Ана Сюел
Черния красавец (8)

Глава осма
Рижка продължава своя разказ

Следващия път, когато бяхме с Рижка в ограденото място, тя ми разказа за първия си дом.

— Купи ме един търговец, защото хареса червеникавия ми цвят. Няколко седмици ме кара в общ впряг с друг черен кон, след което ни продаде на един префърцунен господин и ни изпрати в Лондон. Търговецът използуваше късата юзда, която ненавиждах повече от всичко друго, но на новото място я стягаха още по-често, защото кочияшът и господарят му смятаха, че така е по-изискано. Често ни развеждаха из Хайд Парк^[1] и на други места, където се събираха светски тълпи. Ти, който никога не си носил къса юзда, не знаеш какво е, но мога да те уверя, че е ужасно.

Аз обичам свободно да размахвам глава и да я държа високо като всеки друг кон. Но опитай да си представиш, че повдигнеш ли по-високо глава, трябва да я държиш така с часове, без да можеш да я помръднеш — освен с рязко движение, и то още по-нависоко. А вратът те боли така, че направо не знаеш къде да се денеш. Да не говорим, че вместо един, имаш два мундщука. Моят беше остър, нараняваше езика и челюстите ми така, че кръвта оцветяваше пяната, която непрекъснато хвърчеше от устата ми, тъй като се дразнех и гризях мундщуците и юздата. Още по-лошо беше, когато с часове трябваше да чакаме господарката да излезе от бал или друго забавление. А ако нервничех или тропах с крака от нетърпение, заиграваше камшикът. Всичко това беше достатъчно, за да те побърка.

— Господарят ви не проявяваше ли някакви грижи за вас? — попитах.

— Не — отвърна Рижка. — Единствената му грижа беше да има, както го наричаха — изискан екипаж. Според мен той почти нищо не разбираше от коне и оставяше всичко на кочияша си, който му каза, че характерът ми е сприхав и че не съм добре обучена да нося късата юзда, но че скоро би трябвало да свикна. Той обаче не беше човекът, който можеше да ми помогне — когато се прибирах в конюшнята разгневена и нещастна, вместо да ме успокои и приласкае с добра дума, получавах само удари и ругатни. Ако се беше държал добре с мен, щях да се опитам да изтърпя. Имах желание да работя и бях готова да работя много, но да бъда тормозена само заради техните прищевки, това ме вбесяваше. С какво право ме караха да страдам така! Освен разранената уста и болките във врата, гръклянът постоянно ме болеше и ако бях останала там по-дълго време, знам, че щях да започна да се задъхвам. Аз обаче ставах все по-неспокойна и раздразнителна — не можех повече да се въздържам. Хапех и ритах, когато идваха да ме запретнат. Конярят пък ме биеше, докато един ден, тъкмо вече ни бяха впрегнали във файтона и започнаха да повдигат главата ми с онази проклета юзда, аз започнах да скачам и ритам с всички сили. Изпотроших сума неща и в крайна сметка се освободих. Така престоят ми на това място приключи.

После ме изпратиха в Татърсолс^[2], за да ме продадат. И тъй като никой не можеше да гарантира, че някога ще се отърва от лошотията си, естествено, нищо не бе казано за нея. Красивата ми външност и равният ход скоро привлякоха погледа на един господин и не след дълго ме купи нов посредник. Той ме изпробва в различни впрягове и с различни мундщуци и веднага разбра за какво ме бива. Започна да ме продава без късата юзда и най-сетне ме продаде като кротък кон на един господин от провинцията. Той беше добър господар и животът ми потръгна чудесно, но старият му коняр напусна и дойде нов. Този човек беше груб и суров като Самсън. Говореше с дрезгав, припрян глас. Не влезех ли бързо в бокса, започваше да ме удря по краката с метлата, вилата или каквото му попаднеше. Всичките му действия бяха груби и аз го намразих. Искаше да ми вземе страха, но аз бях твърде непокорна. Един ден ме ядоса повече от обикновено, аз го ухапах и той, разбира се, се вбеси и ме заудря по главата с камшика. След този случай вече никога не посмя да влезе в бокса ми, защото знаеше, че копитата и зъбите ми бяха винаги готови да го посрещнат. Бях много кротка с господаря си, но той естествено се вслушваше в думите на коняря и в крайна сметка отново ме продадоха.

Посредникът чу за мен и каза, че знаел едно място, където би трябвало да живея по-добре. „Колко жалко — заключи той, — че такъв хубав кон се съсипва само защото си няма късмет.“ Ето как се озовах тук, малко преди да дойдеш. Вече твърдо бях решила, че хората са естествените ми врагове, от които трябва да се защитавам. Разбира се, тук е много по-различно, но кой ми гарантира, че ще продължава все така? Ще ми се и аз да мисля като теб, но не, след всичко, което съм преживяла, това е невъзможно.

— Мисля, че ще е голям срам, ако ухапеш и ритнеш Джон или Джеймс — рекох.

— Нямам намерение — отвърна тя, — докато са добри с мен. Между другото веднъж доста силно ухапах Джеймс, но Джон каза: „Опитай с добро“, и вместо да ме накаже, както очаквах, Джеймс дойде при мен с превързаната си ръка, погали ме и ми донесе кърмило от трици. Оттогава не съм го хапала, а няма и да го направя.

Беше ми мъчно за Рижка, но тогава не разбирах много неща и мислех, че най-вероятно тя си е виновна. Ала колкото повече време минаваше, забелязвах, че Рижка става все по-кротка и весела, че вече не е така напрегната и озлобена към всеки непознат. Един ден Джеймс каза: „Струва ми се, че кобилата започна да се привързва към мен. Тази сутрин например изцвили подире ми, след като разтрих челото й.“

— Така, така Джим — насърчи го Джон. — Причината се крие в специалитета на Бъртуик. Постепенно и тя ще стане добра като Красавеца. Добрината е единственото лекарство, от което се нуждае бедничката.

Господарят също забеляза промяната. Един ден слезе от файтона и дойде да ни поприказва, както често обичаше да прави, после я погали по красивата шия и рече:

— Е, хубавице, как вървят работите при теб? Струва ми се, че си много по-щастлива, отколкото в началото, когато дойде при нас, а?

Рижка дружелюбно и доверчиво свря муцуна в ръката му, а той нежно я потупа.

— Ще я излекуваме, Джон — заяви господарят.

— Да, сър, състоянието и много се подобри и тя вече не е онова наплашено същество, което беше, благодарение на бъртуикския специалитет, сър! — засмя се Джон.

Това беше негова шега. Той твърдеше, че почти всеки злонравен кон може да се излекува, ако редовно получава от бъртуикския специалитет, който се състоял от нежност и търпение, твърдост и ласки: смесваш по половин кило от всяко с двеста и петдесет грама здрав разум и го даваш на коня всеки ден.