Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стърлинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 82 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Девън стискаше здраво жилетката му… точно както бе уловила здраво и сърцето му. Обхванат от бурни емоции, Себастиан усети как всеки мускул в тялото му се напрегна. Не можеше да диша, дробовете му горяха. Не можеше да намери сили да я откъсне от себе си. Не можеше да призове волята си, за да я остави.

Тежката й коса се бе разпуснала. Подгизнала от дъжда, тя лежеше прилепнала към главата й. Дрехата й бе залепнала към кожата — твърде късно се беше сетил да я покрие с плаща си. Тъмнорозовите й зърна стърчаха като малки стегнати пъпки под копринената нощница. Миглите й бяха мокри и слепнали една за друга… От сълзите или от дъжда? — запита се с болка Себастиан.

Но най-важен беше начинът, по който го гледаше… с тези пламенно изразителни черти на прекрасното си лице, и как тези нежни, тънки пръсти толкова силно стискаха жилетката му. Не би могла да скрие нищо от него, златистите й очи грееха с молба и надежда.

Имаше чувството, че някой го е ударил право в корема.

— Девън — промълви безпомощно. — Ах, Девън…

Тя се раздвижи, леко премести дясната си ръка. С върховете на пръстите си сякаш докоснаха самия център на сърцето му.

Другата й ръка се вкопчи още по-силно в жилетката му.

— Вземете ме със себе си — каза с разтреперан глас. — Себастиан, моля ви, вземете ме с вас.

Тя нямаше да го остави.

Нито пък той.

Когато каретата се понесе напред, и двамата бяха в нея.

Себастиан повече не зададе никакви въпроси. Девън вече не го стискаше с цялата сила на отчаянието си.

Беше достатъчно, че тя е тук. Достатъчно, че са двамата заедно.

Лондон остана зад тях — и дъждът също. Час по-късно каретата се носеше по тесните пътища, криволичещи между хълмовете. Полумесецът надничаше иззад сребристо кълбо от облаци.

Себастиан си пожела да бяха минали оттук на дневна светлина, за да може да й покаже блестящите сапфирени езера и предразполагащите към леност ведри долини.

Минаха завой. Колелото попадна в дупка. Девън се строполи в скута му. Той инстинктивно я прегърна, но вече друг инстинкт принуди ръцете му да я задържат там, когато тя опита да се изправи. В каретата се чу безмълвен звук на протест.

Неговият.

Очите им се срещнаха. В нейните имаше мълчалив въпрос. Прегръдката му се стегна и това бяха всички отговори, от които тя се нуждаеше.

Когато Себастиан я притисна към широката си гръд, тя се сгуши в него и зарови нос отстрани в шията му, търсейки неговата топлина. Докато покриваше и двама им с наметалото си, му се стори, че Девън се усмихва…

Зората вече къпеше източните склонове в потоци от златна светлина, когато най-сетне каретата мина през тежки, обрасли в бръшлян, железни порти и пое по дълга криволичеща алея, покрай добре поддържани тревни площи и красиво подрязани градини.

Той събуди младата жена, която бе заспала малко по-рано. Тя се размърда — топла и сънена. Себастиан целуна малката й ръка, почиваща върху гърдите му, и внимателно побутна спътницата си, за да я изправи.

— Пристигнахме — каза безгрижно той.

Лека усмивка трепкаше на устните му, докато приближаваха къщата. Впечатляваща гледка, помисли си както винаги. Дълги колони в гръцки стил заемаха централната част на постройката. Високи двукрили прозорци в бели рамки се простираха по протежението и на двете крила.

Девън зяпна с уста, когато той я подхвана от каретата и я постави да стъпи на земята.

— Добре дошла в Търстън Хол — промълви с крива усмивка.

Въпреки че появата на Себастиан в семейното имение беше неочаквана, лакей в пурпурнозлатна ливрея вече бързаше към тях, за да ги отведе вътре.

Маркизът предаде Девън в ръцете на способна прислужница на име Джейн.

— Защо не вземете една вана и да си подремнете малко? — предложи той. — Ще се срещнем тук… — погледна към часовника, останал от дядо му, който тиктакаше в близост до стълбището. — … по обяд.

Погледът й изпитателно се плъзна по лицето му.

— А вие?

Младият мъж опипа четината по челюстта си.

— Ами — каза замислено, — предполагам, че се нуждая от баня и бръснене…

Тя изви устни.

— Вие винаги се нуждаете от бръснене.

Той знаеше, че думите й имат много по-дълбоко значение.

Нежно прокара опакото на дланта си по извивката на бузата й, възхитен от нейната мекота, без да се притеснява за това, какво биха могли да си помислят слугите за тази ласка.

— Добре съм. — И той беше. Тежестта в гърдите му беше изчезнала. Нямаше нужда да се пита защо. Обичаше Търстън Хол. Обичаше го повече от всичко друго на света, но този път душевният му покой нямаше нищо общо с факта, че си беше у дома…

Всичко беше свързано с жената до него.

Но по обяд Девън не го чакаше в подножието на стълбите. Мислейки, че се е успала, той почука леко на вратата на стаята й. Джейн вдигна поглед от леглото, което в момента оправяше, и го информира, че госпожицата е излязла точно преди четвърт час.

Намери я в портретната галерия. Девън изглеждаше свежа, косата й беше сресана и завързана с панделка на гърба. Прословутото й колие блестеше на шията й. Джейн бе сметнала за необходимо да я облече в една от роклите на Джулиана. Той изстена почти на глас.

Приближи, като внимаваше да не гледа към долчинката между белите й като мляко гърди, която се показваше над ниско изрязаното елече.

— Здравейте! — поздрави го тя. — Разхождах се наоколо.

Себастиан се засмя.

— Трябваше да се досетя. Имате този навик, нали? Само не се разхождайте твърде надалеч. Може да се загубите в тази къща и никой няма да ви намери в продължение на седмици.

— О, но по-важният въпрос е, сър… ако някога се изгубя, вие бихте ли ме търсили?

Погледът му блуждаеше по лицето й, по местенцето, където едно малко копринено кичурче се къдреше зад ухото й, по възхитителните ъгълчета на устните й.

— Всяка минута — тихо прошепна той.

— Докато търсите изчезнали съкровища, без съмнение — пошегува се младата жена.

— Не, Девън. Само вас. Не бих се спрял, докато не ви намеря. — Мислеше всяка дума, която изрече.

Погледът й се стрелна към неговия, в очите й имаше безмълвен въпрос. Сякаш нещо остро го прободе в корема. Боже, какво бе направил?! Не трябваше да й позволява да идва. Но го направи, и сега вече беше твърде късно… И Бог да му е на помощ, чувстваше се толкова добре, че тя е тук…

— Трябва да ви благодаря, че дойдохте с мен. Не исках да ви измъквам от Лондон посред нощ.

— Доколкото си спомням, това не беше съвсем така, но колко великодушно от ваша страна да го представите по този начин.

Усмивката му помръкна.

— Не съм сигурен, че мога да го обясня. Джъстин… е, вие сама видяхте снощи, че не мога да остана. Просто… имах нужда да бъда тук. Нуждаех се да видя — за миг сякаш нещо заседна на гърлото му и той с мъка продължи: — всичко това отново. Имах нужда да си бъда у дома.

Една малка ръка се промъкна в неговата.

Той стисна пръстите й, после посочи към картината в тежка, позлатена рамка.

— Виждам, че се възхищавате на семейния ни портрет. Рисуван е само няколко месеца, преди майка да ни изостави. Докато татко беше жив не разрешаваше да бъде окачен тук. Но аз съм на мнение, че този портрет принадлежи към тази галерия, заедно с останалата част от рода Стърлинг.

— Изглеждате много млад — осмели се да каже Девън, после прехапа устни. — На колко години бяхте?

— На десет. Джъстин беше на шест, а Джулиана — на три.

— Ами, че вие и тогава сте бил висок — горе-долу, колкото баща ви. — Погледът й се премести към малкото херувимче с кестеняви коси, което стоеше редом до най-големия си брат. — Джулиана изглежда много сладка.

Очите на Себастиан омекнаха.

— Да. И такава си и остана. Тя е изключително щедра, отзивчива душа, с глас чист и ясен като слънчева светлина.

Девън се загледа в изящната тъмнокоса красавица, облечена в кралско синьо кадифе. Въпреки сдържаното изражение на лицето й, яркият блясък в очите й издаваше истинска й природа; тя изглеждаше така, все едно предизвиква мрачния мъж, застанал до нея.

Невидима ръка сякаш стисна сърцето на Себастиан. Нищо чудно, помисли си той, винаги е било така.

— Майка ви е поразително красива — промълви Девън.

— Да, нали? Джъстин много прилича на нея. А Джулиана е наследила нейната деликатност, докато аз имам ръста на баща ни.

Но не и характера му.

Мили Боже, никога това.

Тъй като знаеше точната посока на мислите му, Девън насочи вниманието си към главата на семейството. Художникът удивително добре беше уловил същността на Уилям Стърлинг — суровия му аскетизъм и неодобрението, с което той гледаше своето семейство… защо, Боже мой?! Дори и на портрета, макар че всички те стояха пред камината в библиотеката, Уилям Стърлинг се държеше на разстояние от съпругата и децата си, едно разстояние както физическо, така и емоционално.

Себастиан се намръщи. Когато отсядаше в семейното имение, обикновено всеки ден идваше да гледа портрета, но днес за първи път обърна внимание на факта, че баща му бе предпочел да остане на известно разстояние от съпругата и децата си.

Сякаш видя портрета през други очи… очите на Девън.

И си помисли, с лек оттенък на цинизъм, така характерен за брат му, че може би над семейство Стърлинг тежи някакво проклятие, когато става въпрос за любов и брак. Не можеше да си представи, че Джъстин ще се ожени — че коя жена би искала такъв развратник за съпруг? И любовната история на Джулиана приключи катастрофално. Около тяхната сестра се бе развихрил скандал…

Нищо чудно, че е решила никога повече да не позволява на мъж да й завърти главата.

Собственият му брак щеше бъде много по-различен от този на родителите му. Трябваше да бъде. И щеше бъде.

— Сигурно ви е било много тежко — промърмори Девън, — когато вашата майка ви е изоставила.

Под тънката бяла батистена риза, раменете на Себастиян се стегнаха.

— Знаете ли, видях я. Видях я как си тръгва. И… и никога на никого не казах — призна той. Гласът му прозвуча странно напрегнат, дори за собствените му уши. — Беше ужасно за дълго, много дълго време. Джулиана беше твърде малка, за да разбере какво наистина става. Тя знаеше само, че скъпата мама е изчезнала. Но Джъстин… — Себастиан поклати глава. — За него беше най-трудно, мисля. Той притежава чара и жизнеността на майка ни — нейната необузданост. В действителност, той толкова много прилича на нея, че ме плаши понякога.

— Защо? — попита го тихо.

Сянка премина по лицето му.

— Джъстин има и тъмна страна, Девън. Успяхте да я видите снощи. Би могъл да бъде толкова безразсъден, сякаш не се интересува от никого и нищо. — Направи пауза. — Аз го обичам — каза внезапно. — Надявам се, разбирате, нали? Не искам да си мислите, че във всеки един момент сме готови да се хванем за гушите.

— Никога не бих си го помислила — заяви веднага Девън. — Виждала съм ви двамата заедно, не забравяйте това.

— Снощи и двамата се държахме отвратително. Не трябваше да си позволявам да губя търпение, особено пред вас.

— Не сте длъжен да ми обяснявате, Себастиан.

— Но аз искам — каза той тихо. — Джъстин може да се държи скандално и никой не обръща внимание на това. Никой дори няма да се замисли. Дори самият Джъстин плюе върху собствените си скандали. Но не и аз. Мили Боже, все още помня как хората си шепнеха и се споглеждаха. Как гледаха баща ни. И нас. Това продължи с години…

Може би заради начина, по който го погледна — така сериозно, заради начина, по който наклони глава на една страна и го слушаше, сякаш разбираше каква душевна болка е изживял в детските си години, болката от спомените го зашемети. Опита се да й се противопостави, но не успя. Заля го целия и нямаше надежда, че може да я спре. А може би и не искаше.

— Джъстин ме укорява за дълга и задълженията. Мъмри ме за това, че винаги се старая да постъпвам правилно. Ругае ме, че съм толкова перфектен. — Засмя се подигравателно на себе си. — Сякаш имах шанс. Сякаш някога съм имал друг шанс. Мисля, че вече се досещате за истината, Девън. Завиждах на брат ми, когато бях дете. Завиждах за външния му вид. Завиждах за чара му. Копнеех да мога да яздя като него. Да играя като него. Но моите учители не ми позволяваха. Баща ми не ми позволяваше. Никога няма да бъда перфектен. Но трябва да опитвам. Това е, на което бях научен. Това е, което съм аз. Може би Джъстин е прав. Може би приличам на баща си. Но благодарение на него, аз открих своята гордост. Горд съм с дома си, с името си и с моето наследство. Мразя онова, което се е случило тук, но Търстън Хол е по-близо и по-скъп на сърцето ми, отколкото всички други неща. Може би това е егоистично. Но не мога да се откажа от него. Не мога да забравя дълга си. Затова искам тук, в тази къща, да се родят децата ми. Именно тук искам да пораснат, също като нас тримата — Джъстин, Джулиана и аз. Точно тук искам да ги чуя да се смеят. А не да плачат. Без болка. Нищо подобно на това, което преживяхме с Джъстин. Нищо подобно на онова, което изстрадахме…

Себастиан млъкна. Девън беше свела ниско глава. Потресен, той се втренчи в нея.

— Девън, какво не е наред?

Тя не отговори. Не можеше.

Разтревожен и ужасен до мозъка на костите си, той я обърна с лице към себе си.

— Боже мой, Девън, какво се е случило?

Тя бавно вдигна глава.

— Би трябвало да го мразите, но не е така, нали?

Себастиан застина вътрешно.

— Кой? Баща ми?

— Да. Да.

Младият мъж поклати глава.

— Не мога. Той ме научи да уважавам това, което съм, който съм. Той ме научи да бъда това, което съм.

Горещи сълзи се стичаха по бузите й. Тя ги избърса с опакото на ръката си.

— Себастиан, но той ви е биел! О, нима не разбирате? Той не ви е научил на нищо, което не е било вече вътре във вас. Нищо, което не е било вече там.

Той отново поклати глава.

— Девън — опроверга я нежно, — много мило от ваша страна, че го казвате, но не можете да знаете…

— О, не, знам! — избухна тя и посочи с ръка към портрета. — То е там, Себастиан. Всичко е там. Вашата закрила. Вашата лоялност. Тя е там, в начина, по който сте прегърнал рамото на Джъстин, в начина, по който сте стиснал малкото юмруче на Джулиана, а в очите й грее обожание, докато гледа нагоре към вас! Вие сте се грижели за тях, нали? Вие сте ги защитавали. Вие сте ги подкрепяли. Вие сте ги обичали истински, вие, а не вашите родители. Вие сте били просто момче по години, но вече мъж по характер!

— Не, Девън. — Изведнъж Себастиан се почувства толкова безпомощен, колкото в последните ужасни години под желязната ръка на баща си. — Грешите. Не можех да им помогна. Не успях да ги предпазя…

— Направили сте много повече. Как може да кажете, че сте егоист? Себастиан, вие сте непоколебим и силен — мисля, че вие вероятно сте най-прекрасният човек на света.

Нейното мнение го смая. Смири го. Почти го повали на колене.

— Девън — изрече с дрезгав глас. — О, Девън… — Почувства ужасно стягане в гърдите си. В един опасен момент се уплаши, че може да заплаче…

Привлече я към себе си, прегърна я и притисна устни към меките, пухкави къдрици на слепоочието й.

Мина известно време, преди да се възстанови способността му да говори. Когато беше в състояние, я целуна по благоуханната коса. Като я отдалечи леко от себе си, той избърса сълзите от бузите й с възглавничката на палеца си, а след това се вгледа в мъгливите дълбини на очите й.

— Елате с мен — прошепна и лека усмивка изкриви устните му, когато й предложи ръката си. — Защото, ако нямате нищо против, много бих искал да ви покажа моя дом…