Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (12)

Глава 11

Когато Себастиан влезе в спалнята си и завари Девън с ръце в собствените му чекмеджета — е, може би, не буквално! — той беше бесен както на нея, така и на себе си. Проявил бе излишна доверчивост, тъй като започна да вярва, че в началото е грешал относно нея. Но присъствието й в неговата стая доказваше точно обратното.

Той многократно нарече себе си пълен глупак за това, че се беше поддал по такъв начин; че е бил заслепен от пищната й чувственост… и разбира се от нейния чар.

Тя беше буйна. Импулсивна. Тя го провокираше. Дразнеше. Тя не беше нито свенлива, нито срамежлива. Тя беше наполовина дама, наполовина дива котка, и напълно непредсказуема.

Ах, да. Нейният чар…

Искаше му се да я разтърси, дори когато копнееше да я привлече в прегръдките си, и да я целува, докато не може да каже ни думичка повече. Когато я хвана в стаята си да рови из нещата му, всичко, за което бе могъл да мисли, беше да я дръпне към себе си, да улови тези нейни изкусителни, непокорни устни със своите и да я целува, докато и двамата полудеят от желание. Искаше да пъхне ръце под корсета й и да напълни шепи с щедрата й мека плът, да оголи гърдите й и да завърти език около тези възхитително оцветени зърна.

Нейните гърди…

Нямаше никакво съмнение, че е изключително чувствена в тази част от анатомията си, но не по начина, по който един мъж би се надявал. Себастиан не беше усетил, че внимателното му изучаване на гостенката е било толкова очебийно. Или може би това беше само защото той никога не бе допускал, че ще го нахока така, както го беше направила.

Колко неубедително беше звучал! Погледни ме в очите, бе настояла тя в нощта, когато беше решила да избяга. И беше права. Той действително я оглеждаше, когато си мислеше, че тя не го вижда. Дори Джъстин бе успял да държи погледа си над шията й! В далечните кътчета на съзнанието си, Себастиан се чудеше каква ще е в леглото. Е, имаше само един начин да разбере, реши той с черен хумор.

Няма начин! Все пак днес не беше допринесъл с нищо за нейното благоволение.

— Огън и жупел! — произнесе на глас и разсеяно опипа бузата си. Господи, все още го наболяваше! Все още не можеше да повярва, че тя го бе зашлевила. Никога преди не бяха му удряли плесница. Но и никога не бе давал повод за това. Разбира се, никога не беше казвал това, което току-що бе изрекъл.

Истински срам! Честно казано, трябваше да си признае истината. Беше заклеймил като проститутки онези жени, които разтварят краката си за всеки мъж, готов да плати тяхната цена — жени като Бриджит. Бе се отнесъл към тях с изключително презрение, без нито за миг да се замисли за причините, заради които една жена би поела по този път. Вероятно е бил убеден, че това е съзнателен избор; със сигурност никога не бе считал, че зад този избор стои някаква необходимост — необходимост като братя и сестри!

И се запита… беше ли гладувала Девън? Страдала от студ? Имаше ужасното чувство, че е така.

И като си помисли за това…

Докато не срещна Девън, той почти не се замисляше за онези, които имаха по-малко късмет от него. Но не всички бедняци бяха крадци и разбойници, утайката на обществото — като Хари и Фреди. Без съмнение има много като майката на Девън — Амелия Сейнт Джеймс — жена, останала сама да се грижи за детето си… жена, оставена на милостта на съдбата.

И той трябваше да отдаде нужното признание, когато това се налагаше. Девън Сейнт Джеймс беше направила всичко възможно, за да промени положението си.

Очарователна. Ето каква беше тя. Абсолютно очарователна. Виж ти, Себастиан едва се удържа да не се разсмее, бездомницата му беше дала урок! Не че бе склонен да се смее, когато тя го зашлеви. В действителност го беше накарала да се замисли за доста неща.

Маркизът не чака дълго преди да се спусне надолу по коридора. Не се доверяваше напълно на Девън, че няма да избяга отново. Тя беше в подходящото настроение да направи точно това.

Себастиан ускори крачка. В бързината си почти се сблъска с Танзи, която излезе иззад ъгъла. Ръцете й бяха обвити около една голяма кутия.

— Милорд — извика тя, а очите й искряха. — Милорд, погледнете! Това току-що пристигна от модистката. Госпожица Девън ще бъде толкова доволна, не мислите ли?

Дали щеше да се зарадва? След сцената в неговата стая, Себастиан искаше да се увери в това.

— Ако нямате нищо против, Танзи, аз бих се погрижил това да бъде доставено на госпожица Девън.

— Както желаете, милорд. — Танзи направи реверанс.

Той изчака прислужницата да изчезне от погледа му и почука на вратата на Девън.

— Кой е?

Маркизът се намръщи. Гласът й беше леко приглушен. Дали плачеше?

Той не отговори. Не посмя. Вместо това, смело влезе в стаята й.

Тя точно ставаше от леглото. Когато го погледна, очите й блестяха. От поста си в края на леглото, Звяра изръмжа. Себастиан остави кутията долу, близо до вратата. Грабна мелеза от мястото му, върна се обратно в коридора, сложи кучето да седне на дупето си, затвори вратата пред малката му космата муцуна и се обърна към Девън.

— Трябва ли вечно да ме тормозите? — извика тя.

— Така изглежда.

Младата жена мълчаливо го наблюдаваше как пресича стаята, а когато съвсем приближи до нея, извърна глава.

Това изобщо не го обезсърчи. Той я хвана и я дръпна да се изправи. Тя опита да отскубне ръце от неговите, но Себастиан не я пусна.

— Девън — помоли той, а гласът му бе много тих. — Погледнете ме!

Погледът й бе съсредоточен някъде в средата на гърдите му.

— Не — отказа почти трескаво тя. — Не!

Проклинайки, мъжът плъзна пръсти под брадичката й.

— Девън, моля ви! Моля ви!

Дългите й гъсти мигли трепнаха, а след това се повдигнаха нагоре. Младата жена се втренчи в него с огромните си влажни очи. Себастиан затаи дъх.

Тя не плачеше, но беше опасно близо до това. Той почувства наранената й гордост от начина, по който задавено си поемаше въздух и болката й го нарани до дъното на душата му.

Маркизът я погледна съсредоточено и се обърна към нея с тържествена сериозност:

— Девън — започна той, — поведението ми днес беше ужасно. Извинявам се най-сърдечно за онова, което ви наговорих. Не би трябвало да съдя Бриджит така сурово. — Направи пауза. — И вас, Девън. Беше грешно от моя страна да ви съдя, особено сега, когато ви познавам по-добре.

От устните й излезе нечленоразделен звук. Тя се хвърли към него и сграбчвайки го здраво, се прилепи към тялото му. Той я прегърна.

— О, Себастиан, много съжалявам. Не трябваше да се промъквам в стаята ви. И беше много грозно от моя страна да ви ударя. Заболя ли ви?

Лека усмивка разтегна устните му.

— Ще е необходимо повече от един шамар от такова малко същество като вас, за да ме нарани — излъга той.

Девън наклони глава назад, за да го погледне, изражението й бе много загрижено. Златистата й коса, хлабаво навита около главата й час по-рано, падна и се разпиля в естествен безпорядък по раменете й. Младата жена се усмихна с облекчение на неговото опровержение.

Нещо дълбоко вътре в него се стегна, нещо изцяло извън границите на неговия контрол. Той знаеше така сигурно, както слънцето изгрява, обявявайки началото на нов ден, че ще направи нещо глупаво.

Нещо безумно. Нещо, което не беше планирал, но Бог му беше свидетел, че мислеше за него ден и нощ, още от момента, в който тя бе пристъпила прага на дома му. Знаеше, че трябва да опита тези меки розови устни, с готовност отворени под неговите…

Или да умре.

И така, за миг, дълъг колкото един удар на сърцето, устата му покри нейната. В очите й блесна изненада, но Девън не се отдръпна назад.

В някаква далечна част на съзнанието си той беше убеден, че тя ще го направи. Това накара сърцето му да подскочи, а гърдите му щяха да се пръснат от вълнение. Господи, колко беше тънка и крехка в сравнение с него! Ароматът на косата й беше главозамайващ, а усещането да я държи в ръцете си беше опияняващо. Той я притисна здраво към себе си, като при това се опасяваше, че може да я смачка. Но тя се залюля до него и трепетният прилив на топлия й влажен дъх срещу устата му го изгори го кости.

Това беше само един намек за целувка, една малка частица от онова, за което жадуваше, но Себастиан интуитивно почувства, че ако се поддаде на нарастващата възбуда, бушуваща в кръвта му, значи да положи Девън на леглото, да смъкне дрехите й и да се гмурне дълбоко в утробата й.

Здравият му разум рязко се завърна. Той отдръпна устни и отстъпи назад. Бистрите й, широко разположени очи се отвориха. Младата жена примигна объркана.

Като прочисти гърлото си, маркизът каза тихо:

— Простете ми.

Девън поклати леко глава, избягвайки погледа му.

— Всичко е наред.

— Не — отвърна преднамерено спокоен, — не е наред. Един джентълмен не би си позволил това. Поне аз не би трябвало да го правя.

— Тогава, защо го направихте?

Този път той беше този, който извърна поглед.

— Не знам.

На практика сега можеше да усети тежестта на нейния взор. Любопитно! Да долови безмълвните й въпроси. Ако го притиснеше, как, по дяволите, щеше да й отговори? Не можеше да й каже истината — че когато я погледне, изгаря от копнеж да оголи гърдите и тялото й и да прокара устни и език по тях, както и да направи всичко останало, дявол да го вземе!

Себастиан никога не бе считал себе си за страхливец, но в този момент беше точно такъв. Не би могъл да срещне погледа й, дори животът му да зависеше от това! Но след като премина този миг, който със сигурност беше най-неудобният в живота му, тя кимна към голямата, завързана с панделка, кутия.

— Какво носите там? — попита го шепнешком.

Той бързо грабна кутията и я постави на леглото.

— Танзи каза, че това е пристигнало току-що. — Кимна към кутията. — Хайде, отворете я.

Девън дръпна предпазливо бялата сатенена лента, след което махна капака. Смръщила вежди, тя се наведе напред и докосна малките гънки на плата.

— Първата от вашите рокли от модистката — обясни й Себастиан. — Смея да твърдя, че пристигна тъкмо навреме.

Младата жена се изчерви и прехапа устни, но очите й сияеха от радост, когато извади от кутията бяла муселинена рокля на сини цветчета.

— О, Себастиан! — извика тя. — Колко е прекрасна!

Чисто бяла долна риза и фуста бяха следващите неща, които измъкна отвътре. Тя възкликна радостно, като видя и тях.

Част от напрежението му го напусна.

— Премерете я — предложи той.

— О, да! Да! — Лицето й засия. — Но ще трябва да ми помогнете с копчетата.

Преди да успее да й отговори, тя грабна тоалета и бельото и се втурна зад паравана. Последва шумолене на дрехи и роклята, с която Девън беше облечена, увисна върху преградата.

Главата на Себастиан се въртеше ту към паравана, ту към вратата. Наистина трябваше да остави всичко това на Танзи, помисли си той. „Ти току-що се нарече джентълмен“, прозвуча подигравателен глас в главата му. „Защо не се държиш като такъв?“ Защото това беше Девън и нито едно от обичайните правила не бе приложимо тук. Той поспори със себе си още малко, но краката му останаха като вкопани в пода.

Нямаше намерение да я информира, че много повече го бива да помага на жените да се освободят от дрехите, отколкото да ги облекат.

С лениво движение извади от кутията изящно бяло боне, хващайки го с два пръста за връзките.

— Има също и боне — извика към нея. — Сега можете да се отървете от това дрипаво овехтяло нещо, с което дойдохте тук. — Той изгледа с отвращение въпросния предмет, завързан около единия стълб на старинния креват.

— В никакъв случай! — дойде незабавният й яростен протест. — Аз си обичам бонето! То беше първото ми, нали знаете?

Себастиан сви рамене. Когато станеше дума за мода, с жените не можеше да се спори. В детството си Джулиана беше ужасно пристрастена към една грозна зелена бухнала рокля, която настояваше да носи всеки ден. Бавачката се оплакваше, че трябва да я изтръгва от ръцете й сред вопли и крясъци всяка сутрин, когато не й разрешаваше да я облича. След като порасна достатъчно, за да не може да я носи, тя настоя да има няколко тоалета в черно, в знак на траур за загубата на най-любимата си рокля.

— Чорапи и жартиери — продължи той, когато Девън се появи иззад паравана.

Тя бързо ги грабна от ръката му.

— Обърнете се — изкомандва го младата жена.

Той се подчини, но въпреки това можеше да я наблюдава с периферното си зрение как приседна на един стол, вдигна полите на роклята над коленете си и започна да обува чорапите от фина бяла коприна на стройните си крака, докато той се възхищаваше на тънките й, добре оформени глезени и прасци. Развеселен осъзна, че би могъл да стане обект на заслужените й упреци.

— Пантофки? — попита, и без да дочака отговор, й ги подаде. След това се наведе услужливо. С ръка на рамото му, Девън нахлузи първо едната, после и другата пантофка. След което дойде ред на чифт фини дантелени ръкавици.

Със завихрени поли тя се обърна с гръб към него. Роклята стоеше хлабаво около раменете й. На Себастиан му се искаше да смъкне надолу проклетото нещо, а не да го вдигне нагоре! Редица от малки перлени копченца очакваше вниманието му. С пресъхнала уста той се втренчи в стройния й гръб, разделен от деликатната извивка на гръбначния й стълб, покрит от толкова ефирна тъкан, че без проблеми различаваше меката бяла плът отдолу. Почти неохотно раздвижи пръсти. Упорито потискаше в себе си желанието да притисне устни към копринената кожа на тила й, оголена, за да му осигури достъп до копчетата. Несъзнателно сравни ширината на дланта си с талията й. Ръцете му бяха едри и тъмни, за разлика от нейното бяло и с деликатни форми тяло. Почувства се едва ли не тромав и недодялан — той, Себастиан Стърлинг, маркиз Търстън — пред нея, една бездомница!

Изведнъж Себастиан се намръщи.

— Девън, къде ви е корсетът?

— Мразя подобни неща. И няма да нося. Те са уреди за изтезание.

— Една дама винаги носи корсет.

Тя вдигна упорито брадичка.

— Е, аз няма. Никога не съм носила и никога не ще го направя.

Тя не носеше корсет. Никога не беше носила. И никога нямаше да носи. Девън говореше за изтезания. Ей богу, самата тя беше майсторка на изтезанията, които за него нямаха край!

Но в действителност младата жена не се нуждаеше от корсет. Ако не беше видял и не беше почувствал, той никога нямаше да се досети.

Себастиан приключи със задачата си и насочи Девън към огледалото в позлатена рамка, стоящо в ъгъла. Ако по-рано тя почти танцуваше от вълнение, то сега, пред огледалото, странно защо, не зае дори горделива поза. Остана с наведена надолу брадичка достатъчно дълго време, докато най-накрая се осмели да повдигне глава, за да види отражението си. И замря втренчена в него.

— О! — прошепна, и след това отново: — О! — Прокара длан по корсажа. — Отива ми! — Пое си въздух. — Себастиан, тя ми стои добре! — Младата жена сияеше цялата. Очите им се срещнаха в огледалото. — Вие какво мислите? — попита, останала без дъх.

— Ами — проточи той замислено. — Бих казал, че нещо липсва.

— Какво? — притесни се тя. — Какво?

— Не съм сигурен. — Маркизът се престори, че я изучава, наклони глава най-напред на една страна, после на другата. — Ръката й се приближи трепереща към гърлото, но жестът й не беше много сигурен. — Да. Точно такива са и моите мисли.

Себастиан извади нещо от джоба си. Погледът й не се откъсваше от него, докато той поставяше фино гравираната верижка от сребро около шията й. Кръстът легна кротко в ямката под гърлото й.

— Моята огърлица! — Девън прокара пръсти по лъскавата повърхност, почти с благоговение. — Вие сте я поправили — прошепна, после прехапа устни.

— Да — призна той с тъжна усмивка. Всъщност беше изпратил колието на бижутер в деня, когато ходи в Сейнт Джайлс.

Тя бавно се обърна към него. Очите й, тъмни и питащи, потърсиха неговите.

— Защо? — попита с треперещ глас. — Себастиан, защо? Помислих си…

— Вие бяхте права — обясни тихо. — Не бива да я държа при себе си.

Тя прехапа устни, очите й се насълзиха.

— Себастиан, аз… аз не знам какво да кажа. — Силна емоция, която не се опита да скрие, се изписа на лицето й.

Този простичък жест — и без усилия от негова страна — й беше донесъл толкова много удоволствие. Може би за първи път в живота си маркиз Търстън се почувства смирен.

— Просто ми кажете благодаря — отвърна небрежно.

Девън му благодари, но не и по начина, по който се очакваше.

Тя протегна ръце, заплете пръсти в тъмната коса на тила му и дръпна главата му надолу към нейната.

Без да продума, го целуна по устата.

Дузина предупредителни звънчета звъннаха в главата му, потвърждавайки, че е бил прав. Защото, ако първата целувка беше сладка…

Тази беше още по-сладка.