Ана Сюел
Черния красавец (16)

Глава шестнадесета
Пожарът

Късно вечерта младият коняр доведе нов кон и докато го разтриваше със сено, при него влезе младеж с лула, за да си поприказват.

— Таулър — рече конярят, — изтичай, моля те, по стълбата горе до плевника и донеси сено за коня. Само че остави лулата.

— Добре — отвърна другият и се отправи към тавана. Чух го как ходи над главата ми и как трупа купчини сено. После Джеймс дойде да ни нагледа за последен път и заключиха вратата.

Не мога да кажа колко съм спал, нито кое време беше, но се събудих с неприятно чувство, макар да не знаех на какво се дължеше. Изправих се. Имаше дим и беше задушно. Чух Рижка да кашля, а един от другите коне се размърда неспокойно. Беше много тъмно и нищо не виждах, но конюшнята беше пълна с дим и едва се дишаше.

Капакът на отвора, който водеше към тавана, беше отворен и ми се струваше, че димът идва именно оттам. Ослушах се и чух приглушен съскащ звук, придружен от припукване и пращене. Не знаех какво е, но в звука имаше нещо толкова странно, че целият се разтреперих. Всички коне се разбудиха — някои се опитваха да се отвържат, други тропаха с копита Най-сетне се зачуха стъпки и младият коняр връхлетя с фенер в ръка. Започна да развързва конете, за да ги изведе. Той самият обаче бе така припрян и толкова уплашен, че аз се изплаших още повече. Първият кон отказа да тръгне с него. Опита с втори, с трети, но и те не помръдваха. После дойде при мен и силом се помъчи да ме извлече навън, но естествено, това беше невъзможно. Пробва с всички коне поред и накрая излезе от конюшнята.

Ние несъмнено се държахме много глупаво, но ни се струваше, че отвсякъде ни заобикаля опасност, нямаше никой, на когото да се доверим, а всичко бе така страшно и несигурно. От свежия въздух, нахлул през отворената врата, дишането стана по-леко, но съскащият звук на тавана се усили и когато погледнах нагоре, забелязах, че между процепите на гредите проблясва светлина. После чух как някой извика „Пожар!“ и старият коняр се втурна при нас. Започна да извежда конете, но пламъците вече облизваха капака към тавана и бученето над главите ни беше ужасно.

После чух гласа на Джеймс спокоен и бодър, както винаги.

— Хайде, красавците ми, време е да се махаме оттук, затова се събуждайте и тръгвайте с мен!

Аз бях по-близо до вратата, и той дойде първо при мен. Ласкаво ме потупа и каза:

— Хайде, Красавецо, надявай юздата и да изчезваме от тази пушилка!

За миг ми сложи юздата, а после свали шалчето от врата си, леко го завърза около очите ми и с ласки и придумки ме изведе от конюшнята. Вече в безопасност на двора, Джеймс свали шала от очите ми и се провикна:

— Я някой да подържи този кон, докато отида за другия!

Висок широкоплещест мъж пристъпи напред и пое юздата, а Джеймс се хвърли обратно в конюшнята. Аз пък, като го видях, че си отива, пронизително изцвилих. После Рижка ми каза, че това изцвилване било най-голямата помощ, която съм могъл да й окажа, защото ако не била чула, че съм навън, никога нямало да събере смелост да излезе.

В двора цареше голяма бъркотия. Изкарваха конете от другите конюшни, и файтоните и кабриолетите изпод навесите, в случай че огънят се разпростре. В другия край на двора хората отваряха прозорци и крещяха.

Аз обаче не свалях очи от вратата на конюшнята, откъдето димът бълваше — гъст и черен, а вече се виждаха и червени отблясъци. По едно време над цялата шумотевица и олелия се разнесе висок, ясен глас — гласът на господаря.

— Джеймс Хауард! Джеймс Хауард! Тук ли си?

Отговор не последва, но нещо с трясък се сгромоляса в конюшнята. В следващия миг аз високо и радостно изцвилих, защото видях как Джеймс измъква от дима Рижка. Тя кашляше неудържимо, а той не можеше да говори.

— Смелото ми момче! — каза господарят и сложи ръка на рамото му. — Добре ли си?

Джеймс поклати глава, защото все още не беше в състояние да говори.

— Да-а-а — рече мъжагата, който ме държеше, — момчето е смело, няма грешка.

— А сега, Джеймс — каза господарят, — след като си поемеш дъх, ще се махнем от това място колкото може по-бързо.

Отправихме се към изхода, когато откъм пазарния площад се чу силно дрънчене и тропот на галопиращи коне.

— Това е пожарната! Пожарната! — развикаха се гласове. — Отстъпете назад! Сторете път!

Със силно трополене и дрънчене върху паважа в двора се втурнаха два коня, които влачеха тежката машина след себе си. Пожарникарите скочиха на земята. Не беше необходимо да питат къде е пожарът — над покрива се издигаше висок огнен стълб.

Колкото може по-бързо излязохме на широкия тих пазарен площад. Звездите грееха и като изключим шума зад нас, наоколо цареше спокойствие. Господарят ни заведе в голяма странноприемница от другата страна на площада и щом конярят се появи, каза:

— Джеймс, аз трябва бързо да се върна при господарката ти. Поверявам ти конете изцяло. Поръчай всичко, каквото смяташ, че е необходимо.

И си тръгна. Не тичаше, но никога не съм виждал човек да върви така бързо.

Преди да ни приберат в конюшнята, се разнесоха ужасни звуци — писъците на конете, които бяха останали вътре и горяха живи в пламъците. Беше просто непоносимо и двамата с Рижка се почувствувахме много зле. След малко обаче ни прибраха и добре се погрижиха за нас.

На следващата сутрин господарят дойде да ни види как сме и да поговори с Джеймс. Не успях да чуя много, защото конярят ме четкаше, но виждах, че Джеймс изглежда щастлив и си помислих, че господарят сигурно се гордее с него. Господарката толкова много се уплашила през нощта, че отложиха пътуването за следобед. Сутринта Джеймс беше свободен. Първото нещо, което направи, беше да отиде до голямата странноприемница и да се погрижи за амуницията ни и файтона, а после да научи повече подробности за пожара. Когато се върна, разказа на коняря, че отначало никой не се сещал каква може да е причината за пожара, но най-после някой казал, че видял Дик Таулър да влиза в конюшнята с лула в устата, а когато излязъл, лулата я нямало. После отишъл в кръчмата да си купи друга. По-младият коняр си спомнил, че помолил Дик да се качи по стълбата и да свали сено, но изрично го предупредил да си остави лулата. Дик отрекъл, че е влизал в плевнята с лула, но никой не му повярвал. Спомних си правилото на нашия Джон Манли — да не допуска никого с лула в конюшните — и си помислих, че това трябва да важи навсякъде.

Джеймс каза, че подът и покривът са паднали и сега стърчали само черни стени. Двата нещастни коня, които не успели да изведат, били погребани под овъглените греди и керемиди.