Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Beauty, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2016)

Издание:

Ана Сюел

Черния красавец

 

Английска, първо издание.

 

First published 1877

Published in Puffin Books 1982

 

ДЧ-3

 

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6124-43-88

 

Дадена за набор м. V.1988 г.

Подписана за печат м. VII.1988 г.

Излязла от печат м. VIII.1988 г.

Формат 16/70х100.

Печатни коли 8,50. Издателска коли 11,07. УИК 8,81.

Цена 0,78 лв.

 

Издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ №1, София, 1988

Държавна печатница „Димитър Найденов“, Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Част втора

Глава двадесет и втора
Ърлсхол

На следващата сутрин след закуска Джо впрегна Бързоножко в малката двуколка на госпожиците, за да го заведе при викария, но първо дойде да се сбогува с нас, а Бързоножко изцвили прощално от двора. След това Джон оседла Рижка, върза и моята юзда за седлото и поехме към имението Ърлсхол, което се намираше на петнайсетина мили от нас и където живееше граф У. Къщата беше много красива и с много конюшни. Влязохме в двора през каменната порта и Джон попита за мистър Йорк. Почакахме го доста, докато дойде. Беше стегнат човек на средна възраст, но по гласа му личеше, че очаква всички да му се подчиняват. Държа се много дружелюбно и възпитано с Джон и след като ни хвърли бегъл поглед, повика един коняр да ни отведе. После покани Джон да похапне.

Заведоха ни в просторна светла конюшня и ни настаниха един до друг. Измиха ни и ни нахраниха. След около половин час дойдоха Джон и мистър Йорк, който щеше да бъде новият ни кочияш.

— Мистър Манли — каза той, след като внимателно ни огледа, — аз лично не виждам никакъв недостатък в тези коне, но всички знаем, че и те като хората имат своите особености и се нуждаят от различен подход. Бих искал да разбера има ли нещо специално, което желаете да ми кажете за тях.

— Според мен по-добра двойка коне няма в цялата ни страна и аз наистина дълбоко страдам, че се разделяме. Те обаче не са еднакви. Според мен черният кон притежава най-съвършения нрав. Предполагам, че никога не е чувал лоша дума и че не е удрян и сякаш най-голямото му удоволствие е да изпълнява желанията ти. Но с червеникавата явно са се държали много сурово. Чухме нещо подобно и от търговеца, който ни я продаде. Тя дойде при нас раздразнителна и недоверчива, но когато разбра на какво място е попаднала, постепенно се успокои и за три години не съм забелязал и най-малката проява на неподчинение. Така че отнасят ли се добре с нея, няма по-добро и послушно животно от Рижка. Тя е по-раздразнителна от черния. Мухите я дразнят повече и най-малкото неудобство в юздата я прави неспокойна. А ако към нея се отнасят грубо или нечестно, нищо чудно да си го върне тъпкано. Сам знаете, че буйните коне постъпват така.

— Прав сте — съгласи се Йорк. — Много добре ви разбирам, но вие знаете, че в подобни конюшни не е възможно всички коняри да са еднакво добри. Аз лично полагам големи усилия, но повече от това не мога да сторя. Ще запомня всичко за кобилата.

Вече излизаха от конюшнята, когато Джон се спря и рече:

— Трябва да знаете, че никога не сме използували късата юзда и при двамата. На черния кон изобщо не е слагана, а продавачът на червеникавата кобила ни предупреди, че именно мундщукът бил причина за неспокойния и нрав.

— Хм! Щом ще живеят тук обаче, ще носят късата юзда — рече Йорк. — Аз лично предпочитам по-свободна юзда и негова светлост е много разумен по отношение на конете, но господарката… Тя обръща внимание единствено на модата. И ако конете не са впрегнати в каретата й с високо вдигнати глави, изобщо не ги поглежда. Аз винаги съм се противопоставял на този мундщук и ще продължавам да го правя, но когато излиза господарката, не ще можем да го избегнем.

— Колко жалко наистина — каза Джон. — Сега трябва да тръгвам, че ще изпусна влака.

Той ни потупа и ни поговори за последен път. Гласът му звучеше много тъжно.

Аз доближих лицето си до неговото това бе единственият начин да му кажа довиждане. А после той си замина и оттогава не съм го виждал.

На следващия ден лорд У. дойде да ни огледа. По всичко личеше, че остана доволен от вида ни.

— Съдейки по онова, което моят приятел мистър Гордън ми е разказвал за тези коне, аз възлагам големи надежди на тях. Е, не си подхождат много по цвят, но смятам, че ще вършат добра работа за каретата, докато сме в провинцията. Преди да заминем за Лондон, трябва да се опитам да чифтосам Барън. Според мен черният кон е отличен за езда.

Тогава Йорк му предаде всичко, което Джон бе казал за нас.

— Ясно — отвърна графът. — Дръж кобилата под око и слагай късата юзда хлабаво. Мисля, че ако ги щадим в началото, ще се справят чудесно. Ще предупредя и Нейно благородие.

Следобед ни впрегнаха в каретата, а когато часовникът на конюшнята удари три, ни изведоха пред къщата. Тя беше внушителна, три-четири пъти по-голяма от къщата в Бъртуик, но ако един кон можеше да има собствено мнение, съвсем не така уютна. Двама лакеи се бяха изпружили, облечени в тъмни ливреи с алени бричове и бели чорапи. Скоро чухме шумоленето на коприна и Нейно благородие слезе от каменното стълбище. Заобиколи ни и ни огледа. Беше висока, достолепна, но изглеждаше недоволна. Без да продума, се качи в каретата. За пръв път в живота ми слагаха къса юзда, но трябва да призная, че въпреки досадната пречка главата ми не стоеше по-високо от обикновено. Тревожех се за Рижка, но тя изглеждаше спокойна и доволна. На следващия ден в три часа отново бяхме пред вратата и лакеите чакаха както преди. Копринената рокля изшумоля, господарката слезе по стълбите и властно каза:

— Йорк, трябва да повдигнеш главите на конете по-високо. Просто е срамно да ги гледа човек.

Йорк слезе от капрата и почтително отвърна:

— Извинете, Ваше благородие, ала на тези коне три години не им е слагана къса юзда и Негова светлост каза, че ще бъде по-безопасно, ако ги свикваме постепенно, но ако Ваше благородие желае, мога да повдигна главите им още малко.

— Направи го — рече тя.

Йорк дойде при нас и скъси юздите — струва ми се с една дупка по-навътре. Но за добро или лошо, и най-малката разлика се чувствуваше, а този ден трябваше да изкачваме стръмен наклон. Чак тогава започнах да разбирам онова, което ми бяха разказвали. Аз естествено исках да наведа главата си напред и спокойно да изтегля каретата — така бях свикнал, но трябваше да опъвам ли, опъвам с високо вдигната глава, а това убиваше духа ми, а и причиняваше болки в гърба и краката. Когато се прибрахме, Рижка рече:

— Видя ли сега колко е тежко! Все още е поносимо и ако не става по-лошо, ще търпим, защото инак ни гледат много добре. Но пристегнат ли ме по-здраво ще видят те! Не мога да търпя тази юзда, няма да я търпя!

Ден след ден, дупка след дупка юздите ни се скъсяваха и вместо с нетърпение да очаквам да ме впрегнат, аз започнах да се боя. Рижка също изглеждаше неспокойна, въпреки че говореше малко. Накрая сметнах, че най-лошото е минало, защото няколко дни не скъсяваха юздите. Реших да се старая както мога и да изпълнявам задълженията си, макар вече да не ми доставяха удоволствие, а постоянен тормоз. Най-лошото обаче тепърва ни очакваше.