Ана Сюел
Черния красавец (3)

Глава трета
Обяздването

Постепенно започнах да се разхубавявам. Катраненочерният ми косъм бе станал мек и лъскав. Единият ми крак беше бял, а на челото имах красива бяла звезда. Всички ме смятаха за много хубав. Господарят отказваше да ме продаде, докато не навърша четири години. Твърдеше, че докато не пораснат достатъчно момчетата не бива да работят като мъже, а жребчетата като коне.

Когато навърших четири години, дойде да ме види земевладелецът Гордън. Разгледа очите и устата ми и опипа краката ми от горе до долу. После трябваше да повървя, да потичам в тръс и в галоп. Изглежда, ме хареса, защото каза: „Когато се обязди добре, ще се справя чудесно.“ Господарят му обеща той лично да ме обязди, за да не се уплаша или нараня, и без да губи повече време, започна още на следващия ден.

Може би не всеки знае какво е обяздване, затуй ще ви го опиша. Това значи да научиш един кон да носи седло и юзда, а на гърба си мъж, жена или дете. Освен това да се движи точно така, както те искат, и то спокойно. Трябва още да свикне да носи хамут, подопашен ремък и каиш, който минава през задните части, и да стои мирно, докато му ги слагат. После да му закачат каруца или файтон, така че да не може нито да ходи, нито да тича, без да ги влачи подире си. Конят трябва да върви бързо или бавно, точно както желае кочияшът. Не бива никога да се стряска от онова, което вижда, да разговаря с други коне, да хапе, рита или проявява собствената си воля, а да се подчинява единствено на волята на господаря си, дори когато е много изморен или гладен. Но най-лошото е, че запретнат веднъж, той не трябва нито да скача от радост нито да ляга от изнемога. Така че, както виждате, това обяздване е сложна работа.

Аз, разбира се, отдавна бях свикнал с оглавника, а също и да ме развеждат из нивите и ливадата, но сега трябваше да ми сложат мундщук и юзда. Както обикновено господарят ми даде овес и след много придумки и ласки напъха мундщука в устата ми и нагласи юздата. Но трябва да ви кажа, че беше противно! Този, който не е имал мундщук в устата си, не може да си представи колко е неприятно. Натикват ти между зъбите голямо парче студена твърда стомана, дебела колкото мъжки показалец и го нагласяват над езика ти, така че краищата му да се подават от двете страни на устата. Прекарват през тях здрави каиши, които минават през главата, под гърлото, около носа и под брадичката, и за нищо на света не можеш да се отървеш от това отвратително твърдо нещо. Нетърпимо, направо нетърпимо! Поне аз мислех така. Знаех обаче, че когато мама излизаше, винаги носеше такова нещо. Носеха го и другите коне, след като пораснеха, затова къде с овес, къде с милувки, внимание и нежни думи, се съгласих да ми сложат мундщука и юздата.

После дойде седлото, но то далеч не бе толкова неприятно. Господарят го постави на гърба ми много внимателно, а старият Даниъл държеше главата ми. После здраво стегнаха коланите под корема, като през цялото време ми говореха и ме галеха. След това ми дадоха овес и ме разведоха наоколо. И така всеки ден, докато започнах да чакам с нетърпение овеса и седлото. Най-после една сутрин господарят се качи на гърба ми и ме поязди по меката трева на ливадата. Вярно, чувствувах се някак странно, но, от друга страна, бях горд, че нося господаря си и след като продължи да ме язди по малко всеки ден, скоро свикнах и с това.

Следващото неприятно изживяване беше заковаването на подковите. С тях също ми беше много трудно. Господарят дойде с мен в ковачницата, за да е сигурен, че няма да ме наранят или уплашат. Ковачът повдигаше краката ми един по един и обрязваше част от копитото. Не ме болеше, затова стоях спокойно на три крака и чаках да свърши. После взе парче желязо с формата на стъпалото ми, постави го долу и заби няколко гвоздея направо в копитото, за да закрепи здраво подковата. Отначало чувствувах краката си вдървени и натежали, но после свикнах.

След като постигнахме толкова много, господарят реши, че е време да ме впрягат. За тази цел се налагаше да ми сложат още някои неща. Първо — тежък и твърд хамут, който се надява на врата и юзда с големи капаци за очите, наречени наочници. И наистина бяха наочници, защото не можех да виждам встрани, а само пред себе си. След това имаше малко седло с отвратително твърд каиш, който минаваше точно под опашката ми — това беше подопашният ремък. Да знаете как го мразех. Да сгъват красивата ми дълга опашка на две и да я провират през този каиш беше почти толкова неприятно, колкото и слагането на мундщука. Никога не съм изпитвал по-силно желание да ритам, но, разбира се, не биваше да ритам такъв добър господар и след време свикнах с всичко и успявах да върша работата си не по-зле от мама.

Да не забравя да ви разкажа и за онази страна от обучението ми, която винаги съм смятал за голямо предимство. Господарят ме изпрати за две седмици във фермата на един съсед, който имаше ливада до железопътна линия. Там пасяха кравите и овцете.

Никога няма да забравя първия влак, който мина по линията. Пасях си кротко недалеч от оградата до железопътната линия, когато дочух някакъв странен, далечен звук. Още преди да разбера откъде идва, край мен прелетя нещо дълго и черно: пухтеше бясно, изпускаше дим и дрънчеше. То изчезна още преди да успея да си поема дъх. Обърнах се и с всички сили запрепусках към противоположния край на ливадата, където спрях, пръхтейки от изненада и страх. До вечерта минаха още много влакове, някои — по-бавно. Те спираха на близката гара, но преди това пищяха и ужасно скърцаха. Според мен влаковете бяха много страшни, но кравите продължаваха спокойно да си пасат и дори не повдигаха глави, когато черните чудовища с пухтене и скърцане минаваха покрай нас.

Първите няколко дни не можех да се храня спокойно, но след като се убедих, че това страшно нещо никога не идва при нас на ливадата и не ни причинява зло, започнах да не му обръщам внимание и много скоро се отнасях към минаващите влакове така спокойно, както към кравите и овцете.

Виждал съм много коне, които се ужасяват и объркват при вида или грохота на парната машина, но благодарение на грижите на моя стопанин аз съм спокоен на железопътната гара като в собствената си конюшня.

Господарят често ме слагаше в един впряг с майка ми — тя беше спокойна и можеше да ме научи да се движа по-добре от който и да било непознат кон. Тя ми каза, че колкото по-хубаво се движа, толкова по-хубаво ще се отнасят с мен и че трябва да полагам голямо старание, за да е доволен господарят. „Но — добави мама — има най-различни хора. Някои са добри и грижовни като нашия господар. На тях всеки кон с гордост би служил. Но има и лоши, жестоки хора, които никога не би трябвало да притежават коне или кучета. Освен това има и много глупави хора, суетни, неуки и небрежни, хора, които никога не си правят труда да се замислят. Те най-много съсипват конете просто поради липса на здрав разум. Не го правят нарочно, но така излиза. Надявам се, че ще попаднеш в добри ръце, въпреки че един кон никога не знае кой ще го купи или кара. Всичко е въпрос на късмет. И все пак, запомни от мен, където и да си, давай от себе си всичко, на което си способен, и пази доброто си име.“