваша Светлост — попита Себастиан, — зле ли ви е?

Тя поклати глава.

— Добре съм. Наистина. Само ми дайте малко време да си поема дъх. — След кратка пауза, тя направи знак на Девън. — Ела тук, дете! Ела и ми позволи да те погледна отблизо!

Младата жена се отпусна на колене пред нея. Старицата протегна ръка и Девън инстинктивно я пое в дланите си, за да влее малко от своята топлина в студените й пръсти. И двете мълчаха, но погледът на вдовицата продължаваше да изучава чертите на лицето й. С облекчение, Девън забеляза, че по скулите на херцогинята бяха започнали да избиват малко по-ярки цветове. Тя си пое дълбоко дъх, събирайки цялото си самообладание. Мислите й препускаха в различни посоки. Няма съмнение, че беше на път да прекрачи границите на добрия тон, но не я интересуваше.

— Ваша Светлост — заговори решително, — нищо не разбирам. Вие знаете името на майка ми. Как е възможно… как?

Лек намек за усмивка премина по лицето на старата дама.

— Тъй като носиш колие — обясни тя и пръстите й докоснаха нежната сребърна верижка, — което някога беше мое.

Застанал зад Девън, Себастиан рязко си пое дъх.

Нито една от двете жени не му обърна внимание.

— Не! — промълви едва-едва младата жена. — Това не може да бъде…

— Вярно е, дете. — Очите на старицата се напълниха със сълзи. — Бях го дала на моя син, Маркъс. Той почина преди много години.

Маркъс. Синът на херцогинята. Развратникът, за когото й бе говорил Джъстин в нощта на приема на Себастиан.

— Малко преди смъртта си — продължи възрастната дама — той ми каза, че го е подарил на жена, с която имал връзка. О, бях толкова ядосана тогава! Но сега знам… Тази жена е била Амелия. — Тя замълча за момент. — Твоята майка.

Малко по малко в ума на Девън започна да се заражда подозрение. Не беше напълно сигурна в него, защото беше почти твърде скандално да се повярва…

— Вие сте познавали майка ми — установи плахо тя.

— Да, дете, познавах я. Тя се грижи за моите племеннички едно лято. О, толкова отдавна беше това! Трябва да призная, че аз наистина много харесвах Амелия. Що се отнася до Маркъс, е… той си имаше начини, с които очароваше дамите, но се боя, че не съществува деликатно определение, с което да го нарека — той беше негодник. Женкар. Подозирах, че може би Амелия изпитва нежни чувства към сина ми. Но до този момент не бях сигурна. Тя напусна много внезапно. Една сутрин просто изчезна. Беше оставила само кратка бележка, че е принудена спешно да замине. Помня, че бях толкова шокирана! Никога повече не чухме за нея. Така и не можах да разбера, защо напусна… Досега. — Херцогинята свали ръкавиците си. Изкривените й от ревматизъм пръсти погалиха Девън по косата, проследиха финото й чело, с треперливо движение. После я хвана за брадичката и насочи погледа й към своя. — Много приличаш на майка си, дете. Но очите ти — о, тези красиви, златисти очи — гласът на дамата затрепери, също като ръцете й, — те са точно като на сина ми.

Девън се скова, главата й се замая. Почти не можеше да говори от емоцията, изпълнила гърдите й.

— Ваша Светлост — успя да изрече, след като преглътна буцата в гърлото си, — нима искате да кажете…

— Да. Да, точно това искам да кажа. Ти си детето на Амелия, детето й от моя син. Нейното дете от моя Маркъс. — Достопочтената дама се протегна и стисна ръцете на младата жена. — Ти си моя внучка! — прошепна тя. — О, Боже, аз съм ти баба!

Херцогинята не можа да издържи на силното вълнение. Девън също. Хлипайки, тя прегърна старицата, притисна се в нея и двете заплакаха.