Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (10)

Глава 9

Когато Девън се събуди, Уебстър стоеше до леглото й със светнали очи и размахваща се диво опашка. Тази сутрин не изглеждаше толкова грозен, но както си бе помислила снощи, банята му беше крайно необходима.

Двете с Танзи се справиха с тази задача. По време на къпането Девън направи доста забележително откритие, свързано с малкото същество.

В действителност бяха две. Първото беше без особено значение и предизвика само кикота й. Що се отнася до второто… е, добре, тя не беше съвсем сигурна как да го поднесе на Себастиан и дали изобщо трябва.

След това прислужницата я разведе из къщата. Девън влезе във всяка стая, като през цялото време си мислеше, че маркизът е бил прав. Къщата изглеждаше по-хубава на дневна светлина. Елегантни гипсови корнизи обграждаха таваните, прозорците и вратите; мебелите съчетаваха в себе си лукса и удобството. Букети в ярки цветове красяха много маси и масички, изпълвайки въздуха със свеж аромат. Все още беше началото на годината и твърде рано за такива цветя, затова Девън се почуди откъде се бяха взели в такова време, но й беше неудобно да попита дори Танзи, защото не желаеше да разкрие невежеството си.

Ужасното време от предишната нощ беше последвано от ярък слънчев ден, който напомняше за топлината на настъпващата пролет. От прозорците прислужницата й показа малка градина в задната част на къщата.

Когато Танзи се върна към своите задължения, Девън загърна раменете си с един шал — друга дреха от гардероба на Джулиана — и излезе навън.

Градината, оградена с червени тухли от всички страни, беше изпълнена с красиво оформени храсти и дървета. Девън затаи дъх от възхищение. През лятото тук щеше да бъде прекрасно — ярка зеленина навсякъде и въздух, пълен с аромата на цветя. Минавайки под дървена арка, тя се отправи по тревиста пътечка към каменна пейка в най-далечния ъгъл на градината. С наклонена назад глава изложи лицето си на слънцето и на лекия игрив ветрец, загледана в слънчевите лъчи, които пронизваха върховете на дърветата. Когато започна да се смрачава, тя с неохота се прибра в къщата.

Вечеря в стаята си, след това слезе в библиотеката. Току-що се беше настанила в коженото кресло, което я беше привлякло при обиколката й миналата нощ, когато чу нисък мъжки глас.

— Здравейте.

Беше Джъстин. Прониза я чувство, подобно на разочарование, че това не е Себастиан. Господи, откъде й хрумна? И защо, по дяволите, този копнеж да види отново маркиза? Нямаше смисъл, нямаше изобщо никакъв смисъл, особено като се има предвид мнението му за нея. И не можеше да си обясни защо в негово присъствие душевното й състояние представлява водовъртеж от емоции. Чувстваше се несигурна в себе си, объркана. Но в действителност не се страхуваше от Себастиан и винаги беше готова да спори с него.

Ако трябваше да бъде честна, изпитваше благоговение пред този мъж. Не беше заради височината му, макар че досега не беше срещала човек с неговите размери. Или заради мургавата му, грандиозно красива външност. Той беше различен от всички мъже, които беше познавала през живота си. Мъжете, които посещаваха „Гнездото на враната“, все се перчеха и хвалеха с достойнствата и успехите си. Това винаги я беше дразнило.

Но явно Себастиан нямаше нужда от всичко това. От него се излъчваше непоклатима самоувереност и самообладание. Не му беше необходимо дори да говори. Достатъчно беше да го погледнеш, за да разбереш, че той превъзхожда всички. Във всичко.

Маркизът я очароваше, дори когато яростно недоволстваше срещу неговото високомерие, но миналата нощ той беше толкова добър. Дори… мил. Не искаше, но позволи кучето да остане. Не беше ядосан, че гостенката му обикаля из къщата като крадец, за каквато я мислеше. Девън не можеше да забрави нощта, когато се измъкна от леглото и заяви, че напуска дома му. Резултатът беше, че падна в обятията му, вместо да… Спомените й за това, което последва, бяха доста неясни, но можеше да се закълне, че той беше погалил лицето й и докоснал устните й толкова нежно, че при мисълта за това й се искаше да заплаче…

Стараейки се да изхвърли смущаващия образ от съзнанието си, тя се съсредоточи върху човека пред нея. Харесвам Джъстин, каза си решително. Маниерите му му придават почти небрежна самоувереност, но той не беше претенциозен — поне не към нея — и това й допадаше. С него беше контактувала малко, но за разлика от Себастиан, пред когото винаги онемяваше, с по-младия брат говореше изключително лесно.

Само преди ден й беше заявил безгрижно, че прекарва дните си в игра на карти, залагания и езда, а нощите — в занимания, които не са съвсем подходящи за женските уши. Девън веднага беше наострила своите.

— Значи вие сте женкар — беше произнесла с неодобрение.

Той бе тракнал с токове и й намигнал.

— Най-красивият мъж в цяла Англия, както казват.

Девън дори нямаше нужда да го поглежда. Красив, да. Но най-красивият? Не беше вярно, защото за нея най-красивият мъж в цяла Англия беше Себастиан.

Тя го бе погледнала.

— Сър, вие сте много самодоволен.

Той се бе усмихнал.

— Това е най-ласкавото нещо, което някой е казал за мен. Честно казано, аз съм известен още и като развратник, негодник и някои други определения, които, страхувам се, не мога да повторя във ваше присъствие.

— О, съмнявам се да сте толкова лош, колкото твърдите.

— О, такъв съм, уверявам ви. Себастиан е джентълменът в семейството. Освен това, той е герой от войната, превързвал е ранените под вражеския огън по време на битките на Пиренеите. Смея да твърдя, че от него би излязъл прекрасен лекар. Притежава търпението на светец.

Девън не беше изненадана да научи, че маркизът е бил герой. Беше разбрала, че той е човек на действието. Но що се отнася до търпението, тя хранеше съмнения, които не можеше да пренебрегне. И беше убедена, че с нищо не е допринесла за тази му особена склонност…

 

 

Сега Джъстин седна в креслото срещу нея. Докато се настаняваше, влажен черен нос подуши глезените му.

— Хей, здравей! Кой си ти?

Девън му разказа за събитията от предишната нощ.

— Не мисля, че брат ви остана много доволен — добави накрая.

— О, той няма да има нищо напротив. Когато бяхме деца, Джулиана непрекъснато мъкнеше вкъщи по някое бедно създание. Спомням си, веднъж беше донесла една катеричка, паднала от дърво. Майка ни, разбира се, се разпищя и изпадна в истерия.

— Майка ви в Лондон ли живее?

Сякаш сянка премина през лицето на младия мъж. Тъга ли беше това? — почуди се Девън. След миг мълчание, Джъстин отговори:

— Не. Нашите родители са мъртви. Във всеки случай, готвех се да излизам. Но Себастиан ми каза, че сте тук и аз дойдох да ви видя.

— Той е тук? — постара се да звучи безразлично, но вътрешно се стегна. — Снощи спомена, че тази вечер има някакъв ангажимент.

— Да. Вдовстващата херцогиня Карингтън дава бал тази вечер. Брат ми е горе и се приготвя. Този път аз не съм в списъка на поканените. Виждате ли, приемането в обществото зависи от одобрението на херцогинята. Вярвам, че тя ме търпи само защото обожава Себастиан. Но не смятам да прекарам вечерта в самосъжаление. Всички тези приеми са толкова невероятно досадни.

За Девън думата „бал“ звучеше ужасно вълнуващо.

— Вие сте склонен към сарказъм, нали така?

— Винаги — отвърна той. Протегна ръка към кучето и леко се засмя, когато един мокър език облиза пръстите му. — Какво нежно малко създание, нали?

Никой от двамата не забеляза, че Себастиан се е притаил до вратата и ги наблюдава. Разбира се, те се чувстват добре заедно — реши той. Мина му мисълта, че двамата са поразителна двойка — Джъстин с тъмната си лъскава коса и златокъдрата, блестяща Девън… Мили Боже, какво му става? Почти ревнуваше.

Почувствал се неловко, маркизът влезе в библиотеката и незабавно беше посрещнат от ниско ръмжене.

Джъстин вдигна глава към него.

— Изглежда Бухтичка не те харесва, стари приятелю.

— Бухтичка?! — Веждите на маркиза се стрелнаха нагоре, когато погледна към Девън. — Мисля, че го бяхте нарекли Уебстър!

Младата жена се усмихна едва-едва.

— Така беше. Опасявам се, че се наложи да променя името.

— Да го промените? Защо? — попита Себастиан грубо.

— Защото той е тя.

Мелезът е женски! Нищо чудно, че съществото харесваше Джъстин, а него — не!

— Боже мой! — възкликна маркизът. — Не може да я наричате Бухтичка!

— Защо, не? Вие споменахте факта, че обича да яде. Освен това и прилича на бухта. Не мислите ли, че името е подходящо?

Себастиан погледна към животното. Бухтичка, помисли си той. Защо песът не можеше да го понася?!

Обектът на неговите размисли оголи към него зъби.

— Мисля, че Звяр ще е по-подходящо име — измърмори маркизът.

Девън смъмри строго кучето.

— Стига, Бухтичке!

Скимтейки, животното се отпусна на пода и постави глава върху лапите си, но черните му очи продължиха да следят предпазливо Себастиан, когато той се приближи.

Джъстин се засмя и си спечели укорителен поглед от брат си. Младият мъж се изправи на крака.

— Мисля — обяви той, — че е време да ви напусна. Лека нощ, Себастиан. Девън, приятни сънища. — Поклони им се леко и изчезна.

Себастиан и Девън останаха сами. Маркизът видя, как гостенката му се премести, за да се стопли на огъня.

— Надявам се, че денят ви е бил добър.

— Благодаря, такъв беше.

„Благодаря.“ Тя е като пъзел, помисли си той, докато я наблюдаваше как протяга ръце. Ако не знаеше за миналото й, би казал, че е отраснала и възпитана в добро семейство. Сутринта бе минал случайно покрай стаята й докато тя се хранеше и забеляза, че си облизва пръстите. В този миг Девън бе вдигнала поглед и го бе видяла. Изчерви се толкова силно, също като червената си панделка, и веднага грабна в ръка салфетка.

Този спомен нахлу в главата му, докато съзерцаваше стройната й фигура, очертана от сиянието на пламъците. Изглеждаше много привлекателна, облечена в рокля с висока талия, прихваната в съответствие с модата, с широка лента под гърдите. Косите й, завързани на тила с обикновена панделка, падаха в прекрасен златен поток върху едното й рамо.

Себастиан почувства пристъп на желание, толкова силно, че можеше да го сравни с усещането за остър примитивен глад. Ръцете му трепереха. Искаше да я докосне, да прокара с върховете на пръстите си пътечка по мястото, където шията преминаваше в стройна извивка на гърба, да си поиграе с фините пухкави къдрици, изплъзнали се на тила й, да я почувства как потръпва. Не бе сигурен точно какво, но изведнъж почувства как нещо рязко го възпря.

Тя беше навела ниско глава, с ръце, събрани в скута й.

— Девън? — несигурно произнесе името й. Не последва отговор. Себастиан я погледна невярващо. — Девън — рече отново, — плачете ли?

Тя обърна към него изящния си гръб. Без да се замисля и без да каже дума, младият мъж я взе в обятията си. Мелезът веднага скочи на крака.

— Ако ме ухапеш, Звяр — изсъска на песа, — ще те ухапя и аз.

„Звярът“ седна.

В следващия миг Девън се вкопчи здраво в Себастиан и двамата почти паднаха в любимия му стол. Маркизът внимателно се вгледа в лицето на жената, която държеше в обятията си.

— И миналата нощ плакахте, нали?

— Не… съм… била аз! — изхлипа тя.

Себастиан въздъхна.

— Девън, не мога да понасям плачещи жени.

— Аз… не… плача.

Но ридаеше. Тесните й рамене се тресяха. Със сигурност плачеше. Отчаяно му се искаше да я утеши, затова каза:

— Ще се зарадвате ли, ако узнаете, че поръчах модистка? Тя ще пристигне утре, в десет сутринта.

Младата жена отвори в почуда уста.

— Модистка?

— Да. Шивачка.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Блестящи капчици, които пронизваха сърцето му.

„Сега пък какво, по дяволите, направих?“ Себастиан бе напълно объркан. Никога преди не беше срещал жена, която да не изпадне във възторг при вида на нова рокля.

В интерес на истината, изобщо не беше срещал жена, която да прилича на Девън. Той протегна напред дългите си крака и въздъхна:

— Девън, ще ви помоля да ми кажете какво не е наред.

Малкият й студен нос се зарови в гънките на коприненото шалче на шията му. Тялото й леко потрепваше, тя преглъщаше сълзите, като се мъчеше да потисне риданието си. Той повдигна с неимоверно нежен жест брадичката й.

— Девън, трябва да ми кажете какво не е наред.

При цялата мекота и благост на гласа му, това си беше команда.

Пак нищо. Нима беше инат? Непокорна?

— Девън — повтори по-строго.

Почувства накъсаното й дишане.

— Боже мой, — изплака тя, докато подсмърчаше, — защо ме тормозите?

— Предпочитам да мисля за това като за настояване. Сигурен съм, че така или иначе го намирате за доста неприятно.

— Точно така! Но… вие няма да ме оставите на мира, докато не ви кажа, нали?

— Не — отговори й откровено. — Сега ми кажете какво ви притеснява толкова много?

Горещите й сълзи се просмукаха през колосаната му бяла риза и докоснаха душата му.

— Аз… не съм сигурна… че мога да обясня.

— Опитайте — окуражи я нежно.

— Това е просто… Всичко е толкова неправилно… Искам да кажа, погледнете ме. Живея в голяма къща в Мейфейър, на най-доброто място в града. Мейфейър! И, ъ-ъ, ще ме посети шивачка… шивачка! А какво направих аз, за да го заслужа? Аз… — гласът й предателски потрепери. — Аз убих човек. Убих Фреди.

Той я притисна плътно до себе си, толкова близо, че дъхът му раздвижи косъмчетата по слепоочието й.

— Чуйте ме, Девън! Направили сте това, което е било необходимо, за да останете жива. Иначе Фреди щеше да убие вас.

— Знам. Знам. — Сълзи се стичаха по лицето й. — Но има една част от мен, която ми казва, че не заслужавам такова внимание. И после, вие…

— Аз?! — Себастиан бе напълно изненадан.

— Да! — изплака тя. — Защо правите това? Защо сте толкова щедър? Мястото ми не е тук. Вие не ме познавате. Дори не ме харесвате.

— Не е вярно — твърдо възрази той.

— Истина е. Знам какво си мислите за мен. Така че, ако искате да се махна…

— Не желая да си тръгвате. Искам да ви помогна. И няма да се връщате в Сейнт Джайлс. — Сега бе сигурен в това. — Забранявам!

— Не искам да ви бъда в тежест!

— Девън, моля ви, не спорете с мен.

— Тогава, много моля, не ме третирайте по този начин. Вие не можете да ми забранявате нещо! И нямате право да ми казвате какво да правя!

Себастиан стисна устни, опитваше се да не гледа намръщено. Това определено беше инат, реши той.

— Себастиан, чухте ли ме? Аз няма да бъда в тежест!

— А вие изобщо слушате ли ме? Не сте в тежест, Девън. Не сте — категорично наблегна на последните две думи.

— Тогава позволете ми да заработвам прехраната си. — Сълзите по бузите й започнаха да изсъхват. Вдигна глава и го погледна сериозно. — Мислих вече за това, Себастиан. Нека да помагам на Танзи или на някоя от другите прислужнички. Или мога да помагам в кухнята.

— Няма да стане! — изръмжа маркизът.

— Защо не? Правила съм го и преди.

— Е, повече няма да го правите. За Бога, Девън, нямам намерение да ви превръщам в слугиня.

— Няма да живея от подаяния.

— Не ви предлагам това. Просто оказвам помощ там, където е необходима. — Откриваше повече от намек за упорство в държанието й. — Освен това, мога да си позволя да ви храня… да, вас определено. — После наклони глава на една страна, сякаш обмисляше нещо. — Въпреки че не съм съвсем сигурен за Звяра… Бухтичка. — С последното искаше да я развесели. И успя. Прокара върховете на пръстите си по устните й. — Нима виждам усмивка? — промърмори той.

Един вътрешен глас го предупреди, че тази стъпка е опасна. Че стъпва там, където не трябва. Усещането за нея… начинът, по който го гледаше, златистите й очи, златните й коси, устните й, извити в лека усмивка… Почувства тази усмивка, дори под върховете на пръстите си. Неговата собствена се присъедини към нейната. От устните й излезе лека въздишка.

— Това място е прекрасно.

— Съгласен съм. — Докато говореше устата му докосна бузата й. Бореше се с желанието си да се задържи там по-дълго. — Седим в любимия ми стол, в любимата ми стая.

Очите й се разшириха.

— Колко странно. И аз така си помислих, когато влязох тук. — Младата жена не бързаше да вдигне глава от рамото му. Лежеше върху него, вече не ридаеше, тялото й беше отпуснато, а малката й длан докосваше гърдите му. — Себастиян — прошепна, — нима сте прочели всички тези книги?

Мили Боже! Тя говореше за четене, докато той само си мислеше как да я отнесе нагоре по стълбите до леглото си, да я освободи от дрехите й и да прави с нея любов цяла нощ.

Почувства се съблазнен. Съблазнен от изкусителното очарование на прекрасната малка скитница от Сейнт Джайлс. Но не искаше да я плаши. Или да обсъжда тази тема с нея.

— Едва ли — промърмори той.

— Защо не? — Звучеше изумена, че не го е направил.

— Ами да започнем с това, че те са прекалено много.

— Ако живеех тук, щях да си поставя за цел да прочета всяка една книга в тази стая. — Извърна очи. — Ако можех да чета — добави тя, с много нисък глас.

Себастиан се намръщи.

— Кажете ми, Девън — зададе й въпрос, който отдавна се въртеше в главата му, — как така умеете да говорите толкова добре, а не можете да четете? — Усети нежеланието й да отговори. — Споменахте, че майка ви е била добре образована — подкани я той.

Тя кимна.

— Мама е изкарвала хляба си като гувернантка, преди да се родя — отговори накрая. — Е, добре де, за да бъда честна, тя искаше да ме научи да чета, но аз упорито се съпротивлявах.

Устните му се извиха в усмивка. Потресаващо откровение, няма що. Поне беше достатъчно честна да си признае — и не беше толкова упорита.

— Тъй като нямахме пари за книги — продължи тя, — не виждах особен смисъл в това да се науча да чета. Мисля, че я разочаровах — сподели с тих глас. — Но сега ми се иска да не бях толкова вироглава и упорита, защото може би тогава, щях да имам възможността да стана гувернантка също като нея. Или компаньонка на някоя възрастна вдовица.

— А какво ще кажете за баща си, Девън?

Очите й се изпълниха с тъга.

— Починал е преди да се родя.

— И затова майка ви е живяла в бедност? Не е ли имала семейство, към което да се обърне за помощ?

— Само една сестра, която е починала, когато са били млади. Единствената работа, която можа да си намери, бе като шивачка. За съжаление, никога не успя да намери нещо, което да се плаща добре.

— Двете сте били много близки, нали?

Тя кимна.

— Името й беше Амелия — отвърна тихо. — Амелия Сейнт Джеймс.

Гувернантка, помисли си той, разсъждавайки на ум. Девън искаше да бъде гувернантка, също като майка си. Можеше ли да го уреди? И трябваше ли? Вътрешно тя беше готова за това, усещаше го инстинктивно.

— Ако искате — бавно започна той, — мога да ви науча да четете.

— Наистина ли? — Младата жена се вторачи в него.

— Да, наистина. — Направи пауза. — Модистката ще бъде тук утре, може да започнем на следващата сутрин.

— О, Себастиан! — ахна Девън. — Разбира се, че искам. Много при това. — Но радостта й бе твърде мимолетна. Изведнъж устните й затрепереха. — Себастиан — гласът й се пречупи, — не знам какво трябва да…

— Без сълзи — посъветва я строго.

— Без сълзи — прошепна тя и му се усмихна по начин, който го накара да иска да прави салто на всеки площад в града, само за да види лицето й да грейва така, както сега.

Ръцете му я стиснаха малко по-силно. Тя се изви леко срещу него. Кръвта му препусна яростно. Бедрото на Девън се притискаше точно срещу неговата мъжественост, която започна да набъбва и пулсира, и изду панталоните му. Дали тя я усещаше? Не. Не показваше видими признаци за това. Лицето й беше обърнато под такъв ъгъл, че деликатната й шия лежеше открита пред него, като покана към умиращ от глад човек.

Истински празник. Изкушение, което трябва да бъде победено. Но дори когато тази отрезвяваща мисъл мина през съзнанието му, той до болка искаше да притисне устни в основата на възхитителната й шия и с целувки бавно да си проправи път до сочната сладост на устните й…

Девън се освободи от ръцете му, но остана седнала в скута му. Срещу него. Срещу онази част от него, за която той не смееше да си помисли. Никога преди това не беше преживявал подобна агония. Стискайки зъби, Себастиан й помогна да се изправи. После извърна тяло леко настрани, за да скрие доказателството за своята възбуда. След като стана, Девън поклати глава.

— О, Боже мили, сигурно изглеждам ужасно.

— Изглеждате прекрасно, Девън.

Тя се намръщи.

— Благодаря ви за милите думи, но аз знам, че изглеждам ужасно, когато плача. Очите ми са подпухнали и зачервени.

Маркизът извади кърпичка от джоба си и избърса сълзите по бузите й.

— По-добре ли е сега?

Тя кимна послушно и издуха носа си с подчертано неженствен звук. Той искаше да се разсмее, искаше да задържи това пълно с противоречия създание — в един момент остро като бръснач, в следващия нежно като коте — и никога да не го пуска да си отиде.

О, Господи, това е лудост!

Едната й ръка докосна предницата на ризата и жакета му. Себастиан затаи дъх. По дяволите, ако го докоснеше там, дори случайно, всичко щеше да започне отначало…

— О, Боже мой, измачкала съм ви дрехите! А изглеждахте толкова елегантен и прекрасен. — И преди да успее да й отговори, тя произнесе най-странните думи: — Мисля, че мама щеше да ви хареса.

— А какво ще кажете за себе си, Девън Сейнт Джеймс?

— Аз изобщо не ви харесах първата нощ. И на следващия ден също… Особено на следващия ден. — Това беше денят, когато се бе опитала да го удари. Подобна откровеност го стресна, но той беше започнал да осъзнава, че Девън си е такава. — Но сега… Ами вярвам, че вие сте добър човек, Себастиан Стърлинг.

Добър. Бог знае, че мислите му не бяха добри. Топлият аромат на ямката в основата на шията й го приканваше и му напомняше за друга мека, кадифена падинка, която той знаеше, че лежи скрита под полата на роклята й.

О, да, мислите му бяха определено нечисти.

— Благодаря ви — отвърна й почти грубо.

— Джъстин също е много добър човек.

Добър. Със сигурност никога не бе чувал жена да описва брат му с такива хубави думи. Избухна в дрезгав смях.

— О, Богове, само не му го казвайте. Той си въобразява, че е много опасен.

Между деликатните й вежди се появи лека бръчица.

— Опасен ли?

— Да. Той всячески разпространява слухове, че никоя дама не е в безопасност в негово присъствие. — Себастиан се усмихна. — Да ви призная истината, аз го вярвам.

Девън премигна.

— А какво ще кажете за вас, сър? Вие също ли сте опасен човек?

— Силно се съмнявам. Джъстин смята, че аз съм най-почтеният и добре възпитан мъж от всички, които познава.

— Той също мисли, че вие сте най-изтънчения човек, когото познава.

— Той ли ви каза това?

— Не и с тези думи — призна тя. — Но имаше точно това предвид. Почувствах го. Каза, че имате търпението на светец.

— Сериозно? — Себастиан остана странно доволен.

На вратата се почука силно.

— Милорд — чу се глас. — Каретата ви е готова.

Младата жена отстъпи назад.

— Няма да ви задържам повече.

Себастиан не помръдна. Той седеше и гледаше лицето й с въпросителен поглед. Тя сякаш прочете мислите му.

— Виждате ли? Не плача. Вече не. — Взе ръката му и я притисна до бузата си.

Всеки мускул в тялото му се напрегна. Стояха толкова близо един до друг, почти на един дъх разстояние. Полите й докосваха гънките на палтото му.

Гърдите му се повдигаха от неравномерното дишане. Опасен, бе казала тя. Мили Боже, тя беше тази, която е опасна. Връхлетяха го странни чувства. На желание. На потребност. Чувства, които нямаха място в този момент… в тази ситуация.

Девън беше в дома му. Под неговите грижи. Боже мой, той би трябвало да си търси булка… С усилие си наложи да си напомни коя е, къде са… и защо.

Джъстин грешеше. Той нямаше търпение. Категорично не. Искаше да я притисне до себе си, да целува устните й и никога да не спира.

Но се задоволи само да вдигне ръката й до устните си.

— Сигурна ли сте, че всичко ще е наред?

Тя кимна.

Почти му се искаше да беше казала „не“.

Искаше му се да прати по дяволите плановете си, да върви по дяволите причината, да върви по дяволите и балът у херцогинята. Искаше му се да прати по дяволите целия свят и да остане тук, но в крайна сметка се подчини на здравия разум. Постъпи така, както го бяха учили още от времето, когато беше момче.

Защото Себастиан беше човек, който винаги изпълнява своя дълг.

И така, маркиз Търстън отиде на бала на херцогинята и танцува с всяка чуруликаща безсмислици дама от висшето общество, но нито за миг не престана да мисли за Девън. И през цялата нощ носи в себе си смущаващия образа на две блестящи, златисти очи.