Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (23)

Глава 22

Шумът от затваряне на вратата беше това, което събуди Девън. Любопитна, тя отвори очи и видя Себастиан да крачи през стаята, облечен в пурпурно червена роба. Трябва да бе спала доста дълбоко, за да не го усети кога е напуснал леглото. Последното нещо, което си спомняше, бе как лежи до него и той я държи в големите си ръце, способни надеждно да я защитят от всякаква опасност. Освен това помнеше, че когато опита да се премести, той я придърпа здраво към себе си, сякаш не може да понесе да е далече от него.

Това беше чудесна идея. Искаше да се наслаждава не само на горещата страст, избухнала помежду им, но и на близостта с него, възможността постоянно да бъдат заедно. Искаше да скъта тези спомени дълбоко в сърцето си, за дните, когато… Но не. Не. Няма да мисли за това сега. Няма да позволи на нищо да опетни най-ценните спомени в живота й.

Той дойде и седна до нея на леглото, държейки едната ръка за гърба си. Със свободната погали голото й рамо. Нейните стискаха завивката точно под брадичката. Себастиан взе и двете в дланта си и докосна с устни всяка по кокалчетата, после разтвори юмручетата й и целуна всеки пръст поотделно.

През целия си живот Девън не беше изпитвала нещо толкова изключително еротично.

— Добро утро — каза той най-накрая.

Този малко закъснял поздрав я развесели. Нежността, която се таеше в сивите му очи, накара гърлото й да се свие от болка. Тогава почувства, че е щастлива. Безумно щастлива. Не можеше да си спомни някога да е чувствала такова пълно задоволство.

— Добре ли спа? — попита я нежно.

— Да — отвърна тихо, после се намръщи. — Но очевидно ти не си спал, щом се разхождаш в този ранен час. — Тя обърна глава към прозореца, където последните призрачни сенки на нощта отстъпваха пред проблясъка на зората. Смъмри го нежно: — Твърде много работиш, Себастиан.

— Не съм работил. Бях в градината.

— В градината! В този час?

— Слънцето изгрява. — Посочи към прозореца, където небето на изток просветляваше във всички нюанси на перлено розово.

Девън внимателно се вгледа в лицето му. Устните му бяха извити в усмивка, сякаш той виждаше нещо много забавно. Защо й се струваше, че изглежда почти дяволито?

Себастиан… дяволит?

Изтънченият финес, така характерен за аристократичния маркиз Търстън, беше изчезнал. Коланът на робата му бе завързан хлабаво, почти небрежно, което разкриваше част от мургавите му съвършени, мъжки гърди, чиято гледка накара стомаха на Девън да се свие на топка. На челото му бе паднал кичур коса. Челюстта му беше потъмняла от наболата брада, и го правеше да изглежда безсрамно мъжествен, както никога досега.

Но имаше нещо различно в него.

Никога не беше изглеждал толкова спокоен, толкова безгрижен. Изражението му на момчешка игривост накара сърцето й да се преобърне. Предпазливо, тя реши, че това също може да бъде причина за тревога.

— Себастиан? — изрече сладко.

— Да, любима.

— Какво криеш зад гърба си?

Тъмните му вежди се вдигнаха високо.

— Нищо особено! — Думите и тонът му бяха в пълно съзвучие — категорично заявяваха неговата невинност.

Но те не успяха да я убедят, когато Себастиан се дръпна леко назад.

Решително, Девън се спусна напред. Но твърде късно си спомни, че няма никаква дреха на себе си. С въздишка грабна завивката и успя да се покрие в последния момент. Не че не я беше виждал гола преди — слава богу беше целувал и галил всеки сантиметър от тялото й, но тогава беше нощ. Е, ако се чувстваше доста срамежлива, то не можеше да направи нищо по въпроса. Щеше да отнеме известно време, докато свикне да се появява гола пред него.

А този негодник се смееше открито насреща й! Девън го изгледа, опитвайки се да си придаде вид на възмутена. Въпреки че не беше точно притеснена, определено беше подозрителна към нечестивия блясък, който светеше в очите му и ги караше да изглеждат като чисто сребро. За първи път съзря у него намек за развратник.

Девън нацупи устни.

— Покажи ми това, което криеш!

— Ще направя повече от това. — Дяволитата му усмивка стана по-широка. — Какво ще кажеш, ако първо ти позволя да отгатнеш?

— Съгласна съм — заяви незабавно.

— Тогава облегни се назад върху възглавницата и сложи ръце от двете страни до главата си.

Младата жена направи, каквото й бе казано.

— Така ли? — попита задъхано.

— Точно така. Сега запази тишина, моя мъничка любима, и затвори очи.

Моя мъничка любима. Това гальовно обръщение накара кръвта й да запее. Ако се чувстваше безумно щастлива преди, то сега категорично изпадна в екстаз.

Нещо меко и кадифено проследи извивката на носа й, погъделичка бузите и се спря по средата на устните й. Усети невероятно сладък аромат и си пое дълбоко въздух. Сви длани в юмрук.

— Роза! — произнесе, останала почти без дъх. — Ето защо си бил в градината!

— Точно така — промълви той. — Сега, може да отвориш очи, но не мърдай все още! Ще направя един експеримент.

Това, което последва, бе отмятане на завивката до бедрата й. Сега, тя можеше да види голите си гърди — две хълмчета с цвета на слонова кост, увенчани с розови връхчета. Толкова за скромността, помисли си смътно младата жена, и усети топлината от срама, плъзнала по цялото й тяло, обявявайки нейното смущение.

Но не помръдна.

Погледът на Себастиян беше фокусиран върху гърдите й. Очите му бяха потъмнели. Последва дълго мълчание. Играта на емоциите по лицето му предизвика буря в душата й. Усети как погледът му я докосва с безмерно благоговение и забеляза как на лицето му се изписа възхищение.

— Великолепно! Абсолютно… великолепно! — Мъчително бавно нежният розов цвят проследи извивките на едната й гърда, потопи се в долината между двете възвишения, само за да премине върху другата и да завърши мъчителното си пътуване върху тъмното връхче.

— Сънрайз — прошепна той, — така се нарича тази роза. И, Бога ми, той е прав… зърната ти… те са точно същия цвят като тази роза.

Девън, почти хипнотизирана от преклонението, което почувства в гласа му, се готвеше да посегне към мъжа. Но спря по средата на движението.

— Той? — попита и повтори: — Той? — Преглътна с мъка. — Себастиан, кой имаш предвид? Кой е прав?

Себастиан премигна и най-сетне вдигна поглед от гърдите й.

— Джъстин. Той каза, че зър…

— Да, това го чух! Нима искаш да кажеш, че Джъстин… че брат ти е видял моите… — наистина, беше й много трудно да се насили да го каже, — моите гърди?

— Боя се, че е така — отвърна й весело.

Девън бе покрусена.

— Не! — простена тя. — Не може да е вярно.

— Е — продължи той лекомислено, — щом не вярваш на мен, тогава попитай него.

Девън грабна завивката и бързо се покри.

— О, Боже! — простена повторно. — Никога няма да бъда в състояние да го погледна отново.

Себастиан се изсмя.

— О, хайде, не е чак толкова зле, колкото си мислиш!

— Защото не се е случило с теб! — Изгледа го яростно над сатенената обшивка на завивката. — Кога точно е станало това?

— В нощта, когато беше ранена.

Девън ахна.

— Значи, докато съм лежала напълно безпомощна, вие двамата сте ме оглеждали?

— Не беше така. — Той се засмя. — Джъстин просто ми помогна да превържа раната ти. Когато приключихме, аз те сложих да легнеш по гръб и тогава…

— Себастиан! Нито дума повече!

— Но ние не сме те оглеждали — запротестира той. — Аз се държах безупречно. Веднага те покрих. Още тогава почувствах влечение към теб, нали разбираш.

— Това трябва ли да ме кара да се чувствам по-добре? — Той не отговори. Вместо това усмивката му стана по-широка. — Какво? — попита тя със слаб глас. — Има и още?

В очите му блесна дяволито пламъче.

— Е, не позволих на Джъстин да те огледа, но може би аз го направих, само за малко. Освен това, боя се, че трябва да си призная… — Той млъкна рязко.

— Сега пък какво? — изпъшка Девън.

— Възхищавах се на прекрасните ти гърди още веднъж — призна тихо. — По-късно същата нощ.

— Ти си най-безсрамният човек, който някога е стъпвал по тази земя!

— Благодаря! — отвърна й сериозно. — Никой никога преди не ме е наричал безсрамник. И трябва да призная, че това ми харесва.

Тя го удари с възглавницата.

— Вие, сър, не сте джентълмен!

— Би ли се чувствала по-добре, ако те оставя да ме огледаш? — Повдигна няколко пъти вежди във весела закачка.

Девън не можа да се сдържи. Той изглеждаше толкова глупаво. Всъщност нелепо. О, колкото и да се стараеше, не можа да потисне усмивката си, а след това се изкикоти. Първият кикот бе последван от още един и още един… Себастиан я дръпна в мощните си обятия, и двамата паднаха върху леглото, в пристъп на неконтролируем смях.

Когато утихнаха… той просто продължи да я прегръща. И в този благословен миг околният свят престана да съществува за двамата.

После дълго лежаха в прегръдките си мълчаливо. Себастиан отстрани с пръст плетеницата от къдри залепнала за бузата й и я сложи зад ухото й.

Усмивката на Девън потрепваше, после ненадейно избледня. Устните й се разтвориха. Тя се опита да каже нещо весело, нещо безгрижно, но изглежда, че това не й се отдаде, защото смръщи чело и зарови лице в широкото му рамо. С опакото на дланта си, той погали меката й буза.

— Какво има? — попита шепнешком. — Можеш да ми кажеш всичко, Девън. Всичко, което пожелаеш. Нима не си разбрала досега?

Вплете пръсти в косата й и нежно отдръпна назад главата й така, че да може да я вижда.

Дъхът й болезнено заседна в гърлото, опита се да заличи страха, заседнал дълбоко в гърдите й. Тя обичаше Себастиан. Обичаше го толкова много, но докъде щеше да доведе това? О, Себастиан, копнееше да извика, какво ще се случи след това? Дали все още възнамерява да я омъжи за някой друг? Не, той не може да го направи. Тя нямаше да се съгласи.

А какво ще стане с него? Какво ще стане с неговото търсене на невеста? Коя ще избере…?

— Девън? — тихо, но настойчиво я повика.

Тя преглътна.

— Е, добре — проговори със слаб глас. — Когато излезе на разходка тази сутрин, аз изпитах страх.

— Страх? От какво?

Девън погледна встрани.

— Мислех си, че може би съжаляваш за предишната нощ… — Тя си пое дъх. — Съжаляваш, че ние…

— Шшш! Тихо, Девън. Замълчи. А сега ме погледни. Не, не прозореца зад мен. Не, не ушите ми! А, да, точно така. Сега е правилно!

Младата жена се подчини неохотно. Забеляза, че лицето му е сериозно, и въпреки това в дълбините на очите му проблясваха искрички — най-вероятно следи от забавление. Дишането й стана накъсано.

— Да не се опитваш да ме разсмееш?

— Не знам — отвърна той. — Успявам ли?

Девън не се засмя, но все пак се усмихна — не можеше да спре неволното разтягане на устните си.

Себастиан й отвърна с мимолетна усмивка и с възглавничката на палеца си погали извивката на шията й.

— Не съжалявам. Изобщо. — Подчерта той. — Няма за какво да съжалявам. Абсолютно за нищо.

Нежността, която се спотайваше в очите му, я накара почти да се разплаче.

— Наистина ли?

Понечи да го погали по наболата буза, но той хвана ръката й и целуна дланта й. После преплете пръсти с нейните и сложи дланите им върху твърдото си бедро.

Погледът му задържа нейния.

— Девън — изрече с много нисък глас, — миналата нощ беше много ценна за мен. И искам да запазя завинаги спомена за нея. — Той млъкна и младата жена усети, че му липсват думи — нещо, което не беше характерно за него. — Приемам, че това, което споделихме, е нещо много рядко. Нещо уникално. И ти знаеш защо.

— Знам — прошепна тя.

— Не искам нищо да го съсипе. Съгласна ли си?

Девън кимна безмълвно, неспособна да направи повече. Затворена здраво в капана на погледа му, в този момент не можеше да му откаже нищо. Неговото обяснение, изречено с дрезгав глас, я накара да се разтопи цялата. Жилестите му пръсти се плъзнаха под гривата на спуснатата й коса. Целувката му беше дълга и страстна. Тя въздъхна. Почувства се така сякаш сърцето й се преобръща.

Мина много, много време, преди Себастиан да вдигне глава. Те се загледаха един в друг с глупава усмивка на уста.

— Е — промълви Девън след малко, — предполагам, че трябва да ставам.

— Стой там, където си! — последва бърза, яростна заповед. — Връщам се обратно в леглото. Чувствам се невероятно мързелив.

— Мързелив? Ти? — Това беше коментар, направен не съвсем на шега. — Ти си много зает човек. Сигурна съм, че те чака куп делова кореспонденция, да не говорим за грижите по имението и други подобни неща.

— Всичко това може да почака. Ти не можеш. И те предупреждавам честно. Има вероятност да не напуснем тази стая цяла седмица.

— Седмица! Ами твоята работа? Задълженията ти?

— По дяволите, бъдещето! По дяволите, задълженията! Нужна си ми само ти. Искам те цялата само за себе си. И смятам да се възползвам от всяко предимство.

Той понечи да изхлузи робата си, но Девън го спря:

— Не — каза тя. — Позволи на мен.

Пръстите й се пъхнаха под дрехата върху раменете му, проследиха изпъкналите мускули там, след което се плъзнаха по топлата му твърда плът.

— Да не би да ме съблазняваш, скъпа моя?

Беше я дразнил безмилостно само допреди малко, но може би беше време да открие, че играта може да се играе и от двама.

— Точно така, уважаеми господине — отвърна тя.

— Помниш ли снощи? — прошепна с копринено мек глас. — Ти каза, че се радваш, че не е ден, а нощ. Вярвам си се срамувала от това, че ще те видя гола.

— Точно така. Но мисля, че промених мнението си. В действителност — заяви тя, — чудя се, как ли изглеждаш ти на дневна светлина. — Тя спря, леко изумена от собствената си дързост. — Гол — наблегна на думата.

Себастиан реши да играе нейната игра.

— Но аз не съм гол — върза той.

— Все още не си. Но скоро ще бъдеш. И след това, сър, ще ви огледам много добре.

Младият мъж се засмя дрезгаво.

— Мисля, че чувам страстно обещание в гласа ти.

— Предполагам, че си прав. — Тя смело избута халата от раменете му.

Очите му изведнъж станаха тъмни.

— Девън — прошепна, — толкова си красива!

— И ти също.

— Не съм. Аз съм…

— Си — настоя тя. И сякаш да го убеди, пъргавите й пръсти бързо развързаха колана на дрехата му.

— В близост до теб се чувствам недодялан.

— О — каза тя, а очите й блестяха, — но на мен ми харесва. Харесва ми, че си толкова едър и силен. Ти ме караш да се чувствам уютно и в безопасност. А това ми харесва особено много. — Зарови пръсти в тъмните къдрички на гърдите му и се усмихна право в яростно пламтящите сиви очи.

Той я желаеше, помисли си тя. Себастиан я желаеше.

— Знаеш ли — продължи младата жена, — тази сутрин си мислих за първия път, когато те видях. Ти изглеждаше толкова твърд и колосан, жакетът ти беше така плътно прилепнал по теб, че нямаше нито една гънка, дори не се беше нагърчил. Никога не бих се досетила, че гърдите ти са покрити с тези тъмни прекрасни косъмчета… Но ми хареса, когато свали жакета си. Цялото ми тяло потръпна, щом запретна ръкави. Бях поразена от ръцете ти. От дланите ти. И си помислих, че може би и останалата част от теб изглежда така.

— Девън — произнесе името й хрипливо.

Завивката отдавна се беше плъзнала надолу по тялото й. Навеждайки се напред, Девън притисна зърната на гърдите си в тъмните косми на неговите. После се размърда и внимателно обкрачи бедрата му. Притисна устни в трапчинката на брадичката му и проследи с език малката вдлъбнатина.

— Знаеш ли — каза му със звънък смях, — винаги съм искала да направя това?

— Боже мой, Девън! — Силни ръце собственически се увиха около кръста й. — Имаш ли представа, какво правиш с мен?

— Какво, уважаеми господине? Какво правя с вас?

— Погледни надолу, скъпа!

Младата жена се подчини, без изобщо да се замисли… Очите й се отвориха широко.

— О, Боже! — възкликна тя.

— О, да! — изстена Себастиан глухо. — О, да!