Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (8)

Глава 7

Късно на следващия ден, Джъстин влезе в кабинета при брат си.

— Изпратих Ейвъри да провери историята на Девън.

Ейвъри служеше на семейството им от почти двадесет години; лоялността му беше безспорна и Себастиан знаеше, че на лакея може да се разчита да свърши поставената му задача.

Маркизът доближи пръстите на двете си ръце.

— И?

— Всичко, което тя каза, е вярно. Къде живее, къде работи.

Когато свърши, лицето на Себастиан беше мрачно.

— А двамата, на които се е натъкнала? Хари и Фреди?

— Бих казал, че е късметлийка да е все още жива. Тези двамата са опасна двойка. Ако е убила Фреди, не се съмнявам, че го е сторила, за да защити собствения си живот. Бих искал и Хари да се присъедини към брат си в отвъдното. Би било добре светът да се отърве и от него.

Себастиан кимна.

— Кажи на Ейвъри да държи очите и ушите си отворени.

— Вече е направено — рече Джъстин безгрижно.

Когато младият мъж си тръгна, Себастиан се върна обратно към работата си. Работа. Беше невъзможно! Опита се да изхвърли от главата си информацията на Ейвъри за Девън. Опита се да я забрави. Но страхът, който бе зърнал в красивите й златисти очи, продължаваше да го преследва. И сякаш все още усещаше в дланите си малките й ледени пръсти. Това го глождеше, докато накрая не можеше да издържа повече. Не беше разумно, в действителност беше направо смешно и дяволски прибързано. Но не можеше да отлага повече. Нямаше да бъде удовлетворен, докато не види сам, със собствените си очи, откъде беше дошла Девън.

 

 

Един час по-късно Себастиан седеше сред пристанищните работници, които ядяха и пиеха в „Гнездото на враната“. Беше облечен с груби вълнени дрехи, като всички останали клиенти в заведението. Искаше да привлича, колкото може по-малко любопитни погледи, когато подаде глава през вратата и пристъпи в тъмнината на лошо осветената кръчма.

Помещението беше малко и занемарено, тълпата — шумна и неспокойна, езикът — неприличен. Мъжете седяха плътно един до друг около дълги, грубо издялани дървени маси. Себастиан седна до една от тях.

Закръглена сервитьорка с руса като слама коса, веднага изникна до него.

— Май си новичък тука, а? — Без да му даде шанс да отговори, прокара пръст по ръкава му. — Как ти е името?

— Патрик — отговори Себастиан, без да му мигне окото.

— Е, Патрик, аз съм Бриджит. Какво желаеш?

— Ейл.

Едрият брадат мъж, който седеше срещу Себастиан, удари с празната си халба по масата.

— Брей, ами на мен? — излая той. — Може ли човек да получи още една пинта бира в тая бърлога?

— Успокой се, Дейв. Халбата ти идва веднага.

— Добре — изръмжа мъжът. — Но къде, по дяволите, е Девън?

Всяка фибра в тялото на Себастиан се стегна тревожно. Човекът, който седеше до него, сви рамене.

— Не се е мяркала от няколко вечери. Тими мисли, че е решила, че е прекалено възвишена за такива като нас. — Кимна към бармана; кротък мъж, чието име подхождаше на лицето и на дебелината му. — Той каза, че от утре на нейно място почва ново момиче. Надяваме се, че ще е поне наполовина толкова красива, колкото нашата справедлива Девън, нали? — И намигна на другарите си.

Себастиан се задушаваше. Когато Бриджит постави пред него халбата разпенена бира, той я повдигна към устните си, без да губи време. Докато отпиваше, сервитьорката се запъти обратно към бара. Един от посетителите, седнал съвсем в края на масата, стисна в юмрук фустата й и придърпа момичето в скута си. От рязкото движение тежките й гърди почти изскочиха от деколтето на роклята.

Мъжът изграчи възбудено:

— О, сега си имам сочна хапка, нали момчета?!

Бриджит звънко се изсмя и двамата паднаха на пода. Той й зашепна в ухото, после мушна нещо в ръката й. Тя кимна.

Себастиан хвърли една монета на масата и се изправи. Нямаше нужда да остава по-дълго. Беше видял всичко, което му трябваше. Но когато излезе навън, не се отправи към мястото, където беше оставил Джим, своя кочияш. Вместо това се обърна и закрачи навътре, в сърцето на Сейнт Джайлс.

Работата му тук все още не беше приключила.

 

 

Беше вече неприлично късно, когато се върна в Мейфейър. Точно поради тази причина, докато прекрачваше прага му мина мисълта, че Джъстин трябва скоро да се появи.

Естествено, така и стана. Изправиха се лице в лице в коридора.

— Себастиан? — чу шокирания глас на брат си. Джъстин го изгледа от горе до долу. — О, богове! Човече, с какво, по дяволите, си облечен?

Себастиан се усмихна хладно и свали грубата вълнена шапка от главата си.

— Името ми е Патрик — каза с най-добрия си шотландски акцент — и съм моряк от севера.

— Ако те срещна случайно на улицата, никога не бих се досетил, че си ти!

— Носех този костюм на маскарада у Пембъртън преди няколко години — информира го Себастиан. — Не само нашата гостенка е майстор на маскировката.

— А! Тя е причината… — изведнъж млъкна. В следващия миг изящният му нос потрепна. Отстъпи крачка и сви устни с отвращение. — Исусе — рече едва-едва, — вониш на бира. И тютюн. Не ми казвай, че си ходил в Сейнт Джайлс!

Маркизът се беше запътил към кабинета си и не обърна внимание на обвинителния тон на брат си.

— Добре тогава. Няма да го направя.

Джъстин го следваше по петите.

— Дявол да го вземе — процеди той. — Казах ти, че съм изпратил Ейвъри да провери историята на Девън. Не ми ли вярваш?

Себастиан вече държеше в едната си ръка гарафата с бренди, а в другата — чаша.

— Не е това — отвърна рязко.

— Какво тогава? Съмняваш се в нея? В Ейвъри? Или в мен? Или във всички нас?

— Не е това — повтори Себастиан. Отиде зад бюрото и седна. За момент замълча и добави: — Трябваше да видя сам — каза тихо. — Трябваше.

Тишината увисна във въздуха. Маркизът поднесе чашата към устните си. Брат му седна на стола срещу него.

Себастиан се облегна назад в креслото и прокара пръсти през рошавата си черна коса.

— Боже мой — каза със странен, напрегнат глас, — имам чувството, че съм бил в ада. — Започнал веднъж да говори, сякаш не можеше да спре. — Казах на Джим да ме остави в покрайнините на Сейнт Джайлс. Едва завих зад ъгъла и видях мъж без ръце. Една жена без крака се беше сгушила пред прага на някаква къща в близост до „Гнездото на враната“.

— Това е измама. Хитрост. Надявам се, че не си им дал пари.

— Едва ли — отвърна Себастиан с невероятно надменен вид, който би уплашил всеки друг, но не и брат му. — Дадох ги на три малки хлапета без обувки.

Джъстин кимна.

— Добре си направил.

— Когато излязох от „Гнездото на враната“, отидох до квартирата на Девън.

— Ти какво?!

— Чу ме. Отидох там.

Джъстин се приведе напред и се облегна на лакти.

— Мили Боже, човече! Успяха ли да се доберат до теб?

Себастиан се изсмя рязко.

— О, да! Един просяк. Дадох му няколко монети. Той ми благодари, а след това се опита да изпразни джобовете ми. — Замълча, после се усмихна леко. — Не успя. Следващите… — Усмивката му се разшири почти незабележимо. — … Е, да кажем, че се оказаха по-настойчиви в продължаване делото на първия, след като той избяга.

— Те?

— Да. Бяха двама.

— Боже мой — промърмори Джъстин. — Надявам се, че си викал за помощ.

Себастиян вдигна безгрижно длан, присви пръсти и се престори, че разглежда ноктите си.

— Нямаше нужда — отвърна небрежно.

— Глупости! Винаги има нужда!

Себастиан духна деликатно върху кокалчетата на пръстите си и вдигна поглед към брат си.

— Не — възрази меко. — Нямаше.

Джъстин го зяпна. Брат му се усмихна.

— Какво, никога ли не си чувал, че бях отличен боксьор, когато учих в Оксфорд? Не, навярно не си, понеже отиде в Кеймбридж. Получил съм много награди, скъпи ми братко. И изглежда не съм загубил способностите си, щом се отървах без драскотина.

По-младият мъж посегна към гарафата.

— Е, всички ние имаме своите тайни, нали? И все пак, не мога да повярвам, че отново отиде в Сейнт Джайлс сам. И ти смееш да наричаш мен безразсъден! Боже мой, имам нужда от едно питие. — И погълна брендито на две глътки. Посегна да си налее втори път и видя изражението на брат си. Бавно остави чашата.

— Има ли още?

— Да.

— Целият съм в слух — промърмори по-младият мъж.

Себастиан потри пръсти.

— Срещнах Филипс.

— Хазаинът на Девън?

— Да. Според мен той принадлежи към вид, не по-висш от червея.

— Разбирам.

— Не беше особено щастлив, когато един пиян шотландски моряк почука на вратата му и го събуди от дълбок сън.

Най-накрая Джъстин възвърна обичайната си самоувереност.

— Той наистина ли е повярвал, че си сбъркал къщата?

— Точно така. Но запя друга песен, когато случайно споменах, че няма къде да пренощувам. В интерес на истината ми съобщи, че има на разположение свободна квартира.

— Значи си видял къде живее Девън?

— Да. Да ти разкажа ли? Таванът в тази дупка е толкова нисък и полегат, че не можах да застана изправен. Има само един прозорец. Единствената мебел е сламеник в ъгъла. Нямаше дори стол. Няма достатъчно място, за да се обърнеш. — Себастиан започна да се ядосва отново. — Той нарече Девън нахална малка кучка, която изчезнала, без да си плати наема. Исках да насиня и двете му очи. Уви, имах този шанс. Когато му съобщих, че съм очаквал по-добро жилище от тази мизерна дупка, той се възмути. — Маркизът сви юмруци. — Затова и аз възразих. — Стисна силно челюсти. — Боже мой, Джъстин, трябваше да видиш! Никога не съм виждал нещо по-отвратително. И Девън е живяла там. Живяла е там! — Той се взря в сенките. — Тя няма да се върне на това място. Никога. Няма да го позволя.

Джъстин изгледа брат си бавно и дълго.

— И това го казва човекът, който в началото не я искаше тук. — Джъстин вдигна вежди в недоумение, тъй като лицето на маркиза остана съвършено сурово. — Защо си толкова намръщен? Нали тази вечер си окървавил лицата на трима мъже…?

— Четирима. Забрави Филипс.

— Във всеки случай, не бих искал да бъда следващият. — Младият мъж замълча. — Какви са плановете ти за нея? — Отсъстващ поглед. — Разбирам. Все още нямаш планове. Като знам какъв си педант, ясно е, че това ти действа неприятно.

— Стига, Джъстин.

— О, хайде сега. Тази вечер не приличаш на себе си, Себастиан. Почти съм готов да повярвам, че морякът Патрик се е вселил в брат ми. — Поклати глава с престорено обвинение. — Пиене. Шляене по тъмните улици — каза провлачено. — Ако баща ни беше все още жив, съмнявам се, че би го одобрил.

Маркизът се вцепени. Гневът беше нетипичен за него, но ако се ядосаше, то не бе без причина. Но това беше част от брат му, тази отровна ирония, която Себастиан мразеше. Джъстин го разбираше отлично, но все още имаше случаи, когато искаше да разклати самоконтрола му. Младият маркиз мислеше, че някой ден прекалено острият език на брат му ще го вкара в беда, за което щеше да съжалява. Въпреки това тонът му беше сдържан, когато го посъветва:

— Нека да спрем до тук, братко. Ще се постарая да не споменавам за случилото се. И ти предлагам да направиш същото.

— Да, прав си, както обикновено. Това, обаче, ми напомня за нещо друго.

— Което е?

— Не мога да не отбележа деликатния момент, че под покрива ни се намира неомъжена млада жена. Знам как се отнасяш към скандалите, така че, ако някога някой каже нещо, аз ще поема вината…

Напрежението от раменете на Себастиан изчезна. Непостоянният характер на Джъстин понякога действаше доста объркващо.

— Не говори глупости — прекъсна го по-възрастният мъж с арогантен тон, който можеше да принадлежи само на маркиз. — Ние сме дали подслон на бедно нещастно момиче от улицата. Слугите са прекалено лоялни към нас, за да я разпитват или да ме предадат.

— Наистина. Твоята репутация е извън всякакви подозрения.

Себастиан повдигна едната си вежда.

— И твоята е безупречна.

— Е, не мога да споря за това. — Джъстин измъкна пура от джоба си. — Което ми напомня… как върви ловът?

Брат му го погледна неразбиращо.

— Лов? Мили Боже, човече, нямам никакви планове да ходя на лов.

Младият мъж избухна в смях.

— Какво, нима вече си се отказал?

Едва тогава Себастиан разбра смисъла на думите му.

— За бога! Точно сега намирането на невеста е последното нещо, за което мога да мисля! — И се намръщи, когато Джъстин се разсмя още по-силно.