Ана Сюел
Черния красавец (24)

Глава двадесет и четвърта
Лейди Ан

Рано през пролетта лорд У. и част от семейството заминаха за Лондон. Взеха и Йорк със себе си. Аз, Рижка и още няколко коне останахме на разположение, а за конюшнята отговаряше главният коняр.

Лейди Хариет, която беше много болна, остана в имението, но никога не излизаше с каретата, а лейди Ан предпочиташе да язди, придружавана от брат си или братовчед си. Тя беше отлична ездачка, приветлива, весела, че и много красива. Избра мен за яздитен кон и ме нарече Черната вихрушка. Ездата в чистия студен въздух ми доставяше огромно удоволствие. Понякога излизахме с Рижка, понякога с Лизи. Лизи беше светла дореста кобила, почти чистокръвна и голяма любимка на мъжете поради бодрата й походка и жизнения нрав. Ала Рижка я познаваше по-добре от мен и ми каза, че била доста нервна.

По това време в имението гостуваше един господин на име Блантир. Той винаги яздеше Лизи и все я възхваляваше. Ето защо един ден лейди Ан нареди да сложат женското седло на Лизи, а мъжкото на мен. Доведоха ни пред вратата, а господинът като че ли силно се смути.

— Но как така! Нима твоята Черна вихрушка вече ти омръзна?

— О, не, изобщо не ми е омръзнал, но съм достатъчно благородна и ти позволявам да го пояздиш веднъж, а аз ще опитам твоята очарователна Лизи. Трябва да признаеш, че по ръст и външен вид тя е много по-подходяща за женска езда, отколкото моят любимец.

— Съветвам те да не се качваш на нея — каза Блантир. — Тя е наистина очарователно същество, но е твърде нервна за жена. Уверявам те, че не е напълно безопасна. Хайде, нека разменим седлата.

— Драги ми братовчеде — отвърна лейди Ан през смях, — бъди така добър и не смущавай добрата си грижовна глава с мисли за мен. Яздя кон от мъничка и много пъти съм препускала след хрътките — да, знам, че не одобряваш жените, които ходят на лов. Но това е факт и аз твърдо съм решила да изпробвам Лизи, по която така се прехласват всички мъже. Хайде бъди така добър и ми помогни да се кача.

Нямаше повече какво да се каже. Блантир внимателно я качи върху седлото, провери мундщука и верижката на юздата, после й подаде поводите и ме възседна. Тъкмо тръгнахме, когато един лакей донесе бележка от лейди Хариет — молеше ги да питат доктор Ашли по някакъв въпрос и да й донесат отговора.

Селото се намираше на около миля, а къщата на лекаря беше чак накрая. Весело препускахме напред и скоро стигнахме. До къщата водеше къса алея между високи, вечно зелени дървета. Блантир спря пред портата и тъкмо се канеше да я отвори, за да мине лейди Ан, когато тя каза:

— Ще те чакам тук. Можеш да закачиш юздата на вратата.

Той колебливо я изгледа:

— Няма да се бавя и пет минутки.

— О, не бързай, ние с Лизи няма да избягаме.

Блантир закачи поводите ми на един от железните стълбове на оградата и се скри между дърветата. Лизи кротко стоеше на няколко крачки встрани с гръб към мен. Младата ми господарка седеше удобно, с отпуснати поводи, и тихичко си тананикаше. Аз се вслушвах в стъпките на ездача си по алеята към къщата. После го чух да хлопа на вратата. Отвъд пътя имаше оградена ливада със зейнала вратичка. Изведнъж няколко товарни коне и млади жребчета се втурнаха безредно навън, а след тях едно момче плющеше с огромен камшик. Жребчетата бяха необуздани и палави едно от тях се втурна през пътя и се блъсна в задните крака на Лизи. Дали причината бе в глупавото жребче, в плющенето на камшика или и в двете, не знам, но тя рязко подскочи и се хвърли в главоломен галоп. Всичко стана така внезапно, че лейди Ан едва не се строполи. Все пак успя бързо да възстанови равновесие. Високо и пронизително изцвилих за помощ. И пак, и пак, като нетърпеливо удрях в земята с копито и мятах глава, за да откача юздата. Не мина много време и Блантир дотича до портата. Разтревожено се огледа и едва успя да зърне летящата надалеч фигура. Само миг и той рипна на седлото. Аз не се нуждаех нито от камшик, нито от шпори, защото бях не по-малко разтревожен от господаря си. Той го усети, отпусна поводите, наклони се леко напред и ние се втурнахме след тях.

Няколко мили пътят беше прав, после завиваше надясно, а сетне се разделяше на две. Далеч преди да стигнем до завоя, лейди Ан изчезна. Кой ли път беше хванала? Една жена стоеше край вратата на градинката си, заслонила очи и разтревожено гледаше нагоре по пътя. Почти без да дърпа юздата, Блантир изкрещя: „Накъде?“ „Надясно“ — извика жената, посочи с ръка и ние препуснахме по десния път. Зърнахме ги за миг, но на следващия завой отново ги изгубихме. Няколко пъти ги виждаше и губехме от поглед. Струваше ми се, че никога няма да ги настигнем. Един стар работник, който поправяше пътя, стоеше край купчина камъни, но беше изпуснал лопатата си и беше вдигнал ръце. Когато наближихме, понечи да ни заговори. Блантир леко подръпна поводите.

— Към мерата, към общинската мера, сър! — извика работникът.

Много добре познавах тази мера — почти цялата беше неравна, покрита с пирей, тъмнозелен прещип и тук-там по някоя стара, крива трънка. Имаше и ливади с хубава ниска трева, но с много мравуняци и къртичини. По-лошо място за стремителен галоп от мерата нямаше.

Щом излязохме на мерата, отново зърнахме зеления костюм за езда, който летеше отпред. Шапката на господарката беше паднала и дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Главата и тялото й бяха изтеглени назад, явно дърпаше с всички сили, но вече в изнемога. Неравният терен бе намалил скоростта на Лизи и ние можехме да я настигнем. Докато препускахме по пътя, Блантир ме остави да се движа сам. Сега обаче, с лека ръка и обиграно око, той ме поведе така майсторски, че скоростта ми почти се запази и ние започнахме да ги приближаваме.

Някъде към средата на пустата мера зееше наскоро изкопан ров. Пръстта от рова бе нахвърляна от другата му страна. Той с положителност щеше да ги спре! Но не! Почти без да намалява ход, Лизи скочи, спъна се в едрите буци и падна. Блантир извика:

— А сега, приятелю, покажи на какво си способен!

Той здраво хвана поводите, аз се съсредоточих и с един решителен скок прелетях над рова.

Клетата ми господарка лежеше неподвижна сред пирея, с лице към земята. Блантир коленичи и започна да й говори, но отговор не последва. Внимателно обърна лицето й нагоре — то бе смъртнобледо, а очите затворени. „Ани, мила Ани, моля те, кажи нещо!“ Не последва нито звук. Той разкопча костюма й, разхлаби яката, опипа ръцете и китките й, а после скочи на крака и като обезумял се заоглежда за помощ.

Не много далеч от мерата двама мъже вадеха чимове и като видяха побеснялата Лизи, която препускаше без ездач, оставиха работата си, за да я заловят. Но виковете на Блантир ги доведоха при нас. Единият изглеждаше много разтревожен и попита с какво може да помогне.

— Умееш ли да яздиш? — попита го Блантир.

— Не ме бива, но ще рискувам врата си за лейди Ан. Тя прояви невероятна добрина към жена ми през зимата.

— Тогава яхвай този кон, приятелю вратът ти ще бъде в пълна безопасност и тичай при лекаря. Помоли го да дойде незабавно. После мини през имението и им кажи какво се случи — веднага да изпратят файтона с камериерката на лейди Ан и помощ. Аз ще чакам тук.

— Добре, сър, ще направя каквото мога. Дано милата млада госпожица скоро отвори очи. После се обърна към другаря си и му извика: — Слушай, Джо, тичай да донесеш вода и кажи на жена ми да дойде колкото може по-скоро при лейди Ан.

Успя да се покатери на седлото, викна „Дий!“, побутна ме с крака отстрани и потегли, като направи малък кръг, за да избегне рова. Нямаше камшик, което очевидно го притесняваше, но скоростта, с която се движех, скоро премахна тази необходимост. Той реши, че ще е най-добре, ако само се крепи върху седлото и стяга поводите и отлично се справяше. Опитвах се да го клатя колкото може по-малко, но веднъж-дваж, докато все още бяхме на неравната мера, той се провикна: „Леко! Хей, по-леко!“ На пътя всичко тръгна нормално, а при лекаря и в имението ездачът ми изпълни заръката точно и добросъвестно. В имението го поканиха да пийне глътка.

— Не, не! — отказа той. — Ще се върна при тях, но ще мина напреки през нивите и ще стигна преди файтона.

Новината се разпространи и навред настъпи паника и суматоха. Прибраха ме в конюшнята, свалиха седлото и юздата и хвърлиха един чул на гърба ми. Рижка беше оседлана и бързо изпратена за лорд Джордж, а скоро чух и файтонът да трополи в двора.

Измина много време, преди Рижка да се върне и да останем сами. Тогава тя ми разказа всичко:

— Няма кой знае какво за разказване. Препускахме в галоп почти през целия път и пристигнахме почти едновременно с лекаря. На земята седеше една жена и държеше главата на лейди Ан в скута си. Лекарят сипа нещо в устата на господарката и единственото, което чух, беше „Жива е“. После някакъв човек ме отведе настрани. Занесоха госпожицата във файтона и се прибрахме заедно. Чух господарят да казва, че се надявал да няма счупени кости, но все още била в безсъзнание.

Когато лорд Джордж подкара Рижка на лов, Йорк поклати неодобрително глава. Според него през първия сезон конят трябвало да бъде обучен от опитен човек, а не от случаен ездач, като лорд Джордж.

Ловът допадаше на Рижка, но понякога забелязвах, че е силно преуморена и от време на време кашля. Тя бе твърде горда, за да се оплаква, но аз не можех да не се тревожа за нея.

Два дни след нещастието Блантир дойде да ме види. Той ме потупа и много ме похвали, като каза на лорд Джордж, че според него съм съзнавал опасността, в която е изпаднала лейди Ан, не по-зле от него самия.

— И да исках, нямаше да мога да го задържа — завърши той. — Тя не бива да язди друг кон.

По разговора им разбрах, че младата ми господарка е вън от опасност и скоро отново ще може да язди. Това беше добра новина и аз с нетърпение зачаках по-щастливи дни.