Ана Сюел
Черния красавец (41)

Глава четиридесет и първа
Месарят

В Лондон се нагледах на много конска мъка, която можеше да се избегне, ако хората проявяваха малко повече разум. Сигурен съм например, че много коне — собственост на бедни хора — водят по-щастлив живот от онзи, който водех аз, когато ме впрягаха в каретата на херцогиня У. с всичката ми сребърна амуниция и силна храна. Често ме е заболявало сърцето да гледам как се отнасят с малките понита, залитащи под непосилни товари или пребивани от някое жестоко момче.

Веднъж видях малко сиво пони с гъста грива и красива главица, което толкова ми заприлича на Бързоножко, че ако не бях впрегнат, щях да му изцвиля. То напрягаше всички сили, за да тегли тежката каруца, а някакво силно и грубо момче го удряше с камшика по корема и жестоко опъваше устата му с юздата. Възможно ли беше да е Бързоножко? Много приличаше на него. Но нали мистър Блумфийлд обеща да не го продава! И според мен не би го направил. Вероятно беше някой друг добър дребосък, който като млад също бе живял щастливо.

Често съм забелязвал, че конете на месарите се движат с голяма скорост, макар никога да не ми е било ясно защо, до деня, в който ни се наложи да чакаме на „Сейнт Джонс Уд“. Наблизо имаше месарница и докато стояхме, колата на месаря долетя с голяма скорост. Конят беше сгорещен и много изтощен. Той отпусна глава, издуващите му се хълбоци и треперещи крака показаха колко е бързал. Момчето, което караше каруцата, скочи на тротоара, а месарят излезе от магазина много ядосан. Той погледна коня и гневно се обърна към момчето.

— Колко пъти ще ти казвам да не караш така! Съсипа предишния ми кон, ще съсипеш и този. Ако не ми беше син, още сега щях да те уволня. Срамота е да докарваш коня в такъв вид. Ако полицията те арестува за бързо каране, не очаквай от мен поръчителство — до гуша ми е дошло да те поучавам. Ще се оправиш сам.

Бащата говореше, а момчето стоеше начумерено и упорито. Щом млъкна, то гневно избухна. Вината не била негова, защото през цялото време изпълнявало поръчки.

— Ти винаги казваш: „Бързай и си отваряй очите!“, а тръгна ли по къщите, един готвач иска овнешко бутче за рано вечерта и трябва да му го занеса след четвърт час, друг забравил да поръча говеждо и трябва да му го доставя за нула време, инак господарката щяла да му се кара, или пък някоя икономка току се затюхка, че неочаквано ще им идват гости и веднага трябва да получи котлети. А госпожата на улица „Кресънт“ номер четири никога не поръчва месо за вечеря, докато не получи обедното! Само чувам бързай, бързай, бързай! Ако господата знаеха какво искат и си поръчваха месото от предния ден, нямаше да се вдигат такива олелии!

— И на мен ми се иска да е така — рече месарят, — защото това би ми спестило сума тревоги, да не говорим, че ако знаех предварително желанието на клиентите си, щях да ги обслужвам далеч по-добре. Но какъв смисъл има да си приказваме? Кой изобщо се замисля за удобството на месаря или на коня му? Хайде, отведи го и се погрижи добре за него. И внимавай, днес този кон повече не бива да излиза. Ако искат още нещо, ти сам ще го занесеш с кошницата.

Месарят се прибра, а момчето отведе коня.

Не всички момчета обаче са жестоки. Виждал съм някои така привързани към понитата и магаренцата си, както към любимите си кученца. Дребосъците пък работят така добре и усърдно за младите си колари, както аз работя за Джери. Е, понякога работата може да е тежка, но гласът и ръката на приятеля винаги я правят по-лека.

По нашата улица често минаваше младо коларче, разнасящо зеленчуци. Понито му беше старо и не много красиво, но пък най-веселото и юначно същество, което съм срещал. Беше истинско удоволствие да гледаш колко силно бяха привързани един към друг. Понито следваше господаря си като куче — щом се качеше в каручката, то потегляше без удар на камшик или подканяща ругатня и припкаше по улицата така бодро, сякаш бе излязло от кралските конюшни. Джери харесваше момчето, викаше му принц Чарли и твърдеше, че някой ден щяло да стане цар на кочияшите.

Имаше и един старец, който минаваше по нашата улица с въглищарска каручка. Носеше и въглищарска шапка, беше дрипав и мръсен. Той и старият му кон кретаха по улицата като двама верни другари, които отлично се разбират. Конят сам спираше пред къщите, където продаваха въглища и винаги държеше едното си ухо наведено към въглищаря. Викът на стареца се разнасяше из квартала много преди неговото появяване. Никога не разбирах какво казва, но децата го наричаха Стария Б-а-а-а-р Х-у-у: така звучеше викът му. Поли купуваше въглищна от него и се държеше много мило, а Джери казваше, че на човек му става приятно, като вижда колко щастлив може да бъде един кон и при беден господар.