Ана Сюел
Черния красавец (11)

Глава единадесета
Откровен разговор

Колкото по-дълго живеех в Бъртуик, толкова по-горд и щастлив бях, че имам такъв дом. Всички, които познаваха господаря и господарката, ги обичаха и уважаваха. И не става дума само за хората, ами и за конете, магаретата, кучетата, котките, кравите и птиците. Нямаше потискано или измъчвано животно, което да не намери приятел в тяхно лице, а и слугите им се държаха по същия начин. Ако за някое от децата в селото се разбереше, че се е отнесло жестоко с живо същество, скоро общинският съд се заемаше с него.

Повече от двайсет години мистър Гордън и фермерът Грей се бяха борили за премахването на късите юзди, затова те бяха голяма рядкост в нашия край. Ако господарката срещнеше тежко натоварен кон с високо вдигната от юздата глава, тя спираше файтона, слизаше и с нежния си, сериозен глас разговаряше с каруцаря, като се опитваше да го убеди колко глупаво и жестоко е това. Мисля, че никой мъж не можеше да устои на нашата господарка. Бих искал всички жени да са като нея. Господарят също реагираше много остро на жестокостта. Спомням си как една сутрин ме яздеше към къщи, когато съгледахме, че насреща ни се задава едър мъж в лека двуколчица, теглена от красиво пони с тънки крачка и чувствителна расова муцунка. Когато стигнаха портите на имението, понито зави към тях. Без да продума или да го сгълчи, мъжът внезапно дръпна поводите и изви така рязко главата на животното, че едва не му счупи врата. След като дойде на себе си, понито продължи пътя си, но господарят му започна яростно да го налага. Красивото същество се втурна напред, но силната тежка ръка го дръпна със сила, достатъчна да му счупи челюстта, а камшикът продължаваше да се врязва в тялото му. За мен гледката беше непоносима, защото знаех каква ужасна болка изпитва нежната му устица, но господарят ме пришпори и само след секунди се озовахме до тях.

— Сойър! — извика той със суров глас. — Това пони от плът и кръв ли е направено?

— От плът, кръв и инат! — отвърна мъжът. — Твърде много държи на своето, а това не ми харесва. — Явно беше много разярен. Той беше строител и често идваше по работа в имението.

— А ти мислиш ли — сурово продължи господарят, — че подобно отношение ще го накара да уважава твоята воля?

— От къде на къде ще завива нататък? Пътят му беше напред! — грубо отвърна мъжът.

— Ти често си идвал с това пони в дома ми — рече господарят — и поведението му е доказателство за добра памет и интелигентност. Откъде ще знае, че не идваш у нас? Но това всъщност няма значение. Трябва да ти кажа, мистър Сойър, че по-нечовешко и жестоко отношение към такова малко пони никога не съм наблюдавал. Като даваш воля на подобни страсти, ти вредиш на собствения си характер точно толкова — какво ти, много повече! — колкото и на коня си. Не забравяй, че един ден всички ще ни съдят за делата ни, независимо дали са свързани с хора или животни.

Господарят ме подкара към къщи. По гласа му разбрах колко беше натъжен. Със същата прямота той разговаряше не само с равните нему, но и с хора от по-нисшите съсловия. Друг път например срещнахме капитан Лангли — приятел на господаря. В колата му бяха впрегнати прекрасна двойка сиви жребци. Като поприказваха малко, капитанът рече:

— Какво ще кажеш за новия ми впряг, мистър Дъглас? Знаем, че си най-добрият познавач на коне в нашия край, затова искам да чуя мнението ти.

Господарят ме върна малко назад, за да може да ги огледа по-добре, и каза:

— Необикновено красива двойка. И ако са толкова добри, колкото изглеждат, няма какво повече да желаеш. Виждам обаче, че отново си се поддал на любимата си привичка да тормозиш конете и изтощаваш силите им.

— Какво имаш предвид? — попита капитанът. — Късата юзда ли? Ах, да, знам, че това ти е болната тема. Работата е там, че обичам конете ми да са с високо повдигнати глави.

— Аз също — отвърна господарят, — както и всеки друг ездач, ала не обичам насила да им ги повдигат. Тогава всичко е различно. Ти си военен, Лангли, и несъмнено обичаш полка ти да изглежда добре на парад. „Високо главите“ и прочие. Но щеше ли да имаш голяма вяра в обучението си, ако главите на всичките ти войници бяха прикрепени към дъски, завързани за враговете им? Е, колкото за един парад, вредата може и да не е толкова голяма, освен мъката и изтощението на войниците, но как си ги представяш в атака, когато всеки мускул трябва да бъде свободен и всички сили хвърлени в боя? Не възлагам големи надежди на шансовете им за победа. Същото е и с конете. Ти ги измъчваш, изнервяш и по този начин намаляваш силите им. Затрудняваш движенията им, те напрягат много повече мускулите и ставите си и естествено се изхабяват по-бързо. Помни думите ми — конете са създадени да движат главите си свободно така, както и хората. И ако в постъпките си се ръководеха повече от здравия разум и по-малко от модата, доста неща щяха да ни се виждат по-лесни. Освен това ти не по-зле от мен знаеш, че ако конят стори погрешна стъпка, възможността да я оправи с опъната глава и врат е далеч по-малко. Е — завърши господарят със смях, — доста време отделих на болната си тема. Не може ли тя да стане и твоя, а капитане? Примерът ти ще запали много хора.

— Убеден съм, че на теория си прав — отвърна капитанът. — И примерът с войниците си го биваше, но… както и да е, ще си помисля.

И те се разделиха.