Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (11)

Глава 10

Два дни по-късно, точно в девет часа сутринта, Девън се появи в библиотеката. Себастиан беше вече там, седнал зад покритото с кожа бюро. Проникващите през прозореца на стаята слънчеви лъчи, осветяваха ясно очертаните му гъсти вежди, линията на дългия му елегантен нос и извивката на красиво изваяните му устни.

Обзе я странно усещане. Стоеше като вкоренена в пода, без да може да помръдне и едва успяваше да се справи с такова естествено и просто действие като дишането. И какво беше това странно стягане в гърдите? Инстинктивно се досети, че има много малко общо с недостига на въздух… а по-скоро с всичко, свързано със Себастиан и с чисто мъжкото му присъствие.

Той пишеше усърдно нещо върху лист пергамент. Дори и да беше усетил, че Девън стои на прага, с нищо не го показа. Погледът й се насочи към дланите му — те бяха едри и силни, с дълги и загорели от слънцето пръсти.

С все още накъсано дишане, младата жена наблюдаваше как прилежно сгъва пергамента на три, запечата го с капка горещ восък и притисна отгоре своя герб. Гледката на ръцете му породи у нея желанието да скрие своите собствени и Девън ги мушна в гънките на полата си. Въпреки че Танзи й беше дала мехлем, който да втрива всяка вечер в кожата им, те все още бяха напукани и сухи.

Себастиан като че ли най-сетне забеляза присъствието й. Бутна стола си назад и с лека усмивка на устните се изправи на крака.

— Е — промълви той, — виждам, че сте готова и нетърпелива.

Девън се съвзе набързо. Повдигна брадичка и пристъпи напред.

— Да, готова съм — заяви бодро. Влизайки навътре в стаята, тя прокара пръст по тежките томове, подредени по лавиците. Като си пое дълбоко дъх, извади една от книгите. — Ето тази — заяви категорично, плъзгайки показалец по златните й ръбове. — Искам да мога да прочета тази.

Той погледна към корицата, след това обратно към лицето й.

— Ще можете — отвърна й твърдо. — Вашата решителност ще ви помогне, Девън.

Със закъснение, тя се взря с любопитство в извадения том.

— Каква е тази книга?

Себастиан повторно погледна към корицата.

— Това е сборник с английски фолклор. Приказни истории. Един от любимите на Джулиана, доколкото си спомням. — Той направи пауза. — Ако тази ви хареса, има двама братя, които пишат чудни приказки, просто очарователни, така са ми казвали. Мисля, че вторият им том излезе през тази година.

— Тогава ще прочета и тях — обеща тя.

Някакво бързо и малко необичайно изражение проблесна на лицето му и след това веднага изчезна.

— Какво? Мисля бяхте уверен, че мога да се справя с това?

— Да, Девън. Така е. Но се боя, че малко избързах. Книгите, които имам предвид са написани на немски език.

— От двамата братя, които споменахте?

— Да. От братя Грим.

— Вие и Джъстин живеете заедно в тази великолепна къща. Може би някой ден и вие двамата ще започнете да пишете приказни истории.

— Приказни истории? — Усмивката му беше краткотрайна. — Повярвайте ми, Девън, по-добре да оставим тази работа на братя Грим.

Младата жена прибра книгата на рафта, след това отново се обърна към него:

— Четете ли на немски?

— Да. Опасявам се, че не е много красив език. Казаха ми, че имам ужасен акцент.

За Девън това, че той може да говори — и чете! — на друг език, освен родния, беше изумително.

— Знаете ли още някакви други езици? — попита го почти на шега.

— Разбира се, но само гръцки и латински.

Разбира се. Изведнъж нейното образование й се видя такова препятствие, с което тя не беше съвсем уверена, че е готова да премери сили.

Изражението на лицето й би трябвало да я е издало.

— Не е нужно да учиш гръцки или латински. И немски, също — побърза да я успокои Себастиан. — Само малко френски, нищо повече.

— Френски? За какво? — Девън беше поразена. — Ние бяхме във война с тях. Дори не ги харесваме!

Маркизът се засмя тихо.

— Знам. Далеч съм от мисълта, че го разбирам, но светът, в който живеем, е доста странен. Всички френски неща са много желани у нас — като започнем от модата и стигнем до готвачите! А шивачката вече не е шивачка, а модистка. Френският език е нещо, което се очаква от децата да научат, така че, ако искаш да бъдеш гувернантка, боя се, че ще трябва да го знаеш.

Девън се замисли.

— Имате ли френски готвач?

— Господи, не! Аз съм изключително доволен от моя много английски готвач — подчерта той.

Девън се намираше затворена като в капан между надеждата и страха.

— Какво още трябва да науча? — попита предпазливо.

— Ще се стремя да ви науча на история и география, как да водите счетоводство. А когато сестра ми Джулиана се върне от континента, може да ви научи на тънкостите как да бъдете истинска дама. Музика, танци, бродерия и рисуване, такива неща. Джулиана е доста талантлива в акварела.

Бродерия? Господ да й е на помощ, на нея й липсваха мамините умения с иглата. Що се отнася до акварелите, ами ако се окажеше още по-малко веща с тях? Сърцето й потъна като камък.

Но преди да беше успяла да се опомни, под брадичката й се плъзнаха дълги пръсти. С леко натискане на палеца и показалеца Себастиан повдигна лицето й към себе си.

— Не гледайте така, Девън. Можете да се справите с това — насърчи я той. — Имам пълно доверие във вас.

Но в главата на Девън все още цареше хаос. Дали ще може? Колко време ще й отнеме? Може би по-правилният въпрос е, с колко време разполага? Нямаше представа колко дълго Себастиан ще й позволи да остане в къщата му. Тя отчаяно желаеше да му повярва. И спокойната му убеденост някак си успя да я накара да го направи.

Може да го направи, помисли си яростно. Може да се научи да чете и всички останали неща, които той бе споменал.

Стимулът беше много силен: нямаше намерение да се върне на работа в „Гнездото на враната“. Отказваше да се върне в Сейнт Джайлс. Нямаше повече да бъде слаба. Нямаше да бъде смирена. Това беше единственият й шанс да подобри живота си и би била глупачка, ако не се възползва максимално от тази възможност.

На устните й се появи лека усмивка.

— Тогава, сър, предлагам да не губим повече време.

Проницателните му сиви очи блеснаха с одобрение.

— Превъзходна идея — похвали я той и веднага премина към делови тон. — Мисля, споменахте, че знаете буквите?

Тя кимна.

— Мама ги изписваше на земята. Предполагам, че мога да си ги спомня. — Девън събра върховете на пръстите си като колибка, затвори очи и започна да рецитира: А-Б-В-…

— Отлично. — Себастиан кимна одобрително. — Това ще улесни нещата. Ще откриете, че способността да се чете и пише, е ключът към всичко…

Така започнаха уроците й.

 

 

Следващите четири дни, точно в часовете между девет и четири следобед, Себастиан и Девън се затваряха — или в библиотеката, или в кабинета му. Правеха почивка само за обяд и завършваха преди следобедния чай. Маркизът беше човек на думата и много точен, защото никога не закъсня дори и с минута. Също така беше и твърд привърженик на усвоените навици. Не беше чудно тогава, че младата жена изпитваше остро чувство на вина, когато една сутрин спря пред вратата на спалнята му.

Не можеше да устои на изкушението. Прислужницата току-що бе излязла от стаята му с куп бельо в ръцете си. Девън вече беше запозната с порядките в домакинството. Знаеше, че жената няма да се върне повече. Нито пък Себастиан — миг по-рано беше чула тътена на баритона му, идващ от долния етаж.

Затаила дъх, тя пристъпи вътре. Стаята много приличаше на своя обитател — масивна и тъмна — обзаведена изключително по мъжки. Младата жена се промъкна покрай огромното легло с балдахин и подмина стойката за бръснене. С разтуптяно сърце отвори вратата на масивен шкаф. Веднага я обгърна уханието на чисто, колосано бельо — ароматът на Себастиан. Стараейки се да не размества нещо, пръстите й се стрелнаха зад купчина сгънати шалчета. Докосването до дрехите му я накара да се почувства доста странно. Защото това беше все едно да докосва него. Като загърби тревожното усещане, тя концентрира усилията си и поднови търсенето.

Проклятие! Там нямаше нищо.

Обърна се и погледът й попадна върху скрин с много чекмеджета. Сърцето й препусна лудо, щом дръпна и отвори най-горното. От силата на движението изящната ваза върху скрина силно се разклати. Девън успя да я хване точно навреме. Докато се укоряваше отвори следващото чекмедже. Потискайки нетърпението си, издърпа третото. Светлината от прозореца се отрази в нещо блестящо. Беше ли това нейната огърлица? Пулсът й се ускори от вълнение, когато посегна към него.

Нещо докосна полите й. Изпаднала в паника, тя погледна надолу. С нервен смях протегна ръка да потупа Бухтичка по главата, след което бръкна в чекмеджето още веднъж.

И тогава чу предупредителното ръмжене, вибриращо в гърдите на животното.

Девън замръзна. Бързо издърпа ръката си. Още преди да погледне през рамо, знаеше, че е хваната на местопрестъплението. Как, по дяволите, такъв едър мъж би могъл да се движи толкова безшумно?

Страните й пламнаха. Младата жена се обърна. Себастиан стоеше на три крачки от нея. Позата му беше измамно спокойна — скръстил ръце пред гърдите си, той се подпираше с рамо на стената. Плътно прилепналите бежови панталони очертаваха всеки твърд мускул на бедрата му, а черното сако се бе опънало по раменете му. Краката му бяха обути в елегантни, черни ботуши.

Маркизът изглеждаше съвършено невъзмутим. Дори дружелюбен. О, Боже, имаше ли нещо, което да разтърси самообладанието на този човек? Той беше напълно спокоен. Вътрешностите й се преобърнаха, тъй като осъзна, че това е зловещо спокойствие. Чертите на смуглото му лице се бяха изострили, квадратната му брадичка беше издадена напред, а трапчинката на нея бе още по-силно очертана.

Бузите й пламтяха, но тя нямаше да се остави да бъде изплашена.

— Е, Девън — заговори той с хладно учтив тон, — има ли какво да кажете в своя защита?

— Да — промърмори тя. — Трябва ли винаги да се промъквате така зад мен?

Изражението на лицето му стана още по-мрачно.

— Предполагам и този път ще ми кажете, че не крадете.

— Точно така. Търся си огърлицата!

— Защо не я поискахте от мен?

— А щяхте ли да ми я дадете? — изстреля в отговор. Нещо трепна на лицето му, нещо, което изпрати вълна от гняв през тялото й. — Щяхте ли? — попита повторно.

— Не знам.

Очите й блеснаха обвинително.

— Тогава разбирате защо не го направих. Във всеки случай, вие сте крадецът! Вие я взехте от мен, Себастиан.

— Това, че огърлицата беше у вас, едва ли е гаранция, че е ваша. Позволете да ви напомня, че закопчалката й беше счупена.

— Аз я счупих!

— Е, поне това си признавате. Предполагам, че няма нужда да ви питам как е станало, нали? — Последните думи бяха съпроводени с многозначително повдигане на веждите. Дори и да я беше попитал направо, Девън не би му казала. Беше твърде разгневена от високомерното му държание и от арогантния жест, но въпреки това в съзнанието й изплуваха ярки спомени.

Никога нямаше да забрави как беше счупила закопчалката. В онези ранни години рядко питаше майка си за своя баща, защото знаеше колко болезнен е този въпрос за нея. Майка й почти не говореше за него, но когато това станеше, тя винаги неизменно споменаваше, че той е човек с благородно потекло. Тези оскъдни сведения не носеха на Девън нито полза, нито радост, още повече че другите деца й се подиграваха и я наричаха копеле.

„Ти каза, че татко е бил джентълмен!“ — извика тя един ден. Нежните черти на майка й се свиха от мъка. „Такъв беше“ — отвърна тя. „Тогава защо децата ме наричат копеле? — изкрещя Девън. — Защо?“ Никога нямаше да забрави потресеното изражение на лицето на майка си, когато беше протегнала ръка и нежно бе отстранила лъскав кичур коса от бузата й. „Девън — бе прошепнала. — О, мое сладко, скъпо дете…“ И тогава й каза истината. „Едно лято, когато бях много млада и служех като гувернантка на племенничките на една мила дама от много заможно семейство, аз се влюбих… Влюбих се в сина на дамата и господарка на къщата. Той беше този, който ми даде това — и тя докосна кръста на шията си. — Бях глупава, защото не разбирах, че той е извън възможностите ми и стои много над мен със своето богатство и синя кръв. Когато му признах любовта си, той каза, че не може да се ожени за мен, не иска да се ожени за мен… Той… той ме отхвърли.“

И така, беше се оказало истина. Баща й беше човек от благородно семейство.

Но едва ли бе благороден мъж.

Гласът на майка й бе изпълнен с болка, но тя продължи: „Избягах в Лондон, защото нямах собствено семейство, бях съвсем сама. Няколко седмици по-късно узнах, че е паднал фатално по време на езда. А после разбрах, че нося неговото дете в утробата си. — Думите сякаш заседнаха в гърлото й. — Работата беше оскъдна, но не можех да се откажа от теб… не можех! Нито можех да се обърна към семейството му. Вероятно от гордост. Или вероятно от инат, какъвто и ти притежаваш, мисля. Но повече от всичко се страхувах, толкова много се страхувах! Неговото семейство имаше влиянието и богатството да те отнеме от мен, а това беше нещо, което знаех, че никога не бих позволила, особено след като те видях. — Копнеж смекчи чертите й, докато си играеше с огърлицата на шията си. — Наследила си неговия нрав — прошепна тя. — Неговата импулсивност. И очите ти са също като неговите. Също като него…“.

Слушайки изповедта на майка си, Девън така се разгневи, както Амелия никога не го беше правила. Беше ядосана на непреодолимата тъга, която изпитваше майка й, и която дори и сега изпълваше очите й.

Въпреки че я беше отхвърлил, нейната майка никога не беше спряла да обича баща й. Но момичето го мразеше, мразеше го заради болката, която бе причинил на майка й и заради това, че беше използвал тялото й. Разгневена, изтръгна огърлицата от шията й. „Защо носиш това? — изкрещя тя. — Защо?“

Майка й се разплака.

Това беше последният път, когато говореха за баща й и последният път, когато довеждаше майка си до сълзи. Девън никога не беше могла да си прости, че разплака майка си този ден, защото в онзи момент беше осъзнала, че за нея огърлицата е едновременно терзание и утеха. Почти същото беше и за нея самата. Освен сантименталната й стойност, тя й напомняше за всичко онова, което майка й беше преживяла и всичко, което Девън трябваше да се стреми да избягва.

Бавно вдигна очи към Себастиан.

— Това колие е мое — заяви тя ожесточено. — Било е подарено на майка ми от… много богат човек.

— Вашите отговори стават досадни, Девън. Признавам, че изиграхте възхитително представление. Бях започнал наистина да вярвам, че не сте крадла. Но сега изглежда, че трябва да ви предупредя. Отказвам да бъда използван. Няма да се оставя да бъда ограбен.

Ограбен?!

Тя процеди през зъби:

— Обещах на мама, че никога няма да стана крадла, проститутка или просякиня и държа на думата си!

Неговото мълчание ясно свидетелстваше за недоверието му. Разгневена, тя го нарече с такова мръсно име, че той не можа да повярва на ушите си.

— Майка ви ли ви научи да ругаете така?

— Мама никога не ме е чула да ругая. Тя беше най-добрата, най-нежната душа на този свят, и аз никога не бих я обидила по този начин. Вие, обаче, сте друго нещо.

— Това го разбрах. Жалко, че не са ви научили да контролирате езика си. — Стиснатите му челюсти показваха неговото неодобрение.

Това достави удоволствие на Девън.

— Какво, сър — каза тя с отровна сладост, — нима моят език е повече отколкото сте очаквали?

— Точно обратното. Това е всичко, което очаквах.

Те стояха много близко един до друг. Докато й отговаряше, Себастиан се наведе още по-напред към нея. Усмивката й се изпари. Устата й пресъхна. Сърцето й заби почти болезнено. Вероятността, че той е на път да я целуне, проблесна в ума й. О, що за нелепа мисъл! И все пак, всичко в спора им изведнъж се беше променило. Изправена пред самоуверената му дръзка мъжественост, тя усети как пулсът й се учести до крайност. Но тя нямаше да отстъпи. Нямаше да му достави това удоволствие. Вдигайки глава нагоре, забеляза, че погледът му се плъзна по шията й и се устреми към откритата плът на гърдите й над корсажа. По-скоро към щедрата им изпъкналост и гънката между тях.

— Престанете да зяпате в пазвите ми!

— Скъпа моя — рече той провлачено, — вие имате само една пазва.

Гневът й избухна.

— Е, спрете да зяпате!

Погледите им се срещнаха в безмълвна борба.

— Нека бъдем откровени един към друг, Девън. Посетих „Гнездото на враната“. Видях другата барманка — Бриджит, мисля. Да, името й е Бриджит.

Младата жена се почувства така, сякаш лицето й беше обхванато в пламъци. Завладя я изгарящ срам, който стигна до най-потайните кътчета на душата й. Но гневът, който растеше с всяка секунда, далеч го превъзхождаше. Себастиан беше отишъл там, за да провери нейната история, за да провери нея самата.

— Тя изглежда не изпитваше неприязън към мъжа, чийто ръце бяха в корсета и под полите й.

— Бриджит — заяви Девън спокойно, — не е проститутка.

Устните му се извиха с отвращение.

— Ако наистина мислите така, тогава вашите представи за морал са силно изкривени. — Тя отвори уста, готова да му даде достоен отпор. Преди да успее да каже и дума, той продължи: — Няма съмнение, че е проститутка. Бих искал да знам, как стоят нещата с вас.

Девън го зашлеви с цялата сила, на която беше способна. Шокът, изписал се на лицето му, й подейства удовлетворяващо.

— Но това е напълно логично предположение — защити се сковано той.

— А вие сте проклет крадец!

— Какво, пак ли се връщаме към това?

— Вие сте — продължи тя с треперещ глас, — вие сте лицемер! И да, знам какво означава тази дума. Как смеете да ми се подигравате, като в същото време не можете да свалите очи от гърдите ми. Забелязала съм как се взирате в тях, когато си мислите, че не ви гледам!

— Ако се бяхте покрили прилично, нямаше да го правя.

Девън ахна.

— Моля, сър, не забравяйте, че вие бяхте този, който ми натресе тези рокли. — Модистката все още не беше доставила нито един от новите й тоалети.

— Защото си помислих, че вие сте един размер с Джулиана.

— Очевидно е, че не съм — отвърна му грубо.

Слаба червенина започна да пълзи нагоре по врата му.

— Истината е — промърмори той, — че изпълвате роклите на Джулиана по начин, по който тя не би могла.

— И, разбира се, аз съм виновна за това.

— Какво ще кажете за роклята, с която бяхте в нощта, когато ви намерих? За бога, ако не сте проститутка, то със сигурност изглеждахте като такава.

— Вие определено сте решили да мислите най-лошото за мен, нали? — нахвърли се яростно върху него. — Как смеете да съдите Бриджит или мен, вие, с вашата голяма къща, с всичкия този разкош? — Тя заби пръст в средата на широките му гърди. — Смея да твърдя, че не сте прекарали целия си живот целомъдрено. Всъщност, смея да твърдя, че е имало повече от една жена в леглото ви!

Отначало Себастиан се стресна от атаката й, след това заяви оскърбен:

— Аз съм мъж.

Като че ли това обясняваше всичко. Като че ли можеше да обясни каквото и да е. И при това говореше с тон, реши хладнокръвно Девън, на мъж, който си мислеше, че има пълното право да притежава всяка жена.

Разбира се, няма спор, че от него се излъчваше фатално и силно мъжко присъствие. Самата тя го беше усетила още от първия миг, още от първия поглед в очите му. И сякаш тялото й беше оживяло от някакво познание. Нямаше нищо невероятно в това, че и много други жени намираха широките му рамене, тесните бедра и черната му лъскава коса за неустоимо привлекателни, също като нея.

Освен това доказателствата бяха неопровержими. Погледът й се спусна по-надолу. Костюмът му на благородник не успяваше да скрие силата на дългите му бедра. Приличаше на жребец.

Себастиан вирна брадичка.

— Престанете да гледате моя… моя…

— Чатал? — подсказа му тя.

— Не бъдете вулгарна — предупреди я строго.

Тя му отвърна с подчертана любезност.

— Ако исках да бъда вулгарна, щях да кажа…

— Девън, достатъчно!

С невъзмутимо изражение, младата жена повдигна поглед към лицето му, което все още бе намръщено.

— Вие казахте, че сте мъж. Помислих си, че трябва да проверя.

По-късно Девън щеше да се почувства засрамена, че се е осмелила да говори толкова дръзко. Но не и сега. Искаше й се да злорадства. Маркизът току-що бе получил пример за това как той се отнасяше към нея и беше сигурна, че изобщо не му е харесало.

Тя изправи рамене. Обратно към въпроса, от който бе започнало всичко. И заяви с леден тон:

— Сега, след като установихме, че не сте прекарали живота си целомъдрено, кажете ми: някога спали ли сте с жена, на която сте платили за това? — Той продължаваше мълчаливо да я гледа от височината на своя ръст, със съвсем високомерен израз. — Имали ли сте такъв случай, милорд?

— Нямам нужда да плащам на жена, за да легне с мен — отвърна рязко. — Но дори и да имах…

Тя го прекъсна.

— Нека позная, милорд. Смея да предположа, че при вас, хората със синя кръв, е по-различно, нали? — Тя не му даде никаква възможност да реагира. — Признавам, че съм любопитна. Поддържате ли любовница? Плащате ли й къщата, дрехите и…

— Това не е ваша работа — каза строго Себастиан. — Много сте нахална, Девън.

Младата женя изсумтя. Нямаше нужда от отговор. Беше попаднала точно в целта.

Погледна го право в очите и каза:

— На вас никога не ви се е налагало да си задавате въпроса къде и кога ще бъде следващото ядене, Себастиан. Никога не сте прекарали и една нощ, треперейки от студ. Така че не се осмелявайте да ме съдите. Не смейте да съдите Бриджит. Да, тя приема мъже в задната стаичка. Да, тя го прави за пари — а как иначе да нахрани братята и сестрите си? — Очите й горяха.

Събирайки полите си в ръка, тя се насочи към вратата. Но преди да излезе, се обърна и го погледна право в очите.

— И за ваше сведение, аз ще имам обратно огърлицата си преди да напусна вашия дом.