Ана Сюел
Черния красавец (25)

Глава двадесет и пета
Рубън Смит

Сега искам да ви разкажа за Рубън Смит, който отговаряше за конюшните, докато Йорк беше в Лондон. Никой не разбираше работата си по-добре, а когато беше във форма, нямаше по-ценен и честен човек от него. Беше благ и много умно се отнасяше към конете. Да не говорим, че можеше да ги лекува не по-зле от самия ветеринарен лекар, тъй като две години беше живял при него. Беше и първокласен кочияш. Можеше да се справи с четворен впряг и с тандем със същата лекота, с която управляваше два коня. Беше красив, учен и имаше много приятни обноски. Мисля, че всички го харесваха — поне за конете съм сигурен. Не разбирах само защо при всичките тези качества той не беше главен кочияш като Йорк. Рубън имаше един голям недостатък и това беше страстта му към алкохола. За разлика от някои, които постоянно пиеха, той можеше да не близне капка със седмици, или дори месеци. След това обаче „го удряше на живот“, както казваше Йорк, излагаше себе си, превръщаше се в ужас за жена си и беля за всеки, който си имаше вземане-даване с него. Но нали беше съвестен работник, Йорк потули работата два-три пъти и не уведоми графа. Веднъж Рубън трябвало да прибере една компания от бал, но бил толкова пиян, че не можел да държи поводите и се наложило на капрата да седне един от господарите и да закара дамите у дома. Това, разбира се, не можело да остане скрито и Рубън бил уволнен начаса. Клетата му жена и малките му дечица трябвало да напуснат хубавата къщичка до входа на имението и да тръгнат по широкия друм. Всичко това ми го разказа старият Макс, защото се беше случило доста отдавна. Малко преди да пристигнем с Рижка, върнали отново Смит. Йорк се застъпил за него пред графа, който бил мек по душа, а Рубън тържествено се заклел, че докато живее там, няма да близне капка алкохол. Спазвал така съвестно обещанието си, че Йорк решил да му повери мястото си, докато го няма. Рубън бил толкова умен и честен, че нямало по-подходящ от него.

Дойде април. Семейството се очакваше през май. Леката карета трябваше да бъде постегната и тъй като полковник Блантир се връщаше в полка си, решиха Смит да го закара до града с каретата и да се върне обратно на коня. Смит взе седлото си и избра мен за пътуването. На гарата полковникът пусна пари в ръката му, сбогува се и каза:

— Грижи се за младата си господарка, Рубън, и не позволявай на разни некадърни новаци да яздят Черната вихрушка и да го преуморяват. Пази го за госпожицата!

Оставиха каретата в работилницата и Смит ме закара до „Белия лъв“. Поръча на коняря да ме нахрани добре и да ме подготви за път в четири часа. Още на идване един от клинците в предната ми подкова се беше поразхлабил, но конярят го забеляза едва преди тръгване. Смит се появи чак в пет часа и каза, че ще тръгнем в шест, тъй като срещнал стари приятели. Конярят му съобщи за клинеца и го попита дали да оправят подковата.

— Не — отвърна Смит, — ще издържи до къщи.

Говореше много високо и небрежно и ми се стори доста странно човек като него да не обръща внимание на разхлабена подкова. Смит не дойде в шест, нито в седем, нито в осем. Когато ме повика със силен груб глас, беше почти девет. Стори ми се, че е в много лошо настроение. Наруга коняря, без да разбера защо.

Кръчмарят излезе на вратата и каза: „Бъдете внимателен, мистър Смит!“, той само гневно го изруга и още преди да излезем от града препусна в галоп, като често и силно ме шибаше с камшика, макар че се движех с пълна скорост. Луната все още не беше изгряла и беше много тъмно. Пътищата бяха каменисти, поради скорошната поправка и след като препусках по тях с такава скорост, подковата ми се разхлаби още повече, а когато наближихме бариерата, падна.

Ако Смит беше с разума си, веднага щеше да усети, че нещо в походката ми не е в ред. Той обаче беше толкова пиян, че нищо не забелязваше.

След бариерата имаше дълга отсечка с току-що нахвърляна настилка големи остри камъни, върху които нито един кон не би могъл да мине бързо и безопасно. И по този път бях принуден да препускам в бесен галоп, вече без подкова, а ездачът ми жестоко ме шибаше с камшика и с диви ругатни ме насилваше да вървя още по-бързо. Неподкованият крак ме болеше жестоко. Копитото се бе счупило и разцепило до месото, което пък бе ужасно наранено от острите камъни. Това не можеше да продължи дълго. Нито един кон не би издържал на подобно мъчение. Болката бе прекалено силна. Препънах се и тежко се строполих върху двете си колена. Смит излетя от седлото и тъй като препусках много бързо, здравата се изтърси на земята. Скоро се изправих на крака и изкуцуках отстрани на пътя, където нямаше камъни. Луната тъкмо беше излязла и огряваше Смит, който лежеше на няколко метра от мен. Той не се изправи, само леко се надигна, а после силно изстена. Аз също бих могъл да стена, защото страдах от жестока болка в крака и коленете, но конете са свикнали да понасят болката мълчаливо. Не издавах звук, стоях и се ослушвах. Смит още веднъж силно изстена и макар да беше добре осветен от луната, не се виждаше да помръдва. Не можех да направя нищо нито за него, нито за себе си, но — о, как се ослушвах да чуя тропота на конски копита, колела от каруца или човешки стъпки. Пътят не беше много оживен и по това време на нощта можеха да минат часове, докато дойде някой и ни помогне. Стоях, гледах и се ослушвах. Беше спокойна, свежа априлска нощ. Не се чуваше ни звук — само тихичко пропяваше славей. И нищо не помръдваше, като изключим белите облачета, които плуваха покрай луната и кафявият бухал, пърхащ над плета. Спомних си за летните нощи преди много години, когато лежах до майка си на зелената свежа ливада у фермера Грей.