Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Beauty, 1877 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Правда Митева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2016)
Издание:
Ана Сюел
Черния красавец
Английска, първо издание.
First published 1877
Published in Puffin Books 1982
ДЧ-3
Редактор: Красимира Абаджиева
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Спас Спасов
Коректор: Невена Николова
Код 11/9537625331/6124-43-88
Дадена за набор м. V.1988 г.
Подписана за печат м. VII.1988 г.
Излязла от печат м. VIII.1988 г.
Формат 16/70х100.
Печатни коли 8,50. Издателска коли 11,07. УИК 8,81.
Цена 0,78 лв.
Издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ №1, София, 1988
Държавна печатница „Димитър Найденов“, Велико Търново
История
- — Добавяне
Глава шеста
Свободата
Бях много щастлив на новото място и ако нещо ми липсваше, не бива да смятате, че недоволствувах. Хората, които се занимаваха с мен, бяха добри, имах просторна, слънчева конюшня и отлична храна. Какво още можех да искам? Как какво, свобода! Три години и половина от живота си бях имал всичката свобода, за която можех да мечтая, докато сега, седмица след седмица, месец след месец и несъмнено година след година трябваше да прекарвам в конюшня ден и нощ — освен когато имаха нужда от мене, да съм кротък и спокоен като всеки стар кон, работил над двайсет години. Каиши тук, ремъци там, мундщук в устата и наочници на очите. Не ме разбирайте криво, не се оплаквам, защото знам, че така трябва. Искам само да ви кажа, че за млад кон, пълен със сила и енергия, свикнал с широкото пасище или голямата ливада, където може да отмята глава, размахва опашка и галопира с всички сили, а после да се завръща с пръхтене при своите другари е много трудно никога отново да няма свободата да прави каквото си иска. Случваше ли се дълго да не ме изведат, тогава така преливах от жизненост и енергия, че когато Джон ме поведеше навън, наистина не можех да стоя кротко. Каквото и да правех, все излизаше, че трябва да подскоча, да потанцувам или да се изправя на задните си крака и кой знае как съм го измъчвал, особено в началото. Ала той бе винаги добър и търпелив.
— Кротко, кротко, момчето ми — казваше ми Джон, — ей сегичка ще се поразтъпчем и краката ще престанат да те сърбят.
А излезехме ли от селото, веднага ме пускаше да потичам няколко мили в тръс и ме връщаше бодър, както и преди, но освободен от „щръклицата“. Когато не извеждат достатъчно конете, често ги смятат за буйни и капризни. Някои хора ги наказват, но нашият Джон никога не го правеше. Той знаеше, че причината се крие в буйния ни нрав. И все пак Джон притежаваше свои собствени начини, за да ме накара да го разбера — или сменяше тона на гласа си, или подръпваше юздата. Винаги разбирах по интонацията дали е сериозен и категоричен и гласът му имаше много по-силно въздействие върху мен от каквито и да било други мерки. Толкова го обичах!
В интерес на истината трябва да кажа, че понякога получавахме два-три часа свобода — обикновено в хубавите неделни дни през лятото. Тогава не излизаха с файтона, защото църквата беше наблизо.
За нас беше голямо щастие да ни пуснат свободно в ограденото пространство край конюшните или в старата овощна градина. Тревата бе така прохладна и мека под краката ни, въздухът така опияняващ, и свободата, че можем да правим всичко, каквото си пожелаем така сладка. Препускахме в галоп, лежахме и се търкаляхме по гръб, хрупкахме вкусната трева. Това беше и най-удобното време за разговори, защото всички се събирахме заедно под сянката на големия кестен.