Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (14)

Глава 13

Няколко дни по-късно, Себастиан влезе в библиотеката и видя, че Девън седи в креслото с крака, провесени през страничната облегалка.

— Мила моя, една дама винаги държи краката си на пода.

— А един джентълмен никога не се появява без сако. — Тя многозначително погледна към навитите ръкави и голите му до лактите ръце.

— Туше. — Той повдигна вежди, но не направи опит да вземе жакета си, който лежеше преметнат на стола зад бюрото му. Седна на мястото си, след това вдигна поглед към младата жена. — Май сме малко сприхави днес? — очите на Девън заблестяха. — Може би тогава, закуската не ви е харесала?

Нито думичка в отговор. Днес тя трябваше да се подготвя за урока си по география. Беше прекарала голяма част от сутринта зад писалищната маса, взирайки се в пространството, със смутен израз на красивото си лице.

Себастиан излезе иззад бюрото си и се приближи до глобуса, монтиран на специална поставка.

— Девън? — Махна й с ръка да отиде при него. Тя се изправи с въздишка. — Къде се намира нос Добра надежда? — Младата жена вяло посочи в близост до Северния полюс. — Интересно — отбеляза сухо той, — вчера не беше на това място.

Ъгълчетата на устните й увиснаха надолу:

— Какво значение има? Няма да ходя там.

Има логика, реши той.

— Много добре, тогава ми покажете къде е Лондон. Знам, че сте ходили там.

Неохотно, тя направи малък кръг с показалеца си върху глобуса.

— Отлично — похвали я той. Девън дори не го погледна. Раменете й бяха сковани, тя изобщо не приличаше на себе си. Отговаряше на въпросите вяло, без обичайната си преливаща жизненост. — Девън, болна ли сте?

— Не. Но вие ми изглеждате доста уморен, сър.

— А вие сте доста невнимателна. — Поне бе успял да привлече вниманието й. Най-сетне погледът й се обърна към него.

— Защо се тревожите, Себастиан? За мен? След като се върнете от вечерните приеми, вие не заспивате до зори. Знам го. Виждам светлината в процепа под вратата на спалнята ви.

Наблюдава я дълго с изпитателен поглед. Леките сенки под очите й свидетелстваха, че и тя също не спи. Явно не беше прекратила нощните си обиколки из къщата. Но като имаше предвид сегашното й настроение, не възнамеряваше да спори с нея.

— Харесвам нощта — отвърна безгрижно той. — И винаги съм я харесвал.

Това съвсем правдиво изявление, очевидно не успя да убеди Девън.

Безспорно, трудно му се отдаваше да се концентрира върху работата по време на уроците им. Понякога, когато тя стоеше наведена над дългата махагонова маса в средата на помещението, той се любуваше на възхитителното й малко задниче, което се полюшваше ту на една, ту на друга страна. Харесваше му да я наблюдава как бърчи чело, когато е съсредоточена. Беше му заявила, че не желае да се взира в гърдите й, така че трябваше да се задоволи с това, което му се предоставяше.

Но това не беше всичко.

Задълженията, които винаги бяха толкова важни за него, останаха на заден план. Предпочиташе да прекарва времето си с Девън, отколкото да го губи в посещения на светски приеми, изискващи присъствието му, за да си търси невеста. С нея не беше необходимо да се придържа към светските маниери и формалности и не трябваше да мисли за отговорностите, произтичащи от титлата му. Още повече, че с нея никога не скучаеше. Въпреки че беше необразована, притежаваше остър и възприемчив ум. Говореше без заобикалки и не криеше чувствата си зад неспирно бърборене, фалшив смях и безсмислени разговори. Беше забавна, както никоя друга жена досега.

Себастиан не искаше да се отказва от това — от закъснелите й уроци. И нямаше намерение да я държи на разстояние. Досега се бе наслаждавала на обучението си.

— Не става дума за мен — каза той. — Мислех, че ви харесва да учите.

— Така е — промърмори тя неохотно. Ентусиазираната реакция, която тя би показала преди две седмици, липсваше.

Маркизът се намръщи.

— Последните няколко дни се държите странно. Какво не е наред?

Младата жена отвърна поглед.

— Нищо — произнесе много тихо.

— Познавам ви вече достатъчно добре, затова не се опитвайте да ме лъжите — уверено възрази той. — Да не сте променили решението си? Мислех, че искате да станете гувернантка.

— Искам. Но…

Колебанието й беше доказателство за нейното нещастие, което от своя страна оказваше влияние върху най-съкровените му чувства. Подпирайки хълбок на бюрото си, той се присегна, обгърна с пръсти нейните и придърпа младата жена към себе си.

— Но какво? — Погледът му шареше по лицето й. Меките й розови устни плътно се притиснаха. — Девън… — започна той с леко предупреждение.

— О, добре де! Ако искате да знаете аз… аз не мога да пея.

— Моля?! — Себастиан премигна учуден.

— Чухте ме. Ако някога го направя, всички ще се втурнат панически към вратата и ще избягат на улицата.

За един дълъг миг той остана втренчен в нея с недоумение. След това внезапно го осени прозрение:

— Чула сте Пенелопе? — Когато Девън кимна нещастно, той едва не се разсмя, но навреме се усети, че в името на собствената си безопасност не бива да го прави. — Девън — изрече внимателно, — малцина могат да пеят като Пенелопе. — Тази тактика изглежда не даде резултат. Навярно бе необходимо насърчаване. Опита отново: — Може би само ви се струва, че не можете да пеете.

— Не — отвърна му почти отчаяно. — Не, ето чуйте — и тя запя някаква песничка със слаб, треперещ глас. Себастиан се постара на лицето му да не се появи изражение, което тя би могла — с право! — да приеме за съжаление. В ъгъла, Звяра седна и започна да вие. Маркизът изгледа помияра заплашително.

Приключила с пеенето, Девън го гледаше с очакване. Младият мъж забеляза отпуснатите й в отчаяние рамене. Дявол да го вземе, сега трябваше да внимава много повече от всякога, егото й в този момент беше твърде крехко.

— Девън, за да бъдеш истинска дама, се изисква повече от умението да пееш.

— Да — съгласи се с горчивина тя. — Знам.

— Може би вашият талант се крие в свиренето на пиано…

— Може би въобще нямам никакъв талант.

— Странно — произнесе той, загледан в нея. — Не мислех, че сте от хората, които се предават толкова лесно.

— Нямам намерение да се отказвам, нито да се предавам. Просто съм искрена. Вие цените честността, нали?

— Много високо.

— Тогава престанете да се опитвате да ме убеждавате.

— Въобще не съм се опитвал да…

— Моля ви, Себастиан, позволете ми да довърша. Работата не е само в Пенелопе. Наблюдавах дамите на вашия прием. Аз никога не бих могла да бъда като тях. Никога! — възкликна яростно Девън. — Не съм свадлива, нито завистлива — или може би съм?! Знам, че като гувернантка няма да участвам в подобен род забавления. Наясно съм, че гувернантките или компаньонките не могат да се стремят да попаднат във висшите кръгове на обществото. Но ако искам да обучавам деца или да правя компания на някоя богата възрастна дама, трябва да имам подходящите маниери…

— Ще имате подходящите маниери, ако се научите да седите изправена.

— Не е само това. — Тя посочи с пръст към глобуса, после към книгите, разтворени на масата. На лицето й се изписа огорчение. — Има и друго. Аз не мога да шия; как, по дяволите, да се науча да бродирам? Веднъж помагах на мама за една рокля и така стегнато заших ръкавите, че заприличаха на барабан! Никога няма да съм в състояние да мога да скицирам, няма смисъл дори да опитвам — вероятно ще измъча горката ви сестра до смърт! Никога няма да се науча да говоря френски. Все още се опитвам да прочета нещо на собствения си език. — Гласът й едва не се пречупи, но тя успя да го стабилизира, преди смело да продължи. — Не мисля, че имам някакъв шанс, Себастиан. Предполагах, че мога да се справя с всичко това, но има толкова много да уча…

— Девън, замълчете!

— Себастиан, аз…

— Шшт! — Прекрасните й устни трепереха. Сърцето на младия мъж се сви. — Чуйте ме, Девън — каза й тихо, — и ме слушайте внимателно. Много съм доволен от успехите ви в учението. Те наистина са невероятни.

— Казвате го просто така. — Тя поклати леко глава.

— Не. — Беше непреклонен. — Нищо подобно. Предполагам, че се чувствате претоварена. И това не е изненадващо. Вие усвоихте невероятно количество знания за съвсем кратък период от време. Кога беше това? Малко повече от месец, откакто започнахме? Убеден съм, че е така. — Прекара ласкаво върховете на пръстите си по изящното й носле. — Сега — каза сериозно, — успях ли да ви накарам, да се почувствате по-добре?

Очите й се взряха в неговите, сякаш искаше да се убеди, че говори искрено. Навярно думите му я удовлетвориха, защото най-накрая кимна:

— Да, успяхте. — Тонът й бе тържествен, но устните й се бяха извили в лека усмивка. — Както винаги.

Себастиан затаи дъх. Искаше му се да я целуне. Ужасно му се искаше. Но тя можеше да си помисли, че единствената му цел са само целувките, а той не желаеше това. Погледът му се плъзна от нея към глобуса и обратно към жената. Беше пътувал по целия свят. Яздил бе камили в Египет. Беше се потил и задъхвал в жегите на Индия. Вчера й бе показал всички места, които беше посетил.

А Девън познаваше единствено Сейнт Джайлс.

Боже мой, помисли си той, тя е била в ада и се е върнала от там!

— Изправете гръб и поемете дълбоко въздух, мила моя. Защото предполагам, че знам нещо, което ще ви накара да се почувствате много по-добре.

Той я отведе във входното фоайе, където заповяда да приготвят каретата и да донесат наметалото на Девън.

— Себастиан! — Тя примигна учудено. — Какво правите?

— Излизаме — заяви младият мъж.

— Излизаме! Къде?

Той постави изящната й длан в свивката на лакътя си и нежно погали ръката й.

— Да видите света, който не познавате.

 

 

Каретата излезе извън града, където въздухът беше топъл и свеж, а небето — синьо и блестящо. Девън седеше с нос, притиснат до стъклото, напълно омаяна от красивата природа навън. Себастиан седеше до нея, очарован от гледката, която представляваше младата жена.

В малко китно селце, близо до Лондон, те вечеряха в прелестна крайпътна странноприемница. Девън хапна с удоволствие, доброто й настроение се възвърна. Беше въодушевена и жизнерадостна, и той се радваше от сърце, че я беше извел далеч от града, за целия ден. Промяната на обстановката беше точно онова, от което се нуждаеше тя, след дългото й пребиваване в затвореното пространство на дома му.

 

 

Беше вече тъмно, когато се върнаха обратно в града. Преминавайки през площад Гроувнър, Девън извърна глава, за да види огромната къща в края на площада. Себастиан се засмя под нос на по детски удивеното й лице.

— Не ще и дума, тази сграда прилича на замъка в една от книгите ви!

— Вярно е — съгласи се той. — Там живее вдовстващата херцогиня Карингтън.

— О, да, тя беше на вашия прием онази вечер. Джъстин ми я показа. — Няколко минути по-късно преминаха покрай тухлена постройка в григориански стил. — О, много ми харесва тази къща! Кой живее в нея?

— Виконт Тембърли.

Ъгълчетата на устните й се отпуснаха надолу.

— Като си помисля още веднъж, доста е грозна.

Себастиан вдигна вежди. „Много странна промяна на мнението“, реши той.

— Мога ли да попитам, защо?

— Не го харесвам.

— Девън, но вие дори не го познавате. — Той замълча. Вниманието му се изостри и веселото настроение го напусна. Стисна устни. Тембърли беше известен като женкар и пускаше ръка на всяка привлекателна жена. Но братът на виконта му беше добър приятел, следователно, се чувстваше длъжен да включи в поканата и Тембърли. Но сега обаче се зачуди дали Девън бе срещнала виконта на приема. Ако се бе случило нещо, за което той не знаеше? Нещо, за което не му бе казала? Това ли беше отговорът за безсънните й нощи? Ей Богу, ако Тембърли само беше посмял да й хвърли похотлив поглед, щеше да го удуши със собствените си ръце! Себастиан се размърда и се обърна към нея, така че да може да вижда по-добре лицето й. Веднага щеше да разбере, ако криеше нещо от него. — Какво — попита със стоманени нотки в гласа си — е направил Тембърли, за да заслужи такова неодобрение?

— Той има жена и любовница.

Сякаш тежест падна от раменете му.

— Откъде знаете това? Не — вдигна ръка, — нека позная. Отново Джъстин.

Въпреки че беше леко ядосан, не можеше да промени нищо. Джъстин не беше способен да държи езика зад зъбите си и обичаше да си прави шеги.

— А вие? — попита тя спокойно. — Ами вие, Себастиан? Ще поддържате ли любовница, когато се ожените?

Намекваше му за неговия стремеж да си намери съпруга. Нямаше нужда да пита как е разбрала, това не беше тайна, разбира се. Той обаче никога не беше разговарял за това с нея — какъв смисъл имаше? Но напоследък търсенето му на невеста беше станало обект на много спекулации във всеки скандален вестник в града — беше я видял да чете клюките в последните им издания. Не беше обърнал почти никакво внимание, когато разбра, че тя поглъща сплетните с такъв плам, а си мислеше, че това е добре за развиване на умението й да чете.

Беше го приканила към честност. Е, какво пък, щеше да й отговори искрено на въпроса.

— Не знам.

— Не знаете — повтори тя.

— Не. Разбира се, не може да се изключи подобна възможност. Факт е, че повечето джентълмени постъпват така.

— Ясно — произнесе тя с меден глас. — Кажете ми, очаквате ли вашата съпруга да ви бъде вярна?

— Тя ще ми бъде вярна — отговори навъсено, — иначе няма да бъде моя жена.

— Значи ще изисквате от нея пълна лоялност?

— Верността и лоялността вървят ръка за ръка. — Беше своевременното му твърдение.

— Поправете ме, ако съм ви разбрала погрешно — отвърна с язвителен тон, — но вие очаквате от съпругата си безусловна честност, преданост и вярност, докато отказвате да й дадете същото от своя страна?

— Не бих го казал по този начин. Тя ще изпълнява дълга си като съпруга, а аз — моя като съпруг.

— И какво, ако си хване любовник?

— Няма! — Очите му блестяха. — Един мъж трябва да знае, че наследниците му са заченати от него!

— Все пак, вие можете да си позволите да имате любовница. Това е едно и също, нали?

— Със сигурност не е!

Тя го гледаше, стиснала здраво устни. В златистите й очи бушуваше буря.

Той въздъхна.

— Девън, традициите във висшето общество са различни. Вие не разбирате…

— О, разбирам — възрази му студено. — Разбирам, че е грешно мъжът да има едновременно съпруга и любовница. Съпругът е длъжен да бъде верен на жена си, както тя му е вярна. Съпругът е длъжен да се грижи за своята съпруга така, както тя се грижи за него. И като човек, който се предполага, че е загрижен за благоприличието, мисля, че би трябвало да знаете това!

Е, каза си наум Себастиан, тя определено е непреклонна по отношение на това, кое е правилно и кое — грешно. Потисна смеха си, преди да е забелязала забавлението му.

И все пак беше впечатлен. Нейната проповед бе прозвучала като кодекс на честта, който трябваше да се спазва от съпрузите.

Същите ценности, които бяха толкова скъпи и за него.

Той се опита да се докосне до ръкава й; младата жена дръпна ръката си.

— Девън — започна тихо той, — може би ще ви е интересно да разберете, че вече нямам любовница. — Защо й доверяваше такова нещо, и самият той не знаеше. Но нещо вътре в него, нещо, което напълно не разбираше, го принуди да го направи.

— Защо трябва да ме интересува? — избухна тя.

Защо наистина, запита се той, и се отпусна назад върху възглавниците.

Каретата подскочи от някаква неравност на пътя. Наклони се леко на една страна и Себастиан протегна ръка, за да задържи Девън. Този път младата жена не се отдръпна. В следващия миг тя вирна малкото си носле, отново към него.

— Какво стана с нея? — попита сковано. — Прекрасната Лили, нали? Скарахте ли се?

Как, по дяволите, бе узнала за Лили? Аха! Несъмнено отново Джъстин, осъзна с досада Себастиан.

Но самият той бе започнал този разговор. Сега не беше съвсем сигурен как да го приключи. Едва ли би могъл да признае, че няколко вечери след появяването на Девън в дома му, той бе посетил Лили. Беше я погледнал и бе почувствал… нищо. Пламенната й целувка за поздрав го беше оставила равнодушен. Нямаше нито ответна искра, нито намек за желание.

Тогава разбра, че между тях всичко е приключило, и й го каза. Възмущението на Лили беше напълно естествено. Направи му бурна сцена, докато не й предложи щедро обезщетение. След което тя на практика измърка…

Тези пикантни подробности, обаче не бяха нещо, което би трябвало да разкрие пред младата жена до себе си.

— Просто дойде време да се разделим.

— И вие я пуснахте да си отиде, ей така? — Тонът й бе по-скоро обвинителен. Подобна логика го порази. Мислеше си, че тя ще бъде доволна.

— Прекрасната Лили, както я нарекохте, ще си намери някой друг. Уверен съм, че вече си е намерила.

— А, ако не е?

— Непременно ще си намери. Обикновено така става с… — последва неловка пауза — … с жените като нея — завърши той.

— Съдейки по вашите думи, мога да заключа, че сте имали много любовници.

Себастиан се размърда неловко. Това беше изявление, а не въпрос. И все пак, беше наясно от изражението й, че очаква отговор. Но как, по дяволите, трябва да отговори на това. Разговорът им се беше отклонил в посока, която не беше предвидена. А какво друго би трябвало да очаква, след като се беше научил да очаква неочакваното от Девън?

Себастиан се замисли за момент, подбирайки подходящите думи.

— Аз съм на трийсет и една — започна внимателно, — така че, да, имал съм няколко любовници.

— Може би имате много деца тогава. — На лицето й се изписа неодобрение.

— Нямам. Напълно съм убеден в това. — Отговорът му прозвуча с абсолютна категоричност.

— Как? — попита младата жена.

— Знаете. Има начини. — Направи несигурен жест с ръка. — Мъжете си имат свои, жените също… — Гласът му заглъхна и изведнъж млъкна. Докато се взираше в нея, бе поразен от странна мисъл.

Бяха стигнали почти до дома му. Каретата бе забавила движението си, докато се приближаваше към къщата.

— Девън — каза той предпазливо, — със сигурност сте наясно, по какъв начин мъжете и жените могат да избегнат зачеването на дете?

— Не съм! — отсече тя, със стиснати зъби. — Нямам нужда от такива знания!

Отне му малко време, за да осмисли изцяло значението на яростното й твърдение. Не можеше да повярва! Дали тя наистина е…

Ожесточеното прочувствено проклятие само излетя от устата му.

— Искате да кажете, че сте девствена?!

Вратата на каретата се отвори. Лакей в тъмночервена ливрея се поклони, после протегна ръка, за да помогне на Девън да слезе.

— Милорд — заяви тя превзето, — езикът ви е отвратителен.

— Ще стане още по-ужасен, ако не ми отговорите!

Тя прихвана полите си и вдигайки високо малката си закръглена брадичка, погледна през рамо.

— Вярвам — отвърна любезно, — че сам можете да си направите заключение!