Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (6)

Глава 5

Скръстил ръце пред гърдите си, Джъстин чакаше Себастиан в коридора.

— Доста заядлива жена, нали?

Брат му изсумтя.

— Заядлива? Мога да се сетя за дума, далеч по-подходяща и по-малко благопристойна.

Джъстин леко се усмихна.

— Трябва да признаеш, че не е глупава. Стана ми смешно, когато те нарече лорд Безсрамник.

— Сигурен съм, че ти е било забавно и съм съгласен, че не е глупава. Но тя крие нещо, Джъстин. Убеден съм в това.

Очите на по-младия мъж блеснаха.

— Ще се обзаложим ли?

— Ти ще загубиш — предупреди го маркизът.

Брат му се засмя.

 

 

След вечеря, Себастиан се разположи в любимото си кресло в библиотеката. Целият му ден беше напрегнат. По-голяма част от следобеда се занимава с делата си, като непрекъснато мислеше за жената на горния етаж. Все още не бе сигурен в какво точно се бяха забъркали. Въпреки че, помисли си той с досада, тя правеше всичко възможно да го забрави. През деня беше надникнал да разбере как е, а тя се бе престорила на заспала.

Тази вечер у Уетърби имаше бал, но Себастиан изпрати бележка, че отказва поканата. Не считаше за правилно да оставя ранената само на грижите на прислугата. Без съмнение, щяха да тръгнат клюки по повод причината за отсъствието му, особено след заявлението, което беше направил у Фъртингел, но беше взел решението без да се замисля.

Просто ще се заеме с търсенето на съпруга по-късно.

Отпуснат в креслото, Себастиан се протегна и взе вестника, донесен в ранния следобед. Едва сега имаше време да го прочете.

Не след дълго чу в коридора гласа на току-що прибралия се у дома Джъстин, който нареждаше каретата да бъде приготвена и докарана отпред до час. После се показа на вратата на библиотеката.

— Мислех, че вече се приготвяш за бала у Уетърби.

Себастиан поклати глава и посочи с пръст към тавана.

— Няма да ходя — отвърна сухо.

— Ах, да. Забравих. Ще останеш да пазиш фамилното богатство. — Джъстин свали ръкавиците си. — Между другото, как е тя?

— По-добре, отколкото очаквах. Все още не съм й симпатичен.

— Да. Да се чуди човек защо… — По-младият мъж направи пауза. — Сигурен ли си, че няма да отидеш на бала?

— Сигурен съм.

— Няма да намериш перфектната жена, като си седиш у дома. Кълна се, всички красавици на Лондон ще бъдат там тази вечер.

— И всички те ще гледат теб. Освен това, тридесет години съм оцелял без съпруга, мога да карам още известно време така. — И запрелиства вестника.

Джъстин се разсмя.

— Мисля, че грешиш. Всъщност, знам, че е така. — Дръпна всекидневника от ръцете на брат си, преди той да е успял да го спре. Размаха го и се прокашля. — Тук — обяви той — е най-новото от днешната светска хроника. — И зачете: — Дами, дръжте се да не паднете! Според думите на маркиз Търстън, най-известният ерген в града, той ще си търси съпруга…

— О, Господи! — прошепна Себастиан и взе вестника обратно.

— Кълна се, Себастиан, след такава сладка примамка, всички красавици ще бъдат разочаровани от твоето отсъствие. Аз просто съм длъжен да ги утеша някак си.

— О, сигурен съм, че ще намериш начин — подхвърли по-възрастният мъж и се зачете в изданието.

— Разбира се. Приятна вечер.

Младият мъж още не беше излязъл от стаята, когато брат му избухна в проклятия. Джъстин се обърна.

— Какво става?

Изражението на лицето на Себастиан стана мрачно.

— Знаех си! Знаех си, че тя крие нещо!

— Какво искаш да кажеш? — погледна го изненадано брат му.

Маркизът заби пръст във вестника.

— Спомняш ли си, че тя питаше за някакъв мъж? Един човек е бил намерен мъртъв на улицата, в близост до мястото, където открих нашата уважаема гостенка.

— Господи!

— Установено е, че той е бил член на една от бандите в Сейнт Джайлс. — В ъгълчетата на устните му се образуваха две бели линии. — В близост до тялото е намерен нож.

— Сигурно не мислиш, че… — започна бавно по-младият и погледна към брат си.

— Това, което мисля, е, че трябва да направим още едно посещение на прекрасната мис Сейнт Джеймс. Вярвам, че тя може да хвърли малко повече светлина по въпроса. — Той отиде до вратата и я отвори със замах. — Исусе! — промърмори. — Изобщо не трябваше да я водя тук.

Когато маркизът се заизкачва по стълбите, брат му го последва. В Жълтата стая Девън седеше на леглото, опряла гръб на възглавниците. Танзи, една от прислужничките, току-що беше вдигнала подноса от скута й. Себастиан с удоволствие забеляза, че гостенката беше изяла почти цялата си вечеря.

Когато го видя, Девън повдигна брадичка.

— О, ето го и лорд Безсрамник!

Себастиан се усмихна леко.

— Радвам се да видя, че се чувствате по-добре. Надявам се, това да ви помогне да се придържате по-близо до истината. — Спря до леглото и хвърли вестника в скута й. — Предполагам, че тук ще намерите интересни новини. — Той почука с пръст по заглавието.

Погледът на големите й златисти очи се премести от лицето му към вестника. Но младата жена не продума нищо.

— Е? — попита Себастиан.

Тя продължи да мълчи.

— Мис Сейнт Джеймс?

Девън поклати глава.

— Аз… не мога да чета. Искам да кажа… познавам буквите, но не мога да ги свързвам в думи, с изключение на името ми.

Себастиан се прокле на ум, трябваше да го предположи. Трябваше да го знае!

— Е, тогава позволете, аз да ви прочета. — Той взе вестника. — Тази сутрин в Сейнт Джайлс е намерен мъж. Съвсем до мястото, където ви открих. — Ранената пребледня. — Говори се, че наблизо е била забелязана жена в тъмносиво наметало и с голямо боне.

Девън хвърли поглед към износената си пелерина, която беше преметната върху облегалката на стол, тапициран с копринена дамаска на райета, в другия край на стаята.

— Жената — продължи да чете маркизът, — беше описана като дебеличка — хвърли остър поглед към възглавницата на стола, после погледна гостенката си в лицето.

Тя хапеше долната си устна и имаше явно виновен вид.

— Този мъж е бил убит, мис Сейнт Джеймс. Намушкан в гърдите.

— Какво? — попита тихо. — Искате да кажете, че е умрял?

— Точно така. До него е намерен нож. Полицията твърди, че това е оръжието на убийството.

— О, Боже! — прошепна тя.

— Та, въпросът ми е — вие ли го убихте?

Девън отвори уста, но отговор не последва. На Себастиан му беше достатъчен изразът на смаяното й лице, за да разбере истината.

— Кой нанесе първия удар?

Младата жена не смееше да срещне погледа му.

— Ножът е мой — каза тя с нисък глас. — Но не е това, което си мислите. Наистина не е.

— Искали сте да го ограбите?

Тя гневно вдигна поглед към лицето му.

— Не!

— Тогава е било кавга между любовници?

— Любовници?!… Аз нямам любовник — ахна тя. — Нали миналата нощ ви казах, че той искаше да ме ограби! Открадна ми парите и се опита да ми вземе огърлицата!

Себастиан пренебрегна треперещите й устни — толкова съблазнителни! — и продължи да я притиска. Знаеше, че е крайно време да изтръгне истината.

— Във вестника се твърди, че е бил член на банда — каза той. — Знаехте ли това?

— Не, кълна се, че не съм. Знам само името му — потръпна. — Казва се Фреди. — Погледна към Джъстин, който приближи до ръба на леглото.

— Всичко, което искаме, е да узнаем истината — рече тихо той.

— Те ми преградиха пътя — Фреди и брат му Хари. — В очите на Девън проблесна укор, когато отправи поглед към маркиза. — Нали ви казах вече, че бяха двама. Хари бръкна в джоба ми и взе чантичката, после избяга в уличката. А Фреди се опита да изтръгне огърлицата от другия. Не ме притесняваше, че ми взеха парите, но не можех да им позволя да ми вземат огърлицата! Затова се опитах да спра Фреди, но той ме стисна за гърлото и аз не можех да дишам! Спомних си за ножа, който носех, и успях да го достигна. Бях го скрила в ботата си.

Погледът на Себастиан се спря на шията й. Ето откъде са дошли тези синини, помисли си той. Фреди е искал да я удуши.

Джъстин изказа своите съображения на глас.

— Би трябвало Хари да се е върнал и да е открил тялото на Фреди.

— Не е задължително — възрази брат му. — Това може да е направил и някой друг. Но може би брат му е този, който е информирал полицията.

— Не — поклати глава младата жена. — Той не би посмял, от страх да не го арестуват. По-скоро някой от техните приятелчета го е направил. — Тя бързо-бързо замига и наведе глава. Себастиан се намръщи. — Така или иначе — продължи шепнешком гостенката — това няма значение. Той ме издирва и полицията — също.

— Търсят жена в напреднала бременност, с голяма пелерина и смешно боне — напомни й той. — Макар че ни уверявате, че не сте крадла, все пак бяхте облечена като такава.

Девън светкавично повдигна брадичка.

— Да не сте посмели да ме наричате така! Може да ме считате за убийца, но крадла не съм!

— От какво преживявате?

— Работя в „Гнездото на враната“ и смея да кажа, че това е заведение, което такива джентълмени като вас и брат ви едва ли посещават.

Каква наглост?! Но защо звучеше като истинска надменна дама! Себастиан погледна въпросително към брат си.

— Това е една кръчма недалеч от доковете — поясни Джъстин. — Нищо чудно, че миришеше на риба, тютюн и бира!

Маркизът отново се обърна към Девън.

— Положили сте доста усилия, за да скриете фигурата си.

— Ама поради съвсем друга причина, а не заради тази, за която вие си мислите.

Той повдигна вежди.

— Бих искал да чуя тази причина — каза спокойно.

В очите й засвяткаха пламъчета. Себастиан си помисли, че ако беше по-силна, с радост би увила пръстите си около врата му.

— Държа под наем една стая при човек на име Филипс, в къща близо до Шелтън Стрийт. Прибирам се много късно у дома. Вие трябва да ме разберете, това… това е моят начин на защита.

Братята се спогледаха. И двамата бяха явно объркани. Гостенката им ги изгледа сякаш са тъпи.

— Мъжете рядко поглеждат втори път към бременна жена. И аз се възползвах от това. До миналата нощ — тя замълча. — Не исках да убия Фреди — продължи с разтреперен глас, — просто исках да го спра.

Напълно правдоподобно обяснение, но въпросът беше дали е достоверно. Себастиан внимателно огледа гостенката, като оцени начина, по който нежните й розови устни трепереха. Или това беше игра на вечерната светлина? Може би нейната дързост не беше нищо повече от чисто перчене.

Тя погледна към Себастиан.

— Трябваше да ме оставите там — каза с много нисък глас. — Щеше да е по-добре…

— Глупости! — тонът му беше остър.

— Истина е — отвърна тя с горчивина. — Полицаите изобщо няма да ми повярват, нито пък съдията. Защото съм бедна и съм от Сейнт Джайлс. Тази причина им е достатъчна, за да ме обесят. А Хари… — потръпна цялата. — Той е хитър. И жесток. Разбрах го по очите му. А… А аз убих брат му. Ако ме открие, по-добре да бях умряла там, където ме намерихте.

Този път Джъстин беше този, който отговори рязко:

— Слушайте, не трябва да говорите така! И няма защо да се страхувате. В този дом сте в пълна безопасност. Двамата със Себастиан ще се погрижим за това. Всъщност, може да останете толкова дълго, колкото желаете. — Той стана и тръгна към вратата. Ръката му беше вече върху блестящата месингова дръжка, когато се извърна и допълни: — Е, хайде. Трябва да си почивате, затова ние ви пожелаваме лека нощ.

По-младият мъж, без съмнение, бе наследил семейната самоувереност. На Себастиан не му остана нищо друго, освен да го последва в коридора. Когато затвори вратата, брат му се беше облегнал на стената.

— Миналата нощ ти ме обвини, че аз съм хвърлил око на тази млада жена. — Маркизът го погледна иронично. — Но се боя, че ти си се поддал на нейния… как да се изразя по-точно… забележителен чар.

— Глупости! — сряза го Джъстин. — Аз не съм толкова лекомислен, колкото ти се струва. Тя е в опасност. Не можем да я изгоним, но не можем и да я предадем на полицията — повдигна вежди, когато брат му не отговори. — О, хайде! Сигурно не мислиш, че е убийца?

Себастиан се поколеба, борейки се със своите съмнения.

— Не — отговори. — Но не трябва да пренебрегваме и факта, че е от Сейнт Джайлс — свърталище на просяци, крадци и проститутки.

— О, разбирам. Ти смяташ, че е жена с леко поведение?

Маркизът присви устни.

— По-вероятно е жена без добродетели.

— Улиците на Сейнт Джайлс са долно, мръсно място, Себастиан. Когато човек живее там, трудно може да остане невинен.

— Точно така. И ако тя твърди, че не е крадла, това все още не означава, че е вярно.

— Тя е в тежко положение, Себастиан. Ако се обърнем към полицията, те няма да я изслушат. Според нейното признание, е убила Фреди. Освен това идва от Сейнт Джайлс, което само по себе си, е вече престъпление. Какво ще стане, ако властите предпочетат да я осъдят, а не да раздадат правосъдие? Естествено, че тя ще се старае да защити сама себе си. Крадла или не, момичето не заслужава да я обесят.

Това беше смущаващо заключение.

— Наясно съм с това — отвърна той тихо. — Напълно възможно е те да смятат, че колкото по-малко просяци има на улицата, толкова по-добре.

Още повече, че такава „нежелана личност“ имаше в момента в дома си, и не можеше да се каже, че е особено доволен от предложението на Джъстин за безопасно убежище за неопределено време.

— Ти й каза, че може да остане тук, колкото си пожелае, но се надявам, че тя няма да го изтълкува като покана да стане постоянна гостенка в дома ми.

— Е, в такъв случай вече няма да бъде гостенка, нали?

— В такъв случай, може би ще я вземеш със себе си, когато си намериш собствен дом в града. Ти като че ли спомена наскоро, че съществува такава възможност.

— О, не съм се разбързал толкова.

— Забелязах.

— Скъпи мой по-голям братко, искам да ти обърна внимание на две неща. Първо, ти беше този, който доведе скъпата мис Девън тук…

— Благодаря за напомнянето — тросна се Себастиан.

— Колкото до другото, готов съм да се закълна, че се чувстваш много самотен в тази огромна къща.

— Джулиана сега е на пътешествие, но иначе живее тук — на свой ред му напомни по-възрастният мъж. — И трябва да ти кажа, че много съжалявам, че нашата скъпа сестричка я няма, за да се грижи за тази нахалница!

— Нали каза, че е започнала да се възстановява.

— Ще мине още известно време, докато се оправи напълно. Няма да е лошо да качи малко месце по кокалите си, ако не си забелязал.

— Забелязах. Но като се има предвид мнението ти за нея, интересно как ти си обърнал внимание на това.

Чувство на вина прободе Себастиан, но той побърза да го потуши.

— Аз не съм безчувствено животно, Джъстин. — Изражението на по-малкия говореше съвсем друго. — Смея да твърдя, че в Лондон ще се намери поне една жена, която да нарече теб безчувствено животно.

— О, бих казал, че е повече от една. — Очите на Джъстин блеснаха. Той замълча и стана сериозен. — Тя беше изплашена, Себастиан, и полагаше усилия да не се разплаче.

Пред погледа на маркиза сякаш изникнаха очите й, сияещи като скъпоценен кехлибар. Казваше си, че това не са сълзи. Господ му беше свидетел, че не може да се оправя с плачещи жени. Те разкъсваха сърцето му и изгаряха душата му. Джулиана би могла да потвърди това. Един сведен поглед, треперещи устни, приглушено ридание… и той беше загубен. Не че сестра му беше безволево и хленчещо създание. Изобщо не беше така. Тя се отличаваше с непоколебим и силен дух и той не познаваше друга с по-състрадателен нрав. И когато тя или някоя друга жена плачеше, Себастиан не можеше да остане равнодушен. Не можеше да обърне гръб и да си тръгне. Правеше всичко по силите си, за да прогони тези сълзи.

Сега, доста рядко проявяваното съчувствие от страна на по-малкия му брат, само го накара да се почувства по-зле. Боже мили, дори Джъстин, който бе съвършено нечувствителен към женските сълзи, Джъстин, който бе разбил повече женски сърца, отколкото всички донжуани в Лондон, взети заедно, бе трогнат.

О, по дяволите! Дявол да го вземе, може би наистина е студенокръвно животно! Момичето действително е в тежко положение.

— Може би си струва да направим някои проучвания въз основа на това, което тя твърди? — каза той тихо. — И по-специално за този мерзавец Хари.

Джъстин кимна.

— Аз ще се погрижа за това. — Обърна се и заслиза по стълбите.

— О, и Джъстин? — Брат му погледна през рамо. — Никой не трябва да узнава, че ние проявяваме интерес към произшествието.

По-малкият килна глава на една страна.

— Какво? — рече провлачено. — Нима някога съм бил недискретен?

— Никога! — отговори с лека ирония развълнуваният маркиз.

— Аха. — Усмивката на Джъстин беше отчасти ехидна, отчасти палава, типична за него. — Имаш предвид, че се е случвало по някой път?

— Предполагам, че отлично разбра какво имам предвид.

Усмивката на Джъстин изчезна. Изведнъж лицето му стана мрачно.

— Разбирам — каза той. — Бъди сигурен, братко, че можеш да разчиташ на мен.

Погледите им се срещнаха и Себастиан се усмихна леко.

— Знам — отвърна тихо.