Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (18)

Глава 17

Никога преди не беше имало такъв великолепен ден. Нито едно облаче не помрачаваше сияйната синева на небесата. Слънчевите лъчи къпеха земята с топлина и светлина. Лек бриз раздвижваше въздуха, носейки със себе си аромата на цветя, звука на женски глас и тътена на нисък мъжки смях.

Ръка за ръка, те вървяха по пътеките, покрай спретнато подрязани живи плетове и красиви цветни лехи.

Накрая стъпките им ги отведоха през малка гора, и надолу по хълма, до бистро, плитко поточе, което весело бягаше между скалите. В ранния следобед те спряха да си починат на една пейка, заобиколена от ружи.

Едва успяла да седне, Девън внезапно скочи на крака.

— Вижте — извика тя радостно, — заек!

Себастиан посочи към горичката.

— Има още!

От тревата се показаха още няколко глави.

Младата жена се втурна първо наляво, после на дясно и Себастиан се разсмя на нейните подскочи и завъртания.

— Спрете! — извика той. — Само като ви гледам и ми се завива свят!

— О, но те са толкова милички! — задъхано отвърна тя. — Иска ми се да си хвана само един.

— И какво ще правите с него? Смея да твърдя, че Бухтичка ще ревнува.

— Не съм мислила по въпроса — отвърна тя разтревожено.

— От друга страна, аз пък знам какво ще направя, ако успеете да хванете един. — Той потри ръце. — Тази вечер на трапезата ще имаме много вкусно ястие от печено заешко.

Девън изглеждаше поразена.

— О, вие сте прекалено жесток! Кълна се, че никога повече няма да хапна заешко. — В следващия миг наклони глава настрани и изпитателно изгледа Себастиан. — Да разбирам ли, че тази нощ ще останем тук? — Не направи опит да прикрие надеждата си.

— А бихте ли искали?

— Да — отговори бързо.

— Е, предполагам, че бих могъл да си помисля.

— Само не мислете прекалено дълго.

— Девън, вие знаете, че аз съм разумен човек и имам нужда да премисля всичко.

— Тогава нека го направя вместо вас. Няма никакъв смисъл да тръгваме днес. Но дори и ако го направим, няма да пристигнем в Лондон преди полунощ. — Звучеше доста доволна от перспективата. — Ето защо бихме могли да почакаме с отпътуването. — Хитростта явно не беше силната й страна.

— Вярно. Но бихме могли да тръгнем и да разчетем времето така, че да пристигнем в Лондон за закуска. Защото знам, колко много обичате кроасаните, които пече Теодора. От друга страна, смея да твърдя, че господин Дженкинс, който е готвач в Търстън Хол още от преди да се родя, прави най-вкусното печено заешко в цяла Англия.

Бавно, сякаш имаше всичкото време на света, Себастиан прехвърли крак върху крак и се облегна на пейката, подпирайки се на лакти. Все още задъхана и със зачервени бузи от тичането, с ръце на кръста, Девън стоеше и смаяно гледаше позата му на ленива елегантност.

Пръстите й се размърдаха.

— Себастиан? — извика най-сетне.

— Хм? — Затворил очи, той обърна лицето си нагоре към слънцето.

— Какво е вашето решение? Ще пътуваме ли за Лондон?

— Все още сме тук, нали?

— Да, тук сме.

— Тогава не разбирам, какво ви задържа?

— Да ме задържа?

— Да. — Той отвори едното си око и с движение на китката, махна настрани. — Хванете ми вечерята.

Девън премигна.

— Искате да ви хвана вечерята?

— Мисля, че току-що го казах.

— Докато вие седите и гледате?

— Да. Това е цената за престоя, скъпа моя.

На устните й заигра палава усмивка.

— В такъв случай, може би трябва да се пазарим.

Това звучеше много интересно. Себастиан се изправи.

— Какво предлагате?

Той не забеляза избухналото в очите й неудържимо веселие. Беше прекалено зает да наблюдава как младата жена събува едната си пантофка. Сърцето му започна да бие лудо. Мили Боже! Това беше твърде много, за да се надява. Твърде много, за да го проумее.

И твърде интересно, дума да няма…

Пантофката прелетя високо над главата му.

Втората го удари право в гърдите.

— Аз ще хвана вечерята ви, милорд, но първо трябва вие да ме хванете!

Себастиан беше твърде зашеметен, за да се движи.

— Девън…

— Смятате да се признаете за победен ли, мой благородни и могъщи маркизе?

Никой мъж не би устоял на такова предизвикателство.

И гонитбата започна.

Себастиан бе уверен в своето преимущество. Девън го убеди в обратното. Той си мислеше, че тя е изтощена. Но тя танцуваше и ловко се извърташе, и о, беше толкова бърза! Дробовете му горяха, краката го боляха толкова силно, че той беше сигурен, че никога повече няма да може да ходи. Срина се в основата на един дъб.

— Боже мой, не съм тичал така, откакто бях момче!

Девън отново щеше да се измъкне, но той я сграбчи през кръста и я сложи да седне до него. Все още заливайки се от смях, тя се отпусна в разперените дипли на полите си.

— Ще ви издам една тайна. Никога не съм правила това. И никога повече няма да го направя.

Пръстите на краката й се размърдаха в гъстата, тучна трева. Те бяха тънки, закръглени и розови, и така възхитителни като всичко останало в нея. Господи, не биваше да мисли за това! Пантофките й бяха на другия край на поляната, но изглежда това изобщо не я притесняваше.

И двамата мислеха за едно и също.

Тя срещна погледа му и се изкикоти.

— Знам, че това не е подходящо за една дама.

Себастиан усети как сърцето му се преобърна. Да бъде така до нея… О, Боже! Нямаше думи да го опише. Повече от всичко копнееше да се наведе и да притисне устни в нейните, да почувства как сърцето й бие толкова близо до неговото. Но нещо го спря. Страхуваше се да не съсипе този момент. Беше твърде ценен. Твърде сладък. Твърде… съвършен.

Между тях имаше връзка. Много повече от приятелство. Много повече от страст.

Много повече от властта му над нея.

Нямаше да се бори срещу тази връзка. Не можеше. Някак си започваше да осъзнава, че това ще бъде битка, която няма да може да спечели.

Беше ли той единственият, който чувства това?

Себастиан се опъна назад в тревата, гледайки как слънчевите лъчи играят на криеница в клоните на дървото. Заслони с ръка очи от прекалено ярката светлина и извърна леко глава, така че да може да вижда Девън. Тя седеше опряла гръб на ствола на дървото, протегнала напред босите си крака.

Младата жена посегна и с върховете на пръстите си проследи линията на челюстта му — една деликатна ласка. Същите тези пръсти проследиха всяка бръчица около устата му.

— Изобщо не сте мигнали миналата нощ, нали?

— Не — призна си той.

— Тогава поспете сега.

— Бих предпочел да ви погледам. — Признанието се измъкна от устата му, преди да успее да го спре, но това сякаш не го обезпокои.

Девън се наведе над него, влажните й червени устни се извиха в усмивка. Гъстите й къдрици се хлъзнаха по рамото й и се разпиляха върху гърдите му. Разсеяно, тя избута косата зад ухото си, докато Себастиан се бореше с желанието си да намотае копринените кичури около юмрука си и да притегли устните й за целувка. Тя беше надарена с такава рядка красота, помисли си той с прилив на гордост, а дори не го осъзнаваше.

Беше едновременно невинна и съблазнителна. Енергична и въздържана.

Протягайки се, младата жена придърпа главата му в скута си.

Малките й нежни пръсти погалиха бръчките на челото му, после се плъзнаха в косата му. По някакъв начин това укроти търсещата му душа. Невероятно, тези нейни движения го приспиваха. В цялото му същество настъпи покой.

Светът продължаваше да се върти, но кой го бе грижа.

— Себастиан? — прошепна Девън.

Но той не я чу. Спеше най-спокойният сън, който някога бе познавал.

 

 

Същата вечер господин Дженкинс лично поднесе вечерята им. Той проследи за всеки дребен детайл при сервирането и накрая сложи пред господаря си и неговата дама сребърен поднос с най-фина изработка.

— Печен заек — обяви той. — Моят специалитет.

С тържествен жест, готвачът постави сочно парче в чинията на Девън. После се изправи, сложи ръце зад гърба си и зачака нейната присъда.

Очите на Девън станаха огромни и тя отправи поглед към Себастиан.

— Опитайте! — посъветва я той безгрижно. — Обещавам, че месото ще се топи в устата ви.

Зад салфетката си, младият мъж едва не се задави от смях, когато тя глътна парчето цяло.

Като по чудо, Девън не се задуши. Успя да изобрази лъчезарна усмивка и пламенно похвали:

— О, това е просто чудесно! — възкликна. — Най-възхитителното нещо, което някога съм вкусвала в живота си!

Господин Дженкинс напусна трапезарията много щастлив.

А Себастиан незабавно бе удостоен с възмутен поглед.

— Сигурна съм, че сте го замислил нарочно!

— Не е така — увери я той с абсолютна сериозност и вдигна длани пред себе си, за да се защити.

Себастиан изяде с наслада своята и нейната порции от печеното.

След вечеря я покани да играят шах — игра, на която я беше научил по време на уроците им. Докато Девън бе погълната изцяло от шахматната дъска между тях, той съсредоточено я наблюдаваше — как взима чашата с вино, повдига я към устните си и отпива.

Капчица вино падна на ъгъла на дъската. Обмисляйки поредният си ход, Девън я избърса с тънкия си пръст. Младият мъж опита да отмести поглед от тази гледка, но не успя.

Тя се намръщи.

— Какво гледате?

— Просто се възхищавам.

— Възхищавате се на какво?

— На майсторството, с което е изработен този топ.

Любуваше се на нейната естествена красота.

— Това не е топ. Това е пешка!

И той се чувстваше като пешка в нейните ръце. Горещо желание напрегна слабините му с такава сила, че ако тя му дадеше дори и най-малкия знак, че е желан, той щеше да скочи през масата, да съблече роклята й и да постави Девън върху себе си.

Мили Боже, никога преди в живота си не беше правил любов на пода.

— Себастиан, внимавате ли?

— Да — излъга той.

След три хода играта свърши.

Беше го разбила напълно.

— Вие сте нацупен — каза тя, когато станаха от масата.

— Не съм.

— Е, тогава трябва да сте унил.

— Защо да съм унил? — Себастиан се забавляваше.

— Тъй като останахте тук, в провинцията, с мен. Защото ви лиших от вашите развлечения.

Той се засмя.

— Едва ли.

— Е, ако сега бяхте в Лондон, къде щяхте да бъдете?

— Вероятно щях да си пийвам бренди в библиотеката, заедно с вас.

— Това едва ли ще ви спечели невестата, която търсите, нали така?

— Предполагам, че не.

— Ами — започна тя задъхана от вълнение, — аз имам идея за това как трябва да си търсите съпруга.

Себастиан също имаше някоя и друга идея, свързана с тази очарователна малка палавница, която някак си бе успяла да се настани в живота и в сърцето му.

Той повдигна вежди в очакване.

— Мисля, че… може би се нуждаете от съвет как да се държите с една дама.

Проблясък на усмивка докосна устните му.

— Мислите ли?

— Да. Например, да предположим, че се намирате на грандиозен прием в Лондон. Там със сигурност ще има твърде много дами около вас.

Няма толкова прекрасна, колкото вас.

— Така че, нека опитаме да разиграем следната сценка. Вие трябва да изберете една от тях. И тъй като аз съм тук, е, добре — тя въздъхна преувеличено, — боя се, че се налага да изпълня ролята на ваша дама.

Изглежда нещо в тази възможност не й харесваше.

— Може би, трябва бързо да изведа дамата от гостната в градината — изказа своето предположение той.

Точно това и направи. Изведе Девън на пътеката, която се виеше през градината. И тръгнаха да се разхождат, заобиколени от цветя и лунна светлина, покрай дърветата и живия плет.

Спряха до висока каменна стена. Изобилие от малки бели рози, плъзнали по специална решетка, изпълваха нощта с ароматното си ухание. Наблизо стоеше широка каменна пейка. Прозорците зад тях хвърляха мъгляво сияние от светлината на свещи.

Девън се огледа.

— Много добре — произнесе одобрително тя. — Сега, след като двамата с дамата сте сами в градината, се чудя… не бихте ли я целунали?

Той се усмихна.

— Един джентълмен никога не целува една дама, преди да се е оженил за нея.

За миг тя остана безмълвна. После попита:

— Искате да кажете, че ще се ожените за жена, без да сте я целунали? Аз със сигурност никога няма да се омъжа за един мъж, без да съм го целувала!

Нейното категорично заявление просто го срази. Хрумна му, малко със закъснение, че госпожичката флиртува с него.

И го правеше много добре.

— Е — започна той предпазливо, — бих могъл, ако харесвам дамата. Ако се чувствам особено. — Погледна я бързо, изпод вежди. — Ако съм влюбен.

— Бихте могли? Но не сте сигурен?

— Не.

— О, Боже! Може би се нуждаете от уроци тогава!

— Ами, това е идея! — промълви той тихо.

Девън се обърна с лице към него и с гръб към стената.

Погледите им се срещнаха. Коленете им се докоснаха. Пръстите им се преплетоха.

— Може би — прошепна задъхано, — трябва да ме целунете.

— Може би — той вдигна ръце, преструвайки се на безпомощен. — Как да го направя?

— Като за начало, мисля, че трябва да дойдете по-близо.

Той пристъпи толкова близо до нея, че краката й, обути в пантофки, се оказаха между върховете на ботушите му, а реверите на жакета му докоснаха дантелата на елечето й. Съвсем умишлено той подпря ръце на стената, успоредно на главата й.

Себастиан приемаше тази игра с удоволствие.

Господи, изражението й беше безценно! Погледът й се плъзна наляво, после надясно, след което се вдигна нагоре към лицето му. Устните й се разтвориха, а очите й се разшириха. Той знаеше, че точно в този момент тя осъзна, че е попаднала в капан между стената и тялото му.

На устните му заигра усмивка, която подхождаше повече на развратник, отколкото на джентълмен.

— А сега, какво? — попита провлачено.

— Ами — прошепна тя, задавена от вълнение, — трябва да ме целунете. — Видя я как преглътна. — Мъжът е този, който целува, нали?

Невинаги.

Съзнанието му беше пълно с изображения на нейните сочни и сладки устни, които го целуваха разгорещено и безсрамно надолу по гърдите. Разпуснатата й коса галеше корема и слабините му. Представяше си как горещата й сладка уста се спуска надолу, надолу, и се затваря върху неговия…

Почти изстена. Какво, по дяволите, беше казала току-що? А, да.

Сякаш дяволът го изкушаваше. Младият мъж се усмихна лукаво. Именно тя беше започнала тази игра, но Господ да му е на помощ, той щеше да я продължи.

— Кажете ми как. — Не каза нищо повече.

Себастиан видя как върхът на езика облиза устните й и това го подлуди.

— Притиснете устата си към моята — насочи го тя със сериозен тон.

Той бързо я целуна — по-точно клъвна, като срамежлива девица. Устните им почти не се докоснаха.

— Как беше това?

— За съжаление, пълен провал — измърмори Девън. — Трябва да опитате отново. Но… този път по-усърдно.

— По-усърдно като… по-продължително? — попита той недоволно. — Или по-усърдно като… това? — Наведе глава и взе устните й в дълга, непрекъсната целувка, която беше едновременно страстна, гладна и нежна.

Когато най-накрая Себастиан вдигна глава и двамата дишаха тежко. Забила нокти в стената зад нея, Девън отвори очи и погледна директно в неговите.

— Трябва да ви поздравя, сър — възкликна тя. — Вие сте толкова добър ученик, колкото и учител.

Ръцете му се обвиха около кръста й. С малко странна усмивка, той я притисна към себе си като изгладнял звяр, подчинявайки се на непреодолимия порив в душата си. О, Господи, помисли си маркизът, това е безумие. Лудост! Но още от самото начало между тях прехвърчаше искра. Той го знаеше. И знаеше, че и Девън също го знае; точно както беше наясно, че в своята невинност, тя експериментираше. И докато тестваше тези чувства, желанието се разгаряше вътре в нея. Той беше този, който трябваше да спре, защото бе единственият от двама им с опит. Ако не спреше, знаеше до къде може да доведе игра като тази…

Но всички причини, поради които трябваше да я пусне, отлетяха от съзнанието му. По някакъв странен начин, който не разбираше напълно, всичко това беше ново и за самия него. И преди бе имал интимни отношения. В края на краищата, той бе зрял мъж със свои потребности и желания; и се беше отдавал на тези желания.

Но това тук беше различно. Девън беше различна. Един вътрешен глас го предупреждаваше, че трябва да я пусне, но нямаше сили да се вслуша в него.

Това беше прекалено хубаво. И тя се чувстваше толкова добре. И преди всичко, да бъде с нея, беше… прекрасно. Но той никога не бе усещал подобно нещо с друга жена… А когато ръцете й се обвиха около врата му, искрата между тях избухна като пламък.

Заля го вълна на първично чувство за притежание. Това също беше нещо, което не бе изпитвал преди.

Тя се притисна плътно до него, и двамата едновременно усетиха твърдата възбудена мъжественост. Ръцете й се спуснаха към гърба му, ноктите й се забиха в раменете му. Под кожата му пламна огън, който изпрати тръпки по цялото му тяло.

Чу се поемане на дъх. Стон. Шепот. Всичките от него.

— Девън — прошепна.

Тя вдигна лице, очите й блестяха като скъпоценни камъни.

— Спомняте ли си първия път, Себастиан? Когато ви попитах, защо сте ме целунали? — Младият мъж прокара пръсти по веждата й, надолу по дръзко вирнатото й носле, проследи формата на устните й. Мили Боже, не би забравил това нито за секунда. — Толкова се страхувах, че няма да ме целунете отново, заради това, коя съм аз и всичко… — Думите й прозвучаха като хленч срещу лицето му.

— Девън, не го прави.

Ръцете му я обгърнаха още по-здраво. Той се притисна в нея така отчаяно, както тя се беше вкопчила в него.

— Това е просто, защото… Мислех си, че вие… О, няколко пъти…

— Исках, да. Стотици пъти. Хиляди.

— Искали сте? Наистина? — Тя се отдръпна, за да го погледне.

— Да! Господи, да! — Очите му потъмняха. — Исках! Всеки ден. Кълна се в Бога, аз ще…

И може би щеше да…

В този момент, Себастиан чу звук от отваряне на врата — на терасата.

И двамата замръзнаха.