Ана Сюел
Черния красавец (7)

Глава седма
Рижка

Веднъж, когато бяхме останали сами под сенките на дърветата, ние с Рижка надълго и нашироко се разприказвахме. Тя искаше да знае как са ме отгледали и обяздили и аз разказах всичко.

— Ех — въздъхна тя, — ако и мен бяха гледали така, може би и аз щях да бъда като теб, но сега вече не вярвам това да стане.

— Защо да не стане? — попитах.

— Защото с мен всичко беше толкова различно. Никога и никой — нито кон, нито човек — не е бил така добър с мен, та да имам желание да го зарадвам. Отделиха ме от майка ми веднага щом се отбих и ме затвориха при другите жребчета. Те не се интересуваха от мен, нито пък аз от тях. Нямах добър господар като твоя, който да се грижи за мен, да ми говори и носи вкусни неща за ядене. Човекът, който ни гледаше, не ми е казал една добра дума в живота си. Не че ме е измъчвал, но освен че ми осигуряваше достатъчно храна и подслон през зимата, нищо повече не го интересуваше.

През пасището минаваше пътечка, откъдето момчетата ни замерваха с камъни, за да ни накарат да тичаме в галоп. Мен лично никога не уцелиха, но едно чудесно жребче раниха така лошо в главата, че белегът сигурно му е останал за цял живот. Не им обръщахме особено внимание, но поведението им, естествено, ни правеше по-невъздържани и затвърждаваше убеждението, че момчетата са наши врагове.

Иначе на ливадата ни беше добре. Препускахме на воля нагоре-надолу, гонехме се, във вихрен бяг обикаляхме в кръг, а после отдъхвахме под сенките на дърветата. Но дойде часът да ме обяздват и настанаха тежки времена. Няколко мъже се спуснаха да ме уловят и когато най-сетне ме притиснаха в единия край на пасището, единият ме хвана за гривата, а другият за носа — стискаше ме така силно, че едва си поемах дъх. Третият сграбчи долната ми челюст с коравата си ръка и разчекна устата ми, за да може насила да ми нахлузи оглавника и натика мундщука. След това единият ме потътри за оглавника, а другият ме шибаше ли, шибаше, и това бе първият ми досег с човешката „доброта“ — всичко беше само проява на груба сила. Те просто не ми дадоха възможност да разбера какво се иска от мен. От чистокръвна порода съм, нравът ми е буен и несъмнено бях много дива. Смея да твърдя, че им създадох много неприятности. Но пък толкова е ужасно дни наред да си затворен в конюшнята и да ти е отнета свободата. Беснеех, тъгувах и исках да се измъкна. Сам знаеш колко е мъчително, дори ако имаш добър господар и много милувки, а при мен те липсваха.

Всъщност имаше един, старият господар, мистър Райдър, който бързо би ме обяздил — той можеше да направи всичко от мен, само че беше оставил цялата тежест на работата на сина си и на още един човек, като идваше само да ги наглежда. Синът му беше силен, висок и смел. Наричаше се Самсън и обичаше да се хвали, че досега не се е намерил кон, който да го хвърли на земята. За разлика от баща му, в него нямаше никаква доброта, а само жестокост — жесток глас, жесток поглед, жестока ръка, и аз разбрах от самото начало, че целта му е да сломи характера ми и да ме превърне в обикновено, кротко, хрисимо и послушно парче конско месо. „Конско месо“! Това беше единственото, към което се стремеше. — Рижка тропна с крак, сякаш самото споменаване на тези думи я влудяваше. После продължи. — Ако не правех точно онова, което искаше, той излизаше от кожата си и ме караше да обикалям в кръг на дълга юзда, докато капна от умора. Според мен много пиеше и колкото по-често се наливаше, толкова по-лошо ставаше за мен. Един ден бе изцедил силите ми до капка и когато най-после ме остави да легна, аз се почувствувах ужасно изморена, нещастна, но и разгневена. Всичко беше толкова жестоко. На следващата сутрин дойде рано и отново ме кара да тичам дълго. Не бях починала и час, когато пак се появи със седлото, юздата и някакъв нов вид мундщук. И сега не ми е много ясно как точно се случи, но тъкмо ме яхна, когато някакво мое движение го накара да се разбеснее и силно да дръпне юздата. Новият мундщук беше много неудобен и аз неочаквано се изправих на задните си крака, което съвсем го влуди и той започна да ме бие. Усетих как цялото ми същество се надига срещу него и започнах да ритам, да скачам и да се изправям на задни крака, така както никога не бях правила в живота си.

Разрази се истинско сражение. Той се задържа дълго време върху седлото. Жестоко ме удряше с камшика и ръгаше с шпорите, но кръвта ми така кипеше, че изобщо не обръщах внимание какво прави, исках само да го съборя от седлото. Най-после след жестока борба успях да го хвърля назад. Чух как тежко падна на земята и без да се обръщам, хукнах към другия край на поляната. Там погледнах назад и видях как моят мъчител бавно се изправя на крака и влиза в конюшнята. Стоях под един дъб и наблюдавах, но никой не дойде. Времето минаваше, слънцето прежуряше и наоколо гъмжеше от мухи, които кацаха по кървящите ми рани, там, където се бяха забивали шпорите. Бях гладна, защото не бях яла от рано сутринта, но на ливадата нямаше трева и за една гъска. Искаше ми се да легна и да си почина, но с толкова пристегнато седло това беше невъзможно. Да не говорим, че никъде нямаше капка водица. Следобедът се изниза и слънцето слезе ниско. Видях, че прибраха другите жребчета, за да ги нахранят.

Най-после, тъкмо когато слънцето залезе, видях, че старият господин излиза със сито в ръка. Беше красив старец с почти снежнобели коси и с глас, който можеш да разпознаеш сред хиляди други: не беше висок, но не беше и нисък, а плътен, ясен и благ. Издаваше ли заповеди обаче, той бе толкова твърд и решителен, че всички — и хора, и коне, знаеха, че те трябва да бъдат изпълнени. Господарят кротко се приближи до мен, като от време на време разклащаше овеса в ситото и ми говореше бодро и нежно.

— Хайде, моето момиче, ела, ела тук, момичето ми.

Стоях неподвижно и му позволих да се приближи. Той ми поднесе овеса и аз започнах да ям без страх. Гласът му ме бе успокоил напълно. Господарят стоеше до мен, галеше ме и ме потупваше, докато ядях, а когато видя съсирената кръв по хълбоците ми, много се ядоса.

— Клетото ми момиче! Лоша, много лоша работа.

После кротко хвана юздата и ме поведе към конюшнята. Самсън стоеше на прага. Свих уши назад и се опитах да го ухапя.

— Дръпни се — заповяда господарят — и не се мяркай пред очите й! Достатъчно зле си се държал с нея днес. — А после измърмори нещо, от което долових само думите „жесток звяр“. — Запомни — добави бащата, — че лошият човек никога не може да отгледа добър кон. Не си научил още занаята, Самсън.

След това ме отведе в бокса, свали седлото и юздата със собствените си ръце и ме върза. Поиска да му донесат ведро с топла вода и гъба, свали сакото си и докато конярят държеше ведрото, започна да мие хълбоците ми така внимателно, че очевидно знаеше как силно ме боляха раните.

— Тпрууу, красавице! Стой мирно, стой мирно!

Само от гласа му ми ставаше по-добре, да не говорим за облекчението, което ми донесе банята. Но кожата в ъгълчетата на устата ми беше така наранена, че не можех да ям сено. Стъбълцата я разкървавяваха. Той внимателно ме прегледа, поклати глава и каза на коняря да донесе кърмилото от трици, в което да сложи и малко едро брашно. Колко вкусно беше кърмилото, колко меко и приятно за устата. Господарят стоеше край мен през цялото време, докато се хранех, галеше ме и говореше на коняря.

— Ако такова буйно животно не може да се обязди с добро, по нататък за нищо няма да го бива.

След това често идваше да ме види и когато устата ми заздравя, другият мъж, когото наричаха Джоб, продължи да ме обучава. Той беше сериозен и разумен и аз скоро научих онова, което искаше от мен.